Сергей Лукяненко
КваZи (2)

Глава 2
Небе и вятър

През юни месец в Москва винаги идва буря. Няколко пъти доближава града, кара метеоролозите да обявят бедствено положение и се разсейва.

А после връхлита с пълна сила.

Не знам дали бурята възнамеряваше да се разрази днес, или просто си играеше с града. Но вятърът духаше не на шега. По небето се носеха плътни ниски облаци, пълни с вода, но засега не се беше проляла нито капка.

— Аз ще отида сам — казах на Михаил.

— Защо не заедно?

— Ще се справя.

Стояхме при шахтата за смет, откъдето една врата водеше към малък технически балкон. Двайсет и първият етаж. На шейсет метра над земята.

— Ако нещо стане, аз няма да се пребия — напомни ми Михаил, докато ме придържаше за ръката.

Завъртях пръст на слепоочието си.

— Тоест ще се пребия — призна Михаил. — Но ще оживея. В смисъл — ще се възстановя. С течение на времето.

— Тогава от какво да се боя аз? — попитах. — Пребия ли се — ще се въздигна, ще се възвися. Чудо голямо!

— В завещанието ти е посочено кремиране — каза Михаил. — Няма да се въздигнеш.

— Тогава няма да се пребивам. Пусни ме!

— Но защо точно ти? Снощи си пил много. Усещам миризмата!

— Тенът ти е неправилен — обясних аз. — Не бива да те виждат сега.

Михаил се замисли и отпусна ръка.

— Разумно е. Върви.

Аз побутнах вратата и бавно излязох на балкончето. Охо!

Това се казва вятър!

Ако имах шапка, щеше да отлети.

Ако имах криле, самият аз щях да отлетя.

А ако имах мозък, щях да хукна обратно.

Балкончето беше тясно, но дълго — четири метра. То съединяваше асансьорната площадка с шахтата за смет и вратата на стълбището. Тоест в случай на пожар на обитателите щеше да им се наложи да криволичат при спускането: да изтичат на терасата, да пуснат в горящата сграда свеж въздух и отново да се гмурнат в огъня.

Някак глупаво. Впрочем сега тук няма пожар.

Първо погледнах надолу. Там имаше няколко патрулки, пожарна, линейка. И зяпачи, закъде без тях. И телевизии. И още как…

Помахах им на всичките едновременно.

После се обърнах.

Девойките стояха върху стар олющен плот в ъгъла на балкона. Отначало реших, че е някакъв сандък, но после осъзнах, че е стара шевна машина „Сингер“. Древна! На сто години! Кой изхвърля такава антикварна ценност?

— Здрасти! — казах високо и дружелюбно. — Ветровито е днес!

Едната девойка гордо се извърна. Другата неуверено кимна. Бяха петнайсет-шестнайсет годишни. Държаха се за ръце, здраво, чак пръстите им бяха побелели. И се притискаха към стената.

Тази, която кимна, красива и рижа, се казваше Юлия. Беше десетокласничка. Недружелюбната късо подстригана брюнетка, се казваше Аня. Тя беше първокурсничка в техническия колеж. Бяха приятелки още от детската градина.

Лошо.

— Момичета, само един въпрос! — извиках аз. — Нали не сте бременни?

Сега и Аня ме погледна. С искрено възмущение.

— Ще обясня същността на въпроса — поясних аз. — Ако се въздигнете и възвисите бременни, ще си останете бременни завинаги. Разбирате ли какъв ужас е това?

— Не сме бременни! — извика с възмущение Юля.

— Не сме проститутки! — подкрепи я Аня.

Приклекнах. Първо, за да се заслоня от вятъра. Второ, такава поза трябваше да ги накара да се отпуснат. И трето, от тази позиция можеш много рязко да се хвърлиш напред, но те едва ли разбираха това.

— Добре! — извиках. — Тогава втори въпрос. Ако може! Как се казва гадината?

Девойките се спогледаха.

— А вие защо питате? — възкликна Аня пискливо.

— Нали трябва да знам кой е този глупак.

— Той не е глупак! — каза Юля. Внезапно погледна надолу и изплашено извърна поглед. Добре, добре…

— Той ни обича и двете! — каза Юля. — И не може да избере! А ние сме приятелки, няма да се предадем взаимно.

— Защо да се предавате? — учудих се аз. — Той нали ви харесва и на двете? Вие сте приятелки? Ами живейте си тримата.

Според мен това беше прекрасно предложение, макар че детският омбудсман вероятно би го оспорил.

— Той е женен! — възкликна пискливо Юлия. — Каза, че ни обича, но не може да изостави жена си.

— Ама че мерзавец! — съгласих се искрено. Ясно беше, че мъжът просто се е опитал да се отърве от влюбените непълнолетни, при това без да ги травмира. Но се беше престарал. — Момичета, а имате ли цигари?

Девойките се спогледаха.

Юля извади запалка.

Аня — смачкан пакет цигари, които никой не би трябвало да й продава заради възрастта й.

— Да ви я подхвърля ли? — попита Аня.

— Ще падне! — възмутих се аз. Изправих се, приближих се към девойките (те се напрегнаха) и взех цигарите и запалката. Приседнах отново, но вече по-близо. — Дъщеря ми на вашите години също се срещаше с по-възрастен мъж…

На възраст не ми се получаваше много да имам дъщеря връстница на Юля и Аня. Но за петнайсетгодишните всички възрастни са еднакви.

