Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (26)

II

За следъ обѣдъ въ града сѫ разгласени демонстрации. Отъ месеци насамъ ценитѣ се повишаватъ и скѫпотията и лишенията сѫ по-голѣми отколкото презъ войната. Заплатитѣ не стигатъ да се набави и най-нуждното; дори и когато има пари, човѣкъ често неможе да купи нищо съ тѣхъ. Появяватъ се обаче все повече питейни и танцувални заведения, все повече се засилва спекулата и измамата.

Единични групи стачкуващи работници минаватъ презъ улицитѣ. Понѣкога ставатъ метежи. Говори се, че въ казармитѣ се събирала войска. Обаче още нищо не се вижда.

Разнасятъ се викове ура и долу. На единъ ѫгълъ говори нѣкой. Обаче после всичко внезапно затихва…

Бавно се задава едно шествие отъ хора въ избѣлѣли бойни униформи. То е съставено отъ групи, все по четири на редъ. Отпредъ носятъ голѣми бѣли дъски съ надписи: Де остава благодарностьта на отечеството? — Сакатитѣ отъ войната гладуватъ!

Еднорѫки носятъ тѣзи надписи. Тѣ често се обръщатъ, за да видятъ, дали шествието ги следва. Защото тѣ сѫ най-бързитѣ.

Следъ тѣхъ идатъ хора съ овчарски кучета на кѫси кожени каиши. Животнитѣ носятъ на врата си червения кръстъ на слѣпитѣ. Тѣ вървятъ внимателно до своитѣ господари. Спре ли шествието, тѣ веднага сѣдатъ, и слѣпитѣ се спиратъ. Понѣкога се впущатъ отъ улицата, джавкайки и въртейки опашки, кучета въ шествието да играятъ съ тѣхъ. Тѣ обаче само свеждатъ глава и не обръщатъ внимание на душенето и лая. Ушитѣ имъ сѫ наистина изпънати, внимателно наострени, очитѣ живи; обаче тѣ ходятъ, като че ли вече никога нѣма да тичатъ и скачатъ; като че ли разбиратъ, защо сѫ тука. Тѣ се различаватъ отъ своитѣ другари като милосердни сестри отъ весели селски момичета. Па и другитѣ кучета, не се опитватъ много; следъ нѣколко минути тѣ се отказватъ и си тръгватъ бързо, изглежда като че ли бѣгатъ отъ нѣщо. Само едно грамадно месарско куче стои още, съ широко разкрачени крака, и лае бавно, дълбоко и жаловито, докато шествието го отмине.

Странно е, — тѣзи хора сѫ ослѣпѣли вследствие на ранитѣ си; затова се движатъ другояче, а не като слѣпородени. Тѣ сѫ по-буйни и сѫщевременно по-предпазливи въ жестоветѣ, които още нѣматъ сигурностьта на много тъмни години. Въ тѣхъ още живѣе спомена за бои, небе, земя и сумракъ. Тѣ още се движатъ така, като че ли иматъ очи, неволно дигатъ и обръщатъ главитѣ си, за да погледнатъ тогова, който говори съ тѣхъ. Нѣкой носятъ черни клапи или превръзки на очитѣ си, повечето обаче нѣматъ нищо, сякашъ така сѫ малко по-близо до боитѣ и свѣтлината. Бледната вечерна заря блести задъ наведенитѣ имъ глави. Въ витринитѣ се запалватъ първитѣ лампи. Тѣ обаче едва усѣщатъ меката и нѣжна вечерна свѣтлина по челата си; — съ грубитѣ си ботуши тѣ вървятъ бавно презъ вѣчния мракъ, който се е простналъ като облакъ около тѣхъ, и упорито и тѫжно тѣхнитѣ мисли се качватъ и слизатъ по нищожнитѣ цифри, които трѣбва, а немогатъ да сѫ за тѣхъ хлѣбъ, прехрана и животъ. Лениво се движатъ гладъ и нужда въ угасналитѣ камери на тѣхния мозъкъ. Безпомощни и пълни съ глухъ страхъ тѣ усѣщатъ тази близость и все пакъ немогатъ да ги видятъ, немогатъ да направятъ нищо противъ онѣзи, освенъ да вървятъ по много заедно бавно презъ улицитѣ, да издигатъ съ нѣма болка мъртвитѣ си лица отъ мрака къмъ свѣтлината, къмъ ония, които още могатъ да виждатъ, да видятъ.

