Кристина Лорен
Красива тайна (4)

Глава четвърта
Найл

Гледах към асансьора в очакване да се появи и за пореден път не знаех къде е запасът ми от думи.

Беше се приготвила за по-малко от десет минути, но изглеждаше… изумително. От една страна, бях развълнуван, че е с мен, но от друга, се ужасявах, че присъствието й можеше да… развали една напълно скучна и суха бизнес вечеря. Тя просто щеше да нахлуе и разклати нещо, което за мен беше рутина.

Преглътнах и я подканих към входа на „Нейв“.

— Да отидем да хапнем?

— С удоволствие.

Огромната й усмивка, високият й силует, леко полюляващ се от вълнение, изкорениха всички мисли от главата ми. Сякаш бяха плевели.

— Мога да изям цяло теле. Надявам се да предлагат стекове с размера на гръдния ти кош — каза и усетих как веждата ми се извива и се усмихвам. После се зарови в чантата си, без да спира да се смее и да си мърмори. — Кълна се, обикновено не съм толкова тъпа. По принцип съм интелигентно момиче.

Исках да й кажа колко е жива и свежа, но, разбира се, си затраях.

— Брат ми ще е там — напомних й. — И приятелите му. Надявам се нямаш нищо против. Те са добри хора. Просто са…

— Мъже?

— Да. Може и така да се каже — потвърдих с усмивка.

— О, аз мога да се оправям с мъже — каза и тръгна в крачка с мен. Забелязах, че неща, които от моята уста биха прозвучали грозно и нагло от нейната излизаха закачливо и леко.

— Да, сигурен съм, че е така.

— Това комплимент ли е? — попита и спря да ме погледне.

Стояхме точно пред хостесата. Очите й блещукаха под малките светлинки на тавана и за пореден път бях убеден, че знае отговора. Дали е било комплимент не знам и аз, но със сигурност не беше обида. Всъщност истината е, че беше по-скоро признание за качествата й. Това, което трябваше да й кажа е: Убеден съм, че е така, защото знам, че можеш да се справиш почти с всичко.

— Никога не бих посмял да подценя някои от уменията ти.

— Виждаш ли? Пак се обърках. Не разбирам дали се шегуваш с мен, или казваш нещо сериозно. Звучиш сухо. Може би трябва да ти дам една табелка и да ми показваш кога нещо е сериозно и кога е шега.

Кимнах, смигнах й и се обърнах към хостесата.

— Имаме среща с… — И точно тогава над рамото й видях брат ми и приятелите му. — А, те са вече тук.

Хванах я за лакътя и я поведох към масата, около която бяха наредени тъмночервени плюшени фотьойли и табуретки. Ръката й беше топла, но в мига, в който осъзнах, че я докосвам така фамилиарно, веднага се втрещих от мисълта, че това е прекалено близко до флирта и че така бих повел към масата момиче, с което съм излязъл на среща, а не колежка.

Всички ни забелязаха още когато бяхме на няколко маси от тях. Макс, Бенет, Уил и Джордж като по команда спряха да говорят и ни гледаха. Руби беше висока, дори едва забележимо приведена напред, но не височината й правеше толкова голямо впечатление. Стойката й беше безупречна. Брадичката винаги гордо вдигната.

Четири чифта очи едновременно се преместиха от лицето й по стройното й тяло до пръстите на краката и обратно нагоре към лицето и чак след това се обърнаха към мен, но далеч по-сухо и без онзи пламък, с който огледаха нея.

Не беше нужно да чувам и дума от устата на тоя задник Макс, за да разбера какво си мисли. Аз поклатих леко глава да отрека, но усмивката му цъфна още по-бляскава и широка. Изобщо не ми вярваше.

Всички станаха да се здрависаме и после един след друг се представиха на Руби. Размяна на потни длани, имена, любезности. Ставах все по-нервен. Това нямаше да бъде никаква бизнес вечеря. Дори не се чувствах като на обикновена вечеря с приятели. Имах усещането, че всички мислят, че съм довел Руби да я покажа, за да й се порадват. Това не беше вечеря, това беше представяне.

