Сергей Лукяненко
КваZи (12)

Глава 12
Дознател и инспектор

Както всички знаят, от Москва излизат десет пътя, десет контролирани изхода в периметъра на МКАД.

Но ги има още Дмитровское, Счелковское и Рубльовское шосе. Зоните от Задмкадието след тях преживяха катастрофата най-тежко и тези изходи са просто затворени, барикадирани. Особено пострада навремето Рубльовка, бившият елитен район, обитаван от политици и богаташи. Разправят, че въздигналите се, които се опитали да нахлуят в града по Рубльовско шосе, са изглеждали особено ужасно — мъже с разкъсани скъпи костюми от Бриони и Фиораванти, жени, окичени с окървавени диаманти… Дори мародерството е процъфтявало тук няколко години. Побъркани идиоти се измъквали от периметъра, за да половуват въздигнали се и да им вземат портфейлите и скъпоценностите. После и въздигналите се станали по-опитни и по-опасни, и броят на глупаците намалял, и въвели ред по периметъра.

Но района на Рубльовка така и не го възстановиха.

Ето оттук предложих на Виктория да напусне Москва. Ние с Михаил седяхме в колата до изоставения търговски център на изхода от града. Сега там бяха останали някаква малка лавка и бензиностанция с две колони. Спряхме край пътя, дъждът биеше все по-силно и по-силно по покрива на колата, дори се налагаше да разговаряме по-високо от обикновено.

— Малцина знаят — обясних аз, — че на Рубльовка е останало едно селище. Смесено, хора и кваzита. Някакъв земевладелец с челядта си. Упорити. Периодично ходят в Москва на покупки.

— Да, в течение съм — кимна Михаил.

— Шосето минава под МКАД, отгоре всичко е както си трябва — бодлива тел, камери, автоматична стрелба. А шосето е надеждно преградено. Заварени конструкции, метална порта. Няма охрана, само обикновени патрули.

— Така — окуражи ме Михаил.

— Знам как се отваря тази порта.

Михаил изхъмка.

— Имам такъв навик — обясних. — Когато видя заключена врата, се опитвам да намеря ключ за нея.

— И все пак? Кодовете редовно се сменят.

— Работех на строеж, веднага след катастрофата. Точно тук работех. Реших, че ще е от полза.

— Но защо? — попита Михаил.

Замълчах.

Защо да му разказвам, че три пъти се измъквах от Москва и се промъквах до Шолохово. Бродех из музейния комплекс, сред застиналите навеки танкове… търсех следи.

Не намерих.

А после се измъквах още четири пъти. Когато съвсем се потисках, когато ставаше толкова зле, че ми притъмняваше пред очите. Търсех въздигнали се. Намирах ги… или те намираха мен.

И за известно време ми олекваше.

Не, не ми се искаше да разказвам това. А и ми се струваше, че Михаил и сам се досеща.

— Сигурен ли си, че си готов да пуснеш Виктория? — смени той темата на разговора. Повъртях в ръце чуждия мобилен телефон. Имаше заряд, макар че батерията спадаше удивително бързо. Мрежа също имаше. Засега Виктория не звънеше…

— Нямам друг изход. Ние нямаме. Ако тя си тръгне, ще е лошо, но това няма да е краят на света. Нали? Виктория е точно от онези кваzита, които искат само застраховка. Паритет. Ако хората имат оръжия, кваzитата също трябва да имат. Равновесие на силите. В края на краищата СССР и САЩ дълго са живели в такъв режим.

— Така е, но само ако можем да й вярваме — каза Михаил.

Замислих се за секунда.

— Можем. Нямаме друг изход… Но кога ще се обади?

И в този момент почукаха тихичко на задното стъкло на колата.

Обърнах се и видях две тъмни мокри фигури: едната женска, по-висока, другата момчешка, по-ниска. Те се притискаха един към друг, сякаш бяха майка и син, които търсеха в обятията си подслон от дъжда и студа.

Но уви, всичко беше къде по-прозаично и далеч не толкова трогателно.

Жената беше Виктория. Сега изглеждаше точно като при първата ни среща, само че беше подстригана късо, като таралеж — вероятно за да й е по-лесно да си слага перуките. Беше облечена с тъмна прилепнала дреха, като че ли някакъв спортен екип, но импрегниран — дъждовните капки се стичаха по плата като масло по тефлон. Виктория ме гледаше и се усмихваше.

А момчето, разбира се, беше Найд. С обикновена тениска и дънки, мокър и нещастен. На врата му имаше тъничка каишка, чийто край беше в ръката на Виктория.

Понечих да сваля стъклото.

Размислих и просто слязох от колата под дъжда. Михаил безмълвно излезе от своята страна.

— Извинявай, предпочетох да изхвърля телефона — каза Виктория. — За всеки случай.

Кимнах и хвърлих на земята до краката си и своя телефон. Попитах Найд:

— Как си?

— Нормално — отвърна той сопнато.

— Защо беше нужно това? — обърнах се към Виктория.

— Застраховка — поясни тя и се усмихна. — Това е тънко метално въже. Невъзможно е да се скъса, прерязването му е изключително трудно. А ако дръпна рязко ръка, ще откъсне главата на момчето.

