Кристина Лорен
Красива тайна (1)

Глава първа
Руби

— Не казвам, че не съм готова да се обзаложа, че пенисът му е огромен, но не твърдя и обратното.

— Пипа! — въздъхнах отчаяно и покрих лицето си с длани.

Вторник сутринта, седем и половина. За Бога! Не може вече да се е напила.

Усмихнах се извинително на мъжа с очи като палачинки застанал в другия край на асансьора и се питах дали в книгите за силата на подсъзнанието има такава глава, в която да се дават инструкции как се увеличава скоростта на асансьор само със силата на мисълта.

Опитах се да я предупредя с поглед, но тя само прошепна: Какво пък толкова?, вдигна показалеца си и продължи да говори тихо:

— Като присаден магарешки член.

Не се наложи да се извинявам повече, защото спряхме на третия етаж и вратата се отвори.

— Нали забеляза, че не бяхме сами? — изсъсках и тръгнах след нея по коридора. Завихме зад ъгъла и спряхме пред голяма двойна стъклена врата с лъскава табелка „Ричардсън-Корбет“.

Тя се зарови в огромната си чанта да търси ключовете. Гривните на дясната й ръка дрънчаха като цял духов оркестър. Чантата й беше яркожълта с налепени тук-там метални парчета. Под флуоресцентното осветление червената й коса изглеждаше неонова.

Косата ми беше тъмноруса коса. Бях преметнала бежовата си чанта през гърдите. Когато стоях до Пипа, винаги се чувствах като вафла с ванилия, от най-обикновените.

— Не бяхме ли сами?

— Не! Онзи мъж от счетоводството стоеше точно срещу теб! След малко трябва да се кача в отдела им и благодарение на теб и подробното ти описание на мъжки полов орган трябва да се гледаме неловко в очите и да се чудим какво да си кажем и кой на кого да се извини по-напред.

— Само казах, че вероятно му е голям, колкото на кон — каза тя с известна доза вина и пак се зарови в чантата си. — Тези момчета в счетоводството трябва да се поотпуснат малко и да започнат да живеят. — После погледна към празния коридор и добави: — Надявам се сега да не се чувстваш неудобно, защото сме сами. Хайде, влизай! — Кимна, но лицето й пак потъна в дълбок размисъл. — Искам да кажа… логически би следвало да е много голям.

— Логически? — повторих и се опитах да прикрия усмивката си. Сърцето ми вече правеше онова толкова познато движение — подскок, катурване, падане. Така се случваше всеки път, когато говорех за Найл Стела. И сега след тези ранни дискусии и догадки за размера на пениса му, вече ми се доплакваше.

С войнствен, триумфален жест, Пипа измъкна ръка от чантата си и свирепо размаха връзката ключове, веднага след което пъхна най-големия в ключалката.

— Руби, виждала ли си му пръстите на ръцете? А краката? И да не споменаваме, че е висок почти два метра и петдесет сантиметра.

— Два метра и четири сантиметра — поправих я изпод носа си.

— Големите ръце са индикатор за голям пенис, обаче много мъже имат големи ръце, но това е единственото голямо, с което могат да се похвалят.

Включихме осветлението в офиса и аз пак тръгнах след Пипа по тесния коридор към стая, пълна с бюра в един от не чак толкова лъскавите отдели на третия етаж. Малкият ни офис за мой късмет беше претъпкан, но уютен, защото тук прекарвах повече време отколкото в миниатюрния си апартамент в Южен Лондон.

„Ричард-Корбет“ беше една от най-известните и уважавани инженерни компании в Европа и разполагаше с места за стажанти. Така е било почти винаги. Когато завърших университета в Сан Диего, бях толкова щастлива, че се отвори място за стажант и че дадоха това място на мен. Работеше се много, а размерът на заплата ми веднага ме отказа от страстта ми към обувките, но тази огромна жертва вече даваше първите си резултати: след първите деветдесет дена от стажа ми вече имах истинска метална табелка с моето име (на мястото на онзи скоч, върху който някой бе надраскал в бързината Руби Милър) и от нещо като килер на втория етаж ме преместиха в истински офис на третия.

