Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (7)

II

Ядемъ картофени топки съ яйца и салами — чудесно ядене. Почти две години има, откакъ не съмъ виждалъ яйце; за картофени топки и да не се говори.

Сега седимъ сити и разположени около голѣмата маса въ стаята за живѣне и пиемъ кафе отъ желъди съ нѣкаква подслада. Лампата гори, канарчето пѣе, дори печката е топла, а Волфъ лежи подъ масата и спи. Тъй е хубаво, по-хубаво не може да бѫде.

— Е, разкажи, какво си преживѣлъ, Ернстъ, — казва баща ми.

— Преживѣлъ — отвръщамъ азъ и мисля, — не съмъ преживѣлъ собствено нищо. Всичкото време имаше война, какво може да се преживѣе?

Колкото и да си блъскамъ главата, нищо не ми иде на умъ. За ония работи тамъ не може да се говори съ цивилнитѣ, а друго нищо не знамъ. — Вие сигурно сте преживели много повече, извинявамъ се азъ.

Да, така е. Сестритѣ ми разказватъ, какъ сѫ ходили да купуватъ контрабанда. Два пѫти стражаритѣ на гарата имъ взимали всичко. На третия пѫть тѣ зашили яйцата въ палтата си, суджука скрили въ блузитѣ си, а картофитѣ въ джобове отдолу подъ роклитѣ си. Така успѣли да се промъкнатъ.

Азъ ги слушамъ малко разсѣянъ. Тѣ сѫ порасли, откакто ги бѣхъ видѣлъ за последенъ пѫть. Може би тогава не съмъ обърналъ толкова внимание, та за това сега ми прави впечатление. Илза трѣбва да е вече на седемнадесеть години. Какъ минава времето…

Вънъ дъждътъ тропа по прозорцитѣ. Азъ повдигамъ рамене. Странно, пакъ седа въ стая! Странно, пакъ съмъ въ кѫщи…

— Знаешъ ли, че съветникътъ Плайстеръ умрѣ? — пита баща ми.

Азъ клатя глава. — Кога?

— Презъ юлий — къмъ двадесети.

Водата на печката пѣе. Азъ си играя съ реснитѣ на покривката. Така, презъ юлий, си мисля азъ, въ юлий, тогава, презъ последнитѣ петь деня изгубихме тридесети и шесть души. Но азъ си спомнямъ едва за трима, какъ се казваха, толкова много имаше още следъ това.

— Отъ какво умрѣ? — питамъ азъ малко омаянъ отъ непривичната топлина въ стаята, — парче отъ граната или крушумъ?

— Ама, Ернстъ, — отвръща баща ми очуденъ, — че той не бѣше войникъ! Отъ възпаление на бѣлитѣ дробове!

— Ахъ да, вѣрно, — казвамъ азъ и се изправямъ на стола си, — има и такива болести.

После тѣ разказватъ, какво се е случило отъ последната ми отпуска насамъ. Касапинътъ на кюшето билъ пребитъ отъ гладни жени. Веднъжъ, въ края на августъ, дали на всѣко семейство по половинъ кило месо. Кучето на докторъ Кнотъ било уловено и навѣрно сварено на сапунъ. Госпожица Ментрупъ родила дете. Картофитѣ пакъ поскѫпнали. Идущата седмица ще има, може би, въ салханата кокали за проданъ. Втората дъщеря на леля Грета се оженила миналия месецъ за единъ ротмистъръ. Вънъ дъждътъ удря по стъклата. Азъ дигамъ рамене. Странно, да седишъ пакъ въ стая. Странно, пакъ въ кѫщи.

Сестра ми се спира. — Ти хичъ и не слушашъ, Ернстъ — казва тя очудена.

— Не, не, слушамъ, — увѣрявамъ азъ и се съвземамъ, — ротмистъръ, оженила се за ротмистъръ.

— Да, представи си, какво щастие, — продължава усърдно сестра ми, при това лицето й е пълно съ луни. — Какво ще кажешъ на това?

Какво да кажа, когато ротмистъра го улучи шрапнелъ въ мозъка, и съ него е свършено както и съ другитѣ хора.

Тѣ говорятъ още, но азъ не мога да събера мислитѣ си, които все се отвличатъ.

