Сергей Лукяненко
КваZи (3)

Глава 3
Актьорът и приютът

Михаил стоеше при вътрешната бариера и внимателно наблюдаваше тъмните кули на Химки. Повечето от сградите отдавна бяха с разбити прозорци, потъмнели и олющени. Но някъде в рамките проблясваха стъкла. Знаех, че нощем там дори свети.

Бариерата на МКАД е двойна. От вътрешната и от външната страна на пътя. В началото по МКАД дори не караха. Тогава това още не беше собствено име, а абревиатура, МКАД — Московски околовръстен път^[1].

После, когато всичко донякъде се успокои, все пак отвориха движението по две от лентите. Главно за товарни камиони, но и за коли със специални пропуски. Това не пречеше на режима на безопасност, даже напротив. Чувал съм, че няколко пъти някакви особено ловки въздигнали се прониквали през външната бариера — и шофьорите на камионите с удоволствие ги размазвали по асфалта.

Но в последно време никой не беше нападал московския периметър. Селищата на кваzитата зад МКАД задържаха въздигналите се и ги откарваха в резервати. Впрочем, картечните гнезда на вишките, изградени върху основите на старите прелези над МКАД, си бяха останали. И граничарите с кучетата — също.

Но самите бариери, изградени набързо от решетки и бодлива тел, не се бяха превърнали в непристъпни стени. Оказа се, че няма нужда от това. Така че през двойните решетъчни огради, между които лежаха десетте ленти на автострадата, имаше добра видимост към Задмкадието — обиталището на кваzитата и въздигналите се.

Но и на някои много упорити хора.

— Там, в Химки, има голяма общност — казах аз. — Например в тези два блока, виждаш ли ги? Като се започне от пети етаж, навсякъде е обитаемо. Там са си прекарали и електричество от Москва. И в отделни здания също има общности. Живеят някак. Тихомълком се справят с въздигналите се, не молят за помощ. Е, там е и старият път към Питер и към летището, хубаво е, че наблизо живеят хора…

— Знам — каза Михаил. — Наглеждаме тази общност. Въздигналите се усещат хората и прииждат към Химки от всички посоки. Ние ги хващаме. За всички е от полза — въздигналите се попадат в резерватите, ние имаме по-малко грижи с издирването, Москва по-малко я нападат.

— Тоест вие хващате въздигналите се чрез жителите на Химки? Като стръв? — изумих се аз.

— Ами да. Ние наглеждаме всички човешки общности в провинцията и им помагаме. Доколкото ни е по силите.

Кимнах неохотно. Разумна политика, не може да се спори.

— Струва ми се, че сега тези бариери работят предимно в обратна посока — предположи Михаил. — Не позволяват на хората да излизат навън.

— А защо му е на някого да излиза от безопасен град? — учудих се престорено аз.

Михаил ме погледна накриво и каза:

— Хората имат различни интереси. Говори се, че някои излизат от Москва и си организират сафари. Ловуват въздигнали се. Не си ли чувал?

— Достигали са до мен разни слухове — отвърнах, загледан към Задмкадието. — Ти нали сам каза, че хората имат различни интереси. Ако човек иска — винаги ще намери начин да удовлетвори хобито си.

Михаил кимна и не каза нищо повече по въпроса.

Аз смених темата:

— Нормално ли се настанихте вчера?

— Да, не беше зле. Найд намери в апартамента стар аквариум. Иска да отглежда риби… Денис, защо мислиш, че те ще тръгнат оттук?

— Той ще тръгне през ленинградския пункт — казах аз, като игнорирах „те“. — Ще видиш.

— Но защо? Пътуването до Питер с кола е добър предлог, може да се закачиш за някой керван, а после да свърнеш от пътя… но Москва има десетки изходи.

— Да вървим — казах аз. — Ето кола, дето прилича на онази от сведението…

Спуснахме се от насипа към площадката пред пропускателния пункт, където тъкмо приключваше формирането на обедния керван за Питер. Със специално разрешение човек може да пътува и сам, но глупаците в Москва не са много. Всички предпочитаха да потеглят на групи — в осем сутринта, по обяд и в шест вечерта. Четири старички БТР-а без вериги, една линейка и две бронирани полицейски коли трябваше да съпровождат цялото шествие — петдесетина тира и трийсетина леки коли.

Фактът, че между Москва и Питер имаше автомобилни комуникации, се обясняваше отчасти с традицията, отчасти със съхранилите се покрай трасето човешки селища (през повечето от тях, естествено, преминаваше железопътна линия), а отчасти — с човешката упоритост. Никакви въздигнали се няма да ни изплашат.

Сега всички, които се готвеха за тръгване, стояха на бетонната площадка, някогашен паркинг на огромен мол. Скучаещите дежурни ходеха между колите, бегло оглеждаха гумите, проверяваха дали резервоарите са пълни с бензин.

— Ето онова бяло рено седан в края на площадката — казах аз.

— Да, номерът е същият — потвърди Михаил.

Аз не можех да видя номера от такова разстояние. Обидно е, че зрението на мъртвия е по-добро от моето.

Минахме покрай тираджиите — сурови момчета с мачетета на кръста, и се приближихме до старото рено. Тираджиите се заглеждаха в Михаил — с неприязън, но безмълвно. Шофьорът на реното пушеше и чакаше огледа на колата. Изглеждаше напълно спокоен, даже умиротворен. Възпълен чичко на около четирийсет години, с плешивина и пухкаво лице.

— Алберт Ефремович! — повиках го аз.

Мъжът се обърна, погледна ме. Кимна. Той ме познаваше, аз него — също. Спокойствието и умиротворението напуснаха лицето му, заменени от умора и безнадеждност.

Не, честна дума. Толкова изразителна смяна на емоциите би могъл да изобрази само актьор. После мъжът погледна Михаил — и към изражението му се добави и тъга. Актьор!

Впрочем, Алберт Ефремович си беше актьор от Московския художествен театър. Водещ актьор.

— Надалеч ли сте тръгнали? — попитах аз.

Алберт Ефремович хвърли цигарата, стъпка я и каза с досада:

— Ех, вас не ви ли свърта на едно място, другарю капитан? Нима в града работата е малко?

— Алберт Ефремович… — казах аз с упрек.

— В Питер — отвърна мъжът безнадеждно, но инатливо.

Погледнах в колата. Намръщих се.

— А майка си сама ли оставихте? Та тя боледуваше последната година…

Алберт Ефремович въздъхна.

— Не бива, другарю капитан.

— Фамилията ми е Симонов — подсказах аз. — Отворете багажника.

— Помня, че е Симонов — каза мъжът. — Слушайте, хайде като в старото телевизионно шоу, а? Аз ще ви дам безплатен билет за премиерата, а вие няма да отваряте багажника?

— Алберт Ефремович… — започнах аз. — Вие сте велик актьор. И добър човек. Но сега постъпвате неправилно.

И в този момент от очите му потекоха сълзи. Непресторени. Той се приближи към багажника и го отвори.

