Питър Мейл
Френски уроци (9) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

Маратон за ценители

Курсът съвпада с официалното разстояние — 26 мили и 385 ярда, или 42 километра и 195 метра. И с това се изчерпват всички прилики с традиционния маратон.

От участниците се очаква да са облечени в маскарадни костюми — колкото по-шантави, толкова по-добре. За да се подкрепят, докато се бъхтят, по трасето им се предлага вино с изключително качество, при това на двайсет различни points de degustation^[1]. Няма вероятност участниците, които спират за по едно бързо, да разбият на пух и прах някой световен рекорд, но в това весело състезание скоростта е далеч по-маловажна от забавлението. Всички ще си изкарат добре — направо забележително — защото състезателите взимат участие в най-цивилизования принос на Франция към бягането на дълго разстояние, който се случва в една от най-цивилизованите области в света. Това е маратонът на Медок, който преминава през великите лозя на Бордо.

Никога не съм свързвал бягането със забавление и със сигурност — никога с алкохол. Вглъбените бегачи, които препускат по градските улици или по селски преки, показват всички признаци на радост, които може да се очакват от жертви на мъчения — стъклени очи, зинали уста, стиснати челюсти, от всяка пора се процеждат пот и страдание. Техните съзнания несъмнено са по-заети с ужаса на счупените стави и други изтезания в този дух, отколкото с удоволствията от чаша вино. За мен тичането винаги е изглеждало безрадостно и болезнено занимание, хоби за мазохисти.

Когато чух за маратона на Медок, възможността да срещна друг вид тичащи — които обичат да се издокарват и имат вкус към виното — ми се стори твърде интересна, за да я пропусна. Това бе шанс да запълня една от многото празнини в спортното си образование. Имах, признавам, и два скрити мотива: първият беше, че никога не бях виждал шато в Бордо, едни от най-елегантните провинциални къщи, строени някога. А освен това имаше и течни примамки: Линч-Баж, Лафит Ротшилд, Фелан Сегюр, Латур, Понте-Кане, Бешевел, Кос д’Естурнел — ако в рая има винена листа, съставена от Великия небесен сомелиер, тези имена ще присъстват в нея.

Една вечер, докато се упражнявах с тирбушона си, се замислих за други пътувания, които бях предприел, за да посетя събития в непознати части на Франция, и как те често бяха прояви на сляп оптимизъм. Разполагах с дата и няколко нахвърляни подробности около програмата, предоставени от организатор доброволец — съпругата на кмета, капитана на пожарната команда, местния месар — но това беше всичко. Докато не се озовеш там, нямаш никаква представа дали ще завариш празнична тълпа, заливаща улиците, или трима мъже и навъсено куче, които си седят сами на селския площад.

Това събитие обаче беше в съвсем друга категория. Летяха факсове, пристигаше информация. Нищо не представляваше кой знае какъв проблем за изумителната мадам Холи, която работи в регионалното туристическо бюро. И една сутрин пристигна факс, който накара жена ми да осъзнае, че може би става въпрос за доста повече от обикновено тичане. Ако нямам други планове, гласеше поканата от мадам Холи, може би ще искам да отседна в шато Пишон-Лонгвил.

Видях блясъка в очите на съпругата ми при мисълта за уикенд в шато. „Май никога не съм ти споменавала, че открай време искам да гледам маратон“, заяви тя.

 

 

Пристигнахме късно следобед, когато септемврийското слънце се процеждаше косо през лозята и къпеше шатото в ласкаещ бледозлатист цвят, не че Пишон-Лонгвил има нужда от каквото и да било ласкателство. Замъкът е построен през 1851 г., период в архитектурата, когато кулите са били на гребена на модната вълна и Пишон (друго е да си на малко име с шато) би могъл да е образец за приказен дворец, достоен за принцеси или девици в беда. Кулите, облечени в плочи, черни и заострени като шапки на вещици, се издигат от всеки ъгъл на стръмния покрив. Прозорците са големи и съвършено съразмерни и има малко изящно стълбище, което води към главния вход. Оттам можеш да се престориш за няколко минути, че си част от винената аристокрация, и да се насладиш на гледката от височината на шатото си.

