Кристина Лорен
Красива тайна (16)

Глава шестнадесета
Найл

Въпреки предложението ми да се видим на неутрално място, Порша настоя да отида в апартамента й… в нашия стар апартамент… за вечеря. След разговора с Руби усещах странна тежест в стомаха, някакъв тежък привкус на съжаление. Пуснах й съобщение да й кажа, че ще се обадя по-късно, но тя не отговори. Знаех, че е леко обидена, че отивам да се видя с Порша и не можех да я виня, но се надявах да разбере целта на тази среща. Аз не отивах да се събирам с Порша. Вече бях с Руби. Бяхме Руби и аз. Ние. Но Руби имаше право. Защо се виждах с бившата си съпруга за вечеря? Дали можех честно да кажа, че отивах само за да чуя какво има да ми каже, да постигнем мир и всеки да продължи по пътя си? Дали нямаше някаква мъничка частичка, микроскопична може би, която се надяваше да намерим начин да се чувстваме добре един с друг чрез повече комуникация? Все пак познавахме до болка ритъма на живота си. Щеше да е толкова лесно да се плъзна обратно в него. Но в мига, в който го помислих, мисълта ми причини горчивина. Вината се заклещи в гърлото ми. Аз наистина окончателно бях продължил напред. Не гледах на брака си с копнеж, не изпитвах никаква болка. Беше самотно и без емоции пътуване. Дори нямах чувството, че съм женен за най-добрата си приятелка. Беше просто едно съжителство с колега.

Какво очаквах да ми каже и как очаквах това да промени възгледите ми за Порша и брака ни? Дали пък не отивах просто защото в новооткритото си щастие не ми беше жал за Порша?

Исках да се обадя на Руби да й кажа всички тези неща, преди да тръгна, да я убедя, че Порша никога не може да се промени, но една тъмна част от мен изпитваше любопитство: Порша никога не бе звучала толкова открита и никога не ме беше молила така, както тази сутрин по телефона. Начинът, по който говореше, толкова силно ме впечатли, че за няколко минути забравих, че Руби ме чака да я закарам до тях и после на работа. Когато се подадох от банята с ръка върху слушалката да я помоля да ме изчака само минутка, тя вече си бе тръгнала.

Още от стълбите надуших спагетите на Порша — любимите ми. С наденички и чушки. Чух и музиката — Виенският симфоничен оркестър свиреше Брамс. Вратата не беше заключена. Отворих я както винаги с рамо и леко подритване.

Порша стоеше по боси крака в кухнята ни, облечена в памучни панталони, тениска и готварска престилка. Премигнах. Не можех да затворя устата си от учудване. Почти никога не бях виждал тази жена без перлено колие. Когато се обърна към мен, усмивката й беше брилянтна, огромна. И аз моментално бях нащрек.

— Здравей — каза тя, взе втора чаша с червено вино от плота и ми я подаде. После се надигна на пръсти и ме целуна по бузата.

— Добре дошъл у дома.

Исках веднага да си тръгна. Това беше нелоялно, самото ми идване беше предателство. Имах чувството, че кожата ми беше направена от влажна вълна — сърбеше ме навсякъде. Това беше грешка, но аз разбрах нещо, което Руби знаеше много преди мен.

— Твоят дом — напомних й и внимателно поставих чашата на плота. — Аз живея на няколко спирки с метрото.

Тя се направи, че не ме чува, обърна се към плота и започна да разпределя спагетите в две чинии.

— Не съм виждала апартамента ти — каза.

— Няма какво толкова да се види там.

Тя кимна към масата за хранене и аз тръгнах колебливо. Не бяха минали и две минути и тя вече ме водеше към масата да ям. Сякаш сега се прибирах от работа. Като всеки ден. Никакъв опит да се опознаем отново, никакви общи приказки. Никаква размяна на весели и саркастични реплики. Нищо.

Последвах я. Бях като в сюрреалистичен филм. Масата беше украсена със свещи и цветя. Покривката с кърпите, които семейство Уин ни подари за сватбата. Свещникът, който родителите й ни подариха за петата годишнина. Когато живеехме тук заедно, Порша готвеше от време на време, но винаги ми се намекваше колко много труд е вложила и скритото послание винаги гласеше „Виж колко много работя и се грижа за теб всеки ден и допринасям за този брак“. Убеден съм, че такива вечери бяха старателно записвани в счетоводната й книга, в която отбелязваше приноса си и пунктовете, които е изпълнила по зададения за седмицата план.

Опипах телефона в джоба си. Така отчаяно исках да се обадя на Руби. Защо не й се обадих, преди да тръгна насам?

Седнахме. Порша ми подаде пипера и после сложи кърпата върху скута си. Навън колите минаваха, някои спираха и паркираха до тротоара, а вътре както винаги се възцари гробовна тишина.

— Как мина денят ти? — попита тя след половин век и с интерес се вгледа в чинията си.

Моят ден ли? А какво ще кажеш за месеца ми? Не, не за месеца, а за последните единадесет години от живота ми?

— Беше… — започнах и млъкнах. И тогава разбрах. И истината ме удари буквално с физическа сила. Тук нямаше никаква мистерия, нямаше какво ново да се види или научи. Нямаше никаква тайна в самотната изолация на брака ни. Между нас нещата винаги щяха да бъдат… така.

Порша беше самотна и й беше трудно да влезе в ритъм с новия си свободен от мен живот. Това до известна степен важеше и за мен. Бях се фокусирал върху рутината. Използвах свободното време да спортувам. Почти не вдигах поглед и затова с месеци не бях забелязал влюбените очи на Руби.

А сега Порша ме гледаше и чакаше да довърша мисълта си.

— Беше странен ден. — Беше странно, че дори го казвах, защото така й давах повод да попита нещо, да се поинтересува, но тя не го направи. Тишината пак висна над масата и аз направих опит да опитам яденето. Звукът от дъвченето й ми беше толкова познат. Като миризмата на дървото на шкафа в столовата, като миризмата на студен камък от кухненския под.

— Как беше твоят ден? — попитах на свой ред с надежда да започнем някакъв разговор, но не проработи. Хапката, която едва преглътнах, застана като камък в стомаха ми и цялото ми съзнание беше изпълнено само с… Руби.

— Порша, не мога… — започнах, но тя вече говореше:

— Беше ужасно, когато бяхме заедно, нали?

— Да, беше кошмар — казах и се засмях. Смехът проби до обърканото ми съзнание.