Задъ слѣпитѣ идатъ едноокитѣ, разкѫсанитѣ лица на раненитѣ въ главата, криви, подути уста, глави безъ носове и безъ долни челюсти, нѣкога цѣлото лице само единъ голѣмъ белегъ, само съ две три дупки тамъ дето по-рано сѫ били устата и носа. Надъ това опустошение обаче тихи, човѣшки очи, които питатъ…

Следъ тѣхъ дългитѣ редици на инвалиди съ отрѣзани крака. Мнозина иматъ вече изкуствени крака, които се отхвърлятъ на косо напредъ и скърцатъ, като стѫпватъ по каменната настилка, сякашъ цѣлиятъ човѣкъ е изкуственъ, отъ желѣзо и скоби.

После идатъ тѣзи, дето треператъ. Рѫцетѣ имъ, главитѣ имъ, дрехитѣ имъ, тѣлата имъ се тресатъ, като че ли все още треператъ отъ ужасъ. Тѣ не могатъ да спратъ това, волята имъ е вече изгаснала, мускулитѣ и нервитѣ сѫ се възбудили противъ мозъка, очитѣ сѫ станали тѫпи и безсилни.

Еднооки и еднорѫки тикатъ въ малки тръстени колички съ мушамени покривки тежко раненитѣ, които могатъ още да живѣятъ само въ такива колички. Помежду тѣхъ нѣколко теглятъ една плоска кола, съ каквато си служатъ дърводѣлцитѣ, за да пренасятъ легла или мъртвешки ковчези. На нея седи единъ трупъ. Краката му липсватъ цѣлитѣ. Това е тѣлото на единъ едъръ, силенъ мѫжъ и нищо повече. Той има широка, яка шия, широко, добро лице съ буйни мустаци. Можелъ е да бѫде преносвачъ на мебели. До него стои единъ надписъ съ разкривени букви, които навѣрно самъ е написалъ: „И азъ по бихъ искалъ да ходя, другари“. Съ сериозно лице седи той, само понѣкога се подпира на рѫцетѣ си и се мѣсти, за да седне другояче.

Шествието минава бавно презъ улицитѣ. Дето премине, всичко утихва. Веднъжъ, на ѫгъла на Хакенщрасе трѣбваше да се спре доста дълго. Тамъ се прави новъ танцуваленъ локалъ, и улицата е задръстена отъ купове пѣсъкъ, цементови коли и скели. Между скелитѣ надъ вратата вече грѣе въ червени букви: „Астория диле — питейно заведение“. Колата съ трупа стои тъкмо подъ него и чака, докато отмѣстятъ нѣколко желѣзни пръчки. Тъмната жарь на фирмата го облива и обагря лицето, което гледа мълчаливо, мрачно червено, като че ли се издува отъ нѣкаква страшна страсть и ще се пръсне ей сега въ ужасенъ викъ.

После обаче шествието отминава и лицето е пакъ само лице на преносвачъ на мобили, бледо въ бледната вечерь; то се усмихва благодарно, когато единъ другарь му пъха цигара между устнитѣ. Тихо минаватъ групитѣ презъ улицитѣ, безъ викове, безъ бунтуване, примирени, само една жалба, никакво обвинение — тѣ знаятъ: който вече не може да стреля, не може да очаква много помощь. Тѣ ще отидатъ до общината и ще стоятъ малко тамъ, нѣкой секретарь ще имъ говори нѣщо, после ще се пръснатъ и по отдѣлно ще се върнатъ въ своитѣ стаи, въ тѣснитѣ си жилища, при бледнитѣ си деца и сивата мизерия, — безъ много надежда — пленници на сѫдба, която други запалиха за тѣхъ.

