Кристина Лорен
Красива тайна (3)

Глава трета
Руби

Разбуди ме гласът на стюардесата, която съобщаваше, че вече кацаме в Ню Йорк. Двигателите на самолета бучаха ужасно шумно. Отворих леко очи и веднага ги затворих. Струя студен сух въздух блъскаше право в лицето ми. Тялото ми беше странно изкривено на седалката и много ми се пишкаше, но някак се чувствах странно удобно. Не знам върху какво лежах, но беше хем меко, хем твърдо и много топло и уханно и… Скочих в седалката. Била съм свита на топка до ръката му! Да не споменавам изобщо факта, че кракът ми беше преметнат през неговия.

О, боже! Това е кошмар. Не е истина. След асансьора… Сега това?? Мили боже, защо ме наказваш така? Да не би да съм направила нещо лошо в предишния си живот? Защо? Какво толкова съм съгрешила?

Много внимателно отместих ръце и крака от тялото му и се огледах. Нямах никаква представа колко е часът. В самолета беше тъмно и повечето хора спяха. Пригладих косата си и се опитах да се стегна и изпъна гръб.

Вратът ми щеше да се оправи с… времето, но ситуацията с ходенето до тоалетна трябваше да се разреши веднага. Облегнах се, прокарах потните си ръце по коленете и се опитах да направя разбор на всичко, което се случи от вчера.

До вчера Найл Стела не знаеше за съществуването ми, а днес прелетях цялото разстояние до Ню Йорк на практика насадена в скута му. За двадесет и четири часа се бях превърнала от Руби Милър Тайната Леко Луда Обожателка в Руби Милър Близка Дружка за Разговори за Международни Пътувания. Да не говорим, че бях заспала отгоре му и че някои негови… части като глава, колене, ръце също бяха заспали отгоре ми. Това трябваше да влезе в дневника ми тази вечер.

За съжаление той не се помръдваше, не даваше никакви признаци за разбуждане, а ситуацията с тоалетната не търпеше никакво отлагане. От друга страна, кога щеше да ми се предложи такава прелестна възможност да заспи до мен? Като изключим един час седмично по време на събранията, кога щях да имам възможността да го гледам отблизо? А и по време на събранията винаги имаше толкова много хора. В коридорите се разминавахме бързо, веднъж дори успях да застана зад него на бюфета на някаква галавечеря в компанията, но тогава успях да видя само прелестния му задник в черен смокинг. Не че се оплаквам — гледката си заслужаваше. Найл Стела играеше футбол всяка седмица и ходеше на гребане, така че задникът му беше номер две сред най-любимите ми… части от тялото му. Номер едно бях оставила празно. Засега. Но сега бях толкова близо, че можех да преброя миглите му. И даже започнах да ги броя.

Найл Стела не беше много по-голям от мен. Само седем години. Но когато спеше, изглеждаше като дете. Косата му беше паднала на челото. Лъскава и мека. Светлозелената му риза беше съвсем леко намачкана и на ревера му имаше странно мокро петно.

Наводнила съм го с лиги! О, Боже!

Прокарах длани през лицето си и се напсувах наум. Как можах да си позволя да се почувствам така удобно и топло до него и да олигавя целия му скъп и много красив костюм за случаи Презокеанско Пътуване В Четири и Половина Сутринта.

Помощ.

Огледах се да намеря нещо за бърсане, но видях само една смачкана салфетка върху таблата ми. Започнах да попивам леко лигите с надежда да оправя положението. Може пък и да не забележи. Уви, не само че не успях да попия нищо, ами точно в средата на почистването той отвори очи на сантиметри от лицето ми.

— Здрасти — усмихнах се.

Той премигна няколко пъти, докато се осъзнае коя съм и какво, по дяволите, правя с тая салфетка по ревера му.

— Извинявай за… това — промърморих. Засмя се леко нервен. — Да, знам, спя много деликатно и никога не оставям следи — обясних сконфузено.