Ставамъ и гледамъ изъ прозореца. Нѣколко чифта гащи висятъ на вѫжето. Тѣ се развѣватъ лениво въ дрезгавината. Несигурниятъ полумракъ на пералнята блѣсва отъ време на време, — и внезапно задъ него се издига, далечна и като сѣнка, друга картина: — развѣващи се прани дрехи, самотна хармоника по вечеря, маршируващи части въ дрезгавината… и много мъртви негри въ избѣлѣли, сини шинели, съ напукани устни и кървави очи, — газъ. Тая картина е за мигъ съвсемъ ясна, после почва да трепти и изчезва, гащитѣ пакъ се развѣватъ насамъ нататъкъ, пералнята е пакъ тука, и азъ пакъ чувствувамъ задъ себе си стаята съ родителитѣ ми, топла и скѫтана. Премина, мисля си облекченъ, и бързо се обръщамъ.

— Защо толкова мърдашъ, Ернстъ, — пита баща ми, — нито четвъртъ часъ не можешъ мирно да стоишъ.

— Може да е преуморенъ, — казва майка ми.

— Не, — отговарямъ азъ малко забърканъ и се замислямъ, — не е това. Но струва ми се, че не мога вече да седа тъй дълго на столъ. На фронта нѣмахме столове, все лежахме, както дойде. Не съмъ наученъ.

— Смѣшно, — казва баща ми.

Азъ свивамъ рамене. Майка ми се усмихва. — Ходи ли въ стаята си?

— Не, още не съмъ, — отговарямъ азъ и ставамъ. Сърдцето ми тупа, като отварямъ вратата и въ тъмнината усѣщамъ меризмата на книгитѣ. Съ трескава бързина завъртамъ електричеството. После се озъртамъ. — Всичко си остана точно така, — казва сестра ми задъ мене.

— Да, да, — отговарямъ, сякашъ отблъсвайки я, защото сега бихъ искалъ да съмъ самъ. Но и другитѣ вече идатъ. Тѣ се спиратъ на вратата и ме гледатъ окуражително. Азъ сѣдамъ на креслото и слагамъ рѫце на масата, която е гладка и хладна на пипане. Да, всичко си е останало така. Ето дори и пресата отъ кафянъ мраморъ, която ми бѣ подарилъ Карлъ Фостъ. Тя си е пакъ на сѫщото мѣсто както по-рано, до компаса и мастилницата. Ала Карлъ Фостъ падна при Кемелъ.

— Не ти ли харесва вече стаята? — пита сестра ми.

— Не, харесва ми, — казвамъ азъ колебливо, но е много малка.

Баща ми се смѣе. — Че и по-рано си бѣше точно такава.

— Да, — съгласявамъ се азъ, — но си мислѣхъ, че е много по-голѣма.

— Толкова дълго не си билъ тука, Ернстъ, — казва майка ми.

Азъ кимвамъ съ глава. — Сега ще облѣчемъ леглото, продължава тя. — Не гледай насамъ.

Азъ пипамъ по джоба си. Адолфъ Бетке ми подари за сбогомъ пакетче пури. Трѣбва да изпуша сега една. Всичко около мене е тъй халтаво, като че ли ми се вие свѣтъ. Всмуквамъ дима дълбоко въ дробоветѣ си и чуствувамъ, че ми става по-добре.

— Пури ли пушишъ? — пита баща ми изненадано и почти укорително.

Азъ го поглеждамъ очуденъ. — Разбира се, — отвръщамъ. — Тѣ спадать на война къмъ прехраната. Всѣки день ни се полагаха по три-четири. Искашъ ли една?

Той я взима, клатейки глава. — По-рано ти въобще не пушеше.

— Да, по-рано — казвамъ азъ и неволно се усмихвамъ, че прави такъвъ въпросъ отъ цѣлата работа. По-рано наистина не бихъ направилъ това. Обаче свѣнътъ предъ по-стари хора се изгуби въ окопитѣ. Тамъ всички бѣхме равни.