Гимназията беше песен, университетът мина леко, ако не броим някоя и друга истерия, което е нормално. Но да работя с най-великите инженерни мозъци в Англия? Това вече беше сериозна дейност и никога преди не бях се трудила толкова яко в живота си. Ако успеех да завърша стажа си така добре, както започна, едно местенце в програмата за следдипломна квалификация в Оксфорд никак нямаше да ми дойде зле. Разбира се, успешното завършване на стажа ми напълно изключваше разговори в асансьора на сградата, които се отнасят до размерите на гениталиите на изпълнителните директори… Но Пипа едва сега започваше.

— Някъде бях чела, че на мъжа му е дълъг точно толкова, колкото е разстоянието от китката до края на средния пръст. — След което демонстрира как трябвало да се премери — вдигна двата си пръста и за илюстрация ми показа колко е разстоянието от нейната китка до края на средния й пръст. — Ако това е вярно, твоят мъж-мечта е съоръжен с добър пакет.

— Мхм — измънках и закачих палтото си. — Вероятно.

Пипа пусна чантата си на пода и ме изгледа конспиративно.

— Обичам, когато се правиш на умряла лисица. О, не, не ме интересува, не искам да знам. Обаче ако е на десет метра от теб, очите ти са само между краката му.

Опитах се да изглеждам ужасена, с наранено достойнство, да инсценирам припадък, да измисля как да й отговоря аргументирано. Не успях. Нямах нищо в собствена защита. През последните шест месеца бях мятала милион тайни погледи към междукрачието на Найл Стела. Бях станала истински експерт-топограф в областта на релефа на въпросния пакет. Очевидно тайните ми погледи никак не са били тайни.

Мушнах чантата си в най-горното чекмедже и го затворих с въздишка.

— За нещастие въпросният пакет никога не е бил и няма да бъда така близо до мен.

— Няма да бъде, ако не му проговориш, Руби. Виж, аз например при първа възможност ще се потопя в задълбочен разговор с онзи рижавия от Обществени връзки. Ще го накарам да заплаче. Но ти наистина трябва да се опиташ поне да го заговориш. — И понеже вече клатех глава и не исках и да чуя, тя ме удари с шала си и продължи да мели: — Просто го приеми като изследователска работа за лекциите си по Интегритет на структурата. Кажи му, че искаш да тестваш издръжливостта на стоманения му лост и панела, за който е закрепен.

— Да, страхотен план.

— Добре де, тогава пробвай с някой друг. Русото момче в залата с писмата. Винаги му текат лигите, като те види.

— Не ме интересува особено.

— Тогава Итън. Нисък е, но пък е в отлична форма. Виждала ли си го как прави онзи номер с езика, като ходим в бара?

— Не за бога, стига!

Седнах и се сгромолясах под тежестта на погледа й.

— Наистина ли трябва да водим този разговор? Не може ли да се преструваме, че този мъж, когото ужасно много харесвам, просто не съществува?

— Страхувам се… не — въздъхна Пипа. — Не искаш и да чуеш за някой от другите ни красавци, но няма да направиш нищо по въпроса с господин Задръстен задник. Не ме разбирай грешно, Стела е адски секси и много добре сложен, но е малко задръстен, не мислиш ли?

Прокарах пръст по ръба на бюрото.

— Мисля, че това ми харесва в него. Просто е стабилен.

— Смотан и старомоден.

— По-скоро въздържан — контрирах веднага. — Сякаш е излязъл от роман на Остин. Той е самият Дарси — обясних с надеждата да ме разбере.

— Не, това не го разбирам. Та тоя Дарси е толкова рязък с Елизабет, дори бих казала, че е грубиян. Освен това е човек, за когото трябва да положиш усилия. С такива мъже е трудно.

— И кое му е трудното? За какви усилия ми говориш? — попитах. — Дарси не я засипва с незаслужени комплименти. И когато й казва, че я обича, това значи, че я обича и толкова.

Пипа се отпусна на стола и включи компютъра.

— Може би аз пък си падам по мъже, които обичат да флиртуват.