— Това го разбирам — каза аз и я погледнах в очите. На слабата светлина от колата те проблясваха в червено. — Не говоря за каишката. Не можа ли да му разрешиш да си облече някакво шушляково яке? Ще настине. Искаш да ми скъсаш нервите? Здрави са. Затова пък в главата ми се промъква една недобра мисъл — може пък да ти е все едно, може би изобщо не възнамеряваш да пуснеш Найд жив?

Виктория престана да се усмихва.

— Не съм се замисляла за това. Исках просто да окажа психологически натиск. Ще го пусна.

— А гаранция? Ти излизаш извън МКАД, разтваряш се в тъмнината — и после какво? Да чакам да пуснеш момчето? Ами ако наблизо има въздигнали се и те го разкъсат?

— Аз ги усещам.

— Нощем, в дъжда? На какво разстояние? Ами ако той се обърка и тръгне в противоположната на Москва посока? Колко ще блуждае в дъжда полугол?

Това, разбира се, бяха глупости. Как може да се намираш оттатък МКАД и да объркаш посоката — над Москва има зарево, което се вижда дори от космоса. Никакви облаци няма да попречат.

Но Виктория, очевидно, смяташе хората за идиоти.

— Какво предлагаш? — попита тя. — Ти имаш нужда от гаранции и аз имам нужда от гаранции. Ако пусна Найд веднага след като мина оттатък МКАД, Михаил ще ме догони.

— Няма — казах аз и пъхнах ръка в джоба си. Дъждът барабанеше по главата ми, струйките се стичаха под яката ми. — Той ще обещае.

Виктория се разсмя.

— Почакай — помоли Михаил. Заобиколи колата и застана до мен. Забелязах, че Виктория се напрегна. — Виктория, мога да ти гарантирам пълно помилване.

— Аз не мога — напомних му.

— Неговите пълномощия свършват след МКАД — продължи Михаил. — А моите започват оттам. Мога да ти гарантирам от името на Представителя, че ще бъдеш помилвана, няма да те предадат на хората и няма да те преследват.

— В замяна на какво? — попита Виктория.

— Върни пробите от вируса, пусни момчето — каза Михаил. Направи крачка напред и протегна ръка. — Върни вируса…

— А не може ли да е само едно нещо, а, Надран Лисан? — попита иронично Виктория.

Михаил помълча, после каза:

— Върни вируса. Това ще бъде жест на добра воля от твоя страна.

Аз замахнах и ударих специалния инспектор Михаил Бедренец по тила.

Черепите на кваzитата са здрави колкото и на хората. А ударите те понасят по-леко. Но всичко на света си има своя предел на поносимост.

Бедренец падна на колене и след кратко забавяне се просна по лице в калта. Шапката излетя от главата му и се търкулна под колелата на колата.

Найд изкрещя и се втурна напред. От това се страхувах най-много, но разчитах на реакцията на Виктория. И тя не ме подведе, сграбчи Найд за рамото, удържа го, не му позволи да опъне въжето.

Изхвърлих тежкия метален бокс, наведох се над Михаил. Извадих от джоба си пластмасови белезници и започнах да връзвам ръцете му зад гърба. Поясних:

— Както сами се убедихме, това е по-надеждно от металните белезници.

Известно време Виктория ме гледаше безмълвно, след което каза:

— Най-малко пет. И на краката също.

Не отговорих нищо. Приключих с ръцете. Преобърнах Михаил и го облегнах с гръб на колата. Очите му бяха затворени, той дишаше тежко. Започнах да му връзвам краката.

— Надявах се на нещо подобно — каза Виктория. — Но до края не бях сигурна, че ще се решиш.

— Ние, хората, сме много предсказуеми — отвърнах аз. — Сигурен съм, че всичко си изчислила.

Виктория кимна.

— Да. Той нямаше да ме пусне.

— Уби ли го? — попита с омраза Найд.

— Не ме карай да те мисля за глупак — отвърнах аз. — Кваzитата не могат да бъдат убити с удар по главата. След половин час ще се освести.

Найд кимна.

— Презирам те.

— Вярвам ти, но това не е важно. — Изправих се и попитах Виктория: — Какво искаш да правиш с вируса?

— Ще го отнеса на нашите.

— Кои са тези „ваши“?

— Не най-крайните радикали — обясни Виктория. — Те няма да започнат първи бактериологична война, ако това те притеснява. Но ще започнем да говорим с хората като равни. Не както говори Представителят. Той е твърде мек, неговото време отмина.

— Това може да приключи с война — отбелязах аз.

— Всичко винаги приключва с война — каза Виктория. — За съжаление. Но има шансове. Може би няма да ни сполети съдбата на динозаврите.

Кимнах.

— Да направим така. Отвеждам те до прохода. Отварям вратата. Ти пускаш Найд и си тръгваш. Сама разбираш, че дори през деня в града не мога да те догоня, да не говорим за през нощта и в гората…

— И отнасям вируса — каза Виктория.

— И отнасяш вируса — потвърдих аз.

Виктория огледа безмълвно белезниците на ръцете и краката на Михаил. Явно видяното я задоволи.

