Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (4)

II

Следъ обѣдъ седимъ въ двора на една пивоварница. Нашиятъ ротенъ, поручикъ Хелъ, излиза изъ бюрото на фабриката и ни събира. Има заповѣдь, да се избератъ довѣрени лица между войницитѣ. Чудно ни е, защото до сега не е имало подобно нѣщо.

На двора се явява Максъ Вайлъ. Той маха единъ вестникъ и вика: „Въ Берлинъ има революция!“

Хелъ се обръща. „Глупости казва той рѣзко, въ Берлинъ има смутове.“

Но Вайлъ още не е свършилъ: „Кайзера избѣгалъ въ Холандия.“

Това ни събужда. Вайлъ трѣбва да е полудѣлъ. Хелъ се изчервява и крещи: „Проклетъ лъжецъ!“

Вайлъ му подава вестника. Хелъ го смачква и гледа Вайлъ разярено. Той не може да го търпи, защото Вайлъ е евреинъ, спокоенъ човѣкъ, който все седи и чете книги. Хелъ, обаче, е буйна глава.

„Праздни приказки,“ — ръмжи той и поглежда Вайлъ, като че ли ще го изяде.

Максъ си разкопчава дрехата и вади втори вестникъ. Хелъ хвърля погледъ, после го разкѫсва на парчета и си влиза. Вайлъ събира и натъкмява парчетата и ни чете новинитѣ. Ние стоимъ като пияни кокошки. Никой нищо не разбира.

— Казватъ, че искалъ да избѣгне гражданската война, — казва Вайлъ.

— Глупости, — вика Козоле, — ами ако и ние бѣхме рекли така тогава? Проклети да сѫ, затова ли търпѣхме тамъ?

— Юпъ, я ме хвани, дали съмъ още тукъ, — казва Бетке, клатейки глава. — Тогава трѣбва да е вѣрно, — продължава той. — Но все пакъ нищо не разбирамъ. Ако нѣкой отъ насъ го бѣ направилъ, щѣха да го изправятъ до нѣкоя стена.

— Не смѣя да помисля за Веслингъ и Шрьодеръ, — казва Козоле и стиска юмруци, — че ще се пръсна на парчета. Шрьодеръ, вчерашно дете още, го насѣкоха, а онзи, за когото падна, сега бѣга! Проклятие! И той си удря токоветѣ о едно бирено буре.

Вили Хомайеръ маха съ рѫка. — Я нека приказваме за друго, — предлага той, — за мене тоя човѣкъ е вече окончателно свършенъ.

Вайлъ разяснява, че въ различни полкове били образувани войнишки съвети. Офицеритѣ не били вече началство. На мнозина откѫснали еполетитѣ.

Той иска и ние да образуваме войнишки съветъ, но срѣща малко съчувствие. Не щемъ нищо да образуваме. Искаме да си вървимъ дома. А това можемъ и така.

Най-после се избиратъ три довѣрени лица: Бетке, Вайлъ и Лудвигъ Брайеръ.

Вайлъ иска отъ Лудвигъ да си свали нашивкитѣ.

— Ето, — казва Лудвигъ уморено и се бутва по челото. Бетке бута Вайлъ назадъ.

— Лудвигъ е нашъ, отсича той кѫсо.

Брайеръ дойде въ ротата ни като доброволецъ и стана подпоручикъ. Той е на ти не само съ насъ, съ Троске, Хомайеръ, Брьогеръ и съ менъ — това е естествено, защото ние сме му съученици отъ по-рано — но и съ останалитѣ, когато нѣма на близо нѣкой офицеръ. Това се цени отъ всички.

— Ами Хелъ? — настоява Вайлъ.

Това разбираме. Вайлъ често биваше шиканиранъ отъ Хелъ, — нищо чудно, че сега иска да тържествува. На насъ ни е все едно. Хелъ наистина бѣше строгъ, но храбъръ като Блюхеръ и все пръвъ. Тукъ войникътъ прави разлика.

— Може да го попиташъ, казва Бетке.

