Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (8)

III

Седа съ Албертъ до единъ отъ прозорцитѣ на кафене „Маеръ“. Предъ насъ на кръглата мраморна маса ни чакатъ две чаши изстинало кафе. Отъ три часа насамъ сме тукъ, обаче не сме се решили още да изпиемъ тази горчива течность. Макаръ, че на фронта бѣхме свикнали на всичко, но това кафе тукъ не е освенъ сварени каменни вѫглища.

Заети сѫ само три отъ маситѣ на кафенето. На една отъ тѣхъ гешефтари водятъ преговори за нѣкакъвъ вагонъ хранителни продукти; — на другата седатъ двама съпрузи, заети съ четене на вестници; — а на третата ние двамата съ Албертъ сме се разположили удобно на червенитѣ канапета.

Пердетата сѫ мръсни, келнерката се прозява, задушно е — и изглежда, че кафенето не се посещава добре; за насъ, обаче, то е все пакъ доста интересно. Чувствуваме се добре, имаме много свободно време, оркестърътъ свири, а ние зяпаме презъ прозореца.

И затова оставаме въ кафенето, докато музикантитѣ си прибератъ инструментитѣ. Келнерката се приближава до насъ, разплащаме се. Излизаме и започваме да скитаме изъ улицитѣ.

Великолепно е да се спирашъ предъ всѣка витрина, да нѣмашъ никакви грижи и да се чувствувашъ напълно свободенъ.

 

 

Спираме се въ Щубенщрасе. — Да влѣземъ у Бекеръ, казвамъ азъ.

— Наистина, — съгласява се Албертъ, — да влѣземъ. Той има да се чуди.

Въ магазина на Бекеръ сме прекарали голѣма часть отъ ученическитѣ си години. Въ него можеше да се купи всичко, каквото човѣкъ пожелае: тетрадки, принадлежности за рисуване, мрежи за ловене на пеперуди, акварии, сбирки отъ пощенски марки, антикварни книги и книжки съ решения на алгебрични задачи. По цѣли часове стояхме у Бекеръ, — тамъ пушехме тайно цигари и уреждахме първитѣ си тайни срещи съ ученичкитѣ отъ гимназията. Бекеръ бѣ нашето най-довѣрено лице.

Влизаме въ магазина. Нѣколко ученика скриватъ набързо въ рѫката си запаленитѣ цигари. Ние се усмихваме и важно пристѫпваме. Една отъ продавачкитѣ ни запитва, какво желаемъ.

— Бихме желали да поговоримъ съ самия господинъ Бекеръ — казвамъ.

Продавачката се колебае за мигъ и казва: — Не бихъ ли могла азъ да Ви услужа?

— Не, госпожице, — отговарямъ. — Кажете на Господинъ Бекеръ, че го търсимъ.

Продавачката отива да съобщи на шефа си. Споглеждаме се и пъхваме рѫце въ джобоветѣ си. Какъ ли ще се зарадва стариятъ Бекеръ!

Прозвучава добре познатото ни звънтене на вратата, водеща къмъ кантората. Ето че се задава и Бекеръ, дребенъ, побѣлѣлъ и сбръчканъ — такъвъ, какъвто го бѣхме оставили. Той се взира въ насъ за мигъ и веднага ни познава.

— Я вижъ, Баркхолцъ и Троске, — казва той, — значи завърнали сте се!

— Да, — отговаряме и двамата и съ нетърпение очакваме изблика на възторга му.

— Е, добре дошли! Какво желаете? — запитва той. — Цигари ли?

Смаяни сме отъ държането му. Въ сѫщность нѣмахме намѣрение да купуваме нищо — не бѣхме и помислили за това. — Да, моля, десеть цигари — казвамъ смутено.

Той ни подава цигаритѣ. — Е, хайде, довиждане! — казва и се измъква. Ние се бавимъ още въ магазина. — Може би, желаете още нѣщо? — се провиква той отъ стълбичката, водеща къмъ кантората.

— Не, не, — отговаряме и си тръгваме.

— Е? — казвамъ на Албертъ, когато сме вече на улицата.

— Ти се чудишъ? — Той маха ядосано съ рѫка. — Оня, обаче, въ магазина никакъ не се чуди.

 

 

Продължаваме да скитаме изъ улицитѣ.

Късно вечерьта и Вили се присъединява къмъ насъ, и заедно потегляме къмъ казармата.

