Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (6)

I

Като кофа вода, плисната по камънитѣ, ние се пръскаме предъ гарата на разни страни. Въ щурмова стѫпка маршируватъ Козоле, Брьогеръ и Троске надолу по улица Хенрихъ. Сѫщо тъй бързо се опѫтвамъ и азъ съ Лудвигъ къмъ станционната алея. Ледерхозе изхвърча като стрела, безъ да вземе сбогомъ, съ всичкитѣ си стоки. Тяденъ накара Вили набързо да му опише пѫтя къмъ Пуфъ; само Юпъ и Валентинъ не бързатъ. Никой не ги очаква и тѣ бавно се отправятъ къмъ чакалнята, дето се надяватъ да получатъ храна. После ще отидатъ въ казармата.

Отъ дърветата на станционната алея капе вода, низки облаци минаватъ бързо. Нѣколко войници отъ най-младия наборъ идатъ насреща ни. Тѣ носятъ червени ленти на рѫкавитѣ си. „Долу еполетитѣ“, вика единъ и се впуща върху Лудвигъ.

— Свивай си устата, момче, казвамъ азъ и го тиквамъ настрана.

Други се блъскатъ насамъ и ни ограждатъ. Лудвигъ спокойно поглежда първия и отминава. Онзи се дръпва назадъ. Но тогава се явяватъ двама моряци и се впущатъ къмъ насъ.

— Свини, не виждате ли, че е раненъ? — рева азъ и си свалямъ раницата, за да ми сѫ по-свободни рѫцетѣ. Обаче Лудвигъ вече лежи на земята, защото съ тази рана на рѫката той е съвсемъ беззащитникъ. Моряцитѣ дърпатъ униформата му и го тъпчатъ.

— Подпоручикъ! — крѣска единъ женски гласъ, — убийте го, това кръвожадно псе!

Преди да мога да му помогна, удрятъ ме въ лицето, та залитамъ. — Пъкленъ скотъ! — пъшкамъ азъ и ритвамъ нападателя си въ корема. Той изохква и пада. Веднага трима се хвърлятъ върху мене. Кучето залавя единия за тила. Обаче останалитѣ ме повалятъ. — Изгасете — вади ножа, — крѣсва жената.

Между краката имъ виждамъ, какъ Лудвигъ души съ свободната си лѣвица единъ морякъ, когото е успѣлъ да повали, като го е ударилъ задъ колѣнетѣ. Той не го пуща, макаръ че другиятъ го блъска силно. Единъ ме удря по главата съ каиша си, другъ съ юмрукъ въ зѫбитѣ. Волфъ наистина го захапва веднага за колѣното, но все още не можемъ да станемъ, тѣ все ни повалятъ и искатъ да ни стѫпчатъ на каша. Опитвамъ се да си докопамъ револвера. Обаче въ сѫщия моментъ единъ отъ моитѣ нападатели се сгромолясва заднешкомъ до мене на улицата. Втори трѣсъкъ — още единъ се тръшва, веднага следъ това и трети — тукъ трѣбва да се е намѣсилъ Вили.

Той се бѣ притекълъ въ галопъ, свалилъ си още по пѫтя раницата и сега бѣснѣе надъ насъ. Сграбчва двама наведнъжъ съ юмруцитѣ си и имъ блъска главитѣ една о друга. Тѣ веднага загубватъ съзнание, защото когато Вили побѣснѣе, той е сѫщински желѣзенъ чукъ. Ние сме свободни, азъ скачамъ, обаче другитѣ вече бѣгатъ. Удава ми се още да бухна едного съ раницата си, после се обръщамъ къмъ Лудвигъ.

Вили вече ги преследва. Той забелязалъ, че двамата моряци биели Лудвигъ. Единиятъ лежи цѣлъ насиненъ и стене въ хендека, а кучето ръмжи надъ него; следъ втория тича Вили и коситѣ му се развѣватъ като червенъ ураганъ.

Превръзката на Лудвигъ е стѫпкана. Презъ нея блика кръвь. Лицето му е изцапано, челото наранено отъ единъ ритникъ. Той се изтрива и бавно става. — Много ли те удариха? — питамъ азъ. Мъртво бледенъ той клати глава.

Вили между това докопа моряка и го влачи като чувалъ насамъ. — Проклети свини, — скърца съ зѫби той, — цѣлата война си стояхте на сѣнка на корабитѣ си, не чухте пушка да пукне, а сега сте си разтворили зурлитѣ и ще нападате войницитѣ отъ фронта, а! Ще ви науча азъ васъ! На колѣни тука, етапно говедо! Моли го за прошка!