Погледнах вътре. Там имаше одеяла — и под тях нещо леко помръдваше.

— По-добре аз — каза Михаил и посегна към одеялата.

Но актьорът го изпревари. Навярно му беше неприятно, че някой друг ще направи това. Наведе се рязко и дръпна одеялото.

Алберт Ефремович явно беше завързал старата си майка веднага след смъртта. Беше я завързал много здраво, за ръцете и краката.

Но когато усещат човешко присъствие, въздигналите се проявяват изумително упорство и находчивост.

На старицата почти не й бяха останали зъби при нейните седемдесет и пет години, но все пак беше прегризала здравото въже. И веднага щом синът й дръпна одеялото, тя се надигна с едно рязко движение, вкопчи се в ръката му, като тресеше мазните си побелели кичури коса, и се зае да ръфа.

Актьорът закрещя. Стоеше вцепенен и крещеше — а старицата с ръмжене дъвчеше китката му.

Пръв се опомни Михаил.

— Пусни го — каза той. — Пусни го. Пусни!

Аз напипах ножницата на кръста си, но не извадих мачетето. Михаил се наведе над старицата и я погледна в очите. От всички страни към нас тичаха хора — и дежурните с палките, и охраната, вадеща пистолетите, и тираджиите с мачететата…

Налагаше се бързо да направя избор. Хванах с едната си ръка пистолета, с другата — картата, и ги вдигнах нагоре. Стрелях във въздуха и извиках:

— Всички на място! Не се приближавайте! Полиция! Ситуацията е под контрол! Всички на място!

— Пусни! — рече гръмогласно Михаил.

Старицата пусна окървавената ръка на Алберт Ефремович и легна с хленчене обратно в багажника. Михаил извади от джоба си пластмасови белезници и бързо й стегна ръцете. После пъхна в устата й пластмасова запушалка и завърза шнурчетата фиксатори.

Въздигналата се не се съпротивляваше. Те невинаги се подчиняват на кваzитата, могат и да се разбунтуват, но трябва да са много.

Актьорът ридаеше и люлееше ръката си.

— Бъдете мъж — казах аз. — Ами ухапа ви. Нищо страшно. Нали знаете, че заразата не се предава така. По-точно — тя и без това е във всички. Докато не умрете, няма да се въздигнете.

— Аз исках да я спася… — прошепна актьорът. — Ние имаме вила… в Клински район…

— Знам — отвърнах. — Затова ви чаках тук. Какво възнамерявахте да правите?

— Да живея — каза безнадеждно актьорът. — Да чакам… докато мама се възвиси…

— Това може да отнеме десетилетия — отвърнах мрачно. — А може и изобщо да не се възвиси. Все още не знаем нищичко за… Но въпросът не е в това, Алберт Ефремович. Имаме документирана волята на вашата майка…

Вече ни бяха обкръжили от всички страни, но Михаил хлопна багажника, а леденото му спокойствие охлади горещите глави… както и моят пистолет, навярно. Дойде един младеж, лекар от бърза помощ. Погледна накриво багажника, отвори лекарската си чанта и се зае да обработва ръката на актьора. Той, изглежда, не позна Алберт Ефремович. Накъде пропада светът! Най-добрият Хамлет за последното десетилетие, дори в Лондон му ръкопляскаха, а кралицата-кваzи му даде рицарско звание!

— Не искам тя да си отива… съвсем… — прошепна актьорът. Изглеждаше, сякаш са му изпуснали въздуха, целият беше някак спихнал, дори на ръст се беше смалил. — Толкова я обичам…

— Това е нейната воля — казах меко. — Тя искаше да умре по християнски. Ще я откараме в храма… там ще направят всичко. Каквото трябва.

— Вие също сте вярващ, нали? — попита с тъга Алберт Ефремович. — Кажете ми тогава, че тя е права! Кажете ми, че така трябва, че я чака вечен живот…

— Не съм вярващ — отговорих. — И не съм аз този, който ще съди кой какво го очаква. Но в моето завещание е посочено кремиране.

— Знаете ли, аз обичам вашия княз Мишкин — неочаквано каза Михаил. — Най-много от всичките ви роли. Критиците превъзнасят Хамлет, Кутузов, Путин… А аз се възхищавам на Мишкин.

— Наистина ли? — изуми се актьорът и го погледна с интерес. — Нали не лъжете? За тази роля само мързеливите не са ме оплюли…

Докторът приключи с превързването на ръката му — раната беше лека — и си отиде. Явно зъбите на старицата окончателно се бяха затъпили от здравото въже.

— Ние, кваzитата, не лъжем — каза меко Михаил. — Да вървим, Алберт Ефремович. Трябва да съставим протокол. Мисля, че ще успеете да се отървете с глоба за нарушаване волята на покойната. Нервен срив, вие сте емоционален човек, с фина душевна организация…

Той прегърна актьора през раменете и го поведе към нашата кола. Аз останах да охранявам реното с въздигналата се в багажника. Хората полека-лека се разотиваха, само полицаят сержант все въртеше в ръце удостоверението ми и се мръщеше. Искаше му се да се заяде за нещо…

Приседнах на багажника, погледнах дребните петънца кръв на асфалта. Избърсах ги с подметката си.

Надявах се Михаил да се сети да поиска безплатни билети.

Обядвахме в закусвалнята „Пиратски пир“ в търговския център на Третото околовръстно. Закусвалнята беше ориентирана към семеен отдих, основните посетители бяха родители с деца, ходили на кино и решили да похапнат, преди да пазаруват. Обстановката беше съответстваща — пиратска. И рисунките по стените, и въжените стълби под тавана, и носът на старинен кораб, излизащ от стената, и стърчащият до средата на залата бушприт… Гримиран като Джак Спароу аниматор развличаше непълнолетната публика. Общо взето, не най-подходящото място за полицейски дознател в униформа и възрастен кваzи със старомоден костюм.

Честно казано, по-скоро изглеждахме като аниматори, готвещи се да заменят най-големия карък и най-обаятелния от пиратите.

Но тук бяха най-хубавите пирожки в Москва. И аз, напук на условностите, докарах тук Михаил, когато той предложи да обядваме.

Обслужиха ни коректно. Москва, разбира се, не е Питер. И не е толерантният Париж или Лондон, където кваzитата са обичайна гледка. Но и при нас никой не преследва кваzитата с брадви.

Поръчах си пирожки с месо и горещ бульон. Михаил — картофени и зелеви пирожки, след което се поинтересува:

— Сигурно ли е, че в тях няма животински белтъчини?

— Пържим в растително масло — отговори дъвчещата дъвка млада сервитьорка-пиратка със сложен пиърсинг на бузата: поне сто дребни светодиода. Докато говореше, светодиодите припламваха, рисувайки абстрактни картини. — Кваzитата ги обичат.

— Взимай, взимай. Освен ако не е попаднал някой червей в зелето.

— Червея някак ще го преживея — отговори Михаил.

Сервитьорката ме погледна възмутено.

— Нямаме червеи в зелето.

Светодиодите на бузата й се оцветиха в червено и запулсираха.

