Сергей Лукяненко
КваZи (11)

Глава 11
Варицела и телефон

Гражданката Анна Романовна Прилукина, на четирийсет и седем години, домакиня, в миналото служителка в туристическа фирма, седеше в кухнята и ридаеше.

Михаил седна срещу нея и търпеливо зачака. Аз се разхождах из апартамента — ту поглеждах в стаята на Мила (ученичка в девети клас, шестнайсетгодишна, посещавала биохимичната секция на професор Томилин), където момчетата на Маркин се занимаваха с ноутбука, ту се връщах в кухнята.

— Милочка е толкова скромна! Толкова възпитана! — плачеше Ана Романовна. — Тя даже изобщо не се разхождаше с момчета. Все в училище или с приятелки…

— Не плачете, Анна Романовна — каза търпеливо Михаил. — Може и нищо да не се е случило. Къде може да се е забавила?

— В библиотеката? — предположи безнадеждно Анна Романовна. Взе мобилния от масата и за пореден път набра номера на дъщеря си. Пак зарида. Телефонът не отговаряше.

Целият състав на секцията на младите биохимици беше задържан. Е, или поставен под охрана. Всички освен Мила Прилукина и познатият ни Руслан Файзулин. Оказа се, че те не са си вкъщи и телефоните им не отговаряха.

От единайсет души само трима, ако се съди по медицинските им картони, не бяха боледували от варицела. Един потенциален носител на вируса вече беше изолиран, дори не се опитах да узная къде. Със сигурност в помещение с висока биологична защита.

Впрочем, останалите също бяха изолирани — за всеки случай.

Но Мила и Руслан не успяхме да поставим под охрана.

— Може би роднини? — продължи Михаил. — Баби, дядовци…

Анна Романовна махна с ръка.

— А, те всичките вече… въздигнаха се… Освен чичото, Павлик, но той е много далечен родственик и Милочка не му знае адреса…

Михаил все пак записа адреса на чичо Павлик, предаде го на спецназовците, които не проявиха особен ентусиазъм, и продължи да си общува с Анна Романовна.

Ако се съди по разказа й, Милочка беше момиче-глухарче, което мечтае да стане учен, винаги слуша мама и тате и изобщо — лишена от недостатъци. Освен че здравето й било крехко, боледувала често…

— А от варицела не е ли боледувала? — попитах за всеки случай.

— Ами как не? Боледувала е — съобщи хлипащата Анна Романовна.

Ние с Михаил се спогледахме.

— Сигурно ли е? — попитах аз. — В медицинския й картон го няма.

— Тя самата не го знае — рече жената, докато бършеше лицето си с хартиена кърпичка. — Беше на три години, съседското момче се разболя — специално го доведохме на гости да си поиграят, за да се разболее и тя. Нали децата понасят много леко дребната шарка, а възрастните боледуват тежко…

Интересно какво ли ще стане, ако Томилин е вкарал вируса в девойка с имунитет? Тя няма да се разболее? Или ще се разболее, но леко? Или ще умре?

Изобщо — на какво е разчитал? Че заразените деца ще разпространяват заразата и самите те също ще умрат? Нали вече са големи, Руслан е почти два метра висок…

— Жалко, че не можем да влезем в главата на Томилин… — казах аз.

— Томилин? Професорът? — напрегна се майката. — А той какво общо… О, Господи! Той е развращавал моята Милочка? Той я е похитил? И я насилва?

— Не, какви ги говорите! Той вече е мъртъв — застъпих се аз за покойния. — Окончателно и безвъзвратно. Ние само смятаме, че вашата дъщеря може да се е заразила в института. С дребна шарка.

Анна Романовна ме погледна с подозрение, но поклати глава.

— Не, не. Тя е карала дребна шарка…

От стаята на девойката се появи един от спецназовците с телефон в ръка. Безмълвно ми го подаде.

— Денис — каза Маркин.

— Владислав — отговорих аз.

— Всички имаме някакви скелети в гардеробите.

— Аха — казах аз.

— Трябва да затваряме чуждите гардероби, ако случайно сме ги отворили.

— Аз и не съм възнамерявал да надничам — казах.

Маркин помълча. После каза малко по-меко:

— Това са лични семейни отношения. И изборът не беше мой. Характерът е такъв.

— Разбирам — казах аз. — По-точно, не. Изобщо не разбирам за какво говориш!

— Добре — реши Маркин. — Можете да не се мотаете там. Ние май намерихме девойката.

— Къде? — попитах бързо аз. — Как?

— Телефонът й е изключен, но това нищо не значи — отговори мъгляво Маркин. — Недалеч от вас е. Мисля, че до половин час всичко ще стане ясно. Не сте ни нужни, засега чакайте в апартамента на майката.

Върнах телефона и кимнах на Михаил. Той, изглежда, разбра всичко.

Сега ни оставаше само да чакаме.

 

 

… В кафенето „Шашлик-машлик“, където отидохме да хапнем, не беше много уютно и миришеше на прегоряло месо. Готвачът до електрическия мангал също не вдъхваше ентусиазъм.

Затова и аз като Михаил си поръчах зеленчуково шишче.

Интересно, че пълното вегетарианство и финото обоняние на кваzитата не им пречеха дискретно да душат.

— Ставаш кваzи — отбеляза Михаил.

— О, Боже мой. Ти се пошегува — промърморих аз. — При това почти удачно. Не, не ставам кваzи, свиквам с бъдещето.

