Сергей Лукяненко
КваZи (10)

Глава 10
Старци и заложници

След като седнах в колата, най-напред попитах:

— Нека да се досетя! Проблем с дете на Югозапад?

Михаил ме погледна намръщено.

— Нещо много често ходим там в последно време — поясних аз. — И постоянно се занимаваме с влюбени девойки и умни момчета. Замислям се да сменя работата — да премина в инспекцията за работа с непълнолетни.

— А, шега — кимна Михаил с разбиране. И рязко даде газ.

— Не искаш ли да попиташ как са нещата при Найд? — поинтересувах се аз.

— Защо? Ти щеше да ми кажеш, ако имаше някакви проблеми.

Разбрах, че няма да надиграя кваzито в демонстративното равнодушие. При него всичко си е наистина.

— Добре, предавам се. Какво се е случило, къде отиваме?

— Бунт в старчески дом.

— В какъв дом?

— Старчески. На „Рязански проспект“. По-точно, там има два дома, мъжки и женски, обединени. „Весели баби“ и „Старци разбойници“.

— Шегуваш се, нали? — попитах с надежда.

— Не умея. Приживе не се отличавах с голямо чувство за хумор.

— Този, който е измислил имената на домовете, трябва да бъде ритан от Москва до Владивосток — казах аз кръвожадно. — Какъв бунт? Какво искат?

— Евтаназия. И превръщане в кваzита.

— Сигурен ли си, че не умееш да се шегуваш? — попитах аз.

А през това време размишлявах трескаво.

В Русия никога не са били разпространени старческите домове. В нашите традиции е и на стари години да живееш с порасналите деца, да помагаш за отглеждането на внуците си, че и на правнуците. Или отделно, но пак в готовност всеки момент да дойдеш при порасналите си деца, да изпечеш пироги, да приспиш внуците, да се позанимаваш в градината…

После, разбира се, е прието да умреш, за да не си в голяма тежест на никого. Дори да спестиш предварително пари за погребение, от най-мизерната пенсия, за да нямат проблеми роднините. Някои успяват да направят предварително дори алкохола за помена си.

Никога не е било прието единствено да си избират места на гробищата или да си поръчват ковчег. Всичко това е европейска традиция — да си избереш гробище, да си купиш паметник с отстъпка, да оставиш свободно място за някой ден. А в Русия това е лоша поличба и не е прието. Естествено имало е и старчески домове. Но там са отсядали предимно самотни, тежко болни, алкохолици, клошари. На хора, които изпращат баща си или майка си в старчески дом, са гледали като на завършени подлеци.

Но след катастрофата всичко се промени.

Едно е да живееш със старите си родители, които всеки момент могат да умрат от старческите си болести. Съвсем друго е да живееш със старите си родители, които може посред нощ да започнат да те гризат.

А и отношението на съседите към самотните старци и старици рязко се промени. Старец, който свадливо ругае, ако пушиш на балкона и димът отива в неговия прозорец — това е неприятно. Но старец, който може да ти се нахвърли на балкона и да започне да те яде, е съвсем друго нещо. Започнаха да пускат и внедряват гривни с датчици за пулс и сим-карта, изпращаща сигнали в полицията. Но гривните се провалиха, особено при старите хора, на които бяха нужни най-много. Старците забравяха да ги зареждат. Или след като ги сваляха за зареждане, забравяха да си ги сложат обратно. Или подпъхваха под гривната парцалче, за „не им протрива ръката“, и закриваха датчика. Някои се отказваха по религиозни съображения — да, да, намериха се тълкуватели, които заявиха, че в света настъпва апокалипсис, а гривните са същите онези „белези на звяра“, които не бива да се носят в никакъв случай. Оказа се, че и техниката не е безупречна. Масово се получаваха лъжливи сигнали, а при наистина важните случаи сигналът не идваше в полицията или идваше твърде късно.

Не се съмнявах, че рано или късно ситуацията с гривните ще се оправи. При това не само за старците, а за всички. Ще отработят надеждна технология. Ще възпитат съзнателно поколение. Да си без гривна ще стане по-срамно, отколкото да отидеш на театър без гащи.

Впрочем както в двайсети век нудистите упорито са отстоявали правото си да ходят голи, така и в двайсет и първи е имало и ще има такива, които отказват да носят гривната-сигнализатор.

Но засега ситуацията се характеризираше с пълен хаос. Носенето на гривни се препоръчваше за всеки, настойчиво се препоръчваше на жени след петдесет, мъже след четирийсет и пет и хора с опасни професии. След седемдесет и пет се смяташе за задължително (но в действителност повечето хора сваляха гривните си веднага щом се приберат вкъщи).

Старците, които живееха с близките си, често бяха заключвани в стаите за през нощта. (Това дори се отиграваше в комедиите и в телевизионните шоупрограми — например заключена бабка, на която нощем й идва зор за тоалетната, тя започва да тропа по вратата, а изплашените роднини викат полиция.)

Съседите започнаха да следят по-внимателно старците, които живееха сами. В някои отношения това беше даже за добро — в процеса на проверка можеш да отидеш и до магазина, и да си побъбриш.

Е, имаше ги и старческите домове.

Може би не сме настигнали по техния брой Америка, където е отдавнашна практика хората да изживяват старините си в старчески домове. Но домовете станаха забележимо повече. И качеството на живот в тях се подобри. Сега всички разбираха, че това е напълно реална перспектива за всеки, а и контингентът от старци вече не беше предишният — самотен и изоставен; навестяваха ги бодри млади деца и внуци, винаги готови да устроят скандал или да се обърнат към надзорните органи.

Все пак бих разбрал, ако старците се разбунтуват заради лоши грижи, безвкусна храна или грубост на персонала. Обаче бунт с искане за евтаназия…

— С какво заплашват?

— Масово самоубийство, естествено — отговори Михаил. — С какво друго може да заплашват?

