Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (22)

I

За изпита ни се получи нареждане, да се правятъ отстѫпки на участвувалитѣ въ войната. Позволява имъ се да означаватъ части отъ материята, за които особено сѫ се интересували, и върху тѣхъ само да ги изпитватъ.

Областитѣ, къмъ които тѣ питаятъ особенъ интересъ, не сѫ за жалость изпитни предмети. Затова ние по свой начинъ опростяваме работата. Всѣки означава по нѣколко въпроса за всѣки учебенъ предметъ и се задължава, че ще може да отговори на тѣхъ. Вестерхолтъ седи на катедрата, предъ него има голѣми бѣли листове съ нашитѣ имена, а ние му диктуваме въпроситѣ, които искаме да ни се зададатъ.

Вили е извънредно придирчивъ; той прелиства книгитѣ си и едва следъ като рови дълго, се решава за две теми отъ Всеобща История: „Кога е била битката при Уама“ и: „Кога е царувалъ Ото Ленивий“.

Вестерхолтъ и Албертъ занасятъ листоветѣ съ въпроситѣ и темитѣ на учителитѣ. Най-напредъ отиватъ при директора, който ни очаква съ страхъ и напрежение, защото не чака отъ насъ нищо добро. Той проучва списъцитѣ и ги слага съ възмущение настрана. — Обаче, господа, министърътъ разпореди, да означите области, значи по-голѣми части отъ всѣки предметъ. А това, което ми носите, не е нищо друго освенъ прости въпроси.

— Областитѣ, отъ които се интересуваме, сѫ наистина много малки — отговаря Албертъ.

— Затова пъкъ ги владѣемъ съвършено — допълня Вестерхолтъ.

Директорътъ пакъ имъ тиква листоветѣ. — Не, не съмъ съгласенъ. Така цѣлиятъ изпитъ ще е само нѣкаква комедия.

— Той е и така и така само комедия — възразява Вестерхолтъ, сияющъ отъ радость.

Директорътъ свива рамене, но най-после все пакъ задържа списъцитѣ.

* * *

За жалость Вили се явява на писмения изпитъ два часа по-късно, понеже вечерьта преди това билъ пиянствувалъ съ Карлъ. Холерманъ го пита уплашено, дали ще може да свърши. Вили кимва тържествено, сѣда на мѣстото си, изважда готовото съчинение, което Лудвигъ му бѣше изфабрикувалъ, отъ джоба на жакета си, разгъва го предъ себе си и доволенъ си слага натежнѣлата глава, за да си подрѣмне. Той е още така замаянъ, че безъ малко щѣше да даде при писмения изпитъ по вѣроучение темата си по естествена история, тъй като ги носѣше всичкитѣ въ единъ пликъ. Албертъ обаче забеляза това въ последния мигъ.

Паузитѣ презъ време на устния изпитъ нѣкои отъ насъ използуватъ, да си поиграятъ пакъ на карти. Това е една отъ малкото работи, които ние въ войската наистина чудесно бѣхме научили.

Когато извикатъ нѣкого, за да го изпитватъ, той слага картитѣ и после продължава да играе или пъкъ ги повѣрява на нѣкого, за когото знае, че ще спечели каквото може да се спечели.

Вили има такъвъ страшенъ късметъ, че всичко друго му е безразлично. Тъкмо когато държи най-хубавитѣ карти, го извикватъ по нѣмски. Той гледа картитѣ си отчаянъ. — По-добре да пропадна отколкото да изпусна тѣзи козове — заявява той. Най-после обаче той пъхва картитѣ въ джоба си, кара другитѣ да обещаятъ, че ще чакатъ докато се върне и нѣма да смѣнятъ нѣкой карти. Последствието е, че е забравилъ единъ отговоръ по литература. — Литература е главенъ предметъ, — казва Холерманъ угрижено, — ако получите по-долу отъ три, пропадате.

Вили се оживява. — На басъ се ловя, че нѣма да пропадна, — отговаря той ликуващъ, а въ главата му се върти само козътъ му и убеждението, че единъ участникъ въ войната не може да пропадне. Класниятъ клати глава. Отъ Били той е наученъ на много. Затова чака търпеливо. И наистина Вили изведнъжъ се сѣща. После се втурва навънъ, за да набие Вестерхолтъ и Райнерсманъ въ играта.

