Сергей Лукяненко
КваZи (8)

Глава 8
Любов и мишки

Навярно в идеята да се заемеш със служебна рутина, когато става въпрос за всемирна катастрофа, има нещо нелепо. Но нали дори в дните на катастрофата животът продължава!

Джебчиите измъкваха портфейли, пекарите печаха хляб, художниците рисуваха картини, строителите строяха — и то не само заграждения и стени.

Животът продължава. Животът винаги продължава.

Надникнахме за кратко в отдела, аз се порових в списъка с делата, които не бяха особено спешни, ловко се изплъзнах от опита на Даулетдинова все пак да ме накара да предам доклада (наложи се да се оправдавам с Михаил, който не ми оставя нито една свободна минута), избрах едно от заявленията и го качих на служебния таблет.

И тръгнахме към втората Вишеславска пресечка в Марина Рошча.

— Районът е чужд — поясних аз по пътя. — Но там дознателят по смъртните случаи е в отпуска. И ето че ни натресоха техните текущи случаи. Ако има нещо спешно, местните го разследват, но ако са разни глупости — идват при нас, по каналния ред…

— А това глупост ли е? — попита Михаил.

— Кой го знае… Ето, заявление от съседите… — Включих таблета. — „Аз, гражданката Зинаида Лвовна Мухлинина, живуща…“. Ето! „Съобщавам, че живеещото в съседство семейство Чаленко са опасни кваzита. Те редовно купуват сурово месо, а също така установих, че имат карта с намаление за зоомагазина «Дай лапа, приятелю» и купуват редовно оттам живи мишки, което за кваzита е подозрително и опасно!!!“. Три удивителни, между другото.

— Ние не ядем мишки! — възмути се Михаил.

— Е, кой знае — подметнах, искрено развеселен. — Ти може и да не ядеш, да се сдържаш. А те да ядат. Нощем, под одеялото.

На лицето му се изписа искрено отвращение.

— Отдавна съм забелязал, че у вас, кваzитата, има нещо котешко — продължих аз. — Но не мислех, че вече се е стигнало до мишки.

— Денис, неприятно ми е.

— Добре, добре. Но понякога в моята работа трябва да се проявява чувство за хумор, иначе ще полудееш. Например когато срещнеш месоядно кваzи.

Михаил се намръщи.

— Наистина ли смяташ, че някое кваzи може да яде месо? Още повече пък живи мишки?

— Не, разбира се — успокоих го аз. — Но нали разбираш, хората са различни. И основната маса, особено от по-старото поколение, се отнася към вас по същия начин като мен. С неприязън.

— Ние не ядем месо — промърмори Михаил и се вторачи пред себе си. След малко добави: — Понякога си спомням как ядях пържоли, шишчета. Спомням си, че ми харесваше. Можех и да пия с удоволствие… в разумни количества. Но всичко това е в миналото. Не мога да ям продукти от животински произход по физиологични причини. Веднага ще си изповръщам червата!

Изведнъж ми стана неудобно.

Да съзнаваш, че известно време си тичал без памет из горите и полята, ял си червеи и мишки, а може би си нападал и хора, е достатъчна причина да не ядеш „продукти от животински произход“. И да не желаеш да си спомняш за това.

— Извинявай — казах. — Шегувам се. Само ако знаеш какви побъркани повиквания от побъркани бабички имаме. Ако не реагираш с хумор — сам ще се побъркаш.

Паркирахме покрай стара девететажна сграда до московската синагога. Блестящата идея да се захвана с някакъв прост и лесен случай изведнъж ми се стори глупава. Даже започнах да се надявам, че подозрителните кваzита няма да са си у дома. В края на краищата работен ден е…

Но няколко секунди след позвъняването вратата се отвори. На прага стоеше млад мъж-кваzи, сивкавосинята кожа не позволяваше никакви съмнения, но за всеки случай уточних:

— Роман Чаленко?

— Да, аз съм — отговори спокойно той. — Влизайте.

После видя Михаил и за миг се стъписа от изненада. Впрочем, не каза нищо; отстъпи встрани и ни направи път. Изглеждаше изключително миролюбиво, от устата му не висяха миши опашки. Беше облечен със старичък спортен екип, на краката си имаше чехли, в общи линии, ако човек се постарае да си представи много спокоен кваzи домошар, това беше изключително подходящ образ.

— Капитан Денис Симонов — представих се аз и тъй като Михаил мълчеше, добавих: — Капитан Михаил Бедренец.

— Не знаех, че в полицията ни работят кваzита — опита да се усмихне Роман.

— Никаква дискриминация — съобщих аз. — Заповядайте да работите при нас, ако искате.

— Не, не, благодаря. Аз съм програмист. Професията ми напълно ме устройва.

Апартаментът беше малък — две стаички, кухня, общ санитарен възел, накъдето водеше вратата от антрето. Освен това в апартамента миришеше.

На мишки.

Всъщност за такива дребни и симпатични зверчета мишките са доста вонящи създания.

— У вас да не са се развъдили мишки? — полюбопитствах аз. Чаленко се държеше много доброжелателно, не обявяваше правата си, не питаше за документите ни — исках да изясня ситуацията възможно най-неформално.

— Ох… — въздъхна той. — Разбирам… Зинаида Лвовна, мила жена, но… но… Да вървим.

Влязохме след Чаленко в по-голямата стая. При нормалните хора тя се нарича гостна, или не толкова помпозно — хол. При семейството на кваzитата беше по-скоро кабинет за двама.

Жената на Чаленко, облечена също като него — със спортен екип, — седеше зад компютъра и замислено изучаваше екрана, пълен с редове машинен код. При нашата поява обърна глава, усмихна се криво и отново се вторачи в екрана. Сивкавосинята й кожа лъщеше на светлината на монитора.