— Мислех, че можем… — Тя пак млъкна и за секунда ми се стори, че е леко засегната. После прокара длан по лицето си. — Честно казано, не знам какво съм мислила, Найл. Не знам защо исках да се видим да вечеряме и да говорим. Исках да се видим. Липсваше ми. Не съм сигурна, че някога съм те оценявала достатъчно, за да изпитам липсата ти.

Вдигнах чашата с виното до устните си и не казах нищо. Опитах да й кажа с очи, че я разбирам, че се радвам да я видя. Определено никога не ме е бивало в такива изказвания. Затворих очи и си спомних предишната нощ. И в тази стая, която навремето беше моя, с жена, която навремето също беше моя, разбрах защо ми се гадеше да седя тук. Причината беше, че аз обичах единствено и само Руби.

Обичах я.

— Работата е, че когато си тук, не знам за какво да си говорим — каза Порша и започна да подбутва яденето в чинията си. — Не знам откъде да започна. — Погледна ме. — Прекалено много стари навици… като навика да не си казваме почти нищо.

Още една игла, забита в мислите ми. Руби говореше за чувствата, за страховете си, за мечтите и приключенията си. И искаше да чуе и за моите. Тя положи усилия, изчака прекалено дълго време, направи разговора между нас красив навик и аз й се възхищавах за това. Казвах й, че ценя честността й дори тогава, когато ме плашеше. И вчера ми каза, че иска да поговори с мен, че има нужда от мен, да я чуя, а аз не успях да подам глава от черупката си и да застана до нея тогава, когато се нуждаеше от мен.

— Няма нужда дори да те питам за какво мислиш. Знам, че мислите ти са на друго място — каза тихо Порша. — Дошъл си от любезност.

Не отговорих, но при мен мълчанието беше най-добрият отговор.

— Оценявам жеста ти, Найл, наистина. След развода разбрах, че невинаги бях добра съпруга. И наистина сгреших, когато си помислих, че можем да се върнем към това, което беше, и да го поправим. Искаше ми се да вярвам, че можем да намерим това, което ни е липсвало преди, но сега, когато си тук… разбирам, че няма да се получи. Мисля, че нещата между нас са напълно и окончателно приключили.

— Съжалявам, Порша — казах и оставих вилицата си. — Исках да чуя какво имаш да ми казваш. Дължах ти го, дължах го и на себе си, но наистина мисля за други неща в момента.

— Личи си. Малко съм шокирана да те видя толкова… разтревожен.

— Не беше честно от моя страна да… — започнах да се извинявам пак, но тя ме прекъсна:

— Знаеш ли, че когато се изнесе, ми изглеждаше… не знам как да го определя, но в никакъв случай не беше на себе си. Последното нещо, което ми каза, преди да излезеш, беше „Благодаря“. Бях ти подала папката с паспорта и най-важните ти документи, ти се усмихна и любезно ми благодари. Не е ли удивително?

Наведох се напред и облегнах глава в дланите си.

— Не беше тъга. Не изпитах нищо такова, когато си тръгнах от брака ни. Но определено изпитвах нещо. Просто не мога да намеря думата. Усещане за провал, може би. Или съжаление за изгубените години. — Погледах я и добавих: — Също и облекчение.

— О, това го изпитах и аз. И после вина, че изпитвам такова силно облекчение. И оттогава се лутам между настоящето и миналото. Как съм могла да прекарам толкова много месеци от живота си с човек, когото така открито се радвах да видя как си заминава с куфара през вратата. Дали съм сбъркала някъде? Можех ли да направя нещата по-добре, по-различно?

Усмихнах се тъжно и кимнах с разбиране. Тя сгъна салфетката си, сложи я на масата и каза:

— Като за начало можех…

— Порша, влюбен съм. — Думите излязоха от устата ми така внезапно, така открито, че ме изненадаха. Исках да не съм ги произнасял. Сбръчках лице. Тя не отговори веднага. Минаха няколко безкрайно дълги секунди.

— Кажи ми, че не те е наранила.

— Точно обратното. Убеден съм, че аз я нараних.

— О, Найл.

Вдигнах глава, облегнах я на облегалката на стола.

— Извинявай, не исках да прозвучи така грозно.

— Радвам се, че си успял да продължиш напред. Това ме кара да се чувствам по-спокойна и някак по-освободена от вината си, колкото й да е емоционално да чуя подобно признание. — Тя млъкна, пое въздух и продължи: — Чувам промяната в гласа ти. Усещам напрежението, някаква дръзка потребност. Аз никога не бих могла да предизвикам такава реакция в теб. За нищо на света. Понякога се държах ужасно с теб, знам, но ти го понасяше с такъв стоицизъм и спокойствие. Имаш ли представа какво означава за мен да разбера, че някой е успял да те промени така, че за първи път в живота си да чуя от теб истински емоционален отговор?

Погледнах жената, с която не се бях отнасял както може би е заслужавала, която никога не се отнесе с мен така, както аз заслужавах.

— Съжалявам, Порша.

— Не съжалявай за нищо — каза и се усмихна леко. — Вината не беше твоя.

— Как се чувстваш сега? Добре ли си? — попитах тихо.

— Като цяло съм добре. Понякога много добре, понякога не съвсем. През първите няколко месеца бях малко подивяла. Харчех пари като луда, излизах с мъже.

Нищо. Не почувствах абсолютно нищо, когато каза това.

— Напоследък се виждам по-сериозно с един мъж — каза и се заигра с ръбчето на кърпата си. — Предполагам това малко ме поизплаши тези дни. Трудно е да си с някой напълно различен и да изпитваш постоянния страх, че можеш да направиш същите грешки. Бяхме заедно толкова дълго, Найл, че някак ми се струваше… неправилно да излизам с друг мъж… Имах чувството, че извършвам предателство спрямо теб.

Погледнах я. Аз лично не изпитах никакво чувство, че я предавам, но знаех какво има предвид, когато спомена страха да не направиш същите грешки, да си с някой напълно различен, да разбереш потребностите, да влезете в ритъм и постоянно да се притесняваш от пореден провал.

— Познавам го отпреди — каза колебливо. — От работата е.

Нещо в мозъка ми щракна.

— Стивън?

— Да, той е. Стивън — каза виновно тя.

Бях забелязвал как я гледа. Сега чак разбирах колко съм бил апатичен по време на събрания и сбирки на компанията, на бизнес вечери и в офиса, когато Порша минаваше да вземе нещо, което й трябваше за работата й вкъщи. Стивън не спираше да я гледа, но не знам защо не се замислих тогава. Сега се усещах, че тя просто търсеше повод да намине. Ако някой започнеше да гледа Руби така, както Стивън гледаше бившата ми жена, щях да го убия с голи ръце.