По пѫтя Вили внезапно отскача на страна. Уплашвамъ се и азъ. Ясно разпознаващо се свирене на граната изпищява край насъ, споглеждаме се слисани и се изсмиваме. Било изсвирването на електрически трамвай.

Юпъ и Валентинъ седатъ самотни въ една голѣма и праздна подофицерска стая. Тяденъ не се е още завърналъ. Той все още мърсува.

Двамата ни посрѣщатъ радостни, защото сега могатъ да заиграятъ на карти.

Юпъ е успѣлъ въ кѫсо време да влѣзе въ войнишкия съветъ. Чисто и просто самъ се е произвелъ въ този чинъ и го заема още, понеже въ казармата царува такава бъркотия, че никой не може да се оправи. Съ това той за сега е осигуренъ, тъй като е изгубилъ вече цивилната си служба.

Неговиятъ Кьолнски адвокатъ му писалъ, че женитѣ — помощници успѣли вече да свикнатъ съ работата и при това тѣхниятъ трудъ билъ и по-евтинъ; а Юпъ навѣрно е отвикналъ на бойното поле отъ работа въ бюрото. Искрено съжалявалъ, но времената били тежки и т.н. На края най-добри пожелания за въ бѫдеще.

— Уредихме я! — казва Юпъ меланхолично.

— Презъ цѣлата война да имашъ само едно единствено желание: да се махнешъ отъ прусацитѣ, а сега да се радвашъ, че можешъ да останешъ при тѣхъ. Е, какво да се прави, и така лошо и инакъ лошо — залагамъ осемнадесеть.

Вили държи най-силната карта въ рѫка. — Двадесеть, — отговарямъ заради него, — а ти, Валентинъ?

Последниятъ вдига рамене: — Двадесеть и четири.

Когато Юпъ пасува на четиридесеть, идва Карлъ Брьогеръ. — Искахъ да видя, какво правите, — казва той.

— И ни потърси веднага тукъ, нали? — ухилва се Вили и се разполага по-удобно на стола си. — Е, що да се прави, пакъ казармата си остава истинската родина за войника. Четиридесеть и едно!

— Четиридесеть и шесть, извиква Валентинъ предизвикателно.

— Четиридесеть и осемь, отвръща Вили.

Дяволъ да го вземе, играта стана сериозна. Приближаваме се. Доволенъ, Вили се облѣга на шкафа и ни показва единъ огроменъ попъ. Валентинъ, обаче, се озѫбва застрашително и хвърля една още по-силна карта.

 

 

Чудно уютно е сега въ малката стаичка. На масата блещука угарка свѣщь. Леглата едва се бѣлѣятъ въ полумрака. Лапаме голѣми парчета сирене, за които Юпъ се е погрижилъ. Той отрѣзва всѣкиму порцията съ ножа на пушката си.

— Петдесеть — бѣснѣе Валентинъ.

Въ този моментъ се отваря бързо и Тяденъ връхлетява въ стаята. — Зе — Зе — заеква той и отъ вълнение започва да хълца ужасно. Развеждаме го изъ стаята съ вдигнати рѫце. — Да не сѫ ти обрали развратницитѣ паритѣ? — го запитва Вили състрадателно.

Той поклаща глава. — Зе-Зе…

— Мирно! — изкомандува Вили.

Тяденъ се стресва. Хълцането му престава.

— Зеелигъ — намѣрихъ Зеелигъ — ликува той.

— Човѣче — изревава Вили, — ако лъжешъ ще те хвърля презъ прозореца!

Зеелигъ бѣше ротниятъ ни фелдфебелъ, първостепенно говедо; за съжаление два месеца преди революцията го премѣстиха, така че не можахме да го уловимъ до сега. Тяденъ разправа, че Зеелигъ билъ сега притежатель на кръчмата „Кьонигъ Вилхелмъ“ и че ималъ отлична бира.

— Да вървимъ! — извиквамъ азъ, и за мигъ всички сме на улицата.

— Но не безъ Фердинандъ, — казва Вили. Той има да си разчиства смѣткитѣ съ Зеелигъ още заради Шрьодеръ.

Започваме да свиркаме и шумимъ предъ кѫщата на Козоле, докато той разсърденъ се явява на прозореца по риза. — Що за лудории посрѣдъ нощь, — мърмори той. — Не знаете ли, че съмъ жененъ?

— Има време за това, — крещи Вили, — слизай по-скоро, открихме Зеелигъ!

Фердинандъ се оживява. — Наистина ли? — пита той.

— Наистина! — изкрещява Тяденъ.

