Сергей Лукяненко
КваZи (1)

Глава 1
Дознание и наказание

Дворът беше симпатичен, чистичък и поддържан. Нова детска площадка с меко покритие под хълмчета и люлки, лехи с изобилие от цветя, декоративно езерце, пейки под стари зелени дървета, в ъгъла на двора беше приспособено място за пушене — пластмасова будка, заслонена от три посоки срещу вятъра. Нима обитателите наистина искат да пушат тук, при наличието на балкони и входове? Особено през зимата? Не мога да повярвам!

Но по всичко личеше, че в блок с такъв двор би трябвало да живеят добри, весели хора. На площадката с люлките би трябвало да звънти детска гълчава, на пейките да бъбрят за своите си вечни неща старците, а насред двора да седи и да се мие дебела рижа котка.

Добре, не непременно рижа. Нека бъде черна.

— Звукът не беше хубав — каза портиерката.

— Не бил хубав — значи какъв? — попитах аз. — „Уе-еу-ее“?

Портиерката потрепна. Ниска, набита — такива не са склонни към излишна истерия. А и беше над четирийсет и ако се съди по всичко, доста неща беше видяла.

— Не, не чак толкова — рече тя. — Бум!

— Бум? — Погледнах я с ирония.

Портиерката наду бузи и издиша:

— Пуф!

Това наистина малко приличаше на изстрел.

— Откъде го чухте? — попитах аз.

— Дойде откъм прозореца. — Тя посочи нагоре, към балкона на третия етаж. Вратата беше отворена. — Аз тук, при оградата… — Запъна се.

— Пушехте — кимнах аз.

— Не бива да се отдалечаваме много от входа — започна да се оправдава портиерката. — Стоях си тук, беше тихо и изведнъж — „пух“! Качих се. Това е апартаментът на професора…

Нещо на лицето й трепна при тези думи. Нищо криминално, може би. Или интрижка, но професорът едва ли ще върти роман със застаряваща и невзрачна прислуга. Или просто неприязън. Към професора? Не… но някак е свързано с него…

Добре, ще отложим за по-късно.

— Не отваря?

Портиерката поклати глава.

— Не отваря! А не е ходил на работа. Жена му… излезе сутринта, а той остана.

Аха. Ясно. Не обича жената на професора. Какво пък, случва се.

— Жената преди „бум-пуф“ ли излезе? — попитах аз.

— Преди — призна портиерката с явно съжаление.

— И кой друг беше с него?

— Никой.

Версията вече се очертаваше. Много неприятна версия.

— И така… вие чухте подозрителния звук… — погледнах си часовника — … преди четирийсет и седем минути?

— Доста е — въздъхна портиерката.

— Виктор Аристархович? — уточних аз.

— Виктор Аристархович — кимна портиерката и изражението й стана съвсем измъчено. — Апартамент двайсет и четири.

Изглежда, тя вече си беше създала мнение за случилото се. А аз съм свикнал да се доверявам на мнението на такива жени, които навремето са ходили в гората да берат гъби и ягоди.

— Чакайте долу — казах аз. — И ако се наложи… позвънете.

Тя кимна и попита:

— Може би да повикам чистача?

— Повикайте го — разреших аз, влязох във входа и тръгнах по стълбите. Етажът не е високо, ще минем без асансьора, затова пък ще проверим обстановката.

Входът беше хубав, както и блокът. Всичко чисто, на первазите — цветя, никаква мръсотия, никакви фасове или графити по стените. Тук живеят прилични хора, които възпитават децата си добре… макар че не, ето един, макар и замазан с боя, но все още личащ надпис на стената: „КВАZИТАТА СА ГАДОВЕ!“.

Със съдържанието бях съгласен, но все пак не е хубаво да се повреждат стените.

Вратата на двайсет и четвърти апартамент също беше приятна. Метална, разбира се, но облицована отвън с дървен фурнир. Две ключалки. Шпионка. Всичко както си трябва.

Честно казано, вече имах достатъчно информация, за да повикам екипа за почистване. Но това, което щеше да се случи след пристигането му, не ме устройваше.

Свалих радиостанцията от колана си.

— Денис Симонов, дознател на смъртни случаи. На повикване съм, адресът е „Последний переулок“ номер две, двайсет и четвърти апартамент. Струва ми се, че чувам слаби стонове и викове за помощ! — съобщих гръмко аз, след като натиснах бутона. — Предприемам мерки за проникване в апартамента.

Преди диспечерът да се опомни и да каже нещо, аз върнах радиостанцията на колана си и извадих пистолета.

Няма нищо по-нелепо от това да се опитваш да избиеш ключалка с куршум. В резултат вратата може здравата да се заклещи. Или куршумът да рикошира в главата ти. Но друг избор… друг избор…

Загледах се за секунда във вратата. После я побутнах с дулото.

Тя плавно се отвори. Не беше заключена, само грижливо притворена.

Провървя ми. Виктор Аристархович е бил много интелигентен човек. Да оставиш вратата отключена, когато възнамеряваш да се застреляш, е много, много културна постъпка.

— Виктор Аристархович! — извиках за всеки случай аз в сумрачния апартамент. — Вратата ви е отворена! Може ли да вляза?

Тишина.

Да, явно портиерката беше чула всичко правилно, догадката ми също беше правилна.

Влязох, като държах пистолета пред себе си. Наляво… надясно… в антрето беше чисто. Впрочем, много чисто, всичко си беше на мястото. Или жената на професора е чистница, или чистачката е добра. Залагам на чистачката.

В антрето имаше няколко врати.

Едната беше към тоалетната. Чисто.

Втората водеше към коридорче до кухнята. Също чисто, само че миришеше на изкипяло кафе. Електрическата печка беше хубава, беше се изключила сама, но кафеничето бе потъмняло, с леко разтопена пластмасова дръжка.

Е, сега вече нямаше никакви съмнения.

Кухнята имаше втора врата — към гостната. Надзърнах предпазливо там. Дръпнати пердета, полумрак.

Но чисто.

Тръгнах през гостната, като се обръщах наляво и надясно и се ослушвах. Телевизорът работеше беззвучно, на новинарски канал. Врата към коридора, още една тоалетна (чисто), врата към спалнята — чисто. Малък хол с врата към антрето и още две врати. Какво сложно планиране, можеш да бягаш в кръг и да си играеш на стражари и апаши. Мразя такива апартаменти.