— Юля, не се разсейвай, ние набързо — каза Роман и добави с извинителен тон: — Извинявайте, тя е погълната от работата, много сложна програма и трудно се улавят всички бъгове…

— Нищо — казах аз, озъртайки се. Източникът на миризмата веднага стана ясен.

Освен двете бюра с компютри в гостната имаше само стелажи покрай стената. А на стелажите — клетки и терариуми.

В клетките писукаха и се суетяха мишки.

В няколко от терариумите лежаха сънени дебели змии.

— Обичате животните? — попитах объркано.

— Още от старите времена — отговори Роман. — Съседите понякога се оплакват от миризмата, но ми се струва, че на стълбището не мирише. Ние редовно проветряваме. Или мирише?

— Не — признах аз. — На стълбището не мирише. Вие… развъждате змии и мишки?

— Змиите не са отровни — бързо съобщи Роман.

— Аха — кимнах аз. — Ясно. Някак необичайно. Змии и мишки. Хищник и храна.

— Те не са храна — каза Роман. — Те са домашни любимци. За храна купувам мишки от зоомагазина.

— Мишки любимци и мишки за храна — кимнах аз. — Ясно.

Юля Чаленко отново се обърна, озъби се в усмивка и пак се вторачи в екрана.

— Съседката твърди, че ядем мишки — каза Роман. — Толкова е глупаво… Вие нали разбирате, Михаил, че кваzитата не ядат живо…

Михаил кимна. Той не откъсваше поглед от съпругата на Чаленко.

— Ние сме много заети… — Бих казал, че Роман нервничи, ако кваzитата умееха да нервничат. — Такава голяма сложна работа, трябва да се предаде утре… Съвместна работа, не върви…

— Не върви — каза Михаил.

Роман се запъна.

— Много съжалявам — каза Михаил. — Кога се възвисихте?

— Преди две години — отговори Роман. Погледна ме набързо. — Възвисих се… аз бях в Солнцево, в резерват номер три… Юлия ме беше настанила там. Много е скъпо. Имат много голям процент възвисили се, да попаднеш там се смята за късмет. Тя вярвала, че ще ме дочака. И не ме дочакала само за два дни. Умряла… имаше рак. Аз също я настаних в солнцевския резерват… и какъв късмет, тя също много бързо…

— Късмет — повтори Михаил. — Какви ги вършите, Роман?

Роман Чаленко мълчеше.

— Вие наистина сте се обичали, виждам — каза Михаил. — Ако при вас не беше дошъл друг кваzи…

— Михаиле, какво има? — попитах аз.

— Тя не е кваzи, Денис — отговори той, без дори да поглежда към Юля.

— Как така „не е кваzи“? — Аз пристъпих към Юля Чаленко.

— Уе-е-еа! — изведнъж заизвива жената. Скочи тромаво, отблъсна офисния стол, той се плъзна на колелцата си към мен и аз го отбих обратно с крак. Когато Юля скочи, горнището на спортния й екип се вдигна — и видях, че кожата на корема й и не беше сиво-синкава. Тя беше сиво-черна, покрита с язви и грапава.

— Това е въздигнала се! — извиках аз очевидното и хванах дръжката на мачетето.

— Не я пипайте, не я пипайте! — закрещя Роман и разпери ръце да я предпази от мен. — Седни! Седни незабавно, Юлечка! Мълчи! Седни, гледай в екрана!

Като простенваше и виеше тихо, маскираната въздигнала се опита да приседне пред компютъра. Едва не падна — Роман успя да й подложи плъзналия се стол.

— В екрана! — повтаряше Чаленко, сякаш се надяваше да върне времето назад. — Гледай в екрана! Мълчи! Гледай!

— Вие ли я откраднахте от резервата? — попита Михаил с любопитство. — Как? Подкуп?

— Никой не е виновен — промърмори Роман. — Аз… аз я повиках. Стоях при оградата. Нали знаете, любопитни и роднини често ходят… има места, откъдето даже можеш да пропълзиш вътре. Стоях и я виках… и тя дойде… позна ме. Не можех да я… обратно…

— Не ви е познала — каза Михаил. — Не се самозалъгвайте. Вие добре управлявате въздигнали се. Успели сте да подмамите и бившата си съпруга…

— Тя не е бивша!

— Да подмамите съпругата си — не взе да спори Михаил. — Роман, какви ги вършите? Нали разбирате колко опасна е тази ситуация?

— Тя не е опасна, не е опасна! — отвърна разгорещено Роман. — Аз я контролирам. Тя се държи добре. Аз се грижа. Само мишки… а понякога купувам и живи кокошки… Тя се чувства по-добре, тя ще се възвиси.

— Тук, при вас, тя никога няма да се възвиси — каза Михаил. — Никога. Трябва да бъде върната в резервата.

— Защо да не се възвиси? Ще се възвиси! Тя поумнява!

— Тя не поумнява, вие се самозалъгвате. — Михаил извади от джоба си пластмасовите белезници, отмести Роман и започна спокойно да стяга ръцете на Юля. Тя не се съпротивляваше — волята на кваzито я държеше по-здраво от стомана. — От колко време е при вас?

— Година и половина — отговори Роман, докато наблюдаваше като омагьосан действията на Михаил.

— Изумително. И как я удържахте? Вие нали също трябва да спите.

— Ние спим заедно. Аз я прегръщам и се събуждам, ако тя се опита да стане.

Побиха ме тръпки по гърба, когато си представих тази картина.

— Сигурно използвате мишките и за да замаскирате миризмата, нали? — попита Михаил. — Но аз въпреки това я чувствам. Миризмата на мъртъв, миризмата на въздигнал се…

— Тя не е по-мъртва от нас с вас! — закрещя Роман. — Тя е само в безпаметност!