— И какво? — попита Юля с подозрение.

— Какво, какво… Глупачка, ето какво! Половината клас вехнеше по нея, а тя тичаше след учителя… Два месеца не спря да реве.

— А после?

— После? Ами запозна се с друг. Двайсет и две годишен, студент, МИМИ.

— Мими? — учуди се Аня.

— Московски институт за молекулярни изследвания — импровизирах аз. — Мимишно^[1] момче.

Ето така вече беше по-добре. Двете се усмихнаха. Това е като риболова — стръв, кукичка, хващаш, измъкваш.

— Момичета, да вземете да слезете, а? — помолих ги. — Ще поседим, ще попушим, ще поговорим.

Аня и Юля се спогледаха. Вече не им се скачаше. Може и от самото начало да не им се е скачало, просто са се навили взаимно заради свойствената за пола и възрастта им емоционалност.

— Няма да ни държите? — попита Аня.

— Няма — обещах аз.

Аня неловко пристъпи върху плота. Опита се да приседне, но в този момент я връхлетя порив на вятъра, тя изписка и се притисна обратно към стената.

— Краката ми са изтръпнали! — закрещя тя в паника. Юлия я хвана за раменете и също се олюля.

— Стоп, стоп, стоп! — възкликнах аз, изправяйки се. — Нека да ви помогна.

Те вече не спореха.

Хванах ги здраво за ръцете. Подръпнах ги надолу.

Юля прецизно скочи върху балкона.

Аня се олюля и залитна към перилата.

— Мамка му! — изкрещях аз и я хванах с двете си ръце.

— Дръжте ме, дръжте ме! — закрещя панически Аня.

Полуседнала, тя балансираше на края на вехтия поскърцващ плот и все повече се накланяше към ръба. Лесно можех да я издърпам, но вятърът ме връхлетя отзад и ме тласна към нея…

Вратата се хлопна и Михаил с два скока се озова до нас. С едната си ръка дръпна Аня към себе си, с другата задържа мен. Всички заедно рухнахме на мръсния балконски под, покрит с курешките на гълъби и стари сплескани фасове.

Юля ридаеше. Аня примигваше, пъхнала пръст в устата си.

— Ама че глупачки — казах аз разпалено. — Дръжте си отровата.

Анна измъкна пръста от устата си, смени го с цигара и с усилие я запали откъм филтъра.

Въздъхнах, измъкнах цигарата от устата й и я смачках.

 

 

Бурята, изглежда, беше решила този път да заобиколи. Облаците все така се носеха над града, от време на време се изливаха кратки студени порои, но вятърът отслабна.

— Ти се нагърбваш с повече, отколкото е нужно — каза Михаил. Аз отново бях зад волана, той седеше до мен. Към стария му костюм беше добавена старата филцова шапка, която предвидливо беше оставил в колата. — Трябваше да дочакаш преговарящия, момичетата не възнамеряваха да скачат.

— Вятърът щеше да ги отнесе — казах аз. — Освен това бяха две. Две бързо се навиват взаимно и за хубави, и за лоши неща.

— И това е вярно — съгласи се кваzито.

— Да ти помогна ли с преместването?

Той се замисли за кратко.

— Да, благодаря. Нямаме много багаж, но нали се полага да се отпразнува новото жилище.

— На кого се полага?

— На хората?

— А… — Спрях пред участъка. — Ти се смяташ за човек?

— За една от трите разновидности. Хора. Въздигнали се. Кваzита.

— Според теб въздигналите се също ли са хора?

Михаил се поколеба, преди да отговори:

— Междинен етап. Какавида. При насекомите това е нещо обичайно — личинка, какавида, възрастна особа — имаго. Могат да се намерят много паралели. Личинките обикновено са хищници, а имаго — често са вегетарианци.

— И въздигналите се са какавиди?

— Това е грубо сравнение.

— Така си е. — Излязох от колата. Михаил, придържайки шапката си — също. — Тоест ти си против убиването на въздигналите се?

— Аз изобщо съм против убийствата — отговори Михаил. — На когото и да било. Само ако няма друг изход.

— Стадо въздигнали се вървят срещу човек. Какво ще направиш?

— Ще ги спра.

— Те са много. Дори кваzитата не могат да управляват голяма тълпа. Стадото върви срещу човека, ти имаш автомат, какво ще направиш?

— Зависи от ситуацията. — Михаил се извърна и влезе в участъка.

Аз тръгнах след него.

Той все пак е нежив и това не бива да се забравя.

В помещението беше прохладно — жегата беше намаляла, а изглежда никой не бързаше да регулира климатиците, които работеха на пълна мощност. Оказа се, че няма много народ. Две разплакани лелки споделяха с младия лейтенант от дежурния екип своите беди. Ако се съди по лицето на лейтенанта, тези беди не му изглеждаха огромни и нечувани, а дребни и банални.

Ирина от регистрационния отдел оформяше някакви документи на слаб мъж с интелигентен вид. Навярно издаваше разрешение за много голяма и страшна пушка.

— Ти имаш ли кабинет? — попита Михаил.

— Да, разбира се… — Завъртях глава. — Ето там.

Вратата заяждаше и се отваряше с усилие. През малкото прозорче проникваше оскъдна светлина, аз щракнах ключа и старите луминесцентни лампи светнаха с недоволно бръмчене.

