Сергей Лукяненко
КваZи (9)

Глава 9
Ученици и вируси

Събудих се на зазоряване, още нямаше и шест. Вечерта се бях прибрал късно и си легнах чак след полунощ. Но вече никак не ми се спеше.

Това състояние ми беше познато. Ако сега се положат усилия, може и да се заспи. Само че после се будиш от будилника и се наливаш с кафе, за да заработи мозъкът ти нормално. Или обратното — можеш да станеш, ще се чувстваш бодър и отпочинал, но следобед ще те избива на сън.

А можеш тихо да си лежиш, да си дремеш и да размишляваш. Така организмът ти сам ще събере нужния му отдих.

Затова лежах, слушах дишането на Настя, притиснала се до рамото ми, и си мислех.

Какво имаме?

Хора и кваzита. Въздигналите се не се броят.

Хората не обичат особено кваzитата, макар и мнозина да се готвят да станат такива. Кваzитата не обичат особено хората (те по принцип рядко умеят да обичат), но хората са им необходими.

Сред хората има спецслужби и военни. Те нямат нищо против да унищожат кваzитата. Кои с радост и без излишни причини, кои по необходимост и при самоотбрана.

Сред кваzитата има екстремисти. Те нямат нищо против да унищожат хората, да ги превърнат в себеподобни. Но тъй като самите кваzита не се размножават, те искат да унищожат възрастните, а младежта да възпитават в почит към кваzитата и с цел размножаване.

И двете страни разчитат на биологично оръжие. Но не е ясно дали го има, или не.

Покойният професор Томилин е работел за кваzитата, макар че е бил човек. Дали от любов към Виктория, своята жена-кваzи, или поради идеологически причини, но е решил, че бъдещето е на кваzитата.

Или е създал вирус, избирателно убиващ само възрастните, или се е опитал да създаде.

Ръководството на кваzитата, обезпокоено от случващото се, е изпратило в Москва Михаил Бедренец.

Засега всичко е ясно и логично.

Но Михаил малко е закъснял. Виктория е убила мъжа си — дали защото той е размислил по отношение на оръжието, или за да предотврати създаването на оръжието. Ние разобличихме и задържахме Виктория, но тя успя да избяга.

А по-нататък вече започва непонятното и нелогичното. Виктория се носи из Москва, като се крие и сменя облика си. Със сигурност би могла да избяга — щом като е способна толкова добре да променя външността си и има достъп до фалшиви документи. При това, щом работи за екстремистите, със сигурност има някакви приятели, помощници, началници, резиденти. Ако искаше да избяга, щеше да го направи, не бива да се надценяват проверките при МКАД.

Но тя си остава в Москва!

Успява самичка да превземе приюта „Лазар Витанийски“. Занимава се с нещо в лабораторията там, а после изчезва в суматохата, без да направи нищо смислено!

Виктория посещава църква, център по психология (макар че със същия успех може да се нарече „наркобардак“) и своя стар научен ръководител. На всички разказва за своите душевни терзания и преживявания. При това съобщава на всеки различни мотиви!

Напада ме, иска среща с Държавна сигурност и ме настройва срещу Михаил. Но бяга от срещата, при това толкова ловко и така добре подготвя пътищата си за отстъпление, че се натрапва мисълта — изобщо не е възнамерявала да се предава.

Тогава за какво й е всичко това?

Настя промърмори нещо в съня си и се обърна на другата страна. Внимателно я завих с одеялото. Засега не мога да разбера дали ще ни се получи нещо дълготрайно, но ми е хубаво с нея, защото тя е добър човек… А има ли някой, който искрено да се смята за лош?

Виктория също със сигурност смята постъпките си за правилни.

Завъртях се в леглото и намръщено погледнах просветналите прозорци. Разсъмваше се. Нейните постъпки са правилни, ето в какво е работата. Трябва да се изхожда от това, че мятанията й насам-натам имат някаква цел.

Виждам ли я?

Като че ли да.

Виктория печели време.

Защо?

Това изобщо не е необходимо, ако вирусът е вече пуснат, хората са заразени и скоро ще започнат да умират. Веднага щом стане известно какво става, човечеството ще удари по кваzитата с всички сили. Ако ние също имаме биологично оръжие срещу тях (а думите на Виктория за „черната плесен“ подсказват, че имаме), то кваzитата ще убият хората — възрастните хора, а ние ще убием кваzитата — всички кваzита. И на планетата ще останат само деца.

О, не. Ще останат и въздигналите се. Общо взето — нищо добро.

А ако вирусът не е пуснат, ако е още в ръцете на Виктория?

Също няма смисъл да печели време.

Ако иска да предотврати използването му, трябва просто да го предаде на хората. Или да го унищожи. Да отиде при първата попаднала й муфелна пещ и да го изгори напълно. Можела е да го направи и в онзи приют под храма.

Ако Виктория иска да предаде вируса на кваzитата — без значение дали за използване, или като застраховка срещу възможна агресия на хората — също не си струва да се мотае из Москва. Трябва да се добере до Санкт Петербург. И отдавна можеше да го направи.

А ако вирус изобщо няма?

Тогава съвсем не й трябва да се мотае в Москва. Тогава трябва да бяга.

И какво остава?

Единственият вариант. Вирусът съществува, но не е у нея. Виктория се опитва да го получи.

Но защо не е у нея? Не знае къде е скрит?

Това вече няма кой да й го каже, така че е безсмислено да остава в Москва.

Знае, но не може да го вземе? Засега не може?

И при това самата тя няма представа какво да прави с вируса?

Тогава нейните мятания стават разбираеми. Тя трябва да изчака някакъв момент, в който ще може да вземе вируса. И още се колебае как да постъпи. Обсъжда ситуацията с тези, които са й симпатични — свещеника, научния ръководител. Сондира почвата с Маркин — готови ли са хората да се разоръжат. Отива при психолога, за да се опита под действието на лекарството да погледне ситуацията „по човешки“, навярно за да разбере нашите действия.