— Нейният метаболизъм не е завършен — произнесе разсъдливо Михаил. Приклекна и започна да стяга краката на Юля. — Тя вече не е човек, но още не е кваzи. Тя е хищен звяр и вие трябва да разберете това.

— Не! — изкряка Роман и вдигна ръце, явно с намерението да го удари по тила.

Разбира се, така не можеш да убиеш кваzи. Но можеш да го зашеметиш за известно време.

Което и демонстрирах, като ударих с всичка сила Роман по главата с дръжката на мачетето. Не се съмнявах нито за миг, че той няма да позволи на Михаил просто така да отведе въздигналата се, и бях подготвен.

Роман рухна на пода.

— Вие сте идиот, Чаленко! — извика Михаил. — Денис, арестувайте го!

Роман се размърда леко, опита да се изправи.

— Ако се съпротивлявате, лично аз ще ви разкъсам на парчета! — изрева заплашително Михаил. — Вие сте позор за всички кваzита!

— Аз не мога… Не мога без нея… — мърмореше Роман, докато аз стягах ръцете и краката му — ръцете със специални белезници, а краката — с пластмасови. Три броя наведнъж, за всеки случай.

— Щом не можете — идете да работите в резервата. Там са нужни кваzита с такъв потенциал на влияние като вашия! Идиот!

Роман ридаеше. На кваzитата не им текат сълзи, те имат значително по-слабо развити слъзни жлези, но той наистина ридаеше, макар че бузите му си оставаха сухи.

Юля започна тихо да скимти, без да отмества поглед от него.

— Тя какво, наистина ли нещо разбира? — смаях се аз.

— Не, тя се влияе от реакцията му — каза Михаил. — Повикай транспорт. Ще я изпратим обратно в резервата. А него… в нашето консулство. Нека консулът си блъска главата.

След като надеждно опаковах седналия на пода Роман, макар че той беше престанал да се съпротивлява, аз се изправих и огледах дивата стая, в която се намирахме.

Мишки за храна.

Змии… сигурно за да оправдаят купуването на мишките. Въздигналата се явно нагъваше здраво, колкото и енергично да се плодяха клетите гризачи, очевидно не й бяха достатъчно.

Виж ти, безумната съседка се беше оказала по-проницателна и от мис Марпъл. Щеше да се наложи да й пиша благодарствено писмо.

— Михаил — казах аз, като извадих телефона си.

— Какво, Денис?

— Сега, когато ги изпратим… Ще седнем някъде лице в лице. И ти ще ми разкажеш.

— Какво още?

— Защо тя „никога не би се възвисила“ тук. И как изобщо се възвисяват въздигналите се.

Михаил ме погледна. Поклати глава.

— Не искаш да знаеш това.

— Не искам. Но трябва. И ти ще ми разкажеш всичко.

 

 

Двете коли тръгнаха — очуканият фургон с въздигналата се и консулският седан с дипломатически номера.

С Михаил останахме при нашата полицейска кола.

— Денис, моля те, не искай това от мен — каза Михаил.

— Нали разбираш, че ще искам — отговорих аз. — Достатъчно. И без това постоянно шикалкавиш. Но тази тайна ще ми я разкриеш… партньоре.

Михаил въздъхна.

— Много се боя, че след това отношенията ни никога вече няма да бъдат същите.

— Да, да. Така каза доктор Уотсън на Холмс, докато си закопчаваше панталоните… Не протакай.

Михаил затвори очи. Постоя малко така, леко поклащайки се. Попита:

— Ти имаш ли някакво предположение?

— Имам едно, но е неправилно. Мисля, че въздигналият се се възвисява и става кваzи, когато изяде човек.

— Защо да е неправилно? — попита Михаил.

— В първите седмици на катастрофата хората умираха в огромни количества, но не се появиха никакви тълпи от кваzита. И изобщо… покойният професор похапна от своя убиец, но не поумня.

— Правилно — каза Михаил. — Просто не е похапнал достатъчно. Въздигналият се трябва да изяде мозъка.

Жив човешки мозък… поне малка част. Въздигналите се рядко се добират до мозъка, нали не разбират какво всъщност им е нужно. По принцип жертвите умират с цял череп, след което въздигналите се губят интерес към тях… и убитите се въздигат. Но понякога въздигналите се се добират до мозъка. Тогава… доколкото разбираме, един човек е достатъчен за възвисяването на няколко въздигнали се. В църковната лечебница в кваzита се превърнаха десет въздигнали се. Това вероятно е близо до предела.

Гледах кваzито, с когото няколко дни бях работил рамо до рамо. Който възпитаваше дете, което смяташе за мой син. Който…

— Вие всички знаете това — казах аз. — И го криете…

— Не само ние, но и хората. Вашите власти го знаят. Учените, които се занимават с въздигналите се и кваzитата, го знаят. Но ако тази информация стане общоизвестна, хората и кваzитата ще се вкопчат в смъртоносна схватка.

— Ти си чудовище — казах аз. — Ти си човекоядец… чудовище. Всички вие сте чудовища.

— Били сме чудовища. Въздигналите се нямат разум, тях ги движи само стремежът да убиват и да ядат…

— Млъкни! — извиках аз. — Достатъчно!

Михаил млъкна.

— Повече не можем да работим заедно — казах аз. — Търси Виктория. Занимавай се с твоите кваzидела, Надран Лисан. Не искам да те виждам повече. Аз си имам своя работа и свой живот, ясно ли е?

Михаил мълчеше.

Аз се обърнах и тръгнах по пресечката към метрото.

