Питър Мейл
Френски уроци (6) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

Любов от пръв мирис

Противно на широко разпространеното схващане пътят към сърцето на мъжа невинаги минава през стомаха. Носът му може да е също толкова чувствителен и доказателство за това е моят приятел Садлър. Също като мен той е англичанин, избрал да живее във Франция. Също като мен той е писател. И също като мен има слабост към всички френски неща, особено тези, които се явяват в чаша или чиния.

Историята ни започва на пристанището в Диеп. Фериботът през Ламанша тъкмо бе влязъл в док след пристигането си от Англия и висока, целеустремена фигура се отправи забързано по подвижното мостче. Беше Садлър, щастлив, че се е прибрал в приемната си страна, и в настроение да празнува. Но как и с какво? Докато бродеше по улиците на Диеп, а стомахът му леко куркаше, погледът му бе привлечен от разкошно изложение на сирена — цяла тумба, полегнали, голи — на витрината на épicerie fine^[1]. Куркането се извиси до кресчендо. Воден от непреодолимия стремеж към истинския вкус на Франция, той се впусна в изследване.

Във Франция, или поне така твърдят, има повече сирена, отколкото дни в годината — с всякаква консистенция, от ронливо до почти течно, с всякакъв вкус, от остро като бръснач до фината мекота на сметаната; сирена от крави, кози, овце; сирена, подправени с ароматни треви, набодени с пипер, мариновани в зехтин, зрели в тръстикова обвивка. Да избереш едно-единствено сирене от стотици за повечето от нас е сред малките предизвикателства в живота. Но не и за Садлър, или поне не този път. Веднъж озовал се в магазина, носът му започна да проучва невидимата, но ароматна мъгла, стелеща се над изложените сирена. С наведена глава, полузатворени очи и потрепващи ноздри, той бе привлечен сякаш от съдбата от особено настойчив аромат. Идваше от закръглен ръждивооранжев диск, чиято преливаща плът се придържаше от пет ленти от листа на папур: сирене от Ливаро, известно сред почитателите му като le colonel^[2] (заради петте ленти) и с репутацията на едно от най-миризливите в света.

Садлър се влюби. Купи сиренето, заведе го на обяд, след което пътува с него в колата си по целия път до Париж. С всеки изминал километър присъствието на le colonel ставаше все по-осезаемо, но това беше музика за носа на Садлър и вероятно тя вдъхнови една негова фантазия, за която ще стане реч по-нататък.

Миналата година срещата със сиренето бе описана в мемоари на Садлър, представящи преживяванията му като англичанин, живеещ в Париж, и скоро след това той получи телефонно обаждане от Ливаро. Високопоставен господин в йерархията на местното сирене прочел книгата и с удоволствие открил толкова отявлен поддръжник на гордостта и радостта на родното му място. И тъй като книгата бе написана на френски и се бе появила в списъците на бестселърите, градът със сигурност се бе сдобил с национална известност. Това беше успех за Ливаро, който заслужаваше официално признание. Дали любезният мосю Садлър идеше да се съгласи да стане почетен гост на годишния панаир на сирене в Ливаро и да бъде избран за chevalier de fromage^[3]?

Как можеше да откаже? Да бъдеш възнаграден за това, че ядеш, е мечта, която се сбъдва за малцина от нас, и приятелят ми бързо прие. Обади се да ми съобщи новината.

— Това е залата на славата на сиренето — обясни той. — Ще получа медал. Градът ще празнува през целия уикенд. По улиците ще се лее вино и ливаро. Събирай си багажа. Искам да си там и да ми държиш палтото.

Ето как в един горещ съботен следобед през август се озовах в колата, преминаваща покрай къщите с дървени фасади и безкрайните овощни градини на нормандската провинция. Тази част на Франция, преливаща от зелени поля, богата на крави и ябълки, киснати в сметана и калвадос, бе родината на воините, нахлули в Англия под предводителството на Уилям Завоевателя. (Човек, който въпреки агресивното си поведение очевидно е бил грижовен и щедър баща. Когато умрял през 1087 г., оставил Нормандия на най-големия си син, Робърт. На втория си син, Уилям Руфус, завещал Англия. За късмет на момчетата в онези времена не е имало данък наследство.)