— Имам чувството, че съм на интервю за работа — каза Руби и седна до Джордж. — Всички тези костюми.

Преглътнах тежко и усетих как топлината на смущението се разлива по лицето ми, но после се сетих, че няма от какво да се страхувам или срамувам, защото в крайна сметка ние изобщо не бяхме флиртували. И аз бях ужасно зле в разкодирането на езика на жената.

— Страхувам се, че това са опасностите да се излиза в центъра на града — каза Бенет с прословутата си усмивка и махна на сервитьорката да дойде да вземе поръчката ни.

— Джин и тоник с много зелен лимон. Колкото успеете да напъхате в чашата — каза Руби, погледна набързо към менюто и добави: — И сандвич с прошуто, моля.

Жената харесва джин и тоник? Любимият ми коктейл? Отново започнах да отправям молби към бог да ме пощади, но Макс веднага улови погледа ми и с повдигната вежда каза само с очи „Я да видим какво имаме тук?“.

— За мен същото, но едно лимонче стига — казах и подадох менюто на сервитьорката.

— Откъде се познавате всички тук? — попита Руби и погледна към Макс.

— Ами онзи там е по-малкият ми брат.

Руби се усмихна и каза:

— Чух, че си непослушният брат.

— Така е — засмя се Макс и посочи мъжа до него. — Това е Бенет, с когото се запознах в университета. С Уил се запознах, когато се преместих в Ню Йорк и взехме най-лошото решение в живота си — да започнем общ бизнес.

— Да. Затова портфейлът ти плаче от скръб всеки ден — каза сухо Уил.

— А това тук е Джордж, който работи за съпругата ми.

— Аз съм момчето за всичко — поясни Джордж. — Да се грижа за графика й, да го променям, когато се наложи, да поддържам бюфета в офиса й и да крия от нея страница шест, когато някой папарак успее да я спипа някъде с Макс.

И понеже петимата се познавахме малко или много, цялото внимание вече се насочи към Руби (моето не бе мърдало от нея). Под осветлението на свещниците и на фона на стените от огледала от пода до тавана, тъмночервените пердета и целия луксозен интериор, тя сякаш блестеше с някаква умерена приглушена светлина.

— От колко време живееш в Лондон? Питам, защото със сигурност не си англичанка — попита Бенет.

— От Сан Диего съм. Там съм родена и там е домът ми — каза тя и прибра косата зад ушите си.

— Сватбата ни беше там. В хотел „Дел Он Колорадо“.

— Прекрасно! — Усмивката на Руби можеше да освети цялото помещение. — Ходила съм на две сватби там и бяха наистина разкошни. — Руби благодари на сервитьорката и отпи от питието си. — Завърших миналия юни и през септември се преместих в Лондон. Там съм вече шест месеца. В стажантската програма на „Ричардсън-Корбет“ съм и през септември започвам следдипломна квалификация в Оксфорд.

— Аха, още един специалист по строително планиране — каза Макс и я изгледа с интерес.

— Не. Строително инженерство.

Брат ми въздъхна с престорено облекчение.

— В такъв случай ще се съгласиш с мен, че планирането е най-скучната професия на света?

Руби се засмя, но поклати глава.

— Не искам да те разочаровам, но в случая няма да се съглася, защото аз самата съм работила това и знам, че не е скучно. — Макс драматично въздъхна и се предаде. — Надявам се един ден да се върна в костюм на някоя супер героиня и да направя революционни промени в транспортната система в Южна Калифорния… или по-скоро в липсата на такава за момента.

Усетих се, че неволно съм се наклонил към нея, за да я чувам по-добре… предполагам.

Всички мълчаха и я слушаха, а тя най-спокойно продължи да си говори.

