Сергей Лукяненко
КваZи (4)

Глава 4
Задмкадието и Москва

Завърших доклада си. Прочетох два пъти написаното. Разпечатах го и го пренаписах още веднъж. Намерих три граматични грешки и четири пунктуационни. Не бях сигурен за пунктуационните, но за всеки случай поправих и тях.

После разпечатах текста още веднъж и го подписах.

Даулетдинова беше пунктуална по отношение на граматиката. Можеше да върне доклад, нормален, хубав доклад, нашарен с червен химикал и с надпис: „Вие не сте руснак или сте учили през деветдесетте?“. Ненапразно казват, че най-яростните застъпници на руския език са научилите го до съвършенство неруснаци. И дори няма какво да възразиш, самата Даулетдинова е учила езика в Махачкала, при това именно през деветдесетте.

Само че защо е постъпила в полицията, а не в педагогическия институт? Щеше да е министър на образованието…

— Денис?

— Михаил? — попитах аз с въздишка, докато се обръщах. Кваzито, който вече десет минути търпеливо чакаше да се освободя, си погледна часовника. Часовникът му беше стар, механичен. Ако кваzитата бяха способни на позьорство, бих решил, че това е част от неговия образ, заедно с протритите костюми и старомодните вратовръзки.

— Искаш да си проветриш главата.

Смръщих чело.

— Чакай малко. Стори ми се, че не чух в изречението ти въпросителна интонация.

— Нямаше такава. Не питах, а информирах.

— „Какво, мамо, студено ли ми е? Не, гладен си.“ — цитирах с въздишка стария виц.

Впрочем, възможността да се измъкна от книжната работа с помощта на кваzито и неговите особени пълномощия беше твърде съблазнителна.

Занесох доклада на царицата (провървя ми, нямаше я в кабинета) и тръгнах след Михаил. Когато по време на задача някой загине, количеството на докладите нараства в пъти. Разбира се, провървя ни, че загиналият не беше полицай. Но затова пък той оглавяваше църковно подразделение, занимаващо се с въздигнали се, а това намирисва минимум на генералски чин.

Дори в колата се стараех да не задавам въпроси, като се надявах, че Михаил сам ще благоволи да даде обяснения. Стараех се, докато не разбрах, че пътуваме към Склиф^[1].

— Добре — рекох аз. — Само не ми казвай, че Пьотър е оживял и е в реанимацията.

Михаил ме погледна накриво.

— Черен хумор — съгласих се. — Много ми е жал за него. Той е герой, въпреки всичко. Но такава е работата, без да искаш, закоравяваш и се покриваш с броня от ирония при загуба на бойни другари.

— В отдела ви за десет години има двама загинали — каза Михаил. — И само единият е загинал от въздигнали се. Не оправдавай лошото си възпитание с въздигналите се.

— О, Господи! — въздъхнах аз. — Само кваzита не ми бяха чели морал. Жал ми е за Пьотър! Много ми е жал!

— Ти не вярваш в Бог — каза Михаил.

— Да. Не вярвам. Това е фигура на речта.

— А той вярваше искрено, макар че отначало се съмнявах — каза Михаил.

— Той беше с такъв сан, а ти си се съмнявал?

— Ако знаеше, Денис, колко много хора отстояват и защитават това, в което всъщност не вярват.

Свих рамене. Да спориш с кваzи е все едно да спориш с някого в интернет.

— Значи защо отиваме в Склиф? — попитах аз.

— Не отиваме в Склиф — поясни най-накрая Михаил. — Там е най-близката хеликоптерна площадка и ще вземем с нас един лекар, така е удобно. Нашите съобщиха, че са намерили група хора край Вологда. Изглежда, са дошли от Север, някъде от Архангелск. Трябва да се срещнем с тях, да изясним каква е работата. За целта са нужни кваzи и човек.

— Хеликоптерът ваш ли е? — попитах.

— Наш е — каза Михаил и спря колата. Впрочем, аз и сам разбрах това. На древния „Ми-2“ нямаше никакви особени шарки, но на нашите хеликоптери, дори леките, винаги имаше оръжие. Поне картечница на отворената врата.

Само кваzитата си позволяваха да се придвижват навсякъде невъоръжени.

— А за какво трябва лекар? — попитах, когато се приближихме до хеликоптера. При появата ни пилотът включи двигателите, перките потрепнаха и се задвижиха.

— Може да се наложи да се евакуират ранени — отвърна Михаил. — Както разбирам, са вървели дълго. Много дълго. И са участвали в битки.

Изведнъж ми хрумна неочаквана и нелепа мисъл.

— Да не искаш да кажеш, че не са имали контакти с цивилизацията от времето на катастрофата?

— Искам — отговори простичко Михаил.

 

Петстотин километра не са малко разстояние, на предела на възможностите на старичкия „Ми-2“. А и на всеки друг хеликоптер, ако става въпрос.

Осъзнах това някъде половин час след излитането и попитах Михаил, надвиквайки грохота на двигателите:

— А обратно? Как ще долетим обратно?

— Колоната има бензиновози — отговори Михаил. — Ако не споделят с нас горивото си, ще ни откарат от Вологда, там има аванпост. В краен случай ще се доберем пеша.