— Флиртът си е флирт и нищо повече. Мъж, който флиртува с теб, ще го направи и с всяка друга — продължих да споря. — Дарси е странен и труден за разбиране, но когато успееш да спечелиш сърцето му, той е само твой.

— Да, както вече казах, това изисква усилия.

Винаги съм залитала по романтичната част, признавам, но идеята да разбереш как един консервативен, затворен мъж ти се доверява, и тогава виждаш съблазнителния, страстния мъж така, както никоя друга не го е виждала, направи живота ми ад. Особено когато въпросният мъж работеше в същата компания.

Проблемът беше, че когато Стела беше край мен, се превръщах в истински селски идиот и започвах да вярвам, че съм природно тъпа и изостанала.

— И как мога дори да си помисля, че съм в състояние да проведа един нормален разговор с него? — попитах. Знаех, че никога за нищо на света няма да направя и крачка в тази посока, но поне ми беше хубаво да говоря за него с някой, който го познава, някой различен от Лъндън и Лола, които бяха толкова далеч от моя свят. — Искам да кажа разговор, за който и двамата знаем, че провеждаме. Миналата седмица на събранието Антъни ме помоли да представя някои данни за проекта „Даймънд Скуеър“. И аз бях уверена, пълна с информация, готова да сритам задници, но когато вдигнах поглед, Стела беше зад Антъни. Знаеш ли колко много бачках, за да приготвя тази информация? Седмици! И един поглед от Найл Стела и край — разконцентрирах се и разговорът приключи.

Не знам защо, но никога не можех да говоря за него като Найл или като Стела. Найл Стела беше титла от две имена. Като Исус Христос или Принц Хари.

— Спрях да говоря по средата на изречението. Когато е някъде наблизо, или говоря страхотни глупости, за които не съм подозирала, че могат да се зародят в главата ми, или онемявам.

Пипа се засмя, присви очи и ме огледа от главата до петите. После стана и започна да разглежда календара.

— Странно нещо. Едва сега се сетих, че е четвъртък — каза напевно тя. — Това обяснява защо косата ти изглежда особено секси и си облякла тази мини ментова поличка.

Прокарах ръка по силно скосената по краищата си коса. Беше къса — на нивото на брадичката ми.

— Какво й е на косата ми? Както всеки ден.

Истината е, че тази сутрин прекарах ужасно много време да се приготвя за работа, но имах нужда от малко повече самочувствие, защото, както вече Пипа отбеляза, беше четвъртък — любимият ми ден от седмицата. В четвъртък го виждах.

* * *

По принцип в четвъртък не се случваше нищо особено — имах да полея нещастния фикус, който Лола ме накара да завлека от хиляди километри от Сан Диего, да напиша някои предложения за търгове, да отида до пощенския отдел да им ги дам, да изнеса боклука за рециклиране. Но черешката на деня беше, че всеки четвъртък за един час по време на събранието на Антъни Смит и неговата инженерна фирма, аз имах директен поглед към Найл Стела — заместник-президент на компанията, директор по планирането и… Мили боже… най-сексапилният мъж на планетата. Ако само можех да го добавя към списъка си с неща за оправяне.

Един изключителен час в присъствието на Найл Стела беше божи дар и божие наказание, защото аз наистина се задълбочавах в нещата, които се случваха във фирмата ни и разговорите между главните изпълнителни директори бяха крайно интересни. Бях на двадесет и три, не на дванадесет. Имах диплома по инженерство, с която един ден можех да им стана шеф. И един-единствен индивид успяваше да ме разконцентрира до такава степен, че не знаех вече нито какво говорят, нито какво става. Това буквално ме съсипваше.