 

 

Колко странно е всичко. Тайната на кваzитата се оказа толкова зловеща… и толкова банална. Като в старите хоръри, като в нискобюджетните филми, като в не особено страшните анимационни филми, в които живите мъртъвци гъгниво мърморят: „Мозък! Мозък!“.

Все едно да откриеш, че вампирите наистина съществуват и се боят от чесъна, светената вода и слънчевата светлина.

Ние сме свикнали, че нещата не са такива, за каквито сме ги смятали по-рано. О, ние сме готови да повярваме в привиденията, вампирите, живите мъртъвци. Във всякакви прабабини приказки. Но искаме тези приказки да са съвременни. Да бъдат обърнати с хастара навън. Нашите вампири ще се разхождат на дневна светлина, ще ядат чеснова багета и ще си чистят зъбите с клечки от трепетлика. Нашите мъртъвци ще се надигнат заради ужасен вирус, но дори и да са кръвожадни, изобщо няма да ги интересуват чуждите мозъци.

Може би това вече се е случвало? Може би в паметта на поколенията се съхранява изкривено страшното познание, че на мъртъвците им е нужен жив мозък?

А ние дори не намерихме вируса, който толкова внезапно превърна мъртъвците ни във въздигнали се. Ето, вирусът на варицелата, с който се занимаваше обезумелият професор, съществува. Вирусът на някаква страшна Ебола — също. И винаги успешно са ги намирали и са ги изучавали, дори и да не могат да се справят с тях. А вирусът, вдигащ на крака мъртвите, не е намерен! Ясна работа, на по-голямата част от населението му е все едно. За тях и без това всичко е ясно, динозаврите ги е убил астероид, нефтът се е образувал от измрели динозаври, мъртъвците ги е вдигнал вирус. Не са го намерили? Е, ще го намерят!

Но ако се замислим, защо все пак още не са го намерили? Та ние не сме подивели. Пълно е с научни институти, повечето големи градове оцеляха. При нас, при американците, в Европа…

Може би няма никакъв вирус?

А въздигналите са резултат от проклятия. Заклинания. Гневът Божий. Докато вирусът не бъде намерен, можем с пълно право да отстояваме всяка хипотеза, дори най-безумната.

… Изведнъж установих, че вече съм стигнал от метрото до входа. Самото пътуване в метрото, между другото, почти ми се губеше. Макар че не. Определено помня как хората пред мен отстъпваха встрани, явно изражението ми не е било дружелюбно.

Вируси. Въздигнали се. Мозъци.

… А нали всичко това означава, че ако радикалите-кваzи пуснат своя вирус, унищожат възрастното население и започнат да строят чудния нов свят, той ще бъде много лош свят. Съвсем не всички младежи, които са се изучили и са се размножили, плащайки по този начин своя „дълг към обществото“, ще могат в дружна тълпа да преминат в чудното състояние на кваzи, като бързичко се отърват от неприятното състояние на въздигнали се.

Ще се наложи да пожертват една част. Една част ще бъдат изядени.

Живи.

Изведнъж така ми прилоша, че спрях и притиснах длан към устните си.

Не просто живи — и мозъка им щяха да ядат жив… Във всяка утопия и за най-бедния селянин ще се намерят по двама-трима роби. В утопията на кваzитата, ако се пропусне масовата гибел на възрастното население, всичко изглеждаше напълно прилично. А и масовата гибел като че ли можеше да не се взима под внимание — нали всички щяха да бъдат превърнати в кваzита, щяха да оживеят.

Само че стоеше въпросът за цената. Която щеше да плати една десета от населението. Не, не да плати! Да плаща редовно. При това разсъдливите и логични кваzита никога не биха разчитали на такова примитивно нещо, като жребия или лотарията. Всичко ще бъде научно обосновано. „Деца! Учете се добре! Защото онези, които се учат добре, ще станат кваzита и ще живеят дявол знае колко! Може би дори ще живеят вечно! А онези, които изостанат, които се учат лошо, ще ги изядат живи. А сега отворете тетрадките…“

Макар че не, няма да тръгнат да разкриват такава опасна информация на децата. Те ще узнаят истината едва след като преминат през краткия стадий на въздигнал се и се пробудят в своя кваzирай. С окървавени устни, над тялото на разкъсания си другар.

Все пак повърнах.

Дори не дотичах до храстите. Стоях пред входа и повръщах. Не излезе кой знае какво — нали не бях обядвал. Свих се в мъчителен спазъм и не знам кашлях ли, или повръщах…

Разбира се, в този момент не можеше да не се появи някой съсед. Има особен природен закон, който отговаря за появата им в най-неподходящия момент.

Към входа се приближи чичо Ваня от първия етаж, тихият самотен алкохолик на неопределена напреднала възраст. В ръката му имаше найлонова торбичка, в която се отгатваха очертанията на франзела, консервени кутии и бутилка.

— Ех! — каза прочувствено чичо Ваня, докато ме гледаше. — Не можеш разбра от какво я правят проклетията сега…

Той се порови в джобовете си и ми подаде неочаквано чиста носна кърпичка. Смутено я взех и си избърсах устата. Машинално му я подадох обратно.

— Задръж я — каза намръщено чичо Ваня. — Имам още. Ти, съседе, по-внимателно. Още си млад, а аз скоро — в кваzи. Замезвай, не пий на празен стомах. Храната вече не е като в младостта ми, нима мъртваците умеят да отглеждат храна? А и е някак противно след тях. Ядеш картофчето и се мръщиш… Но все пак трябва да се замезва. Трябва!

— Благодаря, чичо Ваня, ще го имам предвид — промърморих аз.

— Изплакни си устата с водичка — поучаваше ме чичо Ваня. — Но засега не пий. Особено алкохол! Стомахът ти е уморен, нужна му е почивка. Виж, преди лягане може някоя друга чашка. Но без усърдие!