— Шегувам се — извиних се аз. — Готин пиърсинг.

— Благодаря. — Тя отново погледна Михаил. Бузата й се оцвети в зелено и розово. — Вземете си ошав. Много е вкусно. Дори невегетарианците си взимат.

Михаил си взе.

Изядохме първите си пирожки. Михаил кимна одобрително, а аз размишлявах дали ще е уместно да изпия една бира. Реших, че все пак не е, но си обещах вечерта да си дам реванш.

— Хубаво място, нали? — попита Михаил, докато оглеждаше залата. Децата викаха, родителите ядяха. Повечето възрастни пиеха вино. То тук хич не беше лошо.

— За родители с деца е идеално, ако имаш предвид това — казах аз.

— Благодаря. Да, точно за това. — Михаил помълча, въртейки с пръсти чашата върху масата. — Доста ми е трудно да съм баща на живо дете, Денис. Нещата, които вие, живите, разбирате интуитивно, на мен ми се налага да осъзнавам по пътя на логиката.

— А не си ли имал свои деца? — попитах аз.

— Имах син, имах и дъщеря — отвърна кратко Михаил и аз осъзнах, че вече ги няма. — Но много отдавна. Дори дядо да бъда ми е късно.

— На теб ти е време да лежиш под земята — казах аз много неучтиво.

— Е, да. Но светът се промени… Та така, благодаря. Понякога ми е трудно да разбера кое е добре за детето и кое — не… Ти нали си имал син?

— Да. Загина в самото начало.

— Моите съболезнования.

Кимнах. Тези думи не можеше да изразяват истински чувства и Михаил знаеше, че аз знам това, но все пак беше сметнал за нужно да ги изрече…

— Връстник на Найд — казах аз. — Щеше да е връстник. Само че се метна на Олга, на жена ми… съвсем светличък. Не беше навършил и година… А защо се правиш на баща на момчето? Ти нали не го обичаш? Е, по време на катастрофата си го спасил, това го разбирам. Но след това? Защо не го предаде в човешко семейство за осиновяване?

Михаил не отговори веднага.

— Какъв е добрият полицай, Денис?

Свих рамене.

— Ами например като мен.

— А сериозно?

— Ами има си основни принципи — отвърнах. — Да защитава хората. Да не взима подкупи. Да си мие ръцете със сапун преди ядене.

Михаил кимна.

— И така става. Но основното е справедливостта. Добрият полицай не може да предотврати всички престъпления и да поправи всички грешки. Но той е длъжен да прави така, че справедливостта да възтържествува. Поне в нещата, които зависят от него.

— Да допуснем — казах аз. — Ти си добър полицай, надявам се, че аз също. Но какво общо има тук момчето Найд?

— Справедливостта се заключава в това — заобяснява Михаил разсъдливо, като на малко дете, — аз да му бъда баща. Доколкото мога — добър баща. И фактът, че не мога да го обичам истински, нищо не променя, тъй като аз съм длъжен да се стремя към справедливост.

Погледнах го и поклатих глава.

— Жалко, че не си човек, Михаиле. Можехме да станем приятели.

— Ние и така се сприятелихме — отговори кваzито.

Засмях се и изпих бульона.

— Не, извинявай. Ти си ми партньор, така се получи. Ти си добър полицай, аз съм добър полицай, и това си казва думата. Но ние не сме приятели и никога няма да станем. Точно както не можеш да станеш истински баща на Найд.

Михаил се замисли.

— Това не е правилно. Найд ме счита за свой баща, а ти можеш да ме считаш за приятел. Каква е разликата, щом се държа като добър баща и добър приятел?

Почесах се по тила, въздъхнах.

— Мамка му, хубав въпрос, как да ти отговоря…

Джак Спароу се суетеше около съседната маса и се опитваше да въвлече пълничко луничаво момче в играта. Хлапето не беше въодушевено. На него му се ядяха пирожки. Взех една салфетка от масата, смачках я грижливо и я запратих в тила на Джак Спароу. Аниматорът започна да се озърта в търсене на агресора. Дебеланкото, видял движението ми, се закикоти. Смигнах му заговорнически, той също ми смигна. Загубил интерес към него, Джак Спароу тръгна из залата в явно търсене на нападналия го хаймана.

— Това не беше добра постъпка — каза Михаил с упрек.

Замълчах си.

— Твоите действия би трябвало да ми демонстрират нещо и да доведат до осъзнаването на моята непълноценност — продължи Михаил замислено. — Ще го обмисля. Но въпреки това не си прав.

Махнах с ръка.

— Остави, Михаиле. Нека смятаме, че си победил в спора. А Найд го доведи тук. Следващата седмица пускат деветите „Пирати“, децата ги обожават. Наистина, казват, че Джони Деп почти не играе там, той нали е станал кваzи и е много придирчив към ролите; вместо него е компютърният му аватар. Но каква е разликата, щом се държи като истински?

Михаил дъвчеше сандвича си и размишляваше за нещо свое. После попита:

— Кажи ми, това, с което се занимавахме цялата сутрин… то ли е основната ти работа?

— И то най-интересната част от нея — признах аз.

— Заслужаваш повече — каза Михаил с упрек. — Ти си добър полицай.

— Е, щом заслужавам и щом сме приятели — сподели — предложих аз. — Защо дойде в Москва и какво разследваш всъщност?

— Всичко е много сложно — отговори Михаил.

— Ти дай някак по-простичко.

Михаил се колебаеше. Изглежда, наистина беше готов за някаква откровеност.

И в този момент засвири телефонът ми.

— Как мразя мобилните връзки! — възкликнах, докато го измъквах. — И то с началството!

Само на обажданията на „царицата“ звучеше старата песен „Нашата служба е и трудна, и опасна“.

— Михаил с теб ли е? — попита тя, без да поздрави.

— Да…

— Тичайте към храма, бързо!

— Какъв храм?

— Към големия! Където е приютът „Лазар Витанийски“.

Връзката прекъсна.

— На конете — казах аз и станах. — Ще доядеш пирожките по пътя.

— Какво се е случило? — попита Михаил и също стана.

— Не знам. Но е някаква гадост, предчувствам го.

 

 

Случилото се преди десет години здравата беше развалило кармата на всички традиционни религии. Трудно е да се уповаваш на възкресението на мъртвите, когато оживелите покойници обикалят наоколо и се опитват да те изядат. Невъзможно е да обещаваш хурии в рая, когато на мъртвите им се иска да изядат хуриите. И със самсара се получава малко неудобно, освен ако не признаеш света ни за свят на гладните духове.

Но човекът е гъвкаво същество, а вярата му — още по-гъвкава.

Всички се бяха приспособили. По един или друг начин.

И бяха започнали да взаимодействат и със света на въздигналите се и кваzитата. По един или друг начин.

Под храма „Христос Спасител“, където някога имаше паркинги, зали за църковни събори и трапезарии, преди десет години отвориха огромна болница. Отначало в нея се опитваха да лекуват въздигналите се. Включително с молитви и светена вода, честно казано. А после… после болницата се превърна в приюта „Лазар Витанийски“, където се обгрижваха въздигнали се. Такива, на които са им останали роднини сред хората.

