Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (14)

IV

Нарежданията за учебния планъ на участвувалитѣ въ войната се получиха. Нашитѣ представители постигнаха това, което искахме. Съкратено учебно време, отдѣлни курсове за войници и облекчение при изпита.

Не бѣ лесно да се прокара това, макаръ че имаше революция; — защото цѣлиятъ тоя превратъ е до нейде само буря на повърхностьта и не прониква до долу. Каква полза, ако нѣколко важни поста се заематъ отъ други хора? Всѣки войникъ знае, че единъ ротенъ може да има най-добритѣ намѣрения, но когато подофицеритѣ не искатъ, той е съвсемъ безсиленъ. Така и най-напредничавиятъ министъръ ще се провали, ако срещу себе си има единъ реакционенъ блокъ отъ тайни съветници. А тайнитѣ съветници въ Германия останаха на поста си. Тия канцеларски Наполеоновци сѫ несъкрушими.

* * *

Първиятъ учебенъ часъ. Ние сме насѣдали по чиноветѣ. Почти всички въ униформа. Трима съ голѣми бради. Единъ жененъ.

На мѣстото си откривамъ една рѣзба съ моето име, чисто изработена съ ножче и ошарена съ мастило. Спомнямъ си, че я бѣхъ направилъ веднъжъ въ часъ по история, при все това обаче струва ми се, че е било преди стотина години, така странно ми е, че пакъ седа тука. Войната сега става минало и крѫгътъ отново се затваря. Обаче ние не сме вече вѫтре.

Дохажда нашиятъ учитель по нѣмски, Холерманъ, и урежда най-напредъ най-необходимото: раздава ни нашитѣ вещи, които отъ по-рано сѫ останали тукъ. Това навѣрно отдавна е тежало на неговата редовна даскалска душа. Той отваря дулапа въ класната стая и вади нѣщата: триножници за рисувание, рисувателни дъски, купове сини тетрадки — съчинения, диктовки, класни работи. Тѣ сѫ струпани на високъ купъ на катедрата предъ него. Той извиква имената, ние се обаждаме и си получаваме тетрадкитѣ. Вили ни ги прехвърля, а попивателнитѣ хвърчатъ.

— Брайеръ! — Тукъ!

— Бюкеръ! — Тукъ!

— Детлефсъ!…

Мълчание. — Мъртавъ! — вика Вили. Детлефсъ, дребенъ, русъ, съ криви крака, бѣ повтарялъ единъ класъ. Ефрейторъ, падналъ въ 1917 г. при Кемелбергъ. Тетрадката се слага на дѣсно на катедрата.

— Диркеръ! — Тукъ!

— Дирксманъ! — Мъртавъ.

Дирксманъ, селянче, голѣмъ картоиграчъ, лошъ пѣвецъ, падналъ при Инернъ. Тетрадката отива на дѣсно.

— Екерсъ!…

— Още го нѣма — вика Вили. Лудвигъ допълня: — Раненъ въ бѣлия дробъ, лежи въ резервната болница въ Дортмундъ, а после ще го пратятъ за три месеца въ Лимшпринге.

— Фридрихсъ! — Тукъ!

— Гизеке! — Изчезналъ!

— Не е вѣрно — заявява Вестерхолтъ.

— Съобщенъ е като изчезналъ — казва Райнерсманъ.

— Да — отвръща Вестерхолтъ — обаче отъ три седмици е тука въ лудницата. Азъ самъ го видѣхъ.

— Герингъ I! — Мъртавъ!

Герингъ I; първиятъ ученикъ; пишеше стихотворения, даваше частни уроци и съ паритѣ си купуваше книги. Падналъ при Суасонъ, заедно съ брата си.

— Герингъ II — мълви учительтъ и безъ да чака, слага тетрадката при другитѣ на дѣсно.

— Пишеше наистина хубави съчинения — казва той замислено и прелиства още веднъжъ тетрадката на Герингъ I.