— Не разбирам къде е капанът — призна тя. — Добре, води. Ти ще вървиш напред, но първо изхвърли всичко от джобовете си. Настрани, по-далеч от Надран Лисан.

Изхвърлих ги.

Мачете. Пистолет. Връзка ключове. Швейцарско джобно ножче. Спрей. Белезници. Дори носна кърпичка.

И поех напред.

Какво друго ми оставаше?

Добре поне, че Найд мълчеше, неясно дали защото беше поразен от предателството ми, или просто не искаше да говори.

Под непрестанния дъжд се добрахме до МКАД, до многоетажния транспортен възел, някога задръстен от автомобили, а сега празен. По две от останалите платна се движеха превозни средства, разбира се, чуваше се шум от коли, над пътя танцуваха светлините на фарове — стационарното осветление беше изключено с цел икономии. Но тук, в задънената, ненужна на никого — освен на лудия земевладелец, който живееше на хълмовете със семейството си — Рубльовка беше безлюдно.

Барикадата под МКАД, запушила Рубльовка, беше солидна. Даже не барикада, а масивна стена, тапа, запушалка. Съоръжение от бетонни плочи със заварена арматура, с бетонирани процепи, укрепено с дебели метални листи. В първите месеци никой не знаеше какво да очаква от въздигналите се. Току-виж прегризали бетона… Презастраховахме се както можехме.

Портата беше една — масивна, висока, достатъчна за преминаването на неголям камион. Бяха й монтирани колелца, които се плъзгаха по мазно блестящите под дъжда релси. Тук всичко се смазваше редовно — веднъж в месеца рубльовският отшелник посещаваше Москва, продаваше там мед, зърно и зеленчуци, посещаваше с цялата си прислуга кината, пазаруваше в супермаркетите. Казват, че приличало на цигански табор или пътуващ панаир. А иначе нормален чичка, упорит.

В стената до портата имаше вграден малък пулт, прикрит с груб железен капак, и няколко фенера в решетъчни кошнички. Фенерите, естествено, не светеха.

— Дори да знаеш кода, ще заработи сигнализацията — каза Виктория.

— Естествено — усмихнах се аз. — Но аз не знам кода. Редовно го сменят… Хайде, пускай Сашка.

— Аз съм Найд — каза синът ми, гледаше ме инатливо.

Виктория размишляваше.

Не ми беше останало никакво оръжие, тя лично беше провела бърз, но щателен обиск. Михаил беше зашеметен и завързан. В ръкопашен бой с кваzи нямах никакви шансове.

— Едно по едно — каза тя накрая. Придърпа към себе си Найд и му свали нашийника.

— Добре — съгласих се аз.

Приближих се до стената, хванах един от фенерите и го дръпнах. Той беше закрепен само на един болт и със скърцане се завъртя нагоре, като изтегли със себе си кабела и отвори малък процеп между бетонните плочи.

— Какво е това? — попита объркано Виктория.

— Технически люк. За достъп по време на монтажа на портата. По недоглеждане на един от монтажистите е останал зле закрепен.

Пъхнах ръка дълбоко в процепа. Опипах желязото. Хванах дръжката на лебедка. И се заех да я въртя. Крилата на портата изскърцаха и започнаха бавно да се прибират в процепите край стената.

— Толкова просто… — каза Виктория.

Безмълвно въртях лебедката, докато крилата не се раздалечиха на трийсет сантиметра. След което измъкнах ръка и казах:

— Ще се провреш ли?

Виктория погледна в мъртвото, пронизано от дъжда Задмкадие и кимна.

— Да. Денис, помниш ли как те посъветвах да не вярваш на кваzитата? На никого, включително и на мен?

— Помня — казах аз.

— Добре — кимна тя.

И лекичко побутна Найд към мен.

Хванах сина си за рамото, но той се дръпна, отскочи и отстъпи крачка назад. За миг ме изгледа с яростен, изпълнен с омраза поглед, после хукна в тъмнината.

— Запомнил е къде изхвърли ножа — каза Виктория. — Така че бързо ще освободи Надран Лисан… Напразно се безпокоеше, Денис. Той нямаше да се заблуди, ако го бях пуснала отвън.

Свих рамене.

— Всичко хубаво — продължи Виктория. — Но позволи ми… един въпрос.

— Да?

— Не ти ли е хрумвало, че Надран Лисан може да те е излъгал? Че Найд не е твой син? Че това е твърде невероятно съвпадение?

— Видях резултатите от ДНК анализа.

— Видял си документ за това, че контролните участъци от гени на две предоставени ДНК проби съвпадат. Ще ти подскажа, Денис Симонов — ако се раздели една проба на две, резултатите ще бъдат същите.

— За какво му е това?

Виктория поклати глава, сякаш недоумяваше как може да съм толкова глупав. Обърна се и започна да се промъква в отвора между крилата на портата.

Пристъпих към „техническия люк“ и отново пъхнах ръката си вътре.

Явно Виктория забеляза. Явно реши, че възнамерявам да затворя портата и да я прещипя, или нещо подобно. Тя мигновено се дръпна назад, измъкна се от процепа и се хвърли към мен.

А аз извадих от скривалището в стената мачетето и я ударих по шията.