Той ми намигна и милостиво се отправи към входа. Колко високо трябва да съм вдигнал самооценката му! Капитан от полицията, борец срещу мъртъвците, а повръща пред входа, позори, така да се каже, честта на мундира!

След като изхвърлих носната кърпичка в кошчето за боклук и мислено си отбелязах да купя няколко кърпички и да ги подаря на чичо Ваня, влязох във входа. С подозрение, макар и да не очаквах наистина да срещна отново тук Виктория.

Нямаше я. Само в ъгъла се целуваха тийнейджъри. Юношата беше толкова увлечен, че изобщо не ме забеляза (както явно не беше забелязал и чичо Ваня), а девойката гледаше гордо и предизвикателно.

Ами добре, гордей се. И за нас ще се намери с кого да се целуваме.

Качих се на моя етаж, отключих вратата. Подуших въздуха. Ухаеше на нещо вкусно.

— Кой е тук? — обадих се.

От кухнята надникна Настя, с обикновена къса рокля и боса. Гледаше с почти същия поглед като девойката във входа.

— Аз съм. Гладен ли си?

— Аха — отвърнах неуверено. Погледнах накриво куфара в ъгъла на преддверието.

— Нали нямаш нищо против? — попита Настя. — Реших да поживея при теб. За кратко. Просто трябва да свикна, че мама и брат ми се върнаха. Но мога да си тръгна! Да не си помислиш, има къде да отида. Приятелки, леля, а и един старши лейтенант отдавна ми предлага… — Тя млъкна и се усмихна. — Добре, лъжа за всичко. Приятелките ми си имат свои проблеми, лелята е стара и е във Воронеж, старши лейтенантът е досаден и дебел.

— Какъв ужас — казах аз. — Дебел старши лейтенант. Накъде е тръгнал този свят. Остани, разбира се. Разопаковай си багажа.

— Вече го разопаковах — съобщи Настя. — Заех ти няколко полици в гардероба. А дебелият старши лейтенант, понеже е от управление „К“, лови хакери в мрежата. Няма време да се занимава със спорт, постоянно е във виртуалното пространство, и не е досаден, а обстоятелствен… Сварих тиквена супа. Вегетарианска е, дори без мляко, помислих си — току-виж Михаил намине.

— Няма да намине — казах кратко.

— Ами добре. Всъщност просто нямаше мляко. Съвсем нищо няма в хладилника ти, някоя мишка би се обесила там.

Стомахът ми се сви от спазъм.

— Ох, Настя, недей за мишки! — помолих я аз.

— Добре — каза тя с учудване. — Но това е просто фигура на речта, израз…

— Знам. Но недей за мишки. После ще ти обясня защо.

Настя сви рамене.

— Добре. Общо взето, намерих пет бутилки различен алкохол, все силен и безвкусен, макар че конякът го пробвах, но е някакъв кошмар, невъзможно е да се пие. Десетина яйца, но те трябва да се ядат сутрин, а не на вечеря. Намерих и топено сирене „Дружба“, но вече се е вкаменило. Малко картофи, но са прорасли. Обаче имаше леща, лук и тиква, затова реших да направя супа. Странна комбинация от продукти.

— Рядко ям вкъщи — отвърнах. — А лещата, лука и тиквата ги взех, защото самият аз смятах да си направя супа. В събота си готвя тиквена супа.

Надя се обърка.

— Наистина ли?

— Хората понякога разкриват неочаквани свои страни — казах аз. — Кой би заподозрял, че готвя нещо по-сложно от сандвич?

Свалих си униформата и я метнах на закачалката.

— Тук беше сакото ти, аз го почистих и го прибрах в шкафа — неочаквано каза Настя. — В джоба му имаше статия от професор Томилин, от апартамента му ли я отмъкна?

— Да — признах аз. — Все забравям да я прочета. Нещо друго? Купчина бележки от любовници, умоляващи ме да се върна?

— Ами… почти — каза Настя. И извърна поглед.

Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня думите на Михаил и да разбера каква е работата.

— Намерила си плика?

— Не… да… — Настя продължаваше да не вдига поглед и аз изведнъж разбрах, че и вълнението й, и това, че беше пила гаден коняк — всичко е следствие от откритието. — Не беше запечатан.

— Не се сърдя. Аз самият съм ужасно любопитен. Професионално заболяване.

— Там има заключение от ДНК анализ — каза Настя. — За родство.

Кимнах.

— Знам. Мога да обясня.

— Не си длъжен! — каза бързо Настя.

— По-добре да ти кажа. Михаил настоя. Той смята, че Найд може да ми е син. Има сходство във възрастта и мястото, където е намерил момчето.

— Там, разбира се, няма фамилия, но аз разбрах — таза Настя.

— Михаил не знаеше една тъжна подробност. Жена ми ме е мамила. Детето, което смятах за свое, е било от друг човек. Така че никакъв анализ няма да каже нищо… и слава Богу…

Настя се намръщи и ме погледна в очите.

— Не — казах аз.

Настя кимна.

— Но не! — възкликнах аз. — По дяволите, не, тя ми каза… дай плика!

— Ето го там, на масичката… — произнесе тихо Настя.

Хванах плика, измъкнах листчето, разгънах го.

Вторачих се в равните редове на разпечатката.

„Анализът е проведен по стандартни методи на четиринайсет локуса…“

— Защо реши, че твоето дете не е твое? — попита Настя.

— Олга ми каза така… — прошепнах само с устни.

— Кога?

— Ние… ние бяхме в една къща… трябваше да се измъкваме, да бягаме… тя реши да се затвори в музея, там наблизо имаше музей… аз настоявах, че трябва да се промъкнем…

— И тя каза, че детето не е твое?