Михаил наля в чашите минерална вода и каза:

— Във всеки случай се радвам, че с момичето всичко е наред.

— Аналогично — казах аз без особена увереност.

Със скромната девойка Мила всичко наистина беше наред. Макар че, когато спецназовците избили едновременно вратите и прозорците и нахлули в апартамента на съученика й, където бил засечен изключеният й мобилен телефон, Мила не била във възторг.

Както и нейният съученик Женя (най-вероятно по мнението на своята майка — също толкова скромен, отдаден на ученето и неинтересуващ се от момичета). Искрено се надявах днешното произшествие да не го направи импотентен до края на живота му. Младо момче, хормоните бушуват, някак ще преживее тази неловка ситуация, когато в най-вълнуващия момент към теб насочат дула десетина сурови мъже с бронежилетки и балаклави.

Изглежда, професор Томилин беше изяснил, че девойката Мила все пак е карала варицела, и не я бе заразил. От единайсет млади биолози деветима в детството си бяха „играли на зелени леопарди“. Не бяха боледували само Руслан и още едно момче с рядко патриотичното име Пулирон, когото бяха задържали и изолирали в Сочи, където бе отишъл на шахматен турнир. Не беше ясно дали младият Пулирон е инфектиран, но във всеки случай засега не беше контагиозен.

— Какво още можем да направим? — попитах аз.

Михаил се замисли.

— Аз изчерпах контактите си. Ти имаш ли идеи?

Поклатих глава.

Общо взето, имах една идея. Въртеше се в главата ми от момента на срещата с Виктория във входа. Но нишката беше страшно тънка…

Извадих смартфона си и изкарах на екрана картата на Москва.

Увеличих нужния район, повъртях го. Замислих се.

Колкото и да е странно, крайчето на конеца се намери. Само че дали точно този конец ни трябваше…

— Маркин няма да сподели с нас информацията си — продължаваше Михаил. — Така че с какво разполагаме? Преди Виктория се криеше някъде в града сама, не можехме да я намерим. Сега се крие заедно с момче, което от глупост оставихме без наблюдение. Не, Денис. Нищо не можем да направим.

— Може и той… също като Мила? — попитах с надежда.

— Уединил се е със съученик и изучава тайнствата на секса?

Бяха ми необходими няколко секунди, за да разбера, че отново се е пошегувал.

— Ама че си! Уединил се е със съученичка. Или пие бира със съученик.

— Да се надяваме — съгласи се Михаил. И двамата разбирахме, че не е така.

Руслан беше излязъл от вкъщи след бурен разговор с майка си, която беше загряла, че детето й се е забъркало в много неприятна история. Не се съмнявах, че тази тиха жена е способна да се превърне в суров семеен диктатор.

За благото на сина си, разбира се.

Общо взето, Руслан изтърпял дългия разговор, по време на който уверявал майка си, че се е отказал да става кваzи незабавно и че няма нищо общо с никакви заговори, престъпления и други гадости. Но или майка му беше оказала твърде голям натиск, или се беше обадило тийнейджърското упорство, но хлапакът треснал вратата на излизане.

А най-тъжното беше, че при входа го срещнала млада жена, по време на разговора с която Руслан погледнал няколко пъти към прозорците на дома си, след което тръгнал към метрото заедно с нея. По-нататък следите му се губеха. Камерата, която го беше регистрирала, не беше термовизионна, така че не знаехме дали е бил посрещнат от човек или от кваzи, и дали това е била Виктория. Кваzитата променяха облика си твърде лесно, за да се разчита на изображението.

Но аз бях сигурен, че е тя.

— Нищо не можем да направим — казах замислено. — Какво пък. Ще отида на кино със сина си.

— Също е вариант — каза Михаил.

— Не. — Треснах с длан по масата така, че готвачът ме погледна с подозрение. Навярно беше решил, че съм разстроен от качеството на продукцията му. По принцип беше прав — ако не беше наближаващата катастрофа, щях да му кажа мнението си за кулинарните му способности. — Трябва. Нещо. Да се направи.

— Но? — попита Михаил с надежда.

— Всичките ви шпионски методи не работят — промърморих аз. — Или те стават само за киното, или вие не ставате за шпиони; или пък Виктория е по-добър шпионин от вас. Значи… значи ще работим по стария начин.

Михаил се намръщи.

— Ти нали си бил квартален — напомних му аз. — Надявам се, още не си забравил методите на оперативно-следственото издирване? Обади се на Сашка и кажи, че ще закъснееш.

— На кого? — Михаил се сепна. — А, да. Ей сега.

Аз също извадих смартфона си и набрах номер.

— Да, Денис — рече Настя.

— Нали не си заета? — попитах аз. — Впрочем, глупости. Нужна си ми.

— Прилича на признание в любов — каза Настя.

— Уви, не. Трябваш ми, ела към Преображенка.

— Денис, ти си нашият як помощник на якото кваzи. А аз съм на работа. Проверявам пръстовите отпечатъци по открадната ютия.

— Каква ютия?

— Електрическа, с пара. Или трябва да ти кажа марката?

— Зарежи ютията, само да не забравиш да я изключиш. Трябваш ми. Кажи на царицата, че те е повикал спешно Бедренец.

— Наистина ли?

— Тя няма да тръгне да проверява, но наистина. Идвай. Дознател, агент и експерт — това е сила!