Още много тетрадки отиватъ на дѣсно и когато бѣха извикани всички, голѣмъ купъ отъ останали работи лежи на катедрата. Учительтъ ги гледа нерешително. Неговото чувство за редъ се бунтува, защото той не знае какво да прави съ тѣхъ. Най-после намира изходъ. Тетрадкитѣ може да се изпратятъ на родителитѣ на умрѣлитѣ.

Обаче Вили не е съгласенъ на това. — Мислите ли, че родителитѣ ще се зарадватъ, като видятъ такава една тетрадка пълна съ слаби и тройки? — пита той. — Я оставете!

Холерманъ го гледа опуленъ. — Да, но какво да ги правя?

— Оставете ги тукъ — казва Албертъ.

Холерманъ е малко възмутенъ. — По никой начинъ, това не може, Троске, тѣзи тетрадки не принадлежатъ на училището, не можемъ туку тъй да ги оставимъ тука.

— О, Господи, какви усложнения, — стене Вили и си рови въ косата. — Дайте ни тетрадкитѣ, ние ще се погрижимъ да уредимъ тая работа! — Колебливо Холерманъ ги подава. — Обаче, — казва той страхливо, — защото нали е чужда собственост.

— Да, да, — казва Вили, — всичко, каквото искате, редовно, съ марки, надписани, бъдете спокойни. Редъ трѣбва да има, ако и да боли! — Той ни смигва и показва челото си.

 

 

Следъ часа прелистваме тетрадкитѣ си. Последната тема, която сме разработвали, гласи: Защо трѣбва Германия да спечели войната? Това бѣше въ началото на 1916 г. Уводъ, шесть точки за доказване, обобщаващо заключение. Точка четвърта: по религиозни причини, не съмъ развилъ добре. Съ червено мастило стои на бѣлото поле: има празднини и не е убедително. Изобщо обаче цѣлата ми работа, която обхваща седемь страници, е оценена за петь съ минусъ, единъ добъръ резултатъ, като се съпостави съ фактитѣ днесъ.

Вили чете на гласъ своята работа по естествена история.

Ухиленъ той се оглежда: — Съ това сме вече ликвидирали, нали?

— Свършено, — вика Вестерхолтъ.

Да, наистина, свършено. Всичко вече сме забравили — това е същинската присъда на всичкитѣ тия работи. Това, което ни бѣха научили Козоле и Бетке, нѣма да забравимъ.

* * *

Следъ обѣдъ Албертъ и Лудвигъ ме взематъ. Ще отидемъ да видимъ, какъ е нашиятъ другарь Гизеке. По пѫтя срѣщаме Георгъ Рае, който се присъединява къмъ насъ, защото и той се познаваше съ Гизеке.

Деньтъ е ясенъ. Отъ хълма, върху който лежи зданието, се вижда далеко презъ полето. Тамъ работятъ на групи лудитѣ, облѣчени съ дрешки на сини и бѣли рѣзки и пазени отъ надзиратели въ униформа. Отъ единъ прозорецъ на дѣсното крило чуваме пѣние. — На свѣтлия брѣгъ на Зале… — Трѣбва да е нѣкой боленъ. Странно звучи презъ желѣзнитѣ решетки: — И облацитѣ минаватъ…

Гизеке е настаненъ въ една голѣма зала заедно съ нѣколко други болни. Като влизаме, единъ вика пронизително: — Прикритие… прикритие!… — и се пъха подъ масата. Другитѣ не му обръщатъ внимание. Гизеке веднага иде насреща ни. Лицето му е слабо и жълто и изглежда съ острата брадичка и щръкналитѣ уши много по-младо отъ по-рано. Само очитѣ му сѫ безпокойни и стари.

Преди още да го поздравимъ, нѣкой ни дръпва на страна. — Има ли нѣщо ново долу? — пита той.

— Не, нищо ново, — отговарямъ азъ.

— Ами фронта? Падна ли Вердьонъ най-после?

Ние се споглеждаме. — Отдавна вече имаме миръ, — казва Албертъ успокоително.

