Кристина Лорен
Красива тайна (14)

Глава четиринадесета
Найл

Удивително е как човешкият мозък свиква и придобива нови навици. Макар че вече бяхме в Лондон и въпреки че Руби никога не бе спала в моето легло, когато се събудих и не я видях до себе си, се почувствах странно объркан. Взех телефона и й пуснах съобщение.

Добре ли спа?

Почти не. Може да се наложи някой на работа да стои зад мен и да движи ръцете, краката и устата ми.

Ще се видим в офиса, моя красива кукло на конци.

Ядох, прочетох вестника, облякох се и тръгнах. Можеше да се каже, че беше ден като ден… с тази разлика, че изобщо не беше ден като ден. Имах чувството, че животът ми бе станал седем хиляди пъти по-голям.

Руби беше както винаги в малкия си офис, който делеше с другото момиче. Обикновено пристигах на работа около осем, но тя винаги е била там преди мен, но тази сутрин се постарах да бъда там преди нея. Исках поне един миг насаме с нея, един миг на откровение, без маските, които щеше да се наложи да сложим по-късно. Уви, това нямаше да се случи. Понеделник сутрин. Хората вече търчаха из офисите, всеки правеше нещо. Успях само да й се усмихна, да й намигна и да погледам няколко секунди прелестната й уста.

— Здрасти — каза само с устни.

Погледах я още мъничко. Така ми се искаше да й дам нещо повече от целувка с поглед, повече от целувка по устата дори, но нямаше как. Кимнах и тръгнах към офиса си в другия край на коридора.

Две отривисти резки почуквания на вратата на кабинета ми възвестиха появата на Антъни, който както винаги влизаше, преди да изчака някакъв отговор.

— Добре ли си? — попита и седна на стола пред бюрото ми.

Облегнах се на стола си и се опитах да се усмихна спокойно.

— Да, добре съм.

Той сложи глезена си върху коляното на другия крак и каза с лукава усмивка:

— Надявам се да си прекарал добре.

За първи път в живота си имах чувството, че играя шах, без да имам фигурки и шахматна дъска.

— Да.

Антъни ме гледаше изпитателно, опрял брадичка в дланта си. Погледнах към монитора си под претекст, че проверявам имейлите си. Не бях решил какво да кажа на любопитния си колега. От една страна, не исках да крия какво се е случило между мен и Руби и ако изобщо я познавах, а аз исках да вярвам, че е познавам доста добре, знаех, че няма да може да играе театър и да се прави на безразлична, а и не биваше да го прави. От друга страна, исках личният ми живот, както и нейният личен живот да си останат лични, а не обществено достояние, а Тони имаше навика да превръща всяка новина в публична и нетактична шега, в която само той виждаше смешното.

— Изглеждаш ми различен — каза замислено и насочи пръст към мен. — В очите ти има усмивка. Точно ето тук — посочи веждата си да ми покаже къде по-точно се намира усмивката. — Някаква искра. Малко слънчево петно над главата ти. Така мисля.

— Така ли?

— Пипали са ти пениса в някой цицобар в Ню Йорк?

Грубостта му падна като щанга в средата на стаята.

— Честно, Тони, прекаляваш.

— Хм. Чукал си стриптийзьорка?

— Мамка му, не знаеш ли кога да спреш?

Той млъкна, огледа ме още веднъж, усмихна се и каза:

— Или най-сетне си се пуснал на Руби?

Преглътнах напълно неподготвен за последното и се престорих, че се концентрирам върху нещо на монитора си.

— А, не… Това… Искам да кажа… Не, не съм. Не.

И това си беше самата истина, ако вземем под внимание техническите детайли, защото все още не бяхме правили секс.

Тони рязко удари по бюрото ми и викна възторжено:

— Ах, ти старо куче!

Усетих как кръвта се отцежда от лицето ми. Точно тази реакция исках да избегна.

— Не, Тони, не е така…

— Скъсал си й задника от чукане. Пуснал си се на моята Руби!

Избутах стола назад. Усещах как в гърдите ми едновременно се завихрят циклон, торнадо и вулкан.

— Твоята Руби?