Едва ли би повярвала, че хората ще се разоръжат. И Маркин й го каза направо — не е в моята власт, не само в Русия има оръжие… И баналната логика подсказва, че хората никога не се отказват от оръжията.

САЩ не се отказаха от ядреното оръжие, когато завърши Втората световна война. И когато комунизмът загуби от капитализма — никоя от великите държави не се разоръжи. Даже след катастрофата, когато конфликтите между оцелелите държави отидоха на заден план, всички запазиха ядрените си оръжия и дори ги модернизираха. Лозунгите от типа „хайде да забраним и да унищожим ядреното оръжие, ние нали не възнамеряваме да го прилагаме“ си останаха само пропаганда.

Виктория трябва да е разбрала това. Ако не в началото, то след посещението при психолога — със сигурност.

— Денис?

Отворих очи и погледнах Настя.

— Не спиш — каза тя.

— Така е — отговорих аз.

— За сина си ли мислиш?

— Не, не за него — отвърнах. — Навярно съм лош баща. Мисля си за работата.

— Как да хванете Виктория? Значи точно за това, за което те е помолил Найд… Измисли ли нещо?

— Имам някои предположения — казах уклончиво. — Ще поговоря с Михаил.

— Аз ще направя закуска — каза Настя. — Извинявай, изборът не е голям — яйца на очи.

— Напълно ме устройва.

 

 

Днес пуснах Настя първа. Докато тя вървеше към отдела, аз извадих телефона и набрах номера на Маркин.

— Денис — каза той в слушалката вместо „ало“.

Гласът му беше уморен. Или не, не уморен, а с онази неестествена бодрост, която показват хората на много кафе и стимуланти, а не току-що станалите от леглото.

— Владислав — подкрепих аз неговия маниер на общуване. — Хрумна ми една мисъл, реших да я споделя. Разбира се, вие още не сте хванали Виктория.

Маркин изсумтя в слушалката.

— Говори, капитане.

— Мисля, че вирусът не е у нея. Засега. Томилин го е скрил някъде и засега тя не може да го вземе. На ваше място бих проверил още веднъж апартамента на професора и института, където е работел.

— Ако беше на мое място, капитане — каза Маркин, — щеше да провериш всичко още първия ден. Както и беше направено.

— Аха. Почувствайте се дилетант… Е, извинявай.

— Нищо, Денис. Идеята не е лоша, макар и закъсняла. За всеки случай ще повторя — готов съм да те взема в екипа си. Но няма нужда да ровиш из професорските чорапи и да душиш епруветките в института по биохимия — всичко това вече е направено. Уви, Денис. Но благодаря, че си мислил по въпроса.

— Аз май ще продължа да мисля — казах. — Процесът ми хареса.

— Ти сигурно работиш с Михаил? — попита небрежно Маркин.

— Общо взето, да.

— Тогава една молба, капитане. Бъди човек, наглеждай го.

— Добре — казах аз след кратко забавяне.

— Ако изведнъж ти дойде в главата още някоя мисъл или попаднеш на следа или… на нещо непонятно… обади ми се, капитане. А аз няма да ти остана длъжен, сам разбираш.

— Капитане, Михаил е мой партньор — казах аз.

— Разбирам. Затова и те моля по човешки. Всички понякога грешим. Важното е да не направим грешка в решаващия момент.

Маркин прекъсна връзката.

Замислено прибрах телефона, поклатих глава.

„Бъди човек.“ „Моля те по човешки.“

Общо взето, Маркин едва ли не в прав текст ми съобщаваше, че в отношенията между хората и кваzитата назряват сериозни проблеми.

Като че ли аз самият не го разбирах.

Тръгнах към отдела. Бързо се шмугнах в кабинета си и погледнах книжата на бюрото. Те какво, размножават ли се? Чрез клониране? Със сигурност отново ще има няколко за подозрителни съседи (как не обичаме ближните си!), няколко за тайнствени почуквания и стонове от мазето (старата канализация понякога издава странни звуци), няколко за дискриминация и преследване (кваzитата отстояват правата си с не по-малък ентусиазъм от хората). И всичко това трябва да се разреши както си трябва. Въпреки дамоклевия меч, надвиснал над човечеството…

— Закъснях ли, Денис?

Погледнах накриво влезлия Михаил, после, демонстративно — към часовника на масата. Уви, беше дошъл точно на минутата.

— Не, Михаиле.

Бедренец свали шапката си, овеси я на закачалката. Седна срещу мен.

— Много мислих тази нощ.

— Аз също — признах.

Михаил кимна с разбиране.

— Как е Найд? — попитах.

— Саша спа с якето на майка си — каза Михаил. — Благодаря, че дойде вчера. И донесе всички тези вещи.

— Истината ли каза? — попитах аз. Без да уточнявам за какво — то и без това беше ясно.

— Да. Не съм убивал жена ти.

— Може би просто не помниш.

— Ако не помня, значи не съм я убил окончателно, а просто съм я привел в състояние на въздигнала се. Но момчето беше с друга жена. Едва ли Олга би дала детето, ако е била жива.

Кимнах.

— Добре. Да не говорим повече за това. Аз всъщност размишлявах за поведението на Виктория.

— Вирусът не е у нея — каза кваzито.

— Аз стигнах до същия извод — отговорих. — Вирусът е скрит някъде и тя не може да се добре до него.

Михаил поклати глава.

— Съмнително. Или може да се добере, или не. Едно от двете. Просто вируса още го няма.

Намръщих се.

— Той се култивира — каза Михаил. — Виктория чака да съзрее вирусната култура.

— По дяволите! — кимнах аз. — Възможно е. А какво може да е това?

— Обикновен термостат с тъканна култура или например… — Михаил мрачно се усмихна — … лабораторна мишка.

— Обадих се на Маркин — признах аз. — Той каза, че не си струва да се губи време за обиск на института или апартамента, там всичко е проверено. Нашата Държавна сигурност също търси вируса.

— В Москва има хиляди места с термостати. И навярно десетки хиляди с мишки. Всякакви зоокътове, зоомагазини, любители на животни… — Михаил махна с ръка. — Струва ми се, че сме на правилен път, Денис. Но сега ни е нужна добра догадка. Това е твоята епархия.