Седнах зад бюрото, а Михаил се настани срещу мен. Кабинетът веднага се напълни. Кваzито прекара пръст по масата, погледна го, поклати глава и попита:

— Как те търпи подполковник Даулетдинова?

— Аз работя добре. А с документация се занимавам два пъти в месеца. Е, или веднъж. От изгрев до залез-слънце. А ти имаше ли кабинет в Питер?

— Уж имах — рече Михаил. — Но при нас… при нас всичко е различно.

— Вие успявате да минете и без много официални структури — кимнах аз. — Как?

— Ние всички знаем своята цел и своето място.

Вратата хлопна, надникна Александър — възрастен майор от следствения.

— Моментално при царицата, дознател — каза той.

— Какво е станало? — застанах нащрек аз.

— Ще разбереш… — отговори той мъгляво. Най-вероятно не знаеше. Явно е бил при подполковника, когато е решила да ме повика, и бе послужил като момче за всичко.

— Явол^[2] — отвърнах аз. Александър беше немец, чиито предци бяха дошли в Русия още по времето на Петър Велики.

— Приготви си вазелин — посъветва ме Александър и затвори вратата.

Изглежда, все пак знаеше нещо.

— Защо царица? — попита Михаил.

— Защото е Шамаханска.

— Но нали е Даулетдинова!

Разперих ръце. Кой може да предскаже как и откъде ще се вземе един прякор? Никой.

— А защо вазелин?

Погледнах го с подозрение.

— Не, аз разбирам значението на израза — успокои ме той. — Но първо, твоят началник е жена, затова смисълът става напълно противоположен…

— Това, че е жена, няма да й попречи да ме употреби и с вазелин, и без вазелин — въздъхнах аз и станах.

— Второ, вчера и днес ти поработи добре и не би трябвало да има претенции към теб…

— Михаиле! — възкликнах аз. — Тя няма да има претенции към мен, когато умра. И то само ако не се въздигна след това.

— Идвам с теб — реши кваzито.

Не тръгнах да споря.

Излязохме, аз заключих кабинета и се отправихме към царицата. При вида на кваzито тя се навъси.

— Вас не съм ви викала, Михаил Иванович. Може ли засега… да отдъхнете?

Положението на кваzито в нашия отдел несъмнено беше много неясно и зле регламентирано. Изглежда, на Даулетдинова й бяха позвънили отгоре. При това от самия връх. И й бяха наредили да назначи Михаил за мой партньор и да му оказва всякакво съдействие.

Любопитно!

— Благодаря, Амина Идрисовна — учтиво каза той. — Но за мен ще е много полезно да понаблюдавам как се работи с личния състав.

Явно Даулетдинова нямаше какво да възрази на това.

— Денис, вчера кой направи оглед на задържаната Виктория Томилина?

Преди да превъртя в паметта си вчерашната вечер и да стигна до неутешителния извод, че изобщо не сме извършвали оглед на задържаната, преди да я предадем в ръцете на оперативната група, кваzито каза:

— Аз го направих, Амина Идрисовна.

— Тя какво носеше у себе си?

— Нищо — отвърна невъзмутимо Михаил. — Беше с прилепнал делови костюм. Жените рядко носят нещо в джобовете си, за целта имат чанти.

Подполковникът неволно хвърли поглед към шкафа, където вероятно беше чантичката й.

— Обеци на ушите, сребърни, във вид на листенца. На шията — верижка с медальонче, също листенце, явно комплект. На дясната ръка — венчална халка, бяло злато с малък диамант, около една десета от карата, но без примеси. На лявата ръка — гривна с украшения, сребро и кристали „Сваровски“. И това е.

— Вие сте много наблюдателен — похвали го Даулетдинова. — Мъжете рядко запомнят толкова добре бижутата.

Явно беше объркана, кваzито я беше накарало да изгуби почва под краката си.

— Случило ли се е нещо?

— Тя избяга.

— Как така е избягала? — възкликнах. Михаил мълчеше, очакваше продължението.

— Когато я отвели за регистриране в изолатора на временния арест, се оказало, че белезниците й са разкопчани. Тя съборила нарядния на пода и избягала.

— Разкопчани? — попита Михаил.

Даулетдинова се навъси, взе от масата някакво листче и прочете нещо на него:

— Не… да… Били свалени и лежали на пода на колата. Не са разкопчани.

— Кваzитата могат да измъкнат ръцете си от всякакви белезници — каза Михаил. — Трябва само да си строшат костите. Това е болезнено и възстановяването изисква време, но е възможно. Патрулните не са ли чели инструкциите за транспортиране на задържани кваzита?

— Ние не арестуваме често кваzита! — застъпи се за патрулните подполковникът. — По-често транспортираме въздигнали се…

— Кваzитата не са ангели, ние също извършваме престъпления — каза невъзмутимо Михаил. — Ако в човешкия живот е имало склонност към престъпления, тя се проявява и в кваzиживота. Трябва внимателно да се четат инструкциите, ние сме ги изпратили във вашето министерство на вътрешните работи.

Подполковникът въздъхна.

— Ще съобщя за това. Какво пък… добре, че не е по вина на Дени… не е наша вина. Денис, защо гледате толкова напрегнато партньора си?

— Възхищавам се на професионализма му — отвърнах аз. — Да помогнем ли в издирването на Виктория?

— С това кой ли не се занимава! — махна с ръка Даулетдинова. — Вървете. Заемете се с докладите.