— Значи си я чукал — каза той и плесна с ръце. Само веднъж, но така, че звукът от жеста му в комбинация с гласа му разсече въздуха в стаята и изкънтя в стените.

— Не викай, по дяволите — изсъсках.

Той се престори, че бърше сълза от окото си. Тони обичаше да се шегува като всеки нормален човек, но сега в тона му имаше голяма доза раздразнение.

— О, сега ще се забавлявам да наблюдавам как се мотаеш като муха без глава из офиса, което значително ще облекчи чакането на следващия сезон на „Игра на тронове“.

— Престани с тези лайна.

Тъмните му очи се разшириха от изненада.

— Боже, чуй само какъв език от устата на Найл! Смея да твърдя, че е успяла да те поразпусне. Мисля, че ще се наложи да отида да й благодаря.

Поех дълбоко въздух, затворих очи.

— Тони, не го прави.

— Ау! Добре, де, разкажи ми! — каза и се настани в креслото. Сега звучеше малко по-нормално и почти откровен. — Какво стана? Няма да се подигравам повече, Найл — увери ме той и се усмихна извинително и чистосърдечно. — Извинявай. Просто никога в живота си не си бях представял…

— Не е това, което си въобразяваш — прекъснах го. Наведох се напред и облегнах лакти на бюрото. Трябваше по някакъв начин да възвърна самообладанието си. Трябваше да призная, че би било добре или може би полезно Тони да знае какво става между мен и Руби, но със сигурност не му беше нужна по-пикантна информация.

— Оказа се, че е имала чувства към мен от по-рано и… — Не можех да намеря нито една дума да опиша какво става в главата ми, когато стане дума за нея. — И аз харесвам компанията й.

Тони просто виждаше в мен. Нямаше нужда дори да говоря.

— Да, да, сигурен съм.

— Бих ти бил много задължен, ако не започнеш да тръбиш наляво и надясно.

Той кимна, сложи ръка на сърцето си и ми намигна заговорнически.

* * *

Руби беше седнала в малката стая за обедна почивка с приятелката си Пипа. Влязох да взема обеда си от хладилника и погледите ни се срещнаха, но тя бързо погледна встрани. Бузите и шията й порозовяха.

— Здравей, Руби. Здравей, Пипа.

— Здравейте, господин Стела — отвърна весело Пипа. Прекалено весело. Дали и Руби е била подложена на същия кръстосан разпит?

— Здравейте, господин Стела — каза Руби и ме погледна с мистериозна усмивка, зад която се криеха хиляди тайни. Езикът й пак беше заклещен между зъбите по онзи очарователен начин. Наложи се да се боря за въздух, защото вече в съзнанието си преигравах последната целувка, с която ме дари снощи, преди да се разделим. Устните й ухаеха на лимон от бонбончето, което смучеше в таксито. Покашлях се и хванах дръжката на хладилника.

— Свикваш ли с часовата разлика? — попитах и я погледнах през рамо.

Тя се усмихна още по-широко и каза:

— Опитвам се.

Пипа заби поглед в чинията си, докато погледът на Руби не се откъсваше от очите ми. Усещах как някой изпомпва въздуха от гърдите ми и с мъка поех въздух. Хвърлени в реалността, в рутината на дните, мисълта, че има и друга реалност, нашата реалност, където бяхме само аз и тя, караше тялото ми да копнее за нея до болка. Всяка клетка, всяка частичка от мен искаше да се върне в другата реалност. Дали щях да успея да свърша изобщо някаква работа, когато знаех, че е толкова близо до мен?

Ако успеех да анализирам всички нейни качества и да мисля за тях поотделно, както и да отделя физическата й красота от умствените й способности, може би щях да изплувам на повърхността, а не да потъвам в морето Руби. Погледът й беше прекалено трескав. Очите й ми казваха, че иска да е насаме с мен така силно, както исках и аз. Езикът й се подаде леко, облиза устните си. Погледът ми се плъзна по гладката й шия и вече си представях как я водя у дома и целувам кожата й, малката вдлъбнатина под шията й и разкопчавам перлените копченца на блузата й…

— Господин Стела? — каза тя и погледна многозначително към вратата на хладилника, която все още държах отворена и студеният въздух се изсипваше право в гърдите ми и охлаждаше стаята.