— Добре, ида! — отговаря той, — обаче тежко ви, ако сте ме излъгали.

Следъ петь минути той е вече при насъ и иска да му докладваме подробно за Зеелигъ.

Хукваме напредъ.

Когато завиваме въ една улица, Вили въ бързината си събаря единъ минувачъ. „Носорогъ!“ изревава падналиятъ подире му.

Вили се връща бърже и застава заплашително предъ него. „Моля, казахте ли нѣщо?“ пита той и козирува. Другиятъ скача правъ и го поглежда: — Не си спомнямъ, — отговаря той навѫсено.

— Имате късметъ, — казва Вили, — понеже за да можете да ругаете нѣмате нуждното тѣлосложение.

Преминаваме малката градинка и се спираме предъ кръчмата „Кьонигъ Вилхелмъ“. Фирмата е вече пребоядисана. Кръчмата сега се нарича „Еделвайсъ“. Вили улавя дръжката на вратата.

— Почакай малко! — Козоле му дръпва рѫката. — Вили, — казва той умолително, — ако дойде работата до бой, ще бия азъ! Обещай ми!

— Съгласенъ съмъ! — го успокоява Вили и отваря бързо вратата.

 

 

Шумъ, димъ и свѣтлина ни посрѣщатъ. Чаши звънтятъ. Грамофонъ свири марша отъ „Веселата вдовица“. Крановетѣ на тезгяха блестятъ. Смѣхове се чуватъ около омивалника на тезгяха, гдето две момичета изплакватъ измърсенитѣ съ пѣна чаши. Нѣколцина мѫже се въртятъ около тѣхъ. Шеги се подхвърлятъ. Водата прелива. Лицата се оглеждатъ разкривени въ нея. Единъ артилеристъ порѫчва ракия за всички и ощипва едното момиче по задника. „Това е още мирновременна стока, Лина,“ извиква той въодушевенъ.

Пробиваме си пѫть. „Наистина, ето го“, казва Вили.

Съ запретнати рѫкави и разкопчана риза, изпотенъ; съ мокъръ зачервенъ вратъ кръчмарьтъ точи бира задъ тезгяха. Кафявозлатисти струи се лѣятъ изподъ дебелитѣ му рѫце и изпълватъ чашитѣ. Той повдига глава. Широка усмивка се разлива по лицето му.

— Добре дошли! А, вие ли сте? Какво обичате, свѣтла или черна бира?

— Свѣтла, господинъ фелдфебелъ! — отвръща Тяденъ нахално. Кръчмарьтъ ни преброява съ очи.

— Седемь, — казва Вили.

— Седемь, — повтаря кръчмарьтъ, като поглежда Фердинандъ, — шесть — а, и Козоле билъ тукъ — значи седемь!

Фердинандъ се промъква до тезгяха и се обляга съ лакти на него. — Зеелингъ, имашъ ли и ромъ?

Кръчмарьтъ се суети задъ своитѣ никелови кранове.

— Разбира се, имамъ.

Козоле го поглежда изподъ вежди.

— И ти навѣрно го смучишъ съ удоволствие, нали?

Кръчмарьтъ напълва нѣколко конячени чашки.

— Разбира се, че охотно го смуча.

— Спомняшъ ли си, кога си пилъ за последенъ пѫть ромъ?

— Не.

— Азъ обаче си спомнямъ много добре, — изревава Козоле и застава предъ тезгяха като бикъ предъ нѣкой плеть.

— Известно ли ти е името Шрьодеръ?

— Има много Шрьодеровци, — казва кръчмарьтъ разсѣяно.

Това изважда Козоле отъ търпение. Той е вече готовъ да се нахвърли върху кръчмаря. Вили го сграбчва и го бутва на единъ столъ. — Най-напредъ да пиемъ! Седемь свѣтли! — извиква той къмъ тезгяха.

Козоле млъква. Сѣдаме на една маса. Кръчмарьтъ ни подава самъ халбитѣ.

— Наздраве — казва той.

— Наздраве, — отговаря Тяденъ и всички пиемъ. Тогава последниятъ се обляга самодоволно на стола си. — Е, казахъ ли ви?

Фердинандъ следи съ погледъ кръчмаря, който се отправя отново къмъ тезгяха. — Като си помисля само, скръцва той съ зѫби — какъ това магаре вонѣше на ромъ, когато погребвахме Шрьодеръ.

Той не довършва мисъльта си.

— Само не се разнѣжвай, казва Тяденъ.