Роднини, които желаеха да държат своите въздигнали се по-наблизо, вместо да ги предават на кваzитата.

И бяха готови да плащат за това. Или, да го кажем по-деликатно — да подпомагат храма.

Сега там имаше навярно около хиляда и петстотин въздигнали се. Опасно заведение, но то вече беше станало част от градската традиция, а и църквата се държеше здраво за него, като за визитна картичка на добрите си дела. Затова приютът, освен лекари и санитари, имаше хубава охрана (а също така, според слуховете, и система за наводняване в извънредни случаи, способна за минута и половина да превърне храма в басейн).

По средата на пътя попаднахме в задръстване. Не от най-големите, но въпреки това едва пълзяхме. Гледах мрачно велосипедистите, които се движеха по своите велоалеи, и си спомнях, че преди тук имаше четири ленти за колите, а не две. Много ми се искаше да извадя от жабката сирената, да я залепя на покрива, да я надуя и да подплаша велосипедистите.

Но Даулетдинова беше казала „бързо“, а не „незабавно“. Така че за подобна инициатива рискувах да получа солидно мъмрене.

Какво можеше да се е случило в приюта?

Най-вероятното — въздигналите се са се измъкнали на свобода. Но как е станало? Там работят опитни надзиратели.

Въздигналите се са хванали някого? Глупости, ако са хванали — веднага са го разкъсали и целият въпрос е ще се въздигне ли обядът им от мъртвите, или няма да може да се възроди. Съществува определено равнище на увреждане на тялото, след което човек не се въздига. На първо място, разбира се, трябва да се съхрани мозъкът. Но и тялото поне на петдесет процента. Без сърце и бели дробове се въздигаха рядко, макар че какво ли не се случваше. Даже имаше инструкция как да се отбраняваш от въздигнали се в безнадеждна ситуация: за да можеш да се въздигнеш и за да не можеш… За желаещите да удължат земното си съществуване съветите се свеждаха до това, че трябва колкото се може по-бързо да умрат, като предложат на нападателите си големите артерии. Въздигналите се не нападаха мъртъвци, почти мигновено губеха интерес към тях.

Така че какво се беше случило?

Районът около храма вече беше отцепен. За да не влизам в пререкания, оставих колата на крайбрежната улица и след като извадихме удостоверенията си, преминахме през кордона.

При самия храм ни чакаше втора верига — и тук вече се наложи да влезем в пререкания. Не бяхме с необходимите чинове и в правилния район, моята дознателска длъжност не впечатляваше никого. Но тук свърши работа документът с печатите, който извади Михаил.

А в храма най-накрая видяхме познати лица.

Колкото и да беше странно, това бе вчерашният ни събеседник, капитан Владислав Маркин. Виж ти! Капитан ли е той всъщност, след като командва такава тълпа народ по време на сериозно произшествие? А до него — нашият експерт, моята несъстояла се партньорка по пиене на чай, Анастасия. Те спореха енергично за нещо — по-точно, спореше Анастасия, а Маркин клатеше глава и се опитваше да я успокои.

Ако се съдеше по това, че съвсем не беше униформена — по блуза и шорти, — Анастасия не беше дошла от работа. Дори бих казал, че е притичала право от вкъщи с домашните си дрехи, като е сменила чехлите със сандали и дори не се е огледала в огледалото. За жена това е несъмнен подвиг.

Но за какъв кваzи изобщо е тук? Нейната работа са епруветките, скалпелът и газоанализаторът!

— Все едни и същи лица — внезапно каза някой, като ме хвана за лакътя. — Добре поне, че не сте домъкнали детето. Какво правите тук?

Това беше възрастният спецназовец, когото вчера бях сметнал за експерт като Анастасия. Сега вече не бях толкова уверен в това — той носеше бронежилетка, а на гърба му имаше пушка с къса цев.

— А вие? — попитах аз, освобождавайки ръката си. — А тя?

— За нея е ясно — отговори мъгляво спецназовецът. — Но вие защо се появихте?

— Какво става? — попита Михаил.

Спецназовецът се поколеба и кимна.

— Идете при шефа. Нека той ви обясни.

Михаил веднага тръгна нататък, а аз се забавих за секунда и погледнах спецназовеца в очите. Онзи въздъхна тихо и каза:

— Вземане на заложници.

Последвах кваzито в пълно недоумение. Вземане на заложници? Безумие! Въздигналите се не хващат хора за заложници. Въздигналите се ни ядат!

При нашето приближаване и Анастасия, и Владислав млъкнаха. Капитанът вдигна поглед към небето и дори разпери ръце. Анастасия се навъси и извърна очи.

— Добро утро, капитан Маркин — каза Михаил. — Какво става?

— На всички им се иска да знаят — отговори капитанът. — Но това е секретна информация.

— Слушайте, Маркин. — Аз избутах Михаил. — Взети са заложници, разбирам, че това е ваш прерогатив, но, по дяволите, как?

— Откъде знаете?

— Едно птиче ни каза.

— Аз на тая птица ще й набия човката — изруга Маркин. — Да, това е наш проблем, напуснете извън загражденията. Не ме заставяйте да ви извеждам със сила.

— Това е Виктория! — извика Анастасия. — Виктория е, Михаиле. Тя е взела заложници!

— Кваzи е хванала хора за заложници? — Михаил явно беше шокиран.

— Въздигнали се! — рече рязко Маркин. — Вашата психясала кваzи-бегълка е нападнала приюта. Освободила е въздигналите се, а хората е пуснала.

— Всичките ли? — поинтересувах се.

— Да, всичките — каза мрачно Маркин.

— Но така всичко се решава много просто — зарадвах се аз. — Нали не лъжат за системата за наводняване? Или за отровния газ, разяждащ мъртва плът?

Кой знае защо, Анастасия ме погледна много лошо. Михаил въздъхна и отговори вместо Маркин:

— Лъжат, естествено. Не става въпрос за наводняване или за газ, а за магнетрони. Целият приют е една огромна микровълнова печка.

Стъписах се. Не бях подозирал, че църквата върви дотолкова в крак с времето. Магнетрони! Ама че гадост!

— Не вярвам! — възкликнах неволно.

— От старите военни запаси са — каза студено Михаил. — Разработвали са някакво оръжие, което да всява ужас сред врага. В бойни условия против жива и мъртва сила не се оказало толкова ефективно, предвидено е по-скоро за техника. Но някой се сетил да го използва като система за безопасност в институтите, изучаващи въздигналите се, и при… — Той погледна с неприязън Маркин и не довърши фразата. После продължи все така осъдително: — Разбира се, църквата също го е изпросила за своята лечебница.

— Църквата не проси нищо, Михаиле — поправиха го меко. — Църквата моли.

Попът се беше приближил безшумно, като опитен спецназовец. Той и такова впечатление правеше — застаряващ, но много здрав, без свойствената за поповете закръгленост.