— Аз по-добре да направя обход — казах. — В района ми има четирийсет и три бабки и двайсет и осем дядовци, които трябва да проверявам често.

— Направете обход — съгласи се Даулетдинова, от което разбрах, че е сериозно смутена от ситуацията. Да не ме изпрати да попълвам документи — това е нещо нечувано!

След като напуснахме кабинета на началника, Михаил понечи да тръгне към моя, но аз го хванах под ръка.

— Позволете да ви поканя на разходка, Михаил. Времето е чудесно, трябва да се диша повече чист въздух.

Отвън прогърмя.

— Както желаете, Денис — съгласи се кваzито. — Искахте да попитате нещо?

— Да, да, да — промърморих аз, ускорих крачка и го принудих да се забърза. — Кажи ми, партньоре, любимецо на боговете… Как се научи да лъжеш?

— Не съм лъгал.

— Хо, хо, хо! — възкликнах с гласа на пияния Дядо Коледа. — Да бе! — Вратата на участъка се затвори зад нас и аз продължих, макар и по-тихо: — Ти не си правил оглед. Аз не съм правил оглед. Ти излъга!

— Огледът трябваше да го направиш ти — отговори Михаил. — Моята вина е, че не те наглеждах.

— Но ти излъга! А кваzитата не лъжат!

— Кой ви каза това? Кваzитата? Спрях и го погледнах от упор.

Михаил въздъхна. Вече бях разбрал, че при него това е отработен начин за невербално общуване.

— Да, ние не лъжем. Но и аз не излъгах. Аз казах това, което царицата искаше да чуе…

— Тя на нас ни е царица!

— Казах на подполковника, че съм огледал Виктория. И аз наистина я огледах, много внимателно. Но оглеждането не е равно на обиск.

— Ти си лъжец. Формалист и шмекер! — възкликнах възхитено. — Ти си истински полицай от старата школа!

И в този момент той неочаквано се усмихна.

Със сигурност също толкова изкуствено и премерено, както и въздишаше. Но се усмихна.

— Стар и още как! Роден съм по Сталиново време, при Хрушчов тръгнах на училище, при Брежнев работех, при Путин се пенсионирах. И прекрасно разбирам, че ние нямаме вина за случилото се. Виктория не е отворила белезниците с шперц, тя си е счупила ръцете и краката и се е измъкнала. Ако някой има вина, това съм аз — трябваше да предупредя онези момчета.

— Но защо ще бяга? — попитах аз. — При цялата ви логика: извършил си престъпление — понеси наказанието. Нали?

— Ако е на почва любов — да — съгласи се кваzито.

— Значи не е от любов.

— Или не е такъв вид любов. Или не е само любов. Ще обхождаме ли старците?

— Да отидем още веднъж на местопрестъплението.

Михаил си погледна часовника — старомоден, със стрелки, в позлатен корпус.

— Аз трябваше да се отпиша от хотела и да се преместя.

— Тогава се върни, аз ще ида сам.

Михаил поклати глава.

— Не, това не е правилно. Ще взема багажа и сина си. Ще се повози с нас.

— Това също е неправилно.

— Изборът не е голям. Аз ще карам, трябва да свиквам с вашето движение.

— Ами рискувай — казах аз. — Само че имай предвид, че това не ти е колело.

Багажът им не беше много. Голям куфар и чанта с компютър у Михаил, малко куфарче у сина му. Те натовариха всичко в багажника — аз се опитах да помогна на момчето, но то поклати глава и с усилие метна само куфарчето в багажника.

— Ние вчера така и не се запознахме — казах. — Аз съм Денис.

— Знам, тате ми каза — отговори живото момче. — Аз съм Найд.

— Найд? Унгарско ли е това име?

— Не, наше си е. Прякор. Татко ми е кваzи, нямам мама. Защо трябва името ми да е обикновено?

Не намерих какво да отговоря на това. Седнах отпред, Михаил — зад волана, момчето със странното име Найд се качи отзад. Повъртя се там и попита:

— Вие имате ли смесени училища?

— Смесени? А… да. Имаме. Разбира се.

— Найд — каза тихо Михаил. — Трите правила.

— Никъде не ходя, гледам внимателно, въпросите задавам след това — рече Найд с шумна въздишка и аз осъзнах откъде Михаил е прихванал маниера си да имитира емоции.

Потеглихме обратно към участъка и „Последний переулок“; Михаил караше бавно, много внимателно, но някак успя нито веднъж да не хване червен светофар.

— Ще изхождаме от това, че Виктория има някаква неизвестна за нас страст — каза той. — Страст в смисъл на „цел“. В тази цел е влизало възвисяването на съпруга й…

— Тя може да е планирала въздигането му — отбелязах аз. — Спорен въпрос е колко скоро ще се възвиси. По Земята и досега си ходят шест милиарда въздигнали се, а възвисилите се са само стотина милиона.

— Сто и четири милиона и шестстотин хиляди — поправи ме Михаил. — Нека все пак да изхождаме от това, че тя е искала да има до себе си кваzи, а не въздигнал се.

— Логично е — съгласих се аз.

— И тази неизвестна ни страст не е свързана пряко с личността на Виктор — продължи Михаил. — Иначе след смъртта му тя покорно би приела да бъде задържана и наказана. Но Виктор умря безвъзвратно, а страстта й си е останала.

— Друг мъж? — предположих аз.

— Нека по-добре казваме „цел“, иначе се объркваш — реши Михаил. — Не, не мисля.