Настоящото нашествие е в обратна посока, от страна на англичани, които се заселват в нормандските ферми и имения и носят със себе си мармалада си и страстта към онези незаменими помощници на цивилизацията — британските вестници. Докато вървях по претъпканата главна улица на Ливаро, чух глас с английски акцент — висок и сърдит — да се оплаква от цената, която му поискаха на местната вестникарска будка за вчерашното издание на „Таймс“. Някак си не мога да си представя французин в малък английски провинциален град да се оплаква от цената на „Монд“. Но от друга страна, той никога няма да намери брой на „Монд“ в малък английски провинциален град. Ние си оставаме изолирана островна пасмина. Призракът на стария ми шеф Дженкинс още е с нас.

Със Садлър се бяхме уговорили да се срещнем в хотел в края на главната улица. Понеже си знам стоката, аз се запътих към ресторанта на хотела и го заварих на масата. Приготвяше се за величието с последна чаша вино, като същевременно драскаше нещо на гърба на пощенски плик.

— Реших, че трябва да произнеса реч — сподели, почуквайки плика. — Ето — той бутна към мен лист жълта хартия, — погледни програмата, докато си довърша бележките.

Отново се зае с писането, а аз огледах листа.

Имаше всичко, което човек очаква да намери на панаир на сирената от този ранг: apéritif concert^[4], с духов оркестър, дегустации на сирене, дегустации на сайдер, дегустации на калвадос, щандове за скара, панаир и голям бал в събота вечер. Имаше и две атракции, които не очаквах. Този следобед щеше да има търг със запечатани пликове, на който щяха да се продават четиресет amouillantes, или стелни крави. А на следващия ден щеше да се проведе състезание по скоростно ядене на сирене по строгите правила на Ливаро, на което щеше да се определи кой изяжда най-много сирене за определен период от време, и победителят щеше да получи титлата le plus gros mangeur^[5].

Садлър завърши бележките си с елегантно замахване на химикалката.

— Аз съм събитието, което следва след бременните крави — уведоми ме той. — И когато церемонията приключи, ще свършим малко работа. Надписване на книги.

Любов от пръв мирис.

— Така ли ще направим?

— Разбира се. Ще се настаним на маса малко по-нагоре на улицата с пълните удобства, полагащи се на автори — избор от сайдер или вино. Всичко е уредено. Ще ти хареса.

Преди да имам шанса да отговоря, един от официалните организатори на панаира дойде, за да се увери, че Садлър е готов за мига на слава или за да го удържи да не си поръча още една бутилка вино. Не бях сигурен кое от двете. Бъдещият кавалер на сиренето се остави да бъде отведен и аз реших да поднеса почитанията си на бъдещите майки: имах нужда от тиха интерлюдия сред крави преди драматизма на главното събитие за следобеда.

Обичам кравите. В тях има нещо много успокояващо. Рядко можеш да ги видиш да бързат. От разстояние те излъчват ведрина, движат се бавно, махат с опашки, кротки и живописни. Отблизо забелязваш миглите им, постоянното овално движение на челюстите, докато преживят храната си, и факта, че обикновено са покрити с тор от гърдите до копитата. Тези крави обаче бяха дошли направо от телешкия салон за красота. Бяха подредени в дълга, безукорна линия, спретнати до върха на мустаците си. Козините им в жълто-кафяво и кремаво лъщяха, копитата им бяха излъскани до тъмен блясък, очите им светеха. Бременността явно им се отразяваше чудесно.

Като се изключи шумоленето на пликовете със залозите, търгът беше тих. Кравите бяха тихи. Зрителите също бяха мълчаливи. Ливаро явно се бе настроил за сънлив следобед. И тогава спокойствието бе нарушено от хълцане на микрофон и стържещ звук от прочистване на гърло. Последвах звука до площад „Пастьор“, където Садлър щеше да бъде обезсмъртен, и едва не бях пометен от летящо стадо братя, които си проправяха път през тълпата. Облечени в пелерини и с шапки от кафяво кадифе, с блестящи медали, те се изкачиха по стълбите на издигната платформа и се наредиха от двете страни на кметицата на Ливаро и самотния англичанин.