Онзи се смѣе съ нѣкакъвъ неприятенъ смѣхъ, като че ли блѣе. — Лъжатъ ви! Искатъ само да ви замаятъ и само дебнатъ, пакъ да излѣземъ. И тогава хопъ, ще ни ловнатъ и хайде на фронта! — И той прибавя тайнствено: — Мене не могатъ ме пипна!

Гизеке ни подава рѫка. Ние сме смутени, защото мислѣхме, че той ще се премѣта като маймуна, ще бѣснѣе и ще прави гримаси, или поне ще трепери продължително, както се виждаха мнозина по улицитѣ. Вмѣсто това той ни се усмихва съ изкривени, жалки уста и казва: — Не сте си мислили това, нали?

— Ти си съвсемъ здравъ, — отвръщамъ азъ. — Какво ти е?

Той си пипва челото. — Главоболие. Като нѣкакъвъ пръстенъ въ задната часть на главата. И после Фльори…

Въ боеветѣ при Фльори той билъ засипанъ и лежалъ цѣли часове заедно съ единъ другъ, съ лице притиснато отъ една греда о хълбока на другия, на който билъ разпранъ корема. На другия главата била свободна и той викалъ. При всѣко извикване вълна кръвь заливала лицето на Гизеке. Постепенно се изтърсили и червата и застрашавали да го задушатъ. Той билъ принуденъ да ги натъпче обратно въ корема на оногова и всѣки пѫть, като посѣгалъ, онзи глухо изревавалъ.

Той разказва всичко това съвсемъ правилно и последователно. — Всѣка нощь то иде пакъ, задушавамъ се и стаята е пълна съ размазани бѣли змии и кръвь.

— Но като знаешъ, неможешъ ли да направишъ нѣщо противъ? — пита Албертъ.

Гизеке клати глава. — Нищо не помага, дори и като съмъ буденъ. Тѣ сѫ тукъ, щомъ мръкне. — Той потреперва. — Въ кѫщи скочихъ отъ единъ прозорецъ и си счупихъ крака. Тогава ме доведоха тука.

— А вие какво правите? — пита той следъ малко. — Държахте ли изпитъ?

— Не, но скоро ще бѫде, — казва Лудвигъ.

— За мене не е вече възможно, — казва Гизеке тѫжно, — такъвъ като мене нѣма да пуснатъ при децата.

Онзи, дето по-рано бѣше извикалъ: „Прикритие“ се промъква задъ Албертъ и го тупва по тила. Албертъ се стрѣсва, но пакъ се опомня. — Годенъ! — се киска онзи, — годенъ! — Той се залива отъ смѣхъ, но внезапно става сериозенъ и мълчаливо отива въ едно кюше.

— Не можете ли да пишете на майора? — пита Гизеке.

— На кой майоръ? — казвамъ азъ очудено. Лудвигъ ме бутва. — Какво да му пишемъ? — продължавамъ азъ бързо.

— Да ме пусне да отида пакъ въ Фльори, — отговаря Гизеке възбуденъ, — това би ми помогнало, сигурно. Сега навѣрно е вече съвсемъ тихо тамъ, а азъ познавамъ мѣстото само когато всичко хвърчеше въ въздуха. Ще мина презъ мъртвешката клисура покрай Калте Ерде къмъ Фльори, нѣма да се чуе никакъвъ вистрелъ и всичко ще ми мине. Тогава ще се успокоя и азъ, нали?

— И така ще ти мине, — казва Лудвигъ и слага рѫката си върху тази на Гизеке, — трѣбва само да си уяснишъ добре всичко това.

Гизеке гледа печално предъ себе си. — Пишете на майора. Казвамъ се Герхардъ Гизеке, съ к. — Очитѣ му сѫ угаснали и слѣпи. — Не можете ли да ми донесете малко каша отъ ябълки? Тъй ми се иска да хапна каша отъ ябълки!

Ние му обещаваме всичко, но той вече не ни слуша, тъй безучастенъ стана изведнъжъ. Като си тръгваме, той става и отдава честь предъ Лудвигъ. После се сгушва съ унесенъ погледъ до масата.

