Питър Мейл
Френски уроци (4) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

Поклонниците на бутчетата от Вител

Замислете се за жабата — нито риба, нито птица, а нещо между тях, символ на гастрономичната ексцентричност за много хора и създание, което британците все още използват, за да идентифицират цяла една нация. Ние наричаме французите жабари, често потрепвайки от ужас при мисълта за техния чудат апетит. Те биха изяли всичко.

Когато живееш в южната част на Франция, където има повече слънце, отколкото вода, е истинска рядкост да срещнеш жаба в менюто. Тя вирее на влажно, чифтосва се в езерото си и прекарва по-голямата част от живота си в умерен климат. Шансовете да я намерите в провансалска кухня са нищожни. Затова, когато реших да изпробвам истинността на старата реплика „има вкус на пиле“, трябваше да отида на север, далеч на север.

Най-закръглените и привлекателни жаби във Франция живеят във Возж. Тук, в североизточната част на страната, е разположен зелен регион със заоблени форми, който природата е надарила с планини, реки и хиляди étangs^[1] — обикновени отрязъци от вода, но изключително добре пригодени за жилищните изисквания на жабата. Това от своя страна е превърнало областта в магнит за почитателите на жаби, които се събират тук веднъж годишно. В последната неделя на април те се стичат във Возж от цяла Европа и се събират в град Вител, за да празнуват своята страст.

Вител е най-известен с терапевтичните свойства на богатата си на калций вода. Обикновено се свързва с la cure^[2] — две седмици лежерни разходки пеша или с колело в парка, с някоя и друга екскурзия до казиното за малко лек хазарт. От само себе си се разбира, че тези дейности са придружени от стабилна консумация на бутилка след бутилка от местния тоник, който промива черния дроб, прочиства червата и придава здравословен блясък на кожата. Не е учудващо, че атмосферата в града обикновено е спокойна. Посетителите се възстановят от хранителни прегрешения и се придвижват бавно дори на жълтите си велосипеди под наем. Двете обществени тоалетни на главната улица развиват енергичен бизнес, защото водата си върши работата, но няма никакви други признаци някой да бърза.

Това щеше да се промени в деня, когато пристигнах във Вител. Беше сиво, студено и мрачно — идеално време за жабите според аматьора метеоролог, който смучеше бира в едно от кафенетата. В страничните улички работници разпъваха преносимите конструкции, които всяко уважаващо себе си празненство изисква: стрелбища и въртележки, сергии за сувенири и закуски, дълги тенти със сковани дървени маси за по-продължително ядене — което в случая щеше да се състои от жаби. Множество жаби. Ако предишните години не бяха за пренебрегване, то сега близо трийсет хиляди души щяха да се справят с пет тона жаби до края на фестивала.

Цяла двойна страница в местния вестник бе напълно завладяна от жаби в най-различни проявления. Една, облечена в консервативен бански костюм на райета, обещаваше дрехи от мечтите в бутик „Мод’Ин“. Реклама на вителския спортен салон се красеше от мускулеста жаба, вдигаща тежести, която гарантираше прекрасни бедра на всеки, който последва примера й. Красивите бедра, както щях да установя, бяха високо ценени и през следващите два дни често щяха да се споменават с множество намигания и повдигане на веждите. Друга реклама изброяваше осем различни начина, по които човек може да се наслади на жабешките бутчета — задушени в ризлинг, в кишове, в хрупкав огретен с аспержи, със спагети и охлюви, дори по провансалски, имаше бутче за всеки вкус. На същата страница върху фигурата на усмихната жаба в моминска възраст, заела класическата поза на подпряна на лакът гола жена, имаше обява, че след официалния неделен обяд ще бъде избрана Мис Жаба (или Мис Бедро, както щяха да я нарекат някои почитатели). А вечерта на същия ден в „Сал дю Мулен“ щеше да се състои жабешко пиршество под покровителството на братството на любителите на бутчета. По всичко личеше, че се очертава пълна програма.

Бях си уговорил среща с президента на братството, главния любител на бутчета мосю Лоазан, и го заварих да надзирава приготовленията в „Сал дю Мулен“. Слаб, жизнен човек, той изглеждаше доволен, че ще добави още една националност към списъка с чуждестранни посетители. Имаше белгийци, холандци, германци, дори португалец, но аз бях първият и единствен англичанин. И мълвата се бе разнесла. На път към срещата с него минах покрай двама работници, които разпъваха масите под една от тентите.