Садлър далеч не изглеждаше нервен и риеше земята в очакване, като междувременно си бъбреше с всички наоколо и махаше царствено на публиката — човек, готов за звездна слава, който се наслаждаваше на всеки миг от нея.

Една фигура в мантия и с бележки в ръка пристъпи напред и взе микрофона, за да представи новия кавалер на света. Съгласно традицията представянето в тези случаи, както беше във Вител, е смесица от възхвала и цинична недискретност. Познавайки Садлър, си помислих, че дисекцията на характера му може лесно да се проточи до ранна вечер. Но по някаква причина му се размина само с няколко малки удара по репутацията му — незначителни грехове, които дори нямаше да се появят на страниците на местния вестник — след което вече бяхме готови за ритуалите на посвещаването.

Садлър получи парче ливаро, при това доста голямо, но направо нищо за човек с неговите способности. То изчезна за секунди. След това му бе връчен бокал, по-скоро кофа, отколкото чаша, съдържащ достатъчно нормандски сайдер, за да се потуши малък пожар. Това беше предизвикателство, което отделя мъжете от момчетата. Тълпата замлъкна, когато бокалът бе надигнат. Прави чест на Садлър, предвид количеството храна и вино, което бе унищожил на обяд, че пресуши бокала на една дълга глътка с отворено гърло. Тълпата показа одобрението си: подсвирквания, аплодисменти, възклицания „у-ла-ла“. Братята бяха видимо впечатлени. Нашият герой си бе заслужил медала.

Съпругата на Садлър, Лулу, стоеше до мен.

— Справи се много добре — казах и аз.

Тя кимна в съгласие.

— Нормално. Няма случай да се е провалял с чаша.

Когато формалностите по встъпването в братството приключиха, тълпата притихна, за да изслуша речта на новоприетия член. Ако бях аз, това мъчение идеше да приключи за по-кратко време, отколкото е необходимо да изядеш парче сирене: промърморвам благодаря, много мило, висока чест и стига толкова. Но Садлър е създаден за по-пространни изложения. Между яденетата той преподава в университет, което сигурно му е от полза. Освен това френският му е перфектен. И, разбира се, в него имаше толкова сайдер, колкото може да поеме човек. Той сграбчи микрофона с такова настървение, че се уплаших да не го захапе.

Още с встъпителните думи приятелят ми се показа като изкусен оратор с добре премерен усет какво ще се хареса на публиката.

— Имам една фантазия — започна той. — И тя е да правя любов с жена си върху матрак от сирене ливаро.

Лулу наведе глава. Като французойка с голяма доза финес тя предпочита да държи вратата на будоара затворена. Но Садлър нямаше спирачки, след като вече беше в спалнята.

— Ще нося медала си в леглото довечера — обеща той.

Какъв образ създаде само. И докато публиката следваше всяка негова дума, той продължи да обсъжда секса, сиренето, литературата и любовта си към Франция — или може би, както той я нарече, страстта — в продължение на няколко възторжени минути, преди да премине към финала.

Без да оставя микрофона, той се втурна към кметицата и я целуна. Сетне целуна всички членове на братството от женски пол. После с вика „аз съм англичанин и ми е позволено да целувам мъже“ се гушна и във всички представители на мъжкия пол. Представете си разгорещен политик по време на избори и ще придобиете представа за гледката. Влажно млясване при всяка целувка, уловено от микрофона и увеличено многократно през високоговорителите, отекна на площада.

— Mon Dieu^[6] — възкликна възхитен глас в публиката, — как само са се променили тези англичани след оттеглянето на мадам Тачър.

А аз трябваше да седя на маса и да подписвам книги с този човек.

За щастие един решителен служител бе успял да измъкне микрофона от ръцете на Садлър, преди да стигнем до масата, осуетявайки надеждите му да разтръби за раздаването на автографи. Поръчахме си питиета, настанихме се зад купчината наши книги и зачакахме да ни връхлети публика, изпълнена с обожание.

