Сергей Лукяненко
КваZи (5)

Глава 5
Вярата и кваzитата

Не може да се каже, че в Москва имаше някакви гета за кваzита. Самите те не бяха чак толкова много, че да възникват етнически райони, като традиционно мюсюлманското Бутово или малоруската Капотня, където се бяха приютили малцината оцелели след ужасната гибел на Киев и Днепропетровск.

Но исторически малкото кваzита, които предпочитаха да живеят в Москва, се заселваха на Югозапад. Сигурно защото там се отнасяха по-добре с тях или защото климатът повече им харесваше.

Тук се намираше и единствената в цяла Москва (включително и в задмкадовските анклави) църква на кваzитата.

Потеглихме натам рано сутринта. В отдела явно вече бяха махнали с ръка и ме бяха оставили на разположение на Михаил. Така че тъкмо влязох в участъка (точно три минути след Анастасия, с която пристигнахме заедно на работа, но предпочетохме да влезем поотделно), когато Михаил ме подбра и се отправихме към улица „Нежинска“, където в малката градинка „Ана Герман“ се издигаше построената преди пет години кваzианска църква. По архитектура напомняше на традиционните православни църкви, само че вместо с кръст куполът й беше увенчан с буквата Z. Доколкото си спомнях, долната хоризонтална линия от никелирана стомана обозначаваше „базис“ — обикновените хора. Диагоналната, от черен метал, символизираше въздигналите се, техният тежък и печален път нагоре. А най-горната, хоризонтална и златна, естествено принадлежеше на кваzитата.

Оставихме колата на „Нежинска“, на паркинга до блок номер осем — монолитна двайсет и четири етажна сграда с олющена „тухлена“ облицовка. По стените й прозираха замазани надписи. На места ясно се виждаше латинското „z“. Явно не всички жители се радваха на съседите си.

— Кое е най-важното във всяка религия? — попита Михаил.

— Вярата — свих рамене аз.

— В какво?

Погледнах го с подозрение.

— В Бог, разбира се.

Михаил поклати глава.

— Погрешно. Твърде грандиозно е, за да бъде осмислено. Всяка религия най-напред дава вярата в безсмъртието. В прераждането, във възкресението, в задгробния живот.

— Ти си кваzи. Не можеш да разбереш тайнството на духовния живот — казах аз. — Като атеист ти го казвам.

— Но съм прав — продължи да упорства Михаил. — Религията е опиум за народа.

— Не само си кваzи, ами си и комунист — злорадо констатирах аз. — Добър комунист е мъртвият комунист, както казваха нашите американски партньори… В такъв случай какво е религията за кваzитата? Вие така или иначе сте безсмъртни. Един вид.

— Самият аз дълго се опитвах да разбера. — Михаил ме хвана под ръка и тръгнахме към градинката. Отстрани може би изглеждаше сякаш възпитан син превежда стария си баща през пътя. Във всеки случай поне се надявах да изглежда така.

В наши дни не се виждат често мъже, които се разхождат хванати под ръка, това беше останало някъде в деветнайсети век, в епохата на джентълмените и господарите. Е, или в Лос Анджелис или Амстердам. Холмс и Уотсън сигурно са вървели по Бейкър Стрийт, хванати под ръка, докато са обсъждали поредното престъпление.

Но старомодността на Михаил, дори да беше умишлена и старателно култивирана, направи жеста му неочаквано естествен.

— Ние не се нуждаем от мечти за вечен живот, тъй като вече сме го получили — продължи той. — Не се нуждаем от опрощаване на греховете, тъй като не съгрешаваме… в повечето случаи. Не се нуждаем от утеха, тъй като без страдания няма и мъка. Не се нуждаем от заповеди, тъй като всички те произлизат от разбираемата и полезна логика на човешкото съжителство. Така че защо ни е църквата?

Помислих и отвърнах:

— За самочувствие? Че и при вас е като при хората?

За огромна моя изненада Михаил възкликна:

— Правилно! Точно затова. Ние прекрасно осъзнаваме, че нашето съществуване е донякъде непълноценно. Не сме роботи, разбира се, притежаваме емоции, но те са много слаби и орязани. Някои са способни да обичат, други са подвластни на омразата, някои могат да са тъжни, а други весели. Но онова, което ти нарече тайнството на духовния живот, а аз предпочитам да наричам религиозно чувство, ни е чуждо. На всички. Напълно.

— Нищо не разбирам — казах аз. Срещу нас вървеше двойка кваzита, мъж и жена, които ни погледнаха с любопитство. — Защо ви е тогава църквата?

— Ти сам го каза. За да е „като при хората“. Опитваме се да възстановим онази част от човешкия живот, от която сме лишени. Дори да няма необходимост от това.

— Според мен е глупаво — казах аз.

— Ние все пак сме хора — отвърна кваzито.

Не взех да споря по тази съмнителна теза.

— Тогава защо ме водиш в църквата на кваzитата, щом на самия теб кваzианството ти е чуждо?

— Чуждо ми е — съгласи се Михаил. — Но аз и в човешкия си живот не вярвах в Бог. Обаче Виктория редовно е посещавала тази църква.

— А! — възкликнах, започнах да проумявам. — Това е много, много интересно. А може ли да е получила убежище в нея? Може би се крие тук?

— Сега ще проверим — добродушно отвърна Михаил.

 

 

При входа на църквата, както се полага, се бяха събрали просяци. Истински църковни просяци, не от онези бабички, които всъщност пестят всяка копейка, но никога не протягат ръка за милостиня, или смачкани от живота домакини, които ежедневно прилагат в голямото си семейство системата на Тришкиновия кафтан^[1], а професионални просяци, които ходят за подаяния като на работа. Две спретнато бедни бабички и еднокрак мъж с вид на алкохолик. На гърдите му висеше написана преднамерено неграмотно табелка: „Загубих си крака в апукалипсиса, ни мога да работя, пумугнете който можи, в името на кваzи“. Явно имаше предвид, че кракът му е бил изяден от въздигналите се и затова всеки честен кваzи е длъжен да дари по нещо на страдалеца.

Според мен си беше изгубил крака, докато е бил пиян, а на работа нямаше да се хване, дори да му израснат три крака.

Но Михаил със сериозно лице пусна на всеки от просяците по монетка и заради някакви си свои хитри лични съображения наведе глава и се прекръсти с буквата Z, от горе на долу по диагонал, както се полагаше.