— Боя се да не се покажа жесток — казах аз, — но точно с това ли ще заплашват? В края на краищата ще обкръжат тези „веселяци-разбойници“ с кордон и ще изчакат. Ще помолят роднините да дойдат да поговорят с тях. Всеки сам решава какво ще прави с живота си. Това не е полицейски въпрос!

— Те държат персонала — поясни Михаил. — Старците са двеста, а човешкият персонал е към петдесет души. Лекари, медицински сестри, санитари, гледачки. Предимно жени. Двама охранители.

— Да, вредни старци — съгласих се аз. — Но защо сме им нужни ние?

— Почеркът не ти ли се струва познат?

— Да, малко… — Замислих се. — Но с приюта беше по-разбираемо, приютът й трябваше, защото там има лаборатория. А и бойна сила от такова количество въздигнали се, ако се беше решила на активни действия. А тук какво? Дори ако всички възрастни заедно извършат самоубийство — има много да израстват до пълноценни активни въздигнали се. Ако полицията или армията побързат, и заложниците няма да пострадат.

— Точно това ме смущава — каза Михаил. — Странността на това действие и липсата на каквато и да било полза за Виктория.

Въздъхнах.

Представих си Джони Деп в образа на Джак Спароу (сивият цвят на кожата даже му отиваше, а актьорският му талант след превръщането в кваzи само се беше увеличил). Освен че всеки баща трябва поне веднъж в живота си да отиде със сина си на кино, аз самият също обичах този безкраен киносериал.

— Искаш ли моето мнение? — попитах аз. — Старците сами правят тая глупост. Виктория няма нищо общо. Напразно се разкарваме.

— Възможно е — съгласи се Михаил. — Само че аз разбрах по моите канали, че Маркин е хукнал към старческия дом с цялата си бригада.

Известно време мълчахме.

— Да спра ли? — попита Михаил. — Докато не сме стигнали твърде далеч? Ще се върнеш при сина си.

— Не, не бива — признах аз. — Щом Маркин отива там, трябва и ние.

Дали ми се стори, или Михаил изревнува Найд от мен? Изглежда, не ми се беше сторило. Все пак старият мъртвак не беше толкова безчувствен, колкото се стараеше да изглежда…

Михаил пусна радиото и прокара пръст по сензорния екран, за да избере канал.

— Нали сам поиска това — промърморих замислено.

— Какво? — ръката му застина.

— Сам поиска да включиш радиото! — казах аз.

Михаил помълча, после кимна, без да откъсва поглед от пътя.

По радиото звучеше някаква стара песен.

Бях цял и бях разбит,

бях жив и бях убит,

бях вода и отрова,

зелено грозде бях…^[1]

— Михаиле — попитах неочаквано за самия себе си. — Страшно ли е да умреш?

Кваzито ме погледна. В мъртвите му очи изведнъж проблесна нещо. Нещо почти живо.

— Много — каза меко той.

— Така си и мислех — въздъхнах аз.

 

 

Старческият дом не беше разположен на най-доброто място. Разбира се, може да се поспори къде е най-добре да се живее в Москва, но едва ли мнозина ще отнесат „Рязански проспект“ към привлекателните места. Освен всичко останало пансионът се помещаваше в две стари здания, отделени от проспекта с мижава градинка. И е шумно, навярно, и въздухът не е най-добрият.

Зданията някога са били жилищни домове или болнични корпуси. Когато са ги преоборудвали в пансион, са ги съединили със стъклен проход, към който бяха пристроили малко едноетажно фоайе.

Сега пансионът беше отцепен от верига войници и цивилни спецназовци. Зад кордона, както се полага, се тълпеше жаден за впечатления народ. Колите на шосето също намаляваха, шофьорите разглеждаха окачените на прозорците плакати, някои вадеха телефоните си и снимаха.

Плакатите бяха много. Изглежда, приготвени предварително. Част от тях бяха на хартия, други — на картон, а трети — на бели чаршафи.

Надписите също се отличаваха с разнообразие.

„Не искаме да умираме в мъки!“

„Освободете ни!“

„Ние сме си изстрадали своето!“

„Всички ще бъдем кваzита!“

„ЕФТАНАЗИЯ!“

Думата „евтаназия“ беше написана с грешка, но това не смущаваше никого.

Като размахвахме удостоверенията си, ние преминахме през кордона и аз изпитах явно дежа вю.

Очевидно капитан Маркин — също. Той изразително потърка червените си от недоспиване очи и попита:

— А къде е приятелката ви, Симонов?

— На работа, Маркин — отвърнах аз, като се стараех да не обръщам внимание на „приятелката“. Е, Маркин знае за нашия роман. И какво от това? Налага му се по служба. — Вие нали помолихте, ако има нещо, да помагам, така че ето — дойдох.

Маркин се усмихна.

— Да знаех само кой е информаторът на кваzито… Няма ли да подскажете, Михаил?

— Не разбирам за какво говорите — каза кваzито, докато стискаше ръката му. — Какво е станало?

— Старци разбойници — каза мрачно Маркин. — И старици веселячки.

— Защо си мислите, че Виктория е забъркана в това?

Маркин се поколеба за миг. Огледа се, за да се убеди, че наоколо няма никого.

— Тя ми се обади. На личния мобилен телефон, чийто номер знаят само жена ми и децата.

— Този, който завършва на две седмици? — попита Михаил.

— Не, онзи на нула-три.

— Не го знам — призна Михаил. — И какво?

— Каза, че ни е подготвила изненада, че ако не престанат да я преследват, в Москва ще има десетки и стотици такива изненади.

— Може да е узнала за бунта и да го използва в свой интерес — предположих аз.

— Да, може — каза кисело Маркин. — Само че тя ми позвъни един час преди бунта. Тук като че ли всичко е било спокойно. Аз се обадих… и даже изпратих човек да провери. Той дойде и ми звънна, че всичко е нормално. Излезе от дома. И тогава се започна. Явно е организирано предварително. Старците са разделили персонала — имало повиквания от различни стаи и сестрите и санитарите се разпръснали…

— И старците са ги завързали?

