Питър Мейл
Френски уроци (8) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

Да се съблечеш за обяд

Преди много, много години, когато богатите безделници разполагали с достатъчно бреме и прислуга, е било обичайно да се преобличаш за коктейл и вечеря след цял ден занимания на открито. „Хайде да разкараме тези мокри дрехи и да се потопим в сухо мартини“, както казва Робърт Бенчли^[1].

И така влажните костюми от туид, мръсните панталони за риболов, калните голф панталони, саката за езда, миришещи на обор — всичко това се заменяло с вечерно облекло, изчистено от петната супа от предната вечер и приготвено за обличане от камериера.

С течение на времето този елитен ритуал привлякъл вниманието на собствениците на ресторанти, които били наясно тогава, както и сега, с търговските ползи от примамването на богати апетити. Техният отговор — вероятно опит да накарат висшите класи да се чувстват у дома, дори когато излизат навън — бил изобретяването на ресторантския протокол за официално облекло. Било постановено, че един мъж няма да бъде допуснат да се наслаждава на храна на публично място, ако не е порядъчно спретнат и пременен, тоест с костюм и вратовръзка, подрязани нокти на ръцете и чисти обувки.

Минавало време и изискванията били поразхлабени, макар и не навсякъде. Както всички знаем, много от съвременните постни и скъпи ресторанти продължават да настояват техните клиенти от мъжки пол да са със сако и вратовръзка. Но не и, забелязал съм, във Франция. Тук, в най-модната страна, дрехите, с които са облечени клиентите дори и в най-добрите ресторанти, често удивяват чуждестранния посетител със своята небрежност. Прочути заведения, които заслужено блестят със звезди и в които можеш да очакваш, че клиентите са облечени поне толкова официално, колкото младшите сервитьори, не биха си и помислили да ви върнат, ако по случайност се появите без вратовръзка. Що се отнася до унизителната практика да ви допускат да влезете, ако се съгласите да вземете вратовръзка под наем — обикновено мазна реликва, подбрана от колекцията непотребни вратовръзки на управителя — това е нещо, което никога няма да ви се случи в добър френски ресторант.

Но никъде във Франция кодът на облеклото не е бил приспособен — или всъщност отхвърлен напълно — с такава поразителна невъздържаност, както в „Клуб 55“, ресторант на плажа Памплон, няколко километра южно от Сен Тропе.

През годините съм чувал много отзиви за това място — всичките добри. Очарователно заведение, казваха всички, където можеш да ядеш проста храна и да наблюдаваш лодките в морето. Звучеше превъзходно. Но беше далеч от вкъщи и мисълта за летния трафик по крайбрежието — често плътна, пулсираща върволица от Марсилия до Монако — винаги ни отказваше със съпругата ми. Докато една гореща сутрин през юли не се обади дългът в лицето на нашия приятел Бруно. Двамата със съпругата му Жанин живеят в хълмовете зад Сен Тропе и споделят любовта ми към разточителните обяди.

Бруно започна телефонното си обаждане на литературна вълна.

— Още ли се преструваш, че пишеш? — попита той. — Какво е този път?

Обясних му, че правя проучване за книга, която ще включва разкази за панаири и празници, свързани с яденето и пиенето — колкото по-необичайни, толкова по-добре. Жаби, казах аз, и трюфели. Кървавица, охлюви, шкембе. Такива неща.

— А — въздъхна той, — празници. Е, ами тук има един добър, стига да нямаш нищо против малко гола плът. Fête des nanas^[2].

— Имаш предвид…

— Момичета, приятелю, момичета. Мацки на всякаква възраст, много от които нямат почти нищо върху себе си. Великолепна гледка в слънчев ден. По-добре да дойдеш скоро, преди времето да захладнее и да се облекат.

Някак си не звучеше като събитие, което заема официално място в пътеводителите или календарите на културните мероприятия, но си струваше да се посети. Познавам Бруно от много години и преценката му по тези въпроси е безпогрешна.

— Къде се случва? — поинтересувах се аз.