Всъщност аз не съм чак такъв профан, колкото изглежда, и знам нещичко за кваzитата…

Реших, че в никакъв случай няма да се презетвам. Да се прекръстя, когато влизам в човешка църква, бих могъл, от учтивост. Когато влизаме в чужда къща, спазваме всякакви странни обичаи — обуваме изтъркани домашни чехли, пием безвкусен чай, галим миризливи котки. Но в църквата на кваzитата не е уместно да се кръстиш, така че просто наведох за миг глава и придадох на лицето си сериозно изражение.

Всичко в самата църква се оказа изненадващо обикновено. Имаше иконостас със съвсем нормални икони, и свещи, и мирис на благовония. Една забрадена грозна жена продаваше в църковното магазинче всякакви дреболии — книги, списания, свещи, иконки. Жената всъщност беше нормален човек.

— За пръв път ли сте тук? — попита ме сурово тя. — Татенцето ли ви доведе?

По степените на гостоприемство и търпимост по нищо не се различаваше от редовните посетителки на човешките църкви.

— За пръв път — отвърнах аз.

— Вие сте жив — с леко обвинителен тон рече жената.

— Да, така е. Да съм жив е моят занаят. Това лошо ли е?

— Вие пък! — възмути се тя. — Нашата църква е отворена както за хора, така и за кваzита!

Михаил внезапно ме сръчка с лакът в хълбока и аз преглътнах въпроса за въздигналите се.

— За нас две свещи — помоли той.

— Какви?

— От големите, за петдесет рубли.

Жената веднага омекна.

— За кого ще палите? — попита тя. — Вас също не съм ви виждала…

— Живях в Питер — обяви Михаил и жената направо засия.

— Ах, Питер! Така ми се иска да замина там на поклонение! Ето ви свещите. Казват, че на Исаковския събор има такива служби…

— Задръжте рестото — каза Михаил, докато й подаваше сто рубли, от което тя изпадна в лек ступор и всичките й мечти за поклонение секнаха. — Можем ли да видим отец Йоан?

— Ще го повикам — каза жената след кратко колебание. — Почакайте.

Докато чакахме свещеника, се разходихме из църквата. Щом се вгледах, разбрах, че все пак иконите са доста своеобразни. Освен на Христос, когото в кваzианството почитаха както в християнските религии, тук имаше икони на Симеон Богоприемец и синовете му, Лазар от Витания, разбира се, както и няколко сложни, сюжетни, повече напомнящи картини икони на тема „Пробуждането от смъртния сън“. Първоначално ме поразиха количеството и качеството на тези икони, но след като поразмислих, осъзнах, че талантът и работоспособността на двама или трима живописци-кваzита са достатъчни да обезпечат всички църкви в Москва и Питер.

— Търсили сте ме, братя мои? — попита с тих глас появилият се иззад страничния олтар свещеник. Според мен одеянията му точно копираха православните. Той беше среден на ръст, много слаб, с хлътнали бузи, заострена брадичка, големи уши и лице с някак геометрична, петоъгълна форма. Освен това носеше малки кръгли очилца, което за кваzи, какъвто несъмнено бе той, беше доста странно.

— Отец Йоан? — Михаил, който тъкмо беше поставил свещичката под иконата „Възкресение Христово“, се приближи към него. Аз припряно поставих своята при иконата на Андрей Първозвани, който възкресяваше някакво дете, и също се приближих към свещеника.

— Вие не сте мой енориаш — тихо каза отец Йоан. — Но ние тук се радваме на всяко ново лице.

— Не съм дошъл по верски дела — отвърна Михаил. — Казвам се Михаил. Аз съм нещо като следовател. А моят другар, Денис, е полицай. Да ви показваме ли документите си?

Свещеникът тържествено поклати глава и възкликна:

— Защо? Кой ще лъже в Божия храм?

— Онзи, който не го смята за храм? — не се сдържах аз. Отец Йоан ме погледна укоризнено и тъжно поклати глава.

Стана ми неудобно.

— Извинете колегата ми — каза Михаил. — Ние, разбира се, не смятаме да лъжем. Можете ли да ни разкажете за една от вашите енориаши…

— Виктория — въздъхна отец Йоан.

— Да.

— Разбрах аз, разбрах — закима Йоан. — Това е ужасно… Горкото момиче!

Михаил се намръщи.

— Пояснете, отче.

— Тя се терзаеше заради предстоящия й морален избор — поясни Йоан. — Уви, не знам каква точно е причината за душевния й безпорядък, но тя непрекъснато се съветваше с мен. Интересуваше се възможно ли е да се причини страдание на много хора заради щастието на всички в бъдеще.

— Ами знаете ли! — не се сдържах аз. — Тайната на изповедта и всякакви такива — ясно, но тук става дума за тероризъм!

— А аз откъде можех да знам това? — Отец Йоан ме погледна с ирония. — Понякога с часове ме измъчват с разговори за страшни прегрешения, а накрая се оказва, че става дума за съпружеска измяна или скок в кариерата.

Той беше прав, разбира се.

— Ами ако беше казала, че смята да убие мъжа си и да вземе за заложници цяла тълпа въздигнали се, щяхте ли да ни съобщите? — уточних за всеки случай.

— Че аз лично щях да я довлека при вас, глупачката — невъзмутимо отвърна свещеникът.

— Добре, не сте знаели подробности, случилото се е станало неочаквано — търпеливо каза Михаил. — Но не можете ли да ни разкажете поне нещо интересно и необичайно за Виктория?

Отец Йоан се замисли.

— Как да ви кажа… ревностна вярваща, без екзалтации и фанатизъм, но познаваше догмите… Вие добре ли познавате нашата религия?

— Да — отвърна Михаил.

— Умерено — признах аз.

— Всъщност няма нищо сложно. — Отец Йоан се усмихна. — Базирани сме на християнска основа и не спорим с основните догми. Самото християнство се основава на факта на възкресението. И такива случаи са били засичани неведнъж. И Спасителя, и пророците са демонстрирали чудеса на възкресение от мъртвите.

— Но не точно такива! — отново не се сдържах аз. — Може и да съм атеист, но ни беше обещан и Денят на страшния съд…

— Беше — каза с усмивка отец Йоан.

— И Второто пришествие… — продължих аз.

— Състоя се — кимна свещеникът.

— Нима? И как така не сме го забелязали?

— Трябва да прочетете „Великото откровение“ — каза отец Йоан. — Или поне нашето списание за неофити „Лазар“. Искате ли да ви оформя абонамент с отстъпка?