— Имат известно количество оръжия — призна Маркин. — Предимно пистолети. Не знам, може би играчки или травматични… за щастие не се стигнало до стрелба. Омотали персонала с тиксо и го затворили в залата за физиотерапия, която е в мазето. Увесили лозунгите от прозорците и започнали да звънят на журналисти…

В последната дума имаше толкова неприязън, че ако бях журналист, щях да се уплаша.

— Информацията вече изтече ли?

— По телевизията, но, слава Богу, спряха всичко. Макар че се надига страшен вой, директорите на телеканалите се обаждат в Кремъл. Не знам още колко дълго ще могат да ни прикриват. А в Мрежата — там вече всичко кипи. „Доведени до отчаяние от нечовешките условия на живот пенсионери настояват да бъдат умъртвени…“

— Може и наистина да е било толкова лошо, а? — попитах аз.

Маркин сви рамене и каза с някаква странна неловкост:

— Не е лошо тук! Обикновен старчески дом. Не елитен, разбира се. Не всички сме милионери. Но тук никога не е имало проблеми. Та това не е затвор, хората се разхождат, навестяват роднините си, посещават ги децата и внуците им… какво ти отчаяние, какви нечовешки условия! Домът е хубав. Персоналът е добър. Не, просто някой ловко е манипулирал пенсионерите.

Михаил се намръщи. Не се сдържах и попитах онова, което ме вълнуваше от известно време:

— Михаиле, а възможно ли е кваzитата да управляват хора?

— Глупости — отсече той.

— Сигурен ли си? Ако Виктория е толкова силна в управляването на въздигнали се…

— Не, не, не — повтори натъртено Михаил. — Няма нужда да ни се измислят несъществуващи свръхспособности. Ние и с наличните си имаме достатъчно проблеми… Маркин, а Виктория там ли е?

— Кой я знае!

От един прозорец се подаде белокос, но як старец. Огледа зорко околността. Помаха с ръка на хората зад кордона, извика нещо неразбираемо и се зае да окачва нов лозунг: „#free_quazi“.

Тълпата подкрепи стареца с нестройна глъчка. Никой не разбираше нищичко, но на всички им беше интересно.

— Те водят пряко предаване в Туитър, Инстаграм, Фейсбук… — каза тъжно Маркин. — Дори в някакви екзотични социални мрежи от времената на тяхната младост. Някакъв LiveJournal…

— Искания? — поинтересува се Михаил.

Маркин явно се беше примирил с това, че се налага да споделя информацията. Или просто му се искаше да се наприказва.

— Пълно безумие. Искат да се приеме закон за евтаназията.

— Да допуснем — кимна Михаил. — А защо не… сами?

— Казват, че се боят да го направят сами или не могат по религиозни съображения.

Въпреки цялото безумие и трагизъм на случващото се, аз едва не се задавих от смях.

— По религиозни? Значи вярата не им пречи да станат живи покойници, не им пречи да вземат заложници, но виж, да извършат самоубийство…

Маркин ме погледна мрачно и аз потиснах смеха си.

— Не могат ли да изчакат естествения ход на нещата? — попита Михаил замислено. — Не им остава много.

— Разправят, че умрелите от естествена смърт стават кваzита много по-късно, и то некачествени.

— Що за глупост! — възмути се Михаил.

— Ти да не се обиди? — не се сдържах аз.

— Добре, евтаназия — каза Михаил. — Само това ли?

— Не, не е само това. Твърдят, че властите скриват начина, по който въздигналите се могат да станат кваzита бързо и лесно. Затова настояват да бъдат евтаназирани, а после — бързичко възвисени.

Маркин и Бедренец се вторачиха един в друг.

— Не уточняват ли по какъв начин? — попита Михаил.

— За щастие — не. Казват, че властите го крият.

Погледнах отново старческия дом. Да, там наистина имаше няколко плакати с тази чудесна мисъл, която гражданите повтарят във всички времена, всички страни и във всички варианти: „ВЛАСТИТЕ КРИЯТ!“

— Безсмислена акция — каза Михаил.

— При Виктория отначало всичко изглежда така — напомни Маркин.

— А ако им откажат, какво ще стане? — попитах аз. Маркин сви рамене.

— Не е ясно… но общо взето се свежда до това, че ще се затворят заедно със заложниците и ще се умъртвят. А част от старците заплашват да обезпечат тази акция с оръжие в ръце. Колкото се наложи.

— Няма да е дълго — призна Михаил. — Какво пък, трябва един щурм.

— И по целия свят да се надигне истерия как жестоките руски спецслужби са атакували безпомощните старци? — възкликна Маркин. — Ще ми вземат главата за такова нещо! Всички ще го отнесем! На никого няма да се размине!

— Целта — казах аз. — Не обсъждаме каквото трябва. Трябва да разберем целта й!

— Ти си умен, опитай — съгласи се Михаил.

И дори Маркин ме погледна с лека надежда. Аз затворих очи, сякаш това ми помагаше да мисля.

А може би наистина ми помагаше?

Старчески дом. По всичко личи — безсмислена акция.

Но винаги има смисъл. Непременно има смисъл. Информацията как въздигналите се стават кваzита да стане общодостъпна?

Това може да се постигне и по друг начин.

А и такава информация няма да подобри особено имиджа на кваzитата.

Даже напротив.

Грижа за пенсионерите? Глупости.

Тогава какво?

Тълпа пенсионери, подкокоросани от някого (може би от самата Виктория), искат немислимото.

Тълпа сътрудници на спецслужбите обикаля наоколо, без да знае какво да прави…

— Кога ти се обадиха? — попитах аз.

Маркин присви очи.

— Виктория се обади в без десет.

— Пет минути след като излязохме от Руслан — казах аз. — След моето обаждане, така ли?

— Почти веднага — кимна Маркин.

— Ти изпрати ли хора да изяснят кой е бил в секцията на младите биохимици?