— Нищо не е имало преди развода. Кълна се, Найл.

— Вярвам ти. И не съм изненадан, Порша. Виждал съм го как те гледа.

Тя се засмя.

— Да, като онова момиче на етажа ви. Забелязах я, когато минах да оставя едни документи за подпис. В очите й имаше сърчица. Гледаше те като влюбено малко кученце.

Гръдният ми кош се сви от болка. Исусе! Дори Порша е знаела!

— Руби? — попитах. Самото споменаване на името й запали пламъче в гърдите ми.

— Висока, красива. Американка?

Имах нужда от питие. Кимнах и вдигнах чашата до устните си.

— Това е тя.

— Сега си с нея? — поколеба се. — Това е жената, която обичаш?

Кимнах пак без грам колебание.

— Това момиче е влюбено в теб от месеци и най-сетне сте се събрали? — Порша звучеше като ученичка. Ето това беше доказателство колко сме далеч един от друг. Тя ме бе извикала да ме моли да се съберем, но заряза идеята след няколко минути. — Найл, това е толкова романтично.

— Като при теб и Стивън?

— Е, за нас не съм сигурна, че нещата стоят точно така, но каквото — такова. — После се наведе напред и каза: — Разкажи ми, как се случи?

И ей така, съвсем свободно и лесно, с глава опряна в ръцете ми и с пулсиращо в гърлото ми сърце разказах всичко на Порша.

Разказах й за Ню Йорк, как Тони е трябвало да остане и е пратил Руби на негово място. Казах й за чувствата на Руби месеци преди да разбера изобщо за какво става дума. За красотата й, за чувството й за хумор, как се чувствам освободен и спокоен с нея. Разказах й за страховете си, за копнежа ми, за колебанията ми. И макар че не бях длъжен да продължавам, й казах, че знам, че не й давам достатъчно, че Руби искаше повече комуникация, повече интимност и че аз наистина се опитвах да й го дам, но не знаех дали го правя правилно.

— И после дойдох тук на вечеря. Не можех да й кажа, че за мен срещата ми с теб би била едно голямо нищо, защото не исках да я лъжа. Имах сериозното намерение да те изслушам, Порша. Но не исках тя да си помисли, че се връщам при теб. Тя изглеждаше напълно съсипана — казах и с болка си припомних празното й изражение, начина по който излезе от стаята ми и после от сградата. — Забърках голяма каша.

— Найл — каза тя с успокоителен глас. — Знаеш много добре, че трябва да оправиш нещата.

Кимнах и изведнъж ми стана пак зле, повръщаше ми се. Да, бях прецакал всичко. Едва ли можеше да стане по-сериозно. Порша помълча и каза: — Обичам те, знаеш това, нали?

Можех да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, когато съм чувал такава тъжна нотка в гласа й. Беше ми казала, че ме обича не повече от два-три пъти за целия ни брак, а сега думите излизаха от устата й така свободно.

Погледнах я, усмихнах се и казах:

— И аз те обичам, Порш.

След което последва командата:

— Заминавай да оправяш нещата.

* * *

Хукнах по стълбите, изскочих на улицата и вече набирах телефона й.

Звънеше, звънеше… Никога не бях чувал как звучи съобщението на гласовата й поща. И ето че дойде миг и това да се случи. Веселият й глас само повдигна тревогата ми на незнайна степен.

„Здрасти, това е телефонният номер на Руби. Оставете съобщение и аз най-вероятно ще ви пусна съобщение, защото никак не ме бива в обажданията, но ако се обаждате на този номер, значи вече знаете това, така че вече ми е простено.“ Бийп.

„Руби, аз съм, Найл. Аз… — Скубех косата си. — Аз… точно излизам от Порша. Руби, не знам защо отидох. Не биваше да го правя. Моля те, обади ми се. Искам да те видя тази вечер. Това е пълен абсурд. Аз съм пъклен абсурд. Имам нужда да те видя.“

Мина час, след него друг и друг. Тя не се обади, не пусна и съобщение.

* * *

На следващата сутрин пристигнах на работа много рано. За моя огромна изненада Руби не беше там. Приятелката й Пипа беше пристигнала. Тръгнах към нея. Знаех, че Пипа е наясно със ситуацията между мен и Руби. Продължих да се изненадвам, когато Пипа ме изгледа лошо и веднага отмести поглед от мен. Лицето й беше доста недружелюбно.

— Пипа? Нали не бъркам името? — попитах тихо.

— Не го бъркаш — каза равно тя и ме погледна.

— Чували ли сте се с Руби? Случайно да знаете в колко часа я очаквате да дойде на работа?

Ако досега изражението й беше раздразнено, сега вече ме гледаше шокирана.

— Да я очаквам?

— Да, на работа — поясних, което може би не беше нужно.

— Ти глупав ли си, или се правиш на глупак?

Започвах да сричам, казах няколко букви, без да мога да заформя и дума и след много време успях с изречението.

— Не мисля.

Тя ме изгледа, замисли се:

— Ти наистина не знаеш, нали? — каза и стана, за да може да ме погледне право в очите. — Руби е уволнена, идиот задръстен.

Премигнах няколко пъти.

— Моля? Уволнена.

— Уволнена.

— Уволнена?!

Пипа се засмя, но в смеха й нямаше нищо весело.

— Накараха я да избира между стажа си и връзката си с теб. Искаше да ти го каже вчера след работа, но явно си имал други планове?

О!

О!

Мамка му… мамка му…

Паниката ме разцепи на две, разкъса органите ми, сърцето ми първо се сви на малка топка и после гръмна и се завъртя като отпусната пружина.

— Тя… — борех се за въздух и се оглеждах и очаквах да я видя, дори ми мина през ума, че това е някаква шибана игра.

Тони я е накарал да избира между работата си и мен.

И тя е избрала мен.

И според това, което знаеше тя, аз бях избрал Порша.

— Преебах всичко — казах на себе си.

Тя се засмя саркастично.

— Да, много точно казано.

Връхлетях в офиса на Тони, едва не избих пантите на вратата.

— Ти ебаваш ли се, или какво?

Той се сепна и скочи от стола си.

— Найл?

На стола пред него стоеше поредната нова стажантка, която дори не бях забелязал. Тя приглади полата си, стана, извини се и излезе.

И двамата гледахме как излиза от стаята. Красотата и младостта й предизвикаха нова поредица от експлозии в гърдите ми. Едва дочаках да затвори вратата, за да се нахвърля върху него.

— Дай ми поне една причина да не ти размажа главата на това бюро още сега.

Тони вдигна ръце.