— Южна Калифорния е задръстена от коли. Хората пътуват между градовете с коли и използват влаковете, но е много трудно да се контролира движението в самите градове без интегрирана вътрешна транспортна система. — После ме погледна и обясни: — Ето защо искам да работя с Маги. — Отпи и се обърна към останалите. — Маргарет Шефилд е жената, в чиято група се надявам да уча. Помогнала е при изграждането на инфраструктурата около метростанциите и в най-пренаселените квартали. Тя е абсолютен гений.

Макс, Уил, Джордж и дори Бенет я гледаха с крайно любопитство и възхищение.

— Исусе! Руби на колко си години? — възкликна Джордж.

Бях крайно благодарен, че Джордж е с нас. Той и само той можеше да й зададе въпросите, които исках да й задам аз, но не можех и никога нямаше да мога. Тя пак прибра косата зад ушите си. Започнах да се досещам, че прави така, когато се чувства неудобно.

— На двадесет и три.

— Боже, ама ти си още ембрион. Толкова много амбиции, а си на по-малко от четвърт век.

— А ти на колко си? — попита тя и лицето й пак грейна като слънце. — Не изглеждаш много по-голям от мен.

— Не искам да говоря за това — изскимтя страдалчески Джордж. — Прекалено е депресиращо. Вече бутам към възраст Виагра.

— Той е на двадесет и седем — отговори Уил и го сръга в ребрата.

— Остави сега тези работи — прекъсна го Джордж. — Да минем на сериозните въпроси. Като например имаш ли приятел, красиво очарователно двадесет и три годишно рубинче? — Тук вече забих поглед в питието си и зачаках отговора й. — И ако имаш приятел, той дали няма някой също толкова очарователен гей приятел?

— Имам брат. И аз го намирам за доста очарователен, но уви не е гей. Ако бях вземала такса от всяко момиче, което ми се пишеше приятелка, за да спи в нас, когато бях в гимназията, че и от по-рано, сега щях да съм милионер.

— Харесва ми предприемаческият дух на това момиче — обади се Бенет.

Джордж се наведе към нея и каза:

— Нали не си си помислила, че не забелязах как прескочи въпроса дали имаш приятел? Имаш ли нужда от някой от нас да ти намери подходяща партия, докато си тук?

— Честно казано, съм напълно убедена, че не ти трябва да се захващаш с такова нещо — каза тя, вдигна чашата и опря сламката в устните си. След което… ме погледна. — Този тук до мен може да потвърди, че само преди половин час изглеждах като наркоманизиран бездомник.

— Не, няма да потвърдя такова нещо. Никой на този свят не се разхожда по хотелска хавлия с по-голямо достойнство от теб.

Тя се засмя и докато преглъщаше, се задави.

— Ти си моят любим лъжец.

— Не лъжа, казвам го съвсем честно — казах и сложих питието си на масата. — Освен това бях силно впечатлен как успя да накараш тази коса да стърчи във всички възможни посоки. Неколцина са хората на този свят, които могат да постигнат този ефект само след едно спане в хотелско легло.

Тя сви рамене, усмивката й беше палава, закачлива.

— Много хора са се опитвали да ме въведат в Основи на изкуството на лъскавата коса и много са се провалили.

Огледах мъжете около масата и ми направи впечатление, че ни гледат с огромен интерес. Макс със сигурност щеше да ме подложи на свиреп разпит, докато ми изтръгне и ноктите на ръцете, за да му кажа всичко за нея… и мен.

— Значи нямаме приятел? — усмихна се хищнически Джордж.

— Да, нямам.

— И не се интересуваш от никой конкретен момък?

Устата й се отвори и моментално затвори, а бузите й порозовяха. После огледа мъжете, премигна няколко пъти и присви очи.

— Искате да ме убедите, че се събирате на по питие и си говорите за гаджетата и жените си? Съвсем логично вече очаквам да се прехвърлим на тема обувки.

Бенет посочи с брадичка към Джордж и каза:

— Това важи само за тоя откачения. Сложи го в някой бар и му гледай сеира. Винаги е така.