— Деветдесеть и едно — тържествува той и прибира паритѣ.

* * *

Ние, разбира се, всички минаваме. Директорътъ, който малко се е ободрилъ, защото се отърва отъ най-голѣмитѣ дангалаци, не може да се откаже отъ удоволствието, пакъ да ни отправи нѣколко благи думи. Той е изобщо за завършеци пълни съ настроение. Той говори, че ние сега, следъ тежки преживѣлици, влизаме въ живота заякнали, съ добра воля и съ най-хубави надежди. Вили го прекѫсва, като извиква, че доста често сме щѣли безъ малко да излѣземъ отъ него. Следъ това директорътъ съкращава. Той вижда, че съ насъ всичко е напраздно. Дори едно помирение не може да се постигне съ тоя неподатливъ и неблагодаренъ материалъ.

Ние си отиваме. Следниятъ курсъ ще държи изпитъ следъ три месеца. Лудвигъ трѣбва да чака до тогава, макаръ че сега бѣше написалъ всичкитѣ теми на четирима отъ насъ. Най-висшиятъ законъ въ всѣки свѣтъ, дето старитѣ управляватъ младитѣ е именно: да си изседишъ времето. Не че можешъ. Защото де биха се дѣнали иначе властолюбивитѣ стари?

* * *

Нѣколко дена следъ изпита ни назначаватъ като замѣстници учители изъ околнитѣ села. Радвамъ се на това, защото безцелното скитане ми омръзна. То ни доведе само до тежки мисли, мѫка и безсмислено шумно буйство. Сега ще работя.

Прибирамъ си нѣщата въ куфара и заминавамъ заедно съ Вили. Имахме щастието да бѫдемъ съседи. Селата ни сѫ едва единъ часъ едно отъ друго.

Намирамъ си квартира въ единъ старъ селски чифликъ. Предъ прозорцитѣ има дѫбове, а отъ оборитѣ се чува кроткото блѣене на овцитѣ. Селянката ме кани да седна на едно кресло и започва да слага трапезата. Тя е убедена, че всички граждани сѫ полумъртви отъ гладъ и това е до нейде вѣрно. Покъртенъ, азъ виждамъ какъ на масата се явяватъ почти забравени нѣща: единъ грамаденъ пушенъ бутъ, аршинъ дълги луканки, пшениченъ хлѣбъ, бѣлъ като снѣгъ, и ония банички съ очи отъ сланина въ срѣдата, които Тяденъ толкова ни бѣше хвалилъ. Такъвъ голѣмъ купъ отъ тѣхъ е натрупанъ предъ мене, че цѣла рота би могла да се насити.

Започвамъ да загребвамъ, а селянката стои, усмихвайки се широко, опрѣла рѫце на хълбоци, и се радва. Следъ единъ часъ трѣбва стенейки да спра, колкото и да ме кани баба Шомакеръ.

Тъкмо въ този моментъ влиза Вили, който е дошълъ да ме посети. — Сега гледайте, — казвамъ азъ на селянката, — сега ще има да видите чудо. Сравненъ съ тогова, азъ съмъ нищо.

Вили знае, какво трѣбва да прави като войникъ. Той не се церемони много, ами действува направо. Следъ една кѫса покана отъ баба Шомакеръ, той почва съ млинчетата. Когато стига до сиренето, селянката, облегната на долапа, го гледа съ ококорени очи, сякашъ е осмото чудо на свѣта. Възхитена тя носи още едно голѣмо блюдо съ пудингъ и Вили и съ него се разправя. — Така, — казва той пъшкайки и слага лъжицата си, — сега наистина огладнѣхъ. Какво би било да хапнѣхме нѣщо солидно?

Съ тия думи той спечели сърдцето на баба Шомакеръ за вѣчни времена.

* * *

Смутенъ и малко несигуренъ стърча на катедрата. Предъ мене седатъ четиридесеть деца. Тѣ сѫ най-малкитѣ. Като по линия изравнени, тѣ седатъ на осемь чина, едни задъ други, стиснали калемитѣ въ малкитѣ си дебели юмручета, а предъ тѣхъ лежатъ кутиитѣ имъ за моливи и пера, плочи и тетрадки. Най-малкитѣ сѫ на седемь, най-голѣмитѣ на десеть години. Училището има само три отдѣления, затова сѫ събрани така.