След като приключих разговора, прибрах телефона и установих, че Бедренец ме наблюдава.

— Какво? — попитах.

— Имаше един стар сериал, още от съветско време — каза той. — Там престъпленията бяха разкривани от следовател, инспектор по углавно издирване и експерт криминалист. „Познавачи“^[1]. Но ти едва ли си го гледал.

— А… — казах аз. — Не съм го гледал, разбира се. Не съм на толкова години… Като че ли е имало такава телевизионна игра, нали, за пари? Въртели са рулетка… Това свързано ли е по някакъв начин?

Кваzито въздъхна.

— Не.

— Поне интересен ли е сериалът? Струва ли си да се намери и да се гледа? Какво са разследвали?

— Няма да повярваш, всякакви глупости — призна Михаил. — Кражбата на топ сукно от фабрика…

Замислих се.

— Знаеш ли, Михаиле, изобщо не бих отказал най-сложният ни случай да е кражба на топ сукно.

 

 

Привечер по небето плъзнаха облаци — отвратителни, сиви, необещаващи дъжд, но придаващи на всичко унил вид. Изобщо Москва, както и всеки голям град, обича нощта, дъжда и мъглата — те скриват и гафовете на градските служби, и глупавите графити, и глупаво суетящите се жители на мегаполиса. Но от тази облачност ставаше тежко на душата.

— Ако искате да хвана следа, побързайте — каза Настя. — Че дъждът ще измие всичко. Джав-джав!

Погледнах я с упрек.

— А с какво друго мога да помогна? — попита Настя. — С какво да работя? Изкарахте ме от работа, а от дома на гражданина бяха откраднали телевизор, музикална колекция и видео с обем петнайсет терабайта, модно яке и ютия.

— Ютията някак не се вписва сред останалото — казах аз.

— Явно и престъпникът е разбрал, че се е увлякъл. Изхвърлил е ютията в контейнера за боклук до сградата… Та какво искате?

Тя огледа мен и Михаил.

— Всичко е негова идея — каза кваzито. — Аз вече пресъхнах. Виктория е похитила момче, за което се предполага, че е заразено със смъртоносен вирус.

Настя веднага стана сериозна.

— Малко момче?

— Може да тегли рало, но това няма значение. Трябва да ги намерим, иначе всички ще умрем.

— Колко страшен е животът… — каза Настя. — И какво да правим, Дениска?

— Безполезно е да ходим у тях — казах аз, гледайки лехата пред сградата. Там се виждаше вдлъбнатина — мястото, където се беше приземил скочилият от прозореца Михаил. — Няма да ни кажат нищо ново.

— Освен това хората на Маркин със сигурност са там — добави меланхолично кваzито.

— Всички камери в района отдавна са проверени, информацията е събрана — продължих аз. — Остава скучната досадна оперативна работа…

Замълчах и се огледах. Аха.

Ето я камерата, запечатала входа и жената, която бе отвела Руслан. Камерата е старичка, обикновена, дори без механизъм за въртене. Така… ето го сектора на обхват. Входът за метрото е там… някъде тук трябва да са излезли от обсега на камерата. А край метрото биха попаднали на нови камери, включително инфрачервени, които ясно отделят кваzитата сред тълпите хора.

— Някъде в тези двайсет метра са завили — казах аз. — Едва ли през „Болшая Черкизовска“… по-скоро са тръгнали между къщите, паралелно на „Краснобогатирска“…

Като се стараех да изглеждам абсолютно уверен, аз закрачих напред. Михаил и Настя се спогледаха и тръгнаха след мен.

— Предполагах, че ще разпитваме стариците по прозорците, пушачите при входовете, чистачите… — каза Михаил.

— Чудесно би било — отвърнах. — Най-добрият метод. Само че няма време.

— Тук със сигурност има уебкамери, насочени към прозорците — каза Настя. — Ако искаш помощ от мен, мога да потърся…

— Но само в движение.

Колкото и да е странно, тя не се обиди. Макар че не се опита да хакне в движение всички точки на достъп в района.

А жалко. Щеше да е като в холивудски екшън.

Минахме покрай няколко жилищни блока с различна височина, пресякохме улица „Хромов“, минахме покрай още няколко блока. При един от тях бабка разкарваше напред-назад бебешка количка. Бабките са твърдо уверени, че бебето трябва да спи колкото се може повече на чист въздух, дори и наблизо да има шумни автостради. Бабата беше със съвсем старческа рокля от посърнала шарена басма, но на главата си носеше барета вместо шапка. Това кой знае защо ми се стори добър знак.

Приближих се до бабката, извадих удостоверението си, показах й го.

— Нека погледна по-внимателно — каза сурово тя. Изучи удостоверението и отбеляза: — Не е вашият район!

Виж ти колко юридически грамотни станаха всички!

— Вървя по следите на опасен престъпник — казах аз. — Днес, около три часа. Някъде тук е минал юноша, съпроводен от жена на средна възраст.

Бабата подъвка устна и рече:

— Не беше жена, а кваzи. — Погледна Михаил и попита вече него: — Кого търсите? Хлапето или нея?

— И двамата — каза Михаил. — Жената е престъпник, момчето е в опасност.

— А защо по стария начин? — попита бабката. Имах силното усещане, че смята Михаил за главния. — Къде са вашите камери-глукамери, дронове-клонове?

— Та ние не спасяваме света — казах аз. — Кой би ни поверил такава техника?