* * *

Колкото по-късно става, толкова по-безпокоенъ става града. Вървя съ Албертъ изъ улицитѣ. На всѣки ѫгълъ стоятъ групи хора. Слухове прелитатъ насамъ нататъкъ. Войската се била вече сблъскала съ едно шествие на демонстранти — работници.

Отъ къмъ черквата Св. Мария изпукватъ внезапно пушки, първо отдѣлно, после цѣлъ залпъ. Албертъ и азъ се поглеждаме, после се отправяме, безъ да кажемъ ни дума, по посока на изстрелитѣ.

Все повече хора тичатъ насреща ни. — Вземайте орѫжие; проклетата шайка стреля! — викатъ тѣ. Ние тръгваме по-бързо. Промъкваме се между групитѣ, бутаме се нататъкъ, сега тичаме, нѣкаква остра, опасна възбуда ни тласка напредъ. Пъхтимъ. Пукането се засилва. — Лудвигъ! — викамъ азъ.

Той тича до насъ. Устнитѣ му сѫ стиснати, челюститѣ издадени, очитѣ студени и напрегнати — той има пакъ лицето отъ окопа. Албертъ сѫщо. Азъ сѫщо. Ние тичаме подиръ пушечнитѣ изстрели като подиръ нѣкакъвъ сигналъ, който страшно ни дърпа нататъкъ.

Кряскайки тълпата отстѫпва предъ насъ. Ние се блъскаме презъ нея. Жени сѫ си закрили очитѣ съ престилкитѣ и бѣгатъ. Единъ ревъ на ярость се издига. Отнасятъ единъ раненъ.

Дохождаме до пазаря. Тамъ войската се е настанила до кметството. Стоманенитѣ каски блестятъ унило. Предъ стълбата стои картечница, готова за стрелба. Площада е празенъ; — само по улицитѣ, които излизатъ отъ него, се трупатъ хора. Безумно би било да дойдатъ по-напредъ. Картечницата господствува надъ площада.

Обаче единъ излиза напредъ, съвсемъ самъ. Задъ него избликва тълпата отъ улицитѣ като изъ маркучи, клокочи покрай кѫщитѣ и се струпва на черенъ купъ.

Човѣкътъ обаче е много по-напредъ. На срѣдата на площада той излиза изъ сѣнката, която хвърля черквата, на свѣтло. Единъ ясенъ, остъръ гласъ извиква: — Назадъ!

Човѣкътъ издига рѫце. Месецътъ е тъй силенъ, че въ тъмното отверстие на устата се вижда какъ блестятъ бѣли зѫбитѣ му, когато захваща да говори. — Другари… — Става тихо.

Гласътъ му е самъ между черквата, масива на кметството и сѣнката, самъ на площада като нѣкакъвъ гълѫбъ, който се мѣта насамъ нататъкъ. — Другари, хвърлете орѫжието! Ще стреляте ли върху вашитѣ братя? Хвърлете орѫжието и елате при насъ!

Никога месеца не е бивалъ тъй ясенъ. Униформитѣ по стълбата на кметството сѫ като тебеширъ. Прозорцитѣ блестятъ. Освѣтената половина на черковната кула е огледало отъ зелена коприна. Каменнитѣ рицари до вратата изпъкватъ съ своитѣ каски и наличници блестейки изъ засѣнената стена.

— Назадъ или ще стреляме! — се разнася пакъ студено предишната заповѣдь. Азъ поглеждамъ къмъ Албертъ и Лудвигъ. Това бѣше нашиятъ ротенъ! Това бѣше гласа на Хелъ! Нѣкакво напрежение ме обхваща и души, като че ли ще гледамъ нѣкакво смъртно наказание. Знамъ: Хелъ ще стреля.

