Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (28)

IV

Тяденъ празнува сватбата си съ конската касапница. Предприятието се е развило въ сѫщинска златна яма, и Тяденовото чувство къмъ Марийка е порастнало съобразно съ това.

Сутриньта брачната двойка се отправя на вѣнчавка въ чернолакиранъ файтонъ тапициранъ съ бѣла коприна, впрегнатъ съ четири коня разбира се, както подобава на предприятие, което печели отъ коне. Вили и Козоле сѫ опредѣлени за свидетели при вѣнчавката. Вили си купи за този тържественъ случай чифтъ бѣли рѫкавици отъ чистъ памукъ. Това ни струва много трудъ. Най-напредъ Карлъ трѣбваше да достави нѣколко купона, а следъ това търсихме цѣли два деня; — защото никой магазинъ нѣмаше номера на Вили. Но струваше си труда. Снѣжнобѣлитѣ торби, които той най-сетне докопа, отиватъ много добре на отново боядисаниятъ жакетъ. Тяденъ е въ фракъ, годеницата му въ вѣнчалната рокля съ шлейфъ и съ миртовъ вѣнецъ.

Точно преди да тръгнатъ за кметството се случи една неприятность. Козоле идва, вижда Тяденъ въ фракъ и припада отъ смѣхъ. Едва се е малко посъвзелъ, поглежда отново — и вижда Тяденовитѣ щръкнали уши да лъщятъ надъ високата яка, и се разсмива отново. Невъзможно му е да се сдържи; той ще се разсмѣе всрѣдъ черква и ще развали цѣлата вѣнчавка; — затова въ последния моментъ азъ трѣбва да го замѣстя като свидетель.

Цѣлата конска касапница е празнично украсена. При входа сѫ поставени цвѣтя и млади брези, даже и кланицата има вѣнецъ отъ елхови клончета, върху който Вили прикача табела съ надписъ: — Добре дошли.

Разбира се на обѣда нѣма ни кѫсче конско месо; напротивъ най-доброкачествено свинско месо дими въ чиниитѣ предъ насъ и е нарѣзано огромно парче телешко печено.

Следъ телешкото Тяденъ си съблича фрака и сваля яката. Това дава възможность на Козоле, отново да се шегува, понеже досега той не можеше да погледне на страна, безъ опасность да се задуши отъ смѣхъ. Последваме примѣра на Тяденъ, и ето че става много уютно.

Следъ обѣдъ тъстътъ прочита единъ документъ, който прави Тяденъ съпритежатель на касапницата. Поздравляваме го сърдечно, и Вили внася предпазливо съ бѣлитѣ си рѫкавици сватбения ни подаръкъ: месингова табличка съ гарнитура отъ дванадесеть чаши отъ шлифованъ кристалъ. Освенъ това три шишета конякъ отъ магазина на Карлъ. Тъстътъ е толкова трогнатъ отъ нашия подаръкъ, че предлага на Вили служба като рѫководитель на гостилница. Ималъ намѣрение да отвори наскоро такава. Вили решава, да си помисли.

Надвечерь идва Лудвигъ за малко. По настоятелната молба на Тяденъ той е дошълъ въ униформа, тъй като Тяденъ иска да покаже на новитѣ си роднини, че има за приятель единъ истински подпоручикъ. Лудвигъ си отива скоро. Ние другитѣ стоимъ, докато на масата останатъ само кокали и празни шишета.

* * *

Когато най-сетне излизаме на улицата е вече полунощь. Албертъ предлага да идемъ за малко въ кафене Грегеръ.

— Тамъ всичко е вече навѣрно затворено, — казва Вили.

— Можемъ да влѣземъ презъ задния входъ, — настоява Албертъ, — Карлъ знае какъ.

Никой отъ насъ нѣма особено желание, обаче Албертъ настоява дотогава, докато най-сетне се съгласяваме. Това ме очудва, понеже другъ пѫть той е първиятъ, който иска да си върви въ кѫщи.

Въпрѣки че отвънъ кафенето Грегеръ изглежда тъмно и тихо, попадаме всрѣдъ голѣмъ шумъ, когато влизаме презъ задниятъ входъ. Грегеръ е локалътъ на гешефтаритѣ, тамъ всѣка нощь има хора до сутриньта.

Една часть отъ помѣщението се състои отъ малки кабинки съ червени кадифяни пердета. Това е виненото отдѣление. Писъци и смѣхъ долитатъ отъ тамъ. Вили се ухилва чакъ до ушитѣ. — Частнитѣ публични домове на Грегеръ.