Бабката ме погледна със съмнение.

— Не света, значи… Ето натам тръгнаха.

— Момчето доброволно ли вървеше? — уточни Михаил.

— Доброволно — кимна старицата. — Оплакваше се от нещо, възмущаваше се. Тя го успокояваше.

Продължихме нататък и стигнахме до следващата улица.

Погледнах табелката и изхъмках.

— Улица „Знаменска“ — каза Настя. — Това означава ли нещо?

— Как мислиш, инспекторе, означава ли? — попитах Михаил. — Да пренебрегнем ли знаменията, или не?

— Ама че си бръмбар — каза кваzито. — Значи не си бил на достатъчно години, за да си гледал „Познавачи“?

— Просто съм начетен — отговорих аз. — Наляво, надясно… Да вървим надясно.

И тръгнахме по улицата. Надя, изглежда, все пак малко се беше обидила и не попита повече за нищо.

— Не се засягай — казах аз. — Случиха се много неща… Общо взето, бях абсолютно сериозен. Момчето е заразено с вируса на шарка. Но мутирала. Всеки момент ще стане заразен — и възрастните наоколо ще започнат да измират. Надявам се, че епидемията ще се локализира, ако не позволим на Виктория да вземе вируса, но… Общо взето, вървим така от отчаяние. Все пак най-напред погледнах картата и засега всичко потвърждава идеята ми…

— Каква идея? — заинтригува се Михаил.

— Не може да са стигнали далеч от дома на момчето. Виктория знае, че вече са се захванали сериозно с нея. Камери, дронове… всичко останало. Подготвила е убежище наблизо. Но в конкретния случай то трябва да е специфично. Добре, да видим.

— Ако си се сетил за това — намръщи се Михаил, — нямаше защо да губим време. Трябваше веднага да проверим това твое убежище…

— Не е мое — поправих го аз. — По-добре да се провери… Стоп!

Спрях и посочих кафене с надпис „При Михалич“. Знакът „Дружелюбни към кваzитата“ ясно се открояваше на вратата. На тераската, скрита зад ограда от виещи се растения, седяха няколко компании от хранещи се.

— Това ли е убежището? — попита смаян Михаил.

— Не. Но от толкова разговори и караници момчето не е успяло да похапне. На Виктория, предполагам, също не й е било до обяд. Мисля, че може да са минали оттук.

Михаил само въздъхна.

Отидох пръв на тераската и хванах за ръка претичващата наблизо млада сервитьорка с пълен поднос чинии и чаши.

— Седнете, ще приема поръчката! — изписка тя.

— Специална полицейска операция, капитан Симонов — прошепнах аз в ухото й. — Собственикът — тук, веднага.

Тя се опули, остави объркана подноса на една свободна маса и хукна към дъното на залата, към служебния вход.

Клиентите я погледнаха заинтригувани.

— Ваше ли е? — попитах най-близката компания от трима застаряващи мъже, като сочех подноса. Те закимаха. — Тогава си го вземете.

Сервитьорката се върна, съпроводена от нисък слаб кваzи, напълно плешив и леко ококорен. Когато видя Михаил, той се намръщи и стана много, много почтителен.

— Знаеш кой съм — каза Михаил.

Кваzито кимна и протегна ръка.

— Да. Аз съм Юрий Михайлович, собственикът на това заведение… Случило ли се е нещо?

— Помниш ли инструкцията, дошла преди четири дни? — попита Михаил.

— Виктория? — уточни Юрий Михайлович и притисна ръка към сърцето си. — Да, но какво…

— Днес обядвала ли е при вас жена-кваzи с младо момче?

Юрий Михайлович повика с жест сервитьорката и каза виновно:

— Аз нали не съм в залата… В кабинета съм. Изобщо, пиша стихове, това… само така… за да има пари за издаване… Машка, помниш ли инструкцията за Виктория?

— Да! — потвърди ревностно момичето.

— Не се ли е появявала днес?

Машка се замисли за миг.

— Не… На обяд дойде кваzи с младо момче, точно беше свършил бизнес обядът, но аз им предложих, а тя каза, че няма нужда. Взеха зелеви кюфтета и компот… Но тя не си прилича, само на ръст, обаче лицето е съвсем друго!

— Млада е още — каза виновно Юрий Михайлович. — Извинете, това е и мое недоглеждане… трябваше да помоля да ме викат в залата при всяка поява на кваzи…

— Къде отидоха после? — попитах аз. — Спомни си, момиче. Много е важно! На тераската ли бяха?

Маша кимна.

— И след това… тръгнаха… — продължих аз.

— Нататък — протегна ръка тя. — Ето натам, през „Халтуринска“, покрай гимназията… Тя ме попита ще стигнат ли оттам до „Тюменская“…

— Да вървим — казах аз. — Изглежда, не съм сгрешил.

— Позволете да ви подаря по една книга с мои стихове! — предложи виновно Юрий Михайлович. — Нов сборник, нарекох го „Този безсмъртен“.

— Да сме живи и здрави — ще наминем — обещах аз. И потеглихме след Виктория и Руслан. За съжаление — с шест часа закъснение.

Стигнахме до изоставените корпуси на петдесет и четвърта градска болница след десет минути.

