Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (3)

I

Ротата марширува бавно, защото сме уморени и има ранени съ насъ. Поради това нашата група малко по малко остава назадъ. Мѣстностьта е хълмиста и когато пѫтьтъ се издигне, отгоре можемъ да видимъ отъ едната страна остатъка отъ нашитѣ части, а отъ другата гѫститѣ безкрайни линии, които ни следватъ. Това сѫ американци. Като широка рѣка се провиратъ тѣхнитѣ вериги между редицитѣ дървета, а надъ тѣхъ прелита безпокойното блѣскане на орѫжията. Наоколо пъкъ лежатъ безмълвнитѣ поля, и върховетѣ на дърветата стърчатъ сериозни и безучастни въ своитѣ есенни багри всрѣдъ тоя нахлуващъ порой отъ хора.

Задъ кѫщитѣ, въ които лежахме, тече рѣка, заобиколена съ върби. Тѣсна пѫтечка върви надлъжъ съ нея. Единъ следъ другъ, въ дълга редица, ние вървимъ по нея. Козоле е първиятъ. До него върви Волфъ, ротното куче, и души торбата му съ хлѣба.

Изведнъжъ на кръстопѫтя, дето пѫтеката се влива въ главния пѫть, Фердинандъ отскача назадъ.

Внимание!

Въ следния моментъ ние вече дигаме пушкитѣ и се пръсваме. Козоле лежи готовъ за стрелба въ рова на шосето, Юпъ и Троске се снишаватъ, оглеждайки мѣстото, задъ една бъзовина, Вили Хомайеръ дръпва ремъка съ рѫчнитѣ бомби, дори и Брайеръ и Кортхаусъ сѫ готови за борба.

Надлъжъ по селския пѫть се задаватъ американци. Тѣ се смѣятъ и бърборятъ помежду си. Тѣ сѫ челната часть, която ни е настигнала.

Адолфъ Бетке, единственъ между насъ, се бѣше спрѣлъ. Сега той спокойно излиза нѣколко крачки изъ прикритието. Козоле става. Ние другитѣ сѫщо се опомняме и си прибираме, смутени и засрамени, ремъцитѣ и пушкитѣ — нали отъ нѣколко дена не се воюва.

Американцитѣ се сепватъ като ни виждатъ. Разговорътъ имъ се прекѫсва. Тѣ се приближаватъ бавно. Ние се оттегляме къмъ една плѣвня, за да ни е прикритъ гърба, и чакаме. Раненитѣ взимаме въ срѣдата.

Следъ минута мълчание отъ групата се отдѣля единъ дълъгъ като върлина американецъ, иде къмъ насъ и кима.

— Ало, другарю!

Адолфъ Бетке сѫщо издига рѫка. „Другарю!“

Напрежението изчезва. Американцитѣ се приближаватъ. Следъ единъ мигъ ние сме окрѫжени отъ тѣхъ. Толкова отъ близо сме ги виждали до сега, само като пленници или мъртви.

Моментътъ е страненъ. Ние ги гледаме мълчаливо. Тѣ стоятъ въ полукрѫгъ около насъ, все високи, снажни хора, по което личи, че всѣкога сѫ могли да се наядатъ до насита. Всички сѫ млади — нито единъ не е приблизително като Адолфъ Бетке или Фердинандъ Козоле — а това съвсемъ не сѫ най-възрастнитѣ между насъ. Обаче и никой не е толкова младъ като Албертъ Троске или Карлъ Брьогеръ, — а това все още не сѫ нашитѣ най-млади.

Тѣхнитѣ униформи и шинели сѫ нови; обувкитѣ имъ непромокаеми и по мѣрка; орѫжието имъ хубаво и джобоветѣ пълни съ муниция. Всички сѫ свежи и неизхабени.

Въ сравнение съ тѣхъ ние сме просто разбойническа шайка. Нашитѣ дрехи сѫ избѣлѣли отъ мръсотата на годинитѣ, отъ дъжда на Аргонитѣ, отъ варьта въ Шампань, отъ блатната вода въ Фландрия. Шинелитѣ ни сѫ на дрипи отъ гранатни парчета и шрапнели, кърпени съ груби бодове, хванали кора отъ глина и понѣкога отъ кръвь. Обущата ни разкривени; орѫжието изхабено; муницията почти свършена; всички сме еднакво изкаляни, еднакво загрубѣли; еднакво уморени.