— В „Клуб 55“, всеки ден, освен когато вали. Мисля, че момичетата не обичат да си мокрят слънчевите очила. Наистина трябва да дойдеш и да направиш малко проучване. Никога толкова много не са били облечени в толкова малко. Храната също е добра.

По-късно този месец, докато колата ни пълзеше зад каравана по пътя, извиващ се от Ла Гард-Френе към брега, се чудех как едно заведение може не само да оцелее, но и да остане на мода в продължение на няколко десетилетия. Според кратката история, представена ми от Бруно, „Клуб 55“ е нещо като дядо на ресторантите на Ривиерата.

Създаден е през 1955 г. от Женевиев и Бернар дьо Колмон, чиито предишни претенции за слава са в областта на пионерството — те са първите французи, спуснали се с кану по река Колорадо през Големия каньон. При завръщането си във Франция купили имот на плажа Памплон. В онези дни Сен Тропе бил рибарско селце с две кафенета, а „Клуб 55“ — колиба, в която се сервирали сардини на скара на приятели и познати на семейство Дьо Колмон. (Непознатите, които не им допадали, били връщани с обяснението, че това е частен клуб.) Мадам била изкусен готвач, така че менюто се разраснало и ресторантът процъфтявал, привличайки клиентела, която обича прясната риба на скара с бутилка истинско розе, а в добавка към това — удоволствието да ядеш свободен от бремето на прекалено многото дрехи.

Но през 1956 г. дошли Брижит Бардо, Роже Вадим и филмът, който коренно променил Сен Тропе. Вадим снимал там „И бог създаде жената“ и работел с екип, който, като се има предвид, че бил съставен от французи, би се разбунтувал, ако не го хранят както подобава. Дали мадам Дьо Колмон можела да осигурява обяд всеки ден? Можела. Славата на ресторанта се разнесла и светът започнал да идва тук. В средата на осемдесетте години синът на Женевиев, Патрис, поел управлението и оттогава той и неговият персонал всяко лято се скъсват от работа.

По време на моето посещение „Клуб 55“ караше четиресет и петата си година, сериозна възраст за всеки ресторант, и почти чудо предвид местоположението му и естеството на клиентелата. Южна Франция като цяло, и по-конкретно хипершикозният район около Сен Тропе, не са никак благодатни за достопочтени институции с традиции. Разбира се, има ги възрастните мъже, които играят петанк пред Коломб д’Ор, кралската фамилия в Монако и казиното в Монте Карло, но това са изключения. Промяната е далеч по-обичайна — бутици, ресторанти, хотели и нощни клубове преминават от едни ръце в други и често сменят имената си след няколко усилени, но доходоносни години.

И кой може да вини изтощените и съсипани собственици за това, че продават? Техните клиенти, тълпата, която се струпва на брега всеки сезон, не са най-симпатичните и възпитани хора. Всъщност, ако вярвате на половината от това, което чувате, повечето от тях са чудовища. Това важи за всички националности, макар да казват, че сега руснаците се съревновават с немците, британците и дори парижаните за титлата на най-малко обичани посетители на Ривиерата.

— Не е, заради това че в наши дни руснаците имат неприлично много пари — обясни ми един собственик на бар. — Никой няма нищо против. Но винаги изглеждат адски нещастни. И след известно време се напиват и заплакват. Сигурно генът им е такъв.

Но ми се струва, че сълзливото поведение в баровете е малък недостатък в сравнение с някои други пороци, присъщи на посетителите, любители на забавленията. Арогантност, скъперничество, нетърпеливост, несъобразяване, грубиянство, мамене при уреждане на сметките, дребни кражби (пепелници, кърпи, съдове, хавлии), чистене на обувките в завесите на хотела — всичко това и по-лоши неща превръщат управлението на рай на гостоприемството на Лазурния бряг в тежко изпитание за търпението и сдържаността. И въпреки всичко, ето го „Клуб 55“, който още е там след всичките тези години.

