Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (33)

I

Земята мерише на мартъ и теменужки. Иглики се подаватъ подъ влажната шума. Морави блестятъ браздитѣ на нивитѣ.

Ние вървимъ по една горска пѫтека. Вили и Козоле напредъ. Валентинъ и азъ следъ тѣхъ. За пръвъ пѫть отъ дълго време сме пакъ заедно. Сега се виждаме много рѣдко.

Карлъ ни даде за тоя день своя новъ автомобилъ. Но той самъ не дойде, нѣма време. Отъ нѣколко месеца той печели много пари, защото марката пада и това благоприятствува на неговата търговия. Шофьора му ни докара до тука.

— Какво правишъ собствено, Валентинъ? — питамъ азъ.

— Обикалямъ по панаиритѣ, — отговаря той. — Съ една люлка съ лодки.

Поглеждамъ го очудено. — Че отъ кога?

— Вече сума време. Партньорката ми ме напусна. Тя сега танцува въ единъ баръ. Фокстротъ и танго. Това днесъ повече се търси. Да, а за такава работа единъ старъ фронтовъ чуканъ като мене не е достатъчно финъ.

— Изкарвашъ ли поне нѣщо? — питамъ азъ.

Той махва съ рѫка. — Спри! За да живѣя — малко, за да умра — премного! А това вѣчно скитане! Утре валяка пакъ почва да се търкаля! Заминаваме за Крефелдъ. Съвсемъ закѫсахме, Ернстъ! Кѫде собствено се дѣва Юпъ?

Азъ свивамъ рамене. — Изселилъ се е. Както и Адолфъ. Нищо не се чува вече за тѣхъ.

— Ами Артуръ?

— Той скоро ще е милионеръ, — отвръщамъ азъ.

Козоле се спира и протѣга рѫце. — Деца, — да се разхождашъ е много хубаво — ами да не си безъ работа!

— Не се ли надѣвашъ, да намѣришъ скоро нѣкаква работа? — пита Вили.

Фердинандъ клати глава. — Нѣма да е лесно. Азъ съмъ въ черния списъкъ. Не съмъ достатъчно кротъкъ. Ехъ, поне съмъ здравъ. За сега заемамъ отъ Тяденъ. Той е тлъстъ сега.

На една полянка се спираме. Вили изважда кутия цигари, които Карлъ му бѣше далъ. Лицето на Валентинъ се прояснява. Сѣдаме и пушимъ.

Върховетѣ на дърветата скърцатъ леко. Нѣколко кадънки чуруликатъ. Слънцето е вече силно и топло. Вили се прозява отъ все сърдце и се изтѣга на палтото си. Козоле си прави отъ мѫхъ подпора за главата и сѫщо си лѣга. Валентинъ седи замисленъ до дънера на единъ букъ и разглежда единъ зеленъ бръмбаръ.

Поглеждамъ близкитѣ лица, за мигъ всичко странно се залюлява — ние сме пакъ заедно, както тъй често по-рано — само нѣколцина — но и ние самитѣ наистина ли сме заедно?

* * *

Козоле внезапно се вслушва. Отъ далечъ се зачуватъ гласове. Млади гласове. Навѣрно ученици екскурзиянти, които въ тоя сребристо забуленъ день правятъ, съ китари и ленти, първия си излетъ. Преди войната и ние правѣхме така — Лудвигъ Брайеръ, Георгъ Рае и азъ.

Облѣгамъ се назадъ и мисля за времето тогава; — за вечеритѣ предъ огъня, за народнитѣ пѣсни, китаритѣ, нощитѣ предъ палатката. Това бѣ нашата младость. Въ годинитѣ преди войната живѣеше въ романтиката на странствуващитѣ птички^[1] въодушевлението за ново свободно бѫдеще; то пламтѣ още нѣколко време въ окопитѣ и рухна въ 1917 година въ ужаса на масовитѣ сражения.

Гласоветѣ се приближаватъ. Подпирамъ се на рѫцетѣ си и издигамъ глава, за да ги видя като минатъ. Странно, преди нѣколко години само и ние принадлежахме къмъ тѣхъ, а сега това е сякашъ нѣкакво съвсемъ ново поколѣние, едно поколѣние следъ насъ, което пакъ може да поеме това, що ние трѣбваше да изтървемъ.

Викове се разнасятъ. Цѣлъ потокъ гласове, почти хоръ. После само единственъ гласъ, неясенъ, още не се разбира. Клончетата се кършатъ и почвата ехти глухо отъ много стѫпки. Пакъ се извиква. Пакъ стѫпки, кършене на клончета, тишина. После ясно и разбрано една заповѣдь: — Отъ дѣсно приближава кавалерия — на групи обърни на дѣсно — маршъ — маршъ!

Козоле скача. Азъ сѫщо. Споглеждаме се. Нѣкакъвъ призракъ ли ни дразни? Какво значи това?

Но ето ги че изкачатъ изъ храститѣ, тичатъ край гората, залѣгатъ по земята… — Мѣрникъ четиристотинъ! — крѣска пакъ гласа отъ преди. — Стреляй!

Нѣщо трака и пука. Една дълга редица петнадесеть — до седемнадесетгодишни момчета лежатъ пръснати до края на гарата. Тѣ сѫ облѣчени съ куртки я препасани съ кожени колани. Всички сѫ облѣчени еднакво — сиви куртки гамаши и фуражки съ значки — умишлено е подчертана униформата. Всѣки има тояга съ желѣзенъ връхъ, съ която удря по дърветата, за да наподобява пушечната стрелба.