— Казват, че тази година има англичанин — отбеляза единият.

— А, добре — отвърна другият с тон на пълна незаинтересованост. — Ще кажа на жабите.

Между прескачанията си до кухнята в задната част на залата, където подноси с бутчета се трупаха до печките, Лоазан ми разказа как Вител се е превърнал в Мека на почитателите на жабите.

— Всичко започна преди двайсет и седем години — подхвана той. — Рене Клеман, който държеше ресторант малко по-надолу по шосето, имаше малко мочурище в имота си. Един пролетен ден през 1972 г. той установил, че мочурището е нападнато. Стотици жаби! Повече, отколкото някога бил виждал! Какво да направи?

— Ами — предположих аз, — след като е бил готвач…

— Точно така! Нагласи си маса на терасата пред ресторанта и започна да готви — боже мой, как само готвеше! Нищо друго, освен жабешки бутчета и може би малко пържени картофи. Хранеше целия Вител. На следващата година се повтори същото. И продължи все така. Сега, както знаете, имаме собствено братство с двеста и петдесет членове — той погледна часовника си и се обърна към кухнята. — Да се срещнем утре сутрин в девет часа в „Пале де Конгре“. Ще има закуска с малко бяло вино и после парад. Вие ще сте първият англичанин, член на братството.

Не бях напълно сигурен, че съм заслужил това отличие. В никакъв случай не можех да твърдя, че съм ценител, нито дори редовен консуматор, и да бъда издигнат с един-единствен скок до аристокрацията на любителите на жаби беше неочаквана чест. Също и промяна в статута. Обикновено ролята ми в подобни мероприятия се свеждаше до наблюдател, непознат, и в идеалния случай, незабелязан страничен зрител, който тайно си води бележки. Но този път щях да бъда в центъра на събитията, щях да дъвча бутчета пред публика. И какво друго се очакваше от мен? Лоазан не ми даде никакви конкретни указания, само ми каза да се появя на закуска следващата сутрин. Но аз съм присъствал на една-две церемонии, в които мои приятели бяха избрани за членове на подобни братства, и знаех, че ритуалите по посвещаването често изобилстват с потенциално унизителни моменти: да пресушиш чудовищно голям бокал с червено вино, без да капне и капка и без да си поемеш дъх, да рецитираш по спомени клетва за вярност на провансалски, да пееш химна на братството — всичко това бях виждал от удобната анонимност на наблюдаващата тълпа. А сега тълпата щеше да наблюдава мен.

Въпреки че беше невъзможно да си представя каква точно форма ще приеме церемонията по посвещаване, една част от нея беше напълно предвидима. Несъмнено щях да бъда задължен да изям — не просто да ям, а да ям с видима наслада — поне две бутчета, може би повече. Спомнях си, че само веднъж се бях сблъсквал с жабешки бутчета и това беше съкрушително преживяване, все едно да смуча близалки с вкус на чесън. Но те бяха дело на готвач аматьор, незапознат с по-фините тънкости на жабешката кухня. Тук, в центъра на жабите, местните готвачи несъмнено щяха да имат по-изтънчен подход. Окуражен от тази мисъл, реших да направя пробна акция, за да се поупражнявам насаме преди публичния си дебют.

Въпреки че ресторантите във Вител тази вечер бяха обединени в почитта си към жабата, бях привлечен от една сергия в странична уличка. Разпънато върху скеле платнище покриваше дълги дъсчени маси, подредени около импровизиран щанд. Повечето места вече бяха заети и забелязах, че стилът на вечерта е да затъкваш хартиената си салфетка в яката на ризата — във Франция това обикновено означава, че приемаш храната сериозно. Шумът представляваше съвсем правилното съотношение между музика и смях. Благоразположението се носеше във въздуха, по масите имаше бутилки ризлинг, в менюто — жабешки бутчета. Заех празно място до група едри и развеселени мъже — членове на клуба по ръгби, съдейки по тениските им — и дадох поръчката си на сервитьорката.

Акцентът ми накара съседа ми да се обърне към мен с вирната глава. Имаше леко обезобразените уши на играч от първа линия, участвал в твърде много спорни топки в мачове по ръгби, и широко, добронамерено лице.

— Откъде сте? — попита ме той.

— Англичанин съм.