Той започна да пребледнява. Дори зачервените му очи избледняха.

— Не успях. Тъкмо говорех с помощника си, когато на другия телефон се позвъни.

— Загря, а? — не можах да се сдържа аз.

— Роман! — извика Маркин.

Неговият помощник, същият, който беше пред приюта с рязаната пушка, се появи сякаш отникъде. Сега у него не се виждаше никакво оръжие.

— Кръжокът на младите биохимици към института, където е работел Томилин — каза Маркин. — Всички членове на кръжока. Да се задържат.

— Не е кръжок — поправих го аз.

— Та те са деца — отбеляза разсъдливо помощникът. — Могат да бъдат задържани само със заповед на прокурора…

— Да се вземат под охрана! Формулирай го както щеш. Всички и незабавно! Целия кръжок!

— Това не е кръжок, а научна секция — отбелязах аз.

Маркин ме погледна свирепо, но явно от благодарност за догадката се поправи:

— Цялата проклета научна секция! Цялата! Всички, които са ходили там поне веднъж през последната година!

— Трябват ми хора — отбеляза помощникът.

— Вземи колкото ти трябват — каза Маркин. — Вземи ги всичките, ако трябва! Пансионът е отвличаща маневра!

Помощникът, който досега изглеждаше бавен и несъобразителен, сякаш се изпари.

Разбрах, че след час всички юноши и девойки, имали нещастието да се занимават с Томилин, ще бъдат арестувани. Е, или взети под надеждна охрана, както и да е. Освен това прекрасно разбирах, че вече сме закъснели. И няма да намерят някое от децата. Интересно кое? Влиза ли в това число сутрешният ни събеседник? Каква е връзката?

След миг ми просветна.

— Маркин… — казах аз. — Нека прегледат медицинските картони. И да приберат първо онези, които не са боледували от дребна шарка.

Маркин ме погледна, очите му вече дори не бяха червени, а някак безумно черни — така се бяха разширили зениците му.

— Томилин не си е губил времето с лабораторни мишки — казах аз. — Той е направил вируса и го е скрил в децата. Те всеки момент ще станат заразни.

— Контагиозни — меко ме поправи Михаил. — Учтиво е да се каже „контагиозни“. Да вървим, Денис. Единия го знаем, да охраняваме поне него.

— Стоп — каза Маркин. — Спрете. Никъде няма да ходите, докато тук ситуацията остава извънредна. Пуснах своите хора, но този проблем също трябва да се разреши. Мислете!

— На баба ти хвърчилото… на бабата ти веселячката хвърчилото… — казах аз.

После го избутах и тръгнах към пансиона.

— Ти къде? Какви ги вършиш? — извика Маркин.

Но не помръдна от мястото си.

— Спасявам ти задника — отговорих аз. Огледах се — Михаил беше тръгнал след мен. — Не бива, Миша. Това е случай с живи. За тях ти си лош пример.

Кваzито се поколеба за миг и спря.

— Ще дойдеш ли, Маркин? — попитах аз.

— Не мога — каза твърдо той. — Върви, Симонов.

Преминах покрай войниците от вътрешни войски. Вторачиха се в мен, но Маркин извика нещо и никой не ми попречи. От прозорците, без особено да се крият, ме гледаха старци и старици. Помахах им дружелюбно, докато се приближавах към фоайето.

Там ме чакаха.

Дори бяха отключили стъклената врата.

Спрях на вратата и огледах неочакваните терористи.

Двама старци — не бих ги нарекъл особено ячки, все пак бяха далеч над седемдесетака, но високи и с изпънати гърбове. И дребничка старица, слабичка, с костеливо лице, но с такъв неотстъпчив поглед, че осъзнах — тя е главната тук и от нея трябва да се опасяваме повече от всички. При това лицето й ми изглеждаше смътно познато, макар да бях уверен, че не сме се срещали.

— Мир вам, добри хора! — поздравих ги аз. — Ще позволите ли да вляза?

— Влизай, щом си дошъл — кимна единият от старците с плешива като билярдна топка глава. — Само без да лудуваш.

— Вече не съм на тази възраст, налудувал съм се — казах аз.

Явно това се оказа много смешна шега. Вторият старец, съхранил гривата си, макар и напълно побеляла, се засмя с кашлюкане:

— Възрастта му, хе-хе… Не бил на тази възраст! Аз съм на осемдесет и шест, синко. Аз не съм на тази възраст!

— Вие изглеждате великолепно — казах аз. — Не бих ви дал повече от седемдесет и пет — седемдесет и осем.

— Шегаджия — каза първият старец. Старицата мълчеше. Гледаше ме изучаващо.

Ох, не ми харесваше тя! Ако някоя жена се забърка в противозаконна дейност, влага всичките си сили. Мъжете често го правят от глупост и лесно можеш да ги разубедиш. А ако жена е кривнала от пътя, трудно ще я върнеш на него. Като това се отнася и за момичетата в училище, и за бабите в старческите домове.

Освен това старицата беше облечена със спортен екип. Сякаш беше готова да бяга и да се бие. Глупости, разбира се, тя също беше над седемдесет, но…

Но на колана й висеше кобур с пистолет. И това, изглежда, съвсем не беше травматичен пистолет, а истински стар боен макаров.

— Ти само не прави глупости, момче — каза тя. — Ние сме стари хора, костите ни са крехки, мускулите ни са омекнали. — Усмихна се, демонстрирайки пълен комплект пожълтели, но явно нейни си зъби. — Затова ако се наложи, ще стреляме.

— Дойдох да поговорим — казах обидено. — Защо приемате толкова неучтиво гост, бабо? Да ми бяхте затоплили банята, пък после да ме сложите на масата и да разговаряме.

— Наистина е шегаджия! — зарадва се старицата. — При това хитър! Никой още не ме е наричал толкова деликатно Баба Яга. Сядай, ще поговорим.