Врата… Още една спалня. Детска? Не, за възрастни. Съпрузите са предпочитали да нощуват в отделни спални? Виж ги ти, аристократи смотани…

И последната врата…

Още преди да я отворя, усетих миризмата — слаба смесица от барут, кръв и нещо с остър мирис. Много позната миризма.

Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, а с дясната измъкнах мачетето от ножницата. И побутнах вратата с крак.

Тук беше по-светло, затова пък вонеше чудовищно на кръв и изпражнения.

Професор Виктор Аристархович стоеше до отворената балконска врата, до внушително, но преобърнато кресло, и леко се поклащаше с потрепваща, сведена към рамото глава. При всички тях главите в началото са неустойчиви, което директно загатва и провокира. Професорът беше облечен обикновено — стари измачкани панталони и синя карирана риза, скъсана на гърба и потъмняла от кръвта. При появата ми започна бавно да се обръща.

— Защо си стрелял в сърцето си, глупчо? — Започнах да се приближавам. — Трябваше в главата. И за мен щеше да има по-малко работа, и ти нямаше да се мъчиш.

Разбира се, професорът не отговори. Дори и да се беше мъчил, сега бледосивото му лице не изразяваше никакви емоции. Е, освен глад, естествено. Хлътналите мътни очи се фокусираха върху мен, окървавената уста лакомо се озъби. Кой знае защо си бях представял Виктор Аристархович възрастен, но той беше умрял съвсем млад, на не повече от четирийсет. Щом ме видя, тихо застена: „Уе-е-ееу“ и се опита да мине право през масата. Масата беше здрава, масивна, с кожен плот и тежки подложки отстрани. Разбира се, професорът не успя да премине, но упорито продължи да тъпче на място, протегнал ръце към мен.

По принцип те са тъпи като пънове.

— Какво да се прави, ти ме нападна и аз бях принуден да се защитя — съобщих и вдигнах пистолета. Нещо ме тревожеше. Нещо не беше наред…

— Уууу-еее! — тъжно изстена професорът, сякаш мъртвият му мозък беше способен да съобрази, че приближава истинската и окончателна смърт. Окървавената уста се отвори още по-широко.

Окървавена!

Хвърлих се вляво, обръщайки се, като гадаех какво ще се вкопчи в мен — пръсти или зъби.

Но засега всичко беше наред.

Вторият наистина се оказа тук. Посдъвкан, изтерзан, окървавен мъж на около трийсет години, мой връстник. Мяташе се в локва тъмна кръв, усукваше крака, драпаше с ръце по хлъзгавия паркет и неотлъчно ме следеше с поглед. После устата му се отвори с отегчителна неизбежност и мъжът простена:

— Еу-еу-уе!

Бях влязъл навреме. Той тъкмо се готвеше да стане. Така че какво се получаваше — професорът не е бил сам… изстрелът го е поразил в сърцето… а ето го и пистолета, на пода, в кръвта.

Някакво безумие се получава.

Убиецът е застрелял професора и го е изчакал да се въздигне и да го захапе?

Като че ли някъде се беше случвало нещо такова — от страст.

— Сега вече съвсем няма други варианти — съобщих аз на професора, като се приближих към масата. Виктор Аристархович се засуети, отпусна едната си ръка и понечи да я вкопчи в плота на масата, сякаш се опитваше да гребе към мен.

Замахнах и с един удар на мачетето му отнесох главата.

Обърнах се и се насочих към мъжа, който вече се беше надигнал на четири крака. Много удобно, честно казано.

— У-у-е? — провлачи мъжът.

Прицелих се и отсякох и неговата глава.

Това е, край.

Светът стана по-чист.

Макар че кабинетът ще има нужда от основно почистване. Добре че няма килими.

Прибрах пистолета и отново взех радиостанцията — тя вече втора минута вибрираше на колана ми.

И чух шумолене зад гърба си.

Те какво, трима ли са били?

От объркването реакциите ми сякаш се забавиха, обърнах се плавно и без да бързам.

На балконската врата стоеше и разглеждаше спретнатата от мен касапница пълен възрастен мъж със смачкан старомоден костюм. Отначало, докато гледах срещу светлината, го взех за човек.

А после видях синкавосивата кожа.

Това беше кваzи. Това беше проклето кваzи!

За секунда се взирахме един в друг.

После всичко се случи страшно бързо, както обикновено става в такива ситуации.

Пуснах радиостанцията и хванах дръжката на пистолета. Кваzито прескочи масата, хвана ме за китката на лявата ръка, онази с мачетето, а с другата длан — за лявата китка, за да ми попречи да извадя пистолета. Борехме се мълчаливо; той беше силен, както си е редно за техния вид, но аз бях твърде яростен и уплашен, за да отстъпя.

Ударих го силно с глава в лицето и в същото време — с коляно в слабините. Кваzито отскочи, поколеба се за миг и се хвърли към балконската врата. Аз паднах на коляно и пуснах два куршума в гърба му, но още докато натисках спусъка, осъзнах, че няма да уцеля.

А кваzито, без да се обръща, прескочи перилата и полетя надолу.

Когато изскочих на балкона, той тъкмо прекосяваше двора. Пълната му фигура се мярна и изчезна зад ъгъла на съседната сграда.

Проявих достатъчно разум, за да не стрелям. И, естествено — да не скоча. Аз не съм кваzи, че да скачам от десет метра височина…

Погледнах надолу — дали портиерката е там. Но я нямаше при входа.

Проклятие!

— Гражданино следовател! — разнесе се от вратата на апартамента. — Гражданино следовател, всичко наред ли е?

— Аз не съм следовател, дознател съм! — отвърнах, докато прибирах пистолета в кобура. — Всичко е наред.

Върнах се на мястото, откъдето стрелях по кваzито, и прецених ъгъла. Всичко беше наред, куршумите бяха отишли в небето, а не се бяха забили в прозорците на съседните сгради. Слава Богу за ниското строителство в центъра и за набитите в подкорието рефлекси.

— Виктор Аристархович… — възкликна тъжно портиерката от вратата на кабинета. — Ах, Виктор Аристархович, вие как така! Защо вие така…

Погледнах я накриво и реших, че е напълно искрена. Зад гърба й се мяркаше чистачът — млад таджик с лопата в ръце. Лопатата беше остра, добре наточена, и аз кимнах на таджика с одобрение.

— Не видяхте ли този, втория? — Подритнах главата с носа на обувката си.