Тъмната човѣшка маса се движи въ сѣнката на кѫщитѣ, тя се колебае и мърмори. Минава цѣла вѣчность. После двама войници съ пушки се отдѣлятъ отъ групата и отиватъ къмъ оногова въ срѣдата. Струва ни се, че трае безкрайно дълго, докато се приближатъ, сякашъ тъпчатъ въ сива тиня все на сѫщото мѣсто — тѣ сѫ нѣкакви лъскави кукли отъ платъ съ готови за стрелба, наведени пушки. Човѣкътъ ги очаква спокойно. Когато сѫ вече близо, той казва пакъ: — Другари!…

Тѣ го улавятъ подъ мишницитѣ и го дърпатъ напредъ. Той не се противи. Тѣ го теглятъ тъй бърже, че той се препъва. Тогава отзадъ се надаватъ викове, масата се раздвижва, отъ една улица напредватъ бавно, неправилно. Ясниятъ гласъ командува: — Бързо го доведете назадъ. Ще стрелямъ!

Единъ залпъ въ въздуха. Човѣкътъ внезапно се отскубва, ала не се спасява, а тича напрѣко къмъ картечницата. — Не стреляйте, другари!

Още не е станало нищо, ала когато тълпата вижда човѣка да тича нататъкъ безъ орѫжие, тя сѫщо мръдва напредъ. Единъ тѣсенъ клинъ отъ нея се люшка като вълна надлъжъ край черквата. Въ следния мигъ надъ площада прелетява команда, гръмливо се отразява тракането на картечницата отъ кѫщитѣ и свирейки и пукайки се чукатъ крушумитѣ по каменната настилка.

Ние се хвърлихме съ свѣткавична бързина задъ издадината на една кѫща. Сковаващъ, подълъ страхъ ме обзе въ първия мигъ, съвсемъ различенъ отъ онзи на фронта. После той се превръща въ ярость. Видѣхъ човѣка, какъ се обърна и падна възнакъ. Предпазливо надничамъ отъ кюшето. Сега той тъкмо се опитва пакъ да се изправи, но не му се удава. Рѫцетѣ бавно се подкосяватъ, главата клюмва и, сякашъ е безкрайно уморено, тѣлото се плъзва по камънитѣ. — Тогава се развързва възелътъ въ гърлото ми. — Не! — крещя азъ. — Не! — пронизителниятъ викъ се запира между стенитѣ на кѫщитѣ.

Сега усѣщамъ, че нѣкой ме бутва на страна. Лудвигъ Брайеръ става и отива презъ площада къмъ тъмната купчинка смърть.

— Лудвигъ! — викамъ азъ.

Ала той отива по-нататъкъ — по-нататъкъ. Ужасенъ гледамъ следъ него.

— Назадъ! — иде командата отъ стълбата на кметството.

Лудвигъ спира за моментъ. — Продължавайте да стреляте, поручикъ Хелъ! — вика той къмъ кметството. После отива напредъ и се навежда къмъ лежащиятъ на земята.

Виждаме, че единъ офицеръ слиза отъ стълбата. Безъ да знаемъ какъ, ние внезапно стоимъ до Лудвигъ и очакваме идващия, който носи като орѫжие само бастунъ. Той не се поколебава нито мигъ, макаръ че ние сме сега трима и бихме могли, ако искаме, да го отвлѣчемъ, защото войницитѣ му нѣма да смѣятъ да стрелятъ сега, отъ страхъ да не го ударятъ.

Лудвигъ се изправя. — Поздравлявамъ ви, поручикъ Хелъ. Човѣкътъ е мъртавъ.

Ивица кръвь тече изподъ дрехата на мъртвия въ браздитѣ между камънитѣ на настилката. До дѣсната рѫка, която се подава, тънка и жълта, изъ рѫкава, се образува локва кръвь, и се отразява черна въ лунната свѣтлина.

— Брайеръ — казва Хелъ.

— Знаете ли, кой е? — пита Лудвигъ.

Хелъ го поглежда и клати глава.

— Максъ Вайлъ.

— Азъ искахъ да го оставя да побѣгне — казва Хелъ следъ малко, почти замисленъ.

— Мъртавъ е — отговаря Лудвигъ.

Хелъ свива рамене.

— Той бѣше нашъ другарь — продължава Лудвигъ.

Хелъ не отговаря.

Лудвигъ го гледа студено. — Хубавъ занаятъ!

Сега Хелъ се раздвижва. — Не е тамъ работата, — казва той, — само цельта — спокойствие и редъ.