Изглежда, не се шегуваше. Не се заех да уточнявам — съсредоточих се върху пейзажа зад прозореца.

Хеликоптерът летеше над диви земи, обитавани само от въздигнали се. Те дремеха в сънна забрава, бродеха из полята и горите, преследваха мишки, котки, подивели кучета и други животни. Впрочем, казват, че въпреки въздигналите се в страната са се разплодили множество зайци, лисици, вълци. Въздигналите се явно не бяха толкова страшен враг за тях, колкото живите хора.

От време на време прелитахме над обработвани ниви. Те понякога бяха безлюдни, понякога на тях работеха въздигнали се под надзора на кваzита. Разбира се, не можеше и дума да става за някакво животновъдство. Но най-простите дейности по изораването на нивите и прибиране на реколтата можеха да се вършат от въздигналите се. Всичко, което изискваше интелектуални усилия, се падаше на кваzитата, но в селскостопанския труд има достатъчно еднообразна механична работа. Може да се използва трактор или култиватор. А може и въздигнали се, стига да си способен да ги управляваш.

Нима онези хора наистина не са имали контакт с външния свят десет години? Седели са си някъде в пустошта?

Не, не мога да повярвам. Глупости! Има телевизия, останали са спътници ретланслатори в орбита. Около големите градове (на Вологда не й беше провървяло, но множество градове бяха оцелели) работят мобилните връзки.

Радиото!

В края на краищата съществува обикновеното радио! На всякакви вълни — от дълги до къси. Към момента на катастрофата интернет почти го беше изместил, но после в годините на хаос и паника то се възроди и стана модно. Хората би трябвало да са слушали радио.

А самолетите? Разбира се, сега летят по-малко. Но летят, виждат се!

Макар че… на Север със сигурност има райони, над които не минават въздушни трасета. Северът ни е такъв, суров. Там и въздигналите се се чувстват неуютно. През цялата зима лежат в летаргия в снеговете, едва когато се затопли, се надигат да търсят плячка.

Добре, ще долетим — ще видим как е.

Пилотката на хеликоптера беше кваzи. Още девойка, навярно на шестнайсет години. Удивително, че на такава крехка възраст се е интересувала не от момчета и парцалки, а е мечтаела да лети.

Лекарят беше човек. Прегърбен, с малка брада и плешивина въпреки младостта си, с очила и кожена пътна чанта — помислих си, че когато застарее, спокойно може да играе Доктор Ох Боли без грим. В началото на полета седеше напрегнато, като Ох Боли на гърба на орела, после се отпусна. Попита ме:

— Нали вие сте били в приюта, когато въздигналите се са се измъкнали?

— Ние — признах аз.

— С вас е бил и свещеник, който е загинал?

— Загина — кимнах и си помислих, че маниерът на общуване на кваzитата е заразителен.

— Жалко за човека — каза лекарят. — Окончателна смърт… без надежда да се възвиси.

— А вие искате ли да се възвисите след смъртта? — попитах аз.

— Разбира се — отговори хладнокръвно лекарят.

— Ето, под нас има тълпи от такива, които бродят от десет години и са си останали без разум — отбелязах аз.

— На един му провървява, на друг — не — съгласи се лекарят.

Ако се изхожда от тази гледна точка, на Пьотър не му беше провървяло. Той се беше добрал до стаята на охраната, откъдето можеше да се блокира изходът. Но не беше успял да излезе. Въздигналите се наистина бяха насочили вниманието си към Михаил, но или бяха твърде много, или заповедта на Виктория вече беше отслабнала, защото част от тях все пак се бяха нахвърлили върху Пьотър. Немалка част — няколко десетки. Докато се е промъквал към поста на охраната, Пьотър без колебание застрелял няколко въздигнали се. Но след блокирането на изхода хвърлил оръжието и спрял да се защитава. Разкъсаха го, а когато дойдоха другите кваzита и прибраха с общи усилия въздигналите се по стаите им, Пьотър вече нямаше от какво да се възстановява.

Но най-гнусното от моя гледна точка беше това, че не хванахме Виктория.

Тя се беше измъкнала през същия този „никому неизвестен“ проход в бойлерното, през който бяхме минали ние. Беше хвърлила срещу охраняващите прохода полицаи двайсетина въздигнали се — и в суматохата си бе отишла.

Виктория беше предвидила всичките ни действия и ни беше пропуснала покрай себе си, стаена в малко килерче до банята заедно с безропотните си роби. А после изчезна, докато ние доблестно се сражавахме в лабораторията.

Не знам какво мислеше по този повод Михаил. Аз щях да ръмжа, да ругая, да плюя и да удрям с юмруци по стената. Той остана спокоен, само дето през остатъка от вчерашния ден изобщо не искаше да разговаря.

— Михаиле, в течение ли си дали майката и братът на Анастасия са пострадали? — попитах аз.

Кваzито кимна.

— В течение съм. Не са пострадали.

— Поне нещо хубаво. Щеше да е жалко за момичето.

— Те са били в тълпата, която разкъса Пьотър.

Не издържах и изругах цветисто. В края на краищата девойката пилот може би нямаше да не се смути.