— Не! — поклати глава портиерката. — Не, не! Той не е влизал! Откакто излезе съпругата на професора, през цялото време си бях на мястото. Никой не е влизал!

— Вие нали имате камера във входа? — попитах. — Не се притеснявайте, ще видим каква е работата…

— Аз го видях — каза таджикът и преглътна. Говореше руски чисто, явно беше израснал в Москва. — Мина рано-рано през двора, аз изнасях кошчетата за боклук.

Погледнах отново към портиерката.

— Застъпих на смяна в седем — побърза да каже тя. — А през нощта нямаше смяна, но вратата на входа е заключена, трябва да го е пуснал някой от обитателите…

— Вас никой в нищо не ви обвинява — рекох аз. — Ще разберем каква е работата. А сега напуснете местопроизшествието.

Едва след като портиерката и чистачът, който още държеше лопатата пред себе си, излязоха, аз си позволих отново да хвана радиостанцията.

 

 

Полицейският ни участък е малък, защото сме разположени в центъра. Разбира се, тук също живеят хора, а и наоколо е пълно с офиси и магазини, но все пак не може да се сравни с крайните жилищни райони. Работата е по-малко, персоналът, съответно — също. А и наличният се занимава предимно с крадци и мошеници.

Затова дознателят на смъртни случаи е само един.

Това съм аз.

 

 

— Денис, наясно ли си, че си единственият ни дознател на смъртни случаи? А?

Погледнах началника на участъка и кимнах:

— Да, Амина Идрисовна. Наясно съм.

Ако началникът на полицейското управление е жена — това вече е лошо. А ако жената е от Изтока — съвсем ужасно. Не защото жената или източната жена отстъпват по нещо на мъжете в тази работа. Не, не отстъпват. Но за да докаже на всички и всичко, че може да командва няколко десетки сурови мъже, на жената (а още повече на източната жена) й се налага дълго и старателно да доказва на всички, че тя също има топки, при това стоманени и тежащи един пуд^[1]. А когато вече у никого не е останала и сянка на съмнение в това, суровостта става навик и начин на живот.

— Но за какъв дявол при теб, капитане, от двайсет повиквания на смъртни случаи има тринайсет обезглавени трупа?

— Това е опасна работа, Амина Идрисовна — много неуместно казах аз.

— А, опасна? — възкликна със съмнително съчувствие подполковник Даулетдинова. — Какви ги говориш? Много страшно беше, така ли?

А е красива лелка, все още в самия си разцвет. Има си съпруг. Три деца — кога е успяла да ги роди? Интересно дали и вкъщи тя командва? Или вкъщи всичко е както си му е редът — мъжът е господар?

— Амина Идрисовна, виновен съм — въздъхнах аз. — Ами съдете сама, нищо не предвещаваше… Портиерката подозираше, че професорът се е застрелял. Аз също реших така, влязох, като спазвах мерките за безопасност… професорът вече се беше изправил, но тъкмо когато посегнах към радиото, някой ме нападна изотзад! И професорът веднага се ускори, нали знаете, той беше ял, а когато се нахранят, те са по-бързи…

— Виждам, че лъжеш — каза подполковникът с презрение. — Макар и не за всичко… Ти наистина не си подозирал за втория, но си можел да ги обездвижиш. Не се съмнявам в това.

Въздъхнах.

— Ти си добър човек, Денис — рече неочаквано Амина Идрисовна и аз се напрегнах. — Изобщо не ми се иска да те уволнявам, но вече има три оплаквания срещу теб от кваzита.

— Две! — поправих я аз.

— Три. Онзи баскетболист. Момчето, което го сгази кола. И ето сега, заради професора и неговия убиец.

— Кога са успели? — промърморих аз, като мислех трескаво.

— Днес, ти още не се беше върнал в участъка. — Тя се намръщи, явно и нея я смущаваше скоростта на реакция на кваzитата. — Имаше ли някого там, когато ти укроти въздигналите се?

— Нито една жива душа.

— Много, много лошо — каза Амина Идрисовна, като се разхождаше из кабинета. Аз стоях като провинил се ученик и я следях с крайчеца на окото си. — Нормата за окончателна смъртност при задържаните въздигнали се е двайсет процента. При теб е шейсет и пет. Ще трябва да те уволня. В най-добрия случай — в най-добрия, Денис! — мога да те прехвърля на канцеларска работа. Устройва ли те?

Аз мълчах. Тя не би започнала такъв разговор само за да ми съобщи за уволнение или прехвърляне. Не би губила време за това, ако всичко е решено.

— И няма никакви други варианти? — попитах, без да вдигам поглед.

— Ще работиш в екип, както във всички нормални участъци.

Това беше неприятно, но все пак по-малкото зло.

— Щом се налага… — въздъхнах аз. — Щатното ни разписание е забутано някъде, с кого ще бъда…

— Нека това не те притеснява — отговори тя. — За щастие кваzитата сами предложиха вариант. — Натисна бутона на селектора и нареди: — Нека Михаил Иванович влезе.

Вратата се отвори и в кабинета влезе… очевидно Михаил Иванович.

Възрастен, пълен, със старо сако с широки ревери.

И кожа със сиво-синкав оттенък.

Кваzи.

Същият, по когото стрелях сутринта. Вътрешностите ми изстинаха.

— Михаил Иванович, запознайте се, това е Денис Симонов, нашият дознател на смъртни случаи — каза Амина Идрисовна. — Много старателен сътрудник.

— Забелязах — рече кваzито и ми подаде ръка. — Михаил Иванович.

На лицето му нямаше никакви емоции. А и откъде да ги има при кваzи. Нито ирония, нито гняв, нито злорадство.

— Михаил Иванович едва днес пристигна от извън МКАД — продължи Амина Идрисовна. — Той има много добри препоръки, той… Михаил Иванович, вие нали сте били сътрудник на правоохранителните органи преди… в миналия… в миналото?

Приятно беше да видя, че нашата сурова началничка може да се запъва.

— В миналия ми живот, преди смъртта, бях квартален — каза Михаил Иванович. — В малкото градче Мишкин, в Ярославска област.

Той продължаваше да стои с протегната за ръкостискане длан и ме гледаше.

— Денис Игоревич! — произнесе началникът натъртено.

Станах и подадох ръка на кваzито.

— Денис Симонов, капитан, дознател на смъртни случаи — казах аз.