Подъ воинственитѣ фуражки обаче надничатъ млади, червенобузи детски лица. Внимателно и възбудено тѣ се взиратъ къмъ кавалерията, която иде отъ дѣсно. Тѣ не виждатъ нѣжното чудо на теменужкитѣ подъ кафяната шума — нито моравата омара на зачатието надъ нивитѣ, — нито мѫхнатата вълнеста козина на младия заякъ, който подскача изъ браздитѣ. Но не, тѣ виждатъ заяка — обаче се прицелватъ само по него, и по-силно се чува тракането по дънеритѣ. Задъ тѣхъ стой единъ едъръ мѫжъ съ малко коремъ, сѫщо съ куртка и гамаши, той дава енергични заповѣди: — Стреляй по-спокойно! Мѣрникъ двесте! — Той има воененъ далекогледъ и наблюдава неприятеля.

— Ахъ, небесни Боже! — казвамъ азъ поразенъ.

Козоле се бѣ съвзелъ отъ своето очудване. — Какви сѫ тия глупави идиотщини? — вика той разяренъ.

Но зле е попадналъ. Водачътъ, къмъ когото се присъединяватъ още двама, гърми и трѣщи. Мекиятъ пролѣтенъ въздухъ бръмчи отъ силни изрази. — Свивай си муцуната, страхливецо! Врагове на отечеството. Предателска шайка!

Момчетата усърдно пригласятъ. Едно свива рѫчичката си на юмрукъ. — И васъ ще ви подберемъ веднъжъ! — вика то съ звънливъ гласъ. — Страхливци! — подхваща друго. — Пасифисти! — трето. — Трѣбва да се довършатъ тѣзи болшевици, по-рано нѣма да се освободи Германия! — вика бързо като научено четвърто.

— Така! — учительтъ го тупа по рамото и се изстѫпва напредъ. — Прогонете ги, момчета!

Въ тоя мигъ се събужда Вили. До сега бѣше спалъ. Въ това си е все старъ войникъ — щомъ се обтегне, заспива веднага.

Той се изправя. Водачътъ веднага се спира. Вили се озърта ококорено и после се изсмива. — Балъ съ маски ли има тука? — пита той. После схваща ситуацията. — Така е добре, — ръмжи той къмъ водача, — много време наистина ни липсвахте вече! Да, да, отечество — вие само сте го взели съ тапия, а? Другитѣ сѫ все предатели, а? Смѣшно: три четвърти отъ нѣмската армия били все предатели. Я се махайте, вампири проклети! Не можете ли да оставите на децата нѣколко години, когато тѣ още нищо не знаятъ за тия работи?

Водачътъ оттегли армията си. Но гората ни опротивѣ. Връщаме се назадъ къмъ селото. Задъ насъ се носи ритмично и отсѣчено: Напредъ! Маршъ! — Напредъ!

— Напредъ! — Вили се хваща за коситѣ. — Да ни бѣше казалъ нѣкой това на фронта!

— Да — казва Козоле сърдито — така се захваща пакъ.

* * *

Предъ селото намираме малка гостилница съ градина, въ която вече сѫ извадени нѣколко маси. Макаръ че Валентинъ следъ единъ часъ трѣбва да бѫде пакъ при своитѣ люлки, сѣдаме за малко, за да използуваме времето, — кой знае, кога пакъ ще се съберемъ!

Бледна вечерна заря обагря небето. Азъ мисля все за сцената преди малко. — Ахъ, Господи, Вили, — казвамъ азъ, — ние още живѣемъ и едва излѣзохме отъ тамъ, — какъ е възможно да има вече пакъ хора, които да правятъ такова нѣщо?

— Всѣкога ще ги има, — отговаря Вили необикновено сериозно и замислено, — но и насъ все ще ни има. Така като насъ мислятъ още сума хора. Повечето, може да ми повѣрвате. На мене отъ тогава — отъ Лудвигъ и Албертъ — ми е минало много презъ кратуната, и азъ намирамъ, че всѣки по свой начинъ може да върши нѣщо, дори и когато вмѣсто глава има рѣпа. Идущата седмица свършва ваканцията ми и пакъ трѣбва да вървя да даскалувамъ на село. Но на това просто се радвамъ. Ще науча децата, какво наистина е тѣхното отечество. Тѣхната родина, а не нѣкаква политическа партия. Тѣхната родина сѫ дърветата, нивитѣ, земята, а не надути приказки. Дълго обмисляхъ това и намѣрихъ най-после, че сме достатъчно възрастни, за да имаме нѣкаква задача. Ето моята! Тя не е голѣма, признавамъ. Но за менъ стига. Азъ не съмъ Гьоте.

Азъ кимвамъ утвърдително и дълго го гледамъ. После тръгваме.

Шофьора ни чака. Тихо се плъзга колата презъ бавно настѫпващата мрачина. Близо сме до града и вече блѣскатъ първитѣ лампи. Тогава въ скърцането и въртенето на колелата се смѣсва нѣкакъвъ провлѣченъ, дрезгавъ, гърленъ звукъ — по нощното небе се носи, по направление къмъ изтокъ единъ остъръ клинъ — ято диви гѫски.

Ние се споглеждаме. Козоле иска да каже нѣщо, но после млъква. Всички мислимъ сѫщото. Идва градътъ съ шумъ и улици. Валентинъ слиза. После Вили. После Козоле.