Тези думи бяха изречени с известни опасения, тъй като мачовете по ръгби между Франция и Англия често се превръщат във възстановки на битката от Аженкур и страстите както на играчи, така и на запалянковци се разгарят много. За щастие моят съсед явно не хранеше лоши чувства.

— Ах, англичаните — въздъхна той. — Те са твърди. Играят като танкове — приех това като комплимент, защото напълни чашата ми от бутилката пред него. — И какво правите тук?

Когато му казах, че горя от нетърпение да науча повече за жабите, той се изсмя гръмогласно и сбута приятеля си. Англичанин, който се интересува от жаби. Какво по-странно от това?

Както често съм казвал, няма нищо, което един французин да обича повече от невежа, признал невежеството си, за предпочитане чужденец, който може да бъде въведен в множеството чудеса и куриози на Франция. Мисля, че това трябва да е част от народопсихологията, непреодолим импулс да образоваш и да цивилизоваш онези, които са имали нещастието да се родят в по-малко привилегирована част на света. Непрекъснато се случва в Прованс, където съм поучавал безплатни наставления по толкова разнообразни теми като белене на червени чушки, избиване на плъхове, лекуване на боледуващи чинари, обучение на хрътки за трюфели и правилния начин да боравиш с медицинска свещичка (doucement, doucement^[3]). Сега щеше да се случи отново.

Съседът ми промърмори нещо на приятеля си, последва още едно гръмогласно изхилване и той отново се обърна към мен.

— Първото нещо, което трябва да знаеш, — заяви той, — е никога да не оставяш жаби в хотелската си стая. Jamais.^[4]

Кимнах. Това несъмнено беше много лош навик. И тогава ми разказа защо.

Няколко негови приятели заминали по работа до място близо до Лион, трябвало да пресушат стар резервоар, преди да се започне реставрирането на старинен замък. Било пролет и резервоарът бил пълен с жаби — месести млади създания, твърде вкусна възможност, за да бъде подмината. Един от мъжете, добре запознат с жабите, знаел какво точно трябва да се направи. Купили парче червен плат и го разкъсали на малки късчета. Вързали ги в края на бамбукови пръчки и на всеки била връчена по пръчка със съответните инструкции за техниката.

Доста наподобявало на риболов с мухи — плавно мятане на въдици, при което парчетата плат изплували на повърхността на резервоара. И жабите захапали. Дали били привлечени от цвета на плата или от метода на бавно влачене по водата, не ми бе разяснено, но една след друга жабите налапали примамката. Когато се спуснала вечерта, мъжете разполагали с няколко найлонови торби, пълни с животинчетата.

Идеята била да ги отнесат вкъщи на следващия ден, за да бъдат сготвени и изядени през уикенда. Но в онази нощ работниците били отседнали в малък хотел близо до строителната площадка. Било петък и мъжете излезли да отпразнуват края на тежката работна седмица, като оставили жабите да се забавляват в хотелската стая.

И те действително се позабавлявали. Изскочили от найлоновите торби и се порадвали на свободата в стаята. Следите от техния поход били открити по-късно — по възглавници, покривки за легла, нощни масички, върху телевизора, по телефона, навсякъде. И тогава, явно огладнели от изследователската си дейност, потърсили нещо за ядене. Подминали чаршафите и калъфките за възглавници и не били изкушени от килима, вместо това предпочели да пируват с тапетите — избледнели и станали по-крехки с течение на времето, а и с допълнителната екстра от мъничко старо, хрупкаво лепило.

Когато се завърнал след вечеря, работникът, в чиято стая се помещавали жабите, заварил стените оголени в долната им част. Целият под бил покрит с преяли и сънени жаби, които замигали на светлината — никак не били доволни да ги безпокоят. Прибирането им обратно в торбите отнело по-голямата част от нощта. Работниците си тръгнали рано на следващата сутрин, като оставили управата на хотела да се чуди над преобразуванията в интериора.

Това не беше най-подходящата история за преди вечеря с жабешки бутчета и аз изгледах с известно подозрение чинията, сложена пред мен. Бутчетата, сотирани в бяло вино, бяха с цвят на сметана и поръсени с магданоз. Изглеждаха апетитно и миришеха изкусително, но не можех да не се зачудя каква ли диета ги е направила толкова твърди и добре закръглени. Дали тапет бе тайната съставка? Стари телефонни сметки? Или са били угоявани с хартиени носни кърпички от най-високо качество?