— Когато Виктория ме издебна във входа и ме цапардоса по главата — обясних аз по пътя, — тя се обезпокои дали не ме е ударила твърде силно. Попита дали наблизо има „работеща болница“. Отначало не обърнах внимание. А после загрях. „Работеща“! Защо трябва да уточнява? Ако се е разтревожила — щеше да попита дали наблизо има болница. А щом уточнява…

— Значи си е имала работа със затворена болница — довърши вместо мен Настя.

— Именно. Навремето в Москва затвориха доста болници. Някои ги обединиха, други ги затвориха заради икономии… ами, икономическа криза, такива неща… Някъде построиха жилища и офиси на тяхно място. А други така си стоят и се разпадат. Няма пари нито за ремонт, нито за събаряне. Помислих си, че тя може да се крие някъде там… или да си има убежище… — погледнах картата. — Съвсем близо до дома на Руслан има такава. Ако приемем, че Виктория е знаела кой от тийнейджърите е инкубатор на вируса, вероятно е подготвила лабораторията наблизо. За да го извлече.

Раменете на Настя потрепнаха, но тя не каза нищо.

— Много необмислено от нейна страна — каза Михаил. — Но всичко се случва. Ще повикаме ли подкрепление?

— Ти решавай — отвърнах аз. — Ще се справим ли с Виктория?

— Аз ще се справя — отговори спокойно Михаил. — Добре, да проверим първо сами.

Корпусите на болницата се оказаха ужасни. Не знам дали е била хубава в годините, когато още е работела, но сега тухлените пететажни сгради с олющена жълта мазилка и седеметажната панелка не изглеждаха по-добре от копторите на Детройт или руините на Глазгоу. При това прозорците бяха здрави, пластмасовите стъклопакети се съпротивляваха на времето доста по-добре от тухлите и бетона. Оградата около изоставената болница също беше наред — масивни тухлени стълбове с метална решетка между тях, всичко грижливо боядисано и дори измазано. Оградите са удивително нещо — те живеят значително по-дълго от сградите, около които са построени.

Все пак започна да покапва дъжд, съвсем ситен и рядък, но неприятен. Летният дъжд трябва да е силен, бърз, кратък и освежаваш, града. А това беше някакво унило, почти есенно ръмене.

— И какво ще правим? — попита Настя. — Ще блуждаем из целия корпус?

— Няма нужда да блуждаем — каза неочаквано Михаил. — Вижте…

Той протегна ръка и след като проследихме движението му, видяхме в прозорците на шестия етаж на панелната сграда слаба светлина. Съвсем слаба. Но вече се беше стъмнило достатъчно, за да сме сигурни, че не е отражение в стъклата.

— Може да са клошари — предположи Настя. — Или в изоставената сграда са се събрали младежи, за да се позабавляват…

— Или провеждат ролева игра по „Тайния град“ — казах аз. — Нека да не умножаваме същностите. Да извадим бръсначите си на Окам…

— И да влезем през прозореца на Овъртън^[3] — продължи Михаил.

Не, той определено постигаше успех в опитите си да се пошегува.

Колкото и да е странно, повече ни забави преминаването през оградата (обикновено във всяка ограда има дупка, дори да е ограда около свръхсекретен военен завод, но ние не успяхме да намерим веднага счупения прът), отколкото влизането в самата сграда.

Вратата просто беше отключена, само леко притворена. Старата табелка над входа обявяваше, че пред нас е хирургическият корпус. Аз очаквах да видя по-скоро „Инфекциозно отделение“, но вероятно в болницата нямаше такова.

— А някой взел ли е фенерче? — поинтересува се Настя, след което тържествено извади от джоба си мъничко халогенно фенерче. Аз разперих ръце и включих лампичката на смартфона си. Михаил тихо каза:

— За мен и така си е достатъчно светло.

Явно не влязохме през главния вход, но почти веднага, след късо коридорче, се озовахме във фоайето. Тук всичко беше значително по-порутено, отколкото отвън. Може би малолетните хулигани, които са влизали в сградата, са удовлетворили страстта си към разрушенията върху мебелите и оборудването, без да пипат прозорците, за да не привличат внимание?

Стъклената преградка на регистратурата беше изцяло разбита. На стената се виждаха някакви идиотски графити. Няколко стари потрошени монитори, още с кинескопи, не лъжа, бяха захвърлени на пода. Продънените дивани и креслата с евтина синтетична облицовка бяха разпрани, сякаш някой, прекалил с четенето на „Дванайсетте стола“, беше търсил зашити в тях скъпоценности.

— Каква свинщина — промърмори Настя, докато прокарваше тънкия лъч на фенерчето наоколо.

Реших, че е права. Вещите имат право да умират достойно, също като хората. Още повече вещите, които честно са изпълнили своята служба. Ясно беше, че при затварянето на болницата тези стари вехтории вече не са били нужни на никого, но по-добре да ги бяха откарали на сметището.

— Нагоре — каза тихо Михаил. И тръгна към стълбището.

Естествено асансьорите не работеха. Ние тихо се заизкачвахме по стълбите. В един момент осветих пода пред себе си и кимнах удовлетворено. Разбира се, аз не съм следотърсач, не съм индианец и не съм Шерлок Холмс, но беше очевидно, че оттук са минавали хора, и то скоро.

Отминахме първо и второ хирургическо отделение, рентгентологията, физиотерапията. Михаил спря уверено на петия етаж, до полуотворена врата. Погледна ни.

Аз вдигнах смартфона и кимнах.

„Гнойно-септична хирургия“.