Той се усмихна с божествените си трапчинки.

— Случват се такива неща — каза, а аз исках да се напляскам заради мислите, които вече ми се въртяха — как обкрачвам стройните му мускулести бедра и го яздя, яздя…

За бога, Руби, не си ли чела Правило номер едно? Престани да се държиш като идиот.

Той се протегна спокойно. Изобщо не подозираше, че вътрешно изгарях от желание…

— И аз май съм заспал. Извинявай.

— О, не, не се извинявай. Изглеждаше, боже… — Веднага сложих ръка върху устата си. — Ще кацаме. Отивам да се преоблека — казах и без да го чакам да се отмести, направо го прескочих. Той тръгна да се изправя, но изглежда разбра, че съм жена с мисия — да избягам от ужас и да пишкам, колкото е възможно по-скоро. Ако се бе надигнал още малко, онзи пакет щеше да опре в разперените ми над него бедра, затова той се хвана здраво за облегалките на седалката си, сякаш животът му зависеше от това. Това означаваше само едно — задникът ми беше право в лицето му, но все пак беше за предпочитане пред едно потенциално сухо чукане през два чифта панталони.

Внимание! Смъртоносна опасност.

Да, това вече беше опасна ситуация. Не посмях да го погледна, докато вадя ръчната си чанта от отделението над главите ни. После буквално хукнах към най-близката тоалетна.

Заключих вратата на миниатюрната кабинка и издишах. Стори ми се, че без да осъзнавам през последните няколко минути бях задържала въздуха в дробовете си. Защо не можех да се държа като нормално човешко същество?

— Събирай си акъла — казах на отражението в огледалото и рязко отворих чантата си.

Бях сложила всичко необходимо. За нещастие идеята да се преоблечеш в тоалетната на самолета е просто невъзможна. Първо си ударих главата в плота на мивката, когато се наведох да събуя джинсите си. Точно когато обличах полата си, навлязохме в област с висока турбуленция и политнах право към тоалетната чиния и за малко да се цопна там. Когато самолетът друсна в обратната посока, ме метна обратно към вратата. Отне ми десет минути да се преоблека и да си оправя косата. Бях сто процента сигурна, че бесните ми мятания из тоалетната са били чути от всеки един пътник в първа класа и че хората са гледали с недоумение и тревога към заключената вратата и са се питали с очи какво толкова става вътре. Но аз вдигнах глава, изправих рамене и заех мястото си. Найл Стела седеше напълно неподвижен, което добави още напрежение и обтегна нервите ми до краен предел. Дори не ме погледна. Гледаше с поглед, забит в предната седалка и само попита:

— Наред ли е всичко?

— Да — излъгах. — Когато влязох в онова тясно пространство, изведнъж ме обзе някакво желание да потанцувам.

Една лека издайническа усмивка се появи в ъгълчетата на устните му, после се наведе и се засмя с пълно гърло.

— И аз потанцувах малко тук.

Всичко в мен се разтопи и ми се наложи да впрегна нечовешка воля да не се обърна, да не взема лицето му в дланите си и да не го чукам, сякаш никога няма да има утре.

* * *

Самолетът кацна десет минути по-рано от разписанието. Всички станаха и започнаха да вадят ръчния си багаж. Докато чакахме да ни пуснат да излезем, бях застанала пред Найл. По някое време се обърнах да видя дали е наред, но той не ме погледна в очите. Погледът му беше вперен в тавана на самолета с такъв интензитет, че щеше да пробие дупка и там. Нещо не беше наред. От шест месеца работех в тая компания, в една сграда с него и никога досега не ме бе забелязвал. Това обаче беше друго. Това не беше неволно подминаване или избягване на човек, за когото дори не подозираш, че съществува. Това беше нарочно. Беше нервен, не го сдържаше на място и почти очаквах да ме избута настрани и да хукне към първото такси, за да избяга от мен. Даже очаквах, че всеки миг ще го направи.