— Хайде — подкани ме съседът ми. — С пръсти.

Всъщност малките крачета бяха сервирани с кокалите, така че използването на нож и вилица би изисквало умения на микрохирург. Затова постъпих, както ми бе казано, и взех първото бутче, от което отхапах колебливо.

Пилешко? Не точно. Имаше по-фина текстура от пилешкото и по-заоблен вкус. Беше сочно, крехко и с добре премерена нотка чесън — съвсем различно от онези експлозивно подправени бутчета, които си спомнях.

Приключих с първото бутче и оставих кокала със съзнанието, че моят съсед ме гледа изпитателно.

— Не, не — възкликна той. — Изсмучете кокала — той поднесе ръка към устните си и сви пръсти в букет. — Прекрасно е.

 

 

На връщане по улиците на Вител нямаше как да избегна жабата. Ето я, приклекнала на витрините на сладкарниците, изработена от марципан или шоколад; изтипосана във всички менюта, изложени пред ресторантите; яркозелена и неуместно покрита с козина като награда по стрелбищата. Спрях се при „Сал дю Мулен“ и ето я и там — висока близо метър, с цилиндър и бутилка в ръка, усмихната сияйно над ниско стелещата се мъгла от цигарен дим. Нямаше да се изненадам, ако я видя, доволно ухилена и облекчена, в обществените тоалетни. Но по покритите с плочки стени липсваха забавни плакати, вероятно защото отделителната дейност, бидейки част от лечението, не е шега работа във Вител.

В града тази нощ имаше униформено присъствие, състоящо се не, както някой би предположил, от патрулиращи жандармеристи, които следят веселията да не излязат извън контрол, а от отряд продавачи на „Пастис 51“. Лесни за разпознаване по червените сака и ведрото усърдие с бутилката, те предлагаха дегустации: безплатна глътка за всеки, който има нужда да разнообрази от бирата или ризлинга. Един свръх освежен джентълмен, който се бе облагодетелствал с няколко глътки, стоеше на вратата на бар и крещеше, че му трябва акордеон, за да забавлява минувачите. Собственикът на бара премина в контраатака, като увеличи звука на джубокса. Засегнат, акордеонистът по призвание изгледа смразяващо източника на шума и се оттегли да търси артистично удовлетворение някъде другаде.

По някое време след полунощ тълпите оредяха и аз се прибрах в хотела. Когато се надвесих от прозореца си, чух далечна панаирна музика да издава хриптящ звук и електронно проръмжаване, преди да спре напълно. Нощното небе беше окуражаващо, достатъчно ясно да вдъхне известна надежда за хубаво време на следващия ден и светлината на една самотна звезда се появяваше и изчезваше в облаците като проблясък на небесен неон.

 

 

Вител и неговите посетители имаха късмет. Сутринта започна светло и слънчево и беше почти горещо, когато стигнах до „Пале де Конгре“ точно преди девет. Докато чаках на опашка да се регистрирам, ми бе връчен списък на членовете на братството, които щяха да се появят официално на сцената, за да окажат братска подкрепа. Бяха общо петдесет и седем, повечето от различни части на Франция, някои с много впечатляващи титли като рицари на бри и кавалери на кървавицата. Останалата част на Европа бе представена от Португалия, Швейцария, Белгия и Холандия, но, както вече бях установил, никой от Англия, освен мен.

Идеята за другарска асоциация, основана на удоволствието от гастрономични специалитети, явно не изглежда особено привлекателна за британците и се зачудих защо. Може и да е вярно, че не произвеждаме толкова много хранителни съкровища като французите, но все пак имаме нашите постижения. Защо те не са официално почетени? Къде са кавалерите на рибата и пържените картофи? Почетното братство на йоркширския пудинг? Благородният орден на чедър? Водачите на морските охлюви и мидите? Приятелите на желираната змиорка?

— Bonjour — чух да казва глас под мен. — Вие сте англичанинът.

Погледнах надолу и установих, че съм стигнал края на опашката и бюрото за записване. Елегантно издокаран усмихнат мъж се представи като Жан Пиер Русел и каза, че не мога да си взема питие, преди да съм отговорил на няколко въпроса, свързани с биографията ми, и съответно да бъда вписан като член на братството. След като приключихме с тези формалности, той ми посочи с кимване бара.