— Но вземи си превързочно пакетче, вика Тяденъ следъ него.

Ала става друго. Хелъ излиза изъ канцеларията, тъкмо когато Вайлъ иска да влѣзе. Въ рѫката му има нѣкакви книжа и той ги сочи.

— Вѣрно е, казва той на Максъ.

Вайлъ почва да говори. Когато стига до еполетитѣ, Хелъ прави рѣзко движение. Мислимъ, че сега ще избухне буря, обаче, за наше очудване ротниятъ казва само: — Имате право. После се обръща къмъ Лудвигъ и слага рѫка на рамото му: — Не можете да разберете, Брайеръ, нали? Войнишка дреха и това е. Всичко друго е свършено!

Никой отъ насъ не продумва. Това не е вече Хелъ, който нощѣ отиваше съ бастунъ на патраулъ и когото крушумъ не ловѣше — това е човѣкъ, който едва стои и говори.

 

 

Вечерьта, когато вече спѣхъ, събужда ме нѣкакво шушукане. „Бълнувашъ,“ чувамъ Козоле. „Не, фактъ, отвръща Вили, ела самъ“!

Тѣ се надигатъ и излизатъ. Азъ ги следвамъ. Въ канцеларията свѣти. Хелъ седи предъ масата. Предъ него лежи куртката му. Еполетитѣ липсватъ. Той е облѣченъ съ войнишка куртка. Главата му е опрѣна на рѫцетѣ и — но това е невъзможно, — азъ се приближавамъ до прозореца — Хелъ, Хелъ, плаче!

— Такова нѣщо, — шепне Тяденъ.

— Махай се! — казва Бетке и го ритва. Смутени се връщаме назадъ.

На следната утрина чуваме, че единъ майоръ отъ съседния полкъ се застрелялъ, като чулъ за бѣгството на кайзера.

Хелъ дохожда. Той е сивъ и не отспалъ, дава тихо нужднитѣ нареждания и пакъ си отива. Ние всички се чувствуваме отвратително. Взето ни е последното, що имахме. Изгубихме почвата подъ краката си.

— Съвсемъ като че ли сѫ ни предали, — казва Козоле намусено.

Съвсемъ друга отъ вчера е частьта, която сега се събира и мрачно тръгва нататъкъ. Изгубена рота, напусната войска. При всѣка крачка лопаткитѣ тракатъ една монотонна мелодия — напраздно — напраздно.

Само Ледерхозе е веселъ като скворецъ. Той продава отъ американскитѣ си припаси консерви и захарь.

* * *

На другата вечерь достигаме Германия. Сега, когато вече не се говори френски около насъ, започваме бавно да вѣрваме действително въ мира. Но сега вече тайно очакваме нѣкоя заповѣдь за връщане обратно въ окопитѣ, защото войникътъ е недовѣрчивъ къмъ доброто и по-добре е отъ началото да се очаква противното. Но сега у насъ постепенно се заражда нѣкаква тиха треска.

Стигаме въ едно голѣмо село. Нѣколко увѣхнали гирлянди висятъ надъ пѫтя. Сигурно толкова войски сѫ минали, че не си струва, да се прави нѣщо особено за последнитѣ. Така трѣбва да се задоволимъ съ избѣлѣлитѣ приветствия на нѣколко измити отъ дъжда плакати, небрежно увити съ дѫбова шума отъ зелена хартия. Хората едва ни поглеждатъ, като минаваме, толкова сѫ свикнали вече. За насъ, обаче, е ново, че пристигаме тука, ние сме гладни за една две приветливи думи и погледи, ако и да твърдимъ, че не даваме ни петь пари. Поне момичетата да се бѣха наредили, да ни поздравятъ. Тяденъ и Юпъ се опитватъ да повикатъ нѣколко, но нѣматъ успѣхъ. Навѣрно изглеждаме много мръсни.

Само децата ни придружаватъ. Ние ги държимъ за рѫка и тѣ вървятъ съ насъ. Подаряваме имъ отъ шоколада си, колкото можемъ да отдѣлимъ, защото една часть трѣбва, разбира се, да занесемъ въ кѫщи.

