Питър Мейл
Френски уроци (7) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

Бавно хранене

Възрастен охлюв във върхова физическа форма развива максимална скорост от едва 4 метра в час. Той е коремоного, бавно напредващо в живота с един-единствен мускулест крак, който се смазва сам. Има две двойки рогца, горната е снабдена с очи, а долната — с обоняние. Той (също толкова често тя) е хермафродит, който има забележителната и несъмнено полезна способност да си променя пола в зависимост от случая. Охлювът е любопитно, но безвредно създание. Най-голямото му нещастие, поне във Франция, е, че е смятан за деликатес.

Открих тези факти в книга, стар екземпляр на „L’Escargot Comestible“^[1]. Това беше тънко, съдържателно издание на „Мезон Рустик“, чиито други заглавия включват бисери като „Как се щави кожата на дребни животни“, „Наръчник по отглеждане на сьомга“ и „Залавяне и елиминиране на къртици“. Мисля, че ще е удачно да определя хората от „Мезон Рустик“ като авангардни издатели.

Съпругата ми бе намерила книгата на сергия на един от местните пазари. Познавайки увлечението ми по охлювите, я купила за мен и аз прекарах един следобед в разгръщане на мухлясалите й, навлажнени страници. Илюстрациите бяха оскъдни — две анатомични скици и няколко избледнели черно-бели снимки на охлюв в две класически пози: скрит в черупката и подаващ се от нея. Текстът беше с научен тон и липсваха ненужни типографски украси. С други думи, сериозен труд, предназначен да информира студентите и развъждащите мекотелото, а не да забавлява охлювни дилетанти като мен.

Но макар да беше сериозен труд, все пак бе писан от французин. И затова неизбежно имаше част с рецепти: escargots à la sauce bourguignonne, à la sauce poulette, à la provençale, à I’espagnole, farçis^[2] — всичките изложени със същия суховат, прецизен професорски стил, с който бяха описани чифтосването, сънят и храносмилателната система на охлюва.

Книгата се появи в идеален момент — точно след като бях получил покана за двайсет и осмия ежегоден панаир на охлювите в Мартини-ле-Бен. Събитието вече се е наложило достатъчно, за да разполага със собствени официални канцеларски материали, и моята покана беше украсена с двойка охлюви в цял ръст, които според мен се чувстваха доста неудобно. Художникът ги бе облякъл с ризи и вратовръзки и имаха онова леко притеснено изражение, което придобиват кучетата, принудени от стопаните си да носят малки раирани жилетки.

Що се отнася до програмата, Мартини обещаваше множество развлечения — хранителни, музикални и търговски, както и конкурс по красота, който е неизменна част от подобни тържества. Тук организаторите явно се бяха сблъскали с проблема каква титла да присъдят на победителката. На тържеството на жабите, което посетих във Вител, най-красивото момиче бе обявено за Мис Жаба, което някак си е ласкателно, тъй като жабите са прочути с дългите си крака и възхитителни бедра. Но Мис Охлюв? Какви асоциации навява това? Два чифта рогчета, един мускулест крак и желатинесто шаси — това определено не са атрибути на кралица на красотата. Добре тогава, ами Мис Мекотело? Не, може би не. А Мис Хермафродит абсолютно не подлежи на обсъждане. В крайна сметка събитието бе спасено с решението на победителката да бъде присъдена титлата Miss Coquille. Преведена с прозаичното „черупка“, може би й липсва блясък, но на френски, думата крие известна сочност. И освен това, макар черупката да не става за ядене, това е може би единствената привлекателна черта на охлюва. Така че беше Мис Черупка.

Мартини-ле-Бен е толкова далеч на североизток, колкото можете да стигнете, без да напускате Франция. Както подсказват и имената на селищата, това е воден район. Названията, свързани с бани и реки, са навсякъде, от Пюи-де-фе (кладенецът на феите) до Пломбиер-ле-Бен, Гранру-дьо-Бен и — най-течното село — Бен-ле-Бен.

