Сергей Лукяненко
КваZи (7)

Глава 7
Деца и динозаври

Завеждащият учебната част, или завучът, в петдесет и седмо училище беше мъж, което изобщо е рядкост в нашето еманципирано образование. Млад, с красиви очила, целият някакъв моден, приличащ на успешен предприемач, а не на учител. Но това не се отрази на гостоприемството — на масата имаше самовар, станал безумно модерен през последните години, а купичките бяха пълни с бонбони, сладки, пасти.

— Нашето училище е много известно, много заслужило — нареждаше завучът, докато с Михаил пиехме чай. — С дълга и славна история. Нашето математическо образование е едно от най-добрите в страната, а всъщност — и в света.

— Навярно тук учат и много деца-кваzита? — попитах аз.

— Кваzита? — Погледът му се стрелна към Михаил. — Не, не особено. За съжаление децата-кваzита много рядко запазват интереса си към математиката. Но да не си помислите нещо, училището ни е нормално, сред учениците има кваzита и отношенията в колектива са приятелски, без никакви… ъъъ… предразсъдъци… макар че, за съжаление, няма преподаватели-кваzита…

— Аз просто познавам едно момче-кваzи — казах. — Брат на моя позната. След като се възвиси, се увлече по математиката. Може би…

— Разбира се, разбира се — зарадва се завучът. — Математиката е наука, в която кваzитата през последните години заеха много… достойно място. Дайте на познатата си моята визитка…

Той ми подаде картичката, после предпазливо попита:

— А вие… и двамата ли ще говорите? Обикновено идва един… специалист.

— Може и двамата — казах аз. — Такъв е експериментът. Ще спомогне за по-доброто усвояване на материала.

— Аз мога да поседя тук — каза Михаил. — По принцип ние имаме и друга работа, дойдох с Денис просто за компания.

— Не, не! — каза бързо завучът. — Това е много правилно, много хубаво. Говорете и двамата. Изнасяли ли сте друг път лекции пред деца?

— Случвало се е два-три пъти — признах аз.

— При нас са малки класове, от първи до четвърти — напомни завучът. — Няма да повярвате, но все още ни попадат първокласници, които не знаят абсолютно нищо за въздигналите се и за възвисилите се. Родителите кой знае защо не смятат за свой дълг да говорят с децата си за смъртта и възкресението, мислят, че улицата сама ще ги научи на всичко, но вие нали разбирате как учи улицата… — Той се запъна, но все пак добави: — Така че може да има някакви комплекси, нестандартни реакции… вие не се обиждайте, ако нещо…

— Аз изобщо от нищо не се обиждам.

 

 

В актовата зала шумяха, бърбореха и се въртяха на седалките петдесет ученици от малките класове. Може и всичките да бяха математически гении, щом са ги зачислили в прославеното училище, но се държаха като най-обикновени деца.

На моята поява учениците реагираха вяло, но виж, Михаил посрещнаха с възторжена врява.

Или не толкова възторжена, защото напълно ясно чух тъничко гласче да произнася:

— Кваzище!

Отидохме на сцената и завучът вдигна ръка, призовавайки към тишина.

Залата постепенно утихна.

— Деца! Днес е традиционната ни ежегодна лекция по смъртно възпитание — каза завучът. — Ще я изнесе гостуващият ни дознател по… ъъъ… смъртни случаи Денис Симонов. И неговият колега, полицаят-кваzи Михаил… ъъъ… Бедренец. Темата е много важна, много деликатна, не всички родители говорят за това, но вие вече сте големи, умни деца и трябва… накратко — нашите гости имат думата!

Разнесоха се аплодисменти, през които някой отново пропищя:

— Кваzище!

Завучът се направи, че не е чул.

Смених го на малката трибуна, завучът и Михаил седнаха зад катедрата, малко встрани.

— Деца! — казах аз. — Вие, разбира се, знаете, че всички хора са различни. Докато сте били малки, не сте обръщали внимание на това, но после сте започнали да се замисляте. Сред хората има такива, които са живи, има и такива, които са мъртви. Но и самите мъртви не са еднакви! Тези, които току-що са се въздигнали от смъртта, ние наричаме „въздигнали се“. Те разбират малко неща, уплашени са и може да ви нападнат. Затова от въздигналите се трябва да се страхуваме, дори това да са вашите мама и тате, или баба и дядо. Но после въздигналите се идват на себе си и стават кваzи-хора или просто кваzи. Като моя сивичък приятел.

Залата реагира с напрегнати усмивки.

— Кажете, кой от вас има мъртви роднини? — попитах аз.

Едно момиченце на първи ред веднага вдигна ръка.

— Аз имам мъртъв дядо — каза тя и гордо огледа залата. — Само че той е съвсем мъртъв, помоли да го изгорим. А баба още е жива. Тя казва, че дядо винаги е бил глупак, и иска да се въздигне. Тя носи специална гривна, която ще сигнализира, когато умре. Тогава ще трябва да я вържат здраво и да я откарат в болницата.

— Много правилна баба — казах аз. — Защото носи гривна.

— А вие убивали ли сте мъртви? — извикаха от центъра на залата. Изглежда, същият онзи глас, който беше обидил Михаил.

— Случвало се е — казах аз. — Ако въздигналият се не бъде предаден навреме… в болницата… той става опасен. Понякога, за съжаление, се налага да бъде убит съвсем.