Бетке е взелъ едно малко момиченце на рѫце. То му дърпа мустацитѣ и се смѣе, защото той прави гримаси. Малкитѣ рѫце го пляскатъ по лицето. Той улавя едната и ми показва колко е малка.

Детето почва да плаче, когато гримаситѣ спиратъ. Адолфъ се мѫчи да го успокои, но то плаче още по-силно и той трѣбва да го пусне.

— Станали сме сѫщински плашила за деца, мърмори Козоле.

— Страхъ ги е отъ една муцуна отъ окопитѣ, тя ги плаши, обяснява Вили.

— Меришемъ на кръвь, това е, казва Лудвигъ Брайеръ уморено.

— Ще трѣбва да се окѫпемъ веднажъ, — казва Юпъ, — тогава може и момичетата да се покажатъ по-други.

— Да, ако зависѣше само отъ кѫпане — отговаря Лудвигъ замислено.

Ядосани вървимъ нататъкъ. Другояче си бѣхме представлявали влизането въ родината следъ толкова години. Мислѣхме, че ще ни очакватъ, а сега виждаме, че тукъ всѣки е занятъ пакъ съ себе си. Всичко е отминало и отминава нататъкъ, почти като че ли сме вече излишни. Това село, разбира се, не е Германия, но ядъ ни дави и една сѣнка ни докосва, и едно странно предчувствие.

Кола минаватъ, колари викатъ, хора поглеждатъ бѣгло и тичатъ пакъ следъ своитѣ мисли и грижи. Отъ черковната кула бие часовникътъ, а влажниятъ вѣтъръ ни шиба. Само една стара жена тича неуморно надлъжъ изъ редицитѣ ни и пита съ колебливъ гласъ за нѣкой си Ерхардъ Шмидъ.

 

 

Турятъ ни на квартира въ единъ голѣмъ плѣвникъ. Но макаръ че сме марширували много, никого не сдържа. Отиваме въ кръчмитѣ.

Тамъ е оживено. Има мѫтно вино, тазгодишно, което е чудно на вкусъ. Веднага удря въ краката. Толкова по ни е приятно да седимъ. Кълба димъ се носятъ изъ низкото помѣщение, а виното мерише на пръсть и лѣто. Изваждаме консерви, слагаме кѫшеи месо на резени хлѣбъ съ масло, забиваме ножоветѣ си въ широката маса предъ насъ и ядемъ. Петролната лампа свѣти като майка надъ всички ни.

Вечерьта прави свѣта по-хубавъ. Не въ окопитѣ, но въ мира. Днесъ следъ обѣдъ марширувахме сърдити, но сега се оживихме. Малкиятъ оркестъръ, който свири въ ѫгъла, се допълва съ нашитѣ хора. Имаме не само пиянисти и виртуози на хармоника, но дори и единъ баварецъ съ цитра. На това отгоре и Вили Хомайеръ, който си е сглобилъ самъ нѣкаква цигулка и съ дървени капаци бие като на тъпанъ и удря звънчетата.

Новото, обаче, което ни зашеметява главитѣ повече отъ виното, сѫ момичетата. Тѣ не сѫ както бѣха днесъ, смѣятъ се и сѫ достѫпни. Или сѫ други? Отдавна не сме виждали момичета.

Отначало сме алчни и сѫщевременно смутени, не се решаваме, отвикнали сме какъ да се държимъ съ тѣхъ — после Козоле сграбчва една дебела, съ изпъчени гърди, и другитѣ го следватъ.