Налъмкитѣ имъ тракатъ по пода. Печката е запалена съ торфъ. Много отъ децата сѫ дошли, увити въ вълнени шалове и съ кожени торбички, отъ два часа пѫть. Вещитѣ имъ сѫ се измокрили и сега почватъ да пущатъ пара въ сухия горещъ въздухъ.

Червенитѣ като ябълки лица на най-малкитѣ сѫ втренчени въ мене. Нѣколко момиченца крадешкомъ се подсмиватъ. Едно русокосо благоговейно си чопли носа. Другъ единъ се тъпче задъ гърба на другаря си съ дебелъ рѣзенъ хлѣбъ, намазанъ съ масло. Обаче всички внимателно наблюдаватъ всѣко мое движение.

Не много спокоенъ, азъ се мърдамъ насамъ нататъкъ по стола си. Едва преди една седмица и азъ седѣхъ като тѣхъ на чина и наблюдавахъ крѫглитѣ изтъркани движения на Холерманъ, докато той говорѣше за поетитѣ отъ освободителнитѣ войни. Днесъ самиятъ азъ съмъ станалъ Холерманъ. Поне за тия тука.

— Деца, сега ще напишемъ голѣмо латинско Л — казвамъ азъ и пристѫпвамъ къмъ дъската. Десеть реда Л, после петь реда Лина и петь реда Лайпцигъ.

Пиша бавно думитѣ съ тебеширъ. Задъ менъ се разнася шумолене. Очаквамъ, че ще ми се изсмѣятъ и се обръщамъ. Но само тетрадкитѣ сѫ се разтворили и плочитѣ намѣстили; четиридесетьтѣ глави се навеждатъ послушно надъ своята работа. Това почти ме изненадва.

Калемитѣ скърцатъ, перата дращятъ. Азъ ходя насамъ нататъкъ между чиноветѣ.

На стената виси разпятие, една препарирана кукумявка и географическата карта на Германия. Вънъ предъ прозорцитѣ минаватъ бързо и низко облаци.

Картата на Германия е изработена въ зелени и кафяни бои. Спирамъ се предъ нея. Границитѣ сѫ минати съ червено; въ странни криволици тѣ слизатъ отъ горе на долу. Кьолнъ, Ахенъ, ето тънкитѣ черни линии на желѣзницитѣ — Хербестолъ, Лютихъ, Брюкселъ, Лилъ — издигамъ се на пръсти… Рубе, Арасъ, Остенде — кѫде ли е Кемелбергъ? Нѣма го тука — но ето Лангемаркъ, Инернъ, Биксхоте, Стаденъ — колко сѫ малки на картата, само дребни точици, тихи, дребни точици — а при това небето трещѣше и земята треперѣше тамъ на 31-ви юлий, когато почна голѣмиятъ опитъ за пробива, и ние, докато настѫпи нощьта изгубихме всичкитѣ си офицери…

Обръщамъ се и гледамъ руситѣ и тъмни глави, които усърдно сѫ се навели надъ думитѣ Лина и Лайпцигъ. Странно… за тѣхъ тия мънички точки на картата нѣма да значатъ нищо друго освенъ простъ материялъ за учене… нѣколко нови имена и единъ брой дати за заучване на изустъ по история — сѫщо тъй както седемгодишната война и боя въ Тевтобургската гора.

* * *

На втория чинъ едно дребосъче скача и си дига тетрадката. Свършилъ билъ двадесеттѣ реда. Отивамъ къмъ него и му показвамъ, че неговото Л долу е малко разкрачено. Той ме гледа съ влажнитѣ си сиви очи тъй сияющъ, че за мигъ трѣбва да сведа погледъ. Бързо отивамъ къмъ дъската и написвамъ две думи съ една нова буква: Карлъ и — за една секунда се спирамъ, но не мога другояче, сякашъ невидима рѫка държи тебешира… Кемелбергъ.

— Какво е това „Карлъ“? — питамъ азъ.

Всички пръсти се издигатъ. — Човѣкъ, — вика сѫщото онова дребосъче.

— А Кемелбергъ? — питамъ азъ нататъкъ, следъ една кѫса пауза, почти сломенъ.

Мълчание. Най-после едно момиченце се обажда. — Отъ библията, — казва то колебливо.