— Отсича му се главата? — продължаваше разпитът детето. Сега го разгледах — пълничък, наглеещ млад човек на осем години.

— Вярно е — казах аз.

— А тече ли кръв?

— Малко. — Намръщих се. Трябваше да се измъкна от ситуацията. — А ти имаш ли мъртви роднини?

— Да — отговори момчето. — Мама я сгази кола, тя сега е в резерват. — И добави, вече явно обръщайки се към момичето: — Мъртваците не ги откарват в болница, те нали не боледуват. Тях ги прогонват от града и те там ходят и нападат всички. У-у-у-у! — Размаха ръцете си със свити пръсти.

— Ами ето — побързах да кажа аз, когато смехът утихна, — посмяхме се малко, а сега да си поговорим за най-важното. Какво трябва да направим, когато срещнем въздигнал се?

— Трябва да бягаме! — заяви твърдо досадното хлапе. — Бързо и надалеч! А после да се обадим в полицията. Или просто да кажем на възрастните.

— Точно така! — казах аз. — Никога не се опитвайте да разговаряте с въздигналите се, не им позволявайте да ви докосват и изобщо да се приближават. Дори и да видите, че въздигналият се е хванал любимото ви кученце или зайче — трябва бързо-бързо да избягате!

Залата потъна в мълчание, осмисляйки този ужас — кутре в ръцете на въздигнал се.

— А котенце? — попита момчето и мръсно се усмихна.

С тъга си помислих за класическите английски училища, където са се използвали телесните наказания.

— Още повече пък котенце — казах аз. — Въздигналите се не ядат котки.

Неочаквано Михаил се изправи и се приближи към мен.

— Това не е точно така, Денис — каза той. — Въздигналите се ядат котки. Само че им е много по-трудно да ги хванат.

— А вие яли ли сте котки, когато сте били мъртъв? — попита момчето.

— Напълно е възможно — каза спокойно Михаил. — Въздигналите се ядат всякаква жива органика. Насекоми, червеи, мишки. Но, разбира се, охранените момченца са им най-вкусни. Така че те съветвам при среща с въздигнали се да не се правиш на толкова остроумен, дори и съседката по чин да те гледа с възхищение.

Момчето стана яркочервено и побърза да седне.

— Всъщност — продължи Михаил — смъртта винаги е вълнувала хората. Вълнувала ги е и ги е плашела. Хората са гадаели: дали там, зад прага на смъртта, има нещо? Или само мрак и пустота? Вярващите в Бога са се надявали, че след смъртта ще попаднат в рая. Или отново ще се родят като други хора, освен онези, естествено, които се държат лошо. А пък те ще се родят като кученца, котета или дъждовни червеи.

Залата весело зашумя.

— Всички ли са гледали анимационното филмче за Питър Пан? — попита Михаил, без да губи инициативата. — Нали помните, там Питър Пан, когато страшният капитан Хук иска да го убие, казва: „Смъртта е още едно голямо приключение!“.

— Това не е в анимационното, това е в кинофилма! — извика някой.

— А също и в книжката! — незабавно го поправиха.

— Та така, сега смъртта наистина стана голямо приключение — продължи Михаил. — След нея хората стават кваzита и продължават да съществуват.

— Но това нали не е живот? — изведнъж попита много сериозно някакво момиче.

Тихомълком се отдръпнах от трибуната, освобождавайки мястото на Михаил.

— Не. Това е друго. Ако се разглеждат нашите клетки от гледна точка на биологията, те са мъртви. В тях не се извършват процесите, които протичат при обикновените живи същества. Нещо повече, ако във вашия организъм всички клетки са различни — има клетки на кожата, мускулни клетки, нервни клетки…

— Полови! — строго добави момичето, попитало за живота, и гордо огледа залата.

— И такива също — кимна Михаил. — Сега ще стигнем и до тях. Та така, при нас всички клетки са еднакви. Те, разбира се, се специализират в това да вършат една или друга работа, но лесно могат да заемат и друго място. Затова ние толкова лесно се възстановяваме след нараняване, регенерираме. Но затова и няма да имаме деца, защото нямаме специалните клетки. Затова човек е длъжен да живее нормален, хубав живот. Да расте, да се влюбва, да ражда деца и да ги отглежда. А после, след смъртта, може да стане кваzи. Не е същото като да си човек, но пак е хубаво… Какво е необходимо за целта?

— Да се учиш добре? — попита момичето.

— Непременно. Освен това — да се боиш от въздигналите се! Защото те всъщност са глупави и опасни. Така че запомнете, деца, видите ли въздигнал се — бягайте! Със сигурност сте учили в детската градина стихчето: „Аз обичам баба и дядо, нищо лошо не им правя…“.

Но ако дядо умре, веднага спринтирам,

на полицията бързам да телефонирам.

А ако баба падне — не се ослушвам,

бързо вратата пред нея заключвам.

… издекламира радостно момичето.

— Точно така — каза Михаил. — Именно за това искаме да ви напомним с моя приятел Денис! Сега можете да ме питате за каквото си искате, вие навярно не говорите често с „кваzища“.

Край. Залата вече беше негова.

 

 

Когато излязохме от двора на училището, не издържах и казах:

— Михаиле, не съм подозирал, че имаш такъв талант да общуваш с детска аудитория. Та на тях, ако им подадеш пръст, ще ти отхапят ръката до лакътя.

Той ме погледна накриво.