— А какво ще кажете за въздигналите се, които бродят по земята и ядат живите? — възмутих се аз.

— В това се проявява покварата в човешката природа, привнесена от грехопадението — тържествено обяви Йоан. — Точно тази поквара води до страданията на въздигналите се, които не преминават веднага в нормалното състояние на кваzи, а мъчат себе си и обкръжаващите ги. Колкото повече грехове са имали — толкова по-дълъг е периодът на страдания.

Замълчах и се опитах да си представя покойния протойерей Пьотър, който цапардосва отец Йоан по главата с нещо тежко. Пък дори и да е кандило.

После с ужас осъзнах, че Пьотър беше толкова неортодоксална личност, че въпреки висшия си църковен сан може би щеше да въвлече Йоан в диспут. А може би дори щеше да се съгласи за някои неща с него.

— Виктория искрено ли вярваше във всичко това? — попита Михаил.

— Разбира се. И винаги се молеше за по-скорошно възвисяване на въздигналите се, за установяването на мир и любов между хора, въздигнали се и кваzита.

— А вие знаете ли къде се намира тя сега? — продължи да го разпитва Михаил.

— Уви! — въздъхна отец Йоан. — Ако узная, непременно ще ви съобщя. Но съм почти сигурен, че повече няма да се появи тук. Виктория прекрасно разбира как ще се отнеса аз към действията й.

Михаил му подаде мълчаливо визитната си картичка, после ми рече:

— Да тръгваме, Денис.

Аз се наведох към мило усмихнатия отец Йоан и казах:

— Знаете ли, тия неща, дето ги говорите, са такова безумие…

— Погледната отстрани, всяка религия изглежда безумна — съгласи се свещеникът.

— Да бяхте излезли от храма, да огледате живота около себе си — укорително казах аз. — Може би ще се замислите малко.

— Млади човече, аз живях дълъг човешки живот — отвърна отец Йоан. — Бях православен свещеник, кандидатирах се за президент, строих ракета. Може да се каже и че съм бил лекар, бандит, ченге, професор, шут. Какъв ли не съм бил! И съм виждал живота във всичките му проявления, не се и съмнявайте.

Така че апелът ми пропадна в нищото.

Излязохме от църквата и аз казах тихо на Михаил:

— Виж ти… за президент се кандидатирал!

— Да, имаше нещо такова… — махна с ръка Михаил. — Изтъкната личност, няма смисъл да спориш с него. Накрая сам ще започнеш да идваш тук на служби. Но не дойдохме напразно.

— Как така? Попчето лъже? Крие Виктория?

— Не, разбира се. Но научихме нещо много неприятно — тя е идеалистка. Освен това е уверена, че върши добро. Това е много, много лошо, Денис. Врагът, който работи за пари, за власт, за слава, е уязвим. Дори врагът, който е тласкан от омраза, има слаби места. Но враг, който искрено смята, че те облагодетелства, враг, който те обича — това вече е много сериозно.

Кимнах. Имаше смисъл в думите му.

— Добре — казах аз. — Тогава ще смятаме, че уводната част вече е приключила и ти най-после си решил да ми разкажеш какво се случва. Съгласен ли си? Да, не, пак да отложим?

— Хайде да поседнем — каза Михаил.

Седнахме на една от пейките. В градинката нямаше много народ.

— Ние, кваzитата, имаме различни възгледи за по-нататъшното си съвместно съществуване с хората — рече най-накрая той.

— Не се и съмнявам.

— Основната маса, разбира се, смята за правилно мирното съвместно съществуване. Когато всичко се нормализира, въздигналите се ще бъдат прибрани в резервати, където спокойно ще дочакат възвисяването, и нашите култури ще могат да съществуват хармонично и щастливо.

— Тази част можеш да я пропуснеш — казах аз. — Както и утопията за покоряването на космоса от силите на кваzи.

— Защо да е утопия?

— Защото по същество космосът не е нужен на никого. На Земята могат прекрасно да живеят милиарди хора, много повече от сега. Нас, хората, към космоса ни гонят любопитството и страстта за експанзия. Тя е породена най-вече от краткия живот и интензивното размножаване. Вие изобщо не се размножавате, а любопитството далеч не ви е толкова присъщо, колкото на хората. Може би някога в далечното далечно бъдеще ще се натрупат достатъчно кваzита, за да започнат да покоряват космоса. Но всичко това е далечна перспектива.

— Прав си — каза Михаил след кратка пауза. — Това е много далечна перспектива. По-скоро извън пределите на Земята ще ни прогони неприемането ни от хората. Което също е възможно. Добре, сега за другите. Има кваzита, които се застъпват за разделянето на зони на влияние и пълната изолация.

— Тя и така съществува.

— Частично. А те предлагат проблемът да се реши изцяло. Кваzитата, например, ще живеят в Северна и Южна Америка, хората в Европа и Азия, в Африка ще създадем резерват за въздигналите се, в Австралия — зона за онези, които искат смесено съществуване.

— Не е най-лошият вариант — съгласих се аз.

— Има и радикали. Тях ги е имало винаги и навсякъде, както много добре разбираш. Радикалите смятат, че човешкото общество никога няма да приеме нашето съществуване и трябва да бъде унищожено. Че вие винаги ще унищожавате нашите въздигнали се и ще ненавиждате кваzитата.

— Ние унищожаваме въздигналите се, защото представляват заплаха за нас — казах аз.

Михаил ме погледна изразително.

— По дяволите! — изругах. — Да, при нас също има радикали. Аз съм един от тях! Но забележи, че аз не убивам кваzита. Не призовавам към геноцид. И изобщо, тези ваши радикали са се побъркали! Наистина ли искат да избият всички хора? Как?

— Не си ме слушал както трябва — каза Михаил.

Замислих се.

— Разбрах. Не всички хора, а само съществуващото общество. От един дол дренки са! Вие сте човешки рожби. Копие на човешка личност в момента на смъртта й. Не сте способни да се развивате.

— Не е съвсем така.

— Не сте способни да се развивате в широкия смисъл на думата. Астрономът-кваzи може да се усъвършенства в своята професия, но никога няма да стане водопроводчик или композитор. Да допуснем, че вашите радикали по някакъв начин разрушат човешката цивилизация. Ние какво ще получим? Диваци, които живеят в първобитно или феодално общество? Е, да, за кваzитата вече няма да сме опасни, но нали тези хора и след смъртта си ще си останат диваци.