И стиснах дланта на мъртвеца, по когото днес безуспешно бях стрелял.

Дланта на Михаил беше силна (нищо чудно) и гореща (което се подразбира). Нормалната температура на тялото на кваzи е трийсет и седем цяло и девет градуса. Освен това те са и един път и половина по-силни от средностатистическия човек.

— Сигурен съм, че ще се сработим — каза кваzито. — Наричайте ме просто Миша.

— Непременно — отговорих аз с усмивка. — Наричайте ме просто Дениска.

Гледахме се един друг, здраво стиснали дланите си.

— Много мило — каза началникът със съмнение. — Радвам се. Тогава може би ще довършите случая, с който Денис се занимава от сутринта? Като вживяване в обстановката… извинете, Михаил Иванович!

— Няма проблеми — отговори кваzито, без да се обръща към нея. — Нямам предубеждения към думата „живот“. Та нали е просто дума. Тръгваме ли, Дениска?

— Да, тръгваме, Мишка!

И така, хванати за ръце, ние излязохме от кабинета на нашата сурова източна началничка. Аз се усмихвах широко, Михаил ме гледаше.

В коридора на участъка нямаше никого.

Отдалечихме се на две крачки от вратата и спряхме.

— Е? — попита просто кваzито.

— Ако кажеш на някого дори една дума… — прошепнах аз.

Уви, той чакаше продължението. Наложи се да продължа:

— Ще те закопая, мъртвецо.

— Не е толкова лесно да убиеш мъртвец, младежо — каза Михаил Иванович, старият кваzи, едва тази сутрин пристигнал в Москва от страната на мъртвите.

— Аз умея — съобщих му.

Той сви рамене.

И в следващата секунда се оказах притиснат към стената, а краката ми висяха на половин метър над пода. Старият мъртъв квартален ме държеше с едната си ръка, стиснал в юмрук униформата ми така, че реверите запукаха, а от ризата полетяха копчета.

— Да убиеш кваzи не е като да обезглавяваш обезумели деца, Денис — каза студено той.

Впрочем, студенината, разбира се, само ми се стори. Мъртвите не умеят нито да обичат, нито да мразят.

— Погледни надолу — изхриптях аз.

Той сведе поглед.

Дулото на пистолета ми почти опираше в брадичката му, а пръстът ми лежеше на спусъка.

— Третия път няма да пропусна — казах.

— Вероятно — съгласи се кваzито.

И разтвори юмрук.

Рухнах, като болезнено ударих петите си и едва не прехапах език. Затова пък се задържах прав. И даже продължих да стискам пистолета горе-долу точно прицелен.

— Имаме два варианта — съобщи спокойно кваzито. — Първият е: връщам се обратно и съобщавам на подполковник Даулетдинова, че сутринта съм наблюдавал как ти без никаква необходимост обезглави двама въздигнали се, вместо да ги обездвижиш и да ни ги предадеш за възраждане. Ти уби две потенциално разумни същества, капитане.

— Това трябва да се докаже — прошепнах.

— Кваzитата не лъжат и това е добре известно на всички — каза Михаил Иванович. — Вторият вариант — отхвърляме предразсъдъците и взаимната неприязън, след което започваме…

— Нов живот? — вметнах максимално язвително.

— Исках да кажа — да работим на чисто — отговори кваzито. — Но твоят вариант също става, благодаря.

Той замълча.

Аз също не заговорих веднага.

— На колко години сте, Михаиле?

— Може просто Миша. Умрях през две хиляди и седемнайсета, бях на шейсет и четири години. Възвисих се много бързо, буквално след седмица. Така че, ако се смята от човешкото раждане, съм на седемдесет и четири.

— Значи сте един от най-първите?

Той кимна. И зачака.

— Аз съм на трийсет години — казах. — Когато всичко започна, бях двайсетгодишен сополанко, около когото светът беше полудял. И видях… видях много неща. Ненавиждам ви. И въздигналите се, и възвисилите се. Всички вие сте от една порода — неживи.

Михаил Иванович продължи да ме гледа в очите.

— Това е за да няма неясноти — уточних аз.

— Е, кой вариант ще изберем? — попита търпеливо кваzито.

— Не бива да тревожим подполковника — отвърнах. — Тя е добра лелка.

— Предполагам, че ще се сработим — каза мъртвият квартален. — Работата в екип дава куп начини за постигане на взаимно разбиране.

Кимнах.

Работата в екип дава и куп начини за убиване на партньора.

Но, разбира се, не казах това на глас.

Хората в отдела ни са сдържани. Вече всички знаеха за Михаил и старателно се правеха, че не става нищо особено.

Впрочем, какво особено има тук?

Малко ли кваzита има в Москва? Може би петдесет хиляди. Повечето живеят в своите райони, на Югозапад или в Люберецки поля, но и сред хората са много. А и в онези случаи, когато не ми се е удавало да убия въздигналите се, а се е налагало да ги карам в отделението, за тях идваха кваzита.

Дори съм се здрависвал с тях. Даже съм им стискал ръцете. Трябва да се съответства на високите стандарти на московската полиция. Ние сме над предразсъдъците, ние сме над половото, расовото или виталното неравенство.

Но да работиш в екип с кваzи!

— Денис, хайде да определим как ще си викаме — каза Михаил.

— Хайде — отвърнах, докато крачех през участъка и кимах на хората. — Например аз ще ви викам Гена.

— Защо Гена? — искрено се учуди Михаил.

— Ами нали предлагате да си изберем някакви прозвища, позивни? Вие ще бъдете Гена, а аз — Чебурашка.

— Предлагам да решим дали да си говорим на „ти“ или на „вие“ — поясни търпеливо Михаил.

— Ааа… — провлачих аз. — Вие сте по-възрастен, трябва да се обръщам към вас по име и фамилия. Но нали сега сме партньори, може да се окаже неудобно в работна обстановка. А вие какъв сте по звание?

— Ние нямаме полиция според вашите разбирания — каза Михаил. — Нямаме и звания. Аз съм личен инспектор на Представителя.

— О! — възкликнах и постепенно ускорих крачка. Не ми харесваше как ме гледат колегите. Твърде много зле прикрита ирония. Моето отношение към въздигналите се и кваzитата не беше тайна за никого тук, днес щеше да има много разговори… — Значи вие сте важна клечка! Но нямате звание, как ще…

— Аз бях майор в полицията и формално си оставам с това звание — каза Михаил. — Такъв вариант устройва ли ви, капитан Симонов?