Глупаво е да мъкнеш със себе си оръжието, с което излизаш от града да убиваш въздигнали се. Криех го тук, до прохода.

Виктория успя да отскочи и не й отсякох главата. Раната се напълни с черна гъста кръв.

— Браво… — каза Виктория с бълбукане, като направи крачка назад. Опита се да пристъпи към открехнатата порта, но главата й започна да се килва назад. Тя я хвана с две ръце и я задържа върху шията си. Озъби се в усмивка.

— Вирусът — казах аз.

— И ще ме пуснеш? — успя да попита тя.

— Не. Твърде много неща натвори. И нарани сина ми.

Виктория примигна, сякаш се съгласяваше. А после се хвърли към мен, като с едната ръка придържаше полуотсечената си глава, а другата беше протегнала напред.

Мисля си, че тя не се надяваше да ме победи и да оцелее.

Просто предпочиташе да умре в битка.

Разбирах я.

Затова й се изплъзнах и я ударих отзад, отново по шията. Това е най-отработеният ми удар. Какво да се прави, спецификата на работата ми е такава.

Обезглавеното тяло рухна.

Приближих се, приседнах до нея. Хубавото на въздигналите се и кваzитата в това отношение е, че кръвта им е гъста, не пръска, а изтича от артериите. Не се цапаш.

Пребърках джобовете й и намерих малка, с размерите на запалка, металическа капсула със завинтващ се капак. Само една.

Нима това е всичко?

Култура на вирус убиец, отгледана в жив човек?

Ето заради какво толкова мръсотия и кръв…

— Ами ако беше хукнала да бяга?

Изправих се и погледнах към появилия се от тъмнината Михаил.

Не можеш да разбереш по вида на едно кваzище дали се чувства нормално, или го боли и му е обидно заради удара по кратуната. Но Михаил беше целият омазан в мръсотия, шапката му беше смачкана и килната настрани.

— Наложи се да рискувам — казах аз. — Извинявай, че те цапардосах.

Михаил се намръщи.

— Разбирам. Иначе тя нямаше да се отпусне. Но можеше да ме предупредиш!

— Не можех. Сигурен съм, че телефонът непрекъснато работеше като предавател. Тя е чувала всяка наша дума.

Михаил кимна, приближи се.

— Да, прав си. Това е много вероятно. Още една радиобавачка… Вирусът в тази ампула ли е?

— Мисля, че да — казах аз и прибрах металната капсула в джоба си. — Как мислиш, какво има там? Кръв?

— По-скоро проби от обривите. Дай да видя.

— Не си струва. — Тръснах няколко пъти мачетето и го подложих на струите на дъжда, за да отмия кръвта. — Какво има да му се гледа? Отрова.

— Трябва да се предаде на Маркин — предложи Михаил.

— Аз ще му го предам — усмихнах се.

Михаил въздъхна. Усмихна се виновно. Погледна мачетето в ръката ми.

— Пат — казах аз. — Нали?

Михаил кимна.

— А къде е Найд? — попитах аз.

Едва сега Михаил се обезпокои.

— Как къде? Той беше с вас.

— Избяга да те спасява. Мислех, че той те е освободил.

— Не, аз прегризах белезниците… — отвърна Михаил разсеяно. — Сигурно сме се разминали… Може би да ми дадеш ампулата, а? За съхранение?

— Не — повторих аз и хванах мачетето по-удобно.

— Отдавна ли разбра? — попита Михаил, след като се поколеба за миг.

— Веднага. Та що за задача за ръководител на спецслужба е това — да хванеш екстремист? Виж, ако целта е била да се достави нещо важно, нещо, което не може да се довери на никого…

Михаил кимна.

Свали старата си шапка, смачка я в ръцете си, подложи лицето си под дъжда и промърмори:

— Боли ме главата… силно ме удари… Денис, този вирус ми трябва.

— За да бъдем избити?

— Не, Денис. Властта на Представителя не е безгранична. Ние знаем за човешките опити, знаем, че и в Русия, и в САЩ, и в Европа е създадено бактериологично оръжие.

— Черната плесен.

— Тя също. Обществото на кваzитата ти се струва единно, но не е така. Ние сме много различни, но сега всички сме еднакво изплашени. Ще ни унищожат, ако няма гаранции за ответен удар. Или пък на власт ще дойдат радикалите и ще използват въздигналите се като пушечно месо. Повярвай ми, това също не е никак добре.

Свих рамене.

— С нищо не мога да помогна.

— Денис… — Ако можеше да застене, би застенал. — Не искам така. Разбери ме!

— Разбирам — казах аз. — Но какво искаш? Със собствените си ръце да ти предам смъртта на човечеството? А ако твоят Представител реши да нанесе изпреварващ удар?

— Няма да реши!

— Думи — разперих ръце аз. — Само думи.

— Какво да ти кажа? — попита Михаил. — Какво? Как да ти докажа, че това е единственият изход, единственият шанс да се избегнат милиарди смърти?

— Не знам такива думи — казах. — Думите винаги лъжат.

Михаил се замисли.

— Може би заради Найд?

— В смисъл?