— Образно казано — добавих аз.

— Имаме си специална методика — поясни Михаил. — Как да говорим за въздигналите се и кваzита с деца до пет години, до девет, до петнайсет… Как да говорим с възрастни мъже. Как да говорим с възрастни жени.

— Със старци? Със старици?

— Разбира се.

— Какви сте предвидливи — казах аз.

— Да. И се гордеем с това.

— А това от методиката „как да говорим с хора, които не обичат кваzитата“ ли е? — попитах аз.

Михаил кимна.

— Точно така. Нали ти казвам — ти си добър полицай. Напразно висиш на тази техническа работа.

— А къде другаде мога безнаказано да сека главите на въздигналите се… — промърморих аз, докато вървях към колата. — Ти по-добре кажи синът ти успокои ли се?

— Защо трябва да се успокоява? — попита предпазливо Михаил. — Той не е бил развълнуван.

— Ами след като не казваш нищо за резултатите от теста, значи сте се убедили, че нямам никаква кръвна връзка с Найд.

Михаил спря и ме погледна с недоумение.

— Как мога да говоря за резултатите от теста, ако пликът е в твоя джоб?

— В моя?

— Вчера сложих плика в джоба на твоето сако — поясни Михаил. — Докато спорехме.

— Джебчия — казах с възхищение.

— Точно обратното. В него е истински склад, планина от хартия.

— Мръсни носни кърпички, вероятно — отвърнах. — Колко жалко, че сега не съм с униформата. Не мога да ти върна плика веднага. Но ще ти го върна, не се съмнявай.

Михаил само въздъхна. Отвори колата и седна зад волана.

— Да тръгваме, капитане.

— Къде?

— Да търсим Виктория, разбира се.

Седнах до него.

— Вие двамата, с господин Маркин, здравата ми объркахте работата. Църквата на кваzитата не ни помогна, нито пък психолозите. Наложи се да вляза в пряк контакт с престъпни елементи, при това и да гарантирам тяхната безопасност… Знаеш ли колко е неприятно това?

— А приживе не ти ли се е налагало да правиш компромиси? — изсумтях аз. — Не фарисействай. Работата ни е такава, че за да хванем едрите риби, пускаме дребните… И какво, значи вашите порядъчни кваzита стават престъпници?

— Ние сме същите като в живота, само че по-упорити — отговори спокойно Михаил. — Ако на някого в човешкия му живот не му е пукало за закона, мамил е и е шмекерувал — то и след смъртта си ще бъде мошеник. Но ще ти кажа честно, Денис — в безизходица съм. Изчерпах всички достъпни ми варианти.

— Тогава къде смяташ да отидеш?

— Надявах се ти да ми кажеш — обясни Михаил. — Командвай. Ти може да виждаш нещо, което аз съм пропуснал.

— Кваzи… — промърморих аз. — Чакай…

Взех таблета, отворих информацията по делото и започнах да се ровя в базите данни.

— Роднини? — попита с любопитство Михаил. — Не, не. На Виктория почти не са й останали роднини сред живите или кваzитата. Само далечни. Но те също са проверени и предупредени. Както и бившите приятели.

— Роднините — това е добре — казах аз. — И приятелите. Но повярвай ми… понякога чуждите хора са много по-близки… Така. Давай на „Профсъюзна“… Нещо много зачестихме на Югозапад…

— И къде по-конкретно? — попита Михаил, докато палеше колата.

— Институтът по палеонтология.

Михаил се намръщи. Кимна неохотно.

— Да, помня. Тя е работила там, приживе. За кратко.

— Няма значение. Това е било в младостта й. Ентусиазъм. Първи научни трудове. Защита на дисертация.

— Не я е защитила.

— Да, не е успяла, умряла е. Но аз проверих — научният й ръководител още работи там. Как казваха класиците? Животът дава на човек три радости — семейство, приятели и работа^[1]. Виктория вече няма семейство. Приятели също, всъщност. Остава работата. Все пак институтът по палеонтология е научно учреждение. Там има някаква техническа база, ако тя има нужда да продължи работата с вирусния препарат. А и там е по-лесно да се укрие.

— И от къде на къде нейният несъстоял се — Михаил подчерта тази дума — научен ръководител ще тръгне да помага на бившата си аспирантка? При това толкова необичайна?

 

 

— Той самият е кваzище — казах аз.

Михаил безмълвно изкара колата от паркинга.

Академикът, професорът, докторът на науките, авторът на три монографии, няколкостотин публикации и признат от цялото научно общество за водещ в света специалист по изкопаеми щурци Александър Павлович Полозков отсъстваше от работното си място. Сегашният му аспирант, който изглеждаше като истински млад учен от холивудски филм, смръщи чело, намести очилата си, приглади разчорлените си коси и съобщи, че „Алпалич е в музея, провежда екскурзия“.

— Професорът сам провежда екскурзия? — изумих се аз. — Сигурно са дошли някакви световни светила в областта на изкопаемите щурци?

— Не, не — аспирантът се намръщи с досада. — Обикновена групова екскурзия. Нали разбирате, бюджетът не ни е много голям, заплатите — също. А посетителите са си живи пари. Всеки може да разкаже за мамутите или диплодоците. Всички доработваме.

— А вие също ли сте по щурците? — попитах аз.

Младежът се разсмя.