Все повече части пристигатъ. Мегданътъ е пъленъ съ любопитни.

Ние стоимъ все още въ кюшето, струпани около нашитѣ ранени — не защото ни е страхъ, но защото се чувствуваме свързани единъ съ другъ. Американцитѣ се побутватъ и сочатъ нашитѣ стари изтъркани вещи. Единъ предлага на Брайеръ кѫсъ бѣлъ хлѣбъ, но той не го взима, макаръ че въ очитѣ му се чете гладъ.

Изведнъжъ нѣкой сочи съ сподавено възклицание превръзкитѣ на нашитѣ ранени. Тѣ сѫ отъ крепова хартия, превързани съ канапи. Всички поглеждатъ насамъ, после се дръпватъ и си шепнатъ. Приветливитѣ имъ лица ставатъ състрадателни, защото виждатъ, че нѣмаме дори и превръзки отъ платъ.

Войникътъ, който преди ни заговори, слага рѫка на рамото на Бетке. „Нѣмци — добри солдатъ“, казва той, — „храбри солдатъ“.

Другитѣ киматъ усърдно.

Ние не отговаряме, защото сега не можемъ да отговоримъ. Последнитѣ седмици много ни съсипаха, защото всички чакахме миръ, а трѣбваше все да се биемъ и безъ полза да губимъ хора. Обаче не питахме много-много, ами вършехме това, както го бѣхме вършили презъ цѣлото време, и на края нашата рота имаше само тридесеть и двама души отъ двеста. Така излѣзохме, безъ повече да размишляваме и безъ да чувствуваме друго, освенъ че добре сме извършили каквото ни бѣше възложено.

Сега, обаче, подъ състрадателнитѣ погледи на американцитѣ разбираме, колко безсмислено е било всичко това напоследъкъ. Гледката на тѣхнитѣ безкрайни, богато снабдени редици ни показва срещу какво надмощие отъ хора и материалъ безнадеждно сме се опирали. Ние си хапемъ устнитѣ и се споглеждаме.

Бетке си издърпва рамото изъ подъ рѫката на американеца, Козоле гледа втренчено предъ себе си, Лудвигъ Брайеръ се изправя — ние улавяме по-здраво пушкитѣ си, коститѣ ни се изпъватъ, погледитѣ ставатъ по-твърди и не се навеждатъ, ние пакъ гледаме напредъ въ мѣстностьта, отъ която идемъ, лицата ни отъ вълнение ставатъ твърди и като гореща вълна минава още веднъжъ предъ насъ всичко, що сме направили, изстрадали и всичко що сме оставили задъ насъ.

Не знаемъ, какво ни е; но ако сега долетѣше нѣкоя остра дума, тя би ни грабнала, щемъ не щемъ, бихме се втурнали напредъ, буйни, запъхтѣни, обезумѣли и загубени, и бихме се борили, — въпрѣки всичко, бихме се борили пакъ.

* * *

Единъ плещестъ подофицеръ съ пламнало лице се провира къмъ насъ. Той обсипва Козоле, който е най-близо до него, съ потокъ нѣмски думи. Фердинандъ трепва, толкова го изненадва това.

— Тоя говори точно като насъ, — казва той очуденъ на Бетке, — какво ще речешъ?

Човѣкътъ говори дори по-добре и по-плавно отъ Козоле. Той разказва, че преди войната е билъ въ Дрезденъ и ималъ тамъ много приятели.

— Въ Дрезденъ ли? — пита Козоле все по-смаянъ, — и азъ съмъ билъ тамъ две години.

Подофицерътъ се усмихва, като че ли това е нѣкакво отличие. Той казва въ коя улица билъ живѣлъ.

— Само петь минути отъ менъ, — заявява Фердинандъ възбуденъ, — какъ не сме се видѣли! Познавате ли случайно вдовицата Полъ, на ѫгъла на улица Иоханисъ? Една дебела, съ черна коса? Хазяйката ми!