— Бен-Бен, казвал съм ти милион пъти — ти си шефът през деня, а аз — след работно време.

Бенет го огледа хладно, ледовито дори и Джордж започна да се чувства неловко под напрегнатия му поглед.

— Джордж, скъпа, никога не си ми казвал такова нещо — каза след доста време Бенет и най-сетне се усмихна.

— Знам, но ми прозвуча така хубаво. Просто се опитвам да впечатля Руби — засмя се с пълно гърло Джордж, очевидно облекчен, че погледът на Бенет все пак не го удуши.

— Руби, започвам да се страхувам, че ще ми откраднеш Джордж — каза Уил с усмивка.

— Няма начин, Уил — потупа го Джордж по рамото. — Тя. Няма. Нужните. Атрибути.

— Добре, пак сме на тема „нужни атрибути“. Всичко е напълно нормално — каза Бенет и отпи дълга голяма глътка от питието си.

* * *

В мига, в който Руби стана и каза, че й е време да си ляга, над масата настана гробовна тишина. Тя беше страхотна компания, адски чаровна и забавна по време на вечерята и когато каза, че иска да си ляга, понеже била изморена заради ранното ставане, всички започнаха да негодуват. Аз също бях тъжен, че ще си тръгва.

— Я виж ти.

Вдигнах очи и веднага попаднах под наглия и самодоволен поглед на брат ми.

— Сега, когато си останахме сами — започна Уил, — вече можем да захвърлим преструвките и да престанем да се правим, че все още можем да водим някакъв що-годе поносим социален разговор. Става ли?

Всички кимнаха и Уил, който седеше до мен, вдигна чашата си със скоч за наздравица по повода и отпи голяма глътка.

— Освен това, считам, че Бенет трябва да бъде главен консултант по случая — добави Уил и Макс се изкиска.

— За конференцията ли става дума? — попитах объркано.

— Предсказуемо и елементарно — каза сухо Бенет. — Убийствена стажантка. Шефът й се опитва да го отрече. Какво да обяснявам — от личен опит мога да нарисувам подробен план как ще се развият нещата. Стъпка по стъпка.

Запримигах и преглътнах тежко, защото започнах да стоплям за какво говорят.

— Тя не е моя стажантка. Нямам нищо общо с кариерата й — поклатих глава вбесен най-вече от това, че казах възможно най-неподходящото нещо. — Не съм… искам да кажа, че тя не е… не се интересува. Нито пък аз.

Тримата избухнаха в нечовешки смях.

— Найл, приятелю — каза Уил и облегна лакти на коленете си. — Момичето едва не си изля напитката между краката ти, когато Джордж я попита дали не се интересува от някой „конкретен момък“.

— Ама как ми вземаш думите от устата — обади се Бенет.

— И имам усещането, че ако беше разляла джина там, щеше да е първата доброволка да го почисти — допълни Уил. — Е, може би се дължи на факта, че се интересува от някой в компанията, в която работи.

— Да. От теб — довърши Макс и изпи остатъка от уискито си.

— Честно казано — започнах много внимателно, но ми беше трудно да прикрия усмивката си, — тя е прекрасно момиче, но със сигурност не виждам никаква перспектива за романтична… връзка с нея.

Бенет наклони глава, погледна ме и попита:

— Какъв цвят са й очите?

Зелени, не казах, а поклатих глава сякаш не бях забелязал.

— С какво беше облечена? — попита Уил.

Синя рокля точно до коляното, не казах. Тънка златна верижка на врата и пръстен на десния й безимен пръст, за който се наложи да захапя езика си, за да не я попитам. Добре, че Джордж нахлу като булдозер в личния й живот и започна да вади наяве неща, които определено ме вълнуваха.

Завъртях очи, на което брат ми чистосърдечно се изсмя и вдигна чашата си към мен.

— Мъжете не забелязват такива неща, освен ако не са заинтригувани.

