Към текста

Метаданни

Данни

Серия
КваZи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
КваZи, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: КваZи

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска (не е указано)

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 16.09.2016

Редактор: Боряна Даракчиева

Художник: Светлозар Петров

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-761-578-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1343

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Надран Лисан и картофки

Вечерта още беше далеч, но не ми се връщаше в отдела за два-три часа работа.

Още по-малко — за два-три часа работа с книжа.

Михаил слезе от колата в центъра. Каза, че трябва да поразмисли и може би да направи две-три посещения. Тонът му издаваше всичко, искаше да остане сам, но аз все пак се поинтересувах дали ще е нужна помощта ми. Нямаше нужда от помощ и след като се разделих с кваzито, си тръгнах за вкъщи.

Лятото е хубаво време, дори в мегаполиса, дори в Москва. Естествено, градът не опустява както преди, далеч не всички могат да си позволят да излязат сред природата, засега са твърде малко оградените резервати и курорти. Но все пак народът е по-малко.

Свърнах в пресечката при дома ми. От другата страна на улицата към пешеходната пътека се приближаваше дете на десет години — дори не беше ясно дали е симпатично късо подстригано момиче, или хубавко дългокосо момченце. Може би щях да успея да премина пръв, но спрях. Децата вечно се носят през пътя, без да гледат, някоя лудетина ще хукне твърде рязко — и един въздигнал се повече на света. Детето разбра, че го пропускам, и претича през улицата — с подскоци, както умеят само децата. Изглежда, все пак беше момче. Когато преминаваше край колата, ми се усмихна и ми махна с ръка.

Неволно се усмихнах в отговор. В момчето кипеше живот — млад, ликуващ, преливащ през ръба. То нямаше спокойния могъщ разсъдък на кваzи, техните изострени сетива, нямаше тяхната немислима издръжливост и съвършена регенерация.

Но то беше живо. А кваzитата бяха мъртви.

Клетият Найд, когото Михаил толкова настойчиво ми предлагаше за син, беше нещо средно между хората и кваzитата. Бях сигурен, че няма да се затича така с подскоци през пътя, а ще спре и внимателно ще провери дали е безопасно. И няма да тръгне да се усмихва на непознатия шофьор, който го пропуска без особена нужда. Кваzитата са го спасили, но са го направили подобен на тях… Отзад нетърпеливо забибиткаха. Усетих се, че все още стоя на завоя и зяпам след непознатото момченце като някакъв извратеняк, а зад мен имаше вече две коли. Изругах през зъби и дадох газ. Едва стъпилата на пътеката жена за всеки случай отстъпи по-назад и извика нещо неодобрително подире ми.

Все пак дори това не ми развали настроението — сякаш с махването на ръката момчето щедро беше споделило с мен своята жизнерадостност.

Паркирах колата до входа и излязох, като продължавах да се усмихвам. Отворих кодовата ключалка и влязох във входа. Живея в малка сграда, стълбището е малко, няма портиер — просто няма място за него. Дори видеокамери няма във входа.

Така че, когато ме хванаха отзад с ръка за шията и умело започнаха да ме душат, свидетели на моя позор нямаше.

Захриптях, в опит да си поема дъх, и няколко пъти ударих с лакът назад, но ме държаха здраво, ловко.

С нечовешка сила.

Впрочем след малко чуждата ръка леко отпусна хватката си и един женски глас прошепна в ухото ми:

— Сам ли сте, капитан Симонов?

Въпросът, изглежда, беше риторичен, но аз предпочетох да отговоря:

— Да.

— Това е добре — каза Виктория (а кой друг да бъде?). — Кажи, Надран Лисан все още ли работи с теб?

— Кой? — изумих се аз.

— Бедренец. Инспекторът на Представителя. Ние му викаме Надран Лисан.

— Кои „ние“? — Разбирах, че случайно влязъл във входа човек няма да ми помогне. Само друг кваzи би могъл да се справи с Виктория в двубой. Но все пак печелех време.

— Ние, кваzитата — отговори търпеливо Виктория. — Виждам, че работи… Слушай ме внимателно, капитан Симонов. Слушай внимателно, разбери правилно и запомни задълго.

Виж ти!

Първо, изглежда, няма намерение да ме убива. И второ, тя е образована жена.[1]

— Слушам, разбирам, запомням — казах аз.

— Не вярвай на Надран Лисан. Не вярвай на кваzитата. Нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Добре — казах аз. — Не ти вярвам.

— Правилно — потвърди Виктория. — На мен също не вярвай. Аз съм на ваша страна, но не ми вярвай.

— Ако си на наша страна, върни вируса — казах аз.

Ръката върху шията ми потрепна.

— Михаил ми разказа за вируса — поясних аз. — Това също ли не е истина?

— Това е част от истината — каза Виктория. — Ти не разбираш.

— Тогава ми обясни. Аз съм разумен човек, ще те разбера.

Виктория размишляваше. После каза:

— Не. Всичко е твърде сложно. Намери капитан Маркин. Кажи му, че ще се предам лично на него. Ето… това е телефонът ми. — Пъхна в джоба на дънките ми шумолящо парче хартия. — Лично на Маркин. На безлюдно място. Ти, ако искаш, ще бъдеш свидетел. Не трябва да има никой друг. И в никакъв случай не бива да присъства Надран Лисан.

— Аха — казах аз. — Яко. Човек срещу кваzи. Ти ще разкъсаш на парчета и Маркин, и мен.

— Маркин не е толкова лесен за разкъсване — отговори Виктория. — Но вие решавате.

Тя замълча.