Сладкото, тежко вино пѣе приятно въ главата, момичетата свиркатъ съ уста, музиката свири, а ние седимъ въ кюшето около Адолфъ Бетке. „Деца, — дума той, — утре или други день сме си дома. Деца, деца, жена ми — вече има десеть месеца“…

Азъ се навеждамъ презъ масата и говоря съ Валентинъ Лаеръ, който хладно и внимателно оглежда момичетата. До него седи една руса, но той не й обръща внимание. Като се навеждамъ така, нѣщо ми убива. Бутвамъ въ джоба си. Това е часовникътъ на Хебрихъ Веслингъ. Нося го на жена му. Той падна единъ отъ последнитѣ. Колко далеко е вече всичко това…

 

 

Юпъ улови по-дебелата. Той танцува съ нея, превитъ като въпросителна. Неговата лапа лежи на хълбока на момичето и пръститѣ му свирятъ пияно. Тя се смѣе съ влажни уста направо въ лицето му и той става все по-бодъръ. Най-после я завърта къмъ вратата и излиза.

Следъ две-три минути излизамъ, за да потърся най-близкото кюше — но тамъ вече стои единъ запотенъ подофицеръ съ едно момиче. Азъ се мушвамъ въ градината и тъкмо искамъ да почна, нѣщо изтрещява задъ гърба ми. Обръщамъ се и виждамъ Юпъ съ дебелата, тъкмо се блъсватъ въ една градинска маса. Дебелата пръхти, като ме вижда, и ми се изплезва. Юпъ съска. Азъ изчезвамъ бързо задъ храститѣ и стѫпвамъ на нѣкаква рѫка. „Не видишъ ли, волъ проклети, кѫде тѫпчешъ?“ — реве единъ басъ.

— Отде да знамъ, че тукъ си легналъ, теле, — отговарямъ ядосано и намирамъ най-после едно тихо кѫтче.

Хладенъ вѣтъръ, приятенъ следъ пушека вѫтре, тъмни островърхи стрѣхи, беседки, тишина и тихо ромолене.

 

 

Албертъ дохожда и се изправя до мене. Месецътъ свѣти. Ние пикаемъ нѣкакви сребърни струи.

— Ернстъ, какъ сме, а! — казва Албертъ.

Азъ кимвамъ утвърдително. Още малко гледаме къмъ месеца.

— Свърши се вече тая мръсотия, Албертъ, нали?

— Да, да, Ернстъ.

Задъ насъ нѣщо трещи и пука. Момичета викатъ високо и изведнъжъ сподавено изъ храститѣ. Нощьта е като буря, трескаво преситена съ буенъ животъ, който диво и бързо се възпламенява единъ отъ другъ.

Въ градината нѣкой стене. Сподавенъ смѣхъ му отвръща. Сѣнки се спущатъ отъ плѣвника. Две стоятъ на една стълба. Мѫжътъ притиска главата си като бѣсенъ въ политѣ на момичето и мълви нѣщо. Тя се смѣе съ дрезгавъ гласъ, който ни драще нервитѣ като остра четка. Тръпки лазятъ по гърба ми. Колко близо е всичко едно до друго, вчера и днесъ, смърть и животъ.

Тяденъ се задава отъ тъмната градина. Той е облѣнъ въ поть, а лицето му свѣти. — Деца, сега разбирамъ, че живѣя, — казва той и си закопчава куртката.

Ние обикаляме около кѫщата и се натъкваме на Вили Хомайеръ. Той е наклалъ огънь на една нива, и турилъ една-две шепи плячкосани картофи; а сега седи мирно и мечтателно и чака да се опекатъ. До него лежатъ нѣколко американски котлети отъ кутиитѣ. Кучето е клекнало до него и внимателно гледа.

Трептящиятъ огънь хвърля мѣдни отражения по червената му коса. Отъ ливадитѣ долу се издига мъгла. Звездитѣ блестятъ. Ние сѣдаме до него и вадимъ картофитѣ изъ огъня. Отъ вънъ сѫ почернѣли, но вѫтрешностьта е златожълта и ухае. Сграбчваме котлетитѣ съ две рѫце и ги теглимъ насамъ нататъкъ като хармоника. Пиемъ и ракия съ алуминиевитѣ си чашки.