Сѣдаме доста напредъ. Кафенето е препълнено. Въ дѣсно сѫ маситѣ на проституткитѣ. Кѫдето вирѣятъ сдѣлки, тамъ цъвти и жизнената радость. Затова дванадесеть жени не сѫ много за тукъ. Безъ съмнение тѣ иматъ и конкуренция. Карлъ ни показва госпожа Никелъ, едро, чернооко мургаво женище. Мѫжътъ й е дребенъ оказионенъ гешефтарь, който безъ нея би умрѣлъ отъ гладъ. Затова тя му помага, като преговаря съ партньоритѣ му по сдѣлкитѣ обикновено по единъ часъ въ жилището си.

На всички маси царува възбуждение: шушукатъ, съскатъ, шепнатъ и дигатъ голѣмъ шумъ. Хора, облѣчени въ английски костюми и нови шапки се замъкватъ отъ други съ куртки и безъ яки въ кюшетата, отъ джобоветѣ се вадятъ тайнствено пакетчета и мостри, опитватъ се, отхвърлятъ се, отново ги предлагатъ, появяватъ се бележници, движатъ се моливи, отъ време на време нѣкой изтичва на телефона или навънъ. Подхвърлятъ се думи като вагони, килограми, масло, херинги, сланина, долари, гулдени, акции и числа.

Съвсемъ близо до насъ спорятъ особено разпалено за вагонъ вѫглища. Карлъ, обаче, прави презрително движение съ рѫка. — Всичко това сѫ въздушни сдѣлки. Единъ е чулъ нѣкѫде нѣщо, втори го съобщава по-нататъкъ, трети заинтересува четвърти, тичатъ и важничатъ, обаче почти никога не се крие нѣщо сериозно задъ тия приказки. Това сѫ само дребни посрѣдници, които съ удоволствие биха пипнали нѣкакъвъ процентъ. Истинскитѣ голѣми гешефтари правятъ сдѣлкитѣ си най-много съ единъ или съ двама посрѣдници, които тѣ добре познаватъ. Оня тамъ, дебелиятъ купи вчера два вагона яйца въ Полша. Тѣ сега ужъ отиватъ за Холандия, по пѫтя ще ги деклариратъ другояче и ще се върнатъ после като прѣсни холандски яйца за пиене на тройна цена. Тия отпредъ търгуватъ съ кокаинъ; тѣ печелятъ, разбира се, извънредно много. Въ лѣво седи Дидерихсъ; той търгува само съ сланина. Сѫщо износна търговия.

— Заради тия свине ни куркатъ червата — ръмжи Вили.

— Биха ти куркали и безъ тѣхъ — отговаря Карлъ. — Миналата седмица държавата продаде десеть каци масло, защото бѣше вече съвсемъ развалено отъ дългото стоене. Сѫщо така стои въпросътъ и съ житнитѣ храни. Барчеръ успѣ да купи преди два-три дена нѣколко товара житни храни за безценица, понеже държавата ги бѣше оставила въ полусрутенъ хамбаръ, дето се бѣха съвсемъ измокрили отъ дъжда и плесенясали.

— Какъ се казва този човѣкъ? — пита Албертъ.

— Барчеръ. Юлиусъ Барчеръ.

— Често ли идва тукъ?

— Мисля, че идва често, — казва Карлъ, — да не искашъ да правишъ сдѣлки съ него?

Албертъ клати глава. — Има ли много пари?

— Червивъ е съ пари — отговаря Карлъ съ известно уважение.

— Я, гледайте, Артуръ иде! — вика Вили смѣейки се.

Яркожълтата мушама се появява при задния входъ. Нѣколцина души ставатъ и се упѫтватъ къмъ него. Ледерхозе ги отблъсква на страна, поздравлява снизходително тукъ и тамъ и върви между маситѣ като нѣкакъвъ генералъ. Очуденъ виждамъ, какво твърдо, неприятно изражение е добило лицето му, изражение, което се запазва, даже и когато той се усмихва.

Той ни поздравлява доста отъ високо. — Седни, Артуръ, — казва Вили. Ледерхозе се колебае за моментъ, обаче не може да устои на изкушението да ни покаже тукъ въ царството си, що за човѣкъ е станалъ.

— Само за моментъ, — казва той и взема стола на Албертъ, който тъкмо що обикаля изъ локала, като че ли търси нѣкого. Искамъ да изтичамъ следъ него, отказвамъ се обаче отъ намѣрението си, понеже мисля, че има нужда да излѣзе малко на двора. Ледерхозе порѫчва ракия и започва да се разправя за нѣкакви десеть хиляди военни ботуши и за двадесеть вагона стари материали съ единъ мѫжъ, чийто пръсти сѫ обсипани съ диаманти. Отъ време на време Артуръ се увѣрява съ погледъ, дали слушаме.

Албертъ върви край кабинитѣ. Нѣкой му е разказалъ нѣщо, което той не може да повѣрва, и което все пакъ не му дава мира. Когато надниква презъ цепнатината въ последната кабина, чувствува, като че ли надъ него се спуща грамадна сѣкира. За мигъ той залита, после дръпва пердето на страна.