Видът на пейзажа в онзи слънчев майски ден беше доказателство за козметичните ползи от изобилието на вода. В Прованс беше особено сух и прашен период, само с два дни дъжд за три месеца, и тучната зеленина на северната природа направо ми се видя шокираща. Сигурно съм минал с колата си покрай стотици сенки на раззеленили се дървета, тъмни редици от борове и елхи в далечината, контрастиращи със сияйните, блестящи отрязъци свежа зеленина, която изниква след порой. Кремави крави се припичаха излегнали се на слънце по полята и само главите им се виждаха над пищните зелени вълни трева. Канавките от двете страни на пътя преливаха от растителност. Спрях да погледна картата. Дори по-голямата част от нея беше оцветена в зелено.

Пристигнах в Мартини в късния следобед. Беше горещо и тихо и нямаше явни признаци за предстоящите празненства. Никакви плакати, никакви знамена, нито нанизи цветни светлини. За момент се зачудих дали съм дошъл в правилното Мартини — във Франция можеш да избереш между осем или девет — и тогава видях нещо, което приличаше на пътен знак. Беше огромно и триъгълно и изглеждаше изключително официално. Но вместо предупреждение към шофьори, червената рамка ограждаше два охлюва с вирнати рога, които демонстрираха жизнерадостно благополучие. Доколкото човек може да е наясно с охлювите, изглеждаха сякаш нямат никакви грижи на този свят.

Обикновено французите не изпитват сантименти към храната си, но обичат това, което се канят да изядат, да изглежда щастливо. (Тези щастливи създания трябва да осъзнаят, че за тях е голям комплимент един французин да ги смята за достойни за ядене.) По тази причина в месарските магазини и сергиите на пазара, по плакатите и опаковъчните хартии се виждат антропоморфни изражения, лепнати на най-невероятни лица. Пилетата се усмихват, кравите се смеят, прасетата са ухилени, зайците намигат, а рибата се киска доволно. Всички те изглеждат развълнувани, че ще дадат важен принос към вечерята.

Знакът с охлювите ме отведе на главната улица на Мартини и усетих прилив на любопитство, което съм сигурен, че всички посетители изпитват, когато за пръв път преминават пеша през малко френско село. Дантелени пердета потрепват по прозорците, а зад тях надничат светнали любопитни очи, които те следват нагоре по улицата. Разговорите затихват. Главите се извръщат, за да огледат човека, който очевидно идва отнякъде другаде. В това няма нищо недобронамерено, но не може да не се почувстваш като натрапник.

Търсех мадам Жерар, една от организаторите на панаира, която ми бе определила среща на улица „Возж“. Зърнах три дами, които спряха да клюкарстват, за да ме зяпат, и ги попитах за пътя.

— Търся улица „Возж“.

Едната ме погледна над стъклата на очилата си.

— Намирате се на нея, мосю.

— Тогава вероятно бихте могли да ми кажете къде да намеря мадам Жерар?

Едно свиване на рамене. Две свивания. Три свивания. И тогава по празната улица се зададе кола.

— Ето! Тя пристига.

Но мадам Жерар беше твърде заета. Имаше проблеми. Тези мероприятия не минават без усложнения и тя не спираше да говори. Може би по-късно щяхме да се срещнем в хотел „Интернасионал“. След като ми го съобщи, тя замина и ме остави с трите дами. Естествено те бяха запленени от случващото се. Какво правеше непознат — дори по-странно, непознат чужденец — тук? Дали се бях изгубил, както изглеждаше? Или бях участник в утрешните празненства?

Обясних им, че съм дошъл да уважа охлювите и че много съжалявам за възникналите проблеми. Поемане на въздух и поклащане на глава от една от дамите. Да се надяваме, заяви тя, че не са толкова сериозни, колкото катастрофата преди няколко години, когато камионът, превозващ охлювите до Мартини, претърпял злополука и се преобърнал. Двайсет хиляди охлюва! Разпръснати по целия път! Било très dramatique^[3] и само свръхчовешките усилия на селския месар да уреди нова доставка спасили панаира от провал. Представете си панаир на охлюви без охлюви. Мисълта за това потопи дамите в мълчание.