Алкохолът за закуска е опасно приятен. Първият ми опит с подобно преживяване беше преди няколко години като гост на кмета на Бузи, село в района на Шампан. Имаше две различни вина, съчетани с храната, и доброто ми възпитание ме задължи да опитам и двете. Бяха охладени и освежаващи, влизаха леко въпреки ранния час и до 9 часа вече се реех в блажена мъглявина. Обядът — с още вино естествено — бе сервиран точно навреме, за да се предотврати завръщане към трезвеността, и приключих деня в позор, като заспах на вечеря. Оттогава правя всичко възможно да се придържам към кафето на закуска.

Мястото пред бара бе претъпкано с мъже и жени, които взех за членове на братството. На този етап все още бяха облечени в цивилни дрехи, с изключение на един пясъчен лабрадор, който беше много шик и очевидно се чувстваше доста удобно в добре ушита жилетка от тъмносин сатен. Той стоеше на пост под чиния с кроасани, в случай че някой изпадне от масата. Според собственика кучето беше стара пушка на подобни събития. Жилетката беше част от одеянието на друг виден орден и това беше третото му участие като член на братството. Попитах дали обича жабешки бутчета.

— Мосю — отвърна собственикът, — той е лабрадор. Обича всичко.

Вече имаше признаци на приготовление сред бъдещите ми колеги, които започваха да се редят на опашка, за да заемат местата си в съблекалните. Влизаха мъже и жени с консервативен вид. Излизаха пауни.

Представителите на контингента на жабарите носеха кепета и пелерини в ярко жабешкозелено, обрамчено с жълто, но това одеяние спадаше към по-сдържаните облекла. Видях пелерини, гарнирани със сребърно и нещо, което доста приличаше на хермелин, копринени пелерини и пелерини от кадифе. Носеха се официални украси, масивни медали, които се удряха един в друг, когато подскачаха нагоре-надолу по гръдната кост на притежателите си. И шапки. Боже мой, какви шапки — трубадурски накривени барети, триъгълни широкополи шапки, меки шапки със средновековен дизайн, промушени с огромни наклонени пера, сламени бонета и едно творение на наистина изключителна фриволност, повече майтап, отколкото шапка. Състоеше се от нещо, наподобяващо две малки възглавници от розов плюш, които висяха от пурпурна лента за глава така, че покриваха ушите и полягаха на раменете на човека, който я носеше (джентълмен, който в реалния живот вероятно бе високо уважаван съдия или данъчен инспектор). Шапката вървеше в комплект с пурпурна пелерина, торбести елизабетински шалвари и чорапогащи. Ще придобиете известна представа за настроението на утринта, както и за разнообразието от шивашки шедьоври, изложени на показ, когато ви кажа, че това необикновено явление не привличаше кой знае какво внимание.

След последна глътка ризлинг и финално натъкмяване на наклона на шапката и гънките на пелерината събраните братя излязоха отвън, за да се наредят на опашка от по трима в редица за откриването на церемонията. Предстоеше парад, който щеше да ни преведе през Вител за рандеву с кмета. Той ни бе поканил на по питие в кметството, алкохолен мост между виното на закуска и виното на обяд.

Но преди това ни очакваше цялото протежение на града, което трябваше да бъде преодоляно в правилния церемониален ред. Процесията се водеше от малък, но впечатляващо шумен духов оркестър, медните им инструменти блестяха на червено-черния фон на униформите им. Следваха ги мажоретките на Вител, окуражавани в завъртанията и подхвърлянето на жезлите от зорка треньорка — съдейки по вида й, тя самата беше бивша мажоретка — която пърхаше около тях и просъскваше технически напътствия. „Haut les genoux?“ Вдигнете коленете!

После идваха представителите на братството. Чужденците имаха предимство и аз се озовах в началото на шествието сред група португалци, белгийци и холандци. Поздравихме се един друг на блестящото слънце — ярък контраст с някои паради в миналото, когато заради дъжда снаряженията за глави бяха клюмнали и настроението също бе поело стремглаво надолу. Днес беше идеално, светло и приятно ветровито, а звукът от оркестъра и гледката на мажоретките щяха да ни поддържат по пътя.