Да си автор на подобни мероприятия е любопитно, а често и унизително, изживяване — доста прилича на това да си животно в зоологическа градина. Хората се събират на разстояние така, че да не могат да говорят с теб, и те зяпат. Опитваш се да докараш нещо, което се надяваш да е приветлива подканяща усмивка. Те правят крачка назад, като продължават да зяпат. От време на време дочуваш по някой и друг коментар.

— По-стар е, отколкото изглежда на снимката.

— Мисля, че ще изчакам да излезе допечатката с меки корици.

— Всички писатели са пияници.

— Горката му съпруга.

— Хайде, попитай го ти.

Да го попита какво? Копнееш да те попитат нещо, каквото и да е, за да се облекчи самотното ти бдение. Но въпросът рядко идва. Една дръзка душа, по-смела от останалите, приближава масата, взима книгата ти, прелиства набързо страниците, оставя я и се оттегля, без да те погледне директно нито веднъж. Все едно си някакъв боклук.

Не и този път обаче. Не и в компанията на знаменитост, носител на медал, кавалера Садлър, който още блестеше с остатъчната светлина на аплодисментите и високооктановия сайдер. Прекарахме един забавен и весел час, подписахме малко книги и открихме, че жителите на Ливаро са невероятно жизнерадостни. И страхотни целувани. Винаги съм смятал, че в по-студените климати се раждат по-студени характери и че колкото по на север отиваш, толкова по-сдържани стават хората. Но тук видяхме много примери за продължителни прегръдки, придружени с четири целувки, двойно на нормалната френска порция. Забелязах, че това явно тревожи Садлър — оказа се, че той се притеснява, да не би да е дал по-малко целувки на събратята си на сцената и те да са сметнали, че страда от английската студенина.

— Май съм ги разцелувал по-малко, отколкото трябва — сподели той. — Но ще се реванширам на вечеря.

Времето продължи да е благоразположено към нас. Сякаш целият град бе излязъл навън и се шляеше по улиците, които ухаеха на месо, печено на скари, на палачинки със златни паяжини, разпънати на плоски тигани от ковано желязо, на печено сирене, на сайдер. Минахме покрай мангал, в който цвърчаха andomllette — малки наденички, пълни с шкембе — и видях как ноздрите на Садлър започват да вибрират.

— Мога да ударя няколко — заяви той. — Струва ми се, че е минало ужасно много време от обяд.

Той намести медала си и ускори ход, когато свихме от главната улица и се запътихме към площада, където щяха да сервират вечерята.

Беше repas campagnard, неформален бюфет. Под тента от платнище бяха опънати дълги маси, осветени от низ голи крушки от по четиресет вата. Получаваше се особен вид светлина, която винаги свързвам с Франция — не твърде приглушена, но далеч от ярка; лятна светлина, извикваща спомени за дълги, топли вечери, прекарани навън, винени бутилки на дървени маси, пърхане на нощни пеперуди. Споменах това на Садлър, обикновено човек с огромна естетическа чувствителност, но съзнанието му беше другаде, погледът му бе неотклонно прикован към бюфета.

Щедър е думата, която го описва най-точно: шунки, наденички, плодови пити, кишове, салати с впечатляващи размери, монументални купи с картофи с майонеза и — разбира се — изобилие от сирена. Имаше ливаро („месото на работника“), камамбер, пон л’евек, паве д’ож. Напълнихме чиниите си и намерихме места на маса за дванайсет души. Въпреки че шумотевицата беше оглушителна, определено разбрах, че по някакъв начин съм засегнал жената, която седеше срещу мен. Надничаше какво имам в чинията и очевидно не беше доволна от съдържанието й. Тя ме погледна, вирна показалеца си във въздуха и започна да го размахва — сигурен знак, че съм направил нещо възмутително.

— Мосю! Нямате сирене!

Беше самата истина; чинията ми беше пълна, но за момента в нея липсваше сирене. Възнамерявах да се върна и да си взема. Преди обаче да успея да й обясня, мадам се наведе напред, за да е сигурна, че ще чуя какво има да ми каже.