Да, къде другаде да се настани. Там, където си имат работа с инфекции. Запазило се е някакво древно оборудване…

Михаил внимателно побутна металната врата. Тя се отвори напълно беззвучно, като насън. В коридора беше съвсем мъничко по-светло — светлината идваше от края му.

Понечих да извадя пистолета, после го върнах в кобура и измъкнах от ножницата мачетето. Настя извади своя пистолет и ме погледна въпросително. Аз кимнах. Да, ако трябва да се стреля, ще се стреля. Не се съмнявах, че тя няма да потрепне.

И тръгнахме към светлината по пустия коридор, покрай срасналите се с пода носилки, покрай преобърнатата маса на дежурната медицинска сестра, покрай разтворените врати на болничните стаи, където над пустите легла висяха изтръгнати от стените проводници и тръби. Някой се беше разпореждал тук — не мародерствал, а тъпо разрушавал всичко подред. Може би не е обичал медицината?

И тогава чух звука — тих, но разпознаваем. Стон.

Михаил замря за миг. И ускори крачка — втурна се напред с лекота, вече без да се крие, като спринтьор на състезание. Хукнах след него и неволно забелязах, че Настя, браво на нея, не бърза, изостава. Като се имаше предвид, че държеше пистолет, това беше правилно решение.

Изтичахме след Михаил в помещението в края на коридора. И също като него заковахме на място.

Нямам представа защо в обикновена болница, в хирургическото отделение, дори да е гнойно-септично, има такава изолирана стая. Но помещението беше преградено със стъклена стена с малък въздушен шлюз, в който с виолетова светлина грееше окачена на стената противобактериална лампа. Зад стъклото, в малка, боядисана в зелено стая с умивалник и тоалетна чиния в ъгъла, на метално легло (между другото — застлано с бял чаршаф) лежеше Руслан. Той беше само по гащета и ако се съди по петната, скоро се беше напикал. Нищо чудно — непрекъснато въртеше глава и потреперваше в безпаметно бълнуване…

На нощно шкафче до главата му имаше пластмасова бутилка с вода и електрически фенер, който светеше с дневна светлина.

Отвън на масата имаше още един фенер. Както и жужащ автоклав, някакви инструменти на рафтчета, колби и епруветки. Освен това на масата лежеше простичък мобилен телефон с пет пропуснати повиквания. Номерът на звънящия беше неизвестен. На единствения стол беше метната бяла медицинска престилка.

Изобщо стаята изглеждаше много подредена. А ако се съди по жужащия автоклав, светещата противобактериална лампа и шумоленето на вентилацията — беше свързана към електричеството. Намерих ключа за осветлението, щракнах го — нещо в него подозрително затрещя, но над главата ми неохотно, с примигване, светнаха няколко луминесцентни тръби. Около четири от всичките налични.

Виктория, естествено, не беше тук.

— Закъснели сме — каза Михаил, като гледаше Руслан през стъклото. — Момчето се е разболяло. По дяволите! Ако го бяхме изолирали сутринта…

Младежът отново започна да трепери на леглото. Зашари с ръка, неясно дали безцелно, или се опитваше да намери бутилката. Закачи я, тя падна на пода и по него потече струйка вода.

Руслан застена. Звукът се чуваше не от стаичката, а от масата — повдигнах лист хартия и отдолу видяха включена „радиобавачка“ във формата на смешна черно-бяла панда. В очите на пандата грееха зелени огънчета.

— Зле му е — промърмори Настя. — Много му е зле…

— Не му е зле, той умира — казах аз. — Настя, провери всичко, опитай се да разбереш дали Виктория е успяла да вземе проба от вируса…

Настя с усилие откъсна поглед от Руслан, отиде до автоклава, погледна светлинките му, започна да разглежда инструментите на масичката. Михаил се приближи до стъклото и се вгледа.

— Настя, подай фенерчето… — помоли той.

Яркият лъч светлина падна върху лицето на юношата и той замята глава, сякаш се опитваше да го прогони. Сега яркочервеният обрив се виждаше абсолютно отчетливо.

Варицела.

Или суперварицела.

Или смъртоносна варицела. Или московска варицела.

Накратко — както я нарекат лекарите.

— Струва ми се, че е взела образци — каза Настя. — Кръв… може би тъкан. Инструментите се стерилизират. Най-вероятно сега тук е безопасно. Денис, най-добре се махай оттук.

— Всички трябва да се махаме — казах аз. — Михаиле, позвъни на Маркин, нека прати момчетата си, лекари…

Той гледаше Руслан като омагьосан. Момчето отново застена.

— Може би трябва да вляза? — попита кваzито. — Поне да се опитам да му помогна някак.

— Вие трябва да търсите онази твар — каза Настя. — Аз ще вляза.

Обърнах се и видях, че си слага медицинска маска.

— Ти да не си мислиш, че това ще те предпази? — попитах аз. — Да не си си изгубила ума?

— Сигурно — отвърна Настя. — Сигурно съм го изгубила. А дали ще ме защити… не знам. Но не мога иначе!

— Той вече е мъртъв — настоях. — Ти дори не си лекар!

— Да, не съм — кимна Настя. — Ще ми помогнеш ли да си сложа ръкавици? Ей там, в онзи пакет.

Изругах.

— Никъде няма да ходиш. Едно умиращо момче, колкото и да ми е жал за него, не струва още един живот. Ако трябва, със сила ще те спра.