През първите няколкостотин метра всичко мина гладко и сигурно е било забележителна гледка с всичките тези пърхащи пера и пелерини, блещукащи медали и униформения лабрадор — сега носеше кепе с цвета на жилетката — който получаваше окуражителни аплодисменти от тълпата. Успявахме да поддържаме дисциплина на маршируването, достойна за войската на Наполеон, когато изведнъж възникна crise de baton^[5]. Една от мажоретките опита свръхамбициозно подхвърляне и жезълът й полетя настрани, озовавайки се сред зрителите. Момичетата внезапно спряха. Пред тях оркестърът продължаваше да марширува, без да знае за принудителното спиране. Зад тях шествието на братята се сви като човешки акордеон. Изчакахме, докато жезълът бъде изваден, достатъчно дълга пауза за моя съсед, който моментално се възползва от нея, за да отвие церемониалната си манерка и да ми подаде вдлъбнатата й капачка.

— Обичате ли пастис? — попита той, като наклони манерката и напълни капачката. — Лично производство.

Капачката обиколи наоколо, бе изпразнена и завинтена, като междувременно мажоретките възстановиха реда си и ние отново поехме с удвоена скорост, за да достигнем отдалечилия се оркестър.

Краят на маршируването бе белязан с панделка, опъната през улицата, а от другата страна ни очакваше господин кметът с усмивка и ножица в ръка. Оркестърът свиреше подходящо триумфална мелодия, фотоапаратите щракаха и панделката бе прерязана. Беше време да се премине към следващата и може би най-важна част от програмата: посвещаването на новите любители на бутчетата.

Градската зала ухаеше на прясно приготвени жабешки бутчета и видях моя събрат лабрадора да спира за дълго и замислено подушване, когато престъпи прага. Изглежда, се чувстваше напълно комфортно, издокаран с кепето и жилетката си, вежливо помахваше с опашка на своите съседи и зае мястото си на предната редица, резервирана за важни гости.

Горе на сцената мосю Русел, церемониалмайсторът, довършваше финалните приготовления, докато старшите членове на ордена се нареждаха зад него до президента, мосю Лоазан. Израженията бяха сериозни, отговарящи на тържествеността на момента, и зрителите направиха всичко възможно да притихнат в очакване, когато Русел откри заседанието.

Тържествеността не продължи дълго. Ритуалът по посвещаването започва с кратко и невинаги ласкателно представяне на всеки от новите братя, колкото по-злепоставящо, толкова по-добре, и Русел се беше подготвил добре за случая. Един след друг той извикваше жертвите на сцената, за да опише техните биографии и постижения, техните щуротии и странности, дори външния им вид (като специално наблягаше на състоянието на бутовете им). След това от брата се искаше да изяде малка чиния с жабешки бутчета, да изпие чаша шардоне и да се закълне във вярност на жабата, преди да получи медала си и да се оттегли в приветливия мрак в задната част на сцената.

Мина час и нещо, докато единствените останали братя бяхме аз и лабрадорът. Той се държа с апломба, който може да се очаква от куче, вече два пъти удостоявано с тази чест — скочи на сцената и погълна жабешките си бутчета на две големи хапки. Представянето му беше съвсем леко помрачено от това, че извърна нос от шардонето. Сетне дойде моят ред. Запътих се към сцената, като, трябва да призная, се чувствах доста зле облечен в сакото и памучните си панталони, сред цялата тази сбирщина от роби и кадифени кепета. Дори лабрадорът бе по-добре пременен за случая от мен.

Русел подходи към мен великодушно, вероятно защото не бе имал възможността да открие нещо наистина уличаващо ме. При всички положения националността ми беше достатъчна, за да разполага с немалко материал, тъй като от няколкостотин години французите и англичаните се забавляват да изричат отвратителни неща едни за други. Любопитното е, че често те са едни и същи. Например всеки обвинява другия в арогантност, кръвожадност, безсрамен шовинизъм и варварски навици по отношение на храната. Французите казват, че англичаните са студенокръвни и не може да им се вярва. Англичаните пък твърдят, че французите лесно се палят и не може да им се вярва. Но, както Русел отбеляза, близките съседи често са малко сурови един към друг и ме пусна само с лек удар през кокалчетата на пръстите, задето през по-голямата част от съзнателния си живот съм пренебрегвал един от великите деликатеси на Франция — жабата.

Изядох си бутчетата, изпих си шардонето и наведох глава, за да получа медала. Бях станал официален член на Братството на любителите на жаби от Вител, първата организация, към която принадлежах, откакто бях на единайсет и напуснах скаутската организация след мрачен личностен сблъсък със Скачащия вълк.