— Повече ме тревожи поведението на Виктория — каза Михаил. — Толкова цинично и безотговорно да използва въздигналите се — това е отвъд границите на морала!

— Аха — възмутих се аз. — А да се нападат хора нормално ли е?

— Фактически тя самата не е убила никого — отбеляза Михаил. — Само е организирала убийството на мъжа си, погрижила се е убиецът да бъде изяден, разбунтува приюта… Но сама не е убивала никого. В поведението й има някаква логика.

— Проста логика — казах аз. — Повярвай ми, докато тя лично не убие някого, при това мъжът й тук не се брои, ще я търсят… как да кажа… енергично, разбира се, но без екзалтация. Но ако беше убила, особено един от нашите, цялата полиция щеше да е на крак.

— Искаш да кажеш, че тя не щади хората? — поинтересува се Михаил. — Само играе психологически игри, за да отсрочи залавянето си?

Кимнах.

— Интересна мисъл — рече той и мълча до края на полета.

 

 

Това не беше керван. Това беше керванище!

Направихме два кръга над колите, преди да се приземим на сто метра от тях. Кой знае защо керванът не се движеше по пътя — макар че той изглеждаше напълно прилично, само тук-там ръждавееха изоставени при катастрофата коли, — а малко встрани, по обраслото с бурени поле.

Десетина джипа, като се започне от уазове и хамъри и се стигне до лексуси — едва не се просълзих, честна дума, отдавна не бях виждал японски коли в движение. Япония, уви, беше загинала напълно в катастрофата, там не беше останало нито едно човешко селище, само на Хокайдо имаше малка община на кваzита.

(Ама че удивително, двете велики азиатски страни, Япония и Китай. От гледна точка на отбраната срещу въздигнали се Япония определено беше за предпочитане. Но Китай, макар и населението му да беше намаляло трикратно, безжалостно изчисти всички въздигнали се (изглежда, не щадяха и кваzитата) и продължи да съществува, въпреки че му се налагаше постоянно да потушава огнища на епидемии. Както си беше фабрика на целия свят, така си и остана, даже успяваше да изнася ориз и риба. А Япония загина. Разправят, че нещо в манталитета на японците им попречило да се разправят безмилостно със своите въздигналите се роднини…)

Освен джиповете — те съставяха челото на колоната — в кервана имаше десетина автобуса, няколко камиона, натъпкани с всякакви вехтории, петдесет мотора, десетина бензиновоза, две линейки, два евакуатора, няколко военни фургона с камуфлажен цвят и три бронетранспортьора.

— Да не ни ударят с някоя „Игла“^[2] — казах аз загрижено. — Навремето избълваха доста от тях…

— Вчера летяха над тях с хеликоптер и те не стреляха — успокои ме Михаил. — Хайде, ти отиваш пръв, ако всичко е наред, ние с доктора идваме.

Кимнах, пъхнах радиостанцията в джоба на униформата си и скочих от хеликоптера. Перките спряха да се въртят, двигателите утихнаха, настана тишина.

Колоната също стоеше тихо в полето, само от един автобус се долиташе блус. Значи пътуват с музика…

— Ако стане нещо, значи съм се издънил — казах аз и тръгнах срещу колоната. Искаше ми се да извадя кърпичка и да размахам в знак, че идвам с мир. Но първо, кърпичката ми беше червена, раирана, и второ, не беше много чиста.

Блусът свърши (неостаряващият Viva Viva Rock n’ Roll на Чък Бери) и зазвуча нов — One Chance на Ерик Клептън.

Някой в кервана беше любител на старата класика.

Най-накрая насреща ми излязоха няколко души.

Най-отпред крачеше як мъжага с кожено яке, украсен с татуировки по всички открити части на тялото. От колана му висеше брадвичка, имаше и пистолет, и нож, и още куп всякакви железа.

До него вървяха двама млади здравеняци, които толкова приличаха на водача, че можеха да са му само братя или синове. На възраст бяха подходящи и за двата варианта. Видях и момче на около осем години, с леко азиатска външност, но въпреки това приличаше на по-големите. То също имаше внушителен нож на кръста, стигащ чак до земята, като кавалерийска сабя. Всички бяха облечени с дънки, кожа и многобройни татуировки. Само на малкия единствената татуировка беше шарен кръст на бузата.

— Здравейте! — извиках аз, приближавайки се. — Аз съм Денис Симонов, капитан от московската полиция!

И четиримата застинаха.

Предводителят отпусна ръка върху дръжката на пистолета.

А сега няма ли да погърмят по московчанина полицай? В Русия не обичат московчаните, а и отношението към полицията е…

— Москва е жива! — закрещя тържествено предводителят. Измъкна оръжието си и загърмя към небето. — Москва е жива, руси!

И тогава настъпи пълен хаос. От колите се изсипаха хора — бяха поне стотина души. Всички въоръжени.

Стотици дула се заеха да стрелят във въздуха. Гърмяха ловджийски пушки, сухо щракаха пистолети, разнесоха се и няколко кратки автоматни откоса. Но възторжените викове се издигаха над стрелбата.