 

 

Но като че ли думитѣ на Козоле бѣха отдръпнали една завеса, която презъ цѣлото време се бѣ развѣвала тихо — и така изглеждаше като да се вселява въ кръчмата сива, призрачна пустота. Прозорцитѣ изчезватъ, сѣнки изкачатъ изъ цепнатинитѣ на пода и спомени изпълватъ опушената стая.

 

 

Козоле и Зеелигъ никога не можеха да се понасятъ. Обаче тѣ станаха смъртни врагове едва презъ августъ 1918 година. По това време ние лежахме въ единъ разрушенъ отъ снаряди окопъ задъ фронта и трѣбваше да работимъ цѣла нощь, за да изкопаемъ единъ общъ гробъ. Не можехме да го направимъ много дълбокъ, защото скоро се появи подпочвена вода. Къмъ края трѣбваше да работимъ затънали въ тиня.

Бетке, Веслингъ и Козоле изравняваха стенитѣ. Останалитѣ събирахме труповетѣ предъ гроба и ги нареждаме единъ до другъ въ дълга редица, докато бѫде готовъ гробътъ. Албертъ Троске, подофицерътъ на нашата рота, имъ сваляше разпознавателнитѣ знаци и войнишкитѣ книжки, доколкото имаха такива.

Нѣкои отъ мъртавцитѣ имаха вече черни, нагнили лица, понеже разлагането напредваше бързо презъ влажнитѣ месеци. Затова пъкъ сега не меришеха така силно, както презъ лѣтото. Нѣкой бѣха мокри и подути отъ водата като гѫби. Намѣрихме единъ проснатъ на земята съ разперени рѫце. Като го повдигнахме, видѣхме, че това, що лежеше на земята, бѣха останки отъ униформа — толкова разкѫсанъ бѣ трупътъ. И разпознавателниятъ знакъ липсваше. Най-сетне познахме по една кръпка на панталонитѣ ефрейтора Глазеръ. Той бѣше съвсемъ лекъ, тъй като липсваше половината отъ тѣлото.

Рѫце, крака и глави, които бѣха намѣрени разпръснати, събрахме отдѣлно въ едно платнище. Когато донесохме Глазеръ, Бетке каза: „Стига вече. Нѣма мѣсто за повече“.

Донесохме нѣколко чувала пълни съ варь. Юпъ разпръсна варьта съ плоска лопата върху изровената яма. Скоро следъ това дойде Максъ Вайлъ, който бѣ донесълъ кръстове отъ тила. За всеобщо очудване въ тъмнината изплува и Зеелигъ. Разбрахме, че му било порѫчано да прочете една молитва, понеже наблизо нѣмаше пасторъ, а двамата ни офицери бѣха болни. И той бѣ въ лошо настроение, тъй като макаръ и дебелъ, не можеше да гледа кръвь. А при това нощно време не можеше нищо да вижда. Това го правѣше така нервенъ, че не забеляза перваза на ямата и падна вѫтре. Тяденъ се изсмѣ силно и каза съ низъкъ гласъ: „Заровете го — заровете го“.

Не щешъ ли Козоле работѣше тъкмо на това мѣсто въ ямата. Зеелигъ се струполи върху главата му; нѣщо около 100 клг. жива тяжесть. Фердинандъ започна да ругае ужасно. Той после позна фелдфебела, но понеже бѣ старъ фронтовъ плъхъ, това не го принуди да си затвори устата. Защото все пакъ бѣ 1918 година. Зеелигъ скочи на крака, видѣ стария си противникъ Козоле, разгнѣви се и го изруга. Фердинандъ му отвърна. Бетке, който се намираше сѫщо въ ямата, се опита да ги разтърве. Обаче фелдфебелътъ плюеше отъ гнѣвъ, а пъкъ Козоле, съзнавайки, че му причиняватъ тежка неправда, не оставаше длъженъ. И Вили скочи вѫтре, за да помага на Козоле. Ужасенъ ревъ се издигаше отъ гроба.

— Тишина, — каза нѣкой внезапно и при все че гласътъ бѣ слабъ, шумътъ престана веднага. Зеелигъ се изкатери пръхтейки. Униформата му бѣ побѣлѣла отъ варьта, и той изглеждаше като трѫбящъ ангелъ съ захарна глазура. Козоле и Бетке излѣзоха сѫщо навънъ отъ гроба. Предъ тѣхъ стоеше опрянъ на бастуна си Лудвигъ Браеръ. Той бѣ лежалъ до сега предъ окопа, покритъ съ два шинела, защото отъ две седмици бѣ боленъ отъ дизентерия.