Никога не съм била срамежлива, никога не съм се държала като изтървана от лудница. Излизах на срещи. Дори в Лондон излизах с повече момчета, отколкото за целия си живот в Щатите, защото… е… английските момчета… няма какво повече да се каже. Но специално това английско момче беше напълно извън обхвата ми. Последното го казвам съвсем буквално, защото беше висок над два метра. Освен това изглеждаше така естествено красив, без да полага никакви, ама никакви усилия. Кестенява коса, кафяви очи, излъчващи богата душевност, широки мускулести рамене, и такава божествена усмивка… когато си позволеше да я покаже на работа. Тази усмивка слагаше спирачка на всяка мисъл в мозъка ми, а тези мисли, които вече пътуваха със скоростта на влак към устата ми, спираха със скрибуцане точно зад устните ми. Според клюкарките в офиса, бил завършил училище едва ли не още по памперс и бил нещо като легенда, като бог в областта на планирането. Не знаех тези подробности до мига, в който започнах работа за тях и видях с очите си как дава съвет буквално за всичко: от състава на химическите елементи в цимента до строителния контрол. Той беше единствената и окончателна дума, преди да се построи всеки мост, всяка сграда, всяка спирка дори в Лондон. Никой не смееше да започне да строи, без той да е погледнал плановете.

Веднъж, един четвъртък, си тръгнах с разбито сърце, когато се наложи да излезе по средата на събранието, за да разреши някакъв проблем: един от строителните работници се беше обадил в истерия, че друга фирма слага цимента и че са положили основите дори на сграда, която трябваше да бъде строена от нас.

Найл Стела пиеше чай с мляко (първо млякото, после чая) и без захар. Имаше огромен офис на нашия етаж, но доста далеч от моя. Очевидно никога нямаше време за телевизия, но пък беше върл поддръжник на „Лийдс Юнайтед“. Завършил Кеймбридж, после Оксфорд, а сега живееше в Лондон. Някъде в годините на израстване и стремглаво катерене по стълбата нагоре, той бе придобил размазваш акцент. Освен това беше разведен отскоро. Сърцето ми се пръскаше от мъка, че някоя жена може да изостави такъв мъж. Но предимно се пръскаше от щастие.

Колко Пъти Найл Стела Ме Погледна По Време На Събранието: Дванадесет.

Колко Разговора Сме Провели До Сега: Четири.

Колко От Тези Разговори Е Запомнил: Нула.

От шест месеца се борех с тази обсебеност по Найл Стела и бях напълно убедена, че той дори не подозираше за моето съществуване в тази фирма. По-скоро би запомнил момичето, което му носи пица или някаква храна за вкъщи.

Найл Стела винаги беше сред първите пристигнали на събранието, но днес за моя огромна изненада въпросният мъж все още не се бе появил. Проверих. Няколко пъти точих врат към вратата и се опитвах да надникна между хората, които се скупчваха в заседателната зала, която имаше прозорци от пода до тавана и гледаше към доста оживената улица. Сутринта, докато вървях към работа, беше сухо, но сега, от типично за страната свъсеното небе беше започнал да пръска дъжд. В началото този дъжд ми изглеждаше безобиден, но с течение на времето се научих, че само няколко минути навън и си подгизнал до мозъка на костите. Бях израснала на слънчево сухо място, много по-топло от Южна Калифорния и нищо на света не би могло да ме подготви за климата в Лондон между октомври и април. Въздухът постоянно беше като напоен от вода — тежък и влажен. Сякаш тялото ти е увито в дъждовен облак, който се излива през порите ти.

Пролетта бе дошла, но малкият парк срещу Саутуърк Стрийт беше гол и изоставен. Казвали са ми, че през лятото от ресторанта в дъното на парка изкарвали розови столове и хората сядали навън и дори се хранели. В момента обаче беше само една циментова площадка и кафеникава трева. Тук-там някой паднал скършен клон.

Хората около мен мърмореха за времето, отваряха лаптопите си, пиеха си чая. А аз не спирах да извръщам глава към вратата, за да видя кой влиза. Всички искаха да седнат преди шефа ми Антъни Смит — директор на Строителен отдел, да се смъкне от шестия етаж. Антъни беше… ОК. Малко задник си падаше. Оглеждаше стажантките похотливо и обичаше да се слуша как говори. Обикновено нищо от устата му не звучеше откровено и честно. Да. Голям задник, както вече казах.