Какъ ни се услаждатъ картофитѣ! Върти ли се свѣта? Де сме? Не седимъ ли пакъ като момчета въ нивата, следъ като цѣлъ день сме вадили картофи? Нѣма ли задъ насъ червенобузи момичета въ сини, избѣлѣли рокли, съ пълни кошници? О, огньове на младостьта! Бѣли кълба димъ се носѣха надъ полето, огньоветѣ пръщѣха, иначе бѣ съвсемъ тихо, картофитѣ бѣха последниятъ плодъ, всичко друго бѣше вече обрано — наоколо само пръсть, ясенъ въздухъ, лютъ бѣлъ димъ, последна есень. Лютъ димъ, лютъ дъхъ на есеньта, огньове на младостьта — кълба димъ се носятъ и разпръсватъ, лица на другари, ние сме на пѫть, войната се свърши, всичко се слива чудновато; пакъ идатъ огньове съ картофи, и есеньта, и животътъ.

— Ахъ, Господи, Вили, Вили…

— Нали? — пита той, поглеждайки нагоре, съ рѫце пълни съ месо и картофи.

— Ахъ не, глупако, съвсемъ друго искамъ да кажа!

 

 

Огъньтъ изгорѣ. Вили си изтрива рѫцетѣ въ панталонитѣ и затваря ножа си. Нѣколко кучета лаятъ въ селото. Иначе е тихо. Нѣма вече гранати. Нѣма тракане на пушки. Нито дори предпазливото скърцане на санитарнитѣ автомобили. Нощь, въ която умиратъ много по-малко хора отколкото кога да е презъ последнитѣ четири години.

Пакъ отиваме въ кръчмата. Но тамъ вече нѣма нищо. Валентинъ си е съблѣкълъ куртката и се изправя на рѫце. Момичетата рѫкоплѣскатъ, но той не се радва и казва ядосанъ на Козоле: — Бѣхъ нѣкога добъръ артистъ. Появяването ми бѣше номеръ! А сега не ме бива и за панаиръ. Всичко изчезна изъ коститѣ ми. Имамъ и ревматизъмъ.

— Ама, човѣче, радвай се, че въобще ти сѫ здрави коститѣ, — вика Козоле и удря съ рѫка по масата. — Музика, Вили!

Хомайеръ започва съ готовность да бие тѫпана и звънчетата. Съживяваме се. Азъ се опитвамъ да развеселя Юпъ и го питамъ за дебелата. Ала той се мръщи и маха съ рѫка.

— Какъ? — казвамъ азъ смаянъ, — много бързо!

Той прави гримаса. — Азъ си мисля, че тя ме обича, разбирашъ ли? А тя, мръсницата, ми иска пари после! Пъкъ какъ си ударихъ колѣното въ проклетата маса, едва мога да вървя.

Лудвигъ Брайеръ седи мълчаливъ и бледенъ. Той отдавна трѣбваше да си легне, но не иска. Рѫката му заздравява, и дизентерията му малко намалѣ. Но той е все умисленъ и тѫженъ.

— Лудвигъ, казва Тяденъ съ тежъкъ гласъ, — иди малко въ градината, много е хубаво.

Лудвигъ клати глава и внезапно съвсемъ побледнява. Азъ сѣдамъ до него.

— Не се ли радвашъ никакъ, че си отивашъ дома? — питамъ азъ.

Той става и излиза. Не го разбирамъ повече. После го намирамъ съвсемъ самъ на вънъ. Не го питамъ нищо. Мълчаливо се връщаме.

На вратата се сблъскваме съ Ледерхозе, който тъкмо иска да изчезне съ дебелата. Юпъ се хили злорадо. — Има да се чуди!

— Не, тя ще се чуди, — казва Вили, — вѣрвашъ ли, че той ще й даде стотинка?

Вино тече по масата, лампата пуши, политѣ на момичетата се мѣтатъ. Нѣкаква топла умора вѣе задъ челото ми, всичко има меки рѫбове, като ракети понѣкога въ мъглата — главата бавно пада на масата.

Нощьта бучи мека и чудна, като бързъ влакъ къмъ родината: скоро ще сме въ кѫщи.