— Какво има? — попита той. Трима души изведнъжъ пожелаха да му обяснятъ, въ какво се състои работата. Лудвигъ махна уморено съ рѫка и каза: „безразлично е“.

Зеелигъ твърдѣше, че Козоле го е блъсналъ въ гърдитѣ. Козоле се разбѣснѣ отново.

— Тишина, — каза Лудвигъ още веднъжъ. Всичко затихна. — Намѣри ли всички разпознавателни знаци, Албертъ? — запита той.

— Да, — отговори Троске и прибави тихо, за да не чуе Козоле: — Шрьодеръ е сѫщо между мъртвитѣ.

Двамата се погледнаха за мигъ. Тогава Лудвигъ каза: — Значи не е плененъ? Кѫде е?

Албертъ го поведе покрай редицата мъртавци. Брьогеръ и азъ ги следвахме. Шрьодеръ бѣ нашъ съученикъ. Троске се спрѣ предъ единъ трупъ, чиято глава бѣ покрита съ чувалъ за пѣсъкъ. Браеръ се наведе, Албертъ го дръпна назадъ. — Не повдигай чувала, Лудвигъ, — го помоли той. Браеръ се извърна — Не, Албертъ, ще го повдигна, — каза той спокойно.

Отъ горната часть на Шрьодеровото тѣло не можеше да се различи вече нищо. Тя бѣше съвсемъ сплесната. Лицето представляваше нѣщо като дъска, всрѣдъ която една черна крива дупка съ вѣнци отъ зѫби означаваше устата.

Браеръ закри мълчаливо трупа. — Знае ли? — попита той и погледна по посока, гдето работѣше Козоле. Албертъ поклати отрицателно глава. — Трѣбва да се погрижимъ, тоя идиотъ Зеелигъ да се махне отъ тукъ, — каза той, иначе ще се случи нѣщо лошо.

Шрьодеръ бѣ приятель на Козоле. Наистина, че никога не можехме да разберемъ това приятелство, понеже Шрьодеръ бѣше нѣженъ и болезненъ, сѫщинско дете, и пълна противоположность на Фердинандъ; обаче последниятъ го бѣ закрилялъ като родна майка.

Задъ насъ изсумтѣ нѣкой. Зеелигъ ни бѣ последвалъ и стоеше като вкамененъ съ широко разтворени очи — Никога не съмъ виждалъ подобно нѣщо, каза той заеквайки. — Какъ се е случило?

Никой не му отговори — защото въ сѫщность Шрьодеръ трѣбваше още преди една седмица да замине въ отпускъ, обаче Зеелигъ му бѣ попречилъ, тъй като не можеше да търпи ни него ни Козоле. Сега Шрьодеръ бѣ вече мъртавъ.

Дръпнахме се на страна. Въ този моментъ не можахме да понасяме присѫтствието на Зеелигъ. Лудвигъ се заврѣ отново подъ шинелитѣ. Само Албертъ остана. Зеелигъ гледаше втренчено трупа. Луната се подаде изподъ единъ обликъ и го огрѣ. Дебелиятъ фелдфебелъ стоеше наведенъ напредъ и гледаше бледитѣ лица, въ които непокѫтнатиятъ изразъ на ужаса се бѣ превърналъ въ голѣмо спокойствие.

Албертъ му каза студено: — Най-добре би било да прочетете една молитва и да се махнете.

Фелдфебелътъ си избърса челото. „Не мога“, прошепна той. Бѣ го обхваналъ фронтовиятъ ужасъ. Всички познавахме това състояние.

По цѣли седмици не усѣщахме нищо и внезапно тоя ужасъ ни обхващаше при нѣкой непредвиденъ случай.

Клатушкайки се Зеелигъ се отдалечи съ позеленѣло лице.

— Той сигурно е предполагалъ, че тукъ хората се биятъ съ бонбони, — каза Тяденъ сухо.

Започна да вали по-силно, и ние изгубихме търпение. Фелдфебелътъ все още не идѣше. Най-сетне измъкнахме Лудвигъ Браеръ изподъ шинелитѣ му. Той прочете съ тихъ гласъ „Отче нашъ“.

Започнахме да спускаме мъртавцитѣ въ гроба. Вайлъ ни помагаше. Забелязахъ, какъ рѫцетѣ му треперѣха. Той прошепна почти безгласно: — За васъ ще бѫде отмъстено. — И постоянно повтаряше тия думи. Погледнахъ го очудено.