— Много би ни помогнало, ако и двамата знаехме това, което знаеш ти — отбелязах невинно аз.

— А именно?

— Защо дойде на местопрестъплението?

— Имах информация…

— Това го чух. Кой е бил заплашен — човек или кваzи? Защо ситуацията е била толкова важна, че в Москва са изпратили теб, чове…

Запънах се. Момчето отзад тихичко се изкикоти.

— Найд! — каза строго Михаил.

Аз страдах безмълвно.

— Слушам те, Денис.

— Защо са изпратили теб, кваzи от близкото обкръжение на Представителя? Трябва да се е случило нещо много важно, за да отпрати Представителят ръководителя на своята тайна полиция.

Сега беше ред на Михаил да помълчи.

— Интернет е велика сила — казах аз. — Снощи не само пих.

— Ние нямаме тайна полиция — заяви Михаил.

— Да. Нямате и обикновена. Но има кваzита, които вършат тази работа. Ако свалиш етикета от чука, пак ще можеш да забиваш пирони с него.

— Денис, не мога да отговоря на тези въпроси — каза Михаил.

— Тогава кажи доколко е еднородно обществото на кваzитата?

— Ние сме различни.

— Разбирам. По един и същ начин ли си представяте бъдещето? Еднакво ли е виждането ви за взаимоотношенията с хората? На какво е основана властта на Представителя?

Найд се въртеше на задната седалка. Много му се искаше да се намеси в разговора, но мълчеше.

— На тези въпроси навярно мога да отговоря — реши Михаил и започна да говори, като грижливо подбираше думите си: — Като различни личности, ние виждаме бъдещето си по различен начин. Понастоящем основна е предложената от Представителя идея за космическа експанзия. Ние понасяме много по-добре условията при космическите полети и на другите планети. Можем да оставим Земята на човечеството, като люлка, а ние да покорим Слънчевата система и да продължим към звездите. Като се има предвид, че продължителността на живота на кваzитата е неопределено голяма, че не сме много чувствителни към радиацията и редица други фактори — това е привлекателна идея. Взаимоотношенията с хората също виждаме по различен начин. Никой не иска война, но има сериозни опасения. За тях има основания. Властта на Представителя е основана на това, че той е гениален политик, майстор на взаимно изгодните компромиси и общите интереси.

— Е, каза толкова много, но не каза нищо — обобщих аз. — Това и бездруго всички го знаят.

Михаил спря до дома на покойния професор и ме погледна.

— Е, какво да се прави… Найд, ти ще останеш в колата. Ние ще излезем за половин-един час.

— Ще взема таблета — съобщи момчето.

— Трите правила за поведение в Мрежата? — попита Михаил.

Момчето поклати глава и отвърна:

— Да не давам лична информация, да не се запознавам, да не говоря за живите и мъртвите.

Михаил помисли малко и добави:

— И да не купуваш нищо.

 

 

Познатата портиерка се засуети при появата ни и се откъсна от масата, където пиеше чай. Махнах й с ръка, че няма нужда да става.

Ще се оправим сами.

Вратата на апартамента на Томилини беше отворена и облепена на кръст с черно-жълти ленти. Намръщих се. Нима експертите все още работеха? Или…

Явно мисълта за Виктория, която можеше да се окаже толкова нагла или толкова глупава, че да се върне вкъщи, ни споходи едновременно. Михаил ловко се гмурна под лентата и се озова в апартамента. Аз го последвах, разкопчавайки кобура си.

Но всичко беше наред. В кабинета, разположила на бюрото куфарчето с епруветките си, облечена с бяла престилка за еднократно ползване върху униформата, стоеше Анастасия — експерт от нашата лаборатория. Тя грижливо пускаше с пинсета в епруветката някакво косъмче.

Нашата поява изобщо не я учуди. Тя ни кимна, затвори пакета, подписа го и го сложи в куфарчето.

— Царицата ли ви прати? — попитах аз, закопчавайки кобура си.

— Здрасти, Денис. Да. Тя каза, че със сигурност ще дойдете.

Анастасия работи при нас отскоро, веднага след завършването на института. Нейното поколение ме смущава. С младите, като онези две девойки, навлезли в променилия се свят вече в съзнателна възраст, общувам нормално. С връстниците ми, които са над трийсет, също без проблем. А с двайсет и пет годишните, чийто свят се е преобърнал в и без това сложната тийнейджърска възраст, се обърквам. И с младежите, и с девойките. Те гледат на света по някак различен начин. Не като нас, не като тийнейджърите. Отнасят се сякаш нормално към въздигналите се и към кваzитата, много по-добре от мен. Идеално са се адаптирали към съвременния живот.

Но нещо отвътре ги гложди. Някакви фантомни болки. Навярно за онзи свят, в който можеше да се качиш в електричката, да излезеш извън града и да разпънеш палатка край тиха рекичка. Или да преминеш през цяла Европа с кола, като спираш в случайни градчета. Или да отидеш някъде… е, да кажем, в Африка или Азия. В Азия! Ха-ха! В Китай! Или да изкачиш Килиманджаро.

Всички те не бяха успели да получат това и никога нямаше да го получат. А са можели. Дори и да не са възнамерявали да го правят, са знаели, че е възможно. Плажовете на Гоа, Великата китайска стена, египетските пирамиди…

По-младите вече не разчитат на това, за тях то е като мечта да участват в Кръстоносен поход или да поразбойничестват с Робин Худ в Шеруудската гора. Тях не ги боли.