На масата стоятъ чаши за шампанско, до тѣхъ е сложенъ букетъ отъ рози, покривката на масата е измѣстена и виси почти до пода. Задъ масата, свито въ кресло, седи русокосо момиче. Роклята му е смъкната, косата разчорлена, гърдитѣ сѫ още открити. Момичето седи гърбомъ къмъ Албертъ; напѣва една модерна мелодия и си оправя косата предъ едно малко огледало.

— Люси, — казва Албертъ прегракналъ.

Тя се извръща и втренчва погледъ въ него като въ призракъ. Конвулсивно тя се опитва да се засмѣе, обаче трептенето на лицето й замира, когато вижда, какъ погледътъ на Албертъ се е спрѣлъ върху разголенитѣ й гърди. Не е възможно да лъже вече. Уплашена тя се скрива задъ креслото. — Албертъ — не съмъ виновна — заеква тя, — той — той е кривъ — и изведнъжъ започва да говори бързо: — Той ме напи, Албертъ, азъ не искахъ, но той ми даваше все повече и повече да пия, и азъ не разбирахъ вече, какво става съ мене, кълна ти се.

Албертъ не отговаря.

— Какво се е случило тукъ? — запитва нѣкой задъ него. Барчеръ се е върналъ отъ двора и се пѫчи предъ Албертъ. Той духа дима на пурата си въ лицето на последния: — Да се позакачишъ малко, а? Хайде скоро, маршъ!

Албертъ стои за мигъ като зашемеденъ предъ него. Съ необикновена яснота му се врѣзва въ мозъка издутия коремъ, каретата на кафявия костюмъ, златната верижка на часовника и широкото червено лице на съперника му.

Въ този моментъ Вили поглежда нататъкъ, скача веднага, прекатурва нѣколко души и изтичва презъ локала. Но късно е вече. Преди той да пристигне, Албертъ държи вече бойния си револверъ въ рѫка и стреля. Всички изтичваме нататъкъ.

Барчеръ се опиталъ да се закрие съ единъ столъ, но успѣлъ да го издигне само до очитѣ. Вистрелътъ на Албертъ обаче се е забилъ два сантиметра по-нагоре, въ челото. Албертъ едва ли е ималъ нужда да се прицелва. Той бѣ винаги най-добриятъ стрелецъ въ ротата ни, и отъ години насамъ умѣе да управлява револвера си.

Барчеръ се сгромолясва на пода. Краката му потреперватъ. Вистрелътъ е смъртоносенъ. Момичето пищи. — Навънъ! — крещи Вили и държи нахлуващитѣ посетители въ респектъ. Дръпваме Албертъ, който стои неподвижно и гледа момичето, влачимъ го презъ двора, презъ улицата, около близкитѣ кюшета и го замъкваме до едно тъмно мѣсто, гдето стоятъ два фургона за пренасяне на мебели. Вили иде следъ насъ. — Трѣбва да избѣгашъ веднага, още тази нощь! — казва той запъхтянъ.

Албертъ го поглежда така, като че ли едва сега се пробужда, следъ това се изскубва отъ рѫцетѣ ни. — Остави ме, Вили, — прошепва той — зная, какво трѣбва да направя сега.

— Да не си подлудѣлъ? — се озѫбва Козоле.

Албертъ залита. Придържаме го. Той ни отблъсква отново. — Не, Фердинандъ, — казва той тихо, като че ли е много уморенъ, — който извърши едното, трѣбва да извърши и другото.

И тръгва бавно къмъ улицата.

Вили изтичва следъ него и започва да го уговаря. Албертъ клати само глава и завива въ Мюленщрасе. Вили го следва.

— Трѣбва да го възспремъ насила — казва Козоле — той е способенъ да се озове въ полицията!

— Мисля, че това не ще помогне, Фердинандъ, — казва Карлъ смутенъ, — познавамъ добре Албертъ.

— Барчеръ, обаче, не ще оживѣе отъ това, — вика Фердинандъ, — каква полза има той, че Албертъ ще се предаде на полицията? Не, Албертъ трѣбва да избѣга.

Насѣдали сме мълчаливо и чакаме Вили.

— Какъ можа да направи Албертъ това? — запитва Козоле следъ малко.

— Той обичаше така много това момиче, — казвамъ азъ.

Вили се връща. Козоле се изправя. — Избѣга ли Албертъ?

Вили извръща глава. — Отиде въ полицията. Всичкитѣ ми усилия отидоха напразно. Когато се опитахъ да го отвлѣка, едва що не стреля и върху менъ.

— По дяволитѣ! — Козоле слага глава на дишлата на колата. Вили се отпуска отпадналъ на тревата.

Карлъ и азъ се облягаме на стенитѣ на мебелната кола.

Козоле, Фердинандъ Козоле, хълца като малко дете.