— Какво е епархия? — попитах аз, размишлявайки.

— О, стига — усмихна се Михаил. — Не се прави на тъпо ченге. Може и да си равнодушен към църковните дела, но явно си чел книги.

Изсумтях, но ми стана приятно на душата.

— Имах много свободно време — казах. — За съжаление не може да се пие постоянно. Четенето е добра замяна на водката… Значи какво правим? Тръгваме по зоомагазините? По приютите за животни? „Да ви е давал покойният професор за съхранение мишка, заразена със смъртоносен вирус?“

Михаил се направи, че обмисля сериозно това предложение. А може и да го обмисляше. Кой ги знае кваzитата.

— Нека все пак да не бързаме — каза той. — По-добре да помислим преди работата, отколкото да пристъпваме към ненужни действия.

— Позицията на лентяя — казах аз с възхищение. — Уважавам!

— Това е чиста логика! — възмути се Михаил. — След като пристъпиш към ненужна работа, е много трудно да разбереш нейната ненужност. В резултат се губи повече време за извършване на ненужни действия, отколкото за изработване на правилен регламент на работа.

— Логичен мързел! — Плеснах с ръце и изскочих иззад масата. — Михаиле, ти придаде на живота ми нов смисъл. Хайде да мислим.

— Но тъй като не е правилно да се пилее време напразно, трябва да се мисли по време на изпълнението на рутинна и скучна работа — каза Михаил. Взе от бюрото ми рапортите и заявленията и започна да ги прелиства. — Нещо скучно, но полезно за обществото.

— Аз не играя така — отвърнах. Приближих се към шкафа и взех от полицата любимата си чаша. — Ще отида да помоля момичетата за кафе.

— Вие с Анастасия сутринта и без това сте пили кафе — каза Михаил. — Вредно е да се прекалява с кафето.

— Ти откъде…

— Миризмата.

— А, да. Ходещият газоанализатор — кимнах аз.

— Ето това е любопитно… — Михаил сложи листите настрана, като остави в ръцете си само един — разпечатка на имейл. — Гражданката Файзулина моли да арестуваме сина й Руслан, на седемнайсет години, тъй като е обсебен от мисълта да извърши самоубийство, за да се превърне в кваzи.

— Това е за ОРН — казах аз. — За Отдела за работа с непълнолетни. Макар че не — те са под шестнайсет години.

— Пише, че там са отказали. И психолозите са отказали.

— Как така? — възмутих се аз.

— Защото в разговорите момчето твърди, че не планира никакви самоубийства, иска да стане кваzи „когато му дойде времето“, създава впечатление за жизнерадостен и вменяем. А самата майка е на отчет в психоневрологичното. Явно не се доверяват на мнението й.

— И какво можем да направим ние? — разперих ръце аз. — Да го арестуваме? Абсурд. Да поговорим? Че нали с него са говорили специалисти и не са постигнали нищо. Може би тя все пак трябва да се обърне към лекарите?

Михаил ме погледна с упрек.

— Добре — въздъхнах аз. — Да вървим. Да поговорим с младежа. Ти ще му разкажеш какво коства възвисяването и той ще размисли.

— Няма да му разкажа — навъси се Михаил.

— Тогава ще вземеш каиша и ще го напердашиш. Да вървим, в края на краищата ще отбележим в рапорта, че сме провели превантивна беседа. Че току-виж хлапакът наистина се самоубие и всичко ще стоварят върху нас. Къде живее?

— „Красносибирская“ едно, блок две. — Михаил се замисли и добави: — До площад „Преображенски“.

— Да, знам къде е — намръщих се аз. — Стоп. Как е попаднало това при нас? Не е нашият район. Можем да не реагираме.

Михаил известно време изучава разпечатката, после кимна.

— Но разбира се! Писмото е изпратено до всички отдели на полицията в град Москва.

— Нека пише на министъра — посъветвах аз.

— Има копие и за министъра.

— Тогава в ООН. И в тотото. Не е нашият район, Михаиле. Не само че не сме длъжни да реагираме, но нямаме и право!

— Жената явно е отчаяна — отбеляза Михаил.

Въздъхнах, взех листа от него и се заех да го оглеждам. Писмото беше хаотично, с куп ненужни подробности, засягащи основно това какво „славно умно момче“ е Руслан — е, ясно, нали го е писала майка му. Почти го бях дочел, когато одраскала съзнанието ми фраза ме накара да се върна към средата на текста.

— Михаиле, всъщност ще отидем — казах аз.

— Така ли? — Той вдигна въпросително вежда.

— „… пълен отличник, участва в кръжока «Млад биохимик»…“

Михаил ме гледаше неразбиращо.

— В института, където работеше Томилин, на стената висеше програма на работата на кръжок „Млад биохимик“.

— Малко ли такива кръжоци… — каза Михаил, но явно се оживи, доколкото това е възможно за кваzи.

— „… искаше да стане професор, като неговия ръководител“…

— Всички деца искат да станат професори, а не чистачи — отбеляза Михаил. После кимна: — Добре, какви ги говоря? Невероятно, но факт. Да вървим.

Районът на площад „Преображенски“ е от онези стари московски райони, в които и досега е пълно със стари постройки още от съветски времена. Семейство Файзулини — майка и син — живееха в древна девететажна сграда, от онези, които все не могат да се наканят да ги съборят и да разселят обитателите. Мисля, че сега обясняват това с катастрофата. По-рано намираха други причини.

Но в края на краищата, когато си само на седемнайсет години, животът в малък апартамент в стара сграда още не е повод да ставаш кваzи. Едно е глупава момичешка постъпка, като онези двете с тяхната нещастна любов. Друго е спокойно и обмислено действие (доколкото действията на тийнейджърите изобщо могат да се нарекат обмислени). Бях почти сигурен, че Руслан Файзулин ще се окаже болнав юноша с пъпчасало лице или обратното — дебелак с очила. Общо взето, от онези момчета, към които момичетата гледат като към празно място, а в него бушуват хормони, той иска да се целува, и не само да се целува.