Беше облечен в расо с неочакван бял цвят. Някак бях свикнал, че нашите попове ходят в черно. Макар че при тях като че ли има някакво бяло и черно духовенство… може би там е работата.

— Пускайте магнетроните, отче — казах аз възможно най-учтиво. — И нека Господ упокои клетниците. Той вече се е изчакал да идат при него, предполагам.

Свещеникът се усмихна меко, сякаш бях дете, изтърсило глупост.

— Ваше Високопреподобие — каза Маркин, — извинете, сега ще ги изведат…

— Няма нужда, Слава — каза попът.

Виж ти! Те май се познават!

— Протойерей Пьотър Меленков? — попита неочаквано Михаил. — Ръководителят на седма канцелария?

— Михаил Иванович Бедренец? Специалният инспектор на Представителя? — попита топло попът.

Почувствах се излишен.

И затова незабавно се вклиних в разговора:

— Извинете, че се намесвам. Аз, разбира се, съм обикновен полицай, не съм силен във високите материи, но откога кваzитата могат да шантажират хора, като вземат за заложници въздигнали се?

Михаил, Пьотър, Владислав и Анастасия безмълвно се вторачиха в мен.

Не знам защо, но ми стана неудобно.

— Имам предвид, че тя няма да тръгне да ги убива — казах аз. — Кваzитата се отнасят към въздигналите се като към деца. Това всички го знаят!

— Има хора, които изобщо няма да се смутят от необходимостта да убият дете — отговори сухо Владислав.

— Добре, да допуснем — неохотно се съгласих аз. — Тази Виктория е абсолютно психясала… дори за кваzи. Извинявайте, Михаил. Да допуснем. Но ние не водим преговори с терористи. Ако ще да са кваzи, ако ще да са въздигнали се. Защо спецчастите не започват… ъъъ…

— Не започват какво? — попита нежно протойереят. — Освобождаването на заложниците?

— Да, глупаво беше — признах аз.

Наистина. Как да освободят хиляда и петстотин въздигнали се, мечтаещи да изядат своите спасители? Те сами по себе си бяха смъртно опасни, все пак не бяха нови, тромави въздигнали се. Тези бяха седели в заточение десетина години, бяха бързи и неуморни, трудни за убиване. А когато са направлявани от волята на кваzи, да изпратиш в подземията на храма спецчасти е все едно да изпратиш храна на въздигналите се.

— Тогава извинявайте, но ето ви мнението на един обикновен полицай — казах аз. — Пуснете магнетроните, преди тази гадина да е повела въздигналите се на щурм. Този крехък кордон — аз демонстративно се огледах — няма да удържи хиляда и петстотин добре обгрижвани въздигнали се. Вие не сте докарали дори огнехвъргачки, дори танкове! Рискуваме да получим избухване в центъра на Москва. Избухване от първа категория!

Разбирах защо наоколо няма бронирани коли и стотици бойници. Паника в центъра на Москва — това не е шега работа. Само чаках кога ще започнат да възразяват и да обясняват в какво не съм прав. А те, кой знае защо, мълчаха. Всичките. И попът с бялото расо, и наглият спецназовец, и кваzито. Само Анастасия изхлипа.

— Той е прав — неочаквано каза Михаил. — За мое дълбоко съжаление той е прав. Пуснете вашите магнетрони, Ваше Високопреподобие.

Лицето на Пьотър се изкриви сякаш от болка. Той поклати глава.

— Хиляда и петстотин души…

— Когато изведохте танковете от своята бригада на МКАД, вие не се колебахте, полковник Меленков — каза Михаил. — Убихте стотици хиляди въздигнали се и десетки хиляди хора. Но спасихте милиони живи хора.

Едва в този момент осъзнах кой е пред мен, преглътнах и сподавих желанието да се изпъна в стойка „мирно“.

Протойереят поклати глава.

— Полковник Меленков отдавна вече го няма.

— Но ще ви се наложи да го повикате, Ваше Високопреподобие — каза Михаил. — Простете, но това решение можете да го вземете само вие. Аз, от страната на кваzитата, съм готов да свидетелствам, че е бил единственият възможен изход.

— Толик — каза изведнъж Анастасия. — Малкият ми брат се казва Толик. На десет години е. Той… той е там. Мама е там. И той е там. Когато… ако се превърне в кваzи, той ще си остане дете. Завинаги.

Тя ме погледна, очите й бяха сухи.

— Навярно Денис е прав. Навярно няма друг изход.

Ето защо беше дотичала в храма. Ето какво означаваха вчерашните й думи за майката и брата, които са „отделно“.

— Чухте мнението им — рече Владислав с някакво облекчение. — Ваше Високопреподобие, аз се присъединявам към него.

Погледнах бившия полковник, на чието име бяха решили да кръстят площад в центъра на Москва, но после така и не го кръстиха — говори се, че по негова настоятелна молба; човека, комуто предричаха президентство, но който внезапно изчезна. И видях в очите му объркване и страх.

Той се боеше. Боеше се да извърши за втори път това, което веднъж вече беше направил. Да убие хиляда и петстотин души, които вече са мъртви… да ги лиши от шанса да се сдобият отново с разум и да се върнат към живота си, макар и изкривен и уродлив…

Как всичко това се е съчетало при него?

Военно минало. Оттегляне в религията. Църковна кариера.

И с какво толкова е съгрешил, че са му изпратили такова изпитание?

А и казват, че Бог изпраща на всеки само онзи кръст, който той може да понесе…

— Михаиле, можеш ли да неутрализираш влиянието на Виктория над въздигналите се? — попитах аз.

— За целта е необходимо да се озова до нея — отговори той.

— А от разстояние?

— От разстояние мога да удържа един-двама… Ако тя хвърли срещу мен дори само десет — те ще ме разкъсат.

— Тя е на главния охранителен пост, там всичко се вижда на камерите — каза Пьотър. Но в гласа му се долавяше надежда. — Електрозахранването е автономно, стига за три денонощия.

— Никаква възможност за приближаване ли няма? — попита много делово Михаил.

— Може да се измисли нещо. Инспектор Бедренец, не си ли струва да се повикат още кваzита?

— Не всички кваzита са еднакво ефективни в управляването на въздигналите се. Вие нали сте имали кваzита в персонала?

— Трима — кимна протойереят. — Те умееха да управляват въздигналите се, но не се справиха. Не, Михаиле, нека не умножаваме същностите повече от необходимото.

— Но ти няма да се справиш сам — казах аз.

— А аз не се и съмнявам, че и ти ще дойдеш — отговори Михаил. — Владислав, ще ни помогнете ли с оръжие и бронежилетки?

Владислав кимна и каза, намръщен:

— Но своите хора няма да ви дам. Имаме пряка забрана за влизане в сградата…

— Вашите хора не са нужни — каза Анастасия. — Аз ще отида с тях.

Тя ни изгледа дръзко, явно очакваше възражения. Но никой не възрази. Само Владимир я огледа придирчиво, сякаш преценяваше необходимия размер бронежилетка.