— Това е груповата ми политика, Найл. Според правилата аз обясних на Руби тази политика ясно и отчетливо, разбира се, само устно, че не толерирам интимни връзки между хората в колектива.

— Откога? Това правило кога влезе в сила? Преди или след като назначи тая тук? — Направих крачка към него. — Преди или след като ми намекна да се пускам на Руби? Преди или след като не спираше да говориш за краката и циците й?

Той премигна, преглътна нервно и каза:

— Не знам за кой разговор става дума, но ако го намериш някъде в писмена форма, с най-голямо удоволствие ще седна да го обсъдя с теб.

Засмях се сухо.

— Значи си ходил в Обществени ресурси.

— Според правилата, които съобщих устно на Руби, когато започна работа, не мога да допусна интимности в компанията.

— Ти си пълен смешник. Надявам се Руби да те осъди и да ти изпразни джобовете да й платиш всички възможни компенсации.

* * *

Ако преди месец някой ми беше казал, че ще се запозная с жена от компанията, че ще се влюбя в нея, и че ще я загубя преди пролетта да дойде в Лондон, щях да се смея с глас на този абсурд. Руби не се върна в офиса, дори не мина да събере нещата си. Отсъствието й отвори пропаст, на дъното на която изригваше вулкан. Не чувах смеха й, не виждах бляскавите й зелени очи. Офисът й изглеждаше… мъртъв.

Към девет и половина кръвното ми започна леко да пада, колкото и да се опитвах да сдържа гнева си, но не можех да се фокусирам върху нищо. Пуснах й съобщение:

Моля те, обади ми се. Обърках нещата, знам. Напълно съм отчаян. Имам нужда да говоря с теб. Моля те, обади се.

Концентрацията и продуктивността ми отидоха под нулата. През десет секунди гледах телефона си с очакване да ми се обади или поне да отговори. Увеличих звука до последно, да не би да не я чуя. Преди по правило когато отивах на събрание, го оставях в шкафа на бюрото си, но сега беше с мен целия ден, точно до дланта ми. Идеята да се появя без покана пред вратата й ми изглеждаше единствената оставаща да се свържа с нея алтернатива.

Малко след дванадесет получих съобщение. Съборих моливи, химикали, чаши, всичко по бюрото ми и се хвърлих като луд върху телефона. Надеждата, че е тя, бе парализирала дробовете ми. Съобщението беше кратко и се заби в сърцето ми и го перфорира. Като телбод.

Търся си работа.

Никога досега не бях писал толкова бързо.

Скъпа, моля те, обади ми се. Защо не ми каза какво е станало вчера с Тони?

Мина час, два, три, пет. Тя не отговори.

Реших, че просто не иска да разговаря с мен и нарочно е изключила телефона си, за да не се изкушава да чете как й се моля в приблизително стотината съобщения, които вече бях напускал. Не можех да работя. Крачех като затворено животно из коридора, без да обръщам никакво внимание на виновния поглед на Тони, още по-малко на Ричард, който ме гледаше с известна доза колебание и несигурност.

В мига, в който влязох в апартамента си, пак набрах номера й. Звънна един път и сърцето ми се заклещи в трахеята. Звънна още веднъж и на третото позвъняване най-сетне вдигна. Гласът й беше мъничък, тих. Едва успях да издишам в слушалката:

— Руби, любима.

— Моля те, не ме наричай така — каза и веднага си представих как сбръчква носле.

— Уви, това е самата истина — поех дъх и усетих как болката в гърдите ми се разраства. Тя не каза нищо. — Иска ми се да бях научил от теб за случилото се с Тони — казах и започнах разсеяно да сгъвам някакво листче на бюрото си. — Нямах никаква представа, че нещата са се развили така и че се е стигнало дотам.

— Щях да ти кажа, но не исках да говорим за това в офиса. Не исках да плача там — подсмръкна и прочисти гърлото си, след което млъкна. Нямаше и следа от приятната й бъбривост и сега когато усещах, че съм загубил и това, болеше сякаш някой бе подложил на дисекция дробовете ми, бе извадил голяма част от тях, поради което не можех да дишам. Ако не броим рязкото поемане на въздух от другата страна на слушалката, тя просто замлъкна. Дали плачеше?

— Руби, добре ли си? — попитах тихо.

— Добре съм. Просто се опитвам да попълня няколко формуляра за кандидатстване за работа.

— А, добре…

Тоест, имах две опции — или да й говоря, докато попълва формуляри, или да изгубя и последната връзка, с жената, която обичах. И започнах да говоря. Разказах й за безсмислената вечеря с Порша и как накрая не е имало какво повече да си кажем. Казах й, че съм го очаквал от мига, в който тръгнах да се видя с нея.

— Сигурна съм, че си се чувствал ужасно.

Притиснах ръка към челото си.

— Не мога да говоря за това по телефона. Имам да ти казвам толкова много неща. — Обичам те. Бях глупак. — Руби, моля те, ела за вечеря.

— Не мога — каза простичко тя.

Само за да я държа на телефона, продължих да говоря, докато не изчерпах всички възможни теми. Говорех глупости както първия път, когато се наложи да говоря с нея. Разказах й за ужасния си ден, как съм се прибрал у дома, казах й, че мисля да ям нещо, каквото и да е, за разговора си с Макс следобеда. Сара вече чакаше второ бебе. Изчерпах нормалните теми и подкарах темата за дъжда и как се радвам, че не вали толкова силно, приказвах за строителния проект на Юстън Роуд.

Исках да ме обвини, да ми се развика. Исках да ми каже как съм я разочаровал във всичко. Мълчанието й ме притесняваше, защото това просто беше крайно нетипично за нея. Предпочитах милион обидни, гневни думи пред още една секунда мълчание и резервираност. Мнението й и преценката й отдавна бяха станали мой фундамент, макар че я познавах едва от месец. Тя беше толкова различна. Не можеше да се сравни с нито един друг човек в живота ми.

Накрая се огънах под ужасната тежест на мълчанието и я пуснах, умолявайки я с цялото си сърце да ми се обади, когато се почувства готова.

Минаха още два дни. Нито дума от нея. Не можех да изляза от апартамента, не исках да ям, не можех да ям. Опитвах се да си представя какво е да затвориш очи и да заспиш спокойно. Знаех, че се бях изправил пред унищожителна тъга за каквато само бях чувал, но винаги наивно си бях представял, че не е възможно да не бъде победена с малко повече стоицизъм. Руби беше единствената жена, която някога бих пожелал и мисълта, че съм я имал само за четири седмици в Ню Йорк, беше толкова грозна и плашеща. Целият ми организъм беше като разяден от киселина.