Но Руслан се оказа висок красив младеж с умно, интересно, леко иронично лице. Въпреки татарската фамилия, беше светлокос, европейски тип, само широкият овал на лицето издаваше източни корени. На такъв девойките трябва да му висят на шията.

И майка му, въпреки странното писмо и факта, че се води на отчет в психоневрологичното (а на кого от нас това би попречило? Психиатрите нямат болни, имат недоизследвани), изглеждаше добра жена, която обича сина си и поддържа и себе си, и дома. Едва ли синът би поискал да избяга при живите мъртъвци заради такава майка. Нашата поява хем я зарадва, хем я смути. Тя се зае да предлага чай с някакви национални триъгълни пирожки, но веднага се смути — пирожките бяха с месо. Руслан не реагира с такъв ентусиазъм. Изглежда, дори възнамеряваше да ми каже нещо ехидно, както и се полага на тази възраст. Но когато видя Михаил, веднага се смири и стана образцово момче.

Това не е просто юношеска странност, помислих си аз. И не е демонстративно поведение като при онези девойки. Това е наистина отношение към кваzитата като към висша форма. Висша форма на живот, мамка му…

Не успяхме да откажем чая. Но поне ни го поднесоха в стаята на Руслан, заедно с чиния сладки и каничка мляко. С Михаил седнахме при бюрото, втория стол го донесе тихият и послушен Руслан, който се настани на ръба на грижливо оправеното (не вярвам, че той го е оправял!) легло.

След което гражданката Адиля Айдановна Файзулина тихо излезе от стаята и внимателно затвори вратата след себе си. В единия момент беше в стаята и наливаше чай, в следващия вече я нямаше.

Стаята на Руслан изглеждаше така, че беше ясно — той е пълновластен господар тук. Компютър, на бюрото — бардак, сред който се открояваше електронна фоторамка, в която се сменяха някакви ученически снимки. Навсякъде много чисто, но вещите разхвърляни както дойде (представям си как на Адиля Айдановна й се иска да разтреби, но явно се ограничава само с измиването на пода и избърсването на прахта), постери на стените, включително предизвикателно еротични, с девойки с доста свободно облекло и поведение.

Но как може да разстройваш такава майка! Аз погледнах много неодобрително Руслан. Юношата, трябва да се признае, се смути и извърна поглед.

— Разбираш ли защо сме дошли? — попитах.

— Ами да — басово, но с криещ се някъде съвсем наблизо фалцет каза Руслан. — Всичко това са фантазии на мама. Смята, че искам да се самоубия, за да стана кваzи. — Не се сдържа и погледна към Михаил.

Погледна го с възхищение.

— Нали няма да вземеш да ме лъжеш, Руслане? — попита Михаил.

Руслан изсумтя, но не каза нищо.

— И мама не е хубаво да лъжеш — продължи Михаил. — Но да лъжеш за мама е още по-лошо!

— О, нямам намерение да се самоубивам! — не издържа Руслан. — Да, смятам, че да си кваzи е правилно и хубаво! Но засега няма да правя нищо със себе си!

— А кога ще правиш? — попита Михаил доброжелателно.

Руслан започна да се върти нервно. В него уважението към кваzито се бореше с предпазливостта. Но очевидно към уважението се присъедини и юношеският протест и той обяви предизвикателно:

— Когато всички разберат това. Когато хората организират всичко правилно. Да можеш да пораснеш, да се ожениш и всичко останало… а после — кваzи!

— Това професорът ли ти го каза? — попитах небрежно. — Виктор Аристархович?

Ефектът беше потресаващ.

Руслан буквално излетя от леглото, изстреля се като куршум от стаята и тресна вратата зад гърба си. След миг се тресна и входната врата. Разнесе се гласът на Адиля Айдановна:

— Руслан!

— По дяволите! — казах аз, забил поглед в краката си, обути в старичките пантофи за гости. — Той беше с маратонки.

— Стар съм вече за такива глупости — каза Михаил и се изправи. Отиде до прозореца, отвори едното крило и погледна надолу. Въздъхна. — Почакай ни тук, става ли?

— Четвърти етаж — отбелязах аз.

— Виждам… — рече Михаил, докато се катереше с пъхтене на перваза. — Дано поне градинката…

Изчезна зад прозореца и след две секунди отекна звук — сякаш изпуснаха тежък дюшек.

— Бум — казах аз, докато разглеждах рафтовете. Книги, много книги. Предимно фантастика. Но имаше и малко поезия и класика — общо взето, от училищната програма.

На рафтчетата имаше всякакви други дреболии, като оловни войничета, купи и грамоти от разни спортни състезания, фигурки на динозаври. Може пък младежът и в института по палеонтология да е ходил? Не, това вече щеше да е прекалено.

След три минути външната врата отново хлопна, майката на Руслан каза нещо бързо и синът виновно избоботи в отговор. Не се заслушах.

Михаил влезе с накуцване, като водеше Руслан за лакътя. Кваzито беше само по чорапи.

— Чехлите се скъсаха — оплака ми се Михаил. — Левият малко, а десният направо се пръсна.

— Некачествени чехли — подкрепих го аз. — А ти, Руслане, защо така избяга, без да се сбогуваш? Голямо момче, възпитано. Такава добра майка имаш.

Руслан стрелна Михаил с поглед и не каза нищо. Като че ли възхищението му от кваzито не само не беше изчезнало, но към него се беше добавило и уважение.

— Той е добро момче, само юношеският максимализъм… — каза Михаил.

— Главата му е пълна с глупости — казах аз.

— Горещо чайче? — плахо надникна през вратата майката на Руслан. Изгледах я сурово и тя мигновено изчезна.

— Благодаря, няма нужда — казах на затварящата се врата и отново се обърнах към Руслан. — Що за глупости вършиш, момче? Наслушал си се на приказките на Томилин? Ах, умен чичко, професор, жена му — кваzи. Прогресивен. Подкрепя еволюцията. От калта та до кваzитата… А знаеш ли, глупако, на каква цена?