Настя ме погледна в очите, но аз издържах погледа й. Може да се каже, че с лекота.

— Мамо… — чу се слабо и безпомощно от радиобавачката. — Мамо, вода…

— Това вече е забранен похват — измърморих аз. — Удар под кръста. Но въпреки това няма да те пусна… Михаиле, хайде де, звъни!

— Да, да, да — повтори кваzито и най-накрая извади мобилния си телефон. С Настя продължавахме да стоим и да се гледаме.

Накрая тя каза:

— Помогни ми да си сложа ръкавиците.

— За ръкавиците ще помогна — отвърнах аз. — Но вътре няма да те пусна.

— Добре, помогни за ръкавиците. И комбинезона. Тук има цяло снопче еднократни…

Тъкмо й помагах да си сложи втората ръкавица, когато мобилният телефон на масата зазвъня. С простичък телефонен звън, като на старите апарати от времето на Бел.

Натиснах бутона за отговор и казах в слушалката:

— Какво искаш, твар?

— Най-после се досети — отговори Виктория. — А аз вече си мислех, че съм те надценила. Канех се да позвъня на твоя номер.

— Как така ще си ме „надценила“?

— Ами когато споменах за „работещата болница“ — търпеливо поясни кваzито. — Струваше ми се, че ще стигнеш по-бързо до правилния извод. От три часа звъня… Момчето живо ли е?

— Да — отвърнах аз, след като погледнах към Руслан.

— Добре — каза Виктория. — Не съм искала да умира. Вкарах му лекарство, което може да помогне… или да го убие. Но това е всичко, което успях да измисля за една седмица. Не сме работили върху лечението. Може и да оцелее. Достатъчно млад е, а лекарството стимулира и имунитета, пък и вие все пак го открихте, макар и късничко… но ако не се допусне обезводняване…

Като че ли се опитваше да убеди сама себе си. А може и наистина да беше така.

За съжаление проклетият мобилен телефон имаше много силен репродуктор. Настя чу за обезводняването и започна бързо да навлича скърцащия синтетичен комбинезон.

— Гадина… — простенах аз. — Твар такава, защо не те убих, защо…

— Ако ме беше убил, момчето щеше да се разболее сред хора, а не в изолирана стая — отвърна меко Виктория. — Щеше да започне епидемия. А аз не искам хората да умират.

— Тогава защо… — попитах аз, нищо не разбирах.

— Защото не искам и кваzитата да умират — поясни Виктория. — Вие имате „черната плесен“ и вашите власти искат да я използват. Сега ние имаме варицелата. Равновесие на силите. Моят мъж… неговата човешка природа беше твърде агресивна, твърде безкомпромисна. Виктор беше екстремист-кваzи, който все още бе човек. Той щеше да пусне вируса на свобода или щеше да го предаде на онези от нас, които щяха да го разпространят по целия свят. Надявах се, че след като се превърне в кваzи, ще стане по-умерен, но вие развалихте всичко. Наложи се да импровизирам. Не искам милиарди смърти. Искам да спася всички.

— Денис!

Отпуснах ръката с телефона и погледнах към Настя, облечена в белия безформен комбинезон и с нахлупена на главата качулка.

— Не е най-висшата биозащита — каза тя и като че ли дори се усмихна под маската.

— Недей — казах аз.

— Та аз съм човек.

— Аз също. Но не отивам там…

— Ти си мъж. Реагираш по друг начин и така е редно.

Настя притисна за миг устните си към моите — през маската.

— Недей… — безпомощно повторих аз.

— Понякога се случва така, че от нас не зависи нищо — каза Настя. — Но нали знаеш, че в този миг става по-леко.

Тя се обърна и влезе в бокса.

Изстенах. Поднесох отново телефона към ухото си. Виктория мълчеше.

— Колко те мразя… — казах аз в слушалката.

— За мен това чувство е недостъпно… — рече замислено тя. — Но те разбирам. Повярвай, и на мен ми е неприятно онова, което направих, и това, което правя сега. Но мисията ми е по-важна от живота на две момчета.

Сякаш получих удар в слънчевия сплит.

— Защо две? — попитах аз, макар да знаех отговора.

— Защото Найд е при мен.

Погледнах към Михаил — той тъкмо спря да говори полугласно в слушалката. Също беше чул думите й.

— Какво искаш? — попитах аз.

Да ругая, да заплашвам — вече нямаше смисъл.

Дори Настя, която затваряше вратата на шлюза и влизаше в стаята, мина на заден план.

— Да напусна града. Хората на Маркин работят добре, но аз вярвам, че вие с Михаил ще ми помогнете. Имате много добра мотивация.

— Не ти вярвам — безпомощно казах аз.

— Кажи нещо на татко… — чу се от слушалката. Няколко секунди беше тихо, после някакъв шум. След това Виктория каза: — Той е упорито момче и не иска да бъде заложник. Ще се наложи да му причиня болка, за да закрещи.

— Не бива — казах бързо аз. — Не му причинявай болка. Вярвам ти.

— Изход от града — каза Виктория. — Днес до полунощ. Иначе Найд ще умре. И като допълнителна мотивация — ще умре болезнено и ще му бъде много страшно. И ще умре окончателно. Ще ти позвъня, Симонов, не губи телефона.

Гледах Михаил и в очите ми сигурно не беше останало нищо друго, освен ужас.

А в неговите — не. Там се виждаше размисъл. Той съобразяваше толкова бързо, колкото можеха кваzитата.