Един поглед към градината е достатъчен, за да разбереш как притежателите на шато в Бордо се справят с природата — те я дисциплинират. Изправят я, оформят я, подрязват я и я заглаждат. Дърветата са подредени в алеи като участници в парад или са засадени на строго симетрични групи. Ливадите са окосени, чакълът е заравнен, а водата — в този случай малко езеро в правоъгълна каменна рамка — е заградена. Отвъд езерото, от другата страна на пътя, хоризонтът е зелен. Лозята, докъдето погледът ти стига, са подкастрени на абсолютно еднаква височина.

Единствените следи от безпорядък, които се виждаха този следобед, бяха с човешки произход. Една група разтоварваше от камиони дървени маси и ги подреждаше пред езерото, докато други хора се занимаваха с разопаковането, излъскването и подреждането на чаши и бутилки. Очакваше се шестстотин участници в маратона да дойдат на вечеря в шатото и аперитивите щяха да бъдат поднесени в градината. Нямаше никакво съмнение — това вече се превръщаше в маратон по мой вкус.

След като оставихме безупречните градини, ние се озовахме затънали до кръста в също толкова безупречни лозя. Пишон има общо 28 хектара, като в края на всяка редица е засаден по един розов храст, действащ като декоративна предупредителна система. Насекомите и болестите нападат розите, преди да атакуват лозите, така че лозарят може да забележи проблема и да се справи с него, преди гроздето да е пострадало сериозно. Видяхме го и него самото — малки бижута, гъсти пурпурни гроздове каберне совиньон, висящи от лози, които се борят в тази суха, песъчлива почва от трийсет и повече години. „Лозята трябва да страдат“ е фраза, която ще чувате често в Бордо. И мисля, че най-вероятно има местен закон против плевелите. Усилено търсихме поне един, докато вървяхме през редовете. Със същия успех можеш да търсиш иглата в купа сено от пословицата.

Количеството работа (по-голямата част от която ръчна), необходимо за поддържането на голямо лозе, не подлежи на описание. Първоначалната инвестиция е колосална. Рисковете на климата са извън човешки контрол: твърде много дъжд, никакъв дъжд, градушки, странни ветрове, късни слани, ранни слани. Всичко може да върви идеално единайсет месеца от годината и да се съсипе за едно денонощие. Никога не мога да отворя бутилка вино, без да се замисля за усилието, умението и търпението, вложени в нея, и каква изгодна покупка е.

Жадни мисли.

Те бяха прекъснати от музиката на джаз бенд, долитаща откъм шатото. Върнахме се обратно под звуците на the Saints Go Marching In и щом се приближихме до градините, чухме жуженето на тълпата. Бегачите бяха пристигнали и аперитивите се разливаха.

Гледката беше нелепа: шатото и неговите градини, великолепни със своята тържествена формалност, и категорично неформалната тълпа от хора, много от които бяха облечени така, сякаш състезанието ще започне всеки момент. Маратонки, къси панталони, разкриващи някои доста здрави бедра и прасци, фланелки без ръкави, тениски, туристически раници, бейзболни шапки — това беше вечерното облекло за част от нашите другари, които изглеждаха в прекрасно настроение. И защо не? Беше приказна вечер, прогнозата за утрешното състезание обещаваше още хубаво време — за маратона никога не вали, поне така ни казаха — и се носеше слух, че менюто за вечерята ще бъде специално за бегачи, с изобилие от въглехидрати.

Но първо изпихме по питие в шатото със Силви Каз-Режембо, която завежда връзки с обществеността на Пишон. Очарователна и видимо спокойна, въпреки шестстотинте гости за вечеря, тя ни предложи шампанско и някои впечатляващи статистически данни.

От деветнайсет хиляди кандидати за тазгодишното състезание са били допуснати осем хиляди. От тях шест хиляди щяха да бъдат облечени в маскарадни костюми, а останалите бяха сериозни състезатели, включително и настоящият шампион на Франция. Най-младият участник тази година беше на двайсет; най-възрастният — на седемдесет и пет. Очакваха се повече от петдесет хиляди зрители.

Маратонът е бил създаден преди шестнайсет години и трима от петимата основатели са лекари. Благодарение на тяхното влияние медицинското обслужване беше достойно за спешно отделение в болница: триста доброволни — специалисти по сърдечни болести, ортопеди, стажант-лекари и сестри; петнайсет палатки за масаж; сърдечносъдови тестове; бяха подготвени за всичко — от забит в месото нокът на крака до прескачащ пулс или шум на сърцето.