— Какви ги говорите? След Алпалич в палеонтологията с грилусите, тоест с щурците, няма какво повече да се направи. А и в сегашното си състояние той може да се занимава вечно с това. Защо някой да пречи на истинския специалист? Аз съм по морските протисти от фанерозоя, предимно по остракодите и конодонтите.

Разбрах, че говорим на различни езици, но все пак опитах да се ориентирам:

— Значи това не са насекоми, така ли?

— В протистологията нямаше място за аспирант — въздъхна младежът. — Но моята дипломна работа в института много им хареса, взеха ме временно тук, след година ще се преместя. Случва се. Алпалич казва, че при него е имало аспиранти и по изкопаеми птици, и по бактериална палеонтология. Да ви кажа, понякога даже е полезно да поработиш малко в странична област, интересни резултати се получават!

— Да, интересно е тук, при вас — съгласих се аз. — Може ли да отидем в музея и да поговорим с Александър Павлович?

— Само не пречете на екскурзията — помоли младият специалист по фанерозоя.

И ние тръгнахме към музейната част на сградата.

— „От зала в зала преминавам, тук движи се народ“^[2] — издекламирах аз прочувствено.

Михаил ме погледна с упрек.

— Животът… ъ… на първобитния щурец пред мен застава — продължих, като променях стиховете в движение.

— Не бива да се подиграваш с Ленин — каза Михаил. — Между другото, аз съм комунист.

— Стига бе! — изумих се. — Извинявай, изобщо не исках да обиждам чувствата ти. А между другото, защо Ленин не се е въздигнал?

— Нали знаеш, въздигат се само мъртъвците.

— Но той нали е консервиран?

— Мумифициран. И ето че не се е въздигнал. — Михаил се намръщи. — А откъде знаеш този стих? Не се връзва с възрастта ти.

— Моите родители имаха леви убеждения — поясних аз. — Между другото, това здание е историческо, построено е още по времето на Съветския съюз. Като дете съм идвал тук на екскурзия.

— А аз дори не съм чувал за такъв музей — призна Михаил. — Затова пък съм бил в музея на Ленин, стиховете за който ти преиначи.

Така и не разбрах дали се пошегува, или ми съобщи това напълно сериозно.

Музеят по палеонтология, построен заедно с института, всъщност не беше лош. Разбира се, в него се усещаше духът на отдавна отминалата епоха — някакви майолики и витражи с изображенията на мамути и динозаври, ковани решетки с птеродактили, циклопска зидария на сградата. Но явно редовно ремонтираха музея, въпреки оскъдния бюджет. Експонатите също бяха много: като се започне от всякаквите вкаменелости (навярно сред тях бяха и онези морски същества, с които се занимаваше младият аспирант) и се стигне до скелетите на всевъзможни древни твари. Смътно си спомних, че много от скелетите са донесени в Москва от един знаменит фантаст, работещ като палеонтолог. Беляев? Не, не Беляев, не Стругацки… Може би Головачев? Не, фамилията завършваше на „ов“, сигурен съм…

— Виж ти! — възкликна внезапно Михаил, докато разглеждаше табелката под скелета на някакво чудовище. — Донесен от Монголия от Иван Ефремов!

— Точно! — зарадвах се аз. — Ефремов. А не мен какви ли имена не ми се въртяха в главата — я Перумов, я Дивов! А то бил Ефремов! Никога не съм го чел и ми е излетяло от главата.

Михаил ме погледна така, сякаш му съобщих, че съм неграмотен и паля огън чрез търкане. Явно в неговата епоха Ефремов е бил популярен.

— Не чети — каза кваzито. — Не си претоварвай главата.

Кой знае защо ми стана обидно и твърдо реших да прочета този палеонтолог фантазьор.

Намерихме професор Полозков в пета зала, където беше най-интересното — скелетите на динозаврите. Посетителите, не твърде многобройни, се мотаеха главно тук. От детството ми се бяха променили много неща — бяха добавени холографски прожектори, които се включваха веднъж на няколко минути и обличаха скелетите с призрачна плът. „Оживелите“ динозаври злобно щракаха с челюсти, въртяха очи, дишаха, душеха въздуха. Децата бяха във възторг, а и възрастните потрепваха и смутено се кикотеха.

Иначе не забелязах особени промени.

Палеонтологията е бавна наука, оперира с милиони години. Какво е за нея четвърт век?

Александър Павлович, когото свойски наричаха Алпалич, тъкмо беше приключил лекцията си. Говореше не пред деца, а пред група застаряващи жени. Явно някаква организирана екскурзия. Въпреки че беше кваzи, старичкият академик изглеждаше удивително бодър и жив. Явно след възвисяването му любимата работа се беше превърнала в целия смисъл на съществуването му.

А още ми се стори, че Алпалич карикатурно прилича на огромен антропоморфен щурец — предмета на неговите изследвания. Или въображението ми се беше развихрило, или способностите на кваzитата да мимикрират влияеха подсъзнателно на професора. Едно към едно Мъдрия щурец от книжката „Буратино“ — заострено лице, опулени едри очи, на плешивата глава стърчат като антени два кичура коса.

— И с това позволете да се поклоня. — Той наистина се поклони на жените. — Надявам се, че удивителният свят на палеонтологията ви е станал по-близък и скъп.

Може би той искаше да каже още нещо, но в този момент видя мен и Михаил.

И побягна.

Дори докато бягаше, старият палеонтолог приличаше донякъде на любимото си насекомо — не че чак скачаше, но на всеки две-три крачки леко подрипваше.