— Аз ти го отстъпих, но ти искаш да знаеш истината, нали?

— Аз и без това я знам — отговорих. — Това е Сашка, моят син.

— С радост ти го отстъпвам — каза Михаил. Гласът му не трепна. — В замяна на вируса.

— Не.

Той отново погледна мачетето в ръката ми. Поклати глава.

— Виктория не очакваше. Но аз…

Не довърши.

— Опитай — казах аз.

Михаил Бедренец беше стар, но за кваzи това няма много голямо значение. Рефлексите му бяха бързи, той беше по-силен, по-издръжлив, нечувствителен към болката.

И двамата разбирахме това.

Кваzито направи крачка към мен — и аз забелязах как са се променили движенията му, станали са по-меки, по-плавни, изпълнени с енергия, като готова да се разгъне пружина. Така се движат професионалните бойци. Той сигурно и като човек се е биел добре…

В следващия миг от тъмнината изскочи Найд, подхлъзна се в калта и застана между нас. Само дето не разпери ръце в опит да ни спре.

Какво беше чул от нашия разговор?

— Найд… — прошепна Михаил.

Стиснало устни, момчето гледаше ту него, ту мен.

После тихо каза:

— Аз съм Сашка…

Михаил се прегърби. Току-що той беше готово за смъртоносна схватка същество, превъзхождащо човека практически във всичко.

А сега — просто самотен старец, подгизващ под дъжда.

Самотен мъртъв старец.

— Ние не сме избирали своята съдба… — прошепна Михаил.

Обърна се и тръгна към полуотворената врата към Задмкадието. После спря. Свали сакото си. Порови се в джобовете, извади някакви дреболии, разпредели ги из джобовете на панталона си. Приближи се към Найд — момчето понечи да отстъпи крачка назад, но спря. Михаил наметна на раменете му сакото си, прехапа устни, сякаш искаше да каже нещо — и тръгна обратно към вратата.

Гледах подире му. После подвикнах:

— Кваzище!

Той се обърна — и аз му подхвърлих металната ампула.

За пръв път ми се удаде наистина да го изненадам. Това беше толкова неочаквано за Бедренец, че той дори не улови летящата към ръцете му капсула. Наложи му се да се наведе и да я вдигне от земята.

— Не ни подвеждай, Михаиле — каза аз, приближих се до Сашка и го хванах за раменете. — Моля те. Всички ние сме хора, големи и малки, живи и мъртви.

Михаил затвори очи. Кимна. И изчезна през тесния процеп на портата.

— Ще затворя вратата и отиваме към колата — казах. — По теб няма сухо място.

— По теб също — отбеляза Сашка.

— Наблюдателен си, метнал си се на мен — отвърнах и отидох да въртя лебедката.

Стори ми се, че иска да попита нещо, но не го направи.

Затова аз го попитах:

— Как те хвана тя?

— Обади ми се и каза, че вие с Михаил сте нейни заложници. Излязох, качих се на метрото, отидох на станция „Крилатское“…

Страшно банално.

Реших никога да не се опитвам да уточнявам времето, когато Виктория го е примамила при себе си. Защо ако се окаже, че първо се е обадила на мен, а едва след това — на Сашка, ще се смятам за идиот до края на живота си.

 

 

Когато влязохме в магазинчето, мокри и мръсни, младият продавач се ококори, скочи и извади изпод тезгяха солиден сатър. Съгласен, нормално беше да ни вземе за въздигнали се. Още повече, че ако се съди по миризмата в помещението, продавачът беше или индиец, възхваляващ Кришна, или се развличаше с индийски коноп.

— Имаш ли, приятелю мой, сухи и чисти дрехи за мъж на трийсет и няколко години и за момче на единайсет? — попитах аз.

Продавачът скри сатъра и отговори:

— Тоест за вас? Ами огледайте се, приятели мои. Кое от богатствата на скромната ми лавка може да ви послужи за дрехи?

Погледнах скептично рафтовете с буркани с консерви, картонени кутии и битова химия.

— В ъгъла на залата има кърпи — съобщи остроумният младеж. — А аз, ако искате, ще ви налея горещ чай. Струва ми се, че няма да навреди.

Когато вече се отдалечаваше към вътрешното помещение, извика:

— Някъде до кърпите има и чорапи. Боклук, синтетика, но сухи. Когато подгизнеш — сухите чорапи са най-важното!

— Избърши се хубаво и си изстискай дрехите — наредих аз на Сашка, подхвърляйки му кърпа. — И си смени чорапите.

А самият аз тръгнах към служебното помещение, като оставях мокри следи по пода. Младежът наливаше вряла вода в чашите, беше пуснал във всяка по две пакетчета чай. На масата имаше и начената бутилка евтин коняк.

— Може ли? — попитах и отсипах в чашката си. — И телефон…

— Нали няма да искате да отворя и касата? — осведоми се продавачът.

— Аз съм полицай.

— Е, какво ли не се случва…

Младежът ми подаде телефон. Няколко секунди стоях и размишлявах.

— Нито един номер ли не помниш? — попита със съчувствие той.

— Позна — промърморих аз. И набрах номера на Маркин, който някога ми беше дала Виктория.