— Намерихте ли нещо интересно, Анастасия? — попита Михаил. Виж ти, явно познаваше по физиономия целия ни персонал.

— Нищо особено, Михаил. — Анастасия взе още едно пакетче и скалпела и се зае да изрязва парче от кожения плот. — Всичко изглежда точно както е описано в доклада на Денис. Струва ми се само, че е могъл да се измъкне от въздигналите се. Но аз не съм оперативен сътрудник и това не е моя работа. А вие какво искахте да погледнете?

— Компютъра, книжата… — казах аз.

— Твърдия диск вече го взеха, част от книжата — също. — Анастасия сви рамене. — Вижте сами. Аз имам още четвърт час работа. Царицата нареди всичко да се протоколира по пълната програма.

С Михаил се спогледахме и аз кисело се намръщих.

Да, не е ясно какво да търсим тук сега. Само по филмите изпадналият в безизходица следовател, когато дойде на провереното и огледано местопрестъпление, намира най-важния документ, незабелязана гилза или отпечатък от пръст.

В живота такива работи не се случват.

За всеки случай и от упорство аз все пак се порових в бюрото, след като намъкнах подадените ми от Анастасия ръкавици. Огледах някакви останали там книжа, проверих с таблета си няколко дребни флашки, захвърлени сред вехториите, прелистих книгите на бюрото.

Нямаше нищо ценно.

Имаше малко работна кореспонденция; ако се съди по нея, младоликият професор се беше занимавал именно с варицелата. Имаше малко финансови документи, от които следваше, че професорът не е беден човек, но не може да се нарече и богат. На флашките се намери колекция от стара японска анимация, включително забраненият от закона за нравствеността хентай. Е, според мен не е кой знае какво прегрешение.

Дневник със слаби стихотворения. Изглежда, покойният се бе развличал с любовна лирика.

Книжка с вулгарно-философски разсъждения за въздигналите се с подчертавания от Томилин. Може и да е бил велик вирусолог, но подчертаните разсъждения ми изглеждаха банални.

По полезен навик, на който ме беше научил един стар сътрудник, аз извадих хартията от принтера и я обърнах. Да, професорът използваше за печат обратната страна на напечатани листове. На първите десет намерих нашарена с поправки чернова на статията „Моята жена е кваzи“, доста любопитна сама по себе си, но без да съдържа никакви сензации. Главно разсъждения за това колко добри били кваzитата. Може и да беше публикувана някъде… Прегледах бегло текста, като се чувствах леко неловко — покойният професор наистина беше обичал своята съпруга кваzи, която беше поръчала смъртта му.

Впрочем тя също го обичаше. По свой си начин. Доколкото е възможно това за мъртвите. Както беше написал клетият Томилин: „Не знам кое беше по-голяма страст за нея — аз или науката; навярно не ни възприемаше поотделно“.

Сгънах листовете на две и ги прибрах в джоба на сакото си, за да ги погледна, когато имам свободно време. Не по работа, а просто от любопитство: какво е изпитвал човек, делил леглото си с нежив?

 

 

Михаил поброди из кабинета, после за известно време се скри в спалнята, в банята, в кухнята… На него не му трябваха ръкавици, кваzитата не оставят пръстови отпечатъци.

— Царицата каза ли нещо конкретно? — попитах Анастасия. Тя вече приключваше, опаковаше всички проби.

Девойката поклати глава.

— Не, Денис. Каза, че не й харесва този случай, особено след бягството на Виктория.

— Не те ли беше страх, че кваzито ще дойде тук?

Анастасия ме погледна учудено.

— И какво? Аз не мога да я задържа, не бих и опитала. А защо ще ме напада?

— То нямаше смисъл и да бяга — отбелязах аз.

Удаде ми се да я смутя за миг, после тя се потупа по кръста през хрущящия бял комбинезон.

— Пълнител с дум-дум. Ще спрат всяко кваzи. За известно време.

Кимнах неохотно.

Нали ви казвам — не го разбирам това поколение…

— Нищо интересно — каза върналият се Михаил. — Вие приключихте ли, Анастасия?

Тя не успя да отговори. От антрето се чу шумолене на предупредителните ленти, после тропот на крака и в кабинета влетя Найд.

— Тате, там има две коли, службите — каза бързо той.

— А „Никъде да не ходя“?! — каза сурово Михаил, хвана Найд за рамото и го отмести зад гърба си. — Забрави ли за телефона?

— Тате, свършиха ми минутите!

Ако се съди по погледа, който Михаил хвърли към балконската врата, той явно се чудеше дали да повтори вчерашния скок. Например с момчето в ръце.

Може би беше способен на такова нещо, но нас с Анастасия не би могъл да измъкне така.

— Защо винаги имаш уважителна причина за нарушаване на забраните? — попита риторично Михаил.

Лентите на вратата се скъсаха с трясък. Тези, които гонеха Найд, не се церемоняха. Първи нахлу в кабинета мъж със строг костюм и пистолет в ръка. По невъзмутимост изражението му можеше да се съревновава с всяко кваzи. Но когато вместо едно момче, избягало под носа му към входа, откри и трима възрастни, спокойствието му се поразклати. Той понечи да вдигне оръжието, после го отпусна. След него дотичаха още двама — без оръжия, но със зачервени лица.