Крадешкомъ поглеждамъ къмъ часовника. Отъ нѣколко часа едвамъ съмъ тука, но сякашъ сѫ нѣколко седмици, отъ какъ не съмъ видѣлъ Вили и Лудвигъ. Много ми се иска бързо да се завтека пакъ при тѣхъ, защото още не мога да си представя, какъ ще остана за винаги въ семейството си; още имамъ чувството, че утре, други день, нѣкога, пакъ ще маршируваме, рамо до рамо, псувайки, примирени, но близо единъ до другъ.

Най-после ставамъ и си взимамъ шинела отъ коридора.

— Нѣма ли да останешъ тая вечерь при насъ? — пита майка ми.

— Трѣбва да се обадя, — лъжа азъ, защото не искамъ да й кажа истината.

Тя върви съ менъ до стълбата. — Чакай, — казва тя, — тъмно е, ще ти свѣтна.

Изненаданъ се спирамъ. Да ми свѣтне? За две-три стѫпала? Господи, презъ колко затинени ями, презъ колко разорани пѫтища е трѣбвало да се оправямъ години наредъ, безъ свѣтлина, ноще, при най-усиленъ огънь; — а сега за една стълба да ми свѣтятъ? Ахъ, майко! Но азъ чакамъ търпеливо, докато тя дойде и ми свѣти и ми се чини, сякашъ ме гали въ тъмното.

— Внимавай, Ернстъ, да не ти се случи нѣщо вънка, — вика тя по менъ.

— Какво ще ми се случи тукъ въ родината, тукъ въ мира, майко? — казвамъ усмихнатъ и гледамъ нагоре къмъ нея. Тя се навежда надъ перилата. Нейното малко избраздено лице е златно засѣнчено отъ абажура на лампата. Призрачно се мѣркатъ сѣнкитѣ и свѣтлинитѣ задъ нея презъ коридора. И внезапно нѣщо се разклаща въ мене, странно вълнение ме обхваща, почти като болка — като че ли нѣма нищо на свѣта като това лице, като че ли пакъ съмъ дете, на което трѣбва да свѣтятъ по стълбата, момче, на което може да се случи нѣщо по улицата, а всичко друго помежду е било само призракъ и сънь.

Обаче свѣтлината на лампата за мигъ хвърля отражение на токата на колана ми. Секундата отлита, не съмъ дете, нося униформа. Бързо скачамъ надолу по стълбата, все по три стѫпала наведнъжъ, и блъсвамъ вратата, жаденъ да отида при другаритѣ си.

 

 

Най-напредъ посещавамъ Албертъ Троске. Майка му е съ зачервени очи, но днесъ така е редътъ и въ това нѣма нищо лошо. Но и Албертъ не е сѫщиятъ, той седи свитъ като мокро куче до масата. До него седи по-голѣмиятъ му братъ. Отдавна не съмъ го виждалъ и знамъ само, че е лежалъ въ болницата. Той е надебелѣлъ и има хубави, червени бузи.

— Добъръ день, Хансъ, оздравѣ ли? — казвамъ азъ весело. — Какъ си, какъ стои работата? На два крака най-добре, нали?

Той мърмори нѣщо неразбрано. Госпожа Троске хълца и излиза. Албертъ ми прави знакъ съ очи. Азъ не разбирамъ нищо и се озъртамъ. Тогава забелѣзвамъ до стола на Хансъ патерици. — Още ли не е всичко наредъ? — питамъ азъ.

— Не, — казва той, — миналата седмица ме изписаха отъ болницата. — Той посѣга къмъ патерицитѣ, подпира се и се мѣта съ два скока къмъ печката. И двата му крака липсватъ. Отъ дѣсно има желѣзна протеза, отъ лѣво изкуственъ кракъ съ обувка.

Азъ се засрамвамъ за глупавата си приказка. — Не знаехъ, Хансъ, — казвамъ.

Той кимва съ глава. Краката му били измръзнали въ Карпатитѣ, после се явила гангрена и най-после трѣбвало да ги отрѣжатъ.

— Слава Богу, само стѫпалата! — госпожа Троске донася възглавничка и я пъхва подъ протезата. — Не се бой, Хансъ, ти пакъ ще се научишъ да ходишъ. — Тя сѣда до него и му гали рѫцетѣ.