— Стойте, Александър Павлович! — закрещях аз и хукнах след кваzито. — Стойте!

Но професорът се носеше напред, като ловко лавираше между витрините, скелетите и светлинните проекции.

Какво да се направи! Няма да вземем да стреляме по него!

И без това скандалът е голям — полицията гони почтен, уважаван академик!

За щастие бях с Михаил. Както се казва, ако искаш да хванеш кваzи, вземи със себе си друго кваzи.

Както и при задържането на Виктория, Михаил с лекота ме изпревари, догони академика и грижливо го повали на пода под скелета на някакъв летящ птеродактил или птеранодон. Залата застина, наблюдавайки случващото се. Някое от малките деца заплака.

Ето ти скандал, и без това скандалите ни не са малко…

— Професоре! — изкрещях аз през цялата зала. — Извинявайте, но няма да успеете отново да се откажете от връчването на държавна награда!

Вече започналата сред посетителите паника мигновено се превърна в любопитство.

— Каква награда? — вторачи се в мен от пода академикът.

Михаил му помогна да стане, като здраво го държеше под лакътя.

— Държавната премия на Академията на науките в областта на биологията — обявих аз на цялата зала. — За откриването на саблезъбия щурец, грилус махаройд полосковус.

Докато Михаил отвеждаше сащисания професор, аз се обърнах към залата и тържествено обявих:

— Извинявайте, че така ви стреснахме! Отказва да получи наградата! Казва, че го интересува само науката! Синдромът на Перелман!^[3] Но истинските учени трябва да бъдат почетени от обществото!

Обществото започна да аплодира и да се изказва в смисъл, че съм напълно, прав и мъдрият академик трябва да бъде награден насилствено.

— А саблезъбият щурец голям ли е бил? — поинтересува се някакво любопитно момче. Денят днес е такъв — гъмжи от любопитни деца! И още едно в дома на Михаил — чака резултатите от анализа…

— Не — казах аз, но когато момчето огорчено въздъхна, щедро измерих с ръка разстояние един метър от пода. — Не много голям, но свиреп, от него са се страхували дори тигрите!

След като съобщих на публиката тази удивителна информация (опасявам се, че тяхната представа за палеонтологията никога вече няма да се върне в нормата), аз побързах да изскоча от залата подир двете кваzита. В пустия коридор хванах академика под свободния лакът и мрачно прошепнах:

Тате, в мрежите, в реката,

улови се, тате, труп!^[4]

Академикът въздъхна печално и заговори, като бързо въртеше глава ту към мен, ту към Михаил:

— Вие не разбирате! Вие нищо не разбирате!

— Искате да кажете, че Виктория не е идвала при вас? — попитах аз.

— Разбира се, че идва! Вие не разбирате нейните действия! Та тя се опитва да спаси!

— Кого? — попита Михаил.

— Как „кого“? Тях! Хората!

— Благодаря от името на всички хора — казах аз. — Хайде, разказвайте, гражданино академик.

Полозков малко се успокои.

— Нека да седнем? Може би в кафенето, имаме хубаво кафене…

— Да вървим — съгласи се Михаил.

— Тя не е ли тук? — поинтересувах се аз.

— Вика? Не, не, тя си тръгна сутринта. Къде — не знам! — Академикът беше самата общителност. — Тя идва при мен три пъти. Първият път — когато е избягала от милицията…

Тази „милиция“ беше толкова старомодна, че внезапно му повярвах. Той нямаше намерение да бяга повече. И може би нямаше да лъже.

Слязохме в кафенето (покрай циклопски барелеф на стената, изобразяващ еволюцията — от гъмжащите в първобитния океан микроби до зъбатите динозаври, а после и към човека). До барелефа се снимаха посетители. На нас никой не ни обръщаше внимание.

В кафенето (или по-скоро просто бюфета на първия етаж) аз си поръчах кафе, Михаил — чаша вода, а академикът взе „чашка лайков, както обикновено“. По принцип кваzитата не се затормозяваха с вкусови изисквания към напитките, пиеха или вода, или някаква сладка лимонада. Но всички имат право на прищевки, дори след смъртта.

— Разказвайте, Полозков — каза Михаил.

— Вие нали знаете за вируса? — попита академикът и ме погледна накриво.

— Знаем — потвърдих аз.

— Държите се прекрасно! — каза Полозков с уважение. — Та така, когато Вика разбра, че професор Томилин е непреклонен и няма да й се удаде да го уговори, тя реши… ъъъ… да му помогне по-бързо да стане кваzи. Надяваше се, че това ще му помогне да се избави от ненужната екзалтация и от прибързаните решения. Но тя закъсня…

Михаил се намръщи.

— За какво говорите, Полозков?

— За вируса — каза професорът обидено. — За вируса варицела-плюс, който Томилин изобрети и изпробва.

— Къде го е изпробвал? Кога го е изпробвал? — попита бързо Михаил.

— Две седмици преди своята… — Полозков пак се озърна към мен — … гибел. Не знам как точно, но Виктория каза, че той е получил вируса и го е използвал. Инкубационният период е двайсет дни… така че след седмица… — Академикът въздъхна.

За миг усетих тежест в гърдите. По кожата ми не пробяга хлад, не ме побиха тръпки, в ушите ми не закънтя — общо взето, нищо чак толкова подобно на онова, което човек би трябвало да изпита в такава ситуация. Само ми спря дъхът.