— По каква причина преследвате с оръжия едно дете? — попита Михаил.

— Кои сте вие? — попита първият нахлул. — Горе ръцете!

Ние не ги вдигнахме.

— Капитан Денис Симонов, двайсет и девето отделение на полицията на град Москва — казах аз. — Ще повторя въпроса на колегата ми. Защо преследвате дете с оръжие?

Мъжът не беше глупак. Насочи пистолета към пода и каза:

— Капитан Владислав Маркин. Държавна сигурност. Покажете удостоверението си.

Бавно извадих картата си и я подадох на капитана. Кимнах към Анастасия.

— Лейтенант Анастасия… ъ…

— Анастасия Деева — подсказа Михаил.

— Анастасия Деева, експерт криминалист. Михаил Иванович. Инспектор на Представителя кваzи.

— Михаил Иванович има ли документи? — попита мрачно спецназовецът.

— Имам — отговори кваzито, но не посегна да ги извади. — Ще повторя въпроса: защо изложихте на опасност сина ми Найд?

— Това е местопрестъпление — отговори навъсено спецназовецът. — По наши данни тук може да се появи престъпница. Кваzи. Когато видях детето да идва насам, извадих оръжието си, за да го защитя в случай на опасност.

— Кваzитата не биха причинили зло на дете — каза Михаил. — Това е напълно изключено.

Владислав най-накрая прибра оръжието си и неохотно ми върна документите.

— Недоразумение… колеги. В течение съм, че сте извършили почистване тук, Денис Симонов.

— Отбранявах се от въздигналите се — отговорих твърдо.

Спецназовецът се усмихна с крайчеца на устата си.

— Ами да, естествено. И така, аз разбирам, че сте водили това дело… в някаква степен… но сега то е предадено на Държавна сигурност. Благодаря за помощта. Всички ние вършим общо дело. Ще ви помоля да върнете събраните улики и да напуснете територията.

Вмъкнаха се още няколко души. Ако се съди по външността и дрехите им — експерти. Не се включиха в разговора, най-възрастният даже махна с ръка на Анастасия — съвсем приятелски, изглежда я познаваше. Може би й беше чел лекции в института.

— Извинете, но не мога — заинатих се аз. Общо взето, нищо не бяхме намерили, а и събраните от Анастасия косъмчета и проби нямаха особена стойност, но кога се е случвало полицай да дава лесно случая си на службите! — Нямам такива нареждания.

Владислав не започна да спори. Порови в джоба на сакото си, извади сгънат на четири лист хартия и ми го подаде.

Със суров канцеларски език, който беше по-надежден от всякакви печати, в документа от министерството на вътрешните работи се съобщаваше, че разследването на убийството на професор Томилин се предава на държавната служба за сигурност и на всички сътрудници на органите на вътрешните работи се нарежда да оказват пълно съдействие на ДСС. Впрочем на документа имаше и печати. Беше подписан преди по-малко от час.

— Изглежда истински — казах аз, за да имам последната дума. — Анастасия, ще се наложи да…

— Почакайте — внезапно каза Михаил. — Аз също имам документ.

Точно като Владислав, и той извади от сакото си сгънат лист. Владислав го отвори скептично и започна да чете. Изражението му се промени.

— Съгласен съм — каза Владислав. — Вие имате постановление на Министерство на вътрешните работи, визирано от Държавна сигурност, по което водите разследване по свое усмотрение. Това е конфликт на интереси… и юридически казус, тъй като моето нареждане е издадено по-късно.

Михаил кимна.

— Така че единственото, което мога да предложа — каза Владислав, — е всички заедно да отидем в управлението. Там ще установяваме кой е прав и чии документи в момента са действителни. Два-три дни — и всичко ще се изясни.

Михаил протегна ръка, взе листа и каза:

— Добре, убедихте ме. Смятайте, че не съм имал никакви постановления. Ние напускаме местопрестъплението, но ви моля да включите в доклада моя протест.

— Официален? — попита Владислав.

— Както ще ви бъде по-удобно — каза Михаил след кратко мълчание и аз разбрах, че се е предал.

— Не смея да ви задържам повече — каза с усмивка спецназовецът. Протегна ръка, потупа Найд по главата. — А ти къде така хукна, момче?

— Вие сте толкова страшни, уплаших се — отвърна мрачно Найд.

Владислав се разсмя напълно искрено.

— Вярно, такива сме. Лека нощ, дами и господа. Да не забравите да ни предадете всичко, което сте събрали за нас. Макаров, вземи от колегите плодовете на извънредния им труд.

 

 

Когато вече бяхме при колата, не издържах. Заради присъствието на Найд се въздържах от резки думи, но все пак казах:

— И ти ще оставиш това така, Михаил?

— Ако не си забелязал, вече го оставих — отвърна кваzито.

— Но би могъл все пак да се опиташ…

Той много естествено въздъхна.

— А ти какво искаш, Денис? Да размахвам документи и карти, да се скарам с човешката държавна сигурност, но все пак да оставя за нас събраните улики? А после да отидем в някоя тайна лаборатория? И ето, всички отношения са развалени, колегите на Владислав ни висят на главите, вдигат министъра от леглото, той се разкрещява по телефона на Даулетдинова, тя си го изкарва на нас… И за какво? Заради безполезните улики? Ние не намерихме нищо. Нали, Анастасия?

— Да — подкрепи го експертът. — Аз обичам приключенията, но не и глупавите.