Всеки четвъртък, ако някой влезеше след него, Антъни обичаше да прави коментари за облеклото или косата или нещо по външния вид на горкия човек и това не спираше до мига, в който закъснелият си намереше последното свободно място и потънеше от срам. Може би го правеше, за да ни даде пример какво се случва със закъснелите.

Вратата скръцна. Ема. Влезе и задържа вратата за някого… може би е… О, не, това е само Карен. Гласовете жужаха все по-шумно. След Карен влязоха Виктория и Джон. И тогава… Ето го.

— Време е за шоу — промърмори Пипа до мен в мига, в който видях стърчащата над всички глава на Найл Стела. Вървеше точно зад Антъни. Някой спря притока на въздух в стаята, дробовете ми се сгърчиха. Досега чувах как хората си говорят, дори разбирах какво си говорят, но сега остана само той. Всичко друго спря да съществува. С неутрално изражение огледа залата да види кой е тук и кой липсва, а аз оглеждах синия му костюм и най-вече небрежно пъхнатата в джоба на панталоните му ръка. Чувство на тревожност и в същото време на еуфория започна да се раздува в гърдите ми. Имаше нещо в този мъж, което не ти позволяваше да погледнеш встрани. Не защото беше шумен или динамичен мъж… не, не беше такъв. Вървеше с една тиха увереност. Начинът, по който правеше всичко, просто изискваше уважение и внимание. Освен това имах чувството, че докато говори, забелязва всички и всичко. Освен мен, разбира се.

Родителите ми бяха терапевти, с една дума у дома се говореше за всичко. Не бях мълчалива, в никакъв случай. Брат ми и дори Лола казваха, че не спирам да плямпам. Имах такива моменти. Често. Ето защо фактът, че не можех да изрека и половин сричка, когато този човек беше близо до мен, ми се струваше лишен от каквато и да е логика. Просто беше необяснимо. Това, което изпитвах към него, беше някаква обсебеност, която убиваше мозъчните ми клетки. Та той дори не се налагаше да идва на тези събрания в четвъртък. Правеше го, за да се убеди, че няма разногласия между отделите, че има „консенсус между звената“. Не че бях запомнила всяка негова дума…

Беше облечен в светлосиня риза и черно сако. Вратовръзката му беше някаква магическа плетеница от жълто и синьо и очите ми несъзнателно се преместиха от синия възел към адамовата му ябълка и изсечената линия на челюстта. Устата му, която обикновено не издаваше никаква емоция, сега бе обърната надолу — предполагам се бе концентрирал върху това, което се говори. Когато след много време успях да стигна до очите му… с ужас осъзнах, че ме бе наблюдавал през цялото време, докато най-безсрамно го бях чукала с очи. Така отдадено, сякаш затова ме бяха назначили.

О, боже.

Веднага забих поглед в лаптопа. Екранът беше напълно размазан, не виждах нищо.

Навън звъняха телефони, принтерът бучеше в кресчендо и тогава някой затвори вратата, с което събранието започна. Изведнъж всички шумове останаха извън звукоизолиращата бариера.

— Господин Стела — поздрави го Карен.

Натиснах върху папката с имейлите си. Ушите ми бучаха, но се опитвах да чуя отговора му. Поеми въздух, изпусни, дишай, издишай. Успокой сърцето.

— Здравей Карен — каза той след секунди. Гласът му беше толкова плътен, тих, но натежал. Абсолютно божествен. Усмихнах се. Не беше само усмивка, а идиотска усмивка на радост, че чувам гласа му. Сякаш някой ми бе подал голямо парче торта. Боже, колко съм го загазила с този мъж. Захапах вътрешната част на бузата си и започнах да полагам нечовешки усилия да изглеждам нормална. По настоятелното подбутване на лакътя на Пипа в ребрата ми, разбрах, че не се справям добре.

— Спокойно бе, момиче. Каза само две срички — прошепна тя.

Точно тогава вратата се отвори и в залата влезе Саша, също стажантка. Мушна се набързо и сконфузено, но разбира се, това не остана незабелязано от зоркото око на Антъни.

— Извинявам се за закъснението — прошепна тя. Погледнах часовника на лаптопа си — момичето идваше точно навреме.