И сега, сякаш подпийванията от сутринта не бяха достатъчни, настъпи моментът да пием по едно с кмета. Този път изобщо не бе направен опит да се сформира подредена опашка. Зрителите, които не бяха получили шардоне на сцената и риеха пръстта, за да получат нещо течно и да прокарат всички тези речи, поведоха атаката. Негово благородие, подкрепен от лобито на „Пастис 51“ в техните червени сака, ни посрещна с отворени бутилки и още една реч, докато братята разхлабваха пелерините си и огъваха медалите. Ведрата атмосфера не съдържаше и намек за драмата, която щеше да се разиграе на самите стълби на кметството.

Всъщност мина известно време, преди тези от нас, които се бяха понесли обратно към „Пале де Конгре“, където щеше да се сервира обядът, изобщо да разберат, че се е случила драма. Но като намерихме местата си и се зачудихме над избора на аперитив, стана ясно, че не всичко е наред. По ъглите се водеха разговори шепнешком и участниците в тях често поглеждаха часовниците си. Трябваше да се удържат сервитьорките да не връхлетят върху нас с първото ястие. Когато се огледах, видях, че всички места са заети, с изключение на едно. Лоазан, главният любител на бутчета и наш уважаван президент, липсваше.

Какво можеше да му се е случило по време на петминутната разходка от кметството? Слухове и теории се понесоха от маса на маса със скоростта на горски пожар, но нищо не ни подготви за вида му. Той влезе през вратата с вида на човек, който току-що е загубил спор с чук, челото му бе насинено и подуто, дясното му око бе подпухнало и полузатворено, по безцветната кожа се виждаха черни шевове.

Но президентското чувство за хумор не бе пострадало и когато зае мястото си начело на масата, обясни, че е бил ранен по време на изпълнение на служебните си задължения. Когато излизал от кметството, го издебнал от засада охлюв — un perfide escargot^[6] — който лежал на стълбите и го причаквал. Спомняше си, че е чул две изпуквания — едното от крака му, който стъпкал черупката на охлюва и се плъзнал, а другото било от главата му, която се фраснала в камъка. Но след пътешествие до болницата за ремонтна дейност той твърдеше, че е като нов и гладен като лъв.

— Чувала съм — заговори ме дамата вляво, — че макар жабата да не е популярна в страната ви, англичаните обожават да ядат крастави жаби — тя потрепери. — Как, за бога, можете да ядете крастави жаби?

Това сложи точка на останалите разговори в нашия край на масата. Всички извърнаха глави към мен, докато се опитвах да опиша единствената рецепта, свързана с крастави жаби, за която някога съм чувал — crapaud dans le ttou, или крастава жаба в дупка — тежко ястие, което ме бяха карали да ям веднъж-два пъти на младини. Доколкото си спомнях рецептата, огромна топка наденица се скрива в плътна кора от гумено тесто, след което здравата се препича. Резултатът донякъде наподобява скрит като мина йоркширски пудинг — тежък, клисав и трудносмилаем.

— Ах — възкликна дамата, — значи не е истинска крастава жаба.

— Не — отвърнах аз. Истинската крастава жаба вероятно би била по-вкусна.

— Нито, строго погледнато, е точно дупка.

— Опасявам се, че не — потвърдих аз.

Тя поклати глава, удивена от странностите на традиционната английска кухня, и се зае отново да изучава менюто. В чест на специалния повод то съдържаше не само списък на ястията — включително, разбира се, сотирани жабешки бутчета — но и артистична храна за душата под формата на специално съчинено стихотворение от Русел — „Ода за госпожи жабите“. Написана в силно ироничен тон, тя бе облечена в езика на романтиката: „Нежни жаби от нашите мочурища“, гласеше началото, след което преминаваше към пролетната песен на любовта и пристигането на прекрасния принц, преди да се случи неизбежното и нашата героиня да бъде призована да посрещне съдбата си в кухнята. Дори тук тя бе не просто сготвена, а преобразувана от поета в „кралица на нашите чинии“, което, надявам се, беше поне малка утеха за нея.