— Защо да се карате напразно? — някак много зряло отсъди Найд.

Вдигнах ръце.

— Добре, добре, добре. Предадохме се.

— Не сме се предали, Денис — каза Михаил. — Узнахме, че от този случай се интересуват най-високи инстанции, и се убедихме, че не сме пропуснали нищо при първия оглед.

— Момчета, стига разправии — помоли Анастасия. — Ще ме хвърлите ли до вкъщи? Аз живея наблизо, в Марфино.

— Само че първо ще закарам Михаил и сина му — казах аз. — И после, ако ще в Марфино, ако ще в Митино… А вас нали на „Переяславка“, Михаиле?

Кваzито ме погледна учудено. Аз се усмихнах и поясних:

— Там са всички служебни квартири, аз също някога живеех там. Качвайте се.

Михаил седна до мен, Найд и Анастасия — на задната седалка. Аз подкарах колата и се заслушах в разговора им.

— Хайде да се запознаем — предложи девойката. — Можеш да ме наричаш просто Настя.

— А ти мен — Найд.

— Това сигурно е от „намерен“^[3]?

Все пак удивително поколение. Аз бих се стеснявал да попитам така директно, още повече дете. А Найд се отнесе към въпроса като към нещо нормално.

— Точно така. Татко ме е намерил, когато е бил апокалипсисът. Е, тогава той не ми е бил татко, разбира се.

— Ясно — каза Анастасия, сякаш е съвсем нормално нещо разумни мъртъвци да отглеждат човешки деца. — Значи вие живеете в Питер?

— През зимата в Питер, а през лятото — на село, в Репино.

Озърнах се към Михаил. Той седеше спокойно и безстрастно слушаше разговора.

— А там не е ли страшно?

— Ами аз не ходя сам — поясни Найд. — Имам си приятели, кваzита.

— Момчета? — Гласът на Анастасия потрепна.

— Ами момчета… и девойки. Те всъщност вече са на много години, но… ами…

— Разбирам — каза меко Анастасия.

Натиснах спирачката малко по-силно, отколкото трябваше, и колата закова пред светофара.

— Извинявайте — казах аз.

— На мен също ми е жал за децата-кваzи — каза тихо Михаил. — Бедата не е в това, че не се развиват физически, макар че това също е тъжно. Но те, както и възрастните кваzита, са едностранни. По принцип са им интересни само детските занимания. Игрите. И това е вечността, на която са осъдени.

— Никой не е доказал, че ще съществувате вечно — отбелязах аз.

— Разбира се, Денис. Разбира се. Но мъртвите не остаряват.

— В тази сграда ли? — попитах аз и спрях.

— Петнайсета — кимна Михаил. — Да, тук. Благодаря, партньоре. Найд!

— Ей сега! — отвърна Найд. Показваше нещо на Анастасия на таблета си. — Ето го нашия клан. „Не-мъртви“, с тире. Де не си помислиш нещо — при нас е пълно с живи. Аз, още едно момче от Калуга, чичко от Варшава…

— Найд, аз не обичам особено танковите сражения — разсмя се Анастасия. — Но благодаря…

— Ти опитай!

— Найд! — повтори по-високо Михаил. Отвори вратата, слезе от колата и ми подаде ръка.

Безмълвно стиснах горещата длан.

Каквото и да е, този стар мъртъв полицай е спасил човешко дете. Значи си оставаше мой колега. Даже в смъртта.

Известно време карахме безмълвно, после Анастасия попита:

— Сработихте ли се с него?

— Нормално се работи — отговорих аз.

— Имам предвид друго, Денис. Всички знаят, че не обичате въздигналите се.

— Той е кваzи.

— Разбира се, това е съвсем друго — отговори Анастасия. Не стана ясно дали сериозно, или с ирония. Тях, младите, не можеш да ги разбереш.

Анастасия живееше в стара сграда, навярно построена още по времето на Съветския съюз. Голям тих двор, беседка, в която седеше компания младежи, чуваха се тих смях и разговори.

Спрях колата, изключих двигателя.

— Благодаря — каза Анастасия. — Че котето ми се е изчакало.

— В смисъл? Животно? — уточних аз.

— Знаете ли, понякога ми напомняте за кваzи — каза Анастасия след кратко мълчание. — Да, домашно животно, порода котки. Аз живея сама, мама и брат ми… те са отделно.

— Добре е да си имаш някого, макар и отделно — казах аз. — Извинявайте, исках да се пошегувам, а се получи глупаво.

Анастасия се усмихна.

— А искате ли да пийнете чай?

Замислих се за секунда и кимнах:

— Да. Всъщност много искам. Вие също ли искате?

— Хайде на „ти“? — предложи Анастасия. Погледна ме в очите. — Да, искам. Отдавна вече.

Отворих жабката и извадих термоса. Отвинтих капачката, налях чай.

— Добре, на „ти“. Дръж! Само че едната чаша някъде се е загубила, ще се наложи да се редуваме.

— Не — каза Анастасия с треперещ глас. — Ти все пак не си кваzи. Ти си някаква особена порода, Денис Симонов.

Тя отвори вратата и излезе от колата. Аз поседях, като отпивах от топлия чай и гледах сградата. Ето, запали се осветлението — на петия етаж.

— На работа пия само чай — казах на глас, завинтих термоса отново и подкарах колата.

Не бива да очакваш от живота твърде много. Тогава по-рядко се налага да се разочароваш.