— Няма проблем, Саша — каза той и не откъсна очи, докато тя си пробиваше път към последното незаето място в далечния ъгъл. В залата се бе настанила гробовна тишина. — Прекрасен пуловер. Нов ли е? Синьото определено ти отива — каза Антъни с широка усмивка.

Затворих очи и поех дълбоко въздух. Тотален задник.

Събранието вече наистина започна. Антъни мина по списъка с въпросите си към всеки от нас, подаваха се листи, документи и когато се обръщах на стола си да подам документите на човека до мен, вдигнах поглед. Едва не си глътнах езика. Найл Стела беше само през две места от мен. Под гъстите си мигли успях да видя избръснатото му като направено от скулптор лице. Винаги безупречно обръснат! Очите му, гъстите мигли, тъмните вежди, безупречната риза и вратовръзка! Косата му изглеждаше толкова гладка в приглушената дъждовна светлина на залата. Може би е прекалено мека, помислих си и идеята не ми хареса… защото… разбира се, че ще е мека, има ли поне едно несъвършено нещо в този мъж? И за милионен път се запитах какво ли е да прокараш пръсти през нея, да я дръпнеш…

— Руби? Имаме ли отговор от „Адамс и Ейвъри“? — попита Антъни.

Изправих рамене, премигнах, погледнах към лаптопа си и казах:

— Все още не. — Гласът ми трепереше, но едва доловимо. — Имат плановете, имат и договорите. Всичко е готово за подпис. Ако не се обадят до края на деня, ще ги потърся.

Да, добре, започвах да съставям пълни изречения, въпреки че Найл Стела ме гледаше с цялото си внимание. Бях толкова щастлива, че успях да се изкажа, че чак си поставих отметка да не забравя да се обадя в „Адамс и Ейвъри“. После се облегнах на лакът и задърпах единия си кичур, когато изведнъж ми се стори, че става нещо нередно. Седях на този стол всяка седмица от шест месеца и бях напълно убедена, че никога досега не бях изпитвала това, което усещах в момента — тежест. Масивна тежест, която просто притискаше главата ми от дясната страна. Физическото изражение на интензитета на погледа, с който някой се опитваше да пробие лицето ми. Завъртях кичура между пръстите си и метнах един поглед към Пипа — не, не беше тя. С движение, което според мен беше деликатно навеждане напред, проточих врат и замръзнах.

Той все още ме гледаше. Найл Стела ме гледаше. Искам да кажа… наистина ме гледаше. Светлокафявите му очи ме гледаха с… нещо като истински поглед. Не така мимоходом, не от любопитство, неслучайно. Добре де, всъщност ме гледаше с любопитство. Като нова мебел, която някой по грешка е оставил в стаята. Сърцето ми излетя. Оглушителен пулс във всяка вена. Всичко стана течно. И ако някой беше извикал „Пожар!“, щях да умра в пламъците, защото не можех да контролирам нито една клетка в мозъка и тялото си.

— Найл? — едва дочух гласа на Антъни.

Найл Стела премигна бавно и откъсна поглед от лицето ми.

— Да?

— Може ли да ни дадеш параметрите на отдела ти за „Даймънд Скуеър“? Искам екипът ми да направи някои изчисления до края на седмицата, но не знаем параметрите на площта…

Тук вече Антъни напълно ме изгуби като слушател. Обикновено задаваше въпросите си с около седемдесет пъти повече думи от необходимото и един елементарен въпрос се точеше колкото една лекция по планиране. Когато най-накрая по интонацията му разбрах, че приключва с въпроса, Найл Стела поклати глава.

— Параметрите… — Започна да рови из листите си. — Не съм сигурен, че ги имам…

— Трябваше да уточнят параметрите тази сутрин — отговорих вместо него и обясних, че ще ни ги пратят чак утре сутринта. — Помолих Александър, ако е възможно, да ги прати още днес следобед.

В залата стана толкова тихо — секунда си помислих, че съм оглушала. Освен това всички гледаха в мен. Майко мила, какво направих? Защо ме гледат така? Прекъснах го, без да се замислям? Отговорих на въпрос, който не беше дори за мен. Отговорих на въпрос, чийто отговор той много добре знаеше. Но ако е било така, защо не отговори? Наведох се напред и го погледнах.