Седнах пред стъклената масичка срещу старицата. Фоайето изглеждаше напълно прилично — много цветове, два огромни телевизионни екрана, беззвучно показващи телеканалите „Носталгия“ и „Русия 24“. Старците се върнаха към наблюдението на кордона.

— Казвам се Денис — представих се аз. — Денис Симонов. Капитан от полицията. Дознател на смъртни случаи.

Старицата кимна.

— Славна фамилия… „Присъни ми се — каза ни тамада, — че умрял съм и все пак не съм умрял…“^[2]

Тя замълча, гледаше ме очаквателно.

— „Че не съм жив, но все пак лежи пред мен последният път…“ — казах тихо аз.

— Виж ти — рече старицата. В погледа й се появи уважение. — Някак много неочаквано.

— Фамилията е славна — обясних аз. — Задължава.

Старицата се усмихна.

— Добре, не се оправдавай. Викай ми Валентина. И за да не се изкушаваш излишно — аз съм подполковник в оставка. Научила съм се да стрелям много преди да се родиш. Така че не се хващай за пистолета.

— Полковник от какво?

— А това не е важно — каза тя, като стана сериозна. — Е, защо си дошъл?

— Прекратете този цирк… с пенсионерите… — казах аз. — Пуснете заложниците.

— Няма никакви заложници — рече Валентина с престорена обида. — Хората работят тук.

— И могат да си отидат?

— Та кой си отива от любимата работа, преди да е свършила смяната?

— Валентина, какво искате? — попитах аз. — Знам официално обявените искания, но те са нереални.

— Мислите ли? — попита старицата с любопитство.

— Не може да се разреши евтаназия в страната по искане на терористи. Дори и това да са тълпа пенсионери. Никоя страна никога няма да направи отстъпки на терористи, този път не води доникъде! И дори да я разрешат, после какво? Вие искате възвисяване. Но на света има милиарди въздигнали се, които за десет години така и не са се възвисили. Що за лозунг — „Властите лъжат“?

— Мислите, че не лъжат?

— Предполагате, че има вълшебен начин въздигнал се мигновено да се превърне в кваzи?

Валентина се усмихна иронично.

— Значи вие… — Замълчах. — Ясно.

— И вие ли сте в течение? — попита старицата с любопитство. — Виж ти. Когато се пенсионирах, не доверяваха такава информация на капитаните от полицията.

— Сега също не доверяват. Така се получи. И какво, всички тук ли го знаят?

— Предполагам, че само аз — каза Валентина.

— И вие… сте готова?

Валентина се наведе към мен през масата и със заговорнически шепот каза:

— В моето завещание е написано: „кремиране“.

— Тогава нищо не разбирам — признах аз. — Вие нали… сте главната тук?

— Наложи се да поема инициативата — каза тя. — Когато не разбираш каква е целта на играта, си струва да започнеш своя.

— Кой подхвана всичко? — все така заговорнически попитах аз.

— Директорът на пансиона. Евгения Курицина. Тя от седмица води разговори на тази тема.

— От седмица? — попитах аз. — Ясно. План „Б“, както се казва… И какво, гражданката Курицина всички ли убеди?

— С лекота. Тя е една такава… много енергична, напориста… Доверяват й се.

— Всички?

Валентина се усмихна отново.

— Разберете, капитане, тук имаме скучаещ колектив в очакване на неизбежното. С редовни преселвания на приятели и приятелки в резерват… или в крематориум. Не е трудно да убедиш човек, че неизбежното и неприятното може да се избегне.

— Вашата Курицина работи за кваzита екстремисти — казах аз. — А глупавият ви бунт е просто отвличаща маневра. Най-ужасното е, че изпълни предназначението си.

— Лошо, но аз се досещах — призна Валентина. — Единственото, което можем да постигнем, е медиен шум.

— А вие какво искахте? Виждам, че сте разумен човек!

— „Властите лъжат“ — произнесе Валентина. — Не ми харесва случващото се, но видях шанс да извадя проблема на светло. Да заставя властите да признаят какво става и как се възвисяват кваzитата.

— По време на службата не се ли наиграхте?

— Дори и така да е — съгласи се тя. — Не бих тръгнала да правя нищо сама. Но след като се създадоха обстоятелства, не е грях да се възползвам.

— Вашата игра е от полза за кваzитата.

— Мислите ли?

— И изобщо провокирате война!

— Истината не може да провокира. Истината води до справедливост. Дори ако е груба, неприятна и страшна. Ето вие — готов ли сте да се откажете от знанието? Да забравите каква е цената за възвисяването? А, капитане?

— Много бих искал да го забравя — промърморих аз.

— Лъжете — каза уверено Валентина. — Паметта ни прави такива, каквито сме. Може би въздигналите се съвсем не са лишени от разум, може би са лишени само от памет. И това ги превръща в животни… Да забравиш дори само неприятното, ужасното, означава да направиш крачка назад. От човека към звяра. Не ми се струвате способен да тръгнете по този път.

— Е, благодаря за добрите думи.

— Кваzитата водят някаква своя игра — каза Валентина разсъдливо. — И нашата чудесна директорка работи за тях. Но понякога дори враговете имат общи интереси. Сега ще се вдигне много шум, ще има много разследвания, журналистите ще започнат да се ровят в тази тема. Хората ще се замислят — а каква всъщност е тайната на възвисяването? Нека истината да изплува на повърхността!

— И ще започне хаос.

— Редът винаги се ражда от хаоса.

— Но вие няма да постигнете това, което искате! — казах аз отчаяно.

— Разбира се! — кимна Валентина. — Мисля, че мнозина го разбират. Почти всички, навярно. Но ние искаме да обърнем вниманието към себе си, към проблемите, които ни заобикалят. И повярвайте, млади човече, скоро те ще засегнат и вас! Съществуване отвъд границата на човешкия живот — да се приеме или да се отхвърли. Мир с кваzитата, тъй като те са наши рожби и нашето бъдеще? Или война, тъй като те извратиха човешкия живот такъв, какъвто го познаваме? Човечеството за малко не загина, но едвам оцеляло, започна да скрива проблемите, започна да се прави, че живее обикновен живот. Не бива така. Време е да се промени нещо. В това сме на едно мнение с кваzитата.