Първа и втора класа се качиха в един автобус, после през една и съща врата. Обърнах се пак към него и с усмивка казах:

— Малко подранихме. Шофьорът може би не е тук все още.

Той ме погледна за секунда и пак обърна поглед нагоре.

— Да.

И това е всичко? Добре? Какво става? Завъртях се на пети и продължих да се движа напред с редицата пътници, когато една жена се приближи и ме дръпна за ръката. Погледнах я изненадано.

— Полата ви се е напъхала в бикините — прошепна тя.

КАКВО е било пъхнато КЪДЕ? Кръвта се източи от лицето ми, щях да припадна като викторианска девица. Дамата се приближи и прошепна в ухото ми:

— Макар че джентълменът зад вас няма нищо против прекрасната гледка.

Попипах се по задника. Полата я нямаше. Само кожа. Полата ми беше влязла в ластика на прашките и целият ми задник беше напълно оголен за пред цялото летище.

Защо да не ми се случи? Та това съм аз — Руби. На кого друг, ако не на мен?

Благодарих на жената и като обезумяла издърпах полата надолу и започнах тихичко да се моля земята да се разтвори под мен и да потъна.

Когато влязохме в терминала, се направих, че търся нещо в чантата си, за да го пусна да върви пред мен. Просто ми писна да проверявам дали полата е все още на задника ми. Найл Стела видя задника ми, за бога! И защо ми трябваше да обувам прашки?

Руби, човекът видя голия ти задник.

Бях тотално сразена. Но докато чакахме за багажа един до друг, не знам кой от двама ни беше по-сразен и ужасен. Нямаше начин да не е видял. Никакъв начин. Знаех, че е видял. И знаеше, че знам, че е видял.

Стоях с поглед, забит в конвейера и чаках куфара си, когато той се наведе към мен. Миришеше на сапун, на свежо, на пяна за бръснене. Дъхът му ухаеше на мента.

— Руби, съжалявам… Не ме бива много по… — Млъкна и аз се обърнах да го погледна. Очите му грееха със зеленикави и кехлибарени искрици, а сърцето ми започна да се катери със зъби и нокти към гърлото ми и за малко да изскочи, когато очите ми се спряха върху устните му. — Не ме бива много… с жените.

Унижението ми отстъпи на нещо много по-топло, по-успокояващо и безкрайно сладко.

* * *

Бях ходила в големи градове като Сан Диего, Сан Франсиско, Лос Анджелес, Лондон, но нито един град не е като Ню Йорк. Всичко там беше огромно. Малко площ, на която бяха изградени цели градове. Сградите задръстваха небето. Виждах само една ивица от сивото небе точно над нас. И беше шумно. Никога не бях ходила в град с толкова много пронизителен звук от клаксони. И никой не забелязваше. Хората някак бяха свикнали. Въздухът беше смес от викове и клаксони.

Тръгнахме към колата ни, а от там към въртящите се врати на хотел „Паркър Меридиен“. През цялото време не видях нито един притеснен или изнервен от ужасната какофония човек. Докато вървяхме през фоайето, Найл ме следваше на прилично разстояние — достатъчно близо, за да е ясно, че сме заедно, но и достатъчно далеч, за да стане ясно на всички, че спим в отделни стаи. Бях там в качеството си на негова колежка. Не като негова служителка, не като асистентка, не като приятелка, просто колежка, така че нямах никаква представа и никой не ме уведоми в коя стая е той или пък колко е голямо леглото му. Дори не ми каза и едно довиждане. Когато телефонът му звънна, той ми махна леко с ръка и се отдалечи по тихия коридор.

Без съмнение съм изглеждала като човек, който гледа как крадат кученцето му, но покашлянето на пиколото ми напомни, че ме чака, за да ми покаже стаята ми.