— Да, — казвамъ азъ, само за да кажа нѣщо, — краката ти нагоре сѫ поне цѣли!

— Стига ми и толкова, — отговаря той.

Азъ му давамъ цигара. Какво да се прави въ такива минути — всичко е грубо, колкото и добри намѣрения да имашъ. Говоримъ наистина за нѣщо, съ мѫка и запъвайки се, но щомъ нѣкой отъ насъ стане, Албертъ или азъ, и направи една-две крачки, забелѣзваме, какъ ни гледа Хансъ краката, съ тъменъ, измѫченъ погледъ, какъ очитѣ на майка му търсятъ сѫщия пѫть — все къмъ краката — насамъ-нататъкъ — вие имате крака, а азъ нѣмамъ.

За сега той още не може да мисли нищо друго; а майка му се грижи само за него и не вижда, че Албертъ страда отъ това. Въ нѣколкото часа той бѣ станалъ съвсемъ боязливъ.

— Да, трѣбва да се обадимъ, — му казвамъ азъ, за да посочимъ причина, че трѣбва да излѣземъ.

— Да, — казва той бързо.

Вънъ си отдъхваме. Вечерьта се оглежда меко по мократа настилка на улицитѣ. Фенеритѣ трептятъ отъ вѣтъра. Албертъ гледа втренчено все направо. — Не мога нищо да сторя, Ернстъ, — казва той, запъвайки се, — обаче като седа тамъ и го гледамъ, него и майка си, почвамъ да мисля, че съмъ виновенъ и ме е срамъ, че имамъ два крака. Струва ми се подло, че съмъ здравъ. Да имахъ поне нѣкаква рана като Лудвигъ, тогава нѣмаше да ги дразня…

Опитвамъ се да го утеша. Ала той гледа на страна. Това, що казвамъ, не го убеждава, но на менъ ми олеква. Така е всѣкога съ утѣхата.

 

 

Отиваме при Вили. Въ стаята му е ужасно разхвърляно. Леглото стои разглобено до стената. То трѣбва да се продължи, защото презъ войната Вили порастна и вече не се събира въ него. Наоколо лежатъ дъски, чукове и триони. На единъ столъ грамадно блюдо съ картофена салата. Него самия го нѣма. Майка му разказва, че отъ единъ часъ насамъ се миелъ и търкалъ въ пералнята. Ние чакаме.

Госпожа Хомайеръ колѣничи предъ раницата му и рови вѫтре. Клатейки глава тя вади нѣколко мръсни дрипи, които нѣкога сѫ били чорапи. — Само дупки, — мърмори тя и гледа Алберта и менъ неудобрително.

— Военна стока, — думамъ азъ и свивамъ рамене.

— Тъй, военна стока! — отговаря тя ядосано, — много знаете вие! Най-хубава вълна бѣше това; осемь дена обикаляхъ докато я получихъ. А сега на парцалъ. Нови нѣма никѫде. — Угрижена тя гледа останкитѣ. — Толкова време все ще сте имали тамъ, да си обувате веднъжъ въ недѣлята чисти чорапи! Четири чифта взе последния пѫть, а само два връща. И то на тоя редъ! — Тя бута дупкитѣ.

Тъкмо искамъ да защитя Вили и ето го, че иде; тържествуващъ и съ силенъ ревъ се втурва той вѫтре. — Това ще рече късметъ! Кандидатъ за тенджерата! Тая вечерь ще има пакъ пилешко печено!

Въ рѫка той държи като знаме единъ едъръ пѣтелъ. Зеленозлатнитѣ пера на опашката блестятъ, пурпурно лъщи гребена, на човката има нѣколко капки кръвь. Макаръ, че бѣхъ ялъ добре, лигитѣ ми протичатъ.

Вили размахва блажено птицата насамъ-нататъкъ. Госпожа Хомайеръ се изправя и надава викъ. — Вили! Отъ де си го взелъ?

Вили гордо разказва, че тъкмо го билъ съгледалъ задъ бараката, уловилъ го и го заклалъ, — всичко за две минути. Той тупа майка си по гърба. — Това научихме тамъ. Не напразно е билъ Вили замѣстникъ кашаварь.