* * *

Една седмица след като разбих доверието, което Руби имаше към мен, и я принудих да прекъсне връзката ни, без да каже и дума, успях да стигна до офиса да си взема някои неща и да се опитам да работя от къщи. Знаех, че няма да свърша нищо, но поне исках да оставя някакво впечатление, че работя. Не бях се бръснал от седмица, не бях сменял джинсите и тениската си. Не се бях поглеждал в огледалото.

Навън бе все още тъмно и улиците бяха удивително застинали. Като мъртви. Исках да си открадна малко от това спокойствие и да го почувствам и в дома си и да намеря начин да се успокоя. Магазините щяха да отворят след часове, колите си стояха неподвижни до тротоарите.

Фоайето беше мъртвешки тихо. Извадих ключа си от джоба и се загледах към единствената светлинка, която идваше някъде от дъното на етажа близо до офиса на Руби. Ръката ми бутна вратата. Заслушах се: шум от папки, падащи върху равна повърхност, на рамки от снимки, удрящи се върху дърво, на книги потъващи с глух звук в кашон.

— Има ли някой? — извиках, завих зад ъгъла и застинах на място. И тогава я видях в офиса й, ръката й беше вдигната да свали нещо от рафта, но така и остана, когато погледите ни се срещнаха. Явно е имала същото намерение: да дойде рано през уикенда, за да избегне разговорите с всички. Но за разлика от мен тя не вземаше работа за вкъщи, а освобождаваше бюрото си. Стомахът ми отново се сви.

— Руби, ти си тук?

Тя затвори очи и бавно се обърна към кашоните.

— Почти съм готова.

— Иска ми се да не бързаш така. Искам да говоря с теб… да говоря истински. Не като онзи ден по телефона. Тогава не знаех какво да кажа, а не исках да затваряш.

Тя кимна, но не каза нищо. Стоях като малоумник в средата на офиса й, гледах я и нямах никаква идея какво да правя. Бузите й бяха розови, долната й устна — мокра и изтъняла под натиска на зъбите й, които жестоко се бяха впивали там.

— Руби…

— Моля те — каза с пресипнал, задавен глас. — Недей.

Прозвуча като въпрос, сякаш сама не беше сигурна, че е разумна идея да продължаваме да разтягаме тази ужасна тишина.

Никога преди сърцето ми не е било разбивано, никога. Това, което се случваше с мен, дойде като поредното тежко осъзнаване на безплодността на живота ми досега. И тази тежест притисна всяка жива клетка в тялото ми. Исках да говоря с нея, да я притисна в прегръдката си, да я целуна, просто да я целуна. Да й кажа, че е единствената жена, която някога бих пожелал до края на живота си. Ако ми позволеше да й кажа тези неща, може би щях да събера смелост и да се моля на колене и дори да се опитам да сложа име на всяко едно чувство, което изпитвах.

Да: преданост и извинение, обожание, отчаяние, страх.

И най-вече любов.

Инстинктът обаче ми подсказваше да не я задушавам, да й дам пространство. Обърнах се и тръгнах към офиса си. Чух как се разбърза, как панически бягаше от тук. Искаше ми се да е по-лесно, да е много по-лесно. Дали грешах? Дали инстинктът ми не ме подлъгваше както винаги досега? Стиснах чело между дланите си. Исках просто да знам какво да направя.

Започнах разсеяно да събирам някакви папки от бюрото си. Почти не мислех какво правя. Та тя беше само на няколко метра от мен!

Излязох от офиса си, въздъхнах. Тя вече затваряше кашона с нещата си. Косата й бе по-рошава от обикновено. Дрехите й висяха на тялото й, сякаш изобщо не бе видяла какво облича. Бежова пола и пуловер с цвят на кал. Изглеждаше сякаш някой дъждовен облак я бе довлякъл тук насила.

Липсваше ми. Липсваше ми с разкъсваща болка, сякаш мисълта, че я губя, бе впила нокти дълбоко в мен и сега дереше и оставяше белези, които знаех, че никога няма да зараснат.

Никога не съм харесвал мелодрамата. Не съм драматизирал и съм го отбягвал по всякакъв начин, но в случая самосъжалението ми ме превръщаше в тотален инвалид. Никога преди не ми се бе налагало да спечеля човек, да си го върна в живота си и бях напълно неподготвен. Не знаех какво се изисква от мен в този случай.

— Знам, че искаш да те оставя — казах и се опитах да не мисля върху киселата й гримаса, когато чу гласа ми. — Знам също, че те нараних и няма начин да върна нещата назад. Искам да знаеш, че ужасно съжалявам и ако изобщо има някакво значение за теб…

— Мисля, че ще загубя мястото си в Оксфорд — каза с най-тихия глас на света. Почти като дихание. Тялото ми застина.

— Какво?

— Тони ме уволни, което вече знаеш, но освен това е приложил писмо във файла ми. Не знам защо, но е решил че е супер идея да ми изпрати и копие от него. След като го прочетох, така и не разбрах защо е решил, че някой изобщо иска да прочете такова нещо. С две думи там пише, че съм била служител на средно до ниско ниво, което се дължало на чувствата ми към теб и съм мислила за всичко друго, само не и за работата си, в резултат на което качествата ми като служител са били силно повлияни в негативна посока.

Направих крачка напред. Кръвта ми пулсираше толкова бързо; мина ми през ума, че съм пред сърдечен удар.

— Това не е вярно. Чувал съм го да говори за брилянтните ти качества като служител и то неведнъж. Освен това, той нямаше никаква представа за чувствата ти преди командировката.

— Знам. Благодаря, че си разпространил новината — каза сухо и остави ролката със залепващата лента на празното бюро.

— Руби, казах го спонтанно, може би защото съм един шибан идиот, просто защото все още бях изумен, че ти…

— Найл? — прекъсна ме и в очите й видях напиращите й сълзи. — Недей, става ли? Разбирам. Не си искал да му кажеш или поне не си искал да прозвучи по начина, по който той го е изтълкувал. Не ми пука от това, че си казал на Тони, че съм имала чувства към теб преди командировката. Не мисля, че това има значение. Тони е кретен. Особено заради това, което направи. Проблемът ми е този — каза и размаха ръка между нас, — че Тони не е в пълна заблуда и честно казано, в думите му имаше истина. Аз наистина бях разсеяна. Аз наистина мислех само за теб. Дадох да се разбере, че бих направила всичко, за да бъда с теб… а ти се върна при нея.