Изведнъж почувствах напрегнати погледи. Обърнах се. Двамата старци стояха наблизо и се вслушваха в разговора ни.

Те явно споделяха мнението на Валентина.

— Вие не разбирате — казах безнадеждно. — Какво да правя с вас, а? Вие не разбирате какви ги вършите! Добре, съгласен съм, хората трябва да знаят истината. В отношенията с кваzитата нещо трябва да се промени. Всичко е така, съгласен съм! Но не по този начин! Не с този глупав бунт! Вие не помагате на себе си, и не на всички кваzита, като стана дума за това. Вие помагате на екстремисти, които искат да унищожат целия човешки род!

— Кваzитата не може да искат нещо подобно — каза Валентина. — Без нас те са нищо. Краят на еволюцията. Кваzитата не се размножават.

— Те ще отглеждат тези, които ще се размножават — поясних аз.

— А… — Валентина присви очи. — Схванах идеята, но не вярвам в нейната реалност.

— Вирусно оръжие.

— Логично — кимна Валентина. — И ние го разработваме, от първия момент на появата на кваzитата. Това е война за взаимно унищожение, капитане. Никой няма да тръгне към този вариант.

— Не знам ще тръгнат ли, или не — казах аз. — Не знам какво искат всъщност. Не знам на какво разчитат. Но ето какво знам със сигурност — сега, в тези минути, когато всички спецподразделения са хукнали насам, една безумна кваzи похищава юноша, който е ходеща биологична бомба с догарящ фитил.

Лицето на Валентина потрепна.

— Честна дума — казах аз. — Не лъжа. Вие имате ли деца?

— Имам син — усмихна се тя. — Не сме в цветущи отношения, както разбирате по моето местопребиваване…

— Разберете, сега отвличат сина или дъщерята на някоя майка. И не знам по какъв начин ще извлекат вируса. Може би като прекарат човека през месомелачка.

— Не пресилвайте, капитане — каза Валентина. — Увличате се.

— Не пресилвам! — извиках аз. — Истината ли искате? Ето я истината! За да се отворят очите на човечеството, може да загине един тийнейджър. Или той ще загине, защото на всички вас тук просто ви е скучно? Писнало ви е да гледате сериали и да играете на преферанс^[3]? Старци разбойници, баби веселячки! Вие сами се задрасквате от списъка на хората, но и ви е страх да станете кваzита!

— Стига истерии, капитане! — повиши тон Валентина. — Че вие сега се държите… като баба…

Но нещо в гласа й трепна. Е, не съмнение все пак. Неловкост. Както се случва, когато не си напълно съгласен с нечии аргументи, но разбираш, че ти ги излагат съвсем искрено.

— Днес исках да водя сина си на кино — казах аз безнадеждно. — За първи път да заведа на кино сина си тийнейджър.

— Виж ти — каза Валентина. — А си мислех, че аз съм лоша майка.

— Той се изгуби в дните на катастрофата. Намерих го преди два дни. И не можахме да отидем на кино заради вашия бунт…

— Филмът хубав ли е? — попита плешивият старец.

— Не знам, не съм го гледал.

Старецът кимна, после каза:

— Слушай, Валя, може би наистина да приключваме? Вдигнахме шум, погълчахме. Виж колко журналисти се стекоха.

— Да, и в интернет всички обсъждат — добави белокосият и размаха стар смартфон. — Постигнахме това, което искахме. А не е добре да се държат хора със сила.

— Че защо? Готвачките бих ги подържал някоя друга седмица на вода и хляб — каза злорадо плешивият. — Ще им е от полза.

Валентина размишляваше. Аз чаках.

— Какво става тук?

Обърнах се. Във фоайето откъм прохода към другия корпус стремително влезе жена на около петдесет години. Явно въпросната Евгения Курицина. Пълничка, но още бодра, енергична. Червенокоса и синеока — в младостта си навярно е била красива. Макар че не бих се обзаложил, че цветът на косата и очите е истинският. По лицето на Курицина личеше дългата работа на множество пластични хирурзи. Директорката на старческия дом беше облечена със скъпа вечерна рокля, напълно неуместна тук, а на лакътя й висеше малка лъскава дамска чантичка. Красива, освен това скъпа, но абсолютно неподхождаща на роклята — усещаше се, че има катастрофални проблеми с добрия вкус. До нея вървеше мъж с униформа на охранител и пистолет в ръката. Беше отпуснал пистолета надолу, но нещо ми подсказваше, че умее да го вдига бързо. Ясно.

Не са затворили целия персонал.

Част от него всъщност изпълнява заповедите на Виктория. Не знам какво им е било обещано — бързо повишаване, апартамент на Василиевския остров в Питер, медал.

„За заслуги пред кваzитата“. Но именно те бяха основният движещ механизъм на бунта. А старците — просто пушечно месо.

Е, като във всяка революция.

— Трябва да приключваме, Женя — каза Валентина. — Достатъчно, наиграхме се. Вдигнахме цялата страна на крак.

Евгения Курицина впи в мен изпълнен с омраза поглед.

— Кой е този? Какво прави тази милиционерска твар тук? Защо сте го пуснали! Отрежете му ушите и го изхвърлете навън!

Чак се вцепених от този изблик на емоции и толкова неочакваната кръвожадност. И побързах да вдигна ръка.

— Извинете! А какво именно трябва да изхвърлят навън? Отрязаните уши или мен?

— Хуморист — изрече презрително Курицина. — Ченгар с напъни за интелект… Валя, Игор, Влад — разочарована съм от вас!

За мое смайване старците явно се смутиха и изобщо не реагираха на фамилиарността. Как тази вулгарна истерична директорка беше успяла да оглави дома, че и да получи такова влияние? Загадка.