— Братко! Дениска! Капитан от полицията! От майчица Москва! — Предводителят ме стисна в обятията си. Миришеше на пот, кожи, барут и на истински мачо. Докато се мятах в ръцете му и опитвах да не се задуша, си помислих, че ако бях жена, щях да забременя само от една такава прегръдка. — Жива, жива е Русия!

— Жива е… — простенах аз. — Откъде сте вие… братя?

— От Севера сме ний — отговори простичко предводителят. Леко ме отпусна, но продължаваше да ме държи за раменете с протегнати ръце. Огледа ме внимателно. Млясна ме по бузата. — Знак имахме преди година. Самолет съгледахме в небето. Разбрахме, че светът е жив!

— Жив е, макар и не целият — признах аз, като се оглеждах.

Отблизо керванът изглеждаше още по-живописно. Част от колите бяха поставени на самоделни високи платформи с колела и окичени с рамки, при това с шипове, явно предвидени да разкъсват тълпи от въздигнали се. Отстрани колите бяха защитени от масивни самоделни решетки, като онези, които през Гражданската война жандармите са слагали на самоделните бронетранспортьори.

Бяха се подготвили сериозно за похода.

— Чичо Денис. — Момченцето с дръпнатите очи деликатно ме подръпна за пешовете на униформата. — А вярно ли в Москва има зоопарк със слон?

— А… — Едва не се задавих от неочаквания въпрос, но се опитах да отговоря в тон. — Има, мъниче.

Хлапето засия и от вълнение започна да дърпа ножа в канията.

Огледах кервана и приближаващите се към мен хора.

Такъв възторг се четеше на лицата им!

— Освен това има и цирк, даже два — кой знае защо добавих аз.

— Но мъртваци ходят по земята — въздъхна предводителят. Изведнъж се смути и ми подаде ръка. — Съвсем сме подивели, братче. Максим съм аз, по Божията воля наставник и баща на нашата общност.

— Кой знае защо имах предчувствие за името ти — кимнах аз. — Речи, братко Макс, как така се случи, че не знаехте какво се твори по белия свят? Защото тъй ми се чини по вашите действия.

Максим леко се намръщи. Навярно не биваше да злоупотребявам със старинните думи.

— А как да узнаем? — Той разпери ръце. — Живеехме в пустошта, когато апокалипсисът започна, и съвсем се откъснахме от света.

— А радиото? — попитах аз.

Максим се разсмя гръмогласно.

— Радиото? А кой ще го слуша, нали заразата по радиовълните и по интернета от човек на човек е плъзнала!

Мълчах, осмисляйки чутото.

Максим спря да се смее. Навъси се. Хвана ме под ръка и ме отведе на няколко крачки от близките си. Попита ме шепнешком:

— Какво, не е ли така?

— Не е така — отговорих тихо. — Радиото няма нищо общо.

— Епик фейл — промърмори Максим и потърка основата на носа си. — А ние изгорихме всички радиоприемници и компютри… Е, какво толкова?

— Случва се — казах аз. — Не го вземай много навътре, братко. По-добре кажи трябва ли ви лекар? В хеликоптера имаме, както и кваzи…

— А какво е кваzи? — попита с подозрение Максим.

— Това са тези, които са преболедували и са оздравели — излъгах мрачно аз. Като начало му бе достатъчна и тази информация. — Да не си помислите нещо, те не са опасни.

— А, това са чалнатите — отпусна се Максим. — Знаем, знаем. Имаме петима такива. Странни момчета, но имат подход към мъртваците. Ти не ни смятай за диваци!

Кимнах. Какво пък, един проблем по-малко. Няма да започнат да стрелят по Михаил.

— А доктор ни е крайно нужен! — продължи Максим. — По-младата ми жена ражда, близнаци. Боим се, че няма да се справим.

— Явно не си скучал по пътя, братко — отвърнах. — Ще помогнем. Ако се намери керосин за хеликоптера, след два часа жена ти ще ражда в най-хубавото родилно в Москва.

Михаил караше колата добре, макар и с онази старческа предпазливост, която толкова вбесява младите хора. Хората на възраст или започват да карат бавно, на принципа „закъде да бързам?“, или напротив, агресивно и бързо, мотивирайки се с опита си и с „от какво вече да се боя?“.

Явно при кваzитата беше същото. Михаил предпочиташе да не бърза.

— Аз не съм много подходящ за празнуване на нов дом — казах. — Пък и какъв нов дом е това? Ти си в Москва на командировка. Като си свършиш работата — ще си тръгнеш.

— Може и да остана — каза Михаил.

— Личният помощник на Представителя е решил да емигрира сред хората? — попитах със съмнение.

— Заради Найд. Не съм сигурен, че е правилно да живее сред нас.

— О, така ли? — Погледнах го крадешком. — Защо?

— Той възприема кваzитата като единствената правилна форма на живот. Като висша раса. А обикновените хора — като непълноценни същества. Засега това по някакъв начин му се вмества в главата, но ще започне тийнейджърската възраст и ще стане съвсем зле. Имали сме случаи… деца, израснали сред кваzита, се самоубиват, за да се въздигнат в правилен според тях вид.

— И това те плаши?