Аз също направих пауза. Стоях спокойно. Изчаквах. Готвех се да се вкопча в ръката й, да приклекна, да се опитам да я преметна през себе си и така да се откъсна от захвата й.

Така че пропуснах момента на удара.

Ето, в единия момент стоя и се готвя за схватка.

А в следващия съм полулегнал, облегнат на стената под пощенските кутии.

Пред очите ми плаваха цветни петна, в ушите ми кънтеше. С какво ме беше цапардосала така?

Нима със собственото си чело?

— Жив ли си? — поинтересува се кваzито. — Ако наоколо има работеща болница, прегледай се!

Виж ти, каква загриженост!

— Жив съм — изхриптях аз. — Не се безпокой. Ще ми се размине.

— Без Бедренец — повтори Виктория, леко навеждайки се над мен. — Запомни…

Тя дори не взе пистолета от кобура ми. Но към момента, в който дойдох на себе си дотолкова, че да мога да сграбча пистолета и да се дотътря до вратата, от нея вече нямаше и следа. Навън беше спокойно и тихо.

— Искаше нещо да ми каже ли? — промърморих аз, като потривах тила си.

Изглежда, нямах сътресение. Виктория ме беше ударила силно, но много прецизно. Хуманно.

Впрочем, всичко, което кваzито искаше да ми каже, беше напълно разбираемо.

Първо, тя е готова за преговори и дори да се предаде.

Второ, не се доверява на Бедренец и го нарича с обидния прякор Надран Лисан.

Трето, демонстрира ми добрата си воля, като не ме уби.

За съжаление за това можеше да има и още една причина — занимаващият се с нейното издирване Маркин така й пречи, че е измислила план за отстраняването му. А наред с това е решила да забие клин между мен и стария кваzи…

Надран Лисан. Виж ти!

Да беше „Хитър Лисан“ или „Стар Лисан“ — не бих се учудил.

Но защо „надран“?

— Слушай, разбирай, запомняй… — промърморих аз. — Не вярвай, не се бой, не моли. Винаги едно и също…

Върнах се при асансьора и натиснах бутона за моя етаж. По принцип се качвам на третия етаж пеша, смятам това за полезно физическо упражнение. Но днес кой знае защо ме мързеше.

Вкъщи пъхнах глава под струята студена вода и постоях така десет секунди. После избърсах главата си с кърпа и проверих усещанията си.

Нищо не се беше променило!

Извадих от аптечката две таблетки ибупрофен, глътнах ги с чаша вода и седнах пред телевизора. Прехвърлих каналите. По „Русия-24“ разказваха за новия аграрен комплекс във Вологодска област — оградена територия, надеждно прочистена и защитена от въздигнали се, където свободно пасат крави, даващи прекрасно мляко. По детския канал „Въртележка“ вървеше стар глупав фантастичен филм за две хлапета, попаднали я в бъдещето, я в миналото, я на друга планета — така и не разбрах. По Първи се точеше едно от онези безбройни древни токшоута, които само домакините и пенсионерите гледат. Застаряваща, но отчаяно опитваща се да изглежда по-млада актриса кимаше със съчувствие, докато изслушваше събеседницата си — също актриса, но млада, една от безбройните „изгряващи звезди“. Ставаше въпрос за мъжете. Младата актриса обясняваше, че в човека за нея е важна личността, а не външността или някакви особености. Предчувствах, че сега ще се обясни в любов на някой кваzи или поне ще каже нещо от рода на „няма значение дали е жив или мъртъв, само да ме уважава като личност“, и изключих телевизора.

Надран Лисан!

Да не казвам на Михаил за срещата с Виктория. Да съобщя на Маркин за предложението й.

Измъкнах листчето от джоба си. То беше откъснато от вестник и на него с ясен калиграфски почерк бяха написани два номера. Единият — телефонът на Маркин. Значи и сама можеше да се свърже с него, но предпочиташе посредник. Вторият беше нейният. До него имаше бележка: „Телефонът ще се пуска за минута и половина в 9,00, 15,00, 21,00“.

Ясно. Не иска да я засекат. Сигурно и батерията му вади.

Включих фенерчето на мобилния и разгледах листчето на ярка светлина. Уви, не намерих някакви вдлъбнатини от написано на друг лист, като адреси или телефони. Такива неща се случват само на Шерлок Холмс.

Замислих се и набрах номера на Михаил. Телефонът му беше изключен.

Тогава набрах домашния му номер.

— Ало?

Това беше Найд.

— Здрасти — казах аз. — Денис Симонов е. Михаил вкъщи ли е?

В слушалката увисна тишина.

— Ало — повторих с недоумение.

— Не, той си дойде, но после отново излезе — отговори Найд.

И пак замълча.

— Дявол да го вземе! — изругах аз, като внезапно осъзнах с какво е свързано мълчанието. — Извинявай, Найд.

— Нищо — отговори момчето. — Денис?

— Да?

— Вие наистина ли сте мой баща? Биологически?

— Не знам. Не. — Дори не забелязах как станах от креслото и започнах да се разхождам из стаята. — Твоят… Михаил греши. Не, ти не си мой син.

— Той обикновено не греши — съобщи Найд. — В нищо.

— Този път греши.

— Вие да не си помислите, че се натрапвам — каза Найд. — На мен… просто ми е интересно. Не за вас! За… — Той се запъна.

— Найд, повярвай ми, че… — Сега беше мой ред да замълча. — Найд, всичко е много сложно.

— Защо сложно? Или да, или не — каза разсъдливо момчето. — Или съм ваш син, или не съм. Михаил каза, че днес ще направи анализ.

— Найд, утре ще намина при вас и ще поговорим. — Отчаяно исках да приключа разговора. — Става ли?