— Какво ти е, за Бога? — попитахъ азъ. — Та това първитѣ мъртавци ли сѫ, които виждашъ! За много ще трѣбва да отмъщавашъ. — Тогава той престана да шепне.

Следъ като положихме първитѣ редове, дойдоха Валентинъ и Юпъ, влачейки едно платнище.

— Този е още живъ, — каза Юпъ и разтвори платнището.

Козоле хвърли погледъ къмъ него: — Обаче не за дълго, — каза той. — Можемъ да го дочакаме.

Човѣкътъ въ платнището хъркаше пресѣчено. При всѣко вдишане му течеше кръвь по брадата.

— Да го отнесемъ ли? — попита Юпъ.

— Въ такъвъ случай той ще умре веднага, — каза Албертъ и показа кръвьта.

Сложихме го на страна. Максъ Вайлъ остана да се грижи за него, а ние продължихме работата си. Сега Валентинъ ми помагаше. Спуснахме Глазеръ.

— Ахъ, горката му жена, — промълви Валентинъ.

— Внимание, сега иде Шрьодеръ, — извика Юпъ къмъ гроба и плъзна платнището надолу.

— Млъкни, — изсъска Брьогеръ.

Козоле държеше трупа още въ рѫцетѣ си.

— Кой е? — запита той безъ да е разбралъ.

— Шрьодеръ, — отвърна Юпъ, който мислѣше, че Фердинандъ знае вече.

— Не дрънкай глупости, той е плененъ, — извика Козоле гнѣвно.

— Вѣрно е, Фердинандъ, — каза Албертъ Троске, който стоеше до него.

Всички сдържахме дъха си. Козоле безъ да каже ни дума вдигна трупа и го сложи на земята, а после се изкатери самъ навънъ отъ гроба. Тогава го освѣти съ джебната си лампа и се наведе съвсемъ близко до останкитѣ отъ лицето, мѫчейки се да открие чертитѣ му.

— Слава Богу, че онова магаре не е тукъ, — прошепна Карлъ.

Всички очаквахме вцепенени, какво ще стане. Козоле се изправи. — Дайте ми лопатата, — каза набързо той. Подадохме му я, очаквайки нѣщо страшно. Обаче Козоле започна да копае. Той приготвяше за Шрьодеръ отдѣленъ гробъ и не позволи никому да му помага. И самъ го положи въ гроба. Бѣше така потърсенъ отъ смъртьта на приятеля си, че за Зеелигъ и не помисли.

На разсъмване двата гроба бѣха готови. Между това ранениятъ бѣше умрѣлъ, и можахме да го положимъ веднага при другитѣ. Когато пръстьта бѣ добре изровена, поставихме кръстоветѣ. Козоле написа съ химически моливъ името на Шрьодеръ върху единъ отъ кръстоветѣ, който бѣ още свободенъ и окачи на него една стоманена каска.

Лудвигъ дойде още веднъжъ. Всички свалихме каскитѣ си. Той прочете за втори пѫть „Отче нашъ“. Албертъ стоеше бледенъ до него. Шрьодеръ бѣ неговъ съседъ по чинъ въ училището. Най-зле, обаче, изглеждаше Козоле — лицето му имаше землистъ цвѣтъ и той не каза ни дума вече.

Постояхме още малко надъ гроба.

Продължаваше да вали. Донесоха ни яденето и започнахме да ядемъ.

На сутриньта Зеелигъ изкочи внезапно отъ единъ близъкъ окопъ. Ние мислѣхме, че отдавна е отишълъ по дяволитѣ. Вонѣше отъ километри на ромъ и едва сега пожела да иде въ тила. Козоле изрева, като го видѣ. За щастие Вили бѣ наблизо. Последниятъ се хвърли веднага върху, Фердинандъ и го хвана здраво. Обаче четирима души трѣбваше да положатъ всичкитѣ си усилия, за да не се отскубне Фердинандъ отъ рѫцетѣ имъ и да удуши фелдфебела. Козоле се вразуми едва следъ единъ часъ и разбра, че би се чувствувалъ само по-нещастенъ, ако продължи да преследва фелдфебела.

Но той се заклѣ надъ гроба на Шрьодеръ, че кога и да е ще си разчисти смѣткитѣ съ Зеелигъ.

 

 

И сега Зеелигъ е задъ тезгяха. Козоле е седналъ на петь метра разстояние отъ него; и двамата не сѫ вече войници.