После няколко секунди обмислях думите на Полозков.

И изказах мнението си:

— Глупости.

— Пълни глупости — подкрепи ме Михаил. — Виктория ли ви го каза?

— Да! — рече Полозков, засегнат. — Тя помоли да й помогна, опитваше се да разработи ваксина срещу вируса.

— Това е пълна глупост! — повиши тон Михаил. — Разработката на вируса е била водена от Виктория, с помощта на мъжа й, разбира се. По-точно — той я е водил по нейно внушение. Но после е започнал да се колебае и тя е решила да го обърне на своя страна.

— Ами да, тя каза, че така смятате — кимна Полозков. — Но всъщност е обратното. Томилин е искал да унищожи човечеството, а тя е била против!

С Михаил се спогледахме.

— Не — казах аз. — Не го вярвам. И не защото не ми се иска да вярвам. Томилин може и да е маниак, който е искал да погребе целия свят, но както разбирам, между тях е имало твърде доверителни отношения.

— И какво от това? — поинтересува се Полозков.

— Тя е можела да помага на мъжа си. Можела е да го направлява. Можела е да го обича. Можела е да го убие. — Направих пауза и добавих: — И го е убила, без да смята това за окончателно убийство. Но онова, което не е възможно, е Виктория да уреди убийството в момент, в който вирусът е бил вече пуснат. Професорът би й казал. Или предварително, или веднага след като е извършил атентата. А отмъщение за нещо вече свършило… това не е във вашите правила, нали?

— Вярно е — кимна Михаил. — Но аз все по-малко разбирам поведението й. Ако тя е против вирусната атака — би трябвало да се осъзнае и да ни предаде всички материали…

— Тя се бои, че след това хората ще ни унищожат — каза тихо академикът.

— Може да предаде материалите на мен — каза Михаил. — Ние сами бихме работили по ваксината. За какво е тази самонадеяност, взимане на заложници в приюта, преследване из града? Поведението й е на терорист, който се опитва да доведе докрай изготвянето на отрова!

— Вика не е способна на такова нещо! — възмути се академикът. — Повярвайте ми, помня я много добре, още от предишния живот. Не може да се е променила толкова, че да готви геноцид!

— Всички се променят — упорстваше Михаил.

— Не! — каза твърдо академикът. — Вие не можете да си представите как се измъчваше тя заради всички изчезнали видове. И това не е детска глупава романтика… не е мечта да видиш жив динозавър…

Полозков гледаше с явно неодобрение група малки деца, тълпящи се около сувенирната лавка. Малко момченце, надянало си маската на динозавър, скачаше и крещеше:

Скок-подскок, скок-подскок,

аз съм весел диплодок!

Свих рамене и казах:

— Е, не виждам нищо ужасно в мечтата да видиш жив динозавър… или изкопаем щурец… Колко, колко ни се иска, братя, всичките на жив ти-рекс да се повозим!

Двете кваzита се вторачиха смаяно в мен.

— Това е стара детска песничка — поясних аз. — Не се натоварвайте! Но щом не е заради динозаврите, за какво се е измъчвала Виктория? За микробите? Тя като че ли е специализирала върху древни микроорганизми?

— Тя се измъчваше за всичко — поясни Полозков. — Разбирате ли, нашата планета е ужасно скучна откъм видове — ако се сравнява днешното положение на нещата с всички онези организми, които са обитавали земята. А нали именно многообразието на видовете е залог за оцеляване, за процъфтяване, усъвършенстване! Може би някакъв древен хвощ би могъл да ни подари… ъ…

— Безсмъртие? — попитах аз.

— Кому е нужно то, него вече го има! — махна с ръка Полозков. — Например висок интелект!

— А всичките тези хвощове и щурци — те също ли са измрели от комета? — попитах аз.

— Комета? — Полозков се закикоти противно. — Просто някаква си комета? Вие сигурно често гледате анимационни филмчета? Лети си, значи, някаква комета. Пада на Земята. И бум — динозаврите измират?

— Кое не е наред? — попитах аз.

— Шест пъти подред? — уточни Полозков. — И при това животните са измирали масово милиони години?

— Нищо не разбрах — признах си.

Кваzито академик разпери ръце.

— Ех, млади човече! Колко жалко, че в училище върнаха астрономията, но така и не въведоха палеонтологията. Нали без знанията за историята на родната планета няма какво да мечтаем за звездите!

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади очила. Стъклата им явно бяха обикновени, не лещи, но Полозков ги сложи на носа си, с което още повече заприлича на щурец, и започна да говори:

— И така, за да стане ясно на всички. В историята на земята има шест масови измирания. Относно еоцен-олигоценовото, разбира се, може да се поспори, но аз смятам, че гибелта само на палеотериите, омомиите, древните еоценови китове — това вече е катастрофа. Да не говорим за измирането на бентоса.

— Бентоса… — повторих аз очаровано.

— Да! Но дори и да не се брои еоцен-олигоценовото измиране, има още пет. И масовото измиране креда-терциер, когато са изчезнали динозаврите, съвсем не е най-голямото! Ордовико-силурското, девонското, голямото пермско… Ето това вече е било истинска трагедия!

— А това има ли отношение към град Перм? — попитах аз.