— Разбира се. Човешкият живот е различен от нашия, но той има и своите недостатъци, и своите предимства. Вие сте по-слаби от нас. Често пилеете време за глупости. Но сте способни да се занимавате с каквото поискате, да опитвате и да търсите, да променяте професията си, възгледите и убежденията си. Ние не се променяме. Ще се радвам, когато Найд стане кваzи, но нека първо изживее човешкия си живот. Да разбере какво му харесва, с какво ще се занимава през вечността.

— Вечността — повторих презрително. — Не съм сигурен, че вселената е съгласна с теб.

— Е, разбира се, ние също сме крайни — лесно се съгласи Михаил. — Може би нашият живот има свършек, просто е много дълъг. А дори и да няма, можем да бъдем убити. Рано или късно някой нещастен случай ще издебне всеки. Но от гледна точка на обикновения човек ние сме безсмъртни.

— Защото вече сте мъртви.

Михаил помълча, после кимна, без да откъсва поглед от пътя.

— Да. Клетките на телата ни са видоизменени. Това не е живот в нормалното значение на тази дума. Действат съвсем други механизми на обмяна на енергията, възстановяването и предаването на нервните импулси. Но това не е и смърт. Това е състояние, за което в човешкия език не е имало подходяща дума.

— А сега има ли?

— Разбира се. Кваzи. Кваzиживот.

Не взех да споря. Донякъде беше прав.

— Е, това е хубава постъпка — казах аз. — Правилна. Това, че искаш да заселиш момчето сред хората. Та ти в някаква степен жертваш себе си, кариерата си.

— Не задълго — отговори Михаил. — Колко още ще му бъда нужен? Пет години. Е, десет. После сам ще избере къде и как да живее.

— Хормоните ще му подскажат — усмихнах се аз.

— Да, това също беше довод — каза Михаил. — Забелязах, че започна да заглежда момичето на съседите.

— Кваzи? — попитах с потрепване.

— Да. Тя е негова връстница… в известен смисъл.

— Това е отвратително — казах аз. — Да, ти постъпваш абсолютно правилно… Но все пак ще повторя, че не съм много подходящ гост.

— Не е работата само в новия дом — каза Михаил. — Днес Найд има рожден ден. Още не е успял да се запознае с негови връстници.

— И затова аз съм избран за гост?

— Ти включително. Поканих и Анастасия, сега ще й е полезно да се разсее.

Огледах се, припомняйки си района.

— Спри след тази пресечка.

— Защо? Там паркирането е забранено.

— Нищо, ние сме полицаи, номерът на колата е в базата данни.

— Въпреки това ще дадем лош пример…

— Там има магазин. Не мога да отида на рожден ден без подарък. Или предлагаш да му подаря пистолета си?

— Той не би имал нищо против.

Погледнах го накриво, но не разбрах дали това е шега, или констатиране на факт.

Магазинчето, до което спряхме, не беше за детски играчки, а супермаркет за електроника. Но и Найд не беше на възрастта, на която децата си играят с играчки. Интересно, колко ли навършваше? Девет, десет, единайсет?

Моят син щеше да стане на десет. Тази есен. Ако беше жив.

В магазина преминах с бързи крачки край рафтовете. Взех пластмасова кутия с творение на трудолюбивия китайски гений — ръчен часовник-телефон-плейър, общо взето, всичко в едно, само дето не прави кафе, но кафето е вредно за децата. Многофункционално, красиво и евтино.

Найд със сигурност имаше нещо такова. Е, нищо. Важно е вниманието.

Така че на Михаил не му се наложи да ме чака дълго.

 

 

Кваzито отключи вратата, влязохме. И се оказа, че не сме първите гости.

В кухнята, пред чаша чай седеше Анастасия, с лека рокля без ръкави и сандали. Найд, препасан с голяма престилка, украсена с твърде ярки плодове и зеленчуци, магьосничестваше при печката — смесваше нещо в огромен казан. Ухаеше на пикантни подправки, доста апетитно. Ако се съди по чиниите с кашкавал и салати на масата, момчето само се занимаваше с подготовката на рождения си ден.

— Извинявай — каза Михаил на Анастасия. — Оказа се, че северняците нямат авиационен керосин. Наложи се да чакаме да дойде кола за нас.

— Нищо, Миша — отвърна тя, най-демонстративно ме игнорираше. — Ние с Найд си прекарваме чудесно. Само че той отказва да приеме помощта ми.

— Аз готвя сам — отговори твърдо Найд. — Татко не умее.

— Умея — каза Михаил без особена убеденост.

— Нищо не умееш. Ти подхождаш твърде технично към процеса.

— Дръж. — Подадох на момчето кутията. — Смятай, че е опакована с красива хартия и има картичка. Хепи бъртдей, нека ти върви по вода и така нататък.

— Благодаря! — Той радостно взе кутията. И за мое смайване добави: — Мечтаех си за такъв.

Може би просто беше много възпитано момче, а може би наистина Михаил не разбираше колко прелестни са за децата ненужните джаджи.

— Аз готвя прекрасно — каза отново Михаил. — И съставих програмата за вечерята… — Изведнъж се запъна. — Забравих да купя алкохол.