— Да.

— Денис… — Настя се приближи и внимателно ме прегърна. — Повярвай ми, жените често лъжат, когато казват на някой мъж, че детето е от него. Но се случва да излъжат и когато казват, че детето е от друг. И това не е рядкост.

— Защо? Защо?

— Мислела е, че така е по-безопасно — прошепна Настя. — За детето. И за да го защити, те е излъгала.

— И какво да правя сега? — попитах аз, сякаш някой на света можеше да ми отговори.

— Като начало — да хапнеш — отговори Настя.

 

 

Супата беше вкусна. Струва ми се.

Макар че аз я правя по друг начин. Не всяка събота, разбира се, за това излъгах. Но понякога я правя. Понякога ми харесва да готвя. Нещо неочаквано за ерген.

Ядях супата и гледах Настя.

А тя гледаше към стената. Към портрета на Олга с детето в ръце.

— Ти нали всъщност никога не си вярвал на това, което ти е казала? — рече внезапно Настя. — Иначе не би окачил тази снимка.

— Повярвах — промърморих аз.

— Не — каза безпощадно тя. — Не се залъгвай, Денис. Искало ти се е да повярваш, защото така е било… по-лесно. И детето не е твое, и жената те е мамила. Но ти не би гледал всеки ден тази снимка. Всъщност всичко си разбирал, но си се правел, че си повярвал.

— Някак сложно е — промърморих аз.

— Ние, хората, изобщо сме сложни. Кваzитата са простите. Какво смяташ да правиш?

— Това е моят въпрос…

— И отговорът е твой.

— Не знам — казах аз и оставих лъжицата. — Вкусна супа. Благодаря. Не знам, Настя. Тук има проблем… Михаил…

Тя се намръщи.

— Смяташ, че щом е спасил детето ти, то нея… твоята жена…

— Да.

— Може някой друг я е… убил? — внимателно предположи тя. — А той го е спасил.

— Не — казах аз. — Не питай защо. Но съм почти сигурен. Това не е като със сина ми. Наистина съм сигурен.

Настя мълчеше, прокарваше пръст по масата. После каза:

— Носят се такива слухове… Че въздигналите се се възвисяват, ако убият човек. Сякаш душата… преминава…

— За съжаление не е толкова романтично — отговорих аз. — Тук душата няма нищо общо. Но… да. Михаил е убил Олга. А после е придобил разум и е спасил сина ми.

— Как се казваше… се казва? — поправи се Настя.

— Найд — отвърнах мрачно аз.

— Не, имам предвид истинското му име.

Потърках очи.

— Най-обикновено име. Александър. Саша.

— Хубаво име — каза Настя.

— Той е Найд. И това вече не може да се промени. Отгледал го е стар мъртвак, който е убил и изял майка му. Какво да правя сега? Как да живея с това? По-добре…

Ръката й нежно, но твърдо легна на устните ми.

— Мълчи — каза тя. — Не бива да казваш неща, от които ще се срамуваш. Твоят син е жив. Отгледал го е друг човек, но това не е чак толкова лошо. А и той е още дете. Може да стане твой син. Или поне ти да станеш негов баща.

Аз мълчах.

— Михаил знае ли? — попита Настя, като отдръпна ръка.

— Не, той не е виждал резултатите. Искаше аз да взема решение. Но… — Въздъхнах. — Той е казал… на Найд. Детето е уверено, че аз съм баща му. Защото е свикнал Михаил винаги да е прав.

— И се е оказал прав — кимна Настя. — Така, Денис. Избърши си сополите. Намери снимка на Олга. Нещо друго… което може да е важно за едно дете. И отиди при него.

— Казах на Михаил, че никога вече не искам да го виждам! — опитах се да възразя аз.

— Грешиш. Ще ти се наложи да го виждаш. Заради сина ти. Ако искаш, сама ще му се обадя… само че му нямам номера.

Подадох й телефона си и станах.

— Ще отида да събера… снимки.

— Как си го записал в телефона? — попита Настя. — Като „Михаил“ или като „Бедренец“?

— Като „Мъртвака“ — отговорих мрачно аз.

Михаил ме посрещна на улицата. Вече се стъмваше, фенерите се палеха, но лампата над входа кой знае защо не светеше.

Може би полумракът сега беше за добро.

— Здрасти — каза Михаил.

— Здрасти — отговорих аз.

— Трябва да разберем какво искаш да кажеш на Найд — рече кваzито. — Какво можеш да му кажеш.

— А ако поискам да му кажа всичко? — поинтересувах се аз.

Той изведнъж рязко омекна.

— Имаш право да му кажеш всичко, което сметнеш за нужно. Ситуацията е толкова странна и сложна…

— Защо, защо ми каза за Найд, кваzище? — попитах аз с болка. — По-добре да не знаех. И той никога да не беше узнавал. Какво ще промениш сега? Кому е нужно това?

— На него е нужно — отговори тихо Михаил. — За да знае своите корени. Да помни, че е човек.

Замълчахме.

— Жив човек… — неловко се поправи кваzито.

— Няма да му казвам, че ти си убил майка му — заявих аз. — Още повече… с подробности. И ти не му казвай. Във всеки случай не сега. Като порасне — може би. Но сега не бива.

— Благодаря — каза Михаил. — Боях се да помоля за това. Тук правото е на твоя страна. Но трябва да разбереш едно: ако му кажеш, ще реши да дойде с теб. Ако не — едва ли.

— Разбирам — отвърнах. — Но засега всичко ще бъде просто. Въздигнал се е убил майка му. Кваzито Михаил го е спасил и отгледал. Не е нужно да знае, че въздигналият се и кваzито са едно и също лице.

— Денис, аз съм виновен пред вас, но нали тогава не съм съзнавал… — започна Михаил.