— Добре — каза тихо с онзи перфектен плътен глас. Погледна ме в очите и ме възнагради с нещо като колеблива благодарствена полуусмивка. — Ще ми го пратиш ли?

Сърцето ми отдавна бе излетяло от тялото и вече се рееше някъде по тавана.

— Разбира се.

Найл Стела все още ме гледаше и може би и той като мен не разбираше какво се бе случило току-що, но ми изглеждаше някак мистериозно доволен. Не знам какво ме накара да говоря. В един миг ме гледаше, в следващия търсеше отговора на въпроса на Антъни, но не го намираше, макар че съм повече от сигурна, че и насън да го бутнеш, знаеше какво да каже. Сякаш акълът му беше някъде другаде. Никога не го бях виждала да се обърка така.

— И сега е време за голямата новина — каза Антъни, извади куп листи и започна да ги подава на хората. Погледнах го озадачена от тона му. Антъни обичаше да привлича вниманието — правеше го с повод и без повод, но сега ми се стори, че се кани да каже нещо много голямо и важно. — Метрото в Ню Йорк е строено с идеята, че големите бури се случват веднъж на сто години. За съжаление реалността е съвсем различна. Бедствия като урагана „Санди“ се оказаха доста чести явления, които взимат жертви на всеки няколко години. Кметството на Ню Йорк инвестира огромна сума в подобряването на метро системата и понеже сме работили с нашето метро и имаме голям опит в областта, ни канят да дадем и своя принос. Ето защо няма да ме има един месец. Заминавам на срещата на Комисията по аварийни и спешни мерки в градския транспорт в Ню Йорк.

— Един месец? — възкликна една от подизпълнителните шефове. Не знам дали си е помислил същото, което си помислих и аз, но ми се стори като доста емоционално облекчение. Един месец без Антъни в този офис щеше да е рай. Той кимна към нея и продължи да обяснява:

— Провеждат се три отделни срещи. Не всички поканени ще останат за цял месец, но като се има предвид, че фирмата ни е специализирана в градски транспорт и градската инфраструктура, Ричард реши, че трябва да присъстваме и на трите.

— Ние? — попита един от изпълнителните директори от отдела на Найл Стела.

— Да, ние. Със Стела заминаваме за месец.

— И двамата заминавате за месец? — избълвах думите и моментално исках да се скрия в миша дупка.

Аз бях стажантка. Едно от неписаните правила на Антъни беше да не се обаждаме на тези срещи, освен ако не ни зададат въпрос. Очите на всички бяха заковани в мен. И още по-зле — усещах неговите, втренчени в лицето ми. Притискаха кожата ми, дълбаеха дупката в лицето ми.

— Да, Руби — отговори Антъни очевидно объркан от въпроса ми. После мина отзад и застана зад мен с ръце в джобовете. — Но не се притеснявай. Знам, че проектът ти за Оксфорд Стрийт е готов и моето заминаване няма да попречи на подписването му. Ако имаш нужда от помощ, винаги можеш да ми се обадиш.

— Благодаря за доверието — казах.

Разбира се Антъни беше помислил, че словесната ми диария е била продиктувана от тревога, че няма да го има цял месец… нали ти казах вече за шефа ми… И сега съм се притеснила, че отсъствието му може да се отрази негативно на работата ми.

— Страхотно — каза Пипа и затрака с огромните си овални нокти по клавиатурата.

— Млъквай! — простенах тихо и потънах в стола си. Нямах никаква представа дали Найл Стела гледа към мен, а дванадесетгодишната тийнейджърка в мен се изкушаваше да завлече Пипа в банята и да я накара да разкаже какво точно се случи току-що в най-големи подробности, секунда по секунда.

Но знаех, че това ще е грешка. За първи път днес той ме забеляза и аз веднага опропастих всичко, защото не мога да не се държа като психар. Не исках да чуя от устата й, че ме е погледнал по онзи много особен начин… знаеш, като разлееш сметана върху нечий скъп костюм. Предпочитах онова спокойно и мирно време, когато Найл Снела не знаеше, че съществувам.