— Не съм се върнал при нея. Още преди да отида знаех, че нямам никакви намерения…

— От начина, по който реагира миналата седмица. — Гласът й беше натежал от едва сдържани сълзи. — Останах с впечатлението, че отиваш, за да й дадеш втори шанс.

— Руби…

— Аз се хвърлих към теб. Бях толкова влюбена в теб. От толкова дълго. И напълно пренебрегнах всички знаци, които ми казаха, че не си готов. Казах ти, че те обичам едва няколко седмици след като тази връзка започна и определено не беше готов да правиш секс с мен, но го направи, защото…

— Руби, моля те, спри.

Повдигаше ми се. Не можех да следвам мисълта й, но думите й влизаха в ушите ми като остри парчета заледена отрова.

— И веднага на другия ден отиде да чуеш какво има да ти казва Порша по въпроса за предстоящото ви събиране с идеята, че съм толкова отчаяна за вниманието ти и с лека ръка реши, че ако случайно избереш да не се събереш с бившата си жена, аз ще съм тук и ще те чакам.

Когато вдигна поглед към мен, сълзите й най-сетне закапаха.

— Мисля, че си решил така, защото аз винаги обичам да говоря за всичко, обичам да обсъждам, решил си, че с готовност ще изслушам какво има да ти казва Порша и че желанието ми да слушам за бившата ти жена ще надделее над желанието ми да се чувствам значима за теб.

Отворих уста и пак я затворих.

— Предполагам, че си решил, че идеята е страхотна, защото ура!.. оказва се, че Порша все пак не е робот и че има някакви чувства към теб и най-сетне е решила да ги сподели. — Тя гневно избърса сълзите си. — Не аз исках да вземаш това решение. Исках да й кажеш, че е имала на разположение единадесет години да ти каже тези неща и че сега имаш приятелка, която има привилегията да говори за това, което се случва в съзнанието и сърцето ти. Исусе, като си помисля, как чаках със затаен дъх да чуя всяка дума от устата ти, дори когато ми разказваше за сексуалния си живот с Порша няколко минути след като правихме секс за първи път — засмя се саркастично. Никога не бях виждал така сурова и оголена емоция. Руби не говореше като преди с цел да ме брани, не ме успокояваше, тя просто изливаше всичко от себе си, за да се убеди, че краят е най-разумното решение за нас.

— Можеше да й кажеш, че е добре дошла да обядва с теб и да ти каже какво й тежи или ако иска да ти напише един шибан имейл. Но да отидеш да я видиш първата нощ, след като правихме любов? Да не искаш да си категоричен с нея и да й кажеш, че сега си с мен? — поклати глава и пак избърса сълзите си. — Макар че това, което имахме, беше сурово, странно, колебливо, все пак беше много по-добре от брака ти. Ние имахме нещо хубаво, нещо истинско. И ти го знаеш.

— Имахме — казах. — Имаме.

Направих крачка напред и сложих ръце на ханша й. За мое огромно облекчение, тя не се отдръпна. Наведох се и целунах шията й.

— Руби, толкова съжалявам.

Ръцете й висяха като прикачени за раменете.

— Ти ме засегна дълбоко.

— Аз съм идиот.

Тя се отдръпна, затвори очи и тогава за мой тотален ужас взе кашона си и тръгна, преди да намеря думите, с които можех да я спра.

* * *

Докато носех папките към нас, осъзнах, че всяко движение, което правя, бе автоматично. През целия уикенд бях напълно безполезен. Спане, ядене и напиване до пълен ступор. Гледане в тавана.

Телефонът ми беше необичайно тих. Бях крайно благодарен, че не бях обезпокояван нито от Тони, нито от семейството си, нито от Порша. Но всеки път когато го поглеждах, мисълта, че тя не се обаждаше, ме разсипваше. Ето защо, когато го чух да вибрира, скочих от пода, където бях лежал през последните няколко часа и започнах да излизам от транса. Когато погледнах екрана, умрях за пореден път. Беше Макс.

— Говорих с Ребека — каза направо.

— М?

— Мама направо се е разтопила от щастие, а Ребека счита, че Руби е момичето за теб.

— Сестра ми дори не е я е виждала.

— Очевидно това няма значение.

— С облекчение си припомням, че вие двамата никога не се впускате в нищо авантюристично — казах със сарказъм и с нос в чашата с джин.

— Звучиш ми пиян.

Погледах в чашата и казах:

— Натам отиват нещата. Пиян и нещастен.

— Хайде де, казвай какво стана?

— Руби приключи с мен.

Макс не отговори веднага. След малко каза категорично:

— Не е вярно. Не е направила нищо такова.

— О, да. Нашата афера в Ню Йорк й струваше работата, а аз се отървах само с плясване по ръката. Освен това може да не получи място в групата на Маги.

Той въздъхна тежко:

— Мамка му!

— И това не е всичко. Отидох да се видя с Порша за вечеря ден след като най-накрая правихме секс, без да знам, че Тони й е дал ултиматум: работата или мен.

— И тя е избрала теб.

— Точно така — засмях се в слушалката, изпих останалото в чашата и я метнах на пода.

— Ти си кръгъл идиот!

— Да, точно така. Сега разбираш ли, че има причина да приключи с мен? Приключи и то доста категорично.

— И сега ще се напиваш от самосъжаление като куче и ще се въргаляш между пода и дивана?

— Знам какъв беше животът ми с Порша. А с Руби… Никога преди не се бях замислял за деца или за това, което ти и Сара сте намерили. Започнах да мисля за тези неща, след като се запознах с нея. — Загледах се през прозореца. Първите срамежливи листенца се поклащаха с пролетния вятър. — Но никога няма да се оправя след това. Тя ме промени… Напиването до състояние на амнезия ми се струва съвсем в реда на нещата.

— Или — започна и се изсмя, без да добавя „чекиджия смотан“, но така или иначе го усетих в смеха му, — да станеш от задника си и да отидеш да говориш с Маги. Найл, не е като да нямаш средства и връзки. Помисли какво можеш да поправиш и го поправи, по дяволите. Това правим ние мъжете, приятелю.

* * *

Във влака до Оксфорд имах време да помисля (най-сетне изтрезнял) какво да кажа и как да обясня ситуацията на Маги. Маргарет Шефилд беше нещо като мой идол. Макар че специалността на Маги беше строително инженерство, тя беше участвала с дизайна и надзора на не една емблематична сграда в Лондон. Кариерата й се простираше от строително инженерство към архитектура и строително планиране. Един от най-вълнуващите моментни в живота ми, с който се гордеех особено много, беше, когато един колега ме представи като „Маргарет Шефилд на нашето поколение“.