— А, да — сепнах се и се наведох да извадя храната си. Взех една вилица и бързо се изнесох към офиса си.

Правилно бях предположил. Не успях да се концентрирам и за секунда. Трябваше да намеря начин да се успокоя и да не мисля за нея. Това със сигурност не бях аз, не можех да се позная и започвах да губя ориентация, а трябваше да разбера плана и програмата си.

Дали щеше да се съгласи да остане при мен тази вечер? Как щяхме да забавим мига на истинското сексуално преживяване… или вече беше прекалено късно? Дали изобщо исках да продължаваме бавно? На този етап сексът ми се струваше пълна формалност. Всичко, което вече бяхме направили, беше много по-интимно от секса, но мигът, в който мисълта ми мина през ума, знаех, че да бъда с Руби физически, за мен би означало много повече от една стъпка в нашата връзка.

Това ли исках? И ако се стигнеше до секс, щях ли после да мога да запазя някаква… част от себе си, в случай че някой ден Руби ми каже, че няма нужда от мен?

Досега бях мислил, че Порша е любовта на живота ми, но в мига, в който Руби се надигна на пръсти и смело ме целуна по бузата, разбрах, че съм бил в голяма заблуда.

Мобилният ми звънна на бюрото и ме извади от подробния анализ на положението.

В моя апартамент ли ще вечеряме, или в твоя? И преди да отговориш, нека ти напомня, че имам съквартирантка, малко легло и съм най-лошият от най-лошите играчи. ПС: и престани да премисляш.

Засмях се и отговорих:

В такъв случай, няма друг вариант освен да дойдеш в моя апартамент. Живея сам, имам голямо легло, предполагам, че мога да направя нещо в кухнята, но най-вероятно ще поръчам вечеря.

Точно пред офиса ми се чу как някой говори със смешен глас, като от анимационно филмче. Гласът крещеше „Дупе!“ и се смееше. Последва почукване по вратата.

— Влез — извиках.

Руби влезе, усмихна се, погледна към телефона си и каза:

— Добре.

Сърцето ми се разду от топлина и радост да я видя пак.

— Добре?

Тя затвори вратата зад себе си.

— Добре, ще дойда за вечеря, щом така настоятелно ме каниш.

Едва сега осъзнах, че звукът, който бях чул пред вратата си, е бил ринг тонът за съобщенията на телефона й.

— Този ринг тон… — млъкнах, облегнах се и се усмихнах. — Правилно ли чух „Дупе“.

Тя сви рамене. Руменината бе изчезнала от бузите й, може би защото вече бяхме сами в офиса ми.

— Да, това е ринг тон специално за теб. Миньоните? От „Аз проклетникът“? Филмът? — Тя поклати глава и направи още една крачка към мен. — Трябва да започна да те извеждам по-често. Както и да е, този ринг тон съвсем ти отива, защото имаш най-хубавия задник от тази страна на Атлантическия.

— От тази страна на Атлантическия? Това значи ли, че когато бяхме в Ню Йорк, си забелязала някой с по-хубав задник от моя?

Тя сви устни и се престори, че наистина мисли.

— Нямах възможност да направя много обстойно проучване, но приятелят на Макс, Уил беше доста…

Наведох се напред и изръмжах.

— Руби Милър, ако довършиш това изречение, ще те метна на колене и ще те напляскам. По твоето дупе.

Тя изметна глава назад и се засмя. Най-много обичах, когато се смееше точно така.

— Много ми се нрави фактът, че за теб един пердах е нещо забав…

Две резки почуквания на вратата и Тони нахлу усмихнат до ушите. Усмивката му обаче веднага замръзна на лицето, физиономията му се вкисели и когато огледа наведеното над бюрото ми тяло на Руби, раменете му се изправиха. Тя подскочи и намери някакъв конец на полата си и го подръпна.

— Здрасти, Антъни — каза тихо тя.