— Цель — отвръща Лудвигъ презрително. — Отъ кога сте почнали да се извинявате? Цель! Трѣбва ви занятие — това е всичко. Оттеглете хората си, за да не се стреля повече!

Хелъ прави нетърпеливо движение. — Хората ми ще останатъ. Ако се оттеглятъ, утре ще ги нападне десеторна тълпа. Вие самъ знаете това. Следъ петь минути ще заема изходитѣ на всички улици. До тогава имате време да отнесете мъртвия.

— Хващайте! — ни казва Лудвигъ. После се обръща още веднъжъ къмъ Хелъ. — Ако се оттеглите сега, никой нѣма да ви нападне. Ако останете, ще има още мъртви. Чрезъ васъ. Знаете ли това?

— Знамъ — отговаря Хелъ студено.

Една секунда стоимъ още срещу него. Хелъ ни изглежда по редъ. Моментътъ е страненъ. Нѣщо се счупва.

После ние взимаме отпуснатото тѣло на Максъ Вайлъ и го отнасяме. Улицитѣ сѫ пакъ пълни съ хора. Когато идемъ, ни се отговаря широкъ пѫть. Викове прелитатъ: — Кучета! Кървава полиция! Убийци! — Отъ гърба на Максъ Вайлъ капе кръвь.

Занасяме го въ най-близката кѫща. Това е холандския танцуваленъ локалъ. Нѣколко санитари вече превързватъ двама души, които лежатъ на паркета. Една жена съ окървавена престилка стене и постоянно иска да си върви въ кѫщи. Съ мѫка я задържатъ, докато намѣрятъ носилка и дойде лѣкарь. Тя е ранена въ корема. До нея лежи мѫжъ, облѣченъ въ старата си войнишка куртка. Дветѣ му колѣне сѫ пробити. Жена му колѣничи до него и плаче: — Той нищо не е направилъ! Само минаваше отъ тамъ! Азъ само му носѣхъ яденето! — Тя показва сивата емайлова тенджера съ дръжки. — Само яденето му…

Танцувачкитѣ сѫ се свили въ едно кюше. Съдържателя на локала тича възбуденъ насамъ нататъкъ и пита, дали не може да занесатъ раненитѣ другаде. Неговото заведение ще бѫде съсипано, ако се разчуе това. Никой гостъ нѣма вече да иска да танцува. Антонъ Демуръ въ знатната си портиерска униформа носи шише конякъ и го държи до устата на ранения. Съдържательтъ гледа ужасенъ и му прави знаци, обаче Антонъ не се смущава. — Вѣрвашъ ли, че ще ми спасятъ краката? — пита ранениятъ. — Азъ съмъ шофьоръ.

Пристигатъ носилкитѣ. Вънъ пакъ пукатъ пушки. Ние скачаме. Чува се крѣсъкъ и дрънкане на стъкла. Тичаме навънъ. — Къртете калдаръма! — вика единъ и забива мотика въ камънитѣ. Отгоре хвърлятъ дюшеци, столове, една детска количка. Отъ площада блѣсватъ изстрели. Отъ покривитѣ сега сѫщо пука.

— Гасете фенера! — Единъ изкача напредъ и замѣрва съ тухла. Веднага е тъмно. — Козоле! — вика Албертъ. Той е. Валентинъ е при него. Изстрелитѣ като нѣкакъвъ водовъртежъ привлѣкоха всички насамъ. — Насамъ, Ернстъ, Лудвигъ, Албертъ! — реве Козоле — тия свини стрелятъ върху жени!

Ние стоимъ въ вратитѣ на кѫщитѣ, изстрели свирятъ, хора крѣщятъ, ние сме затрупани, увлѣчени, смазани, бѣсни отъ ярость. Кръвь пръска по настилката на улицитѣ, ние сме пакъ войници, пакъ ни е обзело, трещейки и бушувайки, предишното, войната бѣснѣе надъ насъ, между насъ, въ насъ — свършено е всичко, другарството надупчено съ картечници, войници стрелятъ срещу войници, другари срещу другари, свършено, свършено.