Подофицерътъ не я познава, познава, обаче, финансовия съветникъ Цандеръ, за когото пъкъ Козоле не може да се сѣти. Ала и двамата си спомнятъ за Елба и за двореца и се гледатъ свѣтнали отъ радость, сякашъ сѫ стари приятели. Фердинандъ удря подофицера по рѫката: „Я гледай, я гледай — бъбре нѣмски като дъртъ и е билъ въ Дрезденъ! Ей човѣче, защо собствено водихме война, ние двамата?“

Подофицерътъ се смѣе и сѫщо не знае. Той вади пакетче съ цигари и го поднася на Козоле. Този бързо посѣга, защото за една хубава цигара всѣки отъ насъ охотно би далъ кѫсъ отъ душата си. Нашитѣ сѫ отъ букова шума и сѣно и то по-добритѣ сортове. Валентинъ Лаеръ твърди, че обикновенитѣ били отъ морска трева и сушенъ конски торъ, а Валентинъ е познавачъ въ тия работи.

Козоле съ наслада духа дима предъ себе си, ние жадно го гълтаме. Лаеръ побледнява. Ноздритѣ му треперятъ. „Дай да смукна веднъжъ“, казва той умолително на Фердинанда. Обаче преди да вземе цигарата, другъ американецъ му подава пакетъ хубавъ американски тютюнъ. Той го гледа безъ да вѣрва. После взима и мерише тютюна. Лицето му просиява. Колебливо той повръща пакетчето. Обаче другиятъ се дърпа и сочи усърдно къмъ кокардата на Лаеровата фуражка, която се подава изъ торбата му съ хлѣба.

Валентинъ не го разбира. „Той иска да смѣни тютюна за кокардата“, обяснява подофицерътъ отъ Дрезденъ. Това Лаеръ още по-малко разбира. Тоя първокачественъ тютюнъ за една тенекиена кокарда — тоя приятель трѣбва да е побърканъ. Валентинъ не би далъ тютюна, дори ако зарадъ него го направѣха веднага подофицеръ или подпоручикъ. Той веднага предлага на другия цѣлата си фуражка и съ разтреперани рѫце жадно си натъпква първата лула.

Сега разбрахме, каква била работата: американцитѣ искатъ да смѣнятъ. Познава се, че неотдавна сѫ на война; събиратъ спомени: нашивки, кокарди, токи, ордени, войнишки копчета. Ние срещу това се снабдяваме съ сапунъ, цигари, шоколадъ и консерви. За кучето искатъ да ни дадатъ на това отгоре и шепа пари; но нека даватъ колкото искатъ, Волфъ ще си остане съ насъ.

Добре провървѣ на нашитѣ ранени. Единъ американецъ съ толкова злато въ устата, че муцуната му блестѣше като лѣярница за месингъ, поиска парчета отъ превръзкитѣ съ кръвь, за да може да докаже въ кѫщи, че наистина сѫ били отъ хартия. За тѣхъ предлага първокачествени бисквити и цѣлъ снопъ превързоченъ материалъ. Грижливо и много доволенъ той прибира въ портфейла си парцалчетата, особено тия отъ Лудвигъ Брайеръ. Защото това е офицерска кръвь. Лудвигъ трѣбваше да напише съ моливъ мѣстото, името и частьта си, за да може да види всѣки въ Америка, че не е лъжа. Отначало той не иска, обаче, Вайлъ го предумва — че превързоченъ материалъ ни бѣше крайно необходимъ. Освенъ това бисквититѣ бѣха за него, при тая дизентерия, цѣло спасение.

Най-добрата сдѣлка, обаче, направи Артуръ Ледерхозе. Той довлича цѣлъ сандъкъ съ ордени, които е намѣрилъ въ една напусната канцелария. Единъ американецъ, смачканъ като него, съ сѫщо такова лимонено лице, иска да купи цѣлия сандъкъ. Обаче Ледерхозе го поглежда съ дълъгъ, хитъръ погледъ изъ полусвититѣ си очи. Американецътъ издържа погледа сѫщо тъй неподвижно и нагледъ добродушно. Двамата си приличатъ като братя. Надъ война и смърть тукъ внезапно се сблъсква нѣщо, което е надвило всичко: търговския духъ.

Обаче противникътъ на Ледерхозе скоро забелязва, че тукъ не може да направи нищо, защото Артуръ не се лъже и знае, че търговията на дребно ще е по-износна. До него постепенно се събиратъ купъ нѣща, дори масло, коприна, яйца, долни дрехи и на края той стърчи като нѣкакъвъ колонияленъ магазинъ.