Тя го гледа, сякашъ е глътнала бомба. После вика мѫжа си и стене сломена. — Оскаръ, гледай тука — заклалъ пѣтела на Биндингъ!

— Какъ на Биндингъ? — пита Вили.

— Пѣтелътъ е на Биндингъ, млѣкаря, тука до насъ! О, Господи, какъ можа да направишъ това? — госпожа Хомайеръ пада на единъ столъ.

— Нѣма да оставя да ми побѣгне такова печено, — казва Вили очудено. — Така сме научени!

Госпожа Хомайеръ не може да се успокои. — Какво ли ще излѣзе сега? Тоя Биндингъ е проклетъ човѣкъ!

— За какво собствено ме смѣташъ? — пита Вили, сега сериозно докаченъ. — Мислишъ ли, че само мишки съмъ ималъ насреща си. Не съмъ начинающъ! Тоя е точно десетиятъ, който съмъ хваналъ. Юбилеенъ пѣтелъ! Ще си го изядемъ спокойно, Биндингъ нѣма хаберъ за това. — Той нѣжно го друса. — Охъ, какъ ще те хапна! Да го варимъ ли или да го печемъ?

— Мислишъ ли, че ще хапна, — вика госпожа Хомайеръ извънъ себе си, — веднага да го занесешъ обратно!

— Да не съмъ полудѣлъ? — заявява Вили.

— Открадналъ си го! — вика тя отчаяно.

— Открадналъ? — Вили се изсмива. — Хубава работа! Той е реквизиранъ! Доставенъ! Намѣренъ! Откраднатъ? Ако взема пари, може да се говори за кражба, обаче не, като грабна нѣщо за ядене. Тогава много ще сме крали, а, Ернстъ?

— Разбира се, — казвамъ азъ. — Пѣтелътъ самъ ти е дошълъ, Вили. Точно както онзи на батарейния командиръ въ Щаденъ. Помнишь ли, какъ направи за цѣлата рота пилешки котлета тогава? Едно къмъ едно — едно пиле на единъ конь!

Вили се хили поласканъ и тупа съ рѫка по печката. — Студена, — казва той разочарованъ и се обръща къмъ майка си. — Нѣмате ли вѫглища?

На госпожа Хомайеръ отъ тревога се е сковалъ езика. Тя само поклаща глава. Вили кима. — Утре ще доставя. За сега можемъ да вземемъ тоя столъ, той е и безъ това съвсемъ разглобенъ и нищо не струва.

Госпожа Хомайеръ пакъ поглежда сина си, като че ли съвсемъ нищо не му разбира. После дръпва стола и пѣтела и се запѫтва къмъ млѣкаря Биндингъ.

Вили е искрено възмутенъ. — Ето го, че си отива и не пѣе вече — казва той тѫжно. — Разбирашъ ли това, Ернстъ?

Че не можемъ да вземемъ стола, макаръ че на фронта веднъжъ изгорихме цѣло пияно, за да си стоплимъ една баница, това още какъ да е разбирамъ. И че тукъ, въ кѫщи, не бива да се водимъ по неволното трепване на рѫцетѣ си, макаръ че тамъ всичко за ядене бѣше работа на щастието, а не на морала, и това още, може би, разбирамъ. Но да се върне пѣтела, който е вече тъй и тъй мъртавъ, когато и единъ новобранецъ знае, че това би докарало само безполезни главоболия, това намирамъ вече съвсемъ глупаво.

— Ако стане това мода, ще умремъ тука отъ гладъ, само гледай! — твърди Вили съкрушенъ. — За половинъ часъ щѣхме да имаме тука най-хубавото печено, ако бѣхме…

Погледътъ му блуждае между вратата и печката. — Най-добре да се измъкнемъ, — предлагамъ азъ, — тукъ не е съвсемъ сигурно!

Но госпожа Хомайеръ вече се връща. — Нѣмаше го въ кѫщи — казва тя запъхтѣна и иска да продължи, но забелязва, че Вили се е облѣкълъ. Тогава тя забравя всичко. — Ще излизашъ ли вече?

— Малко на патраулъ, майко, — смѣе се той.

Тя почва да плаче. Вили смутенъ я тупа по рамото. — Пакъ ще се върна. Сега все ще се връщаме. Само гледай, по-често отколкото мислишъ.