Когато останах сама в асансьора, изведнъж усетих цялата тежест на изминалото денонощие. Бях станала в три и дремнах два-три часа на рамото на Найл. На екрана в асансьора показваха онази серия, в която Том блъска Джери по главата с чук, докато се гонят в един дървен варел. До десетия етаж, очите ми започнаха да се затварят.

Влязох в стаята след пиколото и веднага забелязах огромното легло, на което спокойно можеха да легнат десет души. Срещу него имаше голям плосък телевизор. Имаше и няколко стола и стена от прозорци с голямо бюро пред тях.

Леглото беше мечта — чисти изгладени чаршафи и пухкави възглавници. Бях ужасно изморена. Исках да легна и да не мръдна от там. За нещастие, се бях научила от собствен опит, че разликата във времето е противно нещо и не бива да се поддаваш и да лягаш. Колкото и да ти се спи, трябва да издържиш без дрямка. Не, никакво лягане.

* * *

Мамка му, за втори път днес се събуждах от мъртвешки сън. В лиги. Стаята беше почти тъмна и за момент не можах да разбера къде съм. И после се сетих — Ню Йорк. Хотел. Найл Стела. Спомних си, че се къпах, че се преоблякох в халат, реших да легна само за няколко минути, без да си затварям очите, докато чакам да ми донесат храната и ето какво се е получило.

Изправих се и простенах от болка — мускулите ми бяха сковани. Обърсах лицето си в ръкава на халата. Боже, като заспях, спях като за световно.

Очите ми започнаха да се адаптират, дръпнах пердетата и с охкане и стонове започнах да търся телефона си. Имах две съобщения от майка ми. Питаше дали съм кацнала. Имаше и едно от Лола, ей така, да види какво става. След като проспах целия ден, сега с нежелание отворих пощата си. Срещата утре — това трябваше да се прочете. Имейл от Тони. Добре, това можеше да почака до сутринта. Разпродажба на Виктория Стрийт. Веднага го маркирах като особено важно. Имейл от асистентката на Найл.

Чакай… какво?

Беше приложила плана за утре, в колко часа да се видим във фоайето и още някои дребни неща, измежду които и телефонният му номер в случай на спешност или проблем.

Гледах екрана и не можех да повярвам, че имам телефонния му номер. Дали да се обадя? След като проспах времето, когато ми бяха донесли храната, се зачудих дали да му се обадя и да го питам дали иска да хапнем някъде, но веднага отхвърлих идеята, понеже не спадаше в графа „спешно и проблематично“, независимо че умирах от глад. Не беше споменал на асистентката си нищо за планове за вечеря с мен, така че той щеше да си яде сам и аз сама.

Едва тогава осъзнах, че вече бях започнала да си представям следващите четири седмици с Найл — заедно във временния офис в Ню Йорк, разходки по Бродуей, разгорещени професионални разговори по време на хранене в някой страхотен и препоръчан от експерт ресторант… Той се смее на шегите ми, пием бира в края на деня и си разменяме флиртуващи погледи през масата в някоя заседателна зала.

Но реалността беше съвсем друга. Най-вероятно щях да прекарам месеца на някой стол с тефтер в ръка и да слушам какво си говорят можещите, после да се прибирам сама в самотната си стая и да си поръчвам храна и да ям сама на голямото бюро пред още по-големия прозорец.

Не можех да му пусна съобщение, а определено не исках да разхождам хората с количките с храна, след като ме бяха заварили тук заспала и в лиги. Погледнах се в огледалото. Ужас. Коса като купа слама, размазан грим, гънки по лицето от възглавницата. Дори в колежа след цяла нощ обикаляне без сън изглеждах по-добре. Не исках да отделям часове, за да оправям вида си, за да изглеждам що-годе прилично. Налагаше да се задоволя с това, което предлагат в автомата. Чипс и диетична сода?