И стомахът също щеше да бъде добре обгрижен. Отделно от двайсет и двата щанда по трасето, предлагащи енергийни закуски (и 35’000 литра минерална вода от Вител), изгладнелият бегач можеше да избира между 15’000 стриди, 400 килограма пържоли и 160 килограма сирене. С подходящите вина естествено. Всичко това почти ме накара да поискам да се включа в бягането.

От градините под нас долетя шумът на масово придвижване, тътенът на мигриращо стадо. Маратонците отиваха на вечеря. Погледнах през прозореца и ги видях да се запътват към стартовата линия, която беше входът на огромна палатка, издигната зад шатото.

— Добре — заяви Силви. — Да вървим да ядем.

Навлязохме в оглушителна какофония, сякаш празненството продължаваше от часове, въпреки че участниците в маратона дори не бяха заели местата си. Застаналият на сцената водещ срещаше сериозни затруднения да усмири публиката и да я накара да замълчи, за да представи някои от състезателите, дошли от цяла Франция и цял свят: аржентинци, бразилци, поляци, мексиканци, японци, американци, британци, канадци, датчани, двойка от Нова Каледония и един-единствен неустрашим израелец. Всяко представяне едва не събаряше палатката от бурни аплодисменти.

— Моля! Моля! Малко по-спокойно! — призова водещият, вдигнал ръце в опит да овладее шумотевицата. — Трябва да ви помоля да се въздържате да се качвате по масите, поне докато свърши вечерята.

А аз винаги съм смятал, че бегачите са тихи и благоприлични хора.

Палатката, достатъчно голяма, за да покрие почти цялата ливада зад шатото, и достатъчно висока, за да побере шестметрово дърво, се тресеше от енергия — колективното вълнение на шестстотин души, добре тренирани и в превъзходна физическа форма, които изгаряха от желание да си прекарат добре. Поредна вълна от викове посрещна соло китариста на групата, който, дали по атлетически или по музикални причини, вдигна инструмента си високо над главата си, за да го настрои, а ние се заехме да разучаваме менюто.

Както беше обещано, то бе богато на въглехидрати, но bordelaise^[2]. Започваше със студена салата от паста и шунка, последвана от спагети с морски дарове и преминаваше към macaronis et daube au vin du Médoc — още паста и гъста телешка яхния с алкохол. Имаше планини от хляб и четири различни вина — две бели и две червени. Тъй като не съм благословен с железния метаболизъм на атлет, за мен беше невъзможно да повярвам, че някой ще е в състояние да ходи на сутринта след подобна вечеря, камо ли да тича.

След като бе представена от водещия, който благодарно смени микрофона с чаша вино, групата зае сцената. Те бяха très, très cool^[3] с тъмни очила и черни меки шапки и с поднасянето на първото ястие се гмурнаха в шейсетте, където и останаха през по-голямата част от вечерта. Когато първите акорди на Siltin’ On the Dock of the Bay се понесоха из палатката, последва изригване от подсвирквания, ръкопляскане и подвиквания от близките маси, където маратонците показваха подчертано предпочитание към виното пред водата. Мъж с червена баска барета и чаша в ръка се изправи, за да окуражи вокално групата. Палатката завибрира.

Разговорът на нашата маса бе затруднен от музиката. Затова размишлявахме за разходката с хеликоптер на следващата сутрин, по време на която щяхме да видим всичките осем хиляди участници в маратона. Това ме подсети, че седим с по-малко от 10 процента от състезателите, и ме накара да се замисля за необикновения организаторски талант, който се изисква, за да спретнеш събитие от такъв мащаб. Бях онемял от възхищение и от пастата, с която бях напълнил устата си.

Групата превключи на китка от класически песни на Арета Франклин. Respect прогърмя с апломб от високоговорителите. Четирите певици вече бяха напълно отдадени на ритъма, шапките бяха изоставени, косите се мятаха, бедрата се полюшваха, ръцете изхвърчаха напред с всяко пляскане, докато те извиваха своите ду-уоп, ъ-хъхъ и уух зад вокалиста. Арета би се гордяла с тях. Една от сервитьорките бе поразена от атака на ритъма и се приближи към масата с танцова стъпка, като несигурно балансираше две огромни кули от паста. Бегачите наскачаха и затанцуваха и настъпи същинска анархия — друсане, подскачане, кълчене, медокски фокстрот, маратонска стъпка с провлачване на крак, сърдечносъдов куикстеп. Палатката сякаш се олюляваше. Дървото по средата се тресеше. Никога не съм предполагал, че финалните приготовления за лекоатлетично събитие може да са толкова забавни.