— А днес?

— Имам задачи. Работа.

— Добре — примири се Найд. — Утре. Тогава вземете снимка, става ли? На мама.

Прекъснах връзката.

Не, първо казах: „Добре“. А после прекъснах.

И изрекох прочувствено:

— Надран Лисан!

Подържах за минута телефона в ръка, като го гледах, сякаш е бомба — ще се взриви ли, няма ли?

Найд не се обади отново.

Може би беше решил, че всичко вече е казано и разговорът е приключил. Той е много логично момче, съвсем като кваzи.

Тогава погледнах бележника още веднъж и набрах номера на капитан Маркин.

Стоях до прозореца и гледах танка.

Стар танк от времената на Втората световна война.

Виж ти. Не знаех, че в това селище има музей на легендарния „Т-34“.

Честно казано, бих се радвал и да не го узная. Какво ни пречеше да го заобиколим?

— Те имат някакви проблясъци на разум — казах. — Може би колективен разум?

Къщурката, в която се бяхме скрили, след като видяхме първите въздигнали се, беше точно до музея. Тук беше чисто и пусто. Нито хора, нито оръжия, нито дори храна — при тръгването си домакините бяха взели всичко. Къщата не можеше да послужи за сериозно укритие, но, изглежда, се бяхме скрили за известно време. Дори и въздигналите се да ни усещаха, не можеха да ни локализират точно.

Какли се ориентират? По миризмата? Звука? Зрението? Въздигналите се прииждаха към нас от всички посоки, толкова целенасочено, че наистина приличаше на разумно поведение.

Едва по-късно осъзнах, че всъщност е било точно обратното. Тук, в музея, жителите на селището дълго са удържали отбраната. Може би огромното количество танкове подсъзнателно е предизвиквало у тях доверие, надежда да се справят с врага?

Уви, тези танкове вече отдавна не бяха в движение. Това бяха само експонати. Въздигналите се бяха нахлули в музея и бяха избили защитниците му. А после, след като са се заситили, са се разбягали във всички посоки — напълно хаотично, без да избират накъде.

Ние напълно случайно бяхме минали през пръстена на разотиващите се въздигнали се и попаднахме точно в епицентъра на неотдавнашната касапница. Така че когато въздигналите се ни усетиха и започнаха да се връщат, те се появиха от всички посоки. Това, което изглеждаше като разум, беше именно неговото отсъствие.

Но ние не разбирахме това. Нито аз, нито Олга.

— Във всеки случай трябва да се бяга — казах аз. — Те са бавни. Ще се промъкнем.

— Ето този е бърз — каза Олга. Гласът й беше станал съвсем спокоен.

Погледнах към въздигналия се без лява ръка, който креташе между танковете. От разкъсания на парчета ръкав стърчеше някакъв нелеп кафяв кочан. Какво, да не му израстваше ръка? Изглежда му израстваше.

Но той се тътреше наистина много бодро. Като че ли беше напълно способен и да тича. Приживе е бил млад и спортен тип, може би заради това?

— Ще се промъкнем — казах аз, докато претеглях сатъра в ръката си. Ледосекачът още висеше на колана ми, но взетият от кафенето сатър изглеждаше по-удобен. Беше евтин, но добре наточен и грамаден като мачете. — Аз ще бягам напред и ако някой се хвърли, ще му отсека главата. Вие — след мен.

— Виж го ти. Герой — каза Олга. Тя беше спокойна, толкова спокойна, че аз, който никога не се бях сблъсквал с женска истерия, не осъзнах, че вътрешно тя вече отдавна крещи и се гърчи в припадък от паника. — Денис, прави каквото искаш, но ние оставаме. Москва е съвсем близо. Ще дойде помощ.

— Олга, това не е укритие — казах аз успокояващо. — Ще се промъкнем. Повярвай ми.

— Аз няма да бягам. Ще се скрием в музея. Виж, там прозорците са тесни като амбразури. И вратите трябва да са здрави. Та това е военен музей. Трябва да има много здрави врати.

— Защо тогава са отворени? — попитах аз.

Музеят наистина беше съвсем близо. И изглеждаше внушително. И между нас и музея нямаше въздигнали се. Засега нямаше.

— Никой не е успял да дотича — каза Олга. — А ние ще успеем. Ще се затворим и ще изчакаме. Те ще си тръгнат.

— Няма да си тръгнат. Веднага щом ни видят, ще започнат да търсят пролука. Ще чупят вратите и прозорците. Рано или късно ще нахлуят.

— Не — каза Олга. Тя притисна сина ни към себе си — той още не спеше, но мълчеше, сякаш разбираше сериозността на случващото се. Само ме погледна. Сякаш молеше за нещо.

Или да се съглася с Олга, или, напротив, да я разубедя.

— Олга…

— Ние оставаме — каза твърдо жена ми. — Вече реших.

Може би беше виновна умората. Може би изтичащото време, последните секунди, преди въздигналите се да се приближат.

— Не можеш да решаваш за сина ни — казах аз. — Ако искаш — остани, ние ще избягаме. Разбра ли?

Тя не би могла да не се съгласи с това. Нали?

Щяхме да избягаме.

А после щях да й се извиня за резкия тон.

— Ти си този, който не може да решава за моя син — каза Олга и лицето й пребледня.

— Мога, и още как. Това е наш син. Общ.

— Не е твой — каза Олга.

— Как така не е мой?

— Това е моят син. И на Андрей.

— Какъв Андрей?

— Не помниш ли, срещах се с него. Андрей. От банката.