Беше напълно възможно да извървиш Мартини от единия до другия край и обратно за десет минути, което и направих. Отварях си очите за хотел „Интернасионал“ и се чудех как може да оцелее хотел в тези спокойни зелени дълбини на френската провинция. Може би се радваше на клиентела от любители на охлюви или пък на стабилен приток от beliciculteurs, развъдници на охлюви, прииждащи от цял свят, за да се осведомят за последните методи за размножаване. За мое разочарование не видях нищо, напомнящо за хотел, да не говорим пък хотел с подобно грандиозно име. Но двама мъже, облегнати на микробус с кръстосани ръце, ме бяха проследили да минавам на отиване и продължаваха да ме гледат, когато се върнах. Те щяха да знаят къде се намира хотел „Интернасионал“. Попитах ги и за втори път този ден се почувствах като пълен дръвник.

— Стоите точно пред него, мосю.

Те кимнаха с глава към дългата сива сграда зад тях. Личеше си, че някога е била хубава, но сега беше зазидана, прозорците й бяха заковани и дните й като хотел отдавна бяха отминали. Мадам Жерар, която явно продължаваше да се бори с проблемите, не се забелязваше никъде. Попитах мъжете кога ще издигнат шатрите на панаира и единият погледна часовника си.

— В пет сутринта — отвърна и потрепна, поклащайки глава, сякаш си беше изгорил пръстите.

Тогава започна да вали. Изглеждаше подходящ момент да се шмугна в някой бар.

Щях да прекарам нощта на няколко километра оттук, в Контрексевил. Това е град, който подобно на Вител е почти напълно посветен на ползата от пиенето на местната минерална вода, и настроението на мястото е подобаващо трезво. Слънцето се показа отново и от кафенето видях няколко двойки излезли на вечерна разходка, въоръжени с чадъри за всеки случай. Те пристъпваха бавно и внимателно по мокрия тротоар. Улиците бяха чисти, дърветата — подкастрени. Удивително за Франция нямаше нито един от обичайните примери за творческо паркиране — нямаше коли, кацнали на тротоара, нито пък напъхани в малките преки. Спретнат, тих, подреден град, Контрексевил е идеалният декор за посетители, които не са дошли за игри и закачки, а за сериозната задача да промият вътрешностите си с възстановителните води.

По-късно в ресторанта на хотела станах свидетел на гледка, която не се вижда често. Всъщност беше необикновена гледка: няколко десетки френски двойки седнали да вечерят без нито една бутилка вино. Вода, навсякъде вода (с изключение на моята маса). Напомняше ми за Калифорния.

 

 

Денят на панаира започна с хубава топла утрин. По улиците нямаше никакво движение, с изключение на една котка, която се промъкваше към вкъщи след безсрамна нощ навън. Останалата част от Контрексевил беше още по леглата. Явно пиенето на голямо количество вода е изморителна работа. Когато спрях в следващото село да пия кафе в едно сънено кафене, беше истинско облекчение да стоя на бара до мъж, който се наслаждаваше на дебело парче наденица с багета и чаша червено вино за закуска. Почувствах, че отново съм във Франция.

Пристигнах в Мартини и установих, че селцето се е преобразило за една нощ. Дългата права улица „Л’Абе Тибо“ бе претъпкана със сергии, в които дънеше музика и кипеше живот. Зад тях се виждаха няколко примера за френския гений да напъхаш много голям камион в много малко пространство и от тези камиони се разтоварваха всякакъв вид изкушения: люти наденички, посипани със захар гофрети, клетки с пилета, зайци за развъждане с внушителни писмени препоръки, патици, кокошки, пъдпъдъци, токачки. Три кози се блъскаха една в друга в тясна кошара, а обезумелите им светли очи фиксираха с копнеж дразнещото изкушение от множество градински растения, изложени съвсем близо до тях, на съседната сергия. Предлагаха се комплекти от безболезнени бижута за лице — обици за нос, украшения за език и накити за уши, които можеха да бъдат просто залепени, вместо да се прикрепват с хирургическа намеса. Имаше име, което не бях виждал преди на модната сцена — „Никсън Трипъл Форс Джийнс“. (Дали е далеч появата на „Клинтън екзекютив привилидж спортсуеър“?) И множество матраци в ярки цветове, натрупани на високи купчини и блестящи на слънцето.