— Здравей, Руби. — Веждите на Тони бяха събрани недоволно. — Какво става с изчисленията за „Баркли Интернешънъл“?

Руби отново се бе изчервила, очите й бяха впити в пода.

— Готови са. Трябва само да напиша имейла. Извинявам се, исках да питам нещо Найл… господин Стела… след пътуването.

— Руби, сигурен съм, че е голямо облекчение, че Стела е наясно с чувствата ти — каза студено Тони, — но нека ти напомня, че Найл е заместник-президент на компанията и има достатъчно грижи и задължения след такова отсъствие.

Разширените й очи бавно се обърнаха към мен. Стиснах гневно зъби.

Какво, по дяволите? Какво правеше Тони! Мамка му!

Тони обаче не се спря. Разбира се!

— Може би е редно да оставиш вратата отворена, когато влизаш тук. Всъщност можеш да оставиш тези допитвания до Найл за времето, когато не си на работа?

Тя кимна леко, извини се тихо, мина покрай него и излезе.

— Тони — развиках се веднага и го изгледах с крайно раздразнение. Кръвта ми кипна, сърцето ми блъскаше полудяло от гняв. — Защо беше нужно това? Сега е в почивка, по дяволите. Не беше дошла да ме притеснява или да ме тормози! Аз съм точно толкова ангажиран, колкото е и тя и между нас не се случва нищо нередно. Освен това, аз не съм й шеф.

— Не, не си — съгласи се Тони, стисна зъби и се загледа към вратата, през която беше излязла Руби. — Не съм очаквал, че няма да спазва някакви елементарни професионални граници.

И тогава ми светна. Тони ревнуваше.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш — казах с възможно най-спокоен тон. При думите му нещо в гърдите ми се подпали. Тони не ми беше началник, точно обратното. По никакъв начин не беше повече от мен и един ден аз щях да му бъда шеф. — Ти, точно ти, който ме съветваше да й се пусна, който ми обясняваше как била, и цитирам: само дълги крака и големи цици, ти, който назначаваш най-красивите стажантки за програмата в Оксфорд, точно ти си седнал да ни обясняваш какво означава професионални граници?

Той премигна, погледна ме и каза:

— Само казвам, че не искам да я намирам повече тук. Никога.

След това се обърна и излезе от офиса ми.

Пулсът ми започна да се успокоява едва след десет минути. Бях бесен, крачех като обезумял из офиса си и обмислях да говоря по въпроса с Ричард, да му обясня, че между нас не се е случило нищо нередно и да кажа на Ричард, че начинът, по който Тони бе говорил на Руби преди няколко минути е напълно неприемлив и недопустим. Но бях прекалено ядосан и по правило не водех разговори в такова състояние: щях да се поддам на емоциите, а исках да звуча професионално. Не можех да допусна да се явя пред него навит като пружина. Трябваше да съм спокоен, за да мога да се обоснова. Проблемът тук беше поведението на Тони и моят казус би изглеждал прекалено слаб, ако излезех пред него емоционален.

Това беше причината да изчакам още петнадесет минути, преди да пусна съобщение на Руби. Не исках да мисли, че мнението на Тони има някакво значение за мен и че може да ме ядоса.

Тони се е смахнал, написах.

Знам. И въпреки това беше ужасно унизително.

Съжалявам, любима.

Минаха няколко минути, преди да ми отговори и докато четях думите й, буквално чувах винаги търпеливия й глас.

Не съжалявай. Нека се насладим на апартамента ти без съквартиранти, на голямото легло и на храната за вкъщи, която ще поръчаш.

Гледах екрана и се усмихвах.

Нямам търпение.

Нямах търпение, наистина. Не знам как щях да дочакам да я притисна в прегръдката си и да й напомня, че това между нас е нещо много по-голямо от стените на един офис.

* * *

Руби се прибра до апартамента си да си вземе каквото й е необходимо за работа на другия ден, а аз използвах времето да взема къри от любимия си ресторант на ъгъла.

Когато дойде, тя се огледа в антрето, мина покрай мен и влезе в хола.