Отъ вратата още веднъжъ поглеждамъ къмъ него. Внезапно той скача, сякашъ се пробужда, и тича следъ насъ…

— Вземете и мене, — казва той съ страненъ, тънъкъ гласъ, — идатъ пакъ. — Той се притиска плахо о насъ. Не знаемъ какво да правимъ. Сега влиза лѣкарьтъ, вижда ни и предпазливо улавя Гизеке за раменетѣ. — Хайде да отидемъ въ градината, — му казва той спокойно, — и Гизеке послушно се остава да го отведатъ.

Навънъ вечерното слънце свѣти надъ полята. Отъ прозореца съ решетката все още се чува пѣние: — Но замъцитѣ сѫ разрушени… облацитѣ минаватъ надъ тѣхъ…

 

 

Мълчаливо вървимъ единъ до други. Браздитѣ на нивитѣ блестятъ. Тънъкъ и бледенъ се извива сърпа на месеца между клонитѣ на дърветата.

— Мисля, — казва Лудвигъ следъ малко, — че ние всички сме малко така…

Азъ го поглеждамъ. Лицето му е огрѣно отъ вечерната заря. То е сериозно и замислено. Искамъ да му отговоря, но внезапно нѣкакъвъ лекъ трепетъ минава по кожата ми; незнамъ отъ кѫде и защо.

— Не трѣбва никакъ да се говори за това, — казва Албертъ.

Отминаваме нататъкъ. Вечерната заря побледнява и сумракътъ започва. Сърпа на месеца е по-ясенъ. Отъ полетата се издига нощниятъ вѣтъръ, а въ кѫщитѣ свѣтватъ първитѣ прозорци. Стигаме въ града.

Георгъ Рае не бѣ продумалъ нищо презъ цѣлия пѫть. — Едва като спираме да си вземемъ сбогомъ, той като че се пробужда отъ своитѣ мисли. — Чухте ли, какво иска? — пита той. — Да отиде въ Фльори… да се върне обратно въ Фльори…

 

 

Не ми се отива въ кѫщи. На Албертъ сѫщо. Бавно се разхождаме на длъжъ край насипитѣ. Долу шуми рѣката. До воденицата се спираме и се облѣгаме на перилата на моста.

— Смѣшно, че не ти се иска да бѫдешъ самъ, а, Ернстъ? — казва Албертъ.

— Да, — казвамъ азъ, — не знаемъ, де ни е мѣстото.

Той кимва съ глава. — Това е то. Но все пакъ и ние трѣбва да принадлежимъ нейде.

— Да си намѣримъ най-напредъ професия, и тогава, — казвамъ азъ.

Той махва съ рѫка. — И това не е. Трѣбва да имашъ нѣщо живо, Ернстъ. Човѣкъ, разбирашъ ли?…

— Ахъ, човѣкъ, — отвръщамъ азъ, — това е най-несигурното нѣщо на свѣта. Нали видѣхме колко лесно е да го довършимъ! Трѣбва да имашъ десетина, дванадесеть, та да ти останатъ единъ двама, когато другитѣ ги сполети нѣщо.

Албертъ внимателно разглежда силуета на катедралата. — Не искамъ да кажа това, — казва той. Искамъ да кажа: човѣкъ, който наистина принадлежи къмъ тебе… Понѣкога си мисля: жена…

— Ахъ Господи! — извиквамъ азъ и си спомнямъ за Адолфъ Бетке.

— Не дрънкай, — ми се сопва Албертъ изведнъжъ, — човѣкъ все трѣбва да има нѣщо, за което да може да се държи, не разбирашъ ли? Искамъ нѣкой да ме обича, тогава той ме държи и азъ го държа! Иначе бихъ могълъ да се обѣся! — Той трепери и ми обръща гръбъ.

— Но, Албертъ, — казвамъ азъ тихо, — нѣмашъ ли насъ, другаритѣ си?

— Да, да, но това е съвсемъ друго… — а следъ малко шепне: — Деца, деца би трѣбвало да имаме… деца, които незнаятъ нищо…

Не разбирамъ добре, какво иска да каже. Но не искамъ повече да го разпитвамъ.