Предпочитанието към бордо пред водата продължаваше. Виното се носеше на масите в опаковки от по шест бутилки: Tourelles de Longueville, рек. 1994, и Chateau Pichon-Longueville, рек. 1992. Нашият човек с червената барета се възползва от пауза в музиката и се изправи, за да представи своя версия на традиционна баска песен. Това отприщи верижна реакция от други повече или по-малко музикални предложения от масите из палатката. Немски пиянски химни се съревноваваха с френски шлагери, холандски хорове и една или две напълно непонятни песни. Смесицата от вино и въглехидрати подейства.

Групата се завърна, този път, както бе обявено, за да отдаде почит на Стиви Уондър, и се образува влакче, което се заизвива между масите, около дървото и покрай сцената. Жена с каубойска шапка и тениска с кленово листо спря пред нашата маса да си поеме дъх.

— Уау — възкликна тя, — в Торонто съвсем не е така.

Зачудих се какво биха си помислили първоначалните обитатели на шатото за всичко това.

Към полунощ музиката стана по-бавна. Групата изпълни Try a Little Tenderness. Двойките се притискаха прегрели, щастливи и изтощени. А на следващия ден щяха да пробягат четиресет и два километра.

На тръгване от палатката решихме да обиколим шатото. Скърцането на чакъла под краката ни, високите каменни стени, сияещи на прожекторите, черните кули, очертани на фона на нощното небе, точиците светлина, пръснати по бреговете на Жиронда в далечината отвъд лозята, звездите над нас. Въздухът беше прохладен и чист и ухаеше на есен. Беше удоволствие просто да си жив.

 

 

На следващата сутрин се събудихме рано от боботенето на двигатели. Когато погледнах през прозореца, все още беше тъмно и видях потока от светлини, процеждащи се бавно по пътя. Стотици коли, броня до броня, се придвижваха към Пойак, където след три часа щеше да започне състезанието. Докато жена ми се отдаде на удоволствията на нашата баня — достатъчно просторна да направиш купон в нея, със стълби, водещи към вана с балдахин — аз се опитах да разшифровам бележките си от предната вечер. Те бяха жалки, смачкани, изцапани с петна от вино парчета хартия, както обикновено. Винаги ми е трудно да си водя разбираеми бележки, докато се забавлявам, вероятно защото ръката ми често държи чаша, когато трябва да държи химикалка. Резултатът са налудничави драсканици, които трябва да бъдат преведени в отрезвяващата светлина на утрото. Де да можеше някой да ми подари фотографска памет за Коледа.

Когато слязохме в трапезарията, останалите гости на шатото вече закусваха. Трима щяха да вземат участие в състезанието. Носеха къси панталони и имаха леко потиснатия вид на хора, които щяха почти да се самоубият преди обяд. Двамата бяха стари маратонци и говореха за времето, което се надяват да постигнат, изхождайки от опита си от предишни състезания. Третият, старши офицер във френската флота, ни каза, че това е първият му и последен маратон. Щеше да тича за майтапа. Поне времето изглеждаше да е на тяхна страна — високи облаци, лек бриз, никакво слънце. За тяхно нещастие това нямаше да се задържи за дълго.

В осем часа процесията от коли беше все така плътна, както и през последните два часа. Но явно, когато излизаш от алеята на шатото, се ползваш с традиционната привилегия на господаря на имението, защото трафикът се разкъса по най-услужливия (и крайно необичаен за Франция) начин и ни пусна да се вмъкнем в колоната. Поехме към Пойак по път, опасан с лозя от двете страни, покрай шато Фонбаде, шато Кордейан Баж, шато Линч-Баж, шато Белграв — място, което агентите на недвижими имоти биха описали като привлекателен район.