— Та нали това между вас не беше сериозно? — промърморих аз. — И нали спря… да се срещаш с него… когато се запознахме…

— Не веднага — каза Олга, гледаше ме в очите. — Аз избирах между вас. Забременях от него, но той каза, че няма намерение да се жени. Наложи се да избера теб. Извинявай. Но това не е твое дете и ти нямаш право да му рискуваш живота.

Мълчах. Беше толкова тихо, че чак ми кънтеше в ушите. Само едноръкият виеше, докато бродеше сред танковете.

— Уе-е-е! Уе-е-е!

Но защо го прави? Вика другите?

— Извинявай, но често се случва така — каза Олга.

Преместих сатъра в лявата ръка и много спокойно я зашлевих.

Тя си затрая. Гледаше ме така, сякаш не вярваше на случващото се.

Ние дори не се бяхме карали. Никога.

Детето на гърдите й тихо застена.

— Ще избягаме оттук — казах аз. — Ще се доберем до пътя, никой няма да ни догони. А там… после ще поговорим. По паспорт ти си моя жена, а той е мой син, ясно ли е? И аз ще решавам какво да правим. Това също често се случва.

— Денис… — каза Олга.

— После — казах аз. — Няма време. Аз отпред, ти след мен. Разбра ли?

Олга кимна.

— Гледай да не изпуснеш… сина си — добавих аз.

Може би не биваше да го казвам така: „сина си“. Понякога всяка дума може да стане много гадна.

— Да вървим — казах аз, като побутвах Олга към вратата. Тя тръгна послушно. — На три. Едно, две… три!

Отворих вратата и изтичахме на бетонната площадка, където завинаги бяха застинали старите танкове.

— След мен — извиках аз и побягнах право към едноръкия въздигнал се. Той вече ни беше видял и тръгна бодро насреща ни. Наистина много чевръсто, от такъв не можеш да избягаш пеша…

С първия удар му отсякох оцелялата ръка.

С втория — главата.

Старият готварски сатър се оказа удивително удобен за сечене на гнило месо.

— Не изоставай! — наредих на Олга и побягнах между танковете.

Тя не изоставаше. Бягахме само от няколко секунди, а въздигналите се навсякъде променяха посоката и тръгваха към нас.

Но когато пак се обърнах назад, вече по средата на пътя към автострадата, Олга тичаше в обратната посока.

Към музея.

— Олга! — извиках аз. — Стой! Назад! Олга!

Но беше късно. Въздигалите се вече бяха зад гърба ми, между мен и жена ми. Около двайсетина.

И отстрани пристигаха нови. Повечето — бавни, но други подвижни като обезглавения от мен еднорък.

Олга се обърна чак на вратата на музея. Погледна ме. Вдигна ръка — или за да се прости, или за да се извини. И хлопна тежката врата.

Почти никой не тръгна към нея. Само двама-трима закуцукаха нататък.

Навярно един истински герой в тази ситуация щеше да си пробие път към музея. Какво толкова, десетина-двайсет въздигнали се.

Да си пробия път… Да почукам…

Да поговоря с жената, която току-що беше признала, че ме е предала…

По пътя към автострадата имаше само двама въздигнали се.

На единия му забих ледосекача в главата. Това нямаше да го убие окончателно, но той се завъртя на място, хвана се за дръжката и се заопитва да извади оръжието, сякаш бе трънче.

А втория просто го заобиколих. Нямаше време да замахвам със сатъра, отзад се приближаваха.

В решетъчната ограда беше пробита дупка: някой я беше взел на таран с колата си, докато е бягал от територията на музея. Изтичах на пътя, обърнах се.

Почти всички въздигнали се ме следваха. Кои по-бавно, кои по-бързо.

Поне щях да ги отведа далеч от Олга. Способни ли бяха да запомнят, че в музея е останала и друга плячка?

Надявах се, че не.

Лошото беше, че аз вече нямаше да забравя това, което бях чул.

Капитан Маркин назначи срещата в сладоледена къща. Странно място за частен разговор между спецназовец и полицай, но може би точно в това беше смисълът?

Вече се стъмваше и заведението беше пълно. Главно млади двойки, които си шепнеха за своите си неща, глупави и прекрасни. Срещаха се и по-възрастни хора, но това бяха предимно уморени майки или неделни татковци с децата си. Седяхме на открита тераска, изпълнена в моден ретро стил от края на двайсети век — разнокалибрени чадъри с марките на американски напитки, барман, облечен като баровец, с фалшива златна верига и малинов костюм. Сервитьорките също бяха облечени малко по-свободно, отколкото очакваш да видиш в такова заведение — твърде къси поли и предизвикателни цветни чорапогащи. Впрочем, човек можеше да си представи, че това е южно крайморско кафене, там всичко е ярко.

По телевизионните екрани беззвучно вървяха някакви шоута от онези времена, мяркаха се лицата на стари забравени водещи и певци. Носеше се тиха музика — също някаква стара песен:

Не скривай музиката, тя е опиум

единствено за нас, за никой друг.

Нека тази вечер весело умрем,

на декадентство да си поиграем.

Ако щеш ме убий, ако щеш, се убий,

не можеш нищичко да промениш.

Тази приказка край няма,

не можеш нищичко да промениш.[2]

Имаше някаква ирония в това колко съвременно звучеше тази стара песен. Като си опитвах бавно с лъжичка ванилов сладолед, разказах на капитан Маркин за срещата с Виктория и му дадох листчето хартия.

Маркин кимаше. Той ядеше сладоледа си съсредоточено, сякаш изпълняваше много важна държавна задача. Навярно им е трудно в наши дни на бойците на невидимия фронт. Не можеш да внедриш агентура сред кваzитата, налага се да работиш дистанционно. Явно заради топлото време Маркин беше със светъл ленен костюм. При неговата работа не може да се мине без сако — трябва да скриеш някъде пистолета.