Когато свиеш по тесния песъчлив път към зоната зад ресторанта, можеш да решиш, че не си разчел правилно картата и си се озовал в Калифорния, духовния дом на служителите, паркиращи коли. Млади мъже имат грижата да ти спестят усилието да намериш място за колата си. Облечени в модерни къси панталони, с огледални очила и най-съвършения, равномерен и лъскав тен, те наместват колите с шумно безгрижие. На нашето старо пежо бе отредено място в задната част на паркинга, за да не загрозява гледката на предната редица, където играчки на стойност няколкостотин хиляди долара — ягуари, поршета и мерцедеси — се пържеха на слънцето.

Ресторантът все още беше наполовина празен, но заварихме Жанин и Бруно, които вече се бяха настанили, а на масата се мъдреше ледарка, в която се охлаждаше вино. Беше един часът — рано за истинския екшън, обясни Бруно, но беше важно да сме се настанили добре, преди да заприиждат дамите. Les nanas очевидно предпочитат да обядват малко по-късно и нямаше да се появят преди два. Така че имахме време да огледаме обстановката.

Първото, което ме впечатли, бе светлината — красива дифузна слънчева светлина, която се процеждаше през избелели тенти, опънати по варосани дървени греди. Тя се отразяваше от бледосините покривки на масите, като по този начин упражняваше много ласкателен ефект върху лицата на хората около нас. Всички те изглеждаха невъобразимо здрави. Сервитьори и сервитьорки в колосани бели дрехи раздаваха менюта и охлаждаха бутилки. Отвъд няколкото спрели растежа си, но здраво вкопчени в земята дървета, пуснали корени сред теракотените плочки между масите, се виждаха яркият тъмносин отблясък на Средиземно море и очертанията на огромна трипалубна моторна яхта, несъмнено с много бляскави пътници на борда. Дотук добре.

Патрис спря на нашата маса да поздрави Жанин и Бруно и да хвърли професионален поглед на нивото на виното в чашите ни. Дружелюбен, земен, спокоен и надарен със забележителна памет за имена и лица, той трябва да е видял цялата колекция от образи на Лазурния бряг, които идват и си отиват през годините — филмови звезди и политици, финансисти, търговци на оръжие, избягали диктатори, извънбрачни двойки, изпаднали аристократи, модели и фотографи, актуални за момента, жигола и дами със съмнителна репутация. Рано или късно те всички се отбиват в „Клуб 55“, за да видят и да бъдат видени, като понякога се крият показно зад твърде големи слънчеви очила.

Патрис ни пожела bon appétit и продължи с проверката на масите и наглеждането на персонала, като постоянно държеше под око входа за новодошли и не преставаше да се усмихва. Зачудих се как успява да остане очарователен седем дни в седмицата през дълъг сезон, който неизбежно предполага някои наистина отвратителни клиенти.

— Тайната е — обясни ми Бруно, — че е само веднъж на ден, защото те работят единствено на обяд — той ми се ухили над менюто си. — Но имай предвид, че с повечко късмет обядът може да продължи до шест часа. Какво ще поръчате? По-добре да се заемем с храната, преди да нахлуе тълпата.

Поръчахме зелена салата, миди и пържена риба; разляхме по още вино. Междувременно забелязахме на плажа двама мъже с мобилни телефони, които зяпаха към трипалубната яхта.

— Телохранители — отбеляза Бруно. — От половин час се мотаят тук, проверяват дали в салатата не се крият похитители.

Наблюдавахме как от яхтата се отдалечава моторница и във водата зад нея остава дълга бяла крива. Успях да различа застанал на кърмата мъж с ръка, опряна до ухото. Какво са правели телохранителите при такива обстоятелства, преди всички да се снабдят с мобилни телефони — дали са размахвали цветни знаменца?

Обърнах се към Жанин.

— Ето ги и момичетата.

Тя поклати русата си глава и издаде онези малки, чести цъкащи звуци с език, които французите обичат да използват, когато излагаш мнение, с което не са съгласни.

— Ще извадите късмет — заяви тя. — С трима телохранители е далеч по-вероятно да са внуците на Елцин.