Впрочем тя може би умееше да се държи различно, а бе просто в някаква агресивна форма на истерия?

— Евгения, нека поговорим като разумни хора — казах аз. — Досещам се какво ви е обещала Виктория, но нещата не стоят така, повярвайте ми.

Курицина присви очи.

— Оставете ни — каза тя. — Това е частен разговор.

Валентина стана безропотно и се отдръпна встрани. Старците я последваха. Евгения седна срещу мен и ме погледна с удивително високомерие.

— Какво ти наредиха да предадеш?

Посочих поглед към охранителя.

— С мен е — подхвърли небрежно Курицина. — Говори.

— Никой нищо не ми е нареждал — отвърнах. — Само се опитвам да успокоя ситуацията, доколкото ми е по силите. Виктория явно ви е обещала бързо възвисяване или някакъв пост в правителството на кваzитата?

— Да допуснем — каза Евгения, шарейки с пръст по масата.

— Та вие не знаете каква е цената на възвисяването…

Евгения се засмя гръмогласно.

— Аз ли не знам? Глупав ченгар!

— Знаете какво трябва да се случи — и това не ви смущава? — попитах аз.

Курицина изсумтя.

— Защо трябва да ме смущава? Има хора, интелектуални, прекрасни духом и телом, достойни за възвисяване. Преминаване в нова степен на еволюцията. А има и биоматериал в човешки образ. Има ли разлика дали ще го използват за инжектиране на стволови клетки още преди раждането, или ще употребят органите му за трансплантация в безсмислената му младост, или, както ще стане сега — ще послужи за възвисяването на елита? Това е най-правилната употреба на нищожния му живот.

— Значи вие сте идейна… — започнах аз, напълно объркан.

— Да!

— Идейна човекоядка. Социалдарвинистка. Виж ти! Поне разбирате ли, че така или иначе ще арестуват всички ви? По един или друг начин? С добро или с лошо. С кръв или без. И че ще стане известно, че сте работили за кваzитата екстремисти?

Курицина се закикоти.

— Какво значение има това? Вие сте потресаващо глупав, младежо. Нима толкова здраво сте се вкопчили в отиващия си световен ред, в прогнилия човешки режим? Ами нека да ме арестуват, нека да ме застрелят и да се въздигна — какво от това? Аз знам, че просто съм уцелила момента. Още няколко дни, и всички възрастни на Земята ще умрат. А мен ще ме възвисят.

Охранителят й изсумтя.

— И тези, които ми помагат — също — неохотно отрони директорката. — Кваzитата обещаха. Кваzитата не лъжат.

В погледа й имаше искрена убеденост. И почти нямаше безумие. Вероятно само капчица.

— Не ви ли смущава, че ще ви възвисят… за сметка на детски живот?

— Оставете този патос, младежо! — повиши тон Курицина. — Какво значение има!

— Вие сте някакво пречистено и концентрирано зло — казах аз объркано. — Изобщо не сте човек.

Погледнах охранителя. Як млад мъж. Най-обикновен човек, късо подстриган и гладко избръснат.

— Нали чухте какво каза тя току-що? Вашата работодателка е полудяла. Разбирате ли какво иска тя? Та вие никога няма да можете да отмиете това от ръцете си, дори след смъртта.

До този момент той изглеждаше като ням. Не отваряше уста, изобщо не реагираше на разговора.

Но сега внезапно заговори:

— Светът се промени, полицай. Трябва да се приспособим.

— Изхвърли го — нареди Курицина. — Простреляй го в корема и в краката и го изхвърли, за да лежи отпред и да пищи.

— Може да започнат да стрелят.

— Избутай го и когато побегне, му вкарай два куршума в гърба и се скрий — каза жената толкова тържествено, сякаш беше измислила нещо гениално. — Няма да успеят. А и да успеят — какво значение има? Ще се възвисиш. Аз ти го гарантирам.

— Ставай — нареди охранителят, пристъпвайки към мен. Хвана ме за рамото като с клещи. Измъкна от кобура ми пистолета, провери предпазителя и го пъхна в колана си. — И не се дърпай, ще стане по-лошо.

— Не мога да сетя кое може да е по-лошо… — казах аз, докато се изправях покорно.

Охранителят ме поведе към вратата, побутна ме в гърба с дулото на пистолета, като доста умело успяваше да се движи така, че да го скривам от улицата. Каза тихо:

— Не се шашкай, ще стрелям само в краката ти. Сам разбираш, че така е по-добре, отколкото да получиш куршум в кръста.

— Така или иначе ще се умира — казах аз и леко забавих крачка.

Така че пистолетът да опре в гърба ми.

Разбира се, усещането не е от най-приятните.

Затова пък разбираш къде точно се намира пистолетът. Ако човек е наистина професионалист, никога няма да направи такава глупост: да опре дулото в гърба на противника.

Но моят конвоиращ за щастие не беше професионалист, а само изглеждаше като такъв.

— Не думай — оживи се охранителят, сякаш бях засегнал много интересна за него тема. — Има голяма разлика как ще прекараш последните си дни…

Няма нищо по-глупаво от това да завързваш разговор с човек, когото възнамеряваш да убиеш или осакатиш. И тук не става дума за някакъв си „човешки контакт“, за който обичат да разсъждават романистите. Един вид — усещаш симпатия, ще ти е по-трудно да го убиеш…

Този, който е готов да убива, вече няма да се разколебае. Но разговорът отвлича вниманието.

Всеки разговор. Особено спорът.

Обърнах се рязко наляво, като се отместих от дулото и с лявата си ръка хванах китката на охранителя. Извъртях го настрани, а с дясната го ударих в адамовата ябълка.

Трябва да му се отдаде дължимото — не стреля напразно, и удара в гърлото издържа, само издаде хриплив звук. Няколко секунди се борихме, аз извивах дясната му ръка нагоре, той ме млатеше с лявата — доста неефективно, бяхме в клинч, и аз се извъртах, като му подлагах хълбока си.