Виж ти! Ако това не са емоции, то са нещо максимално близко до тях.

— Устройва ме, Миша! — възкликнах, спрях и сложих длан на рамото му. — Ще бъдем на „ти“.

Триумфирах само секунда. Михаил кимна и ме потупа по рамото.

— Прекрасно. На това и разчитах, Денис.

Той ме изигра! Това парче вмирисано месо беше разбрало, че ще избера всеки вариант, различен от неговия… и ме изигра! Като дете, на което казват: „Не, не, не бива да ходиш да спиш!“ Като куче, на което предлагат хапче, после си отдръпват ръката, после пак му предлагат, после пак си я отдръпват… докато глупавото куче не улови и погълне горчивото лекарство.

— Само не ме хвърляй в трънливите храсти — казах аз. — Мда.

Излязохме от участъка, аз мълчаливо се насочих към колата си, кваzито също толкова мълчаливо я заобиколи и седна на предната седалка.

— Какво предлагаш да правим, партньоре? — попитах дружелюбно.

— Да продължим разследването на смъртта на професор Виктор Аристархович Томилин.

— Причината за смъртта е отсичане на главата, извършено от дознателя Денис Симонов — отвърнах аз.

— Говоря за първата смърт.

Въздъхнах, запалих двигателя и казах:

— Той е бил застрелян от крадец. Апартаментът е богаташки… сам видяхте. Крадецът е забелязан от чистача, записан е от камерите за наблюдение. Явно е чакал във входа обитателите да излязат, но не е видял, че е излязла само жената на Томилин. Отворил е вратата, влязъл е, натъкнал се е на домакина и е стрелял. Но крадецът не си е направил добре сметката, защото професорът се е въздигнал много бързо и е наказал убиеца си.

— Колко бързо се е въздигнал професорът?

— Бързо. Двайсет и пет минути, минималният срок, това го учат в първи клас.

— Вярно. И крадецът, който прекрасно е знаел, че жертвата може да се въздигне, половин час е ровил из вещите? Допуснал е до себе си бавен, гладен въздигнал се. След което е загинал и също се е въздигнал за минималния срок, точно за твоята поява?

— Малко вероятно не означава невъзможно — продължих да упорствам аз.

Кваzито не си направи труда да отговори на тази очевидна глупост.

Въздъхнах и излязох от паркинга. Москва, разбира се, сега не е толкова задръстена с коли, както преди. Да го кажем направо — по улиците е просторно. И бензинът е скъп, и мястото за двайсетте милиона души в МКАД не е толкова много, за да се позволява на всички да използват личен транспорт.

И все пак се оказа, че на „Пушкарьов переулок“ има малко задръстване, през което пропълзяхме в „Трубна“, за да обърнем към „Сретенка“.

— Аз не познавам толкова добре Москва — каза неочаквано кваzито, — но ми се струва, че от участъка до местопрестъплението има една минута път пеша. Може би две. Накъде си тръгнал?

— Към местоработата на жена му. Тоест вдовицата му. Ще стигнем за двайсет минути — отвърнах.

— Защо?

— Известили са я за смъртта на мъжа й, но е казала, че не може да се върне преди края на работния ден. Доста странно поведение, нали?

Михаил изхъмка удовлетворено. Излязохме на „Сретенка“ и той попита:

— А знаеш ли вече какво ще я попиташ?

— Имам някои идеи — отвърнах уклончиво. — Засега най-добре отговаряй ти.

Кваzито въздъхна.

— Ценя твоята сдържаност. Чаках да попиташ.

— Смятай, че съм попитал.

— Отидох в онзи апартамент, защото имахме информация за предстоящо престъпление.

Така значи! Не, разбира се, че съвпадения няма, значи е едно от двете: или самият Михаил е убиецът, или е знаел за възможно убийство. Но е приятно, че поне в това не шикалкави.

— Откъде е информацията?

— Информаторът пожела да остане анонимен — каза бързо Михаил.

Ясно. Кваzитата не умеят да лъжат, но с лекота отклоняват въпросите.

— Но ти му се… или й се… доверяваш?

— Доверявам се изцяло и абсолютно — каза Михаил чак с някаква тържественост в гласа. — Информацията беше вярна, но аз не успях. За съжаление не успях…

— И защо така?

Михаил въздъхна. Не, стоп, не въздъхна, а изобрази въздишка! Разбира се, кваzитата също дишат, но тяхното дишане винаги е равномерно, само при много големи натоварвания малко се ускорява.

— Задръстване.

— Задръстване? — възкликнах аз. — Никакви неочаквани срещи, позвънявания и ръкотворни препятствия?

— Уви. Случайност.

— Още нещо, което може да помогне в търсенето на убиеца? — попитах аз.

Михаил размишлява известно време, после поклати глава.

— Не. Всичко останало няма връзка с това убийство.

Уклончив отговор, но по-добре от нищо.

Носехме се по „Садовое Колцо“, където също започваше традиционното вечерно задръстване. Полека-лека се стъмваше.

Ето на. Задръстванията, бичът за големите градове. Задръстванията убиват. След катастрофата броят коли за лично ползване намаля пет пъти. И въпреки това задръстванията си останаха! Как изобщо са карали коли и са стигали донякъде преди?

— А как е там, при вас, в Питер? — попитах аз.

— При нас няма задръствания. Ние рядко ползваме лични автомобили.

— Но нали при вас живеят и живи?

— Дванайсет процента и половина — кимна Михаил. — Но те също предпочитат метрото и велосипедите.

— При вас зимата е по-топла — промърморих аз. Разбира се, бях виждал по телевизията репортажи от столицата на неживите: тълпи кваzита на велосипеди, движещи се в изрядни редици по „Невски“… Но когато разговаряш с кваzи, нормално, като с човек, а после си представиш тълпите мъртви велосипедисти — от тази картина те побиват тръпки.

Отпред се мярна буквата „М“, аз приближих колата към банкета и казах:

— Не успях да хапна. Искаш ли?

Михаил ме погледна, помълча и кимна.

— Да. Кваzи бургер.

— Знам.

Излязох от колата, изтичах до „Макдоналдс“ и нагло размахах удостоверението, докато си проправях път към касата през тълпата тийнейджъри.

— Чийзбургер и кваzи бургер. Голяма ко̀ла и голяма вода.