— Ваше… ъ… Високопреосвещенство… — започнах аз.

— Високопреподобие — поправи ме Пьотър. — Да, разбира се. Ще дойда с вас, нужен ви е водач. Всичко, което може да се направи отвън, ще го направи помощникът ми.

 

 

Добре обгрижваният въздигнал се не е полуоглозган труп, придобил способността да се движи и желанието да дъвче човешка плът. Всички изядени и увредени части на тялото с течение на времето регенерират. Въздигналите се регенерират половината си тяло за две-три години — разбира се, ако ги хранят. Това вече не е предишната плът, тя е бледосивкава, но по принцип и при хората се случва да имат такъв цвят на кожата. Във вените на въздигналите се бавно тече гъста псевдокръв, в която няма еритроцити и все пак прекрасно пренася кислорода. Тази гадост не може да се промъкне в капилярите, но това не смущава въздигналите се. Ако няма храна — те изпадат в летаргичен сън, в който могат да пребивават с години. Доколкото знам, за десет години на никого не се е удало да ги умори от глад. Обикновено въздигналите се се движат бавно, даже не съвсем координирано, но когато усетят храна — придобиват стремителност на движенията.

Общо взето, те не се различават много от кваzитата. Също са силни и издръжливи. Само че нямат разум и не са вегетарианци.

Закопчах бронежилетката си, вдигнах и закрепих твърдата кевларена яка. Заредих пушката.

Имахме еднакво снаряжение. За противопоставяне срещу въстаналите никой не беше измислил нещо по-добро от многопатронна пушка с едри сачми, пистолети с тъповърхи патрони, които имаха силен възпиращ ефект, и мачете — като последно средство. Автомати, гранати — всичко това е от Лукавия. Огнехвъргачката е по-ефективна, разбира се, но въздигналите се не чувстват болка и могат да се сражават дълго, докато не изгорят.

Екипът ни, разбира се, се получи странен. Протойерей, кваzи, полицейски офицер и девойка експерт.

— Ако бяхме в компютърна игра — казах аз, — вие щяхте да правите магии, Ваше Високопреподобие.

Протойереят провери пълнителя на пушката и каза сухо:

— В компютърните игри магии правят маговете, а свещениците изцеляват и призовават божествената сила. Относно изцеляването нищо не мога да ви гарантирам, но се моля непрестанно от сутринта.

Признавам — не намерих какво да отговоря.

Стояхме в бойлерното отделение, разположено някъде на границата между помещенията на храма „Христос Спасител“ и подземните помещения на приюта. Водата в тръбите шумеше, щракаха някакви релета. Десетината безмълвни полицаи, караулещи тук, избягваха да ни погледнат. Те щяха да останат в относителна безопасност, а ние щяхме да тръгнем срещу хиляда и петстотинте гладни въздигнали се.

— Тази врата води към долното бойлерно, а оттам се стига до банята — посочи протойереят масивната желязна врата, затворена отвътре с ключалка и внушително резе. — В банята няма видеокамери, няма да ни забележат веднага.

— Защо? — учуди се Михаил.

— Дружеството за защита на правата на въздигналите се настоя за това — обясни протойереят. — Нали сред пациентите има непълнолетни.

— О, Господи! — въздъхнах аз.

— Ако ще ви утеши, аз също смятам това за глупост — отговори Пьотър. — Но в момента ни е от полза. След банята ще влезем в пето отделение, ще минем покрай болничните стаи… — докато говореше, той прекарваше пръст по разположената на неустойчивата пластмасова масичка схема. — После лабораторията по микробиология, кухнята…

— Кухнята? — Обхвана ме нервен смях.

— Така я наричат. После коридор, стаите на персонала и главният пост на охраната.

— А какво иска Виктория? — поинтересува се Михаил. — Това, че е пуснала хората, е обнадеждаващо. Може би, ако изпълним условията й…

— Тя иска хеликоптер със заложници, на които обещава да запази живота и да им позволи да скочат с парашут; още личните вещи на покойния й съпруг и три милиона рубли.

Подсвирнах и завъртях пръст при слепоочието си.

— Да, любопитно — каза Михаил замислено. — Може би при нас също има психически разстройства. Значи три милиона рубли…

— Нещо тук не е наред — казах аз. — Идиотско искане сред редица напълно разумни… отвлича вниманието от онова, което наистина й е нужно?

— Най-лесно ще е да я питаме — каза протойереят. — Да вървим, братя и сестри.

Михаил тръгна напред и ние го последвахме.

 

 

Зад желязната врата имаше къс коридор. След него — кънтяща желязна стълба, водеща четири площадки надолу. Там — още една врата.

— С Божията помощ, да започваме… — каза протойереят.

Михаил прекара по кодовата ключалка своята карта-ключ (дадоха по една на всички ни) и ключалката примигна в зелено. Виктория или не беше успяла да блокира достъпа, или не го беше сметнала за нужно. Надявах се да не е успяла. Михаил предпазливо отвори вратата и влязохме в умалено копие на горната бойлерна.

Тук също нямаше никого. Автоматиката бучеше тихичко, успокояващо.

— Осми етаж, полет нормален^[2] — казах аз. Протойереят ме погледна с упрек. Забелязах, че държи пушката уверено, сякаш е готов всеки момент да стреля. Явно всички онези преживявания, които правеха невъзможно за него хладнокръвното убийство на неспособните да се съпротивляват въздигнали се, изобщо не му пречеха да се сражава с чудовищата лице в лице.

Още една врата, съвсем къс коридор, по-скоро преддверие, и се озовахме в банята.

За щастие тук също нямаше никого. Нито къпещи се, нито съхнещи, нито възрастни въздигнали се, нито непълнолетни.

Но гледката си я биваше!

Аз, разбира се, никога не бях идвал тук и не можех да си представя как се извършва масовото къпане на агресивните създания в такива заведения.

Оказа се много механизирано.

Малка зала. Въздухът беше влажен и топъл. Под тавана вървеше кръгова релса с верижна предавка, караща по релсите стърчащи надолу метални пръти. Сега тя беше изключена, но аз живо си представях как всичко това трака в процеса на работа. На прътите бяха закрепени метални нашийници, сега разкопчани. Подът беше решетъчен. На различни места в залата стърчаха тръби със смесители и разпръсквачи.

Ето тук, вероятно, започваше движението — някой, най-вероятно кваzи, закопчаваше за прътовете десетина въздигнали се. Отдръпваше се встрани. Веригите с грохот мъкнеха прътовете, закопчаните за тях въздигнати волю-неволю крачеха под струите вода, биещи от всички посоки… Ето тук, изглежда, ги поливаше от процеп в тавана сапунена вода или пяна… Тук отново ги пръскаха… А тук вървяха покрай широките вентилационни решетки, от които духаше горещ въздух. Пет минути — и цикълът за къпане е завършен. За един час могат да се изкъпят петдесет въздигнали се, за един ден — петстотин, за три дни — целия контингент.

Е, в действителност, разбира се, всичко вървеше по-бавно. Едва ли ги къпеха повече от веднъж седмично.