Които и да бяха, беше очевидно, че са много високопоставени хора и целият ресторант наблюдаваше как единият телохранител превежда своите безценни подопечни до маса недалеч от нас. Уви, въпреки надеждите да се сдобием с екзотични или известни съседи те се оказаха съвършено нормално (макар и ненормално богато) американско семейство, накипрено с бейзболни шапки. Двама охранители останаха на плажа, за да осуетят евентуалните опити на плажуващи по монокини да предприемат внезапна атака. Третият застана на пост до стената зад нас, като намести черната си чанта през кръста, докато сядаше. Сигурен бях, че там, заедно с телефона, са скрити един или друг вид оръжия — няколко шокови гранати, малка „Узи“ — и не можех да не забележа, че нашата маса ще попадне директно на огневата линия, ако ситуацията придобие неприятен обрат и някой предприеме застрашителни действия срещу бейзболните шапки.

Скоро мислите ми за смърт под кръстосан огън бяха прекъснати от Жанин, която ме сбута.

— Voilà. Les mimis arrivent.^[3]

Бяха три, на средна възраст около двайсет, и се олюляваха между масите на обувките си с платформи, които бяха хитът на сезона. Техният загар беше бляскав и траен — невъзможно е да го постигнеш за една нормална ваканция — от вида, който изисква много седмици упорито мазане и печене на слънце. Човек би си помислил, че дори участъците между пръстите на краката им са със същия тъмно карамелов цвят като дългите им крака, вдлъбнатите кореми и щръкналите бюстове. Всички бяха направили един и същ опит да спазят някакво благоприличие, като бяха увили ефирни, ярко оцветени парео около бедрата си. Но по някаква необикновена случайност те се бяха намокрили по пътя до ресторанта и прилепваха като втора кожа към всяка цепнатина и заобленост, която се предполагаше, че трябва да прикриват.

— Видя ли момичето отзад? — попита ме Бруно. — Кълна се, че слънчевите й очила са по-големи от горнището на банския — той погледна към входа. — Чудя се къде са портфейлите им.

Всъщност девичето трио се справяше с един-единствен придружител — по-възрастен, жилав мъж с прошарени косми, подаващи се от разкопчаната му риза. Той се настани сред момичетата и нареди на масата вещите, които щяха да са му от първа необходимост по бреме на обяда — цигари, златна запалка и мобилен телефон — преди да се протегне да ощипе по бузата едно от момичетата.

Жанин изсумтя.

— Чичо им, разбира се.

Трябва да си французойка, за да разпознаеш тези далечни семейни връзки.

По това време вече имаше постоянен приток от новодошли, които обхождаха масите, за да поздравят отдавна загубени познати, някои от които не бяха виждали от снощната си вечеря. Въздухът се огласяше от чуруликалия на радостна изненада — Tiens! C’est toi!^[4] — и влажното премляскване на задължителните целувки, фестивалът на мадамите набираше скорост и човек можеше да различи две поколения по избора им на облекло. За младите: оскъдни бикини (бейзболни шапки по желание), къси панталонки на ръба на благоприличието, разкриващи долната извивка на дупето, и тениски, носени като рокли. В сравнение с тях по-зрелите дами бяха направо дискретни: саронги, копринени ризи, прозрачни панталони — в някои случаи твърде прозрачни — дълбоко деколте и набиващи се на очи бижута. Имаше и някои интересни образци на изкуството на пластичната хирургия и бяхме късметлии, че разполагаме с експерт, който да ни осветли за по-деликатните му измерения.

Жанин, при все че тя самата не се бе подлагала на тази процедура, твърди, че може да забележи лифтинг от двайсет крачки. Само преди няколко дни била на вечеря, на която трима от гостите, един от тях мъж, били образци на авторския лифтинг, както тя го нарече. Всичките три операции, убедена бе тя, са били извършени от един и същ хирург.