— Няма страшно — отговори Анастасия. — Ще пийнем чай. Ако нямате чай, у Денис ще се намери, той винаги си носи термос.

Ама че отмъстителна девойка!

— Защо да изпитвате неудобства? — възрази Михаил. — Аз ще отида. В сградата има малък магазин, там се продават алкохолни напитки.

— Това е напълно ненужно. Аз изобщо не пия! — възрази Анастасия.

— Аз също — добавих саркастично.

— Не е вярно — добави Михаил с упрек. — Нали усещам миризмата. Вие, Анастасия, снощи сте пили сухо вино, шардоне. После коняк. А вие, Денис, сте пили водка.

Анастасия пламна. Макар че, според мен, ако не се беше напила след вчерашния ден, нямаше да има никаква разлика между нея и кваzитата.

— Ето, преценете сами, нима той може да готви вкусно? — каза разсъдливо Найд и засили котлона. — Кваzитата са ходещи газоанализатори. Той мери подправките на везни!

— Готвя вкусно — отвърна обидено Михаил.

— Добре, аз ще отида — реших. — Видях магазинчето.

— Ще дойда с вас — каза Анастасия. — Да избера. Разобличиха ме, но виното ще си избера сама.

— Не бива така! — запротестира Михаил. — Аз ви поканих на гости!

— Да донесеш вино със себе си е възпитано — каза Анастасия. — Вие така или иначе не разбирате от него.

Побързахме да излезем, като едва не се сблъскахме на вратата. Асансьорът беше на етажа. Когато потеглихме надолу, Анастасия каза тихо:

— Какъв срам. Каква глупачка съм, да кажа, че изобщо не пия!

— Много по-страшно е друго — казах аз. — При Михаил явно не можеш дори да пърдиш тайно.

Анастасия се изкикоти, после ме погледна строго.

— Денис, кажете, нарочно ли се опитвате да ми направите възможно най-лошо впечатление?

Замислих се за момент.

— Да. Навярно да.

— Защо?

— Вие сте млада, красива и умна. За какво да започваме роман? Той ще кратък, след това ще изпадна в депресия и съвсем ще се пропия.

— А защо решихте… — започна възмутено Анастасия. После се намръщи. — Продължавате да се правите на интересен?

Свих рамене.

— Ще ви се наложи „да започнете с мен роман“, както благоволихте да се изразите, другарю капитан — каза Анастасия.

— От къде на къде? — попитах аз.

— Вие не сте железен — каза тя и внезапно залепи устни на моите.

Не, аз изобщо не бях против.

Исках го не по-малко от нея.

Целувахме се, докато асансьорът стигна до първия етаж и вратите се отвориха. Зад тях се показа дядка с торбичка с продукти в едната ръка и бастун в другата. Когато ни завари да се целуваме, така се развесели, сякаш сам участваше в процеса.

— Хе-хе! — жизнерадостно каза той. — Ех, младост! Романтика!

— Каква романтика, дядка — казах на излизане от асансьора. — Просто учех колежката да прави изкуствено дишане.

— Ти и масаж на сърцето й покажи. — Дядката се оказа труден за затапване. — Продължавай обучението на колежката. Хе-хе!

Изскочихме от входа, при което у мен възникна смътно усещане за дежа вю. Нещо подобно стана и в осми клас, когато се целувах с момиче от съседната паралелка.

Само че тогава бях наистина смутен.

Минахме покрай блока напълно благоприлично, делово, без да разговаряме. Само при входа на магазинчето Анастасия каза:

— А ти не разбра ли, че Михаил се опитва да ни сватоса?

— Какво? — Спрях от изненада.

— Той нарочно ни покани двамата. И в приюта ни взе двамата, макар че аз нямах законни основания да отида. Кваzито се опитва да ни сватоса!

— Но защо? — разперих ръце. — Да ми уреди личния живот?

— Не си ли забелязал, че у него има един такъв момент, за правилността на всичко?

— Той го нарича справедливост — поправих я аз.

— Няма значение. Явно е решил, че партньорът му е неправилно самотен. И е забелязал, че ми харесваш. И се е заел да ни сватосва.

Замислих се. Изглеждаше доста убедително.

— Това не те ли смущава? — попитах.

— Ни най-малко. Кваzитата са като природни явления. Щом законът за гравитацията и посоката на вятъра ме устройват, и към него нямам претенции.

Поклатих глава и отворих пред нея вратата на магазина. Той беше съвсем мъничък, но с нелош избор от всичко. Включително и алкохол.

— Аз ще пия вино — каза Анастасия. — Краснодарско шардоне от някоя хубава реколта.

— Аз също вино — съгласих се и погледнах към бутилката шотландско уиски. И цената беше неочаквано прилична, и уискито не беше зле, макар и бленд. На етикета, същия като в старите времена, имаше лепенка с надпис: „no animals, no revived, no quazi“.

Защо е достатъчно само веднъж да целунеш момиче, за да отидат всичките ти навици по дяволите?

 

 

Ястието, което готвеше Найд, се оказа къри. Общо взето, така и предполагах. Все пак вегетарианците нямат много богат избор на храна.