Апартаментът ми, както може би бе очаквала, беше чист, прибран и семпъл. Черен кожен диван с няколко фотьойла, ниска мраморна маса и голям плюшен килим.

— Ако някой ме бе накарал да направя рисунка на апартамента ти, би изглеждала точно така.

Засмях се и направих крачка към нея.

— Радвам се, че никога не мога да те изненадам.

Тя се обърна и аз я прегърнах.

— Това, че никога не можеш да ме изненадаш, е причината да те обичам.

И двамата застинахме.

— Това на глас ли го казах? — попита тя и стисна очи да прикрие ужаса си. — Моля те, кажи ми, че тези думи са били само в главата ми.

Наведох се, целунах челото й и казах:

— Ти си прекрасна.

Нещо ме удари в гърдите. При други обстоятелства сам бих се ударил заради неспособността си да й отговоря със същото.

Обичам те. Ти си прекрасна.

Не бях изненадан от думите й, знаех, че е така. Защо тогава не бях помислил предварително как да й отговоря, какво да й кажа, когато един ден ги произнесе на глас? Аз бях съвсем официално и абсолютно заслужено най-големият идиот в света.

Тялото й беше напрегнато, цялата бе вцепенена. Започна да се отдръпва от мен, но аз я придърпах обратно в прегръдката си, целувах шията й и като обезумял търсех правилната дума, изречение, нещо… да й отговоря, да кажа правилното нещо.

— Руби…

— Няма проблем — каза тя с тиха въздишка, прегърна ме и притисна лицето си към врата ми.

Но не звучеше съвсем наред. Исках да погледна в очите й и да разбера, но не можех да помръдна. Очевидно бях не само оглупял, но и забравил как да се движа. Тя въздъхна и с малко по-спокоен тон каза:

— Знам, че съм доста по-напред с материала по отношение на чувствата. Съжалявам, че пуснах бомбата така и те накарах да се чувстваш неловко.

— Моля те, не е… — Не можех дори да завърша изречението. Не можех да разбера какво беше това чувство към нея. Какво друго, ако не любов?

Обичах ли я? Вече нямах никаква представа какво е романтичната любов. Имах чувството, че е някакъв чужд език, който никога не съм имал възможността дори да чуя, камо ли да науча. Проклинах Порша за студенината й, за това, че ме караше да се съмнявам във всеки мой жест, затова че съсипа детството ми, че ме откъсна от семейство, в което всяка дума, всеки жест беше декларация за обич и обожание. Детство, изпълнено с пакости и игри с братята и сестрите ми, детство, сгрято от чувството, че си безусловно обичан от близките си, от майка ми. Проклинах и себе си, че се бях превърнал в тотален емоционален гном.

Не знаех как да определя чувствата си, но знаех, че стават все по-големи, все по-дълбоки, силни и обсебващи. И ме плашеха. В крайна сметка раздялата с Порша беше освобождаващо чувство, сякаш ми бяха махнали оковите. Но мисълта, че един ден мога да загубя Руби, беше грозна, кошмарна и страхът ме тормозеше. А как ли се чувстваше тя, след като така открито заяви чувствата си и сега седеше в средата на стаята и чакаше. Чакаше мен. Да кажа нещо, да намеря думите… Исках да й дам всичко, което имах, исках да й кажа, че съм напълно полудял по нея.

Почувствай това. Нека ти покажа нещата, които не мога да кажа.

Свалих палтото по раменете й, метнах го настрани и сложих ръце на копчетата на блузата й. Мислено я молех да ме погледне в очите. Тя вдигна поглед към мен. Видях колебанието й. Въздъхна. Сякаш изпусна тон напрежение. После протегна ръце и придърпа лицето ми към своето.

— Искаш да кажеш, че ще отложим вечерята за по-късно? — попита.

Кимнах и я поведох към един от фотьойлите в хола без странични облегалки.

Ръцете ми бяха нетърпеливи. Бързо събличах полата й, гладно плъзгах длани по оголващата се кожа. Извивките й бяха гладки, абсолютно съвършени, бели. Засмуках рамото й и обхванах гърдата й в дланта си. Тя бавно и някак предпазливо разкопча ризата ми. Гледаше ме и се опитваше да прецени реакцията ми.