Този ужасяващ технологизъм никак не пасваше на стенописите — груби, с избледнели от течащата вода бои, но периодично обновявани (част от картините беше съвсем бледа, друга част — нова и ярка). Изображенията представляваха умиротворяващи пейзажи. Гори, поля, реки, море… Нито един човек или животно. Нима това някак върши работа, успокоява въздигналите се?

— Мислех, че тук навсякъде има кръстове и икони — не се сдържах аз.

— Пробвахме, не помага — с някакво отчаяно веселие отговори протойереят. — Денис, аз разбирам, че се заяждате от нерви. Отпуснете се, не е задължително да вярвате в Бог и не е задължително да ми демонстрирате своето неверие.

— А вие вярвате ли в Бог, господин полковник? — попитах аз. — След всичко, което се случи в света?

— Не е важно дали вярвам в Бог — отговори Пьотър. — Важното е той да вярва в мен.

— Горкичките, горкичките… — прошепна Анастасия, озъртайки се. Но съвсем тихо; изглежда, никой освен мен, защото стоях до нея, не я чу.

Замълчах си. Разбирах, че тя си представя майка си и брат си, приковани към това желязно гърмящо безумие и крачещи под струите вода като коли в автомивка.

От банята влязохме в дълъг олющен коридор. Толкова занемарен, че протойереят каза виновно:

— Издръжката на приюта възлиза на огромна сума.

— Знам, плащам за брат ми и мама — отговори рязко Анастасия.

— Плащат едва за една трета от пациентите. А те, след къпане, възбудени, драскат стената…

Драскотините бяха дълбоки. През цялата мазилка, до бетона.

Може би ползата от къпането е преувеличена?

Още една врата се отвори послушно пред Михаил. Ние вече някак се бяхме поотпуснали от тишината и от отсъствието на противник — и първият попаднал ни въздигнал се ни накара да потрепнем.

Беше момиче на четиринайсет години. Когато е била жива, е била много красива. Но сега късо остриганите й коси и бледата кожа правеха външността й зловеща.

Което напълно отговаряше на поведението й.

С ръмжене и тракане на зъби, момичето се затича към нас по дългия коридор, в който преди това се шляеше безцелно. От двете страни на коридора зееха отворени стоманени врати, но явно тук нямаше никой друг. Момичето търчеше към нас само.

И това беше толкова нелепо и ужасно, че ние застинахме и гледахме приближаването й.

— Стой! — каза Михаил, протегнал ръка напред. — Стой!

Момичето започна да забавя скорост. Утробното й ръмжене и тракането на зъбите се смениха с тихо скимтене.

— Стой! — повтори Михаил.

Момичето спря на място, поклащайки се. Беше облечена с долнище на пижама и разкъсана риза. Изглежда, на въздигналите се не се полагаха обувки.

— Седни! — каза Михаил.

Момичето изстена, сякаш от болка, и седна на бетонния под.

— Тя е много силна — каза Михаил и аз осъзнах, че не става въпрос за горката малка въздигнала се. — Как не почувствах веднага…

Той се наведе над момичето и стегна ръцете и краката й с пластмасови белезници. Положи я на пода, прекара длан по късо подстриганите й коси.

— Лежи. Не мърдай. Спи.

Не знам дали тя заспа, но лежеше тихо, дори докато минавахме покрай нея.

— Някъде тук вече има камера за наблюдение — каза тъжно Пьотър. — Боя се, че са ни забелязали… Необходимо ли е Виктория да дава лично заповеди на въздигналите се?

Михаил поклати глава.

— Не. Говоренето само помага да се оформи по-ясно мислената заповед.

— Значи вие все пак сте телепати! — каза Анастасия тържествуващо. — Но нали отричате това!

— Ние не сме телепати — възрази Михаил. — Не четем мисли. Можем да управляваме въздигналите се, но всеки в различна степен. И не знаем как точно става. Може би феромони.

— А може би фермиони — пошегува се мрачно Анастасия и погледна към момичето. — Отче, все пак скъсани дрехи… това не е добре.

— Те скъсват всяка дреха за седмица — отговори Пьотър и веднага въздъхна. — Прощавай, момиче, но ние наистина не сме толкова богати, колкото си мисли народът.

— Приближават се — каза изведнъж Михаил. — Чувствам… — Той внезапно свали пушката от рамото си, помълча секунда и добави: — Ако са повече от пет… не, повече от четири… стреляйте.

Бяха двайсетина.

Двайсетината въздигнали се изскочиха през вратата на лабораторията по микробиология. Видях ги и се зарадвах само на едно — че сред тях нямаше деца.

После започнахме да стреляме.

Дори Михаил не се опитваше да въздейства на въздигналите се със своите феромони или фермиони. Май единственото, на което воняхме всички, беше страх.

Въздигналите се бяха силни, здрави и явно неотдавна добре похапнали. Част от тях се носеха към нас с подскоци, други тичаха — хубаво, спортно. А двама се придвижваха със скокове от стена към стена под самия таван.

Никога не съм предполагал, че е възможно.

Дори не опитах да се целя в скачащите по стените; видях, че с тях се занимават Пьотър и Михаил. Заех се да стрелям нататък по коридора, по основната маса въздигнали се. Със секунда закъснение започна да стреля и Анастасия. Изглежда, първо беше огледала тълпата за познати лица.

Сачмите не убиваха въздигналите се, те не чувстваха страх и болка. Но попаденията разрушаваха в мъртвите тела нещо, което заместваше живота. Сачмите отнесоха цялото лице на един от тях и той се завъртя на място, като размахваше на сляпо ръце и събаряше съседите си. Изстрелите разбиха коляното на друг, той падна и запълзя. Останалите забавиха бяг.

Пьотър с три изстрела напълно отнесе главата на един от скачащите. А това вече означава край, окончателен и безвъзвратен. Тялото може да съществува още известно време, дори може да се опитва да пълзи, но после окончателно умира.

Михаил пък вкара в своя скачащ четири заряда от сачмите. Но така и не го уби — главата си беше цяла, ръцете и краката действаха, въздигналият се вече беше дошъл опасно близо.

Извадих мачетето и когато той скочи срещу нас, го ударих по главата. Колкото и да е странно, въпреки че с Пьотър бяхме по-близо, въздигналият се се беше насочил към Михаил. Към кваzито, който не му беше храна, а господар!

Да разбиеш черепа на въздигнал се не е по-лесно, отколкото на човек. Но аз ударих с всичка сила, а към нея се добави и силата на скока му. Главата на въздигналия се се разцепи на две, от темето до шията. Той рухна в краката ми и започна да се гърчи в агония, драскайки с ръце по пода. Ударих го още веднъж с мачетето, този път по шията. Запратих с ритник главата му към връхлитащите въздигнали се — един я улови ловко и спря, за да я огледа или подуши. Уви, този деликатес не го заинтересува. Забих мачетето в замиращото тяло пред краката ми и отново се хванах за пушката.

Въздигналите се бяха вече съвсем близо. Бяха останали десетина.