— Знам.

— Когато сме въздигнали се, ние сме кръвожадни зверове. Машини за убиване, прочистващи всичко живо около себе си.

— Знам.

— Можеш ли да простиш на този, който някога е бил звяр?

Въздъхнах.

— Михаиле, аз и без това смятах, че всички кваzита някога са убивали хора. Не знаех само, че е задължително условие. Бих могъл да се примиря с това, в някаква степен. Но ти си убил жена ми! И никаква безпаметност не може да промени този факт.

— Прости ми — повтори Михаил и отвори пред мен вратата към входа.

 

 

Найд беше в стаята си. Седеше зад бюрото си и си чатеше с някого на ноутбука. Изобщо не знам защо не излезе — или беше обиден, че не бях дошъл веднага, или изведнъж го бе обзело смущение. Влязох, затворих вратата и седнах на крехък скърцащ стол. Оставих в краката си чантата, която бях донесъл.

— Аз ей сега — каза Найд, без да вдига поглед.

— Да, моля.

Гледах го. Не. Нищо, абсолютно нищо не откривах в него от онова едногодишно дете, което бях държал в ръцете си.

Нямаше и никакво внезапно усещане за родство.

Но ДНК тестът не лъже.

Найд затвори ноутбука и ме погледна.

Помълчахме малко.

— Странно, а? — каза той.

— Не е точната дума… — Опитах се да добавя „синко“, както се полага за една лоша мелодрама, но думата заседна в гърлото ми. — Много странно.

— Извинявай, че навярно няма да мога да ти викам „татко“ — каза Найд с нотка на вина. — Някак съм свикнал да наричам така… Михаил. Той не настоява, но аз какво, „дядо“ ли да му викам? Или „кваzище“?

Кимнах.

— Разкажи ми за мама — помоли Найд и отново сведе поглед.

— Тя беше много добра — казах аз. — Силна. Волева. Много те обичаше… И мен. Но теб повече.

— Защо ние с мама сме се изгубили? — попита настоятелно той. — Ти изостави ли ни?

Стиснах зъби. Преброих до три.

— Не. Никой никого не е изоставял. Но ни нападна тълпа въздигнали се. Майка ти успя да се скрие с теб в една сграда, а на мен ми се наложи да избягам по пътя. Нямах оръжие, въздигналите се бяха страшно много. А после, когато успях да се върна, там вече нямаше никого.

— Със сигурност ли не си виновен? — настойчиво се поинтересува Найд.

— Можех да умра и да стана въздигнал се — казах аз. — Но по-скоро щяха да ме разкъсат на парчета и да загина напълно. Бяха твърде много.

Найд се намръщи.

— Ще ми покажеш ли снимка?

— Дръж. — Подадох му флашка. Ръцете ни се срещнаха и двамата потрепнахме. Найд побърза да отдръпне своята и се зае със сумтене да напъхва флашката в ноутбука. — А ето и хартиените…

Той остави флашката и започна да разглежда избледнелите от времето снимки.

— Мама е красива — каза той и грижливо положи снимката върху бюрото. — Аз се опитах да я намеря сам в Мрежата, но нищо не открих. Толкова е странно!

— Майка ти свирепо недолюбваше интернет и социалните мрежи — усмихнах се аз. — Понякога се шегуваше, че трябва да работи като шпионка — няма я в интернет.

— А каква беше?

— Моден дизайнер. Тоест учеше за дизайнер. Много спокойна женска професия, измисляше всякакви красиви неща.

— А… — каза Найд без особено въодушевление.

— Беше много спортна — казах аз. — Смела. Умееше да стреля, много по-добре от мен тогава. Имаше някакъв висок дан по карате.

— Така ли? — заинтересува се той.

— А работата й… ето, вземи…

Извадих от чантата си едно яке и му го подадох. Най-обикновено, от яркооранжева синтетична тъкан.

— Мамината курсова работа. Красиво е, нали?

Найд мълчаливо въртеше якето в ръцете си.

— То всъщност е женско — извиних се аз. — Но според мен е твоят размер. Може да го обличаш, ако искаш. Майка ти понякога го носеше.

— Искам — каза Найд.

После изведнъж заби лице в якето и раменете му се разтърсиха от ридания.

— Найд… — промърморих аз. Посегнах неловко и положих ръка на рамото му. — Найд…

Глупавото „не плачи“ изчезна от само себе си, неуспяло да се роди.

— Аз също плача понякога — прошепнах.

— И сега какво? — попита Найд, без да откъсва лице от якето.

— Не знам.

— Та… Михаил казва, че всичко може да стане още по-лошо — рече Найд. — Че могат да умрат всички възрастни, а децата да започнат да ги възпитават кваzитата. Че вие преследвате тази… Виктория…

— Да — казах аз, като мислено наругах Михаил за последните думи. Да, да лъжеш децата не е хубаво, но не е задължително и да им казваш всичко. — Но теб нищо не те заплашва.

— Аз не искам ти да умреш — каза Найд.

— Ще се постарая — обещах аз.

— Намери я… — Той упорито се стараеше да мине без обръщение. — Нека тя да умре, а ти ще живееш.

— Всичко е много сложно, синко… — казах аз и сам се изумих как лесно се изтръгна от устните ми тази дума, която не бях произнасял десет години и която току-що упорито не ми се удаваше. — Всичко е много сложно, но ще направя каквото мога. Но не се съмнявай, всички я издирват. И Михаил… и Държавна сигурност… всички-всички…

— Ще я хванеш ти — каза Найд. — Или ти, или никой.

— Защо? — учудих се аз.

Той най-накрая откъсна лице от якето. Смачка го, притисна го към корема си. Погледна ме.