Единъ до другъ, съ едри крачки, съ рѫце въ джобоветѣ вървимъ надолу. — Да викаме ли и Лудвигъ? — питамъ азъ.

Вили клати глава. — По-добре да го оставимъ да спи. За него е по-добре.

 

 

Градътъ е безпокоенъ. Товарни автомобили и моряци прелитатъ по улицитѣ. Червени знамена се вѣятъ.

Предъ общината разтоварватъ и раздаватъ купове хвърчащи листа. Хората ги дърпатъ отъ рѫцетѣ на моряцитѣ и ги гълтатъ жадно. Очитѣ имъ блестятъ. Вѣтърътъ духва куповетѣ и ги разпилява като роякъ бѣли гълѫби. Тѣ се заплитатъ въ клонитѣ на дърветата и шумолятъ въ тѣхъ.

— Другари, — казва единъ старъ човѣкъ въ походенъ сивъ шинелъ, — другари, сега ще стане по-добре. — Устата му треперятъ.

— Дяволъ да го вземе, тука става нѣщо, — казвамъ азъ.

Ние удвояваме нашитѣ крачки. Колкото по наближаваме двора на катедралата, толкова по се усилва блъсканицата. Площадътъ е пъленъ съ хора. На стѫпалата предъ театъра стои единъ войникъ и говори. Тебеширно бѣлата свѣтлина на една карбитна лампа свѣти надъ лицето му.

Не можемъ точно да разберемъ какво говори, защото вѣтърътъ шиба съ дълги неправилни удари по площада и всѣки пѫть донася по една вълна музика отъ органъ отъ катедралата, въ която вълна тънкиятъ, пресеченъ гласъ на войника почти заглъхва.

Едно възбудено, несигурно напрежение се разстила надъ площада. Тълпата стои като стена. Всички почти — войници. Много съ женитѣ си. Мълчаливитѣ затворени лица иматъ сѫщия изразъ както на бой, когато подъ стоманенитѣ каски следѣха врага. Обаче въ погледитѣ лежи сега още нѣщо друго: предчувствието за едно бѫдеще и непонятното очакване на нѣкакъвъ другъ животъ.

Отъ театъра се зачуватъ викове. Глухо бучение отговаря. — Деца, сега се почва! — казва Вили въодушевенъ. Рѫце се издигатъ. Единъ тласъкъ минава презъ тълпата. Редицитѣ се раздвижватъ. Образува се шествие. Крѣсъци се разнасятъ: — Напредъ, другари! — Като мощно подухване кънтятъ стѫпкитѣ по каменната настилка. Безъ да се опомнимъ, ние се присъединяваме.

Надѣсно отъ насъ върви единъ артилеристъ. Предъ насъ единъ пионеръ. Групи следъ групи се прибавятъ. Само малцина се познаватъ. Въпрѣки това сме веднага близки едни съ други. За войницитѣ не е нуждно много да се познаватъ. Тѣ сѫ другари и това стига. — Хайде, Ото, тръгвай съ насъ! — вика пионерътъ предъ насъ на единъ, който се е спрѣлъ.

Този се колебае. Жена му е съ него. Тя си пъхва рѫката въ неговата и го гледа. Той се усмихва смутено. — После, Францъ!

Вили прави една гримаса. — Като се намѣсятъ и фусти, то другарството отива по дяволитѣ. Само гледайте!

— Ахъ, глупости, — отговаря пионерътъ и му дава цигара. — Женитѣ сѫ половината животъ. Но всичко на времето си!

Неволно попадаме въ сѫщата стѫпка. Другояче се марширува тукъ. Улицата кънти, и като свѣткавица прелита надъ колонитѣ буйна, сподавена надежда: сега се отива сякашъ въ единъ животъ на свобода и справедливость.

Обаче следъ сто метра шествието вече спира. То е предъ кѫщата на кмета. Нѣколко работници блъскатъ вратата. Всичко е тихо, обаче, задъ затворенитѣ прозорци се вижда за мигъ бледното лице на една жена. Блъскането се засилва и единъ камъкъ полита къмъ прозореца. Следва втори. Съ трѣсъкъ стъклата падатъ въ градинката отпредъ.