— Денис! — строго се обади Михаил.

— Знам — неочаквано се обади Руслан и ме погледна предизвикателно. — Кваzитата са онези въздигнали се, които са по-развити. Те се възвисяват по-бързо. Ами и… — Той се поколеба. — Те…

— Продължавай — казах аз.

— Ядат хора — рече Руслан.

— Готов ли си да го направиш? — попитах аз.

Момчето мълчеше. После тръсна глава.

— Това вече няма да съм аз, а въздигналият се. Това е еволюция.

— Това е канибализъм — казах аз.

— Не е вярно — отвърна бързо Руслан. — Въздигналите се вече не са хора. А канибализъм е да ядеш себеподобните си.

— Ах, колко си образован… Кого ще ядем? — попитах аз. — Ти какво, избра ли си вече вечеря от съучениците си? Двойкаджии, хулигани?

— Хората и без това се ядат едни други — измърмори Руслан. — Само че не в буквалния смисъл. Обществото е изградено върху това, че умните и силните доминират, а глупавите и слабите обезпечават съществуването им. Някога комунизмът се е опитал да ликвидира това, но той е противоречал на човешката природа. А при кваzитата се получава правилен комунизъм, защото баластът не пречи. Престъпниците, глупаците и мързеливците ще послужат за възвисяването на нормалните добри хора.

Той така се увлече, че съвсем спря да се бои. Сега говореше с жар, с въодушевление.

— Сами вижте какво общество са изградили кваzитата! Питер е толкова хубав град, бях там на екскурзия. Всички карат велосипеди, навсякъде е чисто, построили са луксозни къщи и са реставрирали старите, няма никаква престъпност, навсякъде само учени и майстори, а заводите им са прочути, ето компютъра ми — в Питер са го правили, в завод „Заслон“. Не им трябва никаква медицина, кваzитата не се разболяват. И пенсия не им трябва, те вече не остаряват. Не се хабят напразно ресурси, така може и в космоса да се лети, и на Земята да се построи справедливо общество! Идеалният свят! Истински комунизъм!

Той замълча.

Мълчахме и ние с Михаил.

— Момче, това, което описа току-що, не е комунизъм. То се нарича с друга дума — каза Михаил. Гласът му си оставаше спокоен, учтив, но незнайно защо ми се струваше, че в дълбините на своята мъртва душа той сега ревеше от ярост. — В историята вече са се опитвали да построят общество, в което болните, глупавите и мързеливите са били утилизирани. Вярно, не са ги яли. Пропуск. Но са ги преработвали в торове, а с косата им пълнели дюшеци. Имало е такива неща.

— Който спомене Хитлер, не е прав — каза Руслан. — Това се нарича „закон на Годуин“.

— Знам — кимна Михаил. — Само че точно ти го спомена… Значи искаш да бъдеш кваzи? Да не боледуваш, да не старееш, да можеш да скачаш от прозореца? А това, че ние не сме способни да се развиваме, разбираш ли го? Добре ли го разбираш? Мислиш си, че нашето общество е прекрасно и устойчиво? Това пък как го реши? То съществува от няма и десет години, никога не сме живели без сътрудничеството с хората! Мислиш си, че въздигналият се ще ти свърши всичката мръсна работа, а ти ще се събудиш чистичък и разумен? Глупак! Ще се събудиш в мига, в който ядеш жив човек! Възнасянето става за миг! Никога няма да го забравиш, разбираш ли? Да не мислиш, че ще свикнеш с това, ще го забравиш?

Той сграбчи Руслан за раменете и го разтърси като малко момченце.

— Може би това е проклятието ни, може да е наказание, може да е предпазител… Само че като се възвисиш, ще изпиташ отвращение, погнуса, ще те потриса, ще ти се гади само при мисълта за животинска храна. При вида на кръв и сурово месо. Знаеш ли, че сред кваzитата няма хирурзи? Сега разбра ли защо? А знаеш ли, че ние не сънуваме? Никакви сънища. Никога. За нищо… А знаеш ли, че нямаме нормални емоции? Останала ни е една-единствена. Ако обичаш жена си, ще престанеш да обичаш майка си. Ако запазиш способността си да тъгуваш, повече няма да се смееш. Какъв искаш да станеш, момче? Какъв искаш да станеш, когато се превърнеш в кваzи?

— К-космонавт — заекна Руслан.

— Никой не може да ти го гарантира — продължи Михаил, като не спираше да го разтърсва за раменете. — Докато си човек, можеш да постъпваш според желанията си, въпреки природата си, въпреки инстинктите, въпреки предразположеността си. Когато аз бях човек, рисувах добре. Мислех си, че като се пенсионирам, ще започна да рисувам картини, докато очите ми виждат и ръката ми може да държи четката. Сега разполагам с всичкото време на света. Зрението ми е два пъти по-добро от човешкото, ръцете ми не треперят. Но няма да нарисуват и една ябълка в чиния. Аз съм ченге. Детектив! Картините може да ги нарисува човек. На мен не ми е съдено! Нещо е решило вместо мен, че това не е нужно, разбираш ли? Еволюция? Каква ти еволюция, по дяволите! Космонавт искаш да станеш? А ще бъдеш градинар. Или програмист. Или зидар, който реди тухлите на идеални редове! Няма ти да решаваш! Не ти, а твоите некроневрони! Харесва ли ти, момче?

Руслан мълчеше. Дори на „момчето“ не реагира. Твърдо стискаше устни и гледаше изпод вежди. Упорит един такъв…

— А относно това, че си толкова сигурен, че ще станеш кваzи… — Михаил го пусна и тръсна ръце, сякаш се беше изцапал. — Повярвай ми, такива като теб обикновено стават храна. Макар че може и по-зле.

— Как се казва приятелката ти? — попитах аз. Руслан ме стрелна с поглед, но не каза нищо. Тогава взех от масата фоторамката. Едно от момичетата на снимките се появяваше толкова начесто (макар понякога и в компанията на други), че беше невъзможно да не го забележиш. — Представяш ли си? Ти се възвисяваш, а тя — не. И вече я няма. Съвсем и завинаги. Ти си се възвисил за нейна сметка.