За разлика от кваzито, Найд с удоволствие ядеше кашкавал. Аз тайничко си мечтаех за късче месо или поне за салам (впрочем, спомних си и за уискито).

Но кърито беше вкусно.

Вдигнахме чашите. В моята и тази на Анастасия имаше вино, на Михаил — вода, а на Найд — лимонада.

— Ако нямате нищо против, ще кажа няколко думи пръв — каза Михаил.

Нямахме нищо против.

Кваzито помълча малко, после рече:

— Преди десет години възкръснах от мъртвите и ми се появи син. Не знам кое от двете беше по-важното. Помня този миг много добре. Внезапно се осъзнах. Спомних си кой съм. Спомних си как загинах… впрочем, не е важно. Учудих се, че нищо не ме боли. И работата не е дори в това как съм загинал — като остарееш, все нещо те боли. А аз се чувствах млад и силен. Даже по-добре, отколкото на младини. Бях в някакво непознато помещение. После вдигнах поглед и видях малко момче, още нямаше и годинка. Слънцето залязваше и лъчите му биеха право в прозореца, момчето беше тъмен силует… само светлите му коси блестяха. Всъщност то беше уплашено, гладно и искаше да спи. Но не плачеше, а просто ме гледаше. Така се сдобих със син. Честит рожден ден, мое момче.

— Благодаря, татко… — Найд се изправи и целуна Михаил по бузата. После седна явно смутен.

Аз гледах Найд.

Така, значи днес не беше истинският му рожден ден. Преди десет години Михаил го беше намерил някъде. Станал беше кваzи точно в момента, в който се е натъкнал на светлокосо момче, и това е спасило живота на момчето…

Чашата в ръката ми изведнъж затрепери и няколко пъти издрънча в чашата на Анастасия.

За щастие тя прие това за чукване и възкликна:

— Честит рожден ден, Найд!

— Честит рожден ден — успях да изтръгна от себе си, пресуших чашата и погледнах Михаил.

Кваzито ме гледаше спокойно и тъжно.

— Добре, че сте се преместили в Москва — казах със скърцащ глас. — Тук ще ти хареса.

— Аз исках да си останем в Питер — провлачи Найд. — Но и тук не е зле. Само дето хората са малко.

— Хората тук са много — поправи го Михаил. — Кваzитата са малко.

— А, да — намръщи се Найд.

— Михаил, може ли за минутка? — попитах аз и се изправих.

— Да, разбира се.

Излязохме от кухнята, празнувахме там поради малобройността ни. Михаил безмълвно тръгна напред и влязохме в малка стая, която, изглежда, беше на Найд — наоколо бяха нахвърляни всякакви дрехи, в ъгъла имаше куфарче, на масата лежеше зареждащ се таблет. Затворих вратата, обърнах се към Михаил и го попитах шепнешком:

— Нищо ли не искаш да ми кажеш, гадно кваzище?

— Всичко, което мога да кажа, вече го чу — отговори също толкова тихо кваzито.

— Найд… — Запънах се, но все пак продължих: — Найд моят син ли е?

Михаил се намръщи, сякаш от болка.

— Не знам…

— Как така не знаеш? Нали всичко това го разказа за мен!

— Да. За теб.

— Къде, къде го намери?

— Не знам какво беше мястото. Първите дни след възвисяването съзнанието още е объркано. Там имаше въздигнали се, много. Аз още не осъзнавах, че мога да ги управлявам. Избягах, отнесох момчето. Скрих се. Беше някъде в Подмосковието… В досието ти има запис на разговор с психолог…

— И него ли си чел? — Едва се сдържах да не го ударя. Впрочем, каква полза…

— Иначе нямаше да разкажа тази история. Опитвах се да намеря роднините на момчето, докато всичко някак се нареди. Четях социалните мрежи, обръщах се към служби за издирване. Имаше няколко подобни истории, но се оказаха други хора.

— Аз не съм се обръщал към службите за издирване. Знам, че Олга е загинала, а синът ни… — Замълчах.

Михаил кимна.

— Казал си на психолога, че не си видял гибелта му, но не е имало шансове да оцелее.

Затворих очи. Постоях така, бавно броях до десет. Успокоявах се.

— Да, Михаиле. Той… нямаше шансове. Нито той, нито Олга. Това не е Найд. Тоест Найд не е той.

Михаил ме погледна изпитателно.

— Сигурен ли си?

Няколко пъти поех дълбоко дъх.

— Сигурен съм. Не искам да разказвам, но съм сигурен. Извинявай, че избухнах. Извинявай за „кваzището“. Това, че горе-долу възрастта съвпада… и че той е бил светлокос като бебе… това е незначително, просто съвпадение.

— Денис, исках да ти предложа да направиш ДНК тест.

— Глупости — поклатих глава. — Чудеса не съществуват. Значи ти специално дойде в Москва, за да се срещнеш с мен?

— В Москва дойдох по друга работа. А в отдела — да, специално. Когато ти се нахвърли върху мен в апартамента на професора, взех досието ти. Прочетох го…

— И реши, че съдбата ни е събрала — усмихнах се аз. — Не, Михаиле. Съдбата се е надсмяла над теб. И над мен.