— Нека ви споделя какво е казал великият Брия-Саварен: „Ядене без сирене е като красива жена без едно око“. Воала, мосю.

Огледах се за моя приятел кавалер да ми се притече на помощ, но той беше зает да целува някого на съседната маса. Лулу беше твърде далеч, за да се отзове. Трябваше да се справя с моята обвинителка съвсем сам. Обещах й, че ще атакувам сиренето по-късно. И като говорехме за атакуване на сирене, дали мадам щеше да е така любезна да ми разкаже за утрешното състезание по надяждане — за правилата на играта, техниките, участниците? Имаше ли фаворит? Можеше ли да се залага?

Това накара останалите хора на масата да се присъединят към разговора с обичайния порой от взаимно изключващи се мнения. Но всички бяха единодушни, че има фаворит — местен човек, триумфирал предишните години. Слуховете гласяха, че тренира усилено и е във върхова форма. Mais attention!^[7] Имаше и еротичен пришълец, обвит в загадъчност състезател, дошъл чак от Клермон-Феран в Централна Франция. Жена. На всичкото отгоре японка. Това предизвикваше видимо задоволство на масата, защото потвърждаваше световната известност на Ливаро и неговото сирене.

Междувременно мадам пое отговорността за останалата част от яденето ми. Като видя, че съм освободил място в чинията си, тя ме ескортира до бюфета, за да надзирава избора на сирене. Спрях се на триъгълно парче ливаро, което ми се стори с прилични размери. Мадам цъкна с език неодобрително. Бях прекалено сдържан. Тя вещо бодна с пръст няколко по-големи парчета, за да провери зрелостта им, избра едно от най-големите и го прибави в чинията ми.

Ливаро не е скромно сирене. Заявява присъствието си в носа много преди да се озове в близост до устата, с пронизващ, почти стипчив аромат. То е плътно, еластично, меко, преливащо от мазнини (45 процента) и изключително вкусно — възможно най-отдалечено от онези блудкави, свръхобработени буци, които наричат себе си свежо сирене. Мадам ме наблюдаваше, докато ядях, и кимаше със задоволство. Парчето ливаро свърши и аз също бях свършен. Челото ми бе покрито с лека пот; със сигурност щеше да последва сърцебиене. Но мадам още не беше приключила с мен.

— Добре — отбеляза тя. — Сега ви трябва малко калвадос за храносмилането.

Садлър, чиито уши са настроени с висока чувствителност като на прилеп към определени стимули, бе чул вълшебната дума. Неговото храносмилане (този злощастен мъчителен процес) също щеше да се подобри страхотно с една малка чашка, заяви той. А и на всичкото отгоре, допълни приятелят ми, нормандците са изобретили калвадоса. Дори само от любезност към домакините ни трябваше да се вслушаме в съвета на мадам.

Така и направихме, седнали около кухненската маса в дома на гостоприемен член на организационния комитет. Бе извадена тъмна, анонимна бутилка: без етикет, без дата, домашен калвадос с аромат, който извикваше сълзи в очите, заобленост, която изпълваше устата, гладка топлина, която се разливаше от гърлото към стомаха. Местните го наричат вътрешно слънце. Онази нощ спах като пън.

Една от много приятните несправедливости на живота е неочаквано благият начин, по който тялото понякога реагира на ексцесиите. Заслужавах махмурлук. Садлър заслужаваше още по-лош. При все това на следващата сутрин и двамата се чувствахме забележително добре — отпочинали, свежи, готови за предстоящите събития, дори те да включваха, както неизбежно щеше да стане, сирене и калвадос. Излязохме от хотела и поехме в търсене на кафе.

Въпреки че беше малко след десет часа, мангалите на главната улица вече бяха запалени; до тях бяха наредени огърлици от наденици в блестящи спирали с цвят на кръв. Представителите на кучешкото население на Ливаро бяха излезли в пълния си състав, размотаваха се съсредоточено и се опитваха да си придадат невинен вид с надеждата, че някой ще се обърне с гръб достатъчно задълго, за да предприемат светкавична атака към надениците. Докато вървяхме из града, непрекъснато се натъквахме на камиони, превърнати в ресторанти — страничните панели бяха свалени и се разкриваха миниатюрни барове с разпънати тенти, със столове и маси, наредени на улицата, а от кухните с размер на носна кърпичка се носеха чудни миризми. Садлър погледна часовника си, реши, че дори за него е твърде рано за обяд, след което обаче внезапно спря и медалът му се удари в гърдите. Беше забелязал нещо възхитително от другата страна на площад „Пастьор“.