— Или ако не става дума за Джордж — добави Уил, а Джордж го хвана за врата и се опита да го придърпа за целувка.

— Е, очевидно не се налага да мисля повече за това, понеже вие вече сте взели решение вместо мен.

— Така е. Това ни е работата — каза Уил и оправи яката си. — И знаем, че това нашето е болестно състояние, но така е било и така ще бъде.

— Честно казано започвах да си мисля, че излизаме от форма — отбеляза Джордж.

— Какво облекчение да докажем противното. Момичетата ще се гордеят с нас. — Макс потупа с пръсти по масата и се приготви да става. — Уви, като споменахме за момичетата, аз трябва да тръгвам. На нов режим съм: Сара приспива бебето, а аз му давам шишето в дванадесет.

— О, значи горкото дете най-сетне се е примирило, че трябва да сучи и от теб? Сигурно миришеш на жена — казах на Макс, с което исках да му напомня за дългата лекция, която ми изнесе последния път, като се прибира в Англия.

Макс се засмя и ме потупа по рамото. Всички станахме и мълчаливо се съгласихме, че е време да се прибираме.

Гледах как брат ми си събира нещата и казва довиждане на приятелите си и изпитах едновременно гордост и радост за него и някакъв копнеж. Той се прибираше при съпругата си, при новородената си дъщеря, в своя уютен дом, в който имаше само любов. Истински дом.

— Целуни момичетата от мен — помолих, докато Макс излизаше от бара. Той се обърна, помаха ми с ръка и изчезна.

В бара ми се стори ужасно самотно, тихо. Някак, когато си тръгнаха, всичко опустя.

Искаше ми се да сложа някакъв етикет, някакво по-подходящо име на този копнеж, който изпитах, докато гледах брат си. Не, не изпитвах никаква тъга, никаква завист, никаква горчивина, никакво съжаление за обстоятелствата в живота ми. Просто едва преди няколко седмици, когато дойдох да видя Макс и Сара, разбрах какво искам. Стабилност, съпруга, семейство, деца. Но вече бях ужасно изостанал.

Никога не се бях справял добре с промените, не обичах промените и знаех, че този ми недостатък щеше да повлияе на бъдещето ми след развода. Не бях осъзнал колко дълго бях отлагал дори да мисля как ли изглежда животът навън, от тук нататък. Едва сега започвах да го виждам — затънал в работа, малко футбол, гребане през уикенд и обичайните събирания с приятелите ми Арчи и Ян. Но ако исках да получа това, за което копнеех, трябваше да излизам, да се запозная с хора… жени. И сега под влиянието на Тони, на Макс, на Бенет и Уил, та дори и на Джордж, започнах да се питам съвсем хипотетично дали бих могъл да изведа Руби на среща. Дали тя бе жената, която бих извел, където и да е?

От друга страна, не исках да правя крачка към нея само защото всички останали считаха, че трябва да го направя или пък защото имах прекалено много място за запълване в личния си живот. Разбира се, че я харесвах. И в съзнанието си, изправен съвсем сам пред себе си, започнах да си мисля, че няма да е зле да опитам. Даже вече си го представях.

Дали изобщо можех да започна връзка? Страстна и честна, с пълна отдаденост на другия човек? Връзка, каквато нямах с Порша. Разбира се, че й бях предан. Първо и единствено на нея, но тя си остана отдадена и вярна на родителите си. Аз бях на втори план, но те водеха с огромна преднина. В началото не ми се стори съвсем нередно, но някъде на подсъзнателно ниво знаех, че никога няма да бъдем истински партньори в брака.

През последните две години бавно осъзнавах, че съм се предал, отдал единствено и само на нея поради една причина — Порша носеше със себе си почти цялата история на живота ми.