Сега се явява кметътъ на прозореца на първия етажъ. Къмъ него се отправятъ викове. Той се опитва да увѣрява нѣщо, ала никой не го слуша. — Хайде! Тръгвай съ насъ! — крѣска единъ.

Кметътъ свива рамене и кима съ глава. Следъ нѣколко минути той марширува на чело на шествието.

Следниятъ, когото вземаме, е началникътъ на службата по прехраната. После единъ смутенъ съ плешива глава, който билъ правилъ сдѣлки съ масло. Единъ търговецъ на жито не успѣваме да докопаме — офейкалъ, като чулъ, че идемъ.

Шествието марширува къмъ дворцовия площадъ и се струпва предъ входа на околийското комендантство. Единъ войникъ се изкачва бързо по стълбата и влиза вѫтре.

Ние чакаме. Всички прозорци сѫ освѣтени.

Вратата се отваря. Ние протѣгаме глави. Единъ човѣкъ съ папка излиза. Той вади листове изъ папката и почва да чете съ равномѣренъ гласъ речь. Ние се силимъ да слушаме. Вили държи рѫце до голѣмитѣ си уши. Понеже е цѣла глава по-високъ отъ другитѣ, той по-добре разбира изреченията и ги повтаря. Обаче думитѣ пляскатъ надъ насъ. Тѣ звучатъ и замиратъ, ала не ни докосватъ, не ни разтърсватъ, тѣ само пляскатъ и пляскатъ.

Ние ставаме безпокойни. Не разбираме това. Научени сме да действуваме. Нали е революция! Трѣбва да стане нѣщо! Ала човѣкътъ тамъ горе говори и говори. Той подканва къмъ спокойствие и благоразумие. А при това никой още не е билъ неблагоразуменъ.

Най-после той се дръпва. — Кой бѣше този? — питамъ азъ разочарованъ.

Артилеристътъ до мене е уведоменъ. — Председательтъ на работническия и войнишки съветъ. По-рано билъ, струва ми се, зѫболѣкарь.

— Аха, — ръмжи Вили, и върти недоволно червената си глава — такава глупость! Азъ мислѣхъ, че отиваме веднага на гарата и отъ тамъ право въ Берлинъ.

Отъ тълпата се зачуватъ викове и се предаватъ нататъкъ. Кметътъ да говори. Бутатъ го нагоре по стълбата.

Съ спокоенъ гласъ той заявява, че всичко точно ще се разследва. До него стоятъ треперейки двамата гешефтари и се потятъ отъ страхъ. А нищо нѣма да имъ сторятъ. Подвикватъ имъ, наистина, но всѣки се стеснява да дигне рѫка срещу тѣхъ.

— Все пакъ, — признава Вили, — кметътъ има поне куражъ.

— Ахъ, той е свикналъ, — казва артилеристътъ — презъ день-два го извличатъ.

Ние го гледаме очудено. — Често ли става такова нѣщо? — пита Албертъ.

Другиятъ клюма съ глава. — Все нови части се връщатъ и мислятъ, че трѣбва да разчистятъ. И така си остава после…

— Човѣче, това не разбирамъ, — казва Вили.

— И азъ не, — заявява артилеристътъ и се прозява отъ сърдце. — Другояче си го представлявахъ. Хайде сбогомъ! Да си вървя въ бълхарника. Това е по-разумно.

Други го следватъ. Площадътъ бързо се изпразва. Сега говори втори делегатъ. И той приканва къмъ спокойствие. Водачитѣ щѣли да се грижатъ за всичко. Тѣ вече се били заловили на работа. Той сочи освѣтенитѣ прозорци. Най-добре ще е, да си идемъ въ кѫщи. „Дяволъ да го вземе, това ли е всичко?“ — казвамъ азъ ядосанъ.

Ние се намираме почти смѣшни, за дето сме тръгнали съ тѣхъ: Какво искахме по-рано? Свиваме рамене и бавно си отиваме.