Никой не заропта, дори младежите. Все пак през последните десет години уважението към полицията и армията беше силно нараснало. Върнах се с плячката си в колата, връчих на Михаил неговия сурогат, разопаковах моя и бавно потеглихме в дясното платно.

Дъвчех своето кюфте с кашкавал, пъхнато в безвкусна питка, и наблюдавах с крайчеца на окото си Михаил. Той ядеше кваzи бургер — лук, маруля, краставици, домати и патладжан. Напъхани в същата питка като моята.

— Никога ли не ти се дояжда месо? — попитах аз.

— Не знаеш ли, че всички кваzи са вегетарианци?

— Знам. Питам за желанието.

— Ние своето месо вече сме го изяли — отговори Михаил. Помълча малко, после кимна: — Това прозвуча грубо. Извинявай. Но ние сме вегетарианци и не ни се ще нито месо, нито риба, нито кашкавал.

Той отново започна да дъвче, а когато излязохме от квартала, неочаквано каза:

— Понякога ми се иска мляко. Пробвах. Повърнах.

— Соево? — предложих аз.

— Гадост. Но го пия. С изкуствен мед. Също гадост. Усещам всевъзможните химични примеси. Дори следите от фосфатен тор на този лист маруля… макар че са го мили продължително и съвестно. У дома се стараем да ядем само органично отгледани зеленчуци.

За миг чак ми стана жал за него, но в този момент той добави:

— Но при това положение е крайно трудно да бъда отровен. Мога да ям човешки отрови с лъжица, няма да ми навредят. Месото също няма да ме убие. Просто ще бъде отхвърлено.

Отхвърлено… Колко деликатно казано… Отново погледнах накриво Михаил и попитах:

— А кажи тогава… партньоре. Този глупав костюм — с него ли се възвиси?

Кваzито огледа сакото си, сякаш го виждаше за първи път. Изтупа някакво косъмче от ревера и отвърна:

— Не. Онзи беше смачкан и скъсан. Но в провинцията има много мънички градчета и много изоставени магазини. Винаги избирам едно и също. Навик.

— Това не е навик, това е застой — казах неочаквано злобно.

— Застой — съгласи се кваzито. — Ние не сме способни на развитие, това е вярно. Аз гледам стари филми, чета стари книги и нося стари дрехи. Заплащане за възвисяването.

— Тогава може би не трябва да се смята за възвисяване? — казах аз, завих към института по биохимия и паркирах.

— Можеш да се възвисиш от самото дъно, Денис — отвърна меко кваzито. — Ако известно време си съществувал като безпаметен кръвожаден звяр, настоящото ми състояние става доста привлекателно. Въпреки минусите му.

Излязохме от колата. Зад нас шумеше „Садовое“, сградата на института беше полутъмна, макар че, ако се съди по отделните светещи прозорци, някои още работеха.

— Не разбирам жена му — казах аз. — Как можеш да останеш на работа, като знаеш, че мъжът ти е убит?

— Но тя вече не може да промени нищо — каза Михаил с упрек. — Аз напълно я разбирам.

След секунда се усетих.

— По дяволите! — възкликнах аз. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

 

 

Въпреки сивкавосинята кожа жената беше красива. Може би защото възвисяването я беше застигнало в самия разцвет на силите и красотата й — някъде на границата на трийсетака. Освен по цвета на кожата кваzитата не се отличават външно от своя човешки облик и не ползват козметика. Това беше нейната си външност. Природната.

А виж, тъмносивият костюм с панталони, червените обувки и червената блуза, прекрасно хармониращи със сивкавосинята кожа — това вече беше личният й вкус.

— Приемете искрените ми съболезнования, Виктория… ъъъ…

— Андреевна, но това не е важно — отговори жената-кваzи. — Просто Виктория.

— Ние предпочитаме кратките имена — кимна Михаил.

Те се спогледаха. Виктория кимна. Седяхме в някаква зала, около малка масичка. За мое учудване институтът не изглеждаше като унило функционално научно учреждение. Обзавеждането съвсем не беше бедно и бе доста модерно. Ето такива уютни кътчета за отдих в зали с хубави автомати за кафе, при това безплатно, великолепен ремонт, приятни и добре подбрани цветове, хубави кожени мебели, красиви пердета на прозорците. Е, лабораториите също изглеждаха много модерно, но у нас обикновено не жалят пари за апаратура, затова пък не обръщат внимание на нищо останало. А тук, изглежда, се бяха постарали да създадат впечатление за домашен уют, за да не се стремят сътрудниците да си тръгнат от работа.

На стената висеше огромно табло за обяви — с един от старите стенвестници (такива, кой знае защо, са се запазили само в научните учреждения), където поздравяваха жените за 8 март, с обяви от профсъюзния комитет, с предложения за лятна почивка за семейните двойки в Евпатория, с график на работата на секция „Млад биохимик“ и друга ненужна информация. Наистина — не институт, а втори дом…

— Обадили са ви се от отдела… — продължих аз.

— Разбирам, вие сте учуден, че не съм напуснала работа и не съм се върнала вкъщи — отговори спокойно кваzито. — Но ние провеждаме много важен експеримент и присъствието ми е необходимо. На Виктор с нищо не мога да помогна, а той беше предан на работата си и ще ме разбере. Сигурна съм.

Намръщих се. Какви ги говори…

— Виктор и Виктория, много красиво — каза неочаквано Михаил. — Бяхте ли женени преди вашето възвисяване?

— Не, запознахме се тук, в института, преди три години — отговори Виктория. — Но вие сте прав, Виктор смяташе това за знак. Хората са склонни към дребни суеверия.

— Той имаше ли врагове? — попита Михаил.

— Не повече от всеки млад талантлив учен. Но това не са врагове от онези, които пускат куршум в сърцето. Казаха ми, че го е застрелял крадец?

Михаил кимна.

— А после той се е въздигнал и е убил грабителя?

— Точно така — рече Михаил.

— Може да се каже, че справедливостта е възтържествувала — произнесе Виктория. — В това има висша логика. Крадецът е искал да го убие, в резултат на което самият той е загинал завинаги.

— Навярно не сте чули цялото съобщение — предположих аз. — Тъй като справедливостта… не се е получила напълно.

Виктория повдигна вежда. Много човешки и много неестествен жест.

— Когато дознателят е влязъл в апартамента, там вече е имало двама въздигнали се — казах аз. — Дознателят е бил принуден да употреби оръжие. Те са мъртви. Окончателно мъртви. Главите им са отсечени.