— Всичко разбирам, Денис — каза Маркин и облиза лъжичката. — Всички ние сме разбираеми. Дори Виктория.

— Но? — попитах аз.

— Но! — потвърди Маркин без усмивка. — Не мога да разбера защо си я послушал и не си съобщил нищо на Бедренец.

— Тя настояваше за това — казах аз.

— Защо? — попита Маркин. Погледът му беше много сериозен.

— Аз не обичам кваzитата.

— Знам. Затова и говоря откровено с теб. Ти не обичаш кваzитата, имаш всички основания затова. Но приятелските отношения са много важни за теб. Не можеш току-така да скриеш информация от партньора си.

— Михаил не ми е приятел.

— Партньор ти е. Това дори е нещо повече.

Замислих се, докато изгребвах с лъжичката лепкавата сладост от дъното на купичката.

— Появиха се основания за това. Лични.

— В нашата работа няма нищо лично — каза Маркин.

— Аз не работя вашата работа — отбелязах аз.

— Вярно е. Но аз бих искал да те поканя в моя екип.

Позволих си да го погледна иронично.

— Нека не те смущава, че сме с едно и също звание — каза Маркин. — Това е формалност.

— Когато бъда във вашия екип — ще се върнем към разговора — отговорих аз.

— Добре — лесно се съгласи Маркин. — Какво ти каза Бедренец?

Свих рамене.

— Разказа ли ти за вируса?

Не взех да се правя на глупак.

— Да. Кваzитата си имат дори екстремисти, които искат да унищожат хората… Възрастните хора. И да възпитават децата с представата, че кваzитата са висша форма на съществуването. Да преформират човешката цивилизация по свой вкус.

— По свой вкус — усмихна се Маркин. — Да. Не е излъгал.

— Съпругът на Виктория е участвал в създаването на този вирус. Предполагам, че е бил много близо до успеха. В лабораторията на приюта Виктория е работела с вируса… или го е проверявала. Нещо такова. Михаил още каза, че хората… че ние също разработваме аналогично оръжие.

По лицето на Маркин не трепна нито един мускул.

— Михаил каза, че иска да спре кваzитата екстремисти. Но се бои да се обърне директно към нашите власти, за да не се паникьосат хората и да нанесат удар по кваzитата.

— Вярваш ли му? — попита Маркин.

— Не знам — отвърнах, след като се поколебах. — Иска ми се да му вярвам, но той е много непредсказуем. Дори за кваzи.

— Всички сме непредсказуеми — каза Маркин. — Добре, Денис. Няма да те измъчвам повече. Да се опитаме ли да хванем Виктория?

— Тя като че ли се предава — отбелязах предпазливо.

Маркин се усмихна.

— Всички се предаваме… рано или късно.

Той извади телефона и без да гледа нито листчето, нито часовника, нито екрана на телефона, набра някакъв номер. Хвърлих поглед към своя часовник — беше точно девет вечерта.

— Виктория, готов съм да ви изслушам — каза той след секунда. Помълча малко, после рече: — Разбира се. Да.

Аз чаках.

— Добре, ясно — каза Маркин. — В черна торбичка, в кошчето. Ще се постараем да успеем… Да, с Денис. Никого.

Той прибра телефона и рязко се изправи.

— Да вървим. Трябва да прекосим половин Москва за двайсет минути.

Аз също се изправих. Отново звучеше някаква стара песен:

Имам изстрел за твоите приятели,

като лекарство за всички обиди.

Имам това, че въпреки всички врати

аз те обичам, и искам, и искам,

и искам да те убия.[3]

— Деветдесетте години не бяха много добри — казах аз. — Всички песни са за смъртта. Напразно така ги романтизират.

— Всички хубави песни са за смъртта — отговори Маркин.

Относно „половината Москва“ Маркин беше преувеличил. Най-много една четвърт. Виктория беше определила срещата на Югозапад. Общо взето, нищо неочаквано, все пак тук кваzитата бяха най-много и й бе най-лесно да се крие.

Тя се беше презастраховала като шпионин в стар филм. Маркин трябваше да извади черна найлонова торбичка от кошче близо до метростанция „Проспект Вернадски“. Явно вътре имаше инструкция какво ни очаква по-нататък.

— Не ми харесват тези „двайсет минути“ — каза Маркин, докато спираше колата на паркинга, зад каравана, в която се продаваха печени картофи. Зад стъклото скучаеше тъмнокожа къдрава продавачка. До караваната стоеше въпросното кошче. — А какво ще стане после? Торбичката ще се взриви?

Той излезе от колата, без дори да си направи труда да ми предложи някакви действия, и тръгна към караваната. Или не беше говорил сериозно относно взрива, или не се боеше да умре. А това наистина не беше лош начин за избавяне от Маркин!

Излязох след него. Не се приближих към кошчето. Затова пък видях жена с количка, която бавно идваше откъм метрото, и веднага тръгнах към нея. Караваната беше на глупаво място, пешеходците тук не бяха много, но все пак откъм метрото идваха хора.

— Извинете, за Бога! — бързо казах аз, като застанах така, че да съм между кошчето и майката с детето. — Извинете за безпокойството! Въпросът ми е глупав, но жена ми поръча да купя пелени, а не ми каза марка. Вие със сигурност разбирате…

Жената, която леко се беше напрегнала при приближаването ми, се разсмя:

— Татко, но не бива така! Всички деца са различни! По-добре се обадете на жена си.

— Ще ми се подиграе — казах аз и погледнах накриво ровещия в кошчето Маркин. Много щеше да е забавно, ако се е объркал и напразно рови в боклука.