С последните два патрона успешно повалих двама — на единия му отнесох главата, другия го спря дупка в корема; дори за въздигнал се това беше твърде сериозно увреждане.

Наоколо гръмнаха още няколко изстрела и нападателите останаха петима. Нямаше време за смяна на пълнители — Пьотър се зае да стреля с пистолет, Анастасия също стреля няколко пъти. Аз измъкнах от тялото пред краката ми мачетето и се приготвих за ръкопашен бой.

— Стой!

Михаил излезе леко напред.

— Стой! Сядай! Сядай!

Останалите въздигнали се се олюляха и седнаха.

Ранените също се опитаха да седнат.

— При мен! Всички да дойдат при мен! — И като Хамелнския свирач, Михаил влезе в една от празните килии (все пак не можех да назова тези бетонни кутийки болнични стаи). — При мен!

Въздигналите се се подчиниха.

Някои вървяха, някои пълзяха, някои се мятаха, докато се опитваха да изпълнят заповедта. Михаил ги вкара всичките в килията, като най-тежко ранените завлече за ръцете и краката. После затвори стоманената врата. Тя беше с електрическа ключалка, но отвън имаше и обикновено резе. Михаил го издърпа.

Едва тогава се усетих, че стоя с приготвено мачете. Избърсах го в зацапаната пижама на убития от мен въздигнал се. Без глава, неподвижен, той изглеждаше жалък и нещастен. Изведнъж осъзнах, че изобщо не съм запомнил лицето му. Мъж ли беше? Да, като че ли мъж. Но на каква възраст, от каква националност, с каква външност — нищо не беше останало в съзнанието ми. С еднакъв успех можеше да е млад чернокож или възрастен бял.

Впрочем, за да съм честен докрай, можеше и да е жена — здрава и набита, на средна възраст.

Нищо не бях запомнил.

— В един момент натискът върху тях отслабна — каза Михаил, като се обърна към нас. — Иначе нямаше да мога да спра последните.

Помислих си, че ако последните не бяха спрели, ни очакваше жестока касапница. А като се има предвид, че ранените лека-полека пълзяха към нас, перспективите ни бяха много мрачни.

— Да вървим — каза Пьотър.

Предпазливо се приближихме към вратата, откъдето се беше изсипала тълпата въздигнали се. Микробиологичната лаборатория? Представих си какво цари там. Слон в стъкларски магазин — и разрушенията от него ще са по-малки, отколкото от двайсетина въздигнали се…

Но за мое смайване в лабораторията цареше идеален ред.

Бели стени, стъклени шкафове, работни места с купища крехко лабораторно стъкло, безумно количество от някакви устройства — сложни, компютризирани, като реквизит от фантастичен филм.

— Виж ти — каза Анастасия. — Добре сте се устроили тук, Ваше Високопреподобие. Мисля, че разбирам за какво са отишли парите ми.

Пьотър сведе поглед. За застаряващ човек с неговата биография това беше равносилно на изчервяване.

— Все пак решихте да разчитате повече на науката, а не на вярата? — продължи Анастасия.

— Вярата и науката не си противоречат — отговори Пьотър. — А и какво толкова има тук…

— О, да, да — отбеляза саркастично Анастасия. — Електронен микроскоп, спектрометър на масата, биореактори, термостати, дилутори, устройства за термодесорбция… Дори при нас, в университета, беше по-зле…

Тя се приближи до някакъв уред, погледна дисплея и каза смаяно:

— Та тук са работили! Преди пет минути още са работели.

— Всички глупави искания за хеликоптер, заложници и пари са били за отвличане на вниманието — рече Михаил. — Ние сме глупаци. На нея не са й трябвали приютът и заложниците. Нужна й е била хубава лаборатория, където да поработи над нещо няколко часа, а после да си отиде…

— Как така да си отиде? — попитах аз.

— А ти как би си отишъл? — отговори ми с въпрос Михаил.

— Тя ще пусне цялата тълпа — казах аз, без да се замислям. — Ще ги подкара навън и в паниката ще се измъкне. Без никакъв хеликоптер.

— Където и да е тя — всичко се управлява от поста на охраната — каза Пьотър. — Губим време!

И ние хукнахме след него.

По-нататък всичко беше като в мъгла. Препитахме през кухнята, впрочем по-правилно е да се нарече кокошарник или вивариум. Там, в клетките, нервно кудкудякаха в очакване на незавидната си съдба бройлери, пищяха плъхове, в мътната вода на аквариумите плаваха сънени шарани. Една от клетките беше счупена, вътре не се забелязваше плъх, затова пък имаше кървави петна. Вонеше отвратително, като в животинския театър, където родителите ми ме водеха като дете.

Виж ти, порционът на въздигналите се бе доста разнообразен… Из помещението на охраната бродеха двама от тях. Някакви бавни и дезориентирани. Михаил със сигурност можеше да ги подчини, но нямахме време.

Разстреляхме ги.

Не окончателно, впрочем. След половин година щяха да се възстановят.

А после нахлухме в централния пост на охраната. За наше учудване вратата не беше заключена, екраните за наблюдение работеха. Разбира се, Виктория я нямаше. Пьотър застана пред стената с екраните и се зае да ги изучава. Всъщност главното се разбираше от пръв поглед. Цялата тълпа въздигнали се, всичките хиляда и петстотин (без малцината, които бяхме обезвредили), бавно се движеше по коридорите.

Сива река, течаща към главния вход на приюта.

— Ще се измъкне с тълпата — каза Михаил. — Когато всички те се изсипят навън… Пьотър, оттук може ли да се задейства вашата микровълнова?

— О, тук няма никакви магнетрони — каза раздразнено протойереят. — Това са слухове и измишльотини на жълтата преса: наводняване, отровен газ, магнетрони. Не ги опровергаваме, за да не тревожим напразно хората.

— Сега въздигналите се ще плъзнат навън и хората ще бъдат разтревожени реално — каза Михаил.

— На входа също има пост на охраната… — Пьотър се поколеба. — Там има възможност да се включи ръчно аварийната изолация. Ще падне бетонна плоча и ще блокира изхода.

— Аз ще отида — каза Михаил.

— Не забеляза ли, че въздигналите се се хвърлиха първо към теб? — попита Пьотър.

— Забелязах. Виктория им е дала такава заповед. Наясно е, че ако дойдат да я хванат, в групата освен хора ще има и кваzита.

— Общо взето, това е добре — каза неочаквано протойереят. — Това е нейна грешка и дава шанс на нас. — Той помълча и се поправи: — Дава шанс на града.

— Всички ще отидем — каза Анастасия. Тя не откъсваше поглед от екраните. Опитваше се да намери сред тътрещата се тълпа своите роднини?

— Не всички — каза Пьотър. — Двама са повече от достатъчно.

Той помълча малко, после се усмихна:

— Впрочем, какви ги говоря… Достатъчен е и един.

Навярно е хубаво да знаеш със сигурност, че ти предстои вечен живот.

Или поне да вярваш във вечния живот.