Завеждамъ Албертъ до дома му и се връщамъ назадъ. Но страшно е: сега, когато другаритѣ ми не сѫ при мене, всичко наоколо ми почва леко да се люлѣе и да става недействително. Тъкмо сега бѣше още тъй естествено и здраво, а сега внезапно се отдѣля и е така ново и непривично, че почти не знамъ вече, дали не сънувамъ всичко това. Тукъ ли съмъ? Действително ли съмъ тукъ?

Ето улицитѣ, каменни и сигурни, съ гладки, блестящи стрѣхи, нийде не зѣятъ ями и гранатни пукнатини, непокѫтнати стърчатъ зидоветѣ въ синята нощь, тъмно се открояватъ силуетитѣ на балконитѣ и куличкитѣ, нищо не е разядено отъ зѫбитѣ на войната, стъклата на прозорцитѣ сѫ всички здрави и задъ свѣтлитѣ облаци на тѣхнитѣ завеси живѣе единъ укротенъ свѣтъ, различенъ отъ тоя на вой и смърть, въ който до сега кѫщувахъ.

Спирамъ предъ една кѫща, въ която свѣтятъ долнитѣ прозорци. Музика звучи тихо навънъ. Пердетата сѫ наполовина спустнати. Може да се погледне вѫтре.

Една жена седи предъ пияното и свири. Тя е сама. Само свѣтлината на една стояща лампа пада върху бѣлитѣ нотни листове. Останалата стая се губи въ пъстъръ полумракъ. Едно канапе и нѣколко меки стола внасятъ въ тая дрезгавина нѣкакво настроение на миръ и сигурность. Куче лежи на едно кресло и спи.

Азъ се втренчвамъ като омагьосанъ въ тая картина. Едва когато жената става и безшумно, съ меки стѫпки отива къмъ масата, азъ се дръпвамъ бързо. Сърдцето ми бие. Въ свѣтлината на сигналнитѣ ракети и подъ развалинитѣ на разрушенитѣ села на фронта, бѣхъ почти забравилъ, че има още и такова нѣщо: тоя миръ, ограденъ далечъ отъ улицитѣ съ килими, топлота и жени. Искаше ми се да отворя вратата и да влѣза въ стаята, да се свия въ креслото, да си държа рѫцетѣ срещу топлината и да се оставя да ме облѣе цѣлъ; искаше ми се да говоря, да се стопи подъ тихитѣ очи на тая жена всичко твърдо, буйно, да остане задъ мене, да го сваля отъ себе си като нѣкаква мръсна дреха.

Свѣтлината въ стаята загасна. Отминавамъ. Обаче нощьта изведнъжъ е пълна съ тъмни викове и неясни гласове, пълна съ образи и минало, пълна съ въпроси и отговори.

Излизамъ далеко навънъ. Горе на хълма спирамъ. Градътъ лежи сребъренъ предъ мене. Луната се отражава въ рѣката. Кулитѣ треперятъ. Тъй непонятно тихо е.

Постоявамъ малко време и тръгвамъ тогава назадъ, пакъ къмъ улицитѣ и жилищата. Въ кѫщи полека пъпля по стълбитѣ нагоре. Родителитѣ ми вече спятъ. Чувамъ ги какъ дишатъ, — майка ми по-тихо, а баща ми високо и тежко, и се срамувамъ, че се връщамъ тъй късно.

Въ стаята си запалвамъ лампата. Въ кюшето стои леглото, бѣло облѣчено, съ отмѣтната назадъ завивка. Сѣдамъ на него и стоя известно време замисленъ. После се усѣщамъ уморенъ. Механически се простирамъ и искамъ да дръпна завивката отгоре си. Ала внезапно пакъ се издигамъ, защото бѣхъ забравилъ да се съблѣка. Вънка спѣхме все съ дрехитѣ си. Бавно си свалямъ униформата и слагамъ ботушитѣ си въ ѫгъла. Виждамъ на леглото една нощница. Едва познавамъ, какво е. Обличамъ я. Изведнъжъ, като я нахлувамъ голъ и помръзналъ, ме надвива едно чувство, азъ пипамъ завивкитѣ, ровя се въ възглавницитѣ, притискамъ ги до себе си, заравямъ се въ тѣхъ, въ съня и пакъ въ живота и чувствувамъ само това едничко и нищо друго: тукъ съмъ — да, азъ съмъ тукъ!