Никога не се бях виждал с нея по личен въпрос. Всъщност, ако не броим онзи път, когато нахлух в офиса на Тони с намерение да го премажа от бой, не се бях виждал по личен въпрос с нито един човек от професионалния ми живот. Ето защо, докато крачех от Паркс Роуд към Том Билдинг, започнах да се треса от нерви.

Усещането да крача из тези улици извика някакво чувство на носталгия. Бях толкова различен от състудентите си, които бачкаха яко през деня и купонясваха още по-яко през вечерта.

Почуках леко на отворената врата, Маги вдигна поглед и ми се усмихна широко. Отвърнах на усмивката й и изпитах силно чувство на облекчение.

— Найл! — възкликна и стана да ме прегърне силно. Маги никога не се здрависваше, но с годините успя да ме научи как да приемам проявата й на чувства. После се отдръпна и ме изгледа въпросително.

— Надявах се да имаш няколко свободни минутки?

— Разбира се — усмихна се пак. — Имейлът ти беше крайно неточен и объркан и възбуди любопитството ми.

— И… ако не те затруднявам много, ако искаш да излезем да пием по едно кафе?

Веждите й се извиха, очите й грейнаха с интерес.

— Звучи като нещо извън професионалната сфера?

— Да… Но… всъщност е и в професионалната сфера… — Въздъхнах. Тя се засмя и извади пуловера си.

— Боже, и това ако не е най-големият шок в живота ми. Дискусия по личен въпрос с Найл Стела. Разбра се, че ще разбутам цялата си програма. Няма начин да изтърва такова нещо.

Отидохме до малкото кафене на Пемброук Стрийт. По пътя Маги ми разказваше какво става из университета, говореше за обикновени, дребни неща, но бъдещето на Руби лежеше с такава тежест на гърдите ми, че едва успявах да отговоря кратко или с въпрос, за да й дам повече време да говори. Влязохме в кафенето, поръчахме си чай и кроасани и седнахме на една малка масичка в дъното.

— И така? — Тя ме погледна въпросително, усмихна се през парата от чашата си с чай. — Стига толкова празни приказки. Каква е причината за визитата ти?

— За една студентка, която е кандидатствала за програмата ти. Беше стажантка в „Ричардсън-Корбет“.

— Имаш предвид Руби Милър?

— Да. — Изненадах се, че веднага се сети за кого говоря, но после се сетих защо — бях казал „беше стажантка“. Очевидно Маги бе прочела писмото на Тони. — Не съм работил директно с нея. Както предполагам знаеш, тя беше подчинена на Тони.

— Получих писмото му — потвърди тя и се смръщи. — Май няма много високо мнение за нея.

Кръвта ми кипна, наведох се напред, но тя гледаше ръцете ми, които инстинктивно се бяха свили в юмруци.

— Точно там е работата — казах. — Мисля, че по-скоро имаше доста… високи очаквания спрямо нея, ако ме разбираш правилно.

— Тоя идиот Тони — каза тя, очевидно разбрала намека ми. — И ти си причината за нейната „разсеяност“, за която обяснява надълго и нашироко в писмото си?

— Моля те, разбери ме правилно — казах настоятелно. — Никога не бих говорил с теб по този въпрос, ако бях сигурен, че мнението на Тони няма да повлияе на професионалното ти решение. Тони направи ужасна и много грозна грешка. Аз също… предполагам. Но в случая се притеснявам, че ако приемеш съвета му, ще изпуснеш един брилянтен студент. Руби е много мотивирана и умна.

Маги ме изгледа, отпи от чая си и каза:

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

Кимнах и преглътнах тежко.

— Дойде тук, защото считаш, че Руби заслужава място в програмата ми или защото си влюбен в нея?

Опитах се да не поглеждам встрани.

— И двете.

— Значи чувствата не са били само от нейна страна?

— В началото да, но после не. Не знаех, че тя има чувства към мен и ги призна едва когато аз самият вече имах чувства към нея.

Тя кимна и се загледа в студентите, които минаваха край кафенето.

— Никога не съм очаквала да говориш от името и в защита на приятелката си. Не знам дали изненадата ми е по-силна от вълнението.

— Тя не е… — успях да кажа. Сега вече съвсем я обърках. — Тя не ми е приятелка. Вече не. Загуби работата си, загуби и мястото в програмата ти, не успях да се справя добре със собствените си емоции… в крайна сметка всичко се провали.

— Всичко се провали? Загубила е мястото си в моята програма?

— Тони реши, че е много мъдър ход да й изпрати копие от писмото си до теб. Като се има предвид, че Тони е твой студент и че е успял да завърши при теб, тя счита, че мнението му има огромна тежест за теб и че е загубила шанса си за място в програмата.

— Найл — започна Маги и внимателно постави чашата на масата. — Извини ме за откровеността, но нека те попитам: приличам ли ти на човек, който ще пренебрегне една добра студентка, затова че се е влюбила в някого на работа?

— Не Маги, аз…

— Или затова че е млада и невинаги може да раздели професионалното от личното? Дълбоко ценя появата ти тук, но единственият резултат от срещата ни е, че ще остана безкрайно щастлива да те видя влюбен. Не се е налагало да се стига до помощта ти. Кандидатурата на Руби е брилянтна. Препоръките й от всички други места са изпълнени със суперлативи за това момиче, оценките от изпитите й са отлични и е начело на групата, в която й предстои да учи. При мен. Мотивационното й писмо е едно от най-добрите, които съм чела в живота си. — Наведе се през масата, погледна ме в очите и попита: — Нейното място в програмата ми никога не е било застрашено от писмото на Тони. Мислиш ли, че не го познавам достатъчно добре? Или че съм познавала някой друг Тони? Като инженер е брилянтен, като човек е кръгъл задник. Такъв беше и преди петнадесет години.

Затворих очи и се засмях:

— Туш!

— Може ли да оставим професионализма настрана само за един момент?

— Разбира се — казах. Изпитвах нечовешки глад да чуя още от мъдростта на тази жена.

— Да, разбира се.

— Познаваш ме като инструктор, като преподавател, като наставник, сега като колега, на който можеш да имаш доверие, но преди всичко, аз съм жена. На двадесет вече бях омъжена. Пет години брак. Омъжих се повторно към четиридесетата си годишнина. От позицията на годините и мъдростта си ще ти кажа по възможно най-деликатния начин, че идването ти тук беше, меко казано, недопустимо. Руби няма нужда някой да говори от нейно име. Освен това, вече говорих с момичето лично. Изумително дете. Руби няма нужда от рицар в блестящи доспехи. Тя има нужда от партньор… предполагам. Иска да знае, че мъжът до нея я вижда. Иска да е сигурна, че е обичана. И от време на време иска да знае механиката на начина по който е обичана. Тя е инженер, Найл. Покажи и механизма си. Покажи й болтовете, жичките, схемата на мислите си. Когато можеш. Винаги когато можеш, й показвай.