— Не се налага да го… — Целунах я, за да я прекъсна.

Тя съблече ризата ми, после панталоните до под коленете. Аз ги изритах с крак. Пое пениса ми в ръка и започна да се свлича на колене. Поклатих глава и я вдигнах. Разтворих устните й и плъзнах език между тях. Поглъщах вкуса й, наслаждавах му се. Тя ми отвръщаше с напрегнато отчаяние. Боже, колко беше сладка. Тънките й малки ръце бяха притиснати към гърдите ми, буташе ме назад към стола, после се покачи върху мен и зарови пръсти в косата ми. Хапеше ме, стенеше, молеше, говореше несвързано, докато ръцете ми се плъзгаха по тялото й, по бедрата, между краката.

— Искаш ли да се преместиш? — попита.

Какво ме питаше? Дали искам да се преместя в нея?

— Аз… да — казах и извих тялото си нагоре, за да не губя контакт с нея.

Тя се наведе и прошепна в ухото ми.

— Питах дали искаш да се преместим в леглото ти.

Затворих очи и започнах да водя борба със съзнанието си, което искаше да вземе въпроса, да го огледа от всички страни и да го анализира. Ако станех сега, щях да загубя контакта с нея, страстта може би щеше да се уталожи, докато стигнем до леглото и щях да имам време да мисля. И вече мислех: никога не бях правил секс в това легло.

Съзнанието ми искаше да съм сигурен, в това, което правя.

Спри.

Не.

Не.

— Не. — Целунах я и придърпах дупето й по-близо до мен. — Не искам да се местим.

Ханшът й се раздвижи, въртеше го в кръгчета. Само едно повдигане на таза ми и щях да съм в нея. Исусе, бях забравил, или може би никога досега не бях разбрал, че желанието може да е така умопомрачаващо, подлудяващо и диво. Не бях на себе си. Аз бях мъж, който копнее за удоволствие, който иска да чука, и за първи път се чувствах истински свободен да го направя.

— Мамка му, презерватив — успях да кажа.

— Не съм болна — каза напрегнато. — И съм на хапчета.

Погледна ме в очите. Въпросът й като че остана някъде увиснал между нас.

— Ела върху мен, любима — прошепнах.

Тя се спусна по мен, аз надигнах таза си към нея да я посрещна. От устните й избяга стон — удоволствие и болка в едно. Точно този звук ме превърна в звяр.

— Чакай… — Гласът й беше много тих, някак напрегнат. Погледнах лицето й. Устата й беше разтворена… изглеждаше абсолютно зашеметяваща.

— Дай ми… само минутка… да свикна с размера.

Започна да се спуска много бавно. Издаваше най-сладките, най-божествените звуци, които бях чувал в живота си. Беше много трудно да остана неподвижен.

Когато я изпълних докрай, тя започна да се движи. Правеше малки кръгчета с таза си, побъркваше ме. Пръстите й се забиха във врата ми, стискаше ме, гърдите й се притискаха в моите, шепнеше в ухото ми:

Найл

О, Боже

Няма да

Толкова е

И звуците й. О! Никога не бях чувал толкова чисто, толкова открито изражение на удоволствието, на блаженството, което тя можеше да си позволи да изрази и имаше смелостта да се потопи в него. Никога не бях предполагал, че сексът е нещо толкова различно, толкова красиво, че е интимност, която се споделя, а не понася.

Никога не бях изпитвал и такава нечовешка възбуда, алчност, желание да я погълна. И точно когато си мислех, че не може да бъде по-хубаво от това, тя ме погълна целия, наведе се към мен, захапах зърното й, другата ми ръка мачкаше гърдата й, а тя свирепо и яростно ме яздеше. Искаше да стигне до блаженото място преди мен, преди аз да си загубя ума.

Защото знаех, че с Руби това щеше да се случи много скоро.