— Защото само ти ще можеш. Михаил каза, че ти си най-добрият. Че мразиш кваzитата, но тях ги мразят мнозина, а ти имаш право на това. И само ти ще можеш да хванеш побъркано кваzи.

— Побъркано… — Потиснах нервния си кикот. Какво пък, това е идея. Лудост. Оттам и всички тези мятания насам-натам, всички тези странности. Но нима може да се побъркаш, когато си мъртъв? Или след като преминеш през възвисяването и се превърнеш в кваzи, си оставаш психар, както приживе? Никога не бях чувал за такова нещо… — Не мисля, че тя е побъркана. Ние просто нещо не разбираме.

— За нея? — попита синът ми.

— Изобщо за кваzитата — казах аз. — Ние, хората, бяхме твърде заети, когато се случи катастрофата. Отначало с усилието да оцелеем. После да установим отношения с кваzитата. После да уредим новия си живот, който прилича на стария, но е съвсем различен. Изобщо не можем да проумеем най-главното. Какво са кваzитата и какво са въздигналите се.

— А какво са хората? — попита Найд. — Нима разбираме това?

Свих рамене.

— Ето — какво съм аз? — попита Найд. — Човек или ларва на кваzи?

— Ти си момче — казах аз. — Засега си само момче.

Найд се намръщи.

— Между другото, обидно е!

— О… Знаеш ли колко бих иска \ да съм просто момче. Да не си тъпча главата с глупостите на възрастните…

Найд помълча, после кимна и попита:

— Как се казвам?

— Александър — отговорих аз. — Саша.

Той се замисли.

— Много обикновено име.

— Ами не знам. Македонски и Пушкин ги е устройвало.

Найд сви рамене, погледна снимката на бюрото.

— Може ли да ми я оставиш?

— Твоя е — казах аз.

Вратата изскърца и в стаята предпазливо надникна Михаил.

— Нали не преча?

— Виж, това е моята мама! — Найд скочи и му подаде гланцовото листче. — Красива е, нали?

Михаил потрепна. Съвсем по човешки потрепна и извърна поглед. После се вгледа в снимката и каза бавно:

— Да. Красива е.

Осъзнах, че нямам повече сили да стоя тук.

При сина си и възпиталото го чудовище.

— Време е да тръгвам… Сашка — казах аз и се изправих. — В чантата има още снимки. И разни вещи… мамини и твои.

— Мои? — обърка се той.

— Ами… — Свих рамене. — Играчки. Плюшено мече. Не знам, помислих си…

Той кимна, без да откъсва очи от мен.

Погледнах накриво Михаил — той все още разглеждаше снимката.

— Ще дойда утре — казах. — Ако нямате нищо против.

Найд енергично заклати глава, после съобрази, че това може да бъде разбрано неправилно, и закима.

— Довиждане — казах аз. — Довиждане, синко. Михаиле…

Той вдигна поглед към мен.

— Ще се видим в участъка — казах аз. — Утре сутринта.

— Измислил ли си нещо?

— Не. Но ще измисля. Утре сутринта. Както обикновено.

Още веднъж кимнах на сина си. За миг се обърках, борех се с желанието да го прегърна. Найд, изглежда, също се мъчеше да се ориентира в чувствата си.

— Довиждане — казах аз. — Ще намина утре.

Заобиколих отдалече Михаил и излязох в антрето.

Всичко е странно. Всичко е толкова странно.

— Денис…

Михаил бързо и безшумно ме догони. Снимката още беше в ръката му. Подаде ми я — сякаш трябваше да я погледна, за да си спомня нещо.

— Денис, това ли е твоята жена?

Аз кимнах.

— Тя… да не е боядисвала косата си в червено?

— От къде на къде?

Михаил за миг затвори очи и каза тихо:

— Не съм се възвисил за сметка на майката на Найд, Денис. Онази жена… тя беше червенокоса.

Сякаш ме удариха с чук по главата.

— Не съм убивал жена ти — каза Михаил.

— Сигурен ли си? — попитах аз. — Абсолютно ли си сигурен?

Той повтори:

— Не съм убивал жена ти. Не съм я виждал, във всеки случай, когато придобих разум. С момчето… беше друга жена.

— А къде е Олга? — глупаво попитах аз.

— Не знам. Аз съм чудовище, всички ние сме чудовища. Но не съм убивал жена ти.

Постоях, докато чутото се вмести в главата ми. После кимнах.

— Утре в участъка. Да не се успиш, мъртвак.

И тръгнах към улицата — да си хвана такси.

 

 

Философите и хуманистите ни казват, че всеки човешки живот е еднакво ценен. Че за мирозданието всеки е еднакво важен и еднакво нищожен. И Бетовен, и Пастьор, и Корольов са не повече и не по-малко важни от китайския селянин, прекарал целия си живот на оризовата нива, шотландския безработен, който всеки ден се налива с „Гинес“ в пъба, и латиноамериканския наркотърговец, продаващ бяла смърт из улиците на Ню Йорк.

И ние дори сме склонни да се съгласим с това, макар вътрешно да се мръщим, но кимаме и мърморим, че всеки човек е цяла вселена и всеки живот е безценен, а всяка смърт — непоправима.

Чак до момента, в който на везните се оказват не абстрактните Авицена и египетски каменоделец, а двама напълно обикновени, незабележителни хора, но единият от които е твой близък, скъп и любим.

Ето в този момент целият хуманизъм и цялата софистика се свличат от нас като люспи.

Защото смъртта на своя не можеш да простиш, а смъртта на чуждия — с лекота. Е, добре, не с лекота. С известно усилие и лек дискомфорт.

Така е устроен животът. Навярно това е несправедливо.

Но в този живот дори Бог не е обещавал никому справедливост.