Оркестърътъ загърмява за трети пѫть марша отъ „Веселата вдовица“.

— Кръчмарю, още по една чашка ракия, — извиква Тяденъ съ блѣснали мазни очи. — Веднага, — отговаря Зеелигъ и донася чашитѣ. — Наздраве, другари!

Козоле го поглежда изподъ вежди. — Ти не си нашъ другарь, — изръмжава той. Зеелигъ взима шишето подъ мишница. „Е, добре, не съмъ“, — отвръща той и се връща къмъ тезгяха.

Валентинъ глътва ракията наведнъжъ. — Пий, Фердинандъ, това е единствената истина, — казва той.

Сега Вили порѫчва. Тяденъ е вече полупиянъ.

— Е, Зеелигъ, стари ротни плъхо, — изкрещява той, — сега вече нѣма да се караме, нали?

— Пийни и ти една чашка съ насъ — и той потупва бившия си началникъ по рамото така, че последния се задавя. За подобна простѫпка преди една година би билъ изправенъ предъ военния сѫдъ, или би се озовалъ въ лудницата.

Погледа на Козоле блуждае отъ тезгяха до чашата и обратно къмъ тезгяха и къмъ услужливия дебелакъ при биренитѣ кранове. И той поклаща глава. — Това е съвсемъ другъ човѣкъ, Ернстъ, — ми казва той. — Сѫщо и азъ не мога вече да позная Зеелигъ. Той изглеждаше така прегърбенъ въ униформата си и съ бележника въ рѫка, че едва можехъ да си го представя по риза, а камо ли като кръчмарь. А сега, ето че той си донася чаша и позволява на Тяденъ, който по-преди бѣше нищожество предъ него, да му говори на ти и да го тупа по рамото. Дяволъ да го вземе, какъ се е преобърналъ свѣта!

Вили мушва Козоле поощрително въ ребрата. — Е?

— Не знамъ, Вили, — казва Фердинандъ смутено, — трѣбва ли да избия зѫбитѣ на оногова тамъ или не? Азъ не си представяхъ работата така. Погледни го, какъ се овърта този подлизурко. Човѣкъ губи всѣко желание да се занимава съ него.

Тяденъ порѫчва и все порѫчва. Прави му страшно голѣмо удоволствие да гледа какъ началството му подскача около него.

И Зеелигъ се е вече понатрѣскалъ. Неговиятъ лобъ на булдогъ гори, отчасти отъ алкохола, отчасти отъ радость за добрата консумация.

— Да се помиримъ, — предлага той, — сега пъкъ азъ ще ви почерпя съ мирновремененъ ромъ.

— Какво? — казва Козоле и става.

— Ще ви почерпя съ ромъ. Имамъ още едно шише, останало въ долапа — казва Зеелигъ добродушно и отива да донесе шишето. Козоле е като ударенъ въ главата и гледа втренчено следъ него.

— Той не помни вече нищо, Фердинандъ, — казва Вили — иначе не би рискувалъ да стори това.

Зеелигъ се връща и налива ромъ въ чашкитѣ. Козоле изсъсква на среща му.

— Не си ли спомняшъ, какъ отъ страхъ се бѣ натрѣскалъ тогава съ ромъ? Можешъ да си дадешъ кандидатурата за нощенъ пазачъ въ моргата, чувашъ ли!

Зеелигъ прави примирително движение съ рѫка. — Отдавна бѣше всичко това, — казва той като че ли не е било.

Фердинандъ млъква. Ако Зеелигъ бѣ отговорилъ остро поне веднажъ, то боятъ би избухналъ веднага. Обаче тази несвойствена нему отстѫпчивость смайва Козоле и го прави нерешителенъ.

Тяденъ души, и ние сѫщо повдигаме носове. Ромътъ е наистина добъръ.

Козоле обръща чашата си съ дъното нагоре. — Не искамъ да ме черпятъ.

— Човѣче — извиква Тяденъ — тогава можеше да ми отстѫпишъ своя дѣлъ! — Той се опитва да спаси съ пръсти, което може още да се спаси. Но това, което спасява е много малко.

Локалътъ се изпразва постепенно — Прекратяване на работата — извиква Зеелигъ и спуска кепенцитѣ. Всички ставаме.

— Е, Фердинандъ? — запитвамъ азъ. Той поклаща глава. Той не може да се владѣе вече. Този келнеръ тамъ не е вече истинскиятъ Зеелигъ.