— Тогава по-добре питайте продавача — предложи жената. — Нататък по улицата, при метрото, има аптека, там продават най-различни.

Маркин най-накрая се изправи с торбичката в ръце.

Погледна в нея. Повика ме:

— Денис!

— Така и ще направя! — казах аз, притискайки ръка към гърдите си. — Благодаря! Още веднъж извинявайте!

Когато жената установи, че приятел на злополучния „татко“ рови в кошчето за боклук, в погледа й отново се появи подозрителност. Тя бързо ускори крачка и се отдалечи с бебето.

А аз тръгнах към Маркин. Е, направил съм се на идиот пред непозната — какво толкова? Да не ми е за пръв път?

— Виж — каза Маркин и ми показа какво бе намерил в торбичката.

Лабораторно шишенце с прозрачна течност. Не стига, че беше затворено с тапа, но и гърлото му бе залято с някаква еластична пластмасова маса.

— Това ли е, което си мисля? — попитах.

Маркин кимна.

— Колко хубаво, че не се е намерил някой алкохолик, който да хвърли върху торбичката тежка бутилка — казах аз. — А бележка?

— Няма никаква бележка — отговори разсеяно Маркин. Грижливо скри шишенцето във вътрешния джоб на сакото си. — Знаеш ли какво означава това?

Замислих се.

— Най-вероятно, че Виктория е някъде наблизо?

— Вярно. — Маркин се огледа, после попита: — Ти не искаш ли да хапнеш? На мен сладоледът само ми събуди апетита. Картофки, а? Със солена рибка?

— С шунка — казах аз, заобиколих Маркин и тръгнах към прозорчето на караваната. Не ми се искаше да приемам ядене от ръцете на човек, току-що ровил из боклука и открил там смъртоносен вирус. — Две порции картофки, моля. Със сельодка и с шунка.

— Може би ще пробвате вегетарианска гарнитура? — попита продавачката. — Краставички? Тофу?

Погледнах я.

В Русия няма чак толкова много негри. Така се е наложило исторически — за разлика от САЩ, в Русия не са докарвали роби, климатът ни не е най-подходящият за заселници от Африка, а и емигрантите винаги са избирали по-богати страни. Разбира се, чернокожият човек няма да предизвика учудване, но това не е Ню Йорк или Париж. А и в по-голямата си част тъмнокожите са си руснаци — мулати с различна степен на мургавост.

А продавачката беше толкова чернокожа и толкова принадлежаща към негроидната раса, колкото изобщо беше възможно. Черен до виолетов оттенък на кожата, къдрави коси, пълни устни. Карикатура на негърка, а не жива чернокожа жена. Сякаш току-що е дошла някъде от Етиопия или Уганда, като по пътя е научила великолепно руски език с московски акцент — произнасяше „о“ почти като „а“.

— Потресен съм от вашите способности, Виктория — казах.

— Старая се — отговори кваzито.

И наистина — най-добрият начин да маскираш сиво-синкавия цвят на кожата е да се боядисаш не в бяло, а в черно.

Маркин ме избута с рамо от прозорчето. Сега стояхме един до друг и гледахме Виктория.

— Къде е истинската продавачка? — попита Маркин.

— Аз съм истинската — каза Виктория. — Вчера постъпих. Всичките ми документи са в ред. Нали виждате, капитане, че бих могла да разпространя вируса сред хората без никакъв проблем.

— Като капнеш в соса? — попита Маркин.

Виктория безмълвно приближи до прозорчето малък овлажнител за въздух. От дюзата изскачаха тънки пръски вода.

— Убедително — съгласи се Маркин. — В колбата вирусът ли е?

— В колбата има спирт — отговори спокойно Виктория. — Можете смело да го изпиете. Това беше само пример за привличане на вниманието.

Маркин кимна и попита:

— Какво искате, Виктория?

— Да унищожите „черната плесен“. Тогава ще ви дам вируса.

— Горе-долу си представям какво имате предвид, но никак не съм уверен, че това нещо изобщо съществува — отговори предпазливо Маркин. — И не съм упълномощен да взимам такива решения и да давам такива обещания. При това освен Русия има още куп страни, способни да разработват… такива неща.

Виктория кимна.

— На всички ни се налага да изхождаме от възможното, а не от желаното — продължи Маркин. — Аз мога да ви обещая, че вашето сътрудничество ще бъде взето под внимание в съда. И ще бъде отчетено при разглеждането на убийството на вашия съпруг и нападението над приюта. Елате с мен.

Виктория мълчеше.

— Време за размисъл ли ви трябва? — попита Маркин.

Кваzито отново кимна.

— Засега можете все пак да ни дадете по порция картофки — добави Маркин с непринудена усмивка. — С топинг по ваш вкус.

Виктория извади от фурната два завити във фолио печени картофа, като при това успя да не откъсне поглед от нас.

— Всичко случило се е много тъжно — продължи Маркин. — Но аз разбирам, че не сте желали зло никому. Честно казано, дори на мъжа ви. От ваша гледна точка така е щяло да му стане по-добре. Не, няма да ви лъжа, аз не приемам вашата логика! Но всички ние желаем един на друг само най-доброто. Само дето невинаги съгласуваме своите действия. А това не е логично, нали е доказано, че искреното сътрудничество винаги е от полза и за двете страни. Ако няма заплаха от страна на кваzитата — няма да има и ответна заплаха от страна на хората.

Разбирах какво прави той. А и Виктория, естествено, го разбираше. Но Маркин призоваваше към логика, която при кваzитата е уважавана и безспорна.