* * *

След разговора с Маги не се прибрах у дома. Пътуването с влака беше истинско наказание. Мечтаех си да мога да летя или да се телепортирам. Това, което каза Маги, беше самата истина, истината, която аз не видях. Трябваше да кажа на Руби какво изпитвам към нея.

Качих се по стълбите, застанах пред вратата й, сърцето ми отмери стотици удара, преди да събера смелост, да поема дълбоко въздух и да почукам.

Тя отвори вратата. Беше облякла хубава пола и пуловер с изрязано деколте — стигаше точно до вдлъбнатината между гърдите й. Не мога да си представя какво е било изражението ми, докато я поглъщах с поглед, но щом очите ми потънаха в нейните и затърсих някаква емоция, видях нежност, която ме изненада и… разтърси.

— Руби.

— Добре ли си? — Очите й търсеха отговора в моите.

Опитах се да поема дълбоко въздух, за да се успокоя, но не успях.

— Не.

— Изглеждаш ужасно.

— Сигурен съм, че си права — кимнах и се засмях сухо. Тя погледна някъде зад мен. Лицето й беше сковано от безпокойство.

— Защо си тук?

— Защото имах нужда да те видя.

— Част от мен иска да те дръпна и да те целувам като полудяла. Липсваш ми. И не мога да се преструвам, че не изпитвам това чувство.

— Тогава не ме отблъсквай — умолявах я. Направих крачка към нея. — Руби, трябваше да ти кажа какво изпитвах и как се чувствах онази вечер, когато се любихме. Тогава го почувствах, но не знаех как да го нарека и не можех да се доверя на себе си, не можех да се оставя да повярвам. Тя вече клатеше глава, очите й се пълнеха със сълзи и знаех, че не иска да го казвам. И все пак…

— Обичам те — прошепнах. Гласът ми бе изтънял от напрежение. — Отчаяно съм влюбен в теб.

— Найл…

— Знаех го в Порша. През цялото време ми се гадеше. Не знам защо отидох, но поне тази среща изясни нещата за мен.

Руби се засмя и в смеха й вече имаше малко веселие.

— Тази среща изясни много неща и за мен.

— Моля те, Руби, прости ми.

— Искам, наистина искам. Но не знам как да прекрача това чувство на унижение и тази умора и раздразнителност. Да се опитвам да разбера от какво имаш нужда, да се опитвам да бъда всичко за теб във всяка минута от живота си. После да ти кажа, че те обичам и ти да ми кажеш, че съм прекрасна, после да загубя работата си и следва най-лошото: минути след това да ми кажеш, че отиваш на вечеря с Порша да обсъждате брака си… Просто раната е прекалено прясна и боли.

— Имах чувството, че онази врата не беше затворена. Исках да отида и да я затворя — опитах се да обясня. — Или може би, защото никога не я бях чувал толкова емоционална и някаква тъмна и отмъстителна част от мен ме караше да изпитвам злорадо любопитство. Но истината е, че не помислих за това как се чувстваш ти, какво ти причинявам по този начин до мига, в който отидох. В първата секунда разбрах, че не можем да проведем никакъв разговор, нямаше какво да си споделим за миналото ни. Разбрах колко греша и как те предавам само със самото си присъствие там.

— Защото въпреки всичко ти беше там.

Затворих очи. Да я виждам такава… това ме убиваше.

— Толкова съжалявам.

— Знам. И мисля, че те разбирам. Но не мога да направя нищо сега. Гневна съм, ядосана съм.

Прокарах ръка по небръснато си лице и прошепнах:

— Пусни ме при теб.

Тя ме погледна и каза много тихо:

— Ще прозвучи ли странно, ако ти кажа, че инстинктът ми казва да ти откажа? Просто ми трябва време да се уверя, че мога да го направя. Дадох ти време да преминеш и обмислиш всяко свое колебание_, сам_ да направиш крачките напред. Опитвах се да проявявам разбиране, да съм търпелива, но в мига, в който имаше възможност да ми покажеш, че зачиташ чувствата ми, ти просто ги забърса настрани и тръгна. Изгубих себе си през последните шест месеца. Казах ти, че ще ти кажа, когато стигнем до граница, която не мога да понеса. Това е границата. Ти не ме зачете, пренебрегна ме и то по толкова очевиден начин. — Тя ме погледна в очите и каза тихо: — Мислех, че не искаш такава връзка, в която хората се пренебрегват.

Това беше нож право в стомаха ми. Отстъпих назад от болка. И макар че устната й потрепваше, макар че ръцете й трепереха и в очите й видях всяка една емоция, която бях свикнал да виждам всеки ден, тя не върна думите си назад, не извади ножа нито с дума, нито с жест.

Можех да я притисна. Друг по-агресивен мъж би се възползвал от болката в очите й. Ако я целунех сега, тя би отвърнала на целувката ми. Усещах го от начина, по който гледаше устните ми. Цялото й тяло трепереше.

Руби все още ме обичаше така, както я обичах и аз.

Можех насила да си пробия път към нея. Да сложа ръце върху тялото й, да сваля нежно дрехите й, да я накарам да изпита удоволствие, да я вкуся топла и сладка. С устни, с ръце, с думи, можех да я убедя за една нощ, че я обичам. Но тя каза, че е загубила толкова много от себе си в чувствата си към мен — не можех да я манипулирам по този начин.

— Кажи ми какво да направя — казах и заскубах косата си. — Ако си тръгна, ще помислиш, че нямам чувства и състрадание, че не ме боли за теб. Ако остана, ще погазя молбата ти.

— Найл — прошепна тя, — когато съм толкова близо до теб, знам че не мога да ти откажа нищо, бих дала всичко. Едва се сдържам в момента. Мисля, че нито ти, нито аз имаме опит тук. Все пак считам, че е твой ред да проявиш търпение.

Преглътнах, направих крачка назад, после още една.

— Ела при мен — молех. — Когато си готова, ела при мен. Ще те чакам. Ще изтърпя времето, което искаш и ще копнея за теб. Разстоянието няма да убие това, което чувствам към теб.

Очите й се напълниха със сълзи. Кимна безмълвно.

— Обещай ми, че ще дойдеш при мен, когато си готова. Дори ако това означава, че си готова да ми кажеш, че искаш да приключим окончателно.

— Обещавам.