— Вярно е. Сега си пофантазирай как могат да се избегнат тези противоречия.

— Ами… — Разперих ръце. — Диваци, но развити? Умни, но диваци?

Край нас мина група момичета в онази възраст, когато вече не играят с момчетата, но все още не се разхождат с юношите. Едното погледна Михаил, каза нещо на приятелките си, те се засмяха и започнаха да се оглеждат.

— Деца… — казах аз, докато ги изпращах с поглед. — Искате да поемете контрола над образованието? Да възпитавате в дух на любов към кваzитата и радостно очакване на прехода към по-добро състояние?

— Не „искате“ — поправи ме Михаил. — Радикалите го искат.

— Е, да — отвърнах аз. — Да речем, че към двайсетата — двайсет и първата си година човек усвоява базовия запас от знания и се ориентира каква ще е бъдещата му професия. За да се осигури продължаването на човешкия род, до тази възраст може да успеят да родят едно-две деца. Че дори и три, ако се наложи. А след това юношите и девойките под строй преминават през евтаназия и се превръщат в кваzи.

— Защо евтаназия? При правилно възпитание младите хора ще извършат тържествено самоубийство.

— Ами да — казах аз. — Логично. Но няма да мине поради две причини.

— Изброй ми ги.

— Първата — за да не се обременява обществото с нови тълпи въздигнали се, трябва да бъде ясен механизмът за възвисяването на въздигналите се до кваzита.

— Да допуснем, че той ни е ясен — каза Михаил.

— Така — казах аз и наведох глава. — Да допуснем, значи…

Честно казано, не се и съмнявах, че все някой познава този механизъм. Може би е известен на учените, и нашите, и на кваzитата. Може би и на властите. А може би дори Михаил го знаеше.

— Добре — продължих аз. — Втората причина, основната. Ние, хората, няма да го позволим. Дори онези, които са се съгласили след смъртта си да станат кваzита, ще предпочетат да изживеят дълъг, пълноценен човешки живот. Същото желаем и за децата си. Война? Не е изход, ядреното оръжие е под контрола на хората, ние ви надвишаваме числено, пехота от въздигнали се за нищо не става.

— По какъв начин може да се преодолее това препятствие?

Аз изхъмках.

— Ясно е по какъв. Да унищожите всички възрастни, възпитанието на децата да премине в ръцете на кваzитата. В някакви интернати, където мъдрите, силни кваzита да учат децата, а децата да си мечтаят да пораснат по-скоро и да преминат в състояние на кваzи. В този случай, между другото, изобщо няма да са нужни въздигнали се, на децата очевидно няма да им хареса мисълта да се скитат десетилетия наред без разум. Но ако има начин за ускорено възвисяване…

— Да допуснем, че има — въздъхна Михаил.

— Хайде без това „да допуснем“.

— Има — каза Михаил.

— Защо го пазят в тайна? — настоятелно попитах аз.

— По няколко причини. Но главната е, че правителствата на хората са силно против. Помисли само, ако го направим, ако въздигналите се се превърнат в кваzита, ние веднага ще станем доминираща култура на Земята.

Не бях разглеждал ситуацията от такава гледна точка. А всъщност наистина си беше така! Проклета политика…

— Значи унищожават се всички възрастни, без да се пипат децата. След това се превръщат всички въздигнали се в кваzита. Кваzитата събират заедно всички деца… между другото, непременно ще има много жертви…

— Отделят се няколко територии, в които живеят само деца и възпитатели-кваzита. Доколкото знам, радикалите са набелязали за тази цел Куба, Сардиния, Крим, Нова Зеландия, Формоза^[2].

— Как е възможно да се унищожат контролирано само възрастните? — попитах аз.

И веднага осъзнах, че знам отговора.

— Досети ли се? — попита Михаил.

— Професор Томилин — отвърнах аз. — Вирусът на дребната шарка?

— Варицела зостер — каза Михаил. — За децата заболяването не е опасно. За възрастните — напротив. Получихме информация, че под ръководството на Томилин се опитват да модифицират вируса, да го направят смъртоносно опасен за възрастните. Пристигнах в Москва, за да изясня положението… но не успях.

— Обаче професорът загина — казах аз.

— Може да е успял да създаде културата. Виктория е правила нещо в лабораторията на приюта, нали?

— Тогава защо го е убила?

— Предполагам, че е започнал да се съмнява в работата си — отвърна Михаил. — Дали защото е разбрал накъде отиват изследванията… Виктория може да го е използвала, без да му разкрива нищо. Или в началото се е поддал на убеждаванията й, а после е размислил. Във всеки случай тя е решила да го превърне в кваzи с надеждата, че професорът ще премине изцяло на нейна страна.

— Това е лошо, лошо, лошо! — възкликнах панически.

Не, плашеше ме не това, че утре някой си кихнал в метрото гражданин ще ме награди със смъртоносна дребна шарка. Всички все някога ще умрем. Дори кваzитата с тяхното самомнение така или иначе ще умрат. И гибелта на човечеството не ме плашеше, да си кажем честно — човечеството нямаше да загине, само щеше да се промени.

Но когато си представих как из цяла Москва измират възрастните, а команди кваzита събират плачещите, уплашени деца и ги отвеждат някъде в Крим или на Сардиния…

— Ей — каза Михаил, — аз не съм от лошите. Аз съм на твоя страна. На страната на хората, ако така предпочиташ.

Погледнах го в очите. Той твърдо срещна погледа им изпод старата омачкана шапка.

— Защото така е справедливо? — попитах аз.

— Да. Защото никой няма право да решава вместо другите дали трябва да живеят, или да умрат.

— Трябва да намерим тая твар — казах аз. — Възможно най-бързо. И ще ме извиняваш, обаче отсега нататък съм в правото си да решавам дали тя ще живее, или ще умре.

— Нещата са по-сложни — каза Михаил. — Това е само част от проблема.

— Каква част? — възкликнах аз. — Хайде де, говори!

— Трябва не само да намерим Виктория. Организацията на радикалите действаше в няколко направления. Има и други учени, които разработват вируси, чиято леталност зависи от възрастта на човека. Ние просто не знаем кои са. Може да са учени-кваzита и учени-хора, заинтересовани по една или друга причина от това. Трябва да намерим Виктория и да изтръгнем от нея истината за цялата организация. Контакти, ръководство…

— О, Боже! Това ли е всичко?

