Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (15)

Представяхме си всичко съвсемъ другояче. Мислѣхме, че съ мощенъ акордъ ще започне за насъ сега новъ интензивенъ животъ, че ще се радваме на отново спечеления животъ: така искахме да започнемъ. Обаче днитѣ и седмицитѣ се пилѣятъ подъ рѫцетѣ ни, ние ги изпълваме съ незначителни, повърхностни нѣща, и когато се озърнемъ, виждаме, че нищо не е свършено. Бѣхме свикнали да мислимъ и да действуваме бързо — една минута закъснение и всичко можеше да бѫде свършено. Затова ни се струва, че сега животътъ ни тече много бавно; нахвърляме се върху него, обаче се отдръпваме, преди още той да ни се открие. Дълго време смъртьта ни бѣ другарь; тя бѣше бързъ играчъ, и всѣка секунда се касаеше за най-голѣмия влогъ. Това ни научи да бързаме, да мислимъ само за момента и то ни кара да виждаме сега навсѣкѫде пустота, понеже този начинъ на действие не подхожда къмъ живота. Тази пустота ни прави неспокойни, защото чувствуваме, че не ни разбиратъ, и че дори любовь не може да ни помогне. Между войници и невойници зѣе непроходима пропасть. Трѣбва сами да си помогнемъ.

Въ неспокойнитѣ ни дни, обаче, се вмъква често нѣкакво странно бучене — нѣщо като далеченъ трѣсъкъ на орѫдия — като нѣкакво глухо напомняне тамъ задъ хоризонта, което не можемъ да изтълкуваме, което не искаме да чуемъ, отъ което се отвръщаме винаги съ странния страхъ да не пропуснемъ нѣщо — като че ли нѣщо ни убѣгва. На фронта ни бѣха убѣгвали много нѣща — а на мнозина даже самиятъ животъ.