Въпреки колебливостта ми и очевидно забележителната ми резервираност, аз бях израснал в дом на страсти, чувства, шум, глъчка. Дом, в който се раждаха най-лудите приключения. Не може да се каже, че бях извор на спонтанност и луди идеи, но това не означаваше, че нямах потребност да усещам такава атмосфера около себе си. Имах нужда. Пасивна нужда. Точно толкова, колкото имах необходимост от топлина и въздух.

Влязох в асансьора и натиснах копчето на етажа ни. Лицето на Руби — палаво, весело, дяволито и изкусително, отново изникна в съзнанието ми. Имах чувството, че някой ми я беше пратил в подходящото време. Не точно като перспектива за романтична връзка, а за да ме накара да си отворя очите и да видя, че жените са толкова различни, че не всички са като Порша.

Процесът на раздяла, на отделяне на един още живот от друг беше мъчителен и бавен. Първо апартамента: без никакъв спор и възражения от моя страна, той остана за нея. Последва колата — и тя остана за нея. Взе кучето, цялото обзавеждане и една огромна част от спестяванията ми. Без никакъв проблем й дадох всичко. Дори не си направих труда да се боря срещу нея. Тя беше моята първа целувка, първа любов, моето първо… всичко. Оженихме се на деветнадесет и въпреки че бяхме нещастни, аз, колкото и старомодно да звучи, твърдо вярвах, че такъв брак може да просъществува.

Уви, един ден нещастието ни достигна такъв етап, че вече дори аз не виждах смисъл.

Не вярвах, че Порша някога би показала някаква страст към мен, а сексът отдавна се бе превърнал в някаква обиграна последователност от механични действия с лек привкус на доживотен договор. Или услуга. От години не смеех да спомена нищо за деца, а и честно казано не можех да си представя Порша да обича децата ни така, както ни обичаше мама като деца и дори сега. Мама ни целуваше по коремчетата и постоянно искаше да ни докосва, за да засвидетелства майчинското си обожание към всеки един от нас.

Сега месеци след развода не можех да се начудя как изобщо съм си представял брак с тази жена — студен, чист, стерилен и всяко нещо на мястото си. Накрая нещата се обърнаха заради един обяд, който се наложи да отложа за по-късно. Имахме среща с други хора в някакъв ресторант, но ми изпратиха съобщение за спешно събрание, което щеше да ме забави. Порша обикновено работеше вкъщи, но забавяне или отлагане на срещата с час се оказа прекалено огромно усилие за нея.

— Ти изобщо мислиш ли за моя ден? За моята програма? Замислял ли си се някога какви жертви правя, за да прекарам малко време с теб? — развика се по телефона.

Замислих се за всички романтични почивки, които бях планирал и тя отказваше да дойде в последния момент; за всички вечери за годишнината от сватбата, на които не идваше, защото забравяше или просто се забавляваше някъде с някоя приятелка. Веднъж дори удължи почивката, на която отиде сама, с цяла седмица, защото се „забавлявала“.

— Да, старая се — казах й.

— Но не успяваш. И честно, вече ми писна.

Понеже беше Порша, последната дума трябваше да е нейната. И тогава изведнъж ми светна, олекна ми. Толкова ясно виждах… че всъщност нямам нищо против нейната последна дума.

— Няма проблем, Порша. Не можеш да направиш повече от това, което вече правиш. Разбирам те.

Тя леко се стресна, когато чу, че се обръщам към нея с името й. Просто от години я наричах само „скъпа“.

— Точно така. Найл, като в блато съм, затъвам. Не мога да организирам живота си и в същото време да ме караш да нося на раменете си… всичко това.

Под „всичко това“ искаше да каже товара на лишенията ни от любов, безрадостен брак. Помня как ме изгледа тогава — лицето, цялото тяло, ръцете, пъхнати в джобовете. Не можех да се отърва от усещането, че ме сравнява с някой друг. Някой по-голям сноб, някой не толкова висок, някой с американски нрав, някой по-нетърпелив от мен. След около… сториха ми се часове мълчание, тя каза:

— Нещата между нас не са естествени.

Това беше изключително меко казано.

И това беше краят.