— Не знаех! — рече задавено Руслан. И веднага стана ясно, че вкамененото му лице не е израз на упоритост или безчувственост, а опит да сдържи истерията си. — Виктор Аристархович ми го обясни по съвсем различен начин…

— Томилин беше стар човек с хладен ум — казах аз. Разбира се, професорът не беше стар, просто не беше млад. Но от гледната точка на седемнайсетгодишен и „стар“ щеше да свърши работа. — Талантлив, но безчувствен.

— Той пишеше стихове, за любовта…

— Това изобщо не пречи да си безчувствена гадина — потвърдих аз.

— Ами той всичко по друг начин… — Руслан явно беше готов да се срине. — Когато говореше…

— Къде е вирусът? — попитах аз. — Все още не се е случило нищо ужасно. Къде е вирусът, Руслане?

Той замига на парцали и попита с ужас:

— Какъв вирус?

С Михаил се спогледахме.

— Ти си посещавал кръжока за млади биохимици, който ръководеше Томилин, нали? — попитах аз.

Руслан закима и незнайно защо уточни:

— Подготвях се за кандидатстване в университета…

— Томилин ли ти каза всичките тези глупости за щастливото общество на кваzитата?

— Да, но той разказваше на всички, някои момчета спореха…

— Защо избяга? — попита Михаил.

— Ами него го убиха… — Руслан ме погледна жално. — Полицията го уби…

— Знам — отвърнах. — Аз бях.

Руслан някак се смали и попита обречено:

— И мен ли ще убиете?

— Че защо?

— Ами нали него сте го убили? Заради тези разговори, заради гражданската му позиция… а аз съм съгласен с него. — Той се поколеба, но все пак добави: — Бях…

Въздъхнах.

— Дори ако убиваха заради такива разговори, това нямаше да го прави полицията, а някоя спецслужба. Съдебният процес още не е минал, но мога да ти кажа — професорът беше убит от крадец. Въздигналият се професор уби крадеца. А аз бях принуден да убия и двамата въздигнали се.

Михаил ме погледна скептично, но си замълча.

— И не се надценявай. Мислиш, че някой ще иска да те убива? Та засега ти си нужен само на майка си и на приятелката си. Може би и на двама-трима приятели. Я го виж какъв борец срещу режима се извъдил…

— Какво знаеш за вируса? — попита го Михаил.

— Вирусът, който превръща хората във въздигнали се? Професорът казваше, че и досега не са го открили. Че може и да не е вирус, а прион. Или неизвестен патоген, защото за прионите не е характерна такава бързина на развитието…

Въздъхнах.

— Това го знаем. С какво се занимаваше професорът? С какъв вирус?

Руслан се усмихна смутено.

— На варицелата. Започнахме да му се смеем, а той каза: „Да вдигнат ръка онези, които не са преболедували варицела“. Ами аз вдигнах и още три момчета. Той ни обясни, че тъй като не сме я преболедували като малки, като възрастни можем да се разболеем много тежко. Затова лекарството срещу варицела е много важно.

— Тоест той е правил лекарство? — уточни Михаил. Руслан кимна.

— Вашият кръжок в института ли се провеждаше?

— Научна секция… Да, разбира се.

Така значи.

Случаят ни отведе при юноша, който е общувал с главния заподозрян. Ние точехме зъби — сега всичко ще научим…

А е нямало какво да се научи. Освен че Томилин е бил идеен привърженик на кваzитата… което, между другото, вече ни беше известно.

— Колко души бяхте в кръжока… тоест в секцията? — попитах аз.

— Единайсет — с готовност отвърна Руслан.

— От по-горните класове? Момчета, момичета?

— Предимно момчета.

— Томилин имаше ли твърде близки отношения с някого?

Руслан се опули и нервно изхихика.

— Вие какво… Томилин не е такъв! Никого не задиряше!

— Боже опази! — казах аз. — Не става дума за това! Имаше ли приятели сред учениците? Любимци? В добрия смисъл на думата, разбира се. Имаше ли някой, на когото отделяше особено внимание, на когото би доверил някоя тайна?

Руслан наистина се замисли, после поклати глава.

— Ами не, с всички се държеше еднакво… Мен ме хвалеше често. Но и не обичаше особено да откровеничи, само за кваzитата обичаше да говори…

Разперих ръце. Това беше, пас. Нямах повече въпроси.

— Ясно — каза Михаил. — Руслане, не можем да те държим под арест, за да не направиш нещо със себе си. Боя се, че няма смисъл и да се опитваме да те разубедим. Доколкото разбирам психологията на твоята възраст, колкото по-упорито те убеждаваме, че не си прав, толкова по-силно ще ни се противиш.

Руслан мълчеше.

— Ще ти кажа само едно: не бързай. — Михаил ми кимна. — Да вървим, Денис.

Не възразих. От Руслан не можехме да научим нищо полезно, дори ако с радост се беше съгласил да сътрудничи на следствието.

— Довиждане, младеж — казах аз. — Бъди здрав. Живей дълго.

Вече отворил вратата, Михаил се обърна и добави:

— Напразно търсиш светлината от другата страна. Там цари същият мрак.

Адиля Айдановна стоеше до вратата и държеше в ръцете си разкъсания пантоф, който не беше издържал скока от четвъртия етаж. Тя като че ли едва сега бе осъзнала как Михаил беше успял да догони сина й.

— Ако имате възможност — каза Михаил, докато се обуваше, — изпратете Руслан в Питер. Нека поживее някой друг месец в нашия град. Мога да ви дам ключа от апартамента ми и да му помогна да се запише в училище със смесено обучение.

— Защо? — попита тихо жената.

— За да не бърка туризма с емиграцията. Нека поразгледа по-внимателно нашия живот, това е полезно.

Той подаде на Адиля визитката си.

— Всичко добро — казах неловко аз. — Поговорихме, колкото можахме — опитахме се да го разубедим…

Жената кимна, без да спира да върти в ръцете си остатъците от пантофа.