Напъхах няколко долара и монети в джоба на халата си, бавно отворих вратата и много предпазливо се огледах из коридора. Беше странно тъмно и непознато. О, да, забравих за разликата във времето. Стените бяха покрити с тъмни тапети на още по-тъмни шарки и на всяка врата имаше светещо звънче и табелка с номера на стаята. Забелязах знака за машината със закуски в края на коридора и тръгнах боса по мекия килим. Вратата за стаята се затвори зад мен. Сега се сетих, че под халата съм напълно гола. Опитах да чуя какво си говорят хората в една от стаите и дали си говорят, или беше само телевизорът. Беше прекалено тихо и безжизнено. Така и не чух нищо.

Коридорът пред мен беше прекалено тъмен, прекалено дълъг. Направих няколко стъпки от стаята си и се подготвих и за неочакваното, което в случая се оказа зад гърба ми.

— Руби?

Едва не изпищях, но се окопитих, когато познах гласа и затворих очи в разгорещен дебат със себе си дали да се обърна, или не. Или да избягам? Или да се направя, че съм сомнамбул, или съм просто някаква друга жена с къса руса коса?

— Руби! — попита пак Найл с известно колебание и изненада.

И как няма да е изненадан? Кой нормален човек търчи из коридорите на петзвезден хотел по халат? О, да, и точно тогава като по команда се включи и климатикът… ако се съди по лекия бриз под халата ми. Да, много деликатен и мил жест на Вселената. За кой ли път?

— О, здрасти! — казах прекалено ведро и усмихнато. Прекалено високо. Най-сетне събрах сили да се обърна с лице към него. Той май се уплаши… направи крачка назад и за малко да падне на прага на вратата на стаята си, която се оказа точно до моята. Да, делеше ни само една стена. Може би стената на банята. И сме се къпали голи… Фокусирай, се, Руби!

Реших да се спра на обикновен разговор за нищо:

— Какво става? Точно отивах към автомата да си взема нещо за ядене… за себе си — казах и леко подръпнах колана на халата си без изобщо да осъзнавам какво правя. Пуснах го веднага, сякаш ме беше ужилил.

— Нещо за ядене? — повтори той, а аз небрежно облегнах ръка на стената.

— Аха.

Найл Стела се огледа из коридора, после пак погледна към халата ми и може би… много малко вероятно, но ако не ме лъжат очите и малко към гърдите ми. Предполагам халатът ми се беше отворил и се показваше някаква част от гръд. Очевидно той осъзна, че се е загледал в гръдта ми по същото време, по което аз осъзнах, че му я показвам, защото веднага откъсна очи и ги заби в челото ми… сякаш ми бе поникнал рог. Аз бързо придърпах халата около врата си и вече не го пуснах. Така както вървяха нещата, до края на седмицата Найл Стела щеше ме види напълно гола.

— От машината — поясних пак и се опитах да сложа един кичур зад ухото си, но се сетих колко ужасно изглеждам и едва не започнах да вия. — Мислех да си взема някакъв чипс. Американски чипс.

Той се огледа и каза:

— Не съм сигурен, че на такова място ще има фритос. — Бузите му бяха леко порозовели, а устата му съвсем деликатно извита в усмивка. — Може би някое енергийно барче. Или черен хайвер. Добре, че си се облякла за случая.

Шегуваше се. Добре, брат ми е най-добрият ми приятел, неговите приятели са ми приятели и точно в такива шеги ме бива най-много — да отвръщам на шегата с шега, но по мъжки. Можех да го направя и можех да престана да се държа като идиот. И можех да спра да мисля колко много искам да го чукам. Може би. Само че имаше една малка подробност: беше облечен в черния си костюм, който харесвах толкова много; тъмна риза, без вратовръзка. Виждах косъмчетата под шията му и пръстите ме сърбяха да я докосна. Беше адски трудно да задържа очи върху лицето му и да не се вторачвам в изложеното на показ малко парче кожа под разтворената му яка. Уви, той стоеше и чакаше отговора ми.