Това ме озадачи. Не можех да си представя какво правят тук. Защо човек с акъла си ще дойде на панаир на охлювите, за да си купи матрак? Дори да предположим, че го направи, как ще си го отнесе вкъщи? Още по-озадачаващо беше, че търговците на матраци — имаше няколко конкуренти — привличаха значителен интерес. Групички хора оглеждаха матраците, от време на време се навеждаха да ги смушкат, сякаш се опитваха да събудят спящи животни. По-смелите се престрашаваха да седнат и да се друснат пробно. Една жена дори се бе излегнала, до гърдите си стискаше кошницата си за пазар, а продавачът напяваше в ухото й: „Десет години сладки сънища. Абсолютно гарантирано“. За тези, които не можеха да бъдат спечелени с обещанието за сладки сънища, друг търговец бе изложил жива примамка под формата на полегнала блондинка, облечена в прилепнали черни дрехи. Наобиколилата я тълпа се състоеше предимно от мъже, при това доста срамежливи. Тук нямаше мушкане и пробно друсане.

Музиката се превръщаше в оглушителна битка: традиционна акордеонна шумотевица, долитаща от една сергия, срещу хитовете на ABBA от друга, със спорадични залпове от барабанене, прогърмяващи от далечния край на улицата. В малка градина зад една от сергиите възрастна дама седеше на тръстиков стол, почукваше с бастуна си и поклащаше глава в такт с ритъма с лека усмивка на устните, а обутият й в чехъл крак потрепваше. Изглежда, познаваше всеки минувач. Всъщност като че ли всеки познаваше всеки, хората спираха да си побъбрят, да се потушат по гърба, да се щипнат по бузата. Приличаше повече на среща на огромна фамилия, отколкото на обществен празник.

Оставих матраците зад гърба си и се озовах пред пасторална въртележка, която можеше да се е взела директно от Средновековието. Четири малки понита, не по-големи от догове, потропваха в хрисими, търпеливи кръгове, всяко с леко уплашено дете, стиснало поводите, гривата, или в един от случаите — многострадално ухо. Безразлични към шума, жегата и ескорта си от мухи, понитата изглеждаха погълнати от мислите си, като угрижени пътници в метрото на път за работа.

Когато най-после зърнах мадам Жерар в тълпата, по усмивката й разбрах, че проблемите от вчерашния ден са били разрешени. Представи ме на майка си и двете ме повлякоха към края на улицата, за да проследя официалната церемония по откриването до най-малките подробности. Беше важно, обясниха ми те, да видя срязването на панделката и събирането на духовия оркестър, съставен от най-изтъкнатите музиканти на Мартини. И те бяха там, облечени в най-хубавите си дрехи, с островърхи шапки, небесносини сака и бели панталони. Почти скрит в гората от крака стоеше най-малкият тромпетист на Франция — момче, което едва стигаше до кръста на барабанчика, а развълнуваното му лице беше с няколко размера по-малко от островърхата му шапка. Бях убеден, че ще се плъзне по ушите му в момента, в който нададе първото си енергично изсвирване.

Майката на мадам Жерар ме сръга. Внимание! Кметът пристига с антуража си.

Бяха интересни обекти за изучаване на шиваческите стилове. Кметът, издокаран в костюм с вратовръзка, Мис Черупка и нейните две подгласнички с бели проблясъци на плът, подаващи се над прилепнали джинси с ниски талии, и клоун на име Пипо, който засенчваше всички с облеклото си от ярки карирани панталони, карирана раничка и лъскави червени обувки, които перфектно се съчетаваха с лъскавия му червен нос. Той се разкършваше с няколко предварителни подскока, когато фанфарите на оркестъра избухнаха в ушите ми, заглушавайки хитовете на ABBA, и кметът пристъпи напред да среже традиционната трицветна панделка, опъната през улицата.

Оркестърът бързо превключи на военен рефрен — марша на охлювите — и ние се отправихме нагоре по улицата. Начело беше Пипо, който подскачаше сякаш ще му изхвръкне сърцето, следван от оркестъра, той пък от кмета и неговия антураж, следвани от майката на мадам Жерар и от мен. Възрастната дама естествено познаваше всички. Това ни забави малко и дори спряхме напълно в момента, когато се наложи да убеди собствената си майка да напусне градината си и да се присъедини към парада.

Наближаваше обяд и топлината от сутринта бе преминала в жега. Докато напредвахме по улицата със скоростта на коремоного, установих, че проявявам повече от мимолетен интерес към сумрачните