Зачудих се дали той подписва работите си. И ако да, то къде? И как? Клеймо под лявата гърда? Монограм зад едното ухо? Или пък дори истински подпис някъде по пухкавите части на бедрото? При положение че в наши дни запазените марки са толкова популярни, не бих се изненадал. Но очевидно не е нещо чак толкова недодялано, по-скоро става въпрос за индивидуален почерк, доста подобен на характерния за някой дизайнер силует на дрехата. Козметичната хирургия има своите „Диор“ и „Шанел“ и когато се сблъска с подозрително опъната и издялана челюст или изкусно повдигнат бюст, окото на познавача често може да разпознае кой ги е направил.

При някои жени поривът да подобряват природата се превръща в хоби за цял живот и процесът, започнал с минимални корекции тук-там около клепачите, се прехвърля надолу, докато накрая остава съвсем малко от оригиналния вид на тялото. Жанин ни разказа за една легендарна посетителка на Лазурния бряг, идваща всяко лято (зимите си прекарва под ножа и във възстановяване след операциите), която имала толкова много лифтинги и на толкова много места, че когато се усмихвала, се виждало как кожата на глезените й се опъва и помръдва нагоре.

— Още една, която е попрекалила — отбеляза Жанин, кимвайки по посока на жена на определена възраст, която бе спряла да побъбри с някакви приятели на път към масата си. — Само я наблюдавайте, когато вдигне ръцете си.

Проследих как жената вдига ръце, за да пъхне няколко кичура коса зад ушите си.

— Видяхте ли? Гърдите й не мърдат. Закотвени са като копчета на жилетка.

Не мисля, че някога бих забелязал. Но след като веднъж ми бе посочено, установих, че гледката е завладяваща и трябваше да се насиля да отклоня поглед.

— Ужасно е — признах на Бруно. — Не мога да спра да зяпам.

Той сви рамене.

— Защо според теб го е направила? Никой не идва тук, за да остане незабелязан. Това е шоу. Телата са тук, за да бъдат видени.

След това ни разказа случка, която потвърждаваше думите му.

Очарователна и щедро надарена млада дама установила в хода на особено разгорещен разговор, че едната й гърда се е измъкнала от горнището на банския. Можела доста лесно и незабелязано да я напъха обратно, но вместо това надала пронизително „О, ла, ла!“ Това, разбира се, предизвикало желания ефект, привличайки вниманието на всички от съседните маси. Те се насладили на гледката на младата жена, която очевидно срещала сериозни затруднения — crise de sein^[5] — да накара игривата си гърда да се върне обратно в горнището, от което се била измъкнала. Един от наблюдаващите мъже, изпълнен със съчувствие към проблема й, бил чут да се провиква: „Сервитьор, донесете на дамата две големи лъжици.“ След това добавил загрижено: „И бъдете така добър — гледайте да са топли, става ли?“

На хартия историята изглежда крайно невероятно. И въпреки това, когато си заобиколен от подобно изложение на почти пълна голота, както бяхме ние, е достатъчно лесно да си представиш, че се е случила. Никой, или поне никоя от жените не бе облечена така, че да избегне да бъде забелязана. Неизбежно, имаше един-два случая, в които оптимизмът бе взел връх над възрастта и желанието да се предизвика зашеметяващ ефект беше зле преценено. Банският костюм с леопардова щампа, съчетан с черна мрежеста минипола, беше единият пример; чифт прозрачни шорти с цветни мотиви беше другият. И двата тоалета бяха облечени от жени, които отдавна бяха преминали разцвета на младостта си, и когато ги наблюдаваш от седнало положение — виждайки неволното тресене на плътта, докато минават — няма как да не се сетиш за стария враг, гравитацията. Но, както често се случва с французойките, тези двете бяха отказали да приемат, че времето минава. В сърцата си те бяха звездите на плажа, убедени във вечната си и непреходна съблазнителност и се бяха облекли подобаващо.