Когато стигнахме до Пойак, той изглеждаше сякаш екип от костюмографи здравата са се потрудили за филм на Фелини. Градът гъмжеше от откачалки — мъже и жени с флуоресциращи перуки, тафтени полички на балерини, раса, раирани затворнически дрехи, изкуствени части на тялото, рога, вериги, татуировки, морави крака, червени носове, сини лица. Имаше дори един-двама, облечени в шорти и фланелки за бягане.

Качихме се на трибуна, която се извисяваше над стартовата линия. Под нас главната улица бе претъпкана с калейдоскоп от преливащи от енергия и чудато облечени състезатели. Мъж, маскиран като ягода, стоеше на един крак и правеше упражнения за разтягане, докато говореше с приятеля си; друг, с физиката на играч по ръгби, се бе напъхал в униформа на медицинска сестра. Водещият на събитието обикаляше по улицата и интервюираше участниците, като им напомняше, преди да потеглят, да уведомят организаторите какво вино предпочитат — бяло или червено.

Когато хвърлих поглед назад, пред очите ми се разкри спокойна и живописна сцена. Редица от бегачи, поне десетина души, бе строена по брега на реката с гръб към пътя. Без да се смущават от минаващите тълпи, те бяха решили да пренебрегнат осигурените дискретни и съвсем прилични тоалетни в полза на изпълнението на открито. Със или без маратон истинският французин винаги ще намери време за удоволствията на pipi rustique^[4].

Точно в 9:30 часа състезателите поеха, предвождани от двама млади мъже с много сериозни изражения, които се бяха изстреляли от редицата като хрътки, а по петите ги следваше зайче на „Плейбой“, издокарано с черни чорапогащи, черна перука, бели уши и гъста неколкодневна брада. Докато тези тримата изчезнаха в далечината, останалите осем хиляди се заблъскаха по трасето, като междувременно ръкомахаха, пееха и крещяха на приятели. Един или двама действително се опитваха да тичат, въпреки че беше почти невъзможно в човешката маса, задръстваща улицата. Докато наблюдавахме движещата се панорама от мястото си на трибуната, бяхме сащисани от броя на мъжете, облечени като жени — любов към травестизма, която обикновено не свързваме с атлетите. Може би сме живели откъснати от света. Другият любим костюм на бегачите от мъжки пол беше бебешкото облекло в комплект с биберон и увиснала пелена. Жените на свой ред бяха облечени предимно като жени: принцеси, млекарки, монахини, викингски девици. Един антрополог би намерил доста материал за изследванията си.

Минаха поне десет минути преди последният ярко облечен травестит да забие зад ъгъла и да насочи конусите на фалшивите си гърди към шато Линч-Баж. Специалистите, застанали до нас — очевидно спортуващи хора, съдейки по анцузите и маратонките им, запалиха по цигара и се отдадоха на размисли какво ще бъде времето на победителя. Участваше шампионът на Франция — всъщност на старта той беше рамо до рамо със зайчето на „Плейбой“ — и компетентните предположения бяха, че ще финишира за доста по-малко от два часа и половина. Надали щеше да спира за дегустации по пътя, но поне щеше да получи наградата за победителя — не медал, нито сребърна купа, нито шлем, а нещо полезно: теглото му във вино.

По-малко отдадените на атлетиката зрители започнаха да се оттеглят, за да прекарат сутринта в упражняване на мускулите на ръцете си в баровете и кафенетата на града до завръщането на маратонците. Ние се напъхахме в колата и се запътихме към първата ни спирка, шато Понте-Кане.

Лозята започват веднага, щом се излезе извън пределите на Пойак, и земята очевидно е твърде ценна, за да се похабява за широки пътища. Озовахме се на шосе, една идея по-добро от коларски път — тясно, без маркировка и оградено от двете страни с лозя, които растяха почти до ръба на асфалта. Карахме по зелени тунели — еднакви зелени тунели с еднаква височина и структура. От време на време изникваха навигационни помощници: масивно каменно разпятие, извисяващо се над морето от лозя, далечна кула, камък, указващ граница. Като изключим тях, виждахме единствено зелено, море от зелено, стигащо чак до хоризонта. Определено би ти било от полза да си роден тук, ако искаш да намериш пътя.