Кръчмарьтъ ни отваря вратата. — Довиждане, господа, приятна почивка.

— Господа, — се кикоти Тяденъ, — господа — по-рано той казваше — свине.

Козоле е вече вънъ на улицата, когато случайно хвърля погледъ къмъ пода и вижда краката на Зеелигъ, които сѫ обути все още въ добре познатитѣ на всички ни гамаши. И панталонитѣ му иматъ още кантове и военна кройка. Горе той е кръчмарь, надолу обаче е още фелдфебелъ. Това е отъ решающо значение.

Изведнъжъ Фердинандъ се обръща. Зеелигъ отстѫпва назадъ. Козоле го последва. — Чакай малко, изръмжава той. — Шрьодеръ! Щрьодеръ! Шрьодеръ! Познавашъ ли го, куче проклето? На̀ ти една за Шрьодеръ! Сърдеченъ поздравъ отъ братската могила. — И заудря, гдето завърне. Кръчмарьтъ се прекатурва, скача задъ тезгяха и сграбчва единъ дървенъ чукъ. Той улучва Козоле по рамото и въ лицето. Обаче Фердинандъ и не мисли да се отдръпне, толкова е побѣснѣлъ изведнъжъ. Той блъсва Зеелигъ и му притиска главата о тезгяха така, че всичко започва да звънти; а следъ това пуска всички кранове. — На, лочи, пърчо недни! Дано се удавишъ въ помиитѣ си! — скърца съ зѫби той.

Бирата тече въ врата на Зеелигъ и протича отъ ризата въ панталонитѣ му, които се надуватъ като балонъ. Той реве отъ ярость, защото въ днешно време е мѫчно да се намѣри пакъ такава добра бира. Най-сетне му се отдава да се изправи и да улови една чаша. Той я тласка отдолу право въ брадата на Козоле.

— Лошъ ударъ, — казва Вили, който следи съ интересъ борбата, — той би трѣбвало да го тласне съ глава, а сетне да го повали на колѣне.

Никой отъ насъ не се намѣсва. Това е частна работа на Козоле. Даже и да бѣше пребитъ, не би трѣбвало да му помагаме. Ние сме тукъ, само за да задържимъ другитѣ, ако биха искали да помогнатъ на Зеелигъ. Обаче, никой нѣма желание да му помага, понеже Тяденъ имъ обясни накѫсо цѣлата работа.

Отъ лицето на Фердинандъ шурти буйна кръвь. Сега, едва той се разярява, както трѣбва, и бърже си вижда смѣткитѣ съ Зеелигъ. Съ единъ ударъ въ гръкляна той го поваля, прескача го и до насита блъска черепа му о пода.

Най-сетне си тръгваме. Лина стои бледа като платно предъ хъркащия си господарь. — Най-добре ще бѫде да го занесете въ болницата, — извиква Вили, — ще му мине за две-три седмици. Не е страшно!

На улицата Козоле се усмихва, облегченъ като дете, понеже Шрьодеръ е вече отмъстенъ. — Хубавичко бѣше, — казва той и си отрива кръвьта. После ни подава рѫка. — Сега трѣбва да се върна, обаче, бързо при жена си, иначе тя ще си помисли, че съмъ попадналъ въ истински бой.

* * *

Раздѣляме се на площада. Юпъ и Валентинъ потеглятъ къмъ казармата. Ботушитѣ имъ тропатъ по огрѣния отъ луната тротуаръ.

— Какъ ми се ще и азъ да ида съ тѣхъ, — казва изведнъжъ Албертъ.

— Разбирамъ те много добре, — потвърждава Вили, който мисли все още за пѣтела си. — Малко дребнави сѫ тукъ хората, нали?

Азъ кимвамъ съ глава. — Ето на, скоро ще трѣбва да се върнемъ въ училище…

Спираме се и се хилимъ. Тяденъ не може да се съвземе, толкова се развеселява при тая мисъль. После изтичва, смѣейки се следъ Валентинъ и Юпъ.

Вили се почесва задъ ухото. — Мислите ли, че ония тамъ ще ни се радватъ? Много удобни не ще имъ бѫдемъ вече.

— Като герои и по възможность по-далечъ имъ бѣхме сигурно по-мили, казва Карлъ.

— Любопитенъ съмъ, каква ли комедия ще бѫде, — допълва Вили, — както сме оформени сега — калени въ стоманената баня.

Той повдига крака си и пуска една силна пръдня. „Тридесетсантиметрово орѫдие“, констатира задоволенъ.