— Не. — Михаил си свали шапката и оправи горната й част. Стори ми се много смутен. — Вашите власти… също знаят за тях. Или се досещат. Или се готвят за всякакво развитие на събитията. В Русия, САЩ, Китай, Шотландия се разработва бактериологично оръжие, което убива въздигнали се и кваzита. Затова не искаме да рискуваме да се свържем с човешките власти и да им съобщим за случващото се — могат да ни нанесат превантивен удар.

— Прекрасно — казах аз. — Ще убиете всички възрастни. А ние — всички кваzита и въздигнали се. Децата ще наследят един чист, прекрасен свят, без идиоти.

Изправих се.

— Къде така? — попита Михаил.

— При отец Йоан. Набързо ще се позетя или както там се нарича вашият обред, който е аналогичен на кръщението.

— Никак, те признават кръщението във всяка християнска вяра. А пък позетването можеш да го направиш и у дома.

— Защо не ми каза веднага? — попитах настоятелно.

— Изучавах те.

— А сега защо ми го каза? Вече няма да мога да спя нощем!

— Пий по-малко и ще спиш — отвърна Михаил и също се изправи. — Да вървим. Все още има време, нарочно представих всичко в по-черни краски. Първо, не мисля, че Томилин е постигнал желаната ефективност на вируса. Второ, преди да приложат вируса, радикалите ще се активизират. Ще се наложи да създадат огромно количество оперативни групи, за да спасят възможно най-много деца, преди да бъдат разкъсани от въздигналите се родители. Засега няма признаци за активизиране на радикалите.

— Колко са радикалите сред кваzитата? — попитах рязко. Михаил извърна поглед.

— Е?

— Трийсет и четири процента — отговори той. — Разбира се, мнозинството от тях не са наясно със случващото се, но ще подкрепят онези, които пуснат вируса.

— Има го и „блатото“, онези, на които им е все едно — казах аз. — Те също са трийсет-четирийсет процента.

— Аз бих казал петдесет — поправи ме Михаил.

— Поздравявам те, ти си в малцинството.

— Ако не ти е приятна мисълта с един удар да унищожиш всички въздигнали се и всички кваzита, то ти, приятелю мой, също си там — рече Михаил.

— Щеше да ми е приятна — отвърнах аз, — и още как. Ако така поне нещо щеше да се промени.

Къде в Москва може да се укрие кваzи? Църквата — проверена. Трите хотела, където обикновено отсядаха кваzита — проверени. Десетки вегетариански ресторанти — проверени.

В последния от ресторантите, модно заведение на „Пречистенка“ с име „Зелени приятели“, даже обядвахме. Михаил дъвчеше салата от домати и краставици с хлебец. Аз изядох една грахова супа и ровех с вилицата в ризотото с бели гъби.

— Все някъде трябва да спи — обърнах се към него. — Проблемът е там, че в Москва е пълно с места, където можеш да се настаниш без документи. Частни квартири, евтини хотели „на час“.

— В Москва има още паркове, градинки и сутерени — додаде Михаил. — Заповедта за арест на Виктория е разпратена навсякъде. Тя го знае. На нейно място нямаше да се навра в хотел. А тя не е по-глупава от мен.

Кимнах. Москва е голям град. А кваzитата, макар и да не са голяма част от населението му, не са чак толкова рядко срещани, че на всеки от тях да се обръща внимание.

— Само ако бяха показали снимката й по телевизията — въздъхнах аз.

— Излишна паника — отвърна Михаил. — Заповед за арест има в хотелите, у всички полицаи, пазачи и частни охранители. Снимката й е в системата за разпознаване на камерите за видеонаблюдение.

— Тогава не разбирам как успява да се скрие — казах аз. — Обикновено, когато някой престъпник е обявен за издирване, за едно денонощие го хващат.

— Тя е кваzи — рече Михаил. — Погледни.

Той остави вилицата си на масата и замря за миг. После леко отпусна и изтегли напред долната си челюст. Не, не се получи карикатура, нито Франкенщайново чудовище, но лицето му веднага се измени. Ококори очи, леко смръщи чело, промени наклона на веждите си. След това притисна с ръце ушите си. Свали ръце — ушите не бързаха да се разперят.

— И дълго ли можеш да ходиш с такава физиономия? — попитах аз.

— Ами колкото си искам — отвърна Михаил.

Отместих поглед. После отново го погледнах.

В първия момент ми се стори, че до мен седи съвсем непознат кваzи.

— Нашата тъканна структура е по-различна — каза Михаил, сякаш се извиняваше. — Естествено, ние не сме върколаци, но ако обикновеният човек може да направи гримаса и да я задържи няколко минути, ние сме способни да се разхождаме така дни наред, че и цели седмици. И като прибавиш прическата, лек грим, походката, дрехите… Естествено, ако се вгледаш, ще разпознаеш Виктория. Но на пръв поглед ще ти се стори съвсем различна жена. А ако се постави плътен фон дьо тен, дори няма да разбереш, че е кваzи.

— Температурата — казах аз.

— Да, тя не може да се промени. Щеше да е по-лесно, ако всички камери за видеонаблюдение бяха оборудвани и с топлинни сензори. Но такива имат само двайсетина.

— Изобщо не знаех, че са монтирани камери… — промърморих аз и боднах една гъбка от ризотото. Огледах я внимателно, опитах. — Тогава работата е безнадеждна. Патрулните няма да я разпознаят, автоматиката няма да я различи в тълпата… Виж какво, разкарай тая физиономия!

— Извинявай, забравих — каза Михаил, отпусна мускулите си и си върна предишния вид. — И забележи, че аз описах само най-простите начини. Но ги има и добрите стари методи — татуировки, контактни лещи, подплънки в бузите, възглавници под дрехите, корсети, бинтоване… Тя може да изглежда като мъж, разбираш ли? Жив мъж.

— Направо ме успокои — казах аз. — И как ще я търсим? Може би все пак трябва да съобщим на съответните структури?

— Денис, нима смяташ, че капитан Маркин просто ей така се захвана с убийството на професора? — попита Михаил.

— Ясно. Шпионски страсти.

— Не съм шпионин. — Михаил като че ли даже се пообиди.

— Ами агент тогава. Признай факта, че хората и кваzитата на практика съществуват като различни държави на една територия. Помниш ли миналата година в Щатите какви търкания бяха? Между президента на живите и президента на мъртвите? Без малко да започне нова гражданска война. Изтокът срещу Запада.