Понте-Кане беше величествен, какъв то си е от XVIII век. Нито едно петънце по извитата чакълена алея, нито една клока не намясто в градините. Когато приближихме двора, над аплодисментите и подвикванията на зрителите се извиси неочакваното свистене и вой на гайда. Би могло да е „Елегия на бегача“ или „Смелия Бордо“. Трудно ми е да преценя при гайдите. Свиреше гайдар с червена барета, който бе застанал заедно с останалите музиканти на импровизирана сцена, скована от дървени щайги за вино. Съдейки по баретата му, реших, че е баск; съдейки по гайдата — че е шотландец. Оказа се французин от Пойак.

Пред сцената имаше щанд за вино — един от двайсетте, разпръснати по трасето — и бегачите трябваше да минат на около два метра от него по пътя си през двора. Мнозина не успяха — вероятно разсеяни от мъж от екипа на шатото, който се бе курдисал до щанда в позата на Статуята на свободата, с вдигнати ръце с по чаша Понте-Кане. Отдадените на атлетиката маратонци, стиснали манерките си с минерална вода „Вител“, извръщаха поглед от изкушението и продължаваха напред. Други спираха с отривисти въздишки на облекчение и се събираха около масата за дегустация, за да сравняват впечатленията си с другарите си.

Човек би очаквал да обсъждат времена, наколенки и състезателни тактики, но не, доколкото можех да се ориентирам, през цялото време ставаше въпрос за мода и красота. Един мъж имаше проблем със спиралата си, която се бе размазала на петна по бузите му, и приличаше на стресната миеща мечка. Друг бе установил, че дългата му пола от тафта залепва неудобно по изпотените му бедра. Трети се оплакваше от болки в ушите, предизвикани от огромната тежест на натруфените му обици. Единственото лечение за тези разнородни неволи беше, разбира се, още една чаша Понте-Кане.

Докато наблюдавах бегачите, задаващи се по алеята, бях удивен от пълната липса на ожесточена конкуренция. Те не се опитваха да се победят взаимно, а се окуражаваха един друг, връщаха се, за да правят компания на някои изоставащ, движеха се на групи вместо в колона. Никъде не се забелязваше традиционната самотност на бегача на дълги разстояния. Не беше такъв вид състезание.

По трасето се бяха струпали групи от зрители — пляскаха, дюдюкаха, подсвиркваха, поощряваха, някои дори носеха плакати с лични посвещения, като например „Давай, Жан-Люк!“ или „Бързо, Жерар, бързо!“.

— Умората е само в главата ти — чух да крещи един ентусиаст. — Ти не си изморен. Просто си жаден.

Слънцето вече беше изгряло и времето определено не беше подходящо да си пременен в пластове маскарадно облекло. Зададе се Мария-Антоанета, която накуцваше по склона на шатото. В едната си ръка стискаше бутилка с вода, а с другата придържаше гънките на кринолина си. Започвах да разбирам защо толкова много мъже са предпочели да тичат като бебета, облечени в пелени, които оставят краката им голи.

Друго замайващо пътуване през лозята ни отведе до шато Лафит Ротшилд, дома на най-красивото и аристократично питие в света, както го наричат. Обстановката беше също толкова красива и аристократична — къщата на върха на малък хълм гледаше към ливада като билярдна маса, парк, езеро с фонтан по средата, редици гигантски плачещи върби. И както приляга на това най-бележито шато — оркестър от двайсет изпълнители, който да приветства маратонците и да ги окуражи музикално.

Към тази изискана горска сцена се добавяше екзотична нотка в лицето на някои от най-колоритните състезатели: приличаха седемте джуджета (без Снежанка, която вероятно бе задържана на предишната дегустация), последвани от огромна пчела и булка с дълга рокля, слънчеви очила и избуял мустак. А до дегустационната маса стоеше джентълмен, облечен като… какво точно?

На главата си имаше шарена перука до раменете в преобладаващо смарагдовозелено. През врата му бе преметната сбруя във формата на две монументални розови гърди в корсет, които подскачаха по гръдния му кош. Останалата част от предницата му беше покрита с престилка, достигаща до колената, но тази привидна скромност отиде на кино, когато се обърна. На голия му гръб беше изрисувана стрелка, която сочеше към също толкова голия му задник, атрактивно оценен с едри цифри на 400 франка.

Той стоеше в тази несравнимо изискана обстановка и се наслаждаваше на музикалната интерлюдия, докато отпиваше от чашата си с Лафит Ротшилд в пълен покой със света. Беше пробягал двайсет и пет километра и изглеждаше готов за следващите двайсет, стига престилката му да си останеше на мястото.