Хвана ме за лакътя.

— Виждаш ли това, което виждам аз?

Беше малка сергия, почти изцяло заета от варели и бар. Мъже с ярко зачервени носове държаха със замислени изражения тумбести чаши за коняк или пластмасови. На тентата бяха изписани съдбовните думи Dégustation Cidre et Calvados^[8].

Физиономията на Садлър беше олицетворение на невинността.

— Това са само ябълки — заяви той, — а и винаги можеш да плюеш.

Погледнах Лулу. Тя се усмихна и кимна. Какво можех да направя?

Всъщност късната утрин е идеално време за дегустиране. Закуската е далечен спомен, обядът все още предстои, очите са светнали, а небцето е чисто и неопетнено. Наредихме се на бара, като се чудехме кое има повече витамини — сайдерът или калвадосът. И двете трябваше да бъдат опитани.

Макар сайдерът да не е сред любимите ми питиета, не мога да отрека, че този беше първокласен. В него имаше изключителна свежест и мощен, упоителен плодов вкус. Казват, че свинете и конете, които са извадили достатъчно голям късмет да живеят в Нормандия, често се понапиват от падналите ябълки, започнали да ферментират. И ни разказаха за Гастон le picoleur^[9], прасето алкохолик, което толкова си падало по това удоволствие, че обикаляло овощните градини и бутало дърветата, за да събаря ябълките. Дотук с нежните наслади на сайдера.

Преминахме към онова, което нашият нов приятел зад бара нарече „причината Бог да създаде ябълките“. Калвадос на различна възраст — от jeune homme до grandpère^[10] — се наливаше, вдъхваше, сърбаше и, трябва да призная, поглъщаше. Странно е, но нямах никакъв проблем да пия 40-градусов алкохол преди обяд; нямаше потрепване, нито разтрисане, никакви изгарящи усещания. Може би сиренето от миналата вечер още предпазваше органите ми с изолиращ слой. Решихме да купим две бутилки калвадос и да ги отнесем вкъщи за бъдеща употреба, след което Лулу много мъдро предложи още кафе.

Пристигането ни в кафенето съвпадна с първата музикална интерлюдия за деня. Официалният оркестър на панаира на сиренето в Ливаро пълзеше като змия по главната улица и изпълняваше много приличен джаз, воден от огромен мъж, който се справяше с тромпета впечатляващо умело — орнаментални рифове, достойни за Майлс Дейвис.

Оркестърът спря на площада и изостави джаза, за да изрови от репертоара си нещо напълно различно. Започнаха да свирят. Ако ушите не ме лъжеха, първите няколко ноти звучаха точно като началото на It’s a Long Way to Tipperary — мелодия, която някак си не очакваш да чуеш в провинциална Франция. И въпреки това се оказа именно тя. Естествено изпълнението имаше нормандска нотка и съвсем уместно доста се различаваше от традиционната версия, която си спомнях от детските си години. Аранжиментът с неговите жизнерадостни извивки ми напомняше повече за Ню Орлиънс, отколкото за военен марш. А и оркестърът пееше думите, придавайки им напълно различен звук: Lets a longwhy to Teeppairairee… Тълпата беше във възторг, искаше бисове и преследващите няколко часа щяхме да чуем песента още доста пъти.

Радарът на Садлър регистрира сергия за сирене срещу кафенето и приятелят ми се втурна в бърза, решителна атака, за да набави провизии, които да отнесе обратно в Париж. Върна се в кафенето със замислено изражение. Гледката на панорамата от ливаро, разпъната на сергията, го бе подсетила за следобедното състезание. Как се подготвяш за нещо подобно?