Целият проблем беше в това, че охранителят се оказа доста по-силен от мен при напълно сходни габарити. Старците стояха вцепенени, явно никой от тях не беше очаквал наистина да стане участник в схватка или неин свидетел. Курицина крещеше, до мен достигаха призиви да ми избодат очите, да ми отрежат ръцете, краката и гениталиите, а също и ругатни по адрес на охранителя и заплахи, че ще го остави без възвисяване.

Честно казано, това дразнеше повече от появилата се в очите на охранителя жажда за убийство.

Затова аз бързо освободих едната си ръка и докато той, след като ме беше надвил, отпускаше пистолета си надолу, измъкнах мачетето. Хладното оръжие е толкова обичаен атрибут за всички оперативни работници, че никой не му обръща внимание.

Мачете, голям нож, сатър… Знаех един младеж, който ходеше с кавалерийската сабя на прадядо си. Само че тя беше счупена и заострена наново, и се бе превърнала в странно острие с леко източен вид…

Мачетето е за въздигнали се. Не го използват срещу хора.

Явно този факт се е запечатал в подкорието на всички, дори на бандитите и терористите.

Затова, когато замахнах рязко и отсякох ръката на охранителя над лакътя — това направи впечатление на всички.

Той започна да вие, да подскача на място и да тресе чокана си, от който плискаше кръв. Аз стоях с мачетето в дясната ръка, а с лявата стисках отсечената ръка за китката. Пръстите на охранителя продължаваха да държат здраво пистолета, като героично изпълняваха последната пристигнала от мозъка заповед.

Курицина се разпищя още по-силно, макар да ми се струваше, че това е вече невъзможно.

— Ти си прав, има значение как ще прекараш последните си дни — казах аз, чувствах се като персонаж от филм от осемдесетте години на миналия век.

И с всичка сила го изритах в корема.

Той се строполи с грохот и започна да се търкаля по пода, като стискаше чокана с оцелялата си ръка и крещеше:

— Бинт! Бинт, гадове! Бъдете хора, бинт!

— Никой нищо няма да гори^[4] — казах аз, гледайки Курицина.

Да, между другото, за малко да забравя.

Онзи младеж, който ходеше на мисии със счупена прекована сабя, в участъка го наричаха Арагорн^[5]…

Курицина престана да пищи и се изправи. Погледна ме с омраза. Вдигна ръка име посочи с пръст.

— Вие! Вие, гадини, ченгари, селяндури, клошари, комуняги!

Явно беше преминала на „вие“ не от уважение, а просто вече бях започнал да символизирам за нея нещо повече. Не един полицай, а целият свят в мое лице. Само че какво общо има тук отдавна починалият комунизъм — изобщо не можех да разбера. Явно на дамата доста й беше накипяло, и дори загоряло.

— Мислите, че ще спрете процеса? Ще спрете свободата? — крещеше Курицина като на митинг. — Ще накарате най-добрите хора да търпят надмощието на посредствеността и добитъка? Вие загубихте, вие вече сте загубили, а аз ще бъда млада и красива, и ще живея вечно, вечно! А вие всички ще изгниете, и тези мизерни старци ще изгният, и ти ще изгниеш, пръч!

Щеше да е даже смешно, ако при тези думи Курицина не беше бръкнала в чантичката си и не беше извадила оттам пистолет. Някакъв напълно непознат за мен, дребен, но много съразмерен, даже изящен пистолет.

Ами да, жената беше твърде самовлюбена, за да използва древен макаров или не чак толкова древен модернизиран макаров, или стриж, или дори банална берета. Тя имаше нещо малко, матовочерно, хищно и опасно дори на вид.

— Гори в ада! — закрещя Курицина и насочи пистолета към мен.

Два изстрела прогърмяха един след друг. Не, не се сляха в един, защото Курицина не успя да натисне спусъка.

Стреля полковникът от запаса Валентина. Тялото на директорката рухна. Лишеният от ръка охранител престана да пищи — изглежда, гибелта на началничката му и начинът, по който я застигна тя, го наведоха на неприятни мисли.

— Остаряла съм — каза Валентина. — Целех се в ръката, улучих главата.

— Точно така — казах аз. — Два пъти не уцелихте.

Главата на представителката на бъдещия елит беше буквално пръсната на парчета.

Колкото и да е странно, тя щеше да се въздигне. Мъртвото тяло щеше да затвори почти всички рани.

Но вече нямаше да успее да се възвиси. Въздигналите се със силни увреждания на главата не се превръщат в кваzита. Хубавото е, че не са и агресивни, обикновено си седят, ровят бавно из земята и ловят простичката си прехрана — бръмбари и червеи.

— Наистина — каза Валентина. — Не уцелих. Просто удивително. — Тя погледна старците. Плешивият се държеше за сърцето, а белокосият изглеждаше по-бодър. — Момчета, идете да пуснете затворените, а? Вземете си валидол. И кажете на нашите — стига са буйствали… и без това попрекалихме…

Тя се приближи към проснатия на пода охранител, извади от колана му моя пистолет и ми го подаде. После се зае да измъква колана му от дънките.

— Да помогна ли? — попитах.

— Върви, заведи сина си на кино — махна с ръка Валентина. — И… кой командва там, Маркин?

— Точно той — кимнах аз. — Капитан Маркин.

— Капитан… ха! Кажи на Славик да идва.

Не се наложи да ме уговаря — изскочих от фоайето, което се беше превърнало в полесражение. Маркин всъщност вече бързаше към входа, изпреварил един войник от кордона — и аз изведнъж осъзнах защо лицето на полковника от запаса Валентина ми се стори познато.

— Славик! — извиках му. — Мама те вика!

Маркин ме изпепели с възмутен поглед и побърза да влезе.

А аз тръгнах към Михаил, който ме чакаше в далечината.

Животът продължаваше. Не за всички, разбира се. Но такъв е животът.