Нещастния прекрасен принц също го сполетява мъчителна смърт според една от версиите на жабешката легенда. Историята гласи: едно време красива принцеса се натъкнала на жаба на брега на езеро. Жабата казала на принцесата: „Някога бях красив млад принц, но зла вещица ме прокле. Ала с една твоя целувка аз отново ще се превърна в принц. Тогава ще можем да се оженим и да заживеем в замъка с майка ми. Ще ми готвиш, ще ми переш дрехите, ще чистиш след мен, ще ми родиш деца, ще готвиш за приятелите ми и ще живеем щастливо. Само една целувка и всичко това ще се сбъдне“. В онази нощ на вечеря принцесата се усмихнала на себе си. Няма начин, да го вземат мътните, помислила си тя и се натъпкала с чиния жабешки бутчета.

Виното и разговорът се лееха, чиниите идваха и си отиваха и аз бях удостоен с демонстрация на френския гений в гастрономичните маратони — способността да се прекарва на масата толкова време, колкото други народи прекарват в гледане на телевизия. Мащабът на френския апетит винаги успява да ме впечатли, както и способността на французина да поглъща огромни количества алкохол, без да му тупне главата в сиренето. Физическото въздействие на реката от вино бе видимо по зачервените лица и разхлабените яки, в по-високия тон и посмелите шеги, но никога не съм виждал грозно или свадливо поведение. Може би тайната се крие в годините практика.

По това време акордеонният оркестър започваше да се разкършва с няколко пробни мелодии и видях, че Лоазан и неговият церемониалмайстор, поетът Русел, са оставили масите си, за да заемат позиции в края на дансинга. Столовете бяха избутани назад, чашите бяха напълнени за пореден път и микрофонът бе включен. Това беше мигът на истината в състезанието за най-възхитителни бедра във Вител.

Критериите за оценка, както ме осведомиха, малко или повече съвпадаха с тези за жаба. Всяко бедро с шанс за класиране трябваше да е дълго, но не кльощаво, и добре оформено, но не тлъсто. Цветът и плътността бяха от ключова важност и съдиите нямаше да се повлияят от разни модерни украси като татуировки. Търсеше се гладко, чисто бедро и съдейки по уверения маниер на президента, явно този образцов представител на вида бе открит.

— Дами и господа!

Русел привлече вниманието ни и донякъде очаквах да премине в стих, въпреки че ми беше трудно да намеря дума, която да се римува с cuisses^[7]. Вместо това той се ограничи до кратко представяне, което приключи с помпозно барабанене и обявяването на Мис Жаба, която премина през залата, за да получи огромен букет от ръцете на президента. Казваше се Амели и беше очарователна млада дама, усмихната и със зачервени страни от аплодисментите. Уви, наградените бедра бяха прибрани в тесни черни тореадорски панталони и следователно бяха по-скоро загатнати. Мисля, че се чу неодобрително промърморване от някои от джентълмените познавачи в публиката.

Но всички мисли за жаби и бутове бяха оставени настрана. Предстояха танци, а французите приемат танците сериозно — особено пасо добле. Това грандиозно маневриране, някъде между фокстрот и танго, е особено обичано, вероятно защото пасва на любовта на галите към експресивни движения с горната част на тялото. Танцуващите правят три или четири плъзгащи се стъпки в едната посока, след което завъртат рамената, свиват ги леко, а понякога и удрят с пета, и сменят курса. Движенията са плавни и бавни, най-важна е правилната стойка. Главите са вдигнати, гърбовете са изпънати като по конец и лактите са насочени под прав ъгъл. И забелязах, че някои от по-възрастните мъже са запазили традицията да опъват кутрето на лявата си ръка, докато водят партньорката си в изтънчен зигзаг по пода. Беше красива гледка и щеше да е дори по-хубава, ако танцуващите още бяха облечени в своите пелерини и шапки с пера. В този дух неделният следобед премина в неделна вечер и обядът заплашваше да прелее във вечеря. Жабата бе почетена подобаващо.

На следващата сутрин бяха останали малко следи от великия уикенд на жабите. Въртележките и стрелбищата бяха изчезнали — разглобени, прибрани и откарани през нощта. Кранчето с безплатен пастис бе секнало със заминаването на господата в червени сака. Ресторантите преработваха менютата си, за да ги направят не толкова жабешки. Мис Жаба се бе върнала към работата си, раните на президента заздравяваха, братята пътуваха към дома и по алеите на парка спокойно се въртяха педалите на жълтите велосипеди. Спокойствието се бе завърнало във Вител.