— Джордан е президент на кваzитата, не на мъртвите — поправи ме Михаил. — А Виктория така или иначе ще продължим да я търсим. Имаме едно преимущество пред Маркин и момчетата му.

— Какво?

— Аз съм кваzи — обяви Михаил.

— Ти пък! Дори не бях забелязал! — рекох саркастично аз. — И какво? Ще я надушиш?

— Ние не миришем, дори кучетата трудно улавят следите ни. Работата е там, Денис, че на мен са ми известни още много места, където ходят нашите. Не ми се искаше да се появявам там, но… — Михаил попи устните си със салфетка. — Нахрани ли се?

Погледнах към ризотото. Парчетата гъбки самотно надничаха от ориза. Излъгаха, че ризотото е с бели гъби, имаше предимно печурки.

— Ами нещо нямам апетит.

— Извинявай — каза Михаил. — Следващия път ще отидем в нормален ресторант. А сега ще се разходим, след обяда е полезно.

Тъй като Михаил очевидно очакваше въпроси, аз си замълчах. Платихме (уви, липсата на месо в менюто по никакъв начин не се отразяваше на цената) и излязохме от ресторанта, като оставихме колата на паркинга. Поддадох се на един внезапен порив и позвъних на Настя, но тя не вдигна. Изчаках от учтивост три сигнала и прибрах телефона. Михаил ме чакаше търпеливо. Изминахме квартал и половина по „Пречистенка“, свихме вдясно по „Померанцев переулок“. Продължихме към парка „Тургенев“.

— Разбирам, че нарочно не ме питаш нищо — каза Михаил. — Това е начинът ти да протестираш срещу недомлъвките ми.

Измърморих нещо неясно.

— Но и ти не ми казваш всичко — укорително отбеляза кваzито. — Темата е много болезнена и неловка и за двама ни, но не мислиш ли, че Найд…

— Не — отвърнах аз. — Няма да си правя никакви изследвания. Той не е моят син и повече няма да засягаме тая тема.

— Много странно — каза Михаил. — Но както искаш. Ти ще живееш с това.

— Къде отиваме? — попитах.

— На номер три от другата страна на парка. В Центъра за постмортална психология.

Извърнах се към него, но той беше напълно сериозен.

Центърът за постмортална психология се оказа неголямо помещение на полусутеренния етаж на стара пететажна сграда. Спомних си, че някога тук имаше магазин, който се наричаше „Лавка на живота“. Сега висеше строга черно-бяла табела „ЦПП“, без разшифровка на абревиатурата.

В това имаше някаква ирония.

— Смяташ, че като не рискува повече да се появи в църквата, Виктория ще се хвърли в обятията на психолозите? — попитах аз.

— Може и така да се каже — отвърна неясно Михаил.

Влязохме в ЦПП.

Помещението не беше голямо. Малко фоайе, наскоро ремонтирано, със същия строг дизайн — бели стени, черни мебели. Приемно гише, зад което седеше миличка чернокоса девойка. Жива. Зад гърба й висяха някакви дипломи в рамки и големи черно-бели плакати с фотографии на старинни църкви и събори. Под тавана беззвучно работеше телевизор, по който вървяха стари филми с Чарли Чаплин.

Няколко врати водеха към други помещения.

— Добър ден — каза момичето с мек малоруски акцент, изправи се и се усмихна дружелюбно. Баджът на блузката й, изпъната върху твърдите млади гърди дотолкова, колкото да примами погледа, съдържаше само едно име: „Оксана“. — Вземете си анкета, попълнете…

Погледът й спря върху мен.

— Вие сигурно сте придружител?

— Да — съгласих се аз. — Напоследък това ми е работата.

За моя изненада Михаил си взе анкета. Седна на масата, свали си шапката, извади химикалка и започна да попълва листа с грижлив, четлив почерк. Хвърлих бегъл поглед — обичайните, еднакви за всички заведения анкети. Име, фамилия, година на раждане, местожителство, месторабота… Предвид спецификата, тук имаше и дата на смъртта и дата на възвисяването — напоследък се обсъждаше въпросът дали да не добавят тези точки във всички анкети и документи, с цел борба с дискриминацията на кваzитата. Но въпросът все се замотаваше някак в правителството и си оставаше там, където и законът за разрешаване на хомосексуалните бракове. Това е Русия, драги. Тук си имаме истинска демокрация, в смисъл че се изпълнява волята на мнозинството.

— Може би и аз трябва да попълня анкета? — пошегувах се.

Оксана се ококори.

— Да, но вие как… Тоест може, разбира се… И на какъв ефект разчитате?

Тя съвсем се смути.

— Представете си, че нищо не знам за вас — отвърнах с усмивка аз. — Разкажете ми за вашия център.

Момичето се обърна към една от вратите. Очевидно размишляваше дали да не повика началството.

Но аз се усмихвах, бях облечен с цивилни дрехи и Оксана реши да се справи сама.

— Нашият център за постмортална психология предлага услуги за кваzита, свързани с изучаването на дълбините на тяхната психика, измененията в сравнение със състоянието им приживе, издава препоръки за духовното развитие, извършва консултантски услуги по отделни въпроси — изрецитира тя.

— Много добре! — похвалих я. — А по какъв начин?

— Работим по одобрена от Министерството на здравеопазването методика за психологически консултации с използването на разрешени медицински препарати от най-ново поколение — продължи все така заучено Оксана.

При думите „медицински препарати“ в мен веднага звънна полицейската струна.

— При мен няма ли да подействат? — попитах с умолителна усмивка.

Оксана прихна.

— Вие пък! Не и докато сте жив.

— Ето анкетата. — Михаил подаде попълнените листи на Оксана. Тя бързо ги прегледа и попита:

— Искате ли да проведете първия сеанс още сега?

— Да.

— Хиляда и петстотин за първичен прием, седемстотин и петдесет рубли за сеанс — каза Оксана. — Другарят ви ще ви съпровожда ли?

— Да — твърдо отсече Михаил.

— Двеста и петдесет за съпровождащото лице. Снимки и видеоклипове са разрешени срещу допълнително заплащане.

— Не е нужно — поклати глава Михаил. — Готов съм.

Оксана излезе иззад гишето. Онова, което се криеше зад него, се оказа също толкова привлекателно, колкото и достъпното за погледа до момента.