Усещах как удоволствието се трупа в мускулите ми, как гръбнакът ми изтръпва. Движенията й станаха накъсани, неравномерни. Устните й се разтвориха и залепиха върху моите. Чукаше ме, сякаш нямаше да има утре. Ръцете й ме стискаха, където свареха. Тялото й се изви назад, извика силно и свърши, но оргазмът й освободи и малкото останало от самоконтрола ми. Удоволствието беше непоносимо. Забих зъби в зърното й, простенах в кожата й.

Тя се отпусна върху гърдите ми, аз веднага я вдигнах, поставих я да легне на килима, бързо вдигнах таза й от пода и рязко влязох в нея. Беше толкова тясна, като увит около пениса ми юмрук. Гледаше как се побърквам, как се изгубвам, как загубвам сърцето си. Това не бях аз. Това беше един коленичил между краката й мъж, който стискаше бедрата й, за да не се изплъзва назад по пода. Не познавах мъжа, който й казваше:

Гледай

Погледни как влизам в теб

Толкова си мокра

Мека

Мамка му колко си топла, мека, съвършена.

Удоволствието се трупаше и тежко се спускаше по гърба ми, а тя ме молеше с очи да й покажа колко ми е хубаво, да й покажа, че мога да отприщя тази сила в мен.

Не можех да затворя очите си. Никога не бих пропуснал да я гледам в очите, докато свършвам в нея. В нея. Започвах да тласкам без ритъм, хаотично, грубо, от гърдите ми излизаха нечувани звуци. Не беше ръмжене, не бяха стонове, а викове на освирепяло животно.

Никога не бях изпитвал такова силно удоволствие, такъв мощен оргазъм. Застинах и свърших с вик.

Гърдите ми бяха потни. Надигнах се и я погледнах. Гърдите й бяха зачервени, лъщяха от ситни капчици пот. На бузите й имаше червеникави петна. Устните й бяха разтворени и се опитваше да си поеме въздух.

— Найл — каза тихо и прокара разтрепераните си пръсти по гърдите ми.

Инстинктът ми се задейства. Паниката за неизпълнено задължение едва не ме събори. Скочих. Краката ми трепереха. Хукнах към банята, взех една малка кърпа, сложих я под топлата вода, върнах се при нея, сложих кърпата между краката й и внимателно започнах да я мия от моята…

— Найл — каза пак и сложи ръка на китката ми да ме спре.

Седнах на пети и загледах лицето й.

— Боли ли те?

Веждите й се събраха, погледна ме учудено.

— Не.

После взе кърпата от ръката ми и ме придърпа към себе си.

— Не е нужно да бягаш да ме бършеш. След този оргазъм искам да се насладя на нежните ти целувки. Искам да съм изцапана от теб.

Наведох се и засрамен от реакцията си я целунах.

— Да, права си. Извинявай.

— Не съжалявай. Изключително добре свършена работа, сър. Моите адмирации.

Краката й се плъзнаха около таза ми, а аз се облегнах на лакти на нея.

— Мисионерската поза е твоята суперсила. Факт.

— Логично е. Само тази съм научил за единадесет години. Честно, да те чукам отгоре… — Млъкнах. Стомахът ми се сви в мига, в който осъзнах какво говоря. Под мен Руби застина.

— Мили боже… Руби. Това беше ужасно грозно и непростимо нещо за такъв момент. Аз съм пълен идиот.

Тя прокара пръсти по врата ми, надигна се да ме целуне, може би, за да ме накара да млъкна и прошепна: — Няма нищо. Всичко е наред.

— Не, не е — продължавах да говоря.

— Наред е — настояваше тя, но гласът й беше необичайно скован. — Сигурна съм, че е странно да си с някой за първи път, след като си бил само с нея през всички тези години.

— Не е така… — започнах и пак не успях да довърша мисълта си. Трябваше да оправя поне това. Вече достатъчно се издъних, когато мълчах като пукал, след като тя открито ми призна чувствата си. Не можех да си позволя втори гаф.

— Руби, знам, че моментът беше ужасно неподходящ, но искам да ти обясня колко различно е това за мен.

Тя кимна и леко се отпусна. Търсех думите и се опитвах да се върна към онази яснота, с която я виждах, познавах само допреди минути. Тя ми беше дала нещо толкова рядко, толкова ценно — тя ми показа какво означава да правиш любов, а аз прецаках всичко на секундата.