Ние потегляме. Американцитѣ викатъ и киматъ следъ насъ. Особено подофицерътъ отъ Дрезденъ е неуморимъ. И Козоле е развълнуванъ, доколкото е възможно това за единъ старъ войникъ. Той грухти нѣщо за сбогомъ и кима, ала у него изглежда, като че ли се нѣщо заканва. После се обръща къмъ Бетке:

— Разумни хора, нали?

Адолфъ кимва. Мълчаливо вървимъ нататъкъ. Фердинандъ оборва глава. Той мисли. Това той не прави често, но като го обхване, той е жилавъ и дълго предъвква все едно и сѫщо.

Отъ селата хората гледатъ втренчено следъ насъ. Въ кѫщурката на единъ стрелочникъ има цвѣтя на прозореца. Една жена кърми дете. Тя е облѣчена съ синя рокля. Кучета лаятъ следъ насъ. Волфъ се връща. На пѫтя пѣтелъ кълве една кокошка. Ние разсѣяно пушимъ.

* * *

Маршируваме и маршируваме. Зоната на полскитѣ болници. Зоната на складоветѣ за прехрана. Паркъ съ платани. Подъ дърветата носилки съ ранени. Листата падатъ и ги покриватъ съ злато и червено.

Лазаретъ за пострадали отъ газъ. Тежки случаи, които не могатъ да се пренасятъ. Сини, восъчни, зелени лица, мъртви очи, разядени отъ киселината, умирающи, които хъркатъ и се давятъ. Всички искатъ да ги пренесатъ, защото ги е страхъ отъ пленъ. Като че ли не е все едно, де ще умратъ.

Опитваме се да ги утешимъ, като имъ казваме, че американцитѣ по-добре ще ги гледатъ. Ала тѣ не слушатъ и продължаватъ да викатъ, да ги вземемъ.

Тѣхнитѣ викове сѫ страшни. Бледнитѣ лица изглеждатъ тъй недействителни навънъ въ ясния въздухъ. Най-ужасното сѫ, обаче, брадитѣ. Тѣ стоятъ странни, сами за себе си, твърди и упорити, буйно израсли около челюститѣ, сякашъ нѣкакъвъ черъ гѫбенъ пластъ, който се храни, колкото повече тѣ отпадатъ.

Нѣкои отъ тежко раненитѣ простиратъ тънкитѣ си сиви рѫце като деца. „Вземете ме, другари“, просятъ тѣ, „вземете ме, другари!“

Въ очнитѣ имъ кухини вече лежатъ дълбоки, чужди сѣнки, отъ които изпъкватъ само зеницитѣ, като на давящи се.

Постепенно викането отслабва. Пѫтищата бавно отминаватъ. Ние влачимъ много нѣща, защото нали трѣбва да занесемъ нѣщо въ кѫщи? По небето има облаци. Следъ обѣдъ слънцето се подава, и брези, съ по нѣколко листа само, се отражаватъ въ дъждовнитѣ локви край пѫтя. Леко, синьо ухание се носи между клонитѣ.

Докато марширувамъ, съ раница на гърба, навелъ глава, виждамъ по края на пѫтя въ бистритѣ дъждовни бари образа на свѣтлитѣ копринени дървета, който е по-силенъ въ това случайно огледало, отколкото въ действителностьта. Като посадени въ кафяната почва лежатъ тукъ парче небе, дървета, дълбочина и яснота, и азъ внезапно изтръпвамъ. За пръвъ пѫть отъ толкова време чувствувамъ, че има нѣщо хубаво, че това тука е просто хубаво, хубаво и чисто, че е хубаво това отражение въ локвата предъ мене… и въ това потръпване трепва и сърдцето ми, всичко пада за мигъ, и сега за първи пѫть чувствувамъ: миръ, виждамъ: миръ, усѣщамъ напълно: миръ. Натиска, който до сега държеше всичко здраво, отстѫпва, нѣщо ново, непознато прелетява — чайки, бѣли чайки, миръ, трептящъ хоризонтъ, трепетно очакване, пръвъ погледъ, предчувствие, надежда, нѣщо, което се издига, прелива, иде: миръ.

Азъ се стресвамъ и озъртамъ: — задъ менъ лежатъ другаритѣ ми на носилки и все още викатъ. Миръ е, а тѣ все пакъ трѣбва да умратъ. А азъ треперя отъ радость и не се срамувамъ. Странно е това.

Може би за това всѣкога има война, защото единиятъ никога не може напълно да почувствува, колко страда другиятъ.