* * *

Към края на работния ден седях на двойното бюро и преглеждах един куп разрешителни и едва броях минутите до горещата вана и още по-горещата книжка. Диетичната ми кока-кола се беше стоплила. И тогава на монитора ми светна иконката за ново писмо. Може би най-накрая изпращаха параметрите и потвърждението и вече щях да мога спокойно да си тръгна след цял ден чакане. Или пък не?

Пипа се прозя и обтегна ръце над главата си. Навън се стъмваше — докато стигна до метрото, щях да премръзна и да се намокря до кости.

— Може ли вече да тръгваме? — попита тя.

Раменете ми се отпуснаха отчаяно.

— Имам съобщение от Антъни. Иска да ме види, преди да си тръгна. Веднага се сещам за хиляда други неща, които бих направила само да не се качвам при него.

— Какво? — попита тя и се наведе над монитора ми. — Какво иска?

— Никаква идея — поклатих глава. — Тоя човек няма ли часовник? Трябваше да сме си тръгнали преди тридесет минути!

Написах бърз отговор, че се качвам веднага и започнах да прибирам нещата по бюрото си. Загасих лаптопа и всичко.

— Ще ме чакаш ли? — попитах Пипа.

Точно преди да затвори вратата, тя ме погледна тъжно и каза:

— Отивам да флиртувам. Съжалявам, Руби. Чаках досега, но наистина имам много неща за тази вечер.

Не можех да й се сърдя, колкото и да не ми се искаше да оставам сама из офисите с Антъни и то след работно време. По коридорите нямаше никой, всички си бяха тръгнали. Само аз пътувах в асансьора за шестия етаж.

* * *

— Руби, Руби, влизай — каза Антъни, когото влязох и спря в средата на стаята. Забелязах, че опакова някакви неща в кашони_. Дали са го уволнили? Дали да се надявам?_ — Затвори вратата и сядай.

Усетих как устните ми се свиват в недоволна гримаса.

— Но навън няма никой — казах и оставих вратата отворена.

— Защо родителите ти са те кръстили Руби? — попита той и огледа лицето ми.

Положението ставаше все по-зле, а аз все по-неотзивчива. Антъни се придържаше към няколко основни бизнес правила. Едното от тях беше винаги да държи под ръка кристална гарафа със скоч. Да не би вече да се е напил?

— Казвал ли съм ти, че баба ми се казваше Руби?

Огледах гарафата и се опитах да си спомня докъде беше пълна последния път, когато идвах тук. Антъни заобиколи бюрото и седна на ръба пред мен. Бедрото му опираше в ръката ми и аз веднага преместих стола си.

— Не, сър, не сте ми казвали.

— Не ме наричай „сър“ — каза и започна да маха с ръка из въздуха. — Така ми напомняш, че мога да съм ти баща. Казвай ми Антъни.

— Добре. Извинявам се… Антъни…

— Аз не съм ти баща, нали знаеш? — каза и се наведе напред. Настана напрегната пауза. — Не съм чак толкова стар, за да съм ти баща.

Опитах се да прикрия неприятната тръпка, която мина през цялото ми тяло. Почти бях сигурна, че всеки миг ще се изсипе отгоре ми и ще се строполи в краката ми, за да погледне под полата ми.

— Но не те извиках за това. — После стана и извади някаква папка от купа документи на бюрото. — Повиках те, защото се наложи промяна в плана.

— О, така ли?

— Стана така, че ми изникна нещо важно и не мога да замина за Ню Йорк.

И това какво общо има с мен? Тоя вярно ли си е помислил, че съм се притеснила за заминаването му, че се е почувствал задължен лично да ме осведоми, че все пак ще си е тук?

Преглътнах тежко и се опитах да изглеждам заинтригувана.

— Наистина ли?

— Да, наистина не мога да замина — каза и пусна някаква усмивка, която би следвало по неговите критерии да мине за щедра и раздаваща се. — Но ти заминаваш.