Виктория мълчаливо сипа в разрязаните картофи някакъв наситнен зеленчук, заля ги със сос. Кимна в отговор на думите на Маркин.

— Противоречията в отношенията между нашите култури — продължаваше Маркин — не бива до безкрай да се замитат под чергата. Може би случилата се трагедия ще стане повод хората и кваzитата да обсъдят ситуацията спокойно и открито, като разумни същества.

Ето това не биваше да го казва. Кваzитата не обичат, когато се дистанцираме от тях и не ги приемаме за хора, макар и особени. Това дори и аз вече много добре го разбирах.

Но ние сме хора, присъщо ни е да грешим. Маркин не е изключение.

— Добре, нека обсъдим условията, при които ще се предам — каза Виктория. — Първо… — Тя замълча за миг, после възкликна: — Надран Лисан!

— Надран Лисан? — попита Маркин.

Но Виктория вече я нямаше в караваната. Тя изскочи през вратата, като в движение смъкваше бялата дантелена престилка.

Аз се обърнах.

Михаил Бедренец вървеше към нас от метрото. Изглежда, не беше успял да забележи Виктория, във всеки случай не ускори крачка.

— Алфа, гама! — изрева Маркин, докато се хвърляше към храстите около караваната. — Тя бяга!

Не тръгнах след него. По всичко личеше, че не е дошъл на срещата сам. Това, че не се беше свързал с никого, не означаваше нищо. Изглежда, в него имаше джипиес и предавател, и всичките тези „алфи“, „гами“, вероятно и „бети“, а може би и още двайсет и една гръцки букви са ни следвали и тихомълком са обкръжавали мястото на срещата.

— Какво става? — попита Михаил, докато се приближаваше към мен. — Какво правиш тук?

— Задържане на Виктория — казах аз. — Участвам. Позволи ми един въпрос — а ти какво правиш тук?

— Надявах се да поговоря с нея и ако разговорът не се получи — да я задържа — отговори спокойно Михаил. — Жалко, че не ми каза своевременно какво става.

— Затова пък ти обичаш да казваш всичко своевременно — промърморих аз.

— Ясно — кимна Михаил. Намръщи се. — Така се получи. Що се отнася до задържането на Виктория — не исках да вземам на него живи.

— Можеше да чуя нещо, което не е предназначено за моите уши? — попитах аз, като едва се сдържах да не изрека въртящото се на езика ми обръщение.

— Твърде опасно е — обясни търпеливо Михаил.

— А не искаш ли да участваш в преследването? — попитах аз.

— В парка, късно вечерта? Безполезно. Виктория със сигурност си е приготвила пътища за отстъпление.

— Маркин има цяла тълпа горили тук — предположих смело аз.

— Няма да я догонят — каза равнодушно Михаил. Протегна ръка, взе си картофче през прозорчето и разгърна фолиото. — Вирусът у нея ли е?

— Откъде да знам…

Маркин се появи, като излезе направо през храстите. Колкото и да беше странно, бе успял да не скъса и дори да не измачка костюма си. Кимна на Михаил с много недоброжелателен поглед, после изгледа и мен — съвсем лошо. Попита, без да се обръща към някого конкретно:

— По какъв начин?

— Измъкнах информацията от търговец на фалшиви документи за кваzита — каза Михаил, отхапа парче картофче, задъвка. — Ако подозираш, че партньорът ми ми е казал нещо — грешиш.

— В Москва има търговци на фалшиви документи за кваzита? — учуди се Маркин.

— В Москва има всичко. А вие как я намерихте и защо помъкнахте и Денис на задържането й?

— Тя сама ни определи среща. Чрез Денис. — Маркин присви очи. — И помоли теб да те няма тук.

— Напразно не сте ме известили — каза Михаил. — Откога желанията на избягал престъпник станаха по-важни от служебната солидарност?

Живият и мъртвият спецназовец се вторачиха мрачно един в друг.

— Някакви предположения къде е избягала? — попита Маркин.

— Не — отговори Михаил. — Уви.

Маркин махна вяло с ръка и без повече приказки влезе в караваната.

— Ще останеш ли, или си тръгваш? — попита Михаил.

Погледнах Маркин. Той вече беше в караваната. Озърташе се и с целия си вид изобразяваше служебно усърдие.

А може би не изобразяваше. Може би наистина се надяваше да намери нещо.

— Ще се прибера вкъщи — казах. — С метрото.

— Да вървим — каза Михаил, смачка фолиото и го хвърли в кошчето. — Вкусно картофче. Странно, но в Питер има малко такива каравани. Повечето предлагат вегетариански дюнери.

Догади ми се.

— С какво?

— Със соя — отговори Михаил.

Тръгнахме към метрото край паркинга. Иззад дърветата към нас се насочи здрав млад човек с костюм. Спря, очевидно слушаше команда по слушалката си, и изгуби интерес към нас.

— Трябваше да ми кажеш — още веднъж ме упрекна Михаил.

— Защо си обнадеждил Найд?

— Скарахме се — обясни Михаил. — Нали разбираш, възрастта му е такава. Промени в настроението. Найд каза, че ако е имал нормален баща като теб, щяло да е по-добре. В тази ситуация ми се наложи да кажа, че мечтата му може да се реализира.

— Идиот.

— Кой?

— Ти, разбира се!

Михаил мълча известно време, после въздъхна.

— Всичко е заради калиевия хлорид. Страничен ефект. Известна алогичност на реакциите. Така или иначе трябваше да му обясня каква е причината за ДНК теста.

— А не ти ли хрумна, че в тази ситуация има двама души? Найд и аз? Защо не попита за моето мнение?

Михаил изведнъж спря и кимна.