— Разбира се, само че непряко — тогава не е имало градове — отвърна хладнокръвно академикът. — Това е било преди петдесет и един милиона години. И са измрели деветдесет и пет процента от всички видове живи същества! Разбирате ли? Деветдесет и пет процента! Измрели са осемдесет и три процента от видовете насекоми! Може би на нашата планета й е било съдено да сътвори разумни насекоми — ако не е бил Перм!

Реших, че някак трябва да се отблагодаря на нашия майор Иванцов, той е родом от Перм. Щом е спасил Земята от разумни щурци. Непряко.

— А после е имало и триасово измиране. И едва след това — креда-терциеровото, когато динозаврите… — Академикът смешно млясна с устни: — Мляс!

Изглежда, специалистът по изкопаеми щурци не изпитваше особено уважение към зъбестите грамади.

— Ами тогава… значи все пак са комети? — попитах аз. — Астероиди? Пет пъти са падали, значи. Или шест. Четири големи, един много голям и един мъничък. Мляс!

— Ами да, ами да — искрено се развесели Полозков. — Паднал е значи, астероид… Те, разбира се, са падали, случвало се е. И после динозаврите измират… милиони години. Нали? Не е ли множко? Или въздействието върху биосферата е било с такава сила, че всички щяха да измрат бързо, за няколко века или хилядолетия. Или животът би успял да се приспособи! Милиони години — не се връзва! А някои динозаври са били толкова деликатни, толкова чувствителни, че са започнали да измират масово дълго преди падането на астероида. Смешно, нали?

— Тогава защо са измрели? — попитах аз.

— Никой не знае точно — отговори доброжелателно Полозков. — Ще ви кажа и още нещо, младежо. Ние не знаем точно как и защо се е появил животът на Земята. Ние не знаем как се е образувал нефтът… да, да, всички теории за трупащ се милиони години планктон и услужливо измрелите динозаври също са само теории. Ние много неща не знаем!

Михаил учтиво се изкашля.

— Да, много образователно, гражданино Полозков. Но няма никакво отношение към нашия въпрос.

— Има — каза обидено академикът. — Виктория винаги се е отнасяла трепетно към живота. Да устрои масово унищожение на хора, дори да е за тяхното благо — не, не би могла да направи това!

— Да бяхте премълчали за „благото“… — не издържах аз. — Добре, да допуснем, че не би могла. Но не мога да повярвам и че обикаля из Москва и се опитва самичка да създаде ваксина срещу вече пуснат вирус. Това, драги академико, е версия, която устройва вас, но не и правоохранителните органи.

— Тя много се бои, че кваzи радикалите са навсякъде — промърмори академикът. Погледна накриво Михаил. — Много се бои от вас. Смята, че сте един от тях.

— От радикалите? — попита Михаил.

Академикът кимна.

— Аз съм полицай — простичко отговори Михаил. — Не мога да съм от радикалите.

— Много даже можете, ако приемем теоретично, че цялото ни ръководство се придържа към аналогични възгледи! — каза упорито академикът.

Михаил и Алпалич се вторачиха един в друг. В такава ситуация хората биха се сбили. Кваzитата се гледаха мрачно и размишляваха.

— Да, ако се изхожда от предпоставката, че Представителят и цялото ръководство готвят унищожаването на цялото възрастно население, то и аз спокойно бих могъл да съм радикал — неочаквано каза Михаил. — И тогава я гоня с цел да докопам вируса и да го разпространя.

— Или да унищожите ваксината — кимна академикът.

— Логично — каза Михаил. — Спокойно бих могъл да се преструвам.

— Още повече, че от ваша гледна точка това съвсем не е геноцид, а помощ на човешката раса за нейното усъвършенстване! — добави радостно палеонтологът.

— Хубаво, какво правя аз тук? — поинтересувах се. — Значи вие също… сте радикал?

— Не, какви ги говорите. Но аз смятам мотивите им за разумни и заслужаващи уважение. Просто не смятам, че ние, кваzитата, имаме право да налагаме на хората нещо против тяхната воля! Затова, доколкото можех, помагах на Виктория…

— Къде е тя? — попита Михаил.

— Нали ви казвам — не знам! Пренощува при нас, в музея. Първата нощ, след като избяга. После си отиде. Каза, че по-добре да не знам къде ще бъде и че ще направи всичко по силите си, за да спаси човечеството.

Стана ми смешно.

Престъпница, която се прави на супергерой! Искала да спаси човечеството!

— Поне нещо полезно, Александър Павлович? — помолих аз.

— Тя питаше за апаратура за микробиологични изследвания, но ние нямаме такава — разпери ръце академикът. — Дадох й пари. Дори й предложих кредитната си карта, но тя ме помоли за пари в брой. За да не я проследят.

— Но защо е идвала втория и третия път? — попита Михаил. — Нещо оставила ли е при вас?

Академикът поклати глава.

— Не.

— Тогава защо?

— Няма да повярвате — въздъхна академикът. — На нея й е много тежко. Нищо не й се получава, доколкото разбирам… а и това преследване… Тя идваше да пие чай. Да поговори.

— За какво? — търпеливо продължаваше да разпитва Михаил.

— За палеонтологията — поясни академикът. — За произхода на видовете, така да се каже. За гибелта на видовете. За моята работа. За новостите в науката… Просто да поговори. Тя каза, че това й помага да се отпусне и че палеонтологията за нея е всичко… Боя се, че не мога да ви кажа нищо полезно.