Азъ го гледамъ. — Не, — отговарямъ после. Не е вѣрно. Ти искашъ да кажешъ друго, Либанонъ навѣрно.

Момичето засрамено кимва съ глава. Азъ го поглаждамъ по косата. — Тогава нека напишемъ това. Либанонъ е много хубава дума.

Замисленъ ходя пакъ насамъ нататъкъ между чиноветѣ. Сегизъ тогизъ долавямъ по нѣкой изпитателенъ погледъ. Спирамъ се до печката и гледамъ младитѣ лица. Повечето сѫ добри, посрѣдствени, нѣкои хитри, нѣкои глупави; — обаче въ нѣкои блести нѣщо по-ясно. На тѣхъ нѣма да върви все гладко…

Внезапно ме обхваща голѣмо униние. Утре ще вземемъ предлозитѣ, си мисля азъ — а идущата седмица ще пишемъ диктовка — за една година ще научите наизустъ петдесеть въпроса отъ катехизиса, за четири години — таблицата на умножението — вие ще растете, животътъ ще ви стисне съ своитѣ клещи, ще имате своитѣ сѫдбини, една по-глуха, друга по-буйна, една по-умѣрена, друга по-съсипателна… така или така… какво мога да ви помогна сега съ моитѣ спрежения или съ изброяването на нѣмскитѣ рѣки… Четиридесеть сте тука, четиридесеть различни живота стоятъ задъ васъ и чакатъ. Да можехъ да ви помогна, какъ охотно бихъ сторилъ това! Но кой въ сѫщность може да подкрепи другия? Можахъ ли да помогна на Адолфъ Бетке?

Звънецътъ звъни. Първиятъ часъ се свърши.

* * *

На следния день Вили и азъ си обличаме жакетитѣ — моя току-що го свършиха — и правимъ посещение на пастора. Задължени сме да сторимъ това.

Приематъ ни приветливо, но доста въздържано, защото чрезъ нашиятъ бунтъ въ училището добихме доста лошо име въ солиднитѣ кръгове. Вечерьта ще потърсимъ и кмета, защото и това сме задължени да сторимъ. Намираме го обаче въ кръчмата, която е същевременно и поща.

Той е веселъ селянинъ, съ набръчкано лице, и веднага ни предлага по една голѣма чаша ракия. Ние приемаме. Подмигвайки, се приближаватъ още двама-трима други селяни, поздравляватъ и също ни канятъ на чашка. Ние учтиво се чукаме съ тѣхъ. Тѣ се споглеждатъ и си смигатъ задъ ръцетѣ си — горкитѣ! — ние веднага забелязахме, че искатъ да ни опиятъ, за да си правятъ шега съ насъ. Изглежда, че често сѫ опитвали това, защото разказватъ ухилени за други млади учители, които били тука. По три причини тѣ вѣрватъ, че скоро ще паднемъ: първо защото споредъ тѣхното мнение гражданитѣ по-малко понасятъ отъ тѣхъ; второ защото учителитѣ сѫ образовани и поради това по-слаби въ пиянството; трето, защото такива млади момчета още не могатъ да сѫ наистина упражнени. Това може да е било вѣрно при по-раншнитѣ семинаристи, що сѫ били тука; но сега тѣ забравятъ едно: че сме били нѣкоя година и друга войници и сме пили ракия съ тенджери. Ние приемаме борбата. Селянитѣ искатъ само да ни направятъ за смѣхъ; — ние обаче защищаваме една трояка честь — това повишава нашата нападателна сила.

Кметътъ и двама-трима по-оперени селяни сѫ срещу насъ. Изглежда, че тѣ сѫ най-изпеченитѣ пияници. Хитро ухилени, тѣ се чукатъ съ насъ. Вили се преструва малко на развеселенъ, ония наоколо още повече се хилятъ.

Ние черпимъ по една бира съ ракия. Тогава всички се изреждатъ да черпятъ. Седемь пѫти. Селянитѣ вече мислятъ, че сме свършили. До нейде смаяни, тѣ гледатъ какъ спокойно обръщаме чашитѣ. Забелязва се въ погледитѣ, съ които ни разглеждатъ, че почватъ да ни ценятъ. Вили, безъ да му мигне окото, порѫчва пакъ. — Безъ бира, само голѣми чаши ракия! — вика той на кръчмаря.

— Какво, само ракия ли? — пита кмета.