После каза тихо:

— Той е добро момче…

— Всички сме добри — казах аз. — Пазете го. Повярвайте, и на него му е трудно.

 

 

Известно време поседяхме в колата. После Михаил запали двигателя и попита:

— Къде да отидем? Какво ще правим?

— Имах чувството, че сме толкова близо — казах аз. — Но някак си не улучихме, отворихме погрешната врата, не надникнахме зад правилния ъгъл…

— Може би трябва да се върнем при момчето? — попита Михаил. Той явно се отнасяше сериозно към догадките ми. — Да си поговорим още? То като че ли се отвори към нас.

— Руслан не знае нищо — казах аз. — Всъщност не. Руслан може и да знае нещо, но не знае какво точно. За да ни отговори, трябва да му зададем правилния въпрос. А ние не го знаем.

— Да проверим ли останалите млади биохимици? — предложи Михаил.

— Още десет души… — Намръщих се. — Работа за два дни.

— Тогава позвъни на Маркин — подхвърли небрежно Михаил. — Той със сигурност те е помолил да му докладваш за всичко ново?

— Помоли ме — не отрекох аз.

— Позвъни му, разкажи му — нареждаше Михаил. — Той има цял отряд, ще им е по-лесно да разпитат всички.

Слезе от колата и започна да я обикаля, да подритва и оглежда гумите. Деликатен човек.

Извадих телефона, позвъних на спецназовеца и накратко му разказах за кръж… за секцията млади биохимици. Ако се съдеше по ентусиазма му, той беше готов да се хване и за сламка.

Но аз не очаквах нищо съществено от разследването му. Дали защото в главата ми се бяха набили думите на Найд, че трябва да хвана Виктория и да спася света.

Или просто бях уморен.

Или този умен, красив, здрав младеж, който мечтаеше да се превърне в ходещ труп, ме беше ядосал повече, отколкото бях очаквал.

— За какво си мислиш? — попита Михаил, когато седна в колата.

— За сина ми — отвърнах аз.

Той кимна и колата потегли.

— Накъде? — попитах го. Не отговори.

Кваzитата всъщност не обичат да отговарят на риторични въпроси. Очевидно го намират за нерационално.

Обичам да се оплаквам от московските задръствания, наистина често ни се случват. Но ако трябва да съм честен, сегашните изобщо не могат да се сравняват със задръстванията в Москва преди катастрофата.

Стигнахме до училището на „Болшая Переяславска“ за по-малко от четвърт час. С Михаил вече не разговаряхме — аз гледах през прозореца, той към пътя.

Само точно преди да сляза от колата, казах тихо:

— Всъщност аз съм виновен. Ако не бях убил професора, той щеше да се възвиси и можеше да бъде разпитан.

— Първо щеше да се наложи да изяде жив човек, за да може да се възвиси — отвърна Михаил.

— Повярвай ми, Маркин щеше да намери кандидат — отвърнах аз.

 

 

До входа на училището, на десетина метра от оградата, се мотаеха юноши. Повечето бяха от горните класове, но се виждаха и деца на по десетина-дванайсет години. Те пушеха, естествено. Винаги е било така — и в годините на моето детство, и по време на свирепите закони против тютюнопушенето, и след катастрофата. Сред подрастващите задължително ще се намерят нарушители — не защото им се иска да пушат, а заради принципа. Униформата ми видимо леко ги смути или уплаши — повечето деликатно скриха цигарите зад гърба си, само един продължи да пуши открито и предизвикателно.

Но точно днес вече бях изпълнил и преизпълнил дълга си по вразумяването на чужди отрочета, затова просто го подминах.

Младичкият, съвсем скоро излязъл от училищната възраст охранител, който седеше зад масата във фоайето на училището, ме погледна въпросително. Униформата ми някак намекваше, че съм се появил тук, за да изпълня служебните си задължения.

— По личен въпрос съм — успокоих го аз. — Тук имам… син.

— Кой?

Замислих се за миг.

— Найд. Найд Бедренец.

Охранителят почука с пръсти по старичка клавиатура с изтрити букви и кимна:

— Има такъв. Седми „А“ клас. Спешно ли ви е? Последният час ще свърши след десет минути.

— Ще почакам — отвърнах. — Може ли?

Охранителят отново погледна към екрана.

— Вие ли сте Денис Симонов?

— Да.

Младежът сви рамене.

— Вие сте бащата, разбира се. Тук е записано: „Роднини: Михаил Бедренец, настойник. Денис Симонов, баща“.

Той се обърка, очевидно се зачуди защо момчето носи фамилията на настойника си, а не на бащата. После се намръщи — очевидно си спомни, че настойникът е кваzи. Но нищо не попита, сдържа се.

— Да, срещат се и такива сложни семейни обстоятелства… — мъгляво произнесох аз, докато присядах на тапицираното с изкуствена кожа диванче. На няколко места то беше прокъсано, някой старателно беше оцветил стърчащия от процепите дунапрен с флумастер с цвета на тапицерията. — А това отдавна ли е записано? Кой е бащата, кой настойникът?

— Преди три дни.

Какво упорито кваzище. Записал ме е като родител дори когато още нямаше доказателства.

Седях на диванчето и размишлявах за вероятността и невероятността на съвпаденията. Нещо много нагъсто бяха започнали да се появяват напоследък. Синът ми Сашка, който се беше оказал Найд, а после обучаващият се при Томилин Руслан. Закон за свързаните случайности? Предпочитам пословицата „Бог обича троицата“. Още някое и друго съвпадение, за да бъде намерен и унищожен вирусът.

Звънецът зазвъня — със същия, запечатан в паметта ми звън, който едновременно навяваше тъга и ме радваше в детството ми. След малко започнаха да се появяват децата. Спускаха се с тропот по стълбището, профучаваха през фоайето покрай празните гардеробчета и се изсипваха на улицата.

— Нещо нямате много ученици — казах аз. — Училището ми изглежда голямо…

— Долните класове са вече във ваканция — обясни охранителят. — А за горните е още рано, изпити са им на главите, готвят се.