Няколко минути по-късно имахме друг изглед към шато Лафит, този път от височина 150 метра. Изпитвам смесени чувства към летенето в хеликоптер. Не съм сигурен, че ми харесва идеята да съм въздушен воайор и да си пъхам носа в това, което обикновено е скрито зад стени и живи плетове. Това несъмнено е нахлуване в личното пространство и следователно нещо, което си казвам, че не бива да правя. От друга страна, е великолепно. А и гледката в тази слънчева сутрин беше необикновена.

Ставаше въпрос за градинарство в епичен мащаб. Километър след километър късо подстригана симетрия, шатата с техните кули и покрити с плочи покриви се издигаха като острови сред идеално гладък зелен океан от лозя. Хиляди акри опитомена природа. Има ли друго място в света, където толкова много земя се поддържа тъй педантично и елегантно?

Песъчливите пътища, прорязващи лозята, бяха претъпкани с предълга върволица от ярко оцветени насекоми — маратонците, които вече се простираха на няколко километра. От нашето място в небето изглеждаха почти неподвижни. Имах чувството, че някой е посипал пейзажа с конфети.

След едно последно пикиране по Жиронда хеликоптерът ни остави зад трибуната. Беше 1:30 — четири часа след началото на състезанието, и стабилен поток от бегачи спринтираше, подтичваше в тръс или залиташе нагоре по червения килим, водещ към финиша. След него идваха нирваната на кушетките за масаж и възстановителните въглехидрати, подсигурени от екипа на кетъринг фирма, наречена „Веселите тортаджии“.

Седнахме да обядваме на трибуната и по изключение вниманието ни бе привлечено по-скоро от гледката, отколкото от храната. Появи се Ясер Арафат, който пуфтеше към финала, следван на съвсем късо разстояние от мъж с фалшив задник и нещо, което приличаше на оранжев калъф за чай. След това се зададе Клеопатра с килната перука, а после мъж, който по чудо все още имаше останал въздух, за да говори по телефона.

Часовникът над финиш линията показваше, че от началото на състезанието са минали четири часа и половина, а състезателите продължаваха да прииждат: Мики Маус; банда размахващи тризъбци дяволи с черни пелерини и извити червени рога; пет яки бебета, тичащи ръка за ръка; трио шотландци с барети и оскъдни полички; жандармерист, прикован с белезници към затворника си; лекар, бутащ носилка с доста жизнерадостен пациент, който махаше на тълпата; и, посрещната с бурни възгласи, гигантска бутилка вино с крака. Vive le Médoc^[5]!

Зад финиша се простираше тресавище от тела в различни фази на възстановяване. Някои лежаха на тревата, други се бяха свлекли на тротоара или се бяха проснали върху дървените маси, а по лицата им бе изписано блаженство, докато мускулите им се топяха под масажа. Малко по-надолу по шосето кафенетата бяха пълни с монахини, пещерняци и космати херувими, които презареждаха. Пържени картофи, бира, багети, сирене, наденички — за утоляване на следмаратонския глад — изчезваха веднага щом сервитьорите ги изнесяха. А това бяха само закуските. По-късно щеше да има още една масирана атака от паста за вечеря.

Пет часа след старта състезателите продължаваха да прииждат: весело куче на повод, което теглеше стопанина си към финала; британски полицай; Бакхус; сервитьор с цилиндър; Адам и Ева. Чухме, че шампионът на Франция е финиширал пръв с време два часа и двайсет минути, но това очевидно не беше състезание на победители и губещи. Беше тържество.

Тази нощ вечеряхме с двама от бегачите, Пиер и Жерар. Единият бе дошъл от Лион, а другият — от Вашингтон, и двамата се бяха състезавали в много маратони. Този обаче, единодушни бяха те, беше специален в много отношения. Организацията беше безупречна — от въглехидратния запой преди състезанието до масажа след него. Доброто настроение, върховното усещане за другарство и забавление по време на състезанието, костюмите, времето, красотата на трасето — всичко това допринасяше за един необичаен и забележителен ден.

Жерар вдигна чашата си, пълна с Château Lynch-Bages, рек. 1985.

— И освен това — добави той, — бюфетът е особено приятен.