— Ще занеса чая на момчето — каза продавачът и сипа захар в чашата без коняк. — О, идея. Тук имам и одеяло…

Той взе карираната покривка от стария диван и излезе. Добър човек…

— Маркин — чу се в слушалката.

— Симонов е.

— Къде е Михаил? — попита мигновено Маркин.

— Излезе извън МКАД. В района на Рубльовка.

— С Виктория?

— Не. Нея аз я неутрализирах. Ще я намерите на две части на Рубльово-Успенското шосе при самия МКАД.

Маркин помълча. Попита безнадеждно:

— Вирусът?

— Струва ми се, че инспектор Бедренец го отнесе със себе си.

Маркин отново замълча.

— Как е Настя? — попитах аз. — Къде е?

— Където беше. В болницата. Откарахме там лекари и оборудване. Няма смисъл да се мести на друго място.

— Тя здрава ли е?

Маркин направи пауза, преди да отговори:

— Аз не съм Нострадамус и не съм Парацелз. Хлапето още е живо. При Настя засега няма признаци за заразяване. Не знаем колко продължава инкубационният период, но трябва да е кратък.

Маркин отново замълча, после попита:

— Защо ти говоря всичко това? Трябва да те арестуват. Ти изпусна вируса.

— Трябва да ме наградят, унищожих терористка — отвърнах аз. — А ми казваш това, защото искаш да ме имаш в екипа си.

Маркин изруга.

— Прибирай се вкъщи. Тук така или иначе няма да те пуснат, това не е дори в моите пълномощия… Стой! Как ви примами тя?

— Държеше Найд.

— Синът ти?

Всичко знае той.

— Да.

— Разбрах — каза Маркин. Ако беше робот, сега щях да чуя как се въртят зъбните колела в главата му. — Ясно. Но ти постара ли се? Опита ли се с всички сили да отнемеш вируса?

— Разбира се, капитане. Успях да неутрализирам Виктория, но не успях да задържа Михаил. Как бих могъл да предположа, че официално лице от кваzитата с препоръки от министъра на вътрешните работи може да води някаква своя игра?

— Ъхъ — промърмори Маркин. — Просто невероятно… Прибирай се вкъщи, капитане. Аз ще намина при теб.

Сложих телефона на масата и изпих на екс силния, миришещ на коняк чай. Излязох в залата. Сашка седеше на стола на продавача, омотан в покривката, и пиеше чай. Дрехите му се сушаха на пуснатия калорифер, което беше най-малкото пожароопасно.

Продавачът се връщаше от рафтовете с някакви пакети в ръце.

— Чудо на съвременната китайска технология! — обяви бодро той. — Парче найлон, но не обикновено, а с дупка за главата! Найлоново наметало за еднократна употреба. На промоция: купуваш едно, второто е безплатно!

— Изумително — кимнах аз. — Дайте две.

 

 

В колата Сашка заспа.

Спрях пред входа, обърнах се към задната седалка и се замислих дали да не го отнеса на ръце. Това би било много трогателно и по холивудски.

Но дъждът продължаваше да се лее, а да се отваря вратата на входа със спящо дете в ръцете е интересен акробатичен номер.

Така че събудих Сашка и го отведох вкъщи. Сигурно трябваше да го пъхна под горещия душ, да го напоя с чай и малиново сладко и да му дам някакъв парацетамол. Но на момчето му се спеше, сладко не ми се намираше, а хапчетата ги бях изпил всичките, след като Виктория ме удари по главата.

Така че го отведох до леглото, помогнах му да се съблече и го завих с одеялото. Той заспа мигновено.

А аз самият, след като си взех сухи дрехи, отидох в кухнята. Погледнах на едната полица, на втората, на третата…

Да, Настя беше права.

Единственото, което имах в излишък, беше алкохолът.

Сега щеше да се наложи да си променям навиците. Да купувам някакви ядки, каши… И изобщо какво ядат децата? Кренвирши? Макар че Найд не обича месо…

Взех бутилката кубински ром, налях си половин чаша. Свалих мокрите си дрехи, напъхах ги в пералнята и намъкнах домашно облекло. Отпих от парещата, ухаеща на слънце и тропици течност. Погледнах портрета на стената.

Олга ме гледаше с разбиране.

Сашка — с леко неразбиране и дори с обида.

На масата бяха подредени някакви листове. Разгънах ги. А, да, черновата на статията на професор Томилин, създателя на удивителната московска суперварицела. Описание на щастливия му живот с жена-кваzи…

Разтворих ги някъде по средата и започнах да чета:

Именно тогава, като гледах Виктория, аз разбрах в какво се състои нашата, човешка грешка. Ние смятаме въздигналите се и кваzитата за извращение, болест, грешка на природата. А всъщност те са нова степен на еволюцията.

Дълго раждала се!

Очаквана!

Прекрасна!

От самото си раждане разумът е отровен от страха от смъртта. Този страх е заставял хората да се плодят неудържимо, да извършват злодеяния, да изграждат нелепи и безсмислени паметници, пирамиди, мавзолеи. Колко цивилизации, заради своя страх от смъртта и жажда за безсмъртие, са се самоунищожавали и напразно са пилеели материални и човешки ресурси? Древният Египет, пресилил се в строенето на пирамидите, империята на Великите моголи, изразходвали хазната за построяването на Тадж Махал, жителите на остров Пасха, унищожили горите заради създаването на каменните истукани. А колко престъпления са извършени в името на несъществуващи богове, измислени само заради едно — избавянето от страха от смъртта?