— Да. Не съм прав. Вземи…

Той бръкна в джоба си и ми подаде запечатан плик.

— Това е резултатът от анализа за бащинство от лабораторията.

— Толкова бързо? — изумих се аз.

— Вече не е двайсети век. Анализът отнема по-малко от четири часа.

— И… какво?

Хванах плика, но и Михаил не го пускаше. Стояхме така и държахме плика между нас.

— Не знам. Исках да го дам на Найд. Запечатан. Но ти си прав, ти също имаш пълни права върху него.

— Изхвърли го!

— Изхвърли си го сам. — Михаил отвори пръсти едновременно с мен. Пликът падна в краката ни. Двамата се наведохме и си ударихме главите.

— Проклета сапунена опера! — изругах аз. — Вземи си го! Отвори го сам, изхвърли го, дай го на Найд. Прави каквото искаш, само не забърквай и мен.

— Денис, не си прав! — каза строго Михаил.

— Защо ти викат Надран Лисан? — попитах аз.

Михаил потрепна. Сигурен съм, че потрепна наистина, а не изобрази човешка реакция.

— Е? — настоях.

Михаил мълчеше.

Обърнах се и закрачих бързо към метрото.

Михаил ме настигна във вестибюла. Спря ме и сложи ръка на рамото ми.

— Денис. Ще ти обясня, щом искаш. Когато дойдох в съзнание… и спасих детето… Наоколо имаше въздигнали се. Много. Тогава не разбирах, че мога да ги управлявам, това не идва веднага. Бях изплашен и объркан. Бягах. Въздигналите се ме гонеха. Носех момчето на ръце, то беше уплашено и плачеше. Въздигналите се опитваха да ми го вземат. Прикривах го както можех. Препречвах достъпа до него с ръцете си, обръщах се с гръб, странично и бягах. Те ме раздираха в движение, докато не осъзнах, че мога да бягам много по-бързо, отколкото приживе. Избягах към малка група кваzита… осъзнали се малко по-рано. Те вече разбираха какво става. Прогониха въздигналите се и наглеждаха детето през първите дни. Аз бях целият надран, по мен нямаше живо… по мен нямаше здраво място. Сред тези кваzита беше Представителят и той каза, че съм тичал като лисан, като надран лисан. И прякорът ми остана.

Мълчах.

Представях си как оживелият, нищо неразбиращ мъртъв старец тича по пътя, притиснал към гърдите си плачещото дете. А наоколо беснеят въздигнали се — и го раздират в движение.

— В този прякор няма нищо лошо — каза Михаил. — Ако нарочно не вложиш нещо лошо.

— Найд е твой син — казах аз. — Сега се убедих окончателно. И с това приключваме този въпрос.

Свалих ръката му от рамото си и се шмугнах в полупразния вестибюл на метрото.

 

 

Качих се по стълбите пеша, защото реших, че да се използва асансьорът два пъти на ден е крачка към старостта. Така че появата ми не завари Анастасия неподготвена.

Впрочем, тя остана да седи на изтривалката пред вратата, свила към гърдите си крака в разкъсани дизайнерски дънки и пийваща си бяло вино от бутилка. Казват, че след появата на въздигналите се продажбите на червено вино са намалели с повече от една трета.

— Нали не те компрометирам? — попита тя.

— Та аз съм ченге — отговорих аз. — Невъзможно е да ме компрометират. Могат само да ме компроментират.[4]

— Не е зле каламбурът — отговори Анастасия и ми подаде бутилката.

Отпих и й я върнах. Виното беше топло и кисело.

— Недей да седиш на бетона — казах аз. — Ще си простудиш задника.

— Нека си го простудя! — съгласи се Настя със злорадство.

— Зле ли са нещата? — попитах аз.

— Мама ходи из апартамента и въвежда ред — отговори Анастасия. — Тя по принцип винаги е обичала това. Но сега само ходи и подрежда. Намери чорапите ти, между другото.

— Забравил съм си чорапите? — учудих се аз.

— Да, забрави ги. Тя ги изпра. И не попита на кого са. Изобщо не попита дали си имам някого. А брат ми веднага се хвърли към ноутбука си. Аз нищо не съм пипала в неговата стая, само бърсах прахта.

— Играе ли? — попитах аз.

— Не. Изтри всички игри, за да освободи място за новата система. Свали образователни програми по математика. Математиката му харесваше, но не знаех, че чак толкова.

Седнах до Настя и я прегърнах.

— Нали разбираш — каза тя. — Това значи, че не съм означавала нищо за тях приживе.

— Не е вярно.

— Излиза, че не съм означавала достатъчно много. В сравнение с реда и математиката.

— Всички ние не означаваме достатъчно в сравнение с реда — казах аз, спомняйки си за Маркин и неговия маниер на изразяване. — Дай им време да дойдат на себе си.

— Те вече никога няма да дойдат — отговори Настя. — А може би обратното, вече са дошли… Ще ме пуснеш ли?

— Ще те пусна. Само че ще ти се наложи да станеш.

— Краката ми са отекли…

Помогнах й да се изправи. Оказахме се съвсем близо един до друг, Настя ме погледна в очите.

— Защо живеем, Денис?

— За да сме живи — отвърнах аз, докато отключвах вратата.

Бележки

[1] Думите на Виктория са цитат от „Бръмбар в мравуняка“ от братя Стругацки. — Бел.прев.

[2] Песента е „Опиум для никого“ на група „Агата Кристи“. — Бел.прев.

[3] Песента е „Прирожденный убийца“ на група „Сплин“. — Бел.прев.

[4] Игра на думи с „мент“, жаргонна дума за „полицай“ — Бел.прев.