Той блъсва войника предъ Лудвигъ и изглежда тъй страшенъ, че човѣкъ наистина може да се уплаши. — Ще те пребия, — съска той, — на парчета ще те накѫсамъ, долу, на колѣни!

Войникътъ скимти. — Остави го, Вили, — казва Лудвигъ и си прибира вещитѣ.

— Какво? — пита този смаянъ, — полудѣлъ ли си? Я вижъ, какъ ти изтѫпкаха рѫката!

Лудвигъ вече отминава. — Ахъ, пусни го да си върви!

За мигъ Вили се чуди на Лудвигъ и нищо не разбира, после, клатейки глава, пуща моряка. — Е добре, ха бѣгай! — Но той не може да се въздържи и го ритва още веднъжъ, тъй че онзи два пѫти се премѣтва.

Вървимъ нататъкъ. Вили се кара, защото трѣбва да говори, когато е сърдитъ. Лудвигъ обаче мълчи.

Внезапно виждаме на ѫгъла на следнята улица, че пакъ се задава тълпата отъ побѣгналитѣ. Тѣ сѫ си докарали подкрепление. Вили си сваля пушката. — Напълни и тури предпазителя! — казва той и очитѣ му се свивать. Лудвигъ си изважда револвера, и азъ сѫщо си приготвямъ пушката за стрелба. До сега това бѣше само нѣкаква блъсканица, но сега става сериозно. За втори пѫть нѣма да позволимъ да ни нападнатъ.

Пръсваме се по улицата на по три крачки разстояние, да не образуваме затворена цель и пристѫпваме напредъ. Кучето веднага разбира какво ще става. Ръмжейки и то се нарежда съ насъ въ улука, защото на фронта се бѣше научило да напредва подъ прикритие.

— Като наближимъ на двадесеть метра, стреляме, — вика Вили заканително.

Купчината предъ насъ става безпокойна. Ние продължаваме да вървимъ. Срещу насъ се издигатъ пушки. Вили дръпва предпазителя на пушката и изважда една рѫчна бомба, каквито винаги има у себе си. — Ще броя до три…

Тогава отъ групата се отдѣля единъ по-възрастенъ човѣкъ съ подофицерска куртка, на която липсватъ нашивкитѣ. Той се изтѫпва напредъ и вика: — Другари ли сме или не?

Вили трѣбва първо да си поеме дъха, толкова е смаянъ. — Та нали това ви питаме, страхливи телета? — отговаря той възмутено, — кой почна тукъ да напада раненитѣ?

Другиятъ се сепва. — Вие ли направихте това? — пита той назадъ.

— Ама той не искаше да си свали еполетитѣ, — казва единъ отъ тълпата.

Стариятъ мѫжъ прави сърдито движение. После се обръща пакъ къмъ насъ. — Това не би трѣбвало да правите, другари. Но вие, изглежда, съвсемъ не знаете, какво става тукъ. Отъ де собствено идете?

— Отъ фронта, отъ де другаде? — му се сопва Вили.

— Ами де отивате?

— Тамъ, дето вие сте били презъ цѣлата война: дома.

— Другарю, — и войникътъ издига единъ празенъ рѫкавъ, — това тукъ не съмъ изгубилъ въ кѫщи.

— Толкозъ по-зле, — заявява Вили, безъ да се трогне, — тогава трѣбва да се срамувашъ, че си заедно съ такива янлъшъ-войници!

Подофицерътъ иде по-близо. — Има революция, — казва той спокойно, — и който не е съ насъ, е противъ насъ!

Вили се смѣе. — Хубава революция! Тръгнали да късатъ нашивки! Ако не искате нѣщо повече… — Той презрително плюе.

— Не, — казва еднорѫкиятъ и бързо се приближава къмъ него, — ние искаме повече! Край на войната, край на подстрекателствата! Край на убийствата! Искаме пакъ да станемъ хора, а не военни машини!

Вили отпуща рѫчната бомба. — Тогава много хубаво започнахте, — казва той и сочи стѫпканата превръзка на Лудвигъ. После скача къмъ купчината. — Връщайте се въ кѫщи, вие, кърмачета! — реве той къмъ стѫписващата се тълпа. — Хора искате да ставате, а! Вие не сте още войници! Като ви види човѣкъ, какъ си хващате пушкитѣ, може да го дострашѣе, че ще си строшите рѫцетѣ!

Роякътъ се пръска. Вили се връща и застава предъ подофицера. — Така! Сега слушай да ти кажа нѣщо! И ние се наситихме вече на тая работа и вече трѣбва да се тури край, това е ясно. Но не така! Ако направимъ нѣщо, ще го направимъ сами, но нѣма никога да позволимъ нищо да ни се предписва. А сега отвори си добре очитѣ!