— Марина Абрамовна! — Девойката почука и открехна вратата, към която беше погледнала преди. — Пациент, Михаил Иванович Бедренец. Първичен прием.

— Нека влезе — отвърна с груб глас Марина Абрамовна.

За разлика от красавицата Оксана, шефът на центъра за постмортална психология се оказа яка, набита, застаряваща и непривлекателна жена. Над горната й устна се забелязваха зле депилирани мустачки. В кабинета на Марина Абрамовна, въпреки работещия климатик, здраво миришеше на тютюн, а на масата предизвикателно стоеше небрежно покрит пепелник.

— Запознати ли сте с работата на нашия център? — попита Марина Абрамовна, като ми хвърли бегъл поглед и не ме счете достоен за вниманието й. Не носеше бадж, но табелата на масата утвърждаваше, че Марина Абрамовна е доктор на медицинските и психологическите науки, както и невропсихолог.

— Напълно — отвърна Михаил.

— За пръв път?

Михаил кимна.

— Да вървим тогава, няма да си губим времето с празни приказки… — Марина Абрамовна се надигна и се понесе през кабинета си плавно и сигурно, като морски буксир през акватория.

Прекосихме приемната и минахме през друга врата. Оксана вече се беше върнала на мястото си и на прощаване ни дари с дежурната си усмивка.

Новото помещение в центъра се оказа дълга стая без прозорци, с тесни легла, разделени от висящи от тавана завески. Напомниха ми на кабинета за „електросън“ във ведомствения пансион, където добросъвестно бях отишъл за десет дни. Лежиш си сам с електроди на клепачите, лекичко ти пощипва по кожата…

Но тук нямаше никакви апарати, измислени още в тайнствените и епични години на СССР. Само легла с бели чаршафи и един-единствен стъклен медицински шкаф.

— Стъпете на кантара, кажете ми теглото си, свалете обувките и сакото, навийте единия ръкав до лакътя, легнете на някое легло — нареждаше Марина Абрамовна.

Михаил послушно изпълняваше всички указания. Тежеше осемдесет и два килограма, стори ми се, че е доста за телосложението му. Но кваzитата са малко по-тежки от хората при еднакви габарити.

Междувременно директорката на центъра извади от шкафчето еднократна спринцовка, голям стъклен флакон с жълтеникава прозрачна течност и напълни пет кубика.

— Какво е това? — попитах аз.

— Иновационен медицински препарат — сухо отвърна директорката. Отиде при Михаил, наведе се над него и с ловко движение му заби спринцовката.

Кръвта на кваzитата не е като човешката. Тя е гъста и много трудно минава през иглата. Но Марина Абрамовна все пак се убеди, че е улучила вената, и едва дочакала появата на тъмното облаче в спринцовката, започна да вкарва разтвора.

— Тази течност се нарича калиев хлорид — внезапно рече Михаил. — Използва се в медицината вече сто години. За хората такова бързо вкарване е смъртоносно. При кваzитата… при кваzитата… има различен ефект…

Марина Абрамовна застина със спринцовката в ръка и го попита с възмущение:

— Значи вие всичко знаете? За какво платихте тогава?

— Заради демонстрацията… — отвърна неясно Михаил. Намръщи се. — Пари… леко.

— Така и трябва, да пари — каза Марина Абрамовна и погледна към мен. — Сега полежете малко, препаратът ще започне да действа след десет минути.

— Как влияе калиевият хлорид на кваzитата? — попитах аз.

Марина Абрамовна ме погледна с голяма доза съмнение, сякаш решаваше дали си струва да обяснява.

Мълчаливо й показах полицейското ми удостоверение. Докторът на различните науки веднага се изпълни с готовност да сътрудничи и да изнася лекции:

— Предизвиква временна активация на некроневроните на вентромедиалната префронтална кора.

— А на достъпен език?

Стори ми се, че Марина Абрамовна ужасно се смути.

— Това е зоната за емоционална оценка на морала. Съчувствие, състрадание, съпреживяване… съвест.

— С една дума емпатия — блеснах и аз с умна думичка.

Вероятно не я употребих съвсем на място, защото лекарката се намръщи.

— Ами… може и така да се каже.

— Но нали не бива да наричаме кваzитата безчувствени или лишени от състрадание — казах аз.

— Не, не, разбира се! — отвърна бързо тя. — Но те… как да ви кажа… са разсъдливо морални. Представете си, например, че потъва кораб. И вие можете да спасите или пет човека, или само един. Какво ще е вашето решение?

— Глупав въпрос — отвърнах аз. — Петимата, разбира се.

— Добре. А сега същата ситуация, но шестият човек също се качва в лодката. Вие имате пистолет. Ако не застреляте шестия, лодката ще потъне. Как ще постъпите?

— Сам ще сляза — измъкнах се аз.

Марина Абрамовна се усмихна.

— Да допуснем, че е невъзможно. Тогава ще загинат всички, защото само вие можете да управлявате лодката. Какво ще направите?

— Не знам — отвърнах.

— Но нали нищо не се е променило. Вие и без това сте го убили, като сте го оставили на кораба, за да спасите другите петима.

— Не е същото — казах аз.

— За нас е — обади се от леглото Михаил. — За всеки кваzи ситуацията е една и съща.

— Причината се крие във вентромедиалната префронтална кора. — Марина Абрамовна се оживи, навлизайки в любимата си тема. — Това е като емоционален контрол над логиката. Обикновената логика също изисква от човек да помага на другите хора, но логиката не вижда разлика между „оставил да умре“ и „убил“. Тук влиза в действие онова, което Фройд нарича „свръх аз“.

— Тоест кваzитата могат да станат… хора? — изумих се аз. — В смисъл че ще си останат мъртви, но ще бъдат човечни?

— Само временно — обади се Михаил с въздишка. — Само за четвърт час. И всеки път ефектът отслабва, а накрая съвсем се губи…

Той извърна очи към мен — и аз потреперих. Погледът му беше жив. Сякаш в него се беше включило нещо, беше заработило, беше се събудило.

— Ти сигурно си задаваш въпроса защо ходим в такива центрове… Ами за същото, заради което ходим и в църквата. За да се почувстваме живи. За да усетим нещо, което стои над разума ни. Това е като глад. Същият глад, който изпитваме, след като се въздигнем. Само че онзи глад преминава, а този — не…

Кваzито замълча.

— Но нали нищо не помните след възвисяването… — промърморих аз.