Набиваше се на очи, че докато всички жени бяха положили усилия да изглеждат добре в този ден, техните кавалери не си бяха направили труда. Мъжете в по-голямата си част не бяха красива гледка. Някои от тях — предполагам, че това бяха индустриални магнати в почивка — нямаше да се класират с вида си дори за работа като миячи на чинии, да не говорим за сервитьори. Изглеждаха така, сякаш са спали с намачканите си шорти и мърляви ризи. Косите им бяха провиснали и несресани. Излъчваха занемареност — но самодоволна занемареност, сякаш искаха да кажат на света, че са достатъчно важни, за да не ги е грижа за външния им вид. Не бяха достойни за дамите си.

Стандартът се подобри към три часа с наплива на по-възрастни господа и техните придружителки. Дрехите им за яхтинг имаха поизбледняла морска елегантност, приятно впечатление правеше и отсъствието на емблеми и украси, заради които много от днешните мореплаватели изглеждат сякаш са опаковани за подарък. Още по-впечатляващо бе, че новодошлите бяха пристигнали от яхтите си съвсем сами, без помощта на телохранители, и не изглеждаше да имат мобилни телефони. Излъчваха полъх на носталгия и човек можеше да си представи, че току-що са излезли от парти в дома на Сара и Джералд Мърфи през 20-те години и са оставили Скот Фицджералд и Хемингуей да пият и да си разменят нападки.

Нашият сервитьор, млад мъж с дарбата да предвижда винена криза, сложи пълна бутилка в ледарката и попита дали бихме желали горски ягоди след сиренето. Отклонихме вниманието си от хората и се оставихме да бъдем разсеяни от храната.

За да бъде истински успешна, плажната кухня трябва да е непретенциозна, свежа и семпла. Една пясъчна кухня не е подходящо място за шеф-готвач, който обича да дави рибата си в сосове или да прекъсва менюто с билкови сорбета и увити в тесто хапки. Всичко това може да е прекрасно в тежките ресторанти, но не и тук. Докато седиш с боси крака, ритнал обувките си под масата, трябва да можеш да вкусиш морето, не само да го гледаш. Назад към природата, дори паркингът да е претъпкан с мазератита.

Простотата и пресните продукти са част от формулата на „Клуб 55“ и те очевидно са две от причините за неговия траен успех. Рибата, зеленчуците и салатите са такива, каквито трябва да бъдат — достатъчно пресни, за да се представят самостоятелно, без помощта на твърде ентусиазирано овкусяване. А пържените картофи имат приятната текстура, която се получава след две потапяния в гореща мазнина — първото, за да се сготви вътрешността, а второто за хрупкавата външна обвивка. Всеки, който търси добър обяд, няма да остане разочарован.

Но добрият обяд — все пак просто храна — е бонус, само част от преживяването. Яденето приключи, но поръчахме ударна доза еспресо, за да се помотаем още, и вече нищо не отклоняваше вниманието ни от следобедното вълнение, което настъпи около нас.

Мъж на средна възраст с джинси, яркочервени очила и каска в ръка си проправи път през тълпата с леко тревожно изражение, все едно велосипедът му се е отклонил от пътя без него. На две маси от нас бъдеща папа, много млада, много красива, много отегчена седеше с родителите си и упражняваше сексапилното си изражение върху минаващите сервитьори. Кучета, не по-големи от дамски чанти, бяха вдигани в скутовете и получаваха бадемови бисквити. Беше четири часът и останалият свят работеше — мисъл, която допринасяше за приятната атмосфера на упадъчност, възцарила се в ресторанта.

Гастролиращите по масите възобновиха обиколките си, но не със същата пъргавина, която демонстрираха по-рано. Отпуснати след обяда, те се носеха към другите маси, настаняваха се на тях и се впускаха в продължителни дискусии на тема какво да правят с остатъка от следобеда. Но явно дори и нехаещите за света безделници имаха своите проблеми. Подслушвайки, разбрахме, че водните ски смущават храносмилането, а припичането на слънце не е препоръчително за кожата. (Тази забележка прозвуча странно, защото идваше от устата на mimi с какаов тен.) За късмет на тези, които се нуждаят от нещо, за да запълнят дългите часове между обяд и вечеря, до момента не е установено пазаруването да крие сериозни опасности за здравето. А „Клуб 55“ предвидливо е подсигурил собствен бутик, съвсем наблизо надолу по плажа. Решихме да му хвърлим едно око.