Михаил ме погледна. Свих рамене.

Академикът, изглежда, не лъжеше.

— Каза и че повече няма да се появи тук — рече Полозков. — Че се приближавате към нея и със сигурност ще дойдете при мен. „Или един — човек, което е добре. Или двама — човек и кваzи. Това е по-лошо.“

— Не поясни ли защо е по-лошо? — попитах аз. — Впрочем, ясно ми е. Ако смята Михаил за радикал… — При тези думи Михаил бързо ме погледна. — Гражданино Полозков, длъжен съм да ви предупредя, че Виктория е заподозряна и вие сте длъжен да съобщавате за нейната поява и възможно местонахождение в полицията. В доклада си ще включа, че сте знаели за нейното бягство от ареста, но не сте съобщили. Най-вероятно ще бъдете глобен, но е възможно и да бъдете осъден на една-две седмици общественополезен труд.

Академикът понесе тази новина стоически.

— Аз също ще отбележа факта, че не сътрудничите на властите — каза Михаил, докато се изправяше.

Когато излизахме от музея, оставили академика да тъжи над недопития си чай от лайка, аз попитах:

— Нали не лъже? Не знае къде е тя?

— Според мен не лъже — каза Михаил. — Той е прям и открит кваzи. Но каква игра играе Виктория — това е загадка.

— Де да знаех и ти каква игра играеш… — промърморих аз.

Кваzито ме погледна накриво.

— Вярваш ли, че съм радикал, който жадува да унищожи цялото човечество?

— Цялото възрастно човечество. Допускам го.

— Много е неприятно да чуя това — каза Михаил замислено.

— Ако ти беше емоционален в човешкия смисъл, бих опитал да ти се доверя — казах аз. — Да разчитам на инстинктите си. Но ти в емоционално отношение си дърво, като всички кваzита. Изобразяваш емоции, тъй като разбираш къде трябва да ги има и какви трябва да бъдат. Понякога успешно, понякога не особено. Но аз не мога да те „прочета“.

— Така или иначе е обидно — каза Михаил. — Дори и само да „изобразявам“… Та какво ти наговори Виктория на срещата?

— Това беше кратък разговор, в който участвах повече в ролята на слушател — отвърнах и потърках врата си. — Каза, че вирусът е само част от истината. Че тя е на „наша“ страна. Да не вярвам на никой от „вашите“. „Не вярвай на Надран Лисан, не вярвай на кваzитата“. После помоли за среща с Маркин. Демек, готова съм да се предам, но само лично на него. Теб в никакъв случай да те няма там… Обадих се на Маркин. Виктория и срещу мен нямаше нищо против… Накратко, тъкмо когато започна откровеният разговор — се появи ти.

— Неудачно — съгласи се Михаил. — Тя щеше да се предаде на вас или аз щях да я задържа… А вместо това сме си попречили взаимно. Ех!

Вече вървяхме към паркинга. Михаил погледна мрачно зданието на музея. Махна с ръка и рече:

— Пропускам нещо! Не виждам никакъв смисъл в поведението на Виктория — нито в случай, че е престъпник, нито в случай, че се е разкаяла и се опитва да ни помогне. Но има смисъл! Трябва да има!

— Знаеш ли, виждал съм толкова престъпления, извършени без никакъв смисъл… — промърморих аз.

Колкото и да беше странно, това мигновено го успокои.

— Аз още повече, повярвай ми. Но всички тези престъпления бяха човешки. А Виктория е кваzи. При нас е по-просто, ние нали сме обсебени, всеки си има фикс идея…

— Между другото, каква беше фикс идеята на Виктория? — попитах аз.

Михаил ме погледна замислено.

— Отначало си мислех, че тя е такава… кваzи-съпруга. Нужно й е да е нечия съпруга, в това е щастието. А споделя работата на мъжа си само от любов към него. После реших, че е почитател на науката. И затова е избрала и съпруга си от тази среда. Но после тя ни обясняваше как обожавала Томилин, как искала да го приведе в състояние на млад и красив кваzи. Много вдъхновено говореше, повярвах й. А ето че сега уважаемият академик ни обясни каква почитателка на палеонтологията е тя.

Михаил кимна.

— Така че каква е нейната мания? — попитах аз. — Любов към покойния Томилин? Интерес към бойната вирусология? Страст към измрелите животински видове?

— Ти зададе правилния въпрос — каза Михаил. — Но аз не зная отговора. Какво ще правим?

— Да правим? Нека да помисля… Казаха ми, че смъртоносният вирус вече е пуснат и скоро ще умра. От варицела. В огромния град се крие побъркана кваzи, която не можеш я разбра какво иска и на всеки излага различни версии за случващото се. Друг кваzи се опитва да ме натовари с версията, че възпитаното от него дете е мой син… О! Разбрах какво ще правя. Сега ще отида в отдела, нали работният ден е в разгара си. Ще взема от шкафа папка с някой висящ случай и ще се опитам да го разследвам. Защото ти си прав, нещо трябва да се прави.

Михаил ме погледна ошашавено. Аз разперих ръце.

— И правилно — неочаквано каза той. — Аз в момента нямам никакви идеи. Ти, както разбирам, също. Може би ни очаква краят на света. Окончателният. На докато животът продължава, трябва да се живее.

Вдигнах скептично вежда.

— Дори и да съм умрял, пак трябва да живея — каза Михаил. — На твое разположение съм, партньоре.