Навярно човешката цивилизация е била длъжна да преболедува всички религиозни глупости, както детето е длъжно да преболедува детските инфекции. Но както варицелата е безобидна за детето и смъртоносно опасна за възрастния, така и опиумът на вярата е простим в първи век, но ужасяващ в двайсет и първи.

— Ама че гадина — казах аз и отпих глътка ром от чашата.

Томилин беше написал тази статия наскоро. Когато вече е завършвал работата над своя вирус. И не се беше удържал — беше намекнал.

Гадината си е гадина. Жива или мъртва.

Прелистих страницата.

На мен, както и на всеки вирусолог, ми е добре известно, че не съществува никакъв Z-вирус, който превръща мъртвите хора във въздигнали се, а после и в кваzита. Тази информация не е секретна, с минимални усилия може да бъде открита в Мрежата, да бъде прочетена в научните издания. Многогодишните търсения не се увенчаха с нищо — вирус няма. Само инертността и закостенялостта на човешкото мислене, само ирационалният страх карат основната маса хора да продължават да повтарят налудничавите теории за „вируса“ и „болестта“.

Хората се боят да не изгубят своята изключителност.

Хората се боят да признаят, че вече не са венец на еволюцията.

Венецът са кваzитата.

Ние сме само полуфабрикати, заготовки, нуждаещи се от доработка, шлифоване и настройка. За щастие този мъчителен и неприятен етап преминаваме във вид на въздигнали се, избавени от необходимостта за нравствен избор и следване на остарял морал.

Но онези от нас, които изминат този тежък път, ще се сдобият с пълно безсмъртие и истинска свобода на съществуването — във вид на кваzи.

Естественият отбор може да изглежда сляп и безмилостен, но всъщност е напълно биологично детерминиран. Очевидно, че някакъв отработен потенциал на интелекта остава и във формата на въздигнал се, като се проявява в поведението и привежда индивидите въздигнали се в състояние на индивиди кваzита. Общоизвестно е, че повечето кваzита са творческа интелигенция, учени, образовани хора, занимаващи се с интелектуален труд. Жестоко, но справедливо. На съвременния свят не са му нужни силни и глупави индивиди.

Томилин е знаел. Прекрасно е знаел как въздигналите се стават кваzита. И е привел всичко това към някаква своя човекоядска идеологична основа.

— Ама че си твар, професор Томилин — казах аз. — Колко хубаво, че отсякох мръсната ти интелектуална глава…

— Тоест ти признаваш, че съзнателно си убил въздигнал се? — попита Маркин, влизайки в кухнята.

Погледнах го и се намръщих.

— Струва ми се, че заключих вратата.

— Да, заключил я беше, не се безпокой — кимна Маркин. — Аз я заключих отново. Какво пиеш?

Той, изглежда, вече беше леко подпийнал. Или просто се бе разгорещил от умора и твърде много кофеин.

— Ром — казах аз.

— Става — реши Маркин, седна, сипа си в една чаша. — Какво четеш?

— Статия на Томилин. За това колко е хубаво да си кваzи.

— А, да, тази, чиято публикация спряхме… — махна с ръка Маркин. — Знам я… С Настя засега всичко е наред. Не мога да обещая нищо. Всички можем да сгрешим, но лекарите се надяват, че не се е заразила.

— Благодаря — казах аз. — Как е момчето?

— Руслан? — Маркин не отговори и отпи от рома.

Аз също отпих, без да се чуквам.

— Няма да те съдят — каза Маркин. — Но няма и за какво да те награждават, ти изпусна Бедренец. Добре че у него имаше писмо от МВР. Ти не си краен, ти си честен служител… При това си действал по мое указание.

— Така ли? — учудих се вяло аз. Пред очите ми стоеше Руслан — още жив и здрав, красив умен хлапак, наслушал се на гениалния професор. Не е задължително да си въздигнал се, за да убиваш след смъртта си. Понякога това се получава и при хората…

— Разбира се. Като привлечен в моята група. Утре ще оформят уволнението ти от полицията и прехвърлянето ти в Държавна сигурност. Дори званието ти ще запазят.

— И защо изведнъж такова снизхождение? — попитах аз.

— Това не е снизхождение. При мен е пълно с ловки момчета, които умеят да работят с мачетето. И има достатъчно умни момчета, способни да разберат кога трябва да се секат глави и кога — не. Но виж, човек, способен да вземе стратегическо решение… и да не изпълни заповед, която съм бил принуден да дам… това е голяма ценност.

Кимнах. Ясно. Маркин и сам би пуснал Михаил с образец от вируса — ако би се решил да действа против заповедта. Но за него това беше невъзможно. Но виж, да позволи на самия мен да взема решение — това може.

— Как ще делим властта?