Опитахме се да си представим режима на себеотрицание, месеците на борба и жертви — приготовления, необходими, за да приведат състезателя във върхова форма преди концентрираното яростно нападение над сиренето и сайдера. Пости? Освежителни процедури? Кросове из града? Медитация? Промивки на дебелото черво? Стомашен масаж? В крайна сметка предположението на Лулу — френският отговор на усилените тренировки — бе изборът, който вероятно бяха направили повечето състезатели.

— Обяд — каза тя, — но съвсем лек.

— Каква добра идея — възхити се Садлър.

 

 

Стана три часът и на площад „Пастьор“ бе опъната дълга маса върху платформа. За загрявка преди обявеното състезание някой извратен гений бе измислил специално състезание за по-малките гурмета. Децата бяха наредени до масата на отбори от по двама души — един седнал, един прав зад него. Този отзад (захранващият) трябваше да пъха с лъжица кисело мляко в устата на седналия си съотборник (ядящия). Просто на пръв поглед само дето всички захранващи имаха черни найлонови торби на главите си и трябваше да нацелят устата на съотборника си на сляпо; с докосване, на принципа проба-грешка, с доста омазване. Водещият, млад мъж с микрофон, способен да дрънка нонстоп, без да си поема дъх, и с акробатично умение да избягва летящите хапки мляко, надзираваше цялото мероприятие. След десет минути децата и по-голямата част от масата бяха покрити с пласт бяла слуз. Всички бяха единодушни, че събитието е протекло с невероятен успех.

След малко забърсване от отряда, отговарящ за хигиената, масата и столовете бяха подготвени за grand mangeurs^[11]. Един по един тези олимпийци на лакомията — общо деветима — заеха местата си. Публиката ги аплодира бурно, особено фаворита — учудващо слаб мъж. Имаше и заслужени овации за мадмоазел Ику, японската състезателка от Клермон-Феран — дребна, крехка млада дама, която изглеждаше така, сякаш ще й е трудно да се справи с багета, да не говорим за килограм ливаро. Водещият я попита как се чувства. Тя се засмя и помаха на тълпата.

— Доста е самоуверена — обади се някой зад мен. — Има голям хъс. Но дали има стомах за сирене?

Водещият обясни правилата. Имаше времево ограничение от петнайсет минути, по време на които състезателите трябваше да изядат две цели сирена. Всяко тежеше по деветстотин грама. Имаше течна помощ във вид на бутилки сайдер. Опитите да се скрие сирене в дрехите щяха да бъдат наказани с дисквалифициране. Нека най-добрата уста победи.

Фаворитът загря, като раздвижи мускулите на челюстта си и повъртя рамене, после огледа съперниците си и отви капачката на бутилката си със сайдер. Попитаха го какво е правил през деня за загрявка. Както Лулу бе предсказала, той отвърна, че се е подготвил с лек обяд. Следващ въпрос — колко често яде сирене. Веднъж годишно, отвърна той. Край на интервюто. Отказа да го изтощават с повече въпроси, очевидно се пазеше за предстоящото върховно усилие.

И ето че започнаха! Всичките деветима стартираха силно — нахвърлиха се на сирената си като кучета, които разкъсват панталоните на пощальон. Темпото беше брутално. Едва ли можеха да го задържат; това е маратон, а не спринт. След две-три минути участниците преминаха към не толкова истеричен ритъм и разликите в техниките започнаха да си личат. Състезаващите се за пръв път се разпознаваха лесно по неравномерния размер на хапките, липсата на плавност в движенията на ръцете и импулса да поглеждат встрани, за да видят как се справят противниците им. Голяма грешка или поне така ни осведоми застанал наблизо експерт — според него това беше еквивалентът на отклоняването на погледа от топката по време на мач.

Вече се открояваха два различни стила, които отчетливо превъзхождаха останалите. Това беше дзенът на мадмоазел Ику, втренчила поглед в някаква вдъхновяваща гледка в далечината, докато дъвчеше и преглъщаше със стабилно темпо, като между хапките деликатно избърсваше устата си с хартиена салфетка и отпиваше като дама от сайдера. Ако имаше специална награда за най-грациозна консумация на неприлично количество ливаро, тя щеше да я отнесе.