— Как? — попита Виктория. И примигна. Лицето й доби объркано изражение, както на обикновена жива жена.

— С мачете.

— Не питам за това, идиот! — закрещя Виктория. — Как, как, как е станало това? Защо е станало? Това е неправилно, не трябваше да става така!

— Едно престъпление не може да бъде правилно — каза Михаил.

Виктория мигновено се успокои.

— Прав сте. Но това е много тъжно. И много несправедливо. Виктор беше изключително талантлив учен. Това е огромна загуба.

Разбира се, тя не изглеждаше страдаща. Изненадващо беше, че изобщо повиши тон и започна да ругае. Кваzи, която обича мъжа си? Глупости. Тя би могла да го обича след смъртта си и възвисяването само в един случай — ако са се познавали отпреди това.

А те не са се познавали.

Тя може да е обичала секса. Банално да е обичала секса така, че след смъртта и възвисяването й тази черта на личността й да е станала основна. Кваzитата са развити едностранно — това, което е било главно за теб в човешкия ти живот, остава твоя единствена цел в предстоящата вечност. Ето, Михаил е бил полицай и, изглежда, добър. Той е станал полицай-кваzи, макар и те да наричат тази работа по друг начин. Един дребен политик, кмет на провинциално градче, след възвисяването си беше станал гениален политик — и се беше превърнал в Представителя, ръководител на всички кваzита в Русия. Той беше спрял войната между живите и мъртвите точно както я беше спрял в Германия лидерът на партията на зелените, а в Щатите — губернаторът на Калифорния.

Виктория може да е обичала секса или семейния живот и да се е омъжила за човек. Но смъртта на този човек не би трябвало да я трогва. За нея човекът би бил само един винт в механизма — винт, който лесно може да бъде заменен.

Дори и да го беше обикнала! Добре, да допуснем, че смисъл на новия й живот е любовта. Но защо ще го убива?

Нещо не се връзваше.

Нищо не се връзваше!

— Сега работата ни ще спре задълго — говореше Виктория с явно разочарование. — Докато намерим заместник на Виктор, докато той се ориентира в нещата…

Ето какво било. Противно, но не и престъпно. Тя се терзае, че покойният й мъж не може да продължи работата си.

— Съчувствам ви — продължаваше междувременно Михаил. — А над какво работеше той?

— Никакви глупости от рода на „да се излекуват всички въздигнали се“, ако това имате предвид — намръщи се Виктория. — Рутинни скучни изследвания на вируса на варицелата. Търсим нови лекарства. След пет години, ако ни провърви, тези разработки ще донесат добра печалба.

— Защо ще я лекувате? — попитах аз. Тази жена не ми харесваше и работата не беше в това, че е кваzи. — Маже се с ментолов спирт — и минава. Всички я преболедуват все някога.

— Децата я понасят леко, възрастните — крайно тежко — поясни Виктория. — Лекарството е необходимо.

Михаил кимна и попита:

— Можем ли да посетим още веднъж апартамента ви? Телата вече са изнесени… още веднъж моите съболезнования. Но току-виж нещо е останало незабелязано.

— Моля — небрежно махна с ръка Виктория. — Вероятно днес ще остана да нощувам тук. Ще ми е много самотно в празния апартамент. Тук имаме хубави стаи за почивка…

Явно не я вълнуваше мъртвият й мъж. Какво ще правим в апартамента й — също. Не се боеше, че ще намерим нещо.

— А аз в началото си помислих, че по някакъв начин сте свързана със смъртта на мъжа си — казах аз неочаквано и за самия себе си.

Михаил ме погледна, но замълча.

— Как? — попита Виктория. Вече беше започнала да се надига, но при моите думи седна отново. — Доколкото разбирам, убийството е станало след моето излизане. Когато вече съм била в института.

Кимнах.

— Моето пребиваване тук постоянно се контролира. — Виктория посочи с поглед към тавана, към проблясващата леща на камерата. — Не съм излизала от сградата. Да допуснем даже, че съм наела убиец. Но нима бих могла да го уговоря да остане насаме с мъртвото тяло и да послужи за храна на въздигналия се?

— Ако продължим това занимателно теоретизиране — казах аз, — то вие бихте могли да наемете човек, за да убие мъжа ви и после да намери нещо в апартамента. Ние изяснихме самоличността му, той е престъпник, вече два пъти осъждан за кражба. Застрелял е съпруга ви…

— И е започнал да търси нещо, макар да знае прекрасно, че мъртвият всеки момент ще се въздигне! — Виктория се усмихна. — Нелепо. Той би отсякъл главата на мъртвия или поне би го завързал. Въздигналите се в началото са слаби и тромави. Защо да им служи за храна?

— Да — отвърнах, като я гледах. — Това наистина е нелепо. Никой не би се съгласил на такава смърт.

Михаил се изправи.

— Простете на колегата ми за предположението му — каза той. — Денис не ни се доверява много. Което, разбира се, е нелепо. Простете за безпокойството. Нашите съболезнования.

— Всичко е наред — каза Виктория и се изправи.

Аз също се изправих. Нещо не беше както трябва, нещо не беше наред.

Но не разполагах с никакви доказателства, никакъв мотив и никаква връзка между убиеца и Виктория.

— Беше ми много приятно да се запозная с вас — каза неочаквано Михаил. И целуна Виктория по устните.

Жената-кваzи потрепна и отскочи от мъжа-кваzи.

Михаил облиза устните си. Езикът му също беше син.

— Много необичайно — каза той. — Не мога да кажа веднага какво е това вещество, но предполагам, че е на устните ви от сутринта? Когато сте излезли от дома си и сте целунали наетия от вас… или по-правилно е да се каже, съблазнения от вас човек, пуснали сте го в апартамента и сте си тръгнали? С колко минути е разполагал, преди да го повали парализата? Пет, десет? Петнайсет? А после е бил в съзнание? Видял е как мъртвият ви мъж се изправя и се тътри към него, за да започне да се храни?

Виктория хвана с една ръка тежкото кожено кресло, вдигна го във въздуха и го стовари върху главата на смешния стар полицай.

Ако беше жив — щеше да го убие. Дори и да беше успял да се предпази с ръце.

Но и двамата бяха кваzи, и Михаил отби удара.

Виктория хукна към вратата. Аз се хвърлих след нея, измъквайки пистолета си от кобура.