— Разбира се, иначе ще седимъ тука до зори — забелязва Вили спокойно. — Отъ бирата се изтрезнява.

Очудването расте въ очитѣ на кмета. Съ несигуренъ гласъ единъ отъ селянитѣ увѣрява, че ние можемъ дяволски да смучемъ. Двама други мълчаливо ставатъ и изчезватъ. Нѣколко отъ противницитѣ ни се опитватъ крадешкомъ да изсипятъ чашитѣ си подъ масата. Обаче Вили внимава да нѣма такива работи. Той имъ притисва рѫцетѣ на масата и имъ излива чашитѣ въ гърлото. Преставатъ да се хилятъ. Ние печелимъ почва.

Следъ единъ часъ повечето лежатъ съ жълти като восъкъ лица изъ кръчмата или полекичка се измъкватъ навънъ. Отъ групата на масата останаха само кмета и писаря. Започва се дуелъ между тѣхъ и насъ. И ние вече виждаме всичко двойно, ала на тѣхъ сѫ се схванали езицитѣ и това ни дава нова сила.

Следъ половинъ часъ, когато главитѣ ни сѫ вече пламнали, Вили замахва, за да нанесе главния ударъ.

— Четири водни чаши конякъ — изревава той къмъ тезгяха.

Кметътъ отскача назадъ. Донасятъ чашитѣ. Вили пъхва две въ рѫцетѣ имъ. — Наздраве!

Тѣ ни гледатъ опулени. — Пийте! — вика Вили и искри изкачатъ изъ главата му. — Хайде, на една глътка! — Писарьтъ се противи, но Вили не отстѫпва. — На четири глътки — се моли кмета, който вече съвсемъ е изгубилъ куражъ. — На една глътка — настоява Вили, става и се чука съ писаря. Азъ сѫщо скачамъ. — Хайде! Наздраве! Ексъ! За ваше здраве! — ревемъ ние срещу смаянитѣ.

Тѣ ни гледатъ като телета, когато ги водятъ на клане и сръбватъ по малко. — Още! Ще хитрувате ли? — реве Вили. — Ставайте! — Тѣ се надигатъ и пиятъ. Тѣ се мѫчатъ да се поспратъ, но ние ги вардимъ, показваме имъ нашитѣ чаши. На здраве! Хайде до дъно! — и тѣ гълтатъ. После се схлузватъ, съ оцъклени очи, бавно но сигурно на пода. Ние победихме. Ако бѣхме пили бавно, тѣ щѣха, може би, да ни повалятъ; но ние сме тренирани въ бързото обръщане и спечелихме, защото можахме да имъ наложимъ нашето темпо.

Олюлявайки се, но гордо, ние обгръщаме съ погледъ полестражението. Само ние сме на крака. Пощенскиятъ раздавачъ, който сѫщевременно е и кръчмарь, е опрѣлъ глава на тезгяха и плаче за жена си, която била умрѣла при раждане, докато билъ на война. — Марта, Марта, — хълца той съ странно тънъкъ гласъ. По това време все така правѣлъ, ни разказва слугинята. Плачътъ ни дразни ушитѣ. Па и време е да излѣземъ.

Вили сграбчва кмета, азъ по-лекия писарь, и ги влачимъ въ кѫщи. Това е последниятъ ни триумфъ. Писаря слагаме предъ вратата и чукаме, докато се обадятъ. Кмета обаче го чакатъ. Жена му стои на вратата.

— Господи Исусе, — изкрѣсква тя, — новитѣ учители! Толкова млади, а вече такива пияници! Хубава работа!

Вили се опитва да й обясни, че е било въпросъ на честь, обаче се заплита.

— Кѫде да го занесемъ? — питамъ азъ най-после.

— Оставете това говедо тука, — отсѫжда тя. — Слагаме го на едно канапе. После Вили поисква, усмихвайки се по детски, черно кафе. Жената го гледа, като че ли е нѣкакъвъ хотентотъ.

— Нали ви донесохме мѫжа, — заявява той сияющъ. Предъ такова несъзнателно нахалство капитулира и коравата бабичка. Клатейки глава тя ни налива по една две голѣми чашки кафе и при това ни мъмри и поучава. Ние казваме да на всичко, то е най-доброто по това време.

Отъ този день ни смѣтатъ за мѫже въ селото и ни поздравляватъ съ уважение.