Съ два замаха той си откѫсва нашивкитѣ. — Това правя, защото азъ го искамъ, не, защото вие го искате! То е моя работа. Този тука — той сочи къмъ Лудвигъ, е нашъ подпоручикъ и ще си ги задържи, и горко томува, който се осмѣли да каже нѣщо.

Еднорѫкиятъ кима съ глава. По лицето му се чете вълнение. — И азъ бѣхъ тамъ вънка, човѣче, — бъбри той, — знамъ какво е. Ето — той възбудено сочи отрѣзаната си рѫка. — Двадесета пеша девизия. Предъ Вердьонъ!

— И ние бѣхме тамъ, — казва Вили лаконически, — и тъй — съ здраве.

Той си надѣва раницата и окача пушката. Маршируваме по-нататъкъ. Ала когато Лудвигъ минава край него, подофицерътъ съ червената нашивка внезапно слага рѫка на фуражката, и ние разбираме какво иска: той поздравлява не униформата и не войната; — той поздравлява другаря отъ бойното поле.

Жилището на Вили е най-близо. Покъртенъ той маха съ рѫка къмъ малката кѫщица. — Здравей, стара колибо! Сега запасътъ има покой!

Ние искаме да се спремъ. Но Вили не дава. — Да заведемъ първо Лудвигъ, — казва той, — картофената си салата и евангелията все още навреме ще получа. Но докато отминаваме, той се завтича бързо нататъкъ, за да хвърли погледъ презъ прозорцитѣ. — Въ кухнята сѫ, заявява той тържествуващъ, като се връща, — боядисали сѫ дори и прозорцитѣ!

По пѫтя се спираме да се поизчистимъ, за да не видятъ родителитѣ ни, че сме се били. Азъ изтривамъ лицето на Лудвигъ и му развързваме превръзката, за да покриемъ кървавитѣ мѣста, че майка му лесно би могла да се изплаши. Той и безъ това трѣбва да отиде после въ лазарета да го превържатъ наново.

Спокойно вървимъ нататъкъ. Лудвигъ изглежда все още много отпадналъ. — Не се тревожи, — казвамъ азъ и му подавамъ рѫка. Вили слага своята на рамото му. — На всѣки може да се случи, моето момче. Да нѣмаше тая рана, ти щѣше да ги направишъ на дробъ!

Лудвигъ ни кимна и влиза. Ние гледаме следъ него, дали може да се изкачи по стълбитѣ. Той е вече до половината, когато на Вили хрумва нѣщо. — Следния пѫть ритай, Лудвигъ; вика той умолително, само ритай! Не ги допущай да се приближатъ до тебъ! — И доволенъ той пуща вратата.

— Бихъ искалъ да знамъ, какво му е отъ нѣколко седмици насамъ, — казвамъ азъ.

Вили се почесва по главата. — Това ще да е отъ дизентерията, — казва той, — защото Лудвигъ иначе… Спомняшъ ли си какъ се разправи самъ самичъкъ съ танка при Биксхотъ? Не бѣше малко нѣщо, драги мой.

Той си разкопчава раницата. — Хайде, прощавай, Ернстъ, — да видимъ сега, какво е правило семейството Хомайеръ отъ половинъ година насамъ. Смѣтамъ, че ще сѫ трогнати около единъ часъ, после ще почнатъ да ме възпитаватъ. Майка ми — ахъ, тя би станала чудесенъ фелдфебелъ! Златно сърдце има бабичката — но въ бетонена броня!

Самъ вървя нататъкъ и изведнъжъ свѣтътъ е промѣненъ. Въ ушитѣ ми шуми, като че ли рѣка тече подъ каменната настилка на улицата; не виждамъ и не чувамъ нищо, докато не стигамъ предъ нашата кѫща. Бавно се качвамъ горе. Надъ вратата виси надписъ „Добре дошълъ“, до него е затъкната китка цвѣте. Тѣ сѫ ме видѣли, че ида, и сѫ всички тукъ, най-отпредъ майка ми на стълбата, баща ми, сестритѣ ми — задъ тѣхъ се вижда стаята за живѣене, на масата ядене; всичко е тържествено. — Какви глупости правите, — казвамъ азъ, — цвѣтя и всичко това… защо… не е толкова важно — защо плачешъ, майко? Нали съмъ пакъ тукъ? И войната вече се свърши — нѣма защо да се плаче… И тогава едва забелязвамъ, че сълзитѣ ми текатъ солени въ устата.