Ами да, разбира се. В моето детство занятията приключваха през юни. Сега в училищата ваканцията е два месеца, а на места и на месец са доволни. Стойността на знанието нарасна, но това едва ли радва децата.

После се появи Найд. Той вървеше спокойно, без да бърза, като оживено разговаряше с някакво момиче, с една глава по-високо от него. Беше облякъл Олиното оранжево яке — какво, и по време на час ли седеше с него? Носеше раницата си в ръка и презрамките й се влачеха по пода. Когато ме видя, не се изненада, сбогува се с момичето (което ми хвърли любопитен поглед), приближи се и започна да наглася раницата на гърба си.

— Здрасти, татко.

— Здрасти, синко — отвърнах аз. — Ще те изпратя до вкъщи.

— А къде е Михаил?

— Работи. Пусна ме по-рано.

Той кимна.

Излязохме от училището, подминахме отряда от млади пушачи, които с ентусиазъм нанасяха вреди на здравето си (според мен компанията се беше обновила поне наполовина) и тръгнахме по улицата.

— Не успявате ли да я хванете? — попита Найд.

— Работата не е в нея — отвърнах аз. — Нали разбираш защо я търсим?

— Заради вируса.

— Да. На първо място заради вируса. Тя вече натвори разни бели, но ако пусне вируса…

— А той със сигурност ли е у нея?

— Точно там е въпросът — кимнах аз. — Правилно разсъждаваш. По-вероятно е да не е у нея. По-скоро е скрит някъде и тя не може да го прибере. Или още не е готов. Но ние сме в задънена улица. Търсят я стотици хора. Може би дори хиляди. И кваzитата също я търсят. Тя се крие, но не напуска града. Значи чака момента, когато вирусът ще узрее.

— Предложете й амнистия — каза Найд. — Че ще й простят всичко, ако предаде вируса.

— Ако искаше, досега да е изтъргувала амнистията — признах аз. — Щеше да изтъргува каквото и да е.

— Значи нямате онова, което й е нужно — разсъдливо каза Найд. — Тогава не трябва да й предлагате това, което и без това не е у вас, а да я заплашите, че ще й отнемете онова, което й е мило.

Аз дори потреперих, толкова цинично, като от възрастен, прозвучаха думите му.

— Ама какъв си такъв, синко… Суров.

— Тя иска да убие милиарди хора — спокойно отвърна Найд.

— Само да знаех какво й е мило.

Найд сви рамене. В смисъл: „аз бях длъжен да предложа“.

— Харесва ли ти в това училище? — попитах аз.

— Не е зле. Просто ми е странно, че всички са по-големи от мен. В Питер бях в пети клас, имахме друга програма.

— Защото кваzитата са по-умни?

— Ако децата-кваzи се учат, те учат сериозно — обясни Найд. — А ако не се учат, няма смисъл да ходят на училище. Всичко е съвсем различно, татко. Трудно е да се прави сравнение.

— Но на теб ти харесва? — попитах с надежда. Пред очите ми стоеше Руслан, който пламенно разказваше за прекрасния Питер, за чудесния град на мъртвите.

Найд уклончиво сви рамене.

— Днес разговарях с един младеж — предпазливо започнах аз. — На седемнайсет години, а мечтае колкото се може по-скоро да стане кваzи. Един такъв сложен случай…

— Аз също съм си мечтал — каза Найд.

— Така ли?

Той ме погледна накриво.

— Нали казах „мечтал“. Не се безпокой, Денис. Не бързам.

Малко ми олекна и се усмихнах на сина си. Вече приближавахме дома им и разстроено си помислих: а сега какво?

Да се сбогувам, да кажа „напиши си домашните“ и да се прибера вкъщи? Или да му кажа „върви да си поиграеш“ и да отида на работа? Или да се самопоканя на гости и да се опитам да се престоря на загрижен баща? „Дай да видим как си по математика…“. Пфу, само не по математика! Дай да видим историята.

— Ще влезеш ли? — попита Найд. — Уроците си ги подготвям сам, но можем да поиграем на нещо.

— На шах? — предложих аз.

Найд се намръщи.

— Не го играя добре. Може би нещо в Мрежата. Или ме заведи на кино. Бащите трябва да водят децата си на кино!

Ето това предложение ме зарадва.

— Хайде! Тъкмо пуснаха новите „Карибски пирати“…

В този момент зазвъня телефонът ми.

— Така си и знаех! — каза Найд с тъжен глас, като на магаренцето Йори.

Погледнах дисплея.

„Мъртвака“

— Искаш ли да го зарежа? — предложих аз. — Ще кажа, че ми е паднала батерията.

— Та нали е Михаил?

Въздъхнах и поднесох телефона към ухото си.

— Да.

— Къде си, Денис?

— До вас. Точно пред входа.

— Сега ще дойда — обеща Михаил. — Получи се една ситуация.

Погледнах към Найд и направих тъжна физиономия. Той разпери ръце.

— Ако си много зает… — Михаил замълча. — Не, трябваш ми. Кажи на Найд, че в хладилника има пържоли, нека си опече и да изяде не повече от две. Живият растящ организъм има нужда от белтъчини. И нека не стои в Мрежата повече от час.

— Уи, мон женерал. Явол, майн фюрер. Слушам и изпълнявам, о, господарю. — Прибрах телефона.

— Всичко е ясно — каза Найд с леко огорчение. — Но нали ще ме заведеш на кино?

— Разбира се — кимнах аз. — А теб Михаил те помоли…

— Да си опека пържоли и да не стоя дълго в Мрежата. — Найд се усмихна. — Познавам го добре. Той също не е зле, нали?

Кимнах му. Найд ми подаде ръка, аз опитах да я стисна — той се разсмя, плесна дланта ми с длан и хукна към входа. Изпратих го с поглед.

Странно, беше ми много по-лесно да общувам с него, когато не знаех, че ми е син.

Животът е много нелогично нещо!

Но понякога придобива смисъл едва след като изгуби всякаква логика.