— В началото на брака ни Порша попадна на една статия, според която мъжете се нуждаят от секс поне един път седмично, за да не изневеряват. Пълни глупости, но тази статия беше основата, над която тя изгради цял устав с правила във връзката ни. Секс един път седмично. Нито повече, нито по-малко. Беше много организирана — казах с надежда да прозвучи като опит за хумор. — Седмично събрание на колектива в понеделник, секс със съпруга във вторник, изхвърляне на боклука в сряда. — Очите й омекнаха от съчувствие. — Не беше много зле — наклоних глава и се замислих. — Но не беше и добре. — Погледнах я в очите, преглътнах тежко и внимателно обмислих думите си. — И… разбираш ли… това тук… Моля те, разбери, че изпитвам неудобство дори да говоря толкова много за тези неща, особено при сегашните обстоятелства. — Погледнах голите ни слети тела, за да й намекна за кои обстоятелства говоря и тя веднага се усмихна. — По правило не обсъждам личния си живот. Но сега ти си моят личен живот и искам да знаеш всеки един аспект, да ме опознаеш такъв, какъвто съм и да разбереш колко различен съм сега с теб. За беда, това означава, че трябва да знаеш неща, които касаят връзката ми с Порша. По някакъв необясним за мен начин, нейното виждане за връзка и брак превърна секса в нещо като специален повод и в същото време в тягостно домашно задължение.

Руби прокара пръст по долната ми устна, после около контурите на устата ми и попита:

— Казвал ли си й някога тези неща? Когато всичко свърши?

— Нямаше кога да й кажа, нямаше и смисъл, защото на този етап и двамата бяхме толкова изморени от това тягостно бреме, че беше най-лесно всеки да си тръгне по пътя.

Въпросът на Руби разчовърка проблем, който отдавна бях погребал. Защо никога не бяхме говорили за тези неща? Ако аз съм бил нещастен, тя със сигурност не е била щастлива. Можех да си представя какво би си помислила Руби с нейната потребност винаги да казва ясно и направо нещата (нещо, което бе научили от родителите си), ако знаеше как бях реагирал в дните и месеците след развода — никакъв опит за разговор, никакъв опит да преразгледаме нещата, никакъв опит дори за окончателно приключване и сбогуване. Просто си опаковах нещата и си тръгнах. Решението да приключим с брака си беше изпълнено с толкова емоция, колкото и всеки един тягостен ден от съвместния ни живот. Раздялата ни беше като брака ни — суха и безчувствена.

Руби умееше да чете изражението ми както никой друг. Предполагам се досещаше за всяка моя мисъл. Хвана брадичката ми и обърна главата ми към себе си.

— Хей, не казвам, че е било нужно да го правиш. Хората се справят с проблемите по различен начин. Видях лицето ти преди развода. Видях лицето ти и след него. Знам, че си щастлив с мен. Не зададох този въпрос, защото ревнувам. Никак не ми харесва, че не си получил обичта, която заслужаваш. Но, колкото и ужасно и грозно да звучи от устата ми и колкото и да се срамувам да го кажа на глас, искам да знаеш, че се възбуждам само от мисълта, че мога да ти дам толкова много. — Ръката й мина по корема ми и се уви около онази част на тялото ми, която отново започваше да се съживява и да надига глава. — Преди малко беше толкова различен. Доминиращ, изискващ, суров, дори груб. — Отворих уста да се извиня, но тя ме спря само с поглед. — И ми хареса.

Без дума повече, аз се притиснах към нея, гърдите й опираха в моите. Целунахме се. Усетих как плъзва ръка към пениса ми и ме насочва към себе си. И просто така, лесно и леко започнахме да се движим в бавен ритъм, който постепенно стана трескав, ненаситен, търсещ, шумен, стенещ. Опитвах се да се въздържам, да остана нежен, но онази тежест в гърдите ми от начина, по който ме пускаше в себе си в емоционално и сексуално отношение ме превръщаше в съвсем друг човек — исках да я притежавам, да я пазя и отчаяно копнеех да я заслужа.