— Имаш късмет, че облякох дори това — казах най-накрая. — Обикновено ям фритос без гащи. Седнала на дивана. — Лицето му остана стоически сериозно, но веждата му се повдигна весело за около секунда. — Всъщност, направих си труда и се запознах с инструкциите на опаковката. За съжаление хайвера не го ям така. Нито пък енергийните барчета добавих. — И той се засмя и каза:

— Да, права си.

Погледнах към вратата на стаята си и допълних:

— Ще погледна менюто да си поръчам нещо.

— Ще те сложа на леглото — каза — и ще те накарам да свършиш.

Очите ми буквално изскочиха от орбитата си.

— Ще какво?

Той сбръчка объркано вежди и повтори много бавно:

— Ще си сложа сакото, което е на леглото, и слизам надолу. Искаш ли да дойдеш?

— О! — едва дишах. — Искаш да кажеш, че ще вечеряш долу?

— Ти каза, че ти е за първи път — започна някак задъхано, после се усети какво говори и се разбърза да се поправи — В Ню Йорк? За първи път в Ню Йорк.

— А… да — отговорих и пак затегнах халата около шията си.

— Може би… — И пак млъкна и започна да си оправя вратовръзката, която всъщност липсваше. После отчаяно пусна ръце до тялото си. — Имам среща с брат ми. Живее тук с жена си. Ще вечерям с него и с някои негови колеги. Ако искаш, можеш да се присъединиш към нас.

Брат му живеел тук? Реших да анализирам тази информация по-късно, когато остана сама, а толкова много исках да отида, но нямаше начин да си позволя да изляза в такъв кошмарен вид. Не исках да се натрапвам.

— Мисля, че е по-добре да…

— Всъщност — прекъсна ме той, — ще ми направиш огромна услуга, ако дойдеш. Брат ми е… ще го видиш де. — После спря, сякаш вече се колебаеше, поклати глава и каза: — За всички нас ще е приятно да си там.

Да, защото съм Капитан на Отбора на Безмозъчните и имам намерение да украся всяко наше съприкосновение или с нудизъм в чиста форма, или с няколко щипки конфуз. И точно в това си качество стоях, без да мога да отроня и дума и мигах на парцали доста по-дълго от общоприетото в социалните среди.

— Разбира се, ако не ти се излиз…

— Не, не… дай ми само десет минутки да се преоблека… и… — започнах да ръкомахам към гнездото коса на главата ми.

— Имаш нужда само от десет минути? — попита скептично. Боже, пак ми се подиграва.

— Да, десет — потвърдих смело и се засмях. — Добре, дванадесет да са, ако не искаш полата ми да е навряна в прашките. Пак.

Найл се засмя толкова силно, че чак се стресна от смеха си, подскочи леко, възвърна самообладанието си и каза с крайно сериозен тон:

— Добре. Ще те чакам във фоайето. Ще се видим след десет минути.

Никога никое човешко същество не се е обличало със скоростта, с която го направих аз.

В мига, в който вратите на асансьора се затвориха зад гърба му, аз полетях из стаята като яхнала метла. Захвърлих халата, извадих синя рокля от куфара, побягнах към банята, изтрих лицето си, хукнах да взема гримовете, овлажних кожата, скрих гънките от възглавницата с пудра. Всичко със скоростта на светлината. Машата ми за изправяне на косата загря за секунди. След още тридесет бях готова. Измити зъби, руж, спирала, малко червило, рокля. Отне ми пет минути. За беда се оказа, че съм забравила да си сложа гащи, така че последните минути отидоха в ровене из куфара за бикини. Намерих портативно зарядно за телефона си и обух разумно високи обувки. Взех чантата, проверих дали роклята е на задника ми и дали предното е отпред и задното отзад. Поех въздух, помолих се тихо и тръгнах към асансьора.