— Никак. Всъщност аз не съм капитан, а подполковник. — Маркин си сипа още ром. Облегна се на стената и затвори очи. — И няма нужда от позата: „Не искам, обичам си работата, аз съм честен оперативник…“. Ти искаш, ти не обичаш работата си, ти не си честен оперативник. Ти отдавна си надраснал това, с което се занимаваш. Или смяташ да продължиш да обикаляш из жилищата и да сечеш главите на въздигнали се бабки?

— Бабките не ги пипам — отвърнах аз. — И изобщо не споря с теб. Съгласен съм.

— Ами чудесно… — промърмори Маркин. — Слушай, а дали мога да поспя при теб? Тук, на стола? Само за половин час? Че докато се прибера вкъщи, ще стане време за ставане?

— Това не е стол, а табуретка — казах аз. — Отиди в гостната, там има удобно кресло. Не лягай на дивана, аз ще спя там.

— Найд оставяш ли си го? — попита Маркин, без да отваря очи.

— Разбира се, нали е мой син.

— Браво, респект — каза Маркин. — Но Бедренец… е хитро кваzище… Надран Лисан… Ние разбирахме, че той също преследва вируса. Обаче никакви доказателства… формално съюзник… Не си мисли, че съм много разстроен. Ако кваzитата не се бяха докопали до вируса на Томилин — щяха да създадат свой и не се знае кой именно би го създал. По-добре Представителят и Надран Лисан. Представителят е разбран чичка. Политик от равнището на Чърчил или Путин. Той не иска никаква световна война, има си своя глупава мечта за покоряването на Вселената от кваzищата, като връх на еволюцията…

— Защо глупава? — попитах аз.

— Защото това… — Маркин протегна ръка и без да отваря очи, загреба от масата разпечатката на статията на Томилин — … е менте. Мечти на психопат.

Той се зае меланхолично да разкъсва листовете; късчетата кръжаха и падаха на пода.

— Не съществуват еволюционни механизми, които в някой момент водят до появата на безсмъртни неразмножаващи се същества… — изрече Маркин с вял, сънен глас. — Това не е нужно на майката природа… дори ако се приеме хипотезата за отсъствието на Бог…

— Но Томилин…

— Гениален вирусолог. Да му бяха дали навреме Нобелова награда — сигурно щеше да се опомни. Или с нормална жена, жива… А така… свикнал да се занимава със своите вируси… Знаеш ли какво е това вирус? Организъм на границата на живота. Нито жив, нито мъртъв. Паразит. Отрова, заставяща живото да възпроизвежда себе си… Така е и с кваzитата. Нито са живи, нито мъртви. Не са способни да се размножават. Не са способни да се развиват. Дори и това да е нужно на еволюцията, кваzитата явно не са върхът. Не са целта на творението…

Той изпръхтя, седна. Погледна към пода.

— Направих ти боклук. Дойдох, пийнах, направих ти боклук. Как ще ме пуснеш да спя в креслото ти?

— Слушай, Маркин — казах аз, — стига си завързвал отношения с мен. Аз не съм ти Шарапов, не съм ти някакъв си Жеглов. Затова пък ти започваш да ми напомняш за Бедренец, а това много ме вбесява.

Маркин ме погледна накриво. Изпръхтя и започна да събира боклука от пода.

— Можеш ли да ми кажеш какви са кваzитата в действителност, какво можем да очакваме от тях и какво да се прави с всичко това?

— Засега не мога — отвърна Маркин.

— Разбрах. Тогава се разкарай. Аз също искам да се наспя, но преди това ще си пийна. Утре трябва да откарам сина си на училище, а после да отида при Настя.

— Няма да те пуснат.

— Ще ме пуснат — казах аз, гледах го в очите.

— Отглеждам в пазвата си нагъл, което не е лошо, и амбициозен, което е много по-опасно, сътрудник… — промърмори Маркин.

И отиде в гостната.

А аз останах да седя в кухнята и да гледам снимката на жена ми и сина ми.

Някъде из Задмкадието вървеше край дъждовни селища и се криеше от своите и от чуждите стар мъртъв полицай, носещ в джоба си ампула със смърт, която би трябвало да предотврати войната.

Някъде на Рубльово-Успенско шосе момчетата на Маркин опаковаха в чувал останките на Виктория, която през цялата последна седмица на посмъртното си съществуване се разкъсваше между любовта към живота във всичките му форми и смъртта, за която работеше.

Някъде, в изоставена стара болница, където се бяха събрали десетки лекари, в изолирана стая лежеше Настя и чакаше да разбере дали в нея ще се пробуди смъртоносният вирус.

В гостната ми спеше спокойно и дълбоко подполковникът от Държавна сигурност Владислав Маркин, който знаеше за кваzитата повече, отколкото казваше, а за всичко, което не можеше да направи сам, ловко използваше обикновените полицейски капитани.

В леглото в спалнята неспокойно се въртеше момчето Найд, което можеше да е моят син Александър. И което отсега нататък беше точно това.

Още веднъж погледнах снимката и затворих очи.

Ние не сме върхът на еволюцията.

Ние сме хора.

Ние всички помежду си сме братя и сестри, родители и деца. Хубави, лоши, добри и зли, но всички сме свои. И това е най-важното в живота.