— Да, разбирам, че вероятността е малка — призна той. — Но се надявах, че не си разказал всичко на психолога. А дори да не е така…

— Тогава какво?

Михаил пак се поколеба.

— Аз се занимавам с опасно разследване. Много опасно, Денис. Смъртта на професора и дори безумното нападение над приюта са само върхът на айсберга. Напълно възможно е да не ме грози никаква вечност, а да ме убият. И тогава… Помислих си, че дори Найд да не е твой син в пълния смисъл на тази дума, от гледна точка на биологията, все пак самото сходство в обстоятелствата… още повече ако сме работили заедно и сме станали приятели… може би ти би го осиновил.

— От всички безумни идеи за човешките отношения, които ми се е налагало да слушам, това е най — чуваш ли, най! — безумната! — възкликнах аз. — Ако исках да имам ново семейство, отдавна щях да се оженя! Ако исках да осиновя дете — отдавна щях да съм осиновил! Дори и с теб да бяхме станали най-добри приятели — какъв баща на тийнейджър би излязъл от мен? Полицай-ерген-алкохолик с нередовни връзки, развличащ се на работа с отсичане главите на живи мъртъвци? Ама и ти си един грижлив татко, кваzи…

И в този момент всичко ми се изясни окончателно.

— Значи затова се стараеш да ни сватосаш с Анастасия? — възкликнах отново. — Да създадеш пълноценно семейство, на което да се пробута приемно дете, ако те убият?

Ако може човек да си представи смутено кваzи, то Михаил беше точно това.

Започнах да се смея.

Цялото напрежение от последните дни, арестът и бягството на Виктория, превземането на приюта, братята, каращи апокалиптични коли към Москва, обяснилата се в любов Настя, безумният изблик на надежда от тоста на Михаил и горчивото разочарование, когато се заставих да обмисля случващото се — всичко това изведнъж ме напусна. Гледах Михаил, чийто безупречен интелект на кваzи беше породил толкова безумен план, и се кикотех.

— Михаиле, човешките отношения не са ти силната страна — казах аз, след като се насмях до насита. — Повярвай ми. Спасявай света, лови престъпници. Измервай подправките на везни. Изглаждай отношенията между нашите и вашите. Но не се набърквай в неща, засягащи емоциите.

— Аз исках само най-доброто за Найд — отвърна той обидено. — Сериозно съм загрижен за случващото се. Ще ти разкажа това-онова… навярно утре, но ще ти разкажа. Вероятността за моята гибел е доста висока и Найд…

— Успокой се, де. Той е голямо и умно момче. Ако се наложи, обещавам да се погрижа да му намерят добро приемно семейство.

— Благодаря, Денис. Твоите думи само затвърждават в мен мисълта, че си добър човек и идеята ми изначално не е лоша.

Отново се засмях. В този момент вратата се открехна и в стаята предпазливо надникна Найд.

— А вие какво правите тук?

Все така ме болеше да го гледам. Но вече не чак толкова.

— Баща ти ми разказа един виц — рекох аз. — Много е смешен, но не е за деца, извинявай.

— Естествено — нацупи се Найд. — А Настя там скучае. Вие сте лош кавалер, Денис.

— Ужасен — съгласих се аз. — Да вървим, Михаиле. Струва ми се, че всъщност синът ти не чак толкова е загрижен за Настя, а чака тортата и свещите. Или ти забрави за нея?

— Аз сам я купих — не забравям такива неща — заяви Найд.

 

 

Оставих колата на Михаил. Първо — бях пил, и второ — нека кара из Москва, това не му е екологично чистият велосипеден Питер. Излязохме заедно с Анастасия и още в асансьора поръчах такси по телефона. Настя не каза нищо и аз поисках само една кола.

— Ще ме изчакаш ли за минутка? — помолих я. — Ще надникна в магазина.

Тя кимна и аз изтичах до магазинчето. При вида ми продавачът се усмихна и посегна към бутилката уиски.

— Познах, нали? Гледахте я с такава нежност.

— Така беше — признах аз. — Но не познахте. Не само нея гледах с нежност.

Когато излязох от магазина с торбичката, таксито вече беше спряло пред входа. Настя ме погледна и попита:

— Чаят ли свърши, капитан Симонов?

— Не, чай има. Купих шампанско.

Анастасия ме погледна замислено, а аз си спомних вица за поручик Ржевски, при когото „понякога номерът минава“.

— А шоколад имате ли, капитане? — попита тя накрая.

— Не. — Обърнах се пак към вратата на магазина. — Казвали са ми, че да пиеш шампанско с шоколад е вулгарно.

— Какво сладко изкушение… — каза със сладък глас Анастасия. — Да те пратя за шоколад, а аз да си тръгна с таксито.

— Би било справедливо — признах след кратко забавяне.

— Но нали така ще накажа и себе си… — продължи Анастасия. — Да вървим вкъщи, Денис. Имам кутия хубави бонбони. Ще те науча да пиеш шампанско с шоколад.

— Изобщо не се съмнявам, че ще ми хареса.

Може да се съпротивляваш колкото искаш, да си измисляш правила и забрани, но животът винаги взима своето. Докато си жив — животът е по-силен от теб.