По един изключително небрежен начин пътешествието от около сто метра от ресторанта до бутика е модел за находчив дизайн и сложна търговска психология. Според мен се основава на схващането, че повечето мъже ненавиждат да пазаруват женски дрехи. Нямат влечението и способността за това, а и са лишени от издръжливост. Лесно губят интерес, потискат се и накрая измъкват своите съпротивляващи се половинки, като оставят магазина само частично плячкосан. Това недоходоносно положение — прекъсване на покупката — е било предвидено от хората в „Клуб 55“, които са спретнали две зони за почивка по пътя до бутика, където изпълнените с неохота, но полезни от време на време аксесоари от мъжки пол могат да се отпуснат и да се наслаждават на гледката.

Първата спирка е бар, идеално разположен, за да съблазни онези, които са забравили диджестива след обяд. Облеклото изглежда още по-оскъдно, отколкото в ресторанта, банските са по-изрязани, макар че това може да се дължи на обстоятелството, че телата вече не са скрити от ресторантските маси и се виждат напълно. При всички положения пазаруващите дами могат да паркират половинките си тук, сигурни, че поне за половин час те ще бъдат приятно забавлявани.

Няколко метра по-надолу има открита зона за сядане с дълги дивани с изглед към морето. В онзи ден тя бе почти изцяло заета от мъже, които нямаха нито секунда за губене в преследването на печалби и ръководенето на бизнеса си. Безразлични към прелестите на природата, разкриващи се пред тях (някои от които бяха само по пласт плажно олио), мъжете мучаха указания на някакви далечни офиси, на капитаните на яхтите си, брокерите си, агентите си по недвижими имоти. Има нещо в мобилните телефони — предстои ми да открия какво точно — което подтиква разговарящите да повишават глас, така че всички наоколо са принудени да чуят подробности от личните им разговори. Това е станало почти неизбежна напаст и с нетърпение очаквам деня, когато пристрастените към мобилните телефони, също като пушачите, ще бъдат събрани накуп и прогонени в изгнание. За предпочитане в звукоизолирана стая.

За разлика от шумотевицата на плажа най-силните звуци в бутика бяха плющенето на синтетични материи и шумоленето на банкноти, преминаващи от едни ръце в други, фигури в различен стадий на разсъблеченост прехвърчаха от и в пробните. Продажбите бяха бързи. Мъжете — малко. Щяха да ги вземат по-късно, да ги окичат с торби и да ги поведат, към каквито радости ги очакваха тази вечер.

Но първо трябваше да вземат колите си, а това невинаги е толкова проста работа, колкото може да очаква човек. Докато вървяхме обратно по плажа, Бруно ми разказа за някакъв мъж — един от онези леко занемарени индустриални магнати — който чакал момчето от паркинга да докара бентлито му. През това време пристигнала млада двойка. Като не видял другиго, младежът отишъл при магната, пъхнал банкнота от петдесет франка в ръката му и казал: „Колата ми е онова банановожълто ферари ей там, внимавай да не го издраскаш.“

Само мога да си представям чувствата на горкия човек. Почитан като бог от секретарката си, уважаван от финансовите анализатори, будещ респект у всички, които го заобикалят, той се е издигнал до шеметните висини на корпоративния успех и да бъде сбъркан със служител на паркинг. Какъв ужас! Всъщност, както Бруно посочи, служителите на паркингите са далеч по-добре облечени, отколкото е бил той, но тази подробност лесно може да бъде пропусната след дълъг обяд.

На следващата сутрин, докато със съпругата ми наближавахме дома, забелязахме, че всички в селото са напълно облечени. Когато стигнахме до къщата, трябваше да паркирам колата без професионална помощ. Бяхме посрещнати от кучета, които никога не са седели в скутове в ресторанти, и от гост, който ни каза, че водопроводът е започнал да издава загадъчни звуци. Кратката ни почивка от истинския живот бе приключила.