— Ще се наложи да я изкараме от града — казах аз.

— Ти дори не разглеждаш други варианти — уточни Михаил.

— А ти какво, разглеждаш ли?

— Някой неотдавна ми каза, че животът на едно умиращо момче не струва друг живот. Да не говорим за милиарди.

Кимнах.

— Да, да. Прав си, казах го. Само че не за моя син.

— Ще си имаме проблеми, големи проблеми — отбеляза кваzито. — Най-вече ти.

— Ако не искаш, ще се справя сам.

— Дай ми една минута да помисля — помоли Михаил.

Кимнах. Приближих се до стъклото. Погледнах Настя. Тя се беше навела над леглото и даваше вода на Руслан от бутилката. Той пиеше жадно.

Руслан вече не ми се струваше мил, но объркан юноша, забъркал се в глупава история заради възрастовия си максимализъм.

Сега искрено го ненавиждах.

Той мечтаеше да стане кваzище. Беше готов заради това да яде хора — разбираше процеса, макар и не в подробности. То се поддаваше на капризите си, това момченце, което трябваше да се учи и да се прегръща с момичетата, а не да размишлява върху превъзходството на кваzитата над хората.

А сега се беше превърнало в източник на вирус, който представляваше опасност за цялото човечество. Даже още по-зле — можеше да зарази Настя. Заради него, носителя на вируса, можеше да умре Найд.

Не, в мен нямаше нито капчица благородство и състрадание, никакви възвишени чувства и мъдрост на по-възрастен човек. На седемнайсет години вече трябва да започнеш да мислиш със собствената си глава и да отговаряш за постъпките си.

Но вече не можех да направя нищо. Нямаше как да върна времето назад, нямаше как да спра Настя.

Единственото, което можех да направя, което можех да се опитам да направя, бе да спася сина си и да спра Виктория.

— Всичко обмислих — каза Михаил. — Денис…

— Да? — отвърнах, докато гледах Настя.

— Няма да успеем да измамим Виктория. По-точно ще успеем, но тогава ще загине Найд. Ще се наложи или да я спрем с цената на живота на Найд, или да й позволим да си тръгне, с надеждата, че ще пусне момчето.

— За какво говориш?

— Тя със сигурност ще поиска да я изведем извън МКАД заедно с момчето. Отмъстителността не е характерна за кваzитата. Освен това, ако изпълним исканията й, ще е глупаво и опасно да убие Найд. Така че можем да повярваме на думите й. Ако я изведем, тя ще пусне момчето и ще си отиде заедно с вируса. В това се състои целият ни избор.

— И какво избираш ти? — попитах аз.

— Нима имаш някакви съмнения?

— Разбира се. — Обърнах се към него. — Та ти не го обичаш. Откакто си умрял, си се отучил да обичаш и да дружиш. Грижил си се за него само защото така е „правилно“. Но кое е правилното за теб сега? Да допуснеш смъртта на момчето или да оставиш вируса на екстремистите?

— Справедливост — отвърна Михаил, като ме погледна в очите. — Винаги най-правилна е справедливостта.

— И какво е за теб справедливостта? Онези, които живеят в Омелас^[4], и онези, които го напускат, разбират по различен начин тази дума.

Михаил стоеше, леко наклонил главата си с измачканата филцова шапка, като или размишляваше, или подбираше думите си. Зад прозорците все по-силно шумолеше дъждът.

— Каквото и да ти кажа сега — рече най-накрая кваzито, — то няма да промени нищо. Ти не знаеш как всъщност мисля. Какво всъщност чувствам. Как ще постъпя. Не знаеш дали ще излъжа, или ще кажа истината.

— Кажи поне нещо — помолих го аз.

— Знаеш ли как може да се излезе извън МКАД заедно с престъпница, която е издирвана от цялата полиция и спецслужбите на Москва?

— Да — отвърнах аз. — Знам.

— Тогава да вървим — кимна Михаил. — Хората на Маркин ще бъдат тук всеки момент, а в тяхното решение не можеш да се съмняваш.

Кимнах, извадих мобилния си телефон и го сложих на масата.

Вместо него взех телефона, оставен от Виктория.

— Разумно — каза Михаил и постави своя телефон до моя.

Лекичко почуках по стъклото на стаята.

Настя се обърна. Стана и се приближи до стъклото. Притисна длан към него. Странно, но в тази секунда жестът й не ми се стори пошъл или неискрен — аз също притиснах длан към стъклото.

— Успех, Денис — каза Настя. Движението на устните й не се виждаше през маската, а гласът й се чуваше откъм масата, от веселата панда-радиобавачка. — Не ми се сърди. Ще дочакам помощта.

— Настя, може би се каня да направя голяма глупост… — казах аз. — Най-добре разкажи на Маркин…

— Не знам за какво говориш, Денис. Аз съм тук, зад стъклото, нищо не чувам. Останах с момчето, а вие с Михаил продължихте да гоните Виктория. Само това знам.

Кимнах, без да откъсвам поглед от очите й.

Очите на Настя и Олга имат еднакъв цвят, сиво-зелени. Едва сега го разбрах. Макар че във всичко останало Настя и Олга са съвсем различни.

Но Олга, може би, също щеше да влезе в бокса.

Когато си наистина готов да отнемеш чужд живот, трябва да си готов да отдадеш и своя. Защото за живота има само една справедлива цена.