— Всички помнят глада. Само че не говорят за него. — Михаил отмести погледа си към Марина Абрамовна и тя отстъпи крачка назад. — Жена-кваzи. Млада. Може би се е представила като Виктория. Може би се е преструвала на мъж, но едва ли, отблизо сте щели да я разкриете.

Той извади от джоба си старичък мобилен телефон и показа на лекарката снимката на Виктория.

— Вчера. Къса подстрижка, яркочервени коси. Нарече се Мария Незваная — отсечено, почти по армейски рапортува лекарката. — За пръв път дойде при нас.

— Присъствахте ли на сеанса й?

— Не, това не е задължително.

— Запис направихте ли? Аудио, видео?

— Ама как така! — Марина Абрамовна очевидно се обиди. — При нас етиката е много строга…

— А тя поне нещо каза ли? — попита с надежда Михаил.

Мария Абрамовна плесна с ръце.

— Ами като всички! Като всички, нищо особено! Че има сериозни проблеми, че ситуацията я принуждава да предаде своите, че иска да се опита да погледне на проблема от наша… от човешка гледна точка… Разбирам, че това е малко наивно гледище, но вашите много често идват тук именно за това…

— Казала е „да предаде своите“? — уточни Михаил. — Сигурна ли сте?

Мария Абрамовна кимна.

— Тогава почакайте отвън — каза той. — Пригответе копие от анкетата й. Искам да остана с другаря си.

Директорът на центъра неочаквано пъргаво изхвърча от кабинета.

— Научи ли нещо за Виктория? — попитах недоверчиво.

— Може би — отвърна Михаил, като ме погледна. — Трябва още малко да се поориентирам. Но за целта не беше необходимо да се бода. Исках да погледна на един друг проблем от човешка гледна точка.

— Какъв проблем?

— Проблемът Найд.

— Пак се хвана за своето — въздъхнах аз. — Няма никакъв проблем.

— Има. Вероятността да е твоят син е много голяма. Ти избягваш категоричен отговор, което означава, че не си сигурен дали е загинал, или не. Нямаш друго семейство. И досега страдаш заради загубата на съпругата и сина ти. Не мога да разбера логически защо се отказваш от ДНК анализа. Затова направих онова, което се бях зарекъл някога да направя — инжекция с калиев хлорид.

— Решил си да разгледаш проблема от човешка гледна точка — кимнах аз. — Ясно. Добре, всичко ще ти обясня.

— Слушам те, Денис. — Михаил ме погледна с надежда.

— Първо, страхувам се да се надявам на чудо — казах аз. — Ако се окаже, че бъркаш, ще стане още по-лошо.

— Не е в характера ти — отвърна Михаил. — Ако ми го беше казал по-рано, щях да ти повярвам. Но сега… сега те разбирам малко по-добре. Човек винаги се надява на чудо. Човек живее заради чудото, защото заради нищо друго няма смисъл да живее.

— Да, прав си — потвърдих аз. — Няма да ме възпре. Затова, второто. Колкото и да е странно, но аз се сприятелих с теб, стария мъртвак. Ти си страхотен партньор и добър приятел. Възпитал си момчето като собствен син. И ако изведнъж се окаже, че аз съм баща му, това ще е ненужен на никого шок. Разбираш ли? Аз, пу-пу, не страдам от импотентност. Ще имам още деца. А това е твоето дете.

— Благодаря — каза Михаил. — Ако моите слъзни жлези функционираха като човешките, сега щях да се просълзя от умиление. Само че знаеш ли какво?

— Какво?

— Хубави ги дрънкаш — каза кваzито. — Никакъв приятел не съм ти, а даже да бях най-добрият ти приятел — ти щеше да провериш какъв ти се пада Найд. Дори не за да си го вземеш. Просто за да знаеш. Повече не ме лъжи, тъп жив полицай!

— Добре — казах аз. — Ей сега.

Отидох при шкафчето и го отворих. Провървя ми — сред дреболиите вътре се намери стойка с херметически затварящи се епруветки и руло стерилен памук. Не знам за какво ги бяха сложили там. Най-вероятно просто за антураж.

Отворих една епруветка. Потърках с парче памук небцето си и го пъхнах в епруветката. После с удоволствие се изплюх върху него. Затворих епруветката и я подадох на Михаил с думите:

— Пу за теб.

Михаил мълчеше. После, без да става от леглото, взе епруветката от ръката ми и кимна.

— Благодаря, Денис. Много се радвам, че все пак се съгласи.

— Анализът ще покаже, че Найд не ми е син — казах аз. — Така че най-добре ми купи бутилка уиски като компенсация за това, че беше толкова досаден.

— Защо си толкова сигурен? — попита Михаил. — Видя ли изобщо как загина синът ти?

— Не! — извиках аз. — Не съм! Но момчето не беше от мен, разбра ли?

Излязох в коридора и затворих вратата. Погледнах към Оксана — дали беше чула вика ми? Съдейки по любопитния й поглед — чула го беше.

Интересно какво ли си бе помислила.

В джоба ми завибрира телефонът. Извадих го — звънеше Настя.

В живота все пак трябва да има и нещо хубаво, освен надвисналите над всички хора заплахи, безрезултатните търсения и ровенето в старото мръсно бельо, нали?

— Да, Настя — казах в слушалката, като обърнах гръб на Оксана, сякаш това щеше да ми осигури повече уединение. — Звънях ти, исках да ти предложа да се видим.

— Денис, днес няма да стане! — Гласът й звънтеше от вълнение. — Денис, Денис, не можеш да си представиш какво се случи!

— Какво? — попитах с подозрение.

— Мама и братчето ми! Възвисили са се! И днес може да ги изпишат от приюта, ще се върнат вкъщи!

— Ужасно се радвам — казах смутено аз. — Да, наистина се радвам…

— Денис, сега тичам в приюта — каза Настя. — После ще се чуем, става ли? Утре? Бягам вече. Утре, става ли?

— Става — казах аз. — Утре.

Настя прекъсна връзката.

Прибрах телефона и погледнах Оксана.

— Не върви ли?

— Не е точната дума — отвърнах аз. — А вие какво ще правите довечера?

— Ще варя борш на мъжа ми — усмихна се Оксана.

— Върви им на някои — въздъхнах аз. — Кажете на спътника ми, че го чакам навън.

Излязох от центъра за постмортална психология и се огледах. Времето беше прекрасно, нещо рядко срещано в московските лета.

В живота все пак трябва да има и нещо хубаво. Освен самия живот.