— Не стреляй! — извика Михаил, докато профучаваше край мен. Пешовете на старото сако се развяваха зад гърба му. — Да не си посмял, глупако!

Отпуснах пистолета, стиснах го с две ръце пред себе си и хукнах след тях.

Михаил догони Виктория на площадката на стълбите. Скочи, увисна на гърба й и я събори — двамата се затъркаляха надолу. Грохотът от ударите на черепите им в стъпалата беше такъв, че ми прилоша. Дори при падането си кваzитата се опитваха да си разбият взаимно главите — единственият им наистина уязвим орган.

А после Михаил й строши врата.

Когато чух отвратителното влажно хрущене, разбрах всичко и забавих крачка. Само това ми оставаше, да повторя подобно падане… след него нямаше да се надигна, а щях да се въздигна…

Като вадех в движение белезниците — специални, подсилени, за кваzи, — аз се спуснах към Михаил. Той придържаше потрепващото тяло на Виктория. Вече беше закопчал своите белезници на краката й, пое безмълвно моите и окова ръцете й.

После няколко минути седяхме и чакахме. Аз дишах тежко и съжалявах, че не пуша. Михаил просто гледаше кваzито. Той наистина беше добър полицай — гледаше я със съчувствие.

Тогава шията на Виктория изхрущя и се изправи. Тя отвори очи. Погледна ни. Вдигна ръце, огледа белезниците и каза:

— Вече няма нужда от това.

— Нищо, ще ги поносите малко — казах аз. — Защо? Защо го направихте?

Сега жената-кваzи гледаше само мен. После се усмихна и попита:

— Някога обичали ли сте?

— Случвало ми се е — отвърнах.

— Не можех да гледам повече как любимият ми човек остарява — каза тя. — Губи формата си, привлекателността си, яснотата на ума… Някога щеше да стане кваzи… но ето такъв… стар и нелеп… — Тя погледна презрително Михаил. — А в същото време пълноценният, истинският живот е на ръка разстояние. Трябва само да се умре, да се мине през неприятния етап… и да се възкръсне. Вечно млад.

— Вечно мъртъв — прошепнах аз.

— Вечно млад — повтори Виктория и млъкна.

— „Любимите убиват всички — каза Михаил и с рязко движение я вдигна от стъпалата. — Но не крещят за това. Страхливецът — с целувка коварна. Смелчагата — с нож обикновен.“

— Пишете стихове? — поинтересува се Виктория.

— Това е Оскар Уайлд, мъртва глупачке — казах аз и погледнах към Михаил. — И работата не е в това, че е мъртва, а че е глупачка.

Той потърка десния си хълбок и въздъхна много естествено.

— Болят ме ребрата. Три ребра, а кой знае защо те зарастват най-бавно. Денис, повикайте оперативната група, моля.

 

 

Нощната Москва е красива. Някога си мислех, че завинаги съм разлюбил нощта.

Но не, привикнах постепенно…

— Къде да те откарам, Михаиле? — попитах аз.

— В хотел „Ленинградски“, разбира се — каза той. — Къде другаде да отседне честен кваzи?

— Ти какво, шегуваш ли се? — попитах мрачно.

— Опитвам се. Получава ли се?

Свих рамене.

— Не знам. Някак си не съм предразположен към шеги днес. Иска ми се да се напия.

— Имаш късмет — кимна Михаил. Извади мобилния си телефон и се зае да звъни на някого.

Аз не го слушах. Мислех си, че навярно наистина се шегува.

Спряхме при хотела до шумния гаров площад. В момента протяжно бучеше бронираният влак Москва — Казан, тръгващ към мъртвите земи, където дори кваzитата не се чувстват в безопасност сред тълпите въздигнали се.

— Само не си мисли, че сме станали приятели — казах аз. — Ти така или иначе си същият като нея. Нежив.

— Не съм си го и помислял — покорно се съгласи Михаил.

Излязохме от колата; аз се поколебах и му стиснах ръката. По-топла дори от горещия летен вятър. По улицата с дрънчене приближаваше трамвай.

Най-опасният вид транспорт — за това беше писал още Булгаков. Бум — и главата пада от раменете. Кваzито може да е силно колкото си иска, но ако се подхлъзне и падне под трамвай…

— Утре обещаха да ни дадат квартира — каза Михаил. — Известно време ще работя в Москва.

— Вече разбрах — кимнах аз. — „Ни“?

Трамваят се приближаваше. Огледах се бързо. Къде са камерите тук… Дали ще попадна в кадър и ще се види ли, че не придържам кваzито, а го бутам под трамвая…

Но Михаил изведнъж завъртя глава и се вторачи в хотела.

— Тате! — От входа на хотела изскочи момченце на около десет години и се хвърли към него. — Тате, наред ли е всичко?

Трамваят отмина.

Михаил неловко прегърна момчето — и аз забелязах, че го притиска към лявата страна на тялото си.

— Разбира се, че е наред. Нима с мен може да се; случи нещо?

Извърнах поглед. Дете-кваzи. Какъв ужас! Не е възможно по-лошо нещо.

После ги погледнах отново.

Момчето беше живо. С румени бузи. И ме гледаше с любопитство.

Не съм прав. Възможно е и по-лошо.

Но защо именно днес?

— Това е Денис, новият ми партньор — каза Михаил. — Той е добър и жив.

— Здрасти — казах аз. — И чао! Бързам, вкъщи ме чакат.

И се върнах в колата толкова позорно бързо, сякаш ме преследваше тълпа въздигнали се.

 

 

Вкъщи се събух, без да си помагам с ръце — в тях държах найлоновата торбичка от супермаркета. Отидох в кухнята, оставяйки влажни следи по пода — чорапите ми бяха мокри от пот. Седнах на масата, облегнах се на стената и извадих от торбичката водката. Свалих капачката и отпих направо от шишето.

Течната забрава потече по тялото ми.

Седях и гледах към отсрещната стена. Към снимката, на която Оля седеше до прозореца и държеше в ръцете си бебето. До апокалипсиса оставаха три месеца, Оля се усмихваше, деветмесечният ми син също се усмихваше.

— Но как е възможно… — казах аз и отпих още веднъж.

В празния апартамент нямаше кой да ми отговори. Аз и не чаках отговор. За десет години прекрасно се бях научил да говоря сам със себе си.

Това му е хубавото на живота — винаги ти се намира един събеседник.