Тактиката на шампиона беше напълно различна и без никакви задръжки. Той отхапваше двойни хапки, като напъхваше по една във всяка буза и оставяше точно толкова място по средата на устата, колкото да премине порой от сайдер и да изплакне сиренето към хранопровода му. Човекът беше като машина, изяждаше кората и всичко останало, след което попиваше челото си и даваше знак за още една бутилка сайдер. Нямаше никакво съмнение. Бяхме свидетели на истинско величие в яденето на сирене.

— Quel mec!^[12] — изкрещя един от почитателите му. — Велик е.

Какъв тип. И каква храносмилателна система.

С една последна двойна хапка, последвана от огромна глътка сайдер и напълно заслужено оригване, фаворитът приключи и вдигна двете си ръце в победоносен поздрав. Беше изял хиляда и осемстотин грама сирене и беше изпил литър и половина сайдер точно за дванайсет минути. Това би могло да е световен рекорд. Обилно изпотен, той се изправи — само по себе си това беше малко чудо — за да бъде интервюиран от водещия.

— Поздравления! Как се чувствате като победител за пореден път?

— Прекрасно. Една година никакво сирене.

Край на интервюто. Шампионът беше човек, който си скъпи думите. Или може би имаше излишък от ливаро, полепнало по гласовите му струни.

Водещият премина към мадмоазел Ику, която се бе справила със значителна разлика, поглъщайки деветстотин грама сирене и бутилка сайдер без видимо страдание. Между изблиците на смях тя ни обясни, че обожава сирене и че в Токио ливаро е десет пъти по-скъпо, отколкото във Франция. Дамата получи специален трофей за най-добра състезателка и шоколадово копие на парче ливаро.

Останалите участници се подложиха на напрежението да пришпорят телата си до краен предел за каузата на спорта. Някои се строполиха на масата и стовариха глави на нея с учестено дишане, като едва запазваха съзнание; други се бяха проснали като чували на облегалките на столовете си с провесени ръце, лица бледи като камамбер и лъснали от пот. А някои казват, че професионалният бокс е тежък; трябва да пробват състезателното ядене на сирене.

Оставихме изтощените mangeurs да се възстановяват и тръгнахме обратно по посока на далечните напеви на It’s a Long Way to Tipperary, долитащи от главната улица.

Колко чудесно си прекарахме. Провизии, компания, забавления, хубаво време, топлината на гостоприемството на Ливаро — всичко се бе обединило да направи този уикенд паметен. И ми бе напомнило, че няма човек — нито дори Режис — който да е равен на Садлър с ножа, вилицата и чашата. Трябваше да го направим отново.

Хрумна ми подходящ случай. През ноември щях да ходя в Бургундия, за да хвърля едно око на търговете на вино в Бон и да участвам в обяда на винопроизводителите в Шато дьо Мюрсо. Може би, подхвърлих на Садлър, ако той е свободен по това време, щеше да се съгласи да дойде с мен и да ми държи палтото. Идеята определено го заинтригува.

— Сериозен обяд, а?

— Обяд, който бие всички обяди — отвърнах аз. — Поне пет часа.

— С най-хубавите вина, без съмнение?

— Абсолютно най-хубавите. Десетки такива.

— Дадено — заяви Садлър. — Ще си нося медала.

Рядко се случва да се прибера вкъщи след подобно тържество, без да окича дрехите си с някой и друг случаен сувенир. Този път жена ми отбеляза, че в разгара на събитията очевидно съм седнал на, или във, малко ливаро. Панталоните ми бяха пострадали. Изглеждаше малко вероятно някога да се оправят.

За щастие дамата, която върти химическото чистене в Алт, е истински артист. Вино, сос, олио, масло — никое петно не е оцеляло под нейните грижи. Но дори тя беше впечатлена от добре загнездилото се сирене. Когато й казах, че е ливаро, тя кимна замислено и предложи да почисти панталоните безплатно. Обясни ми, че това е предизвикателство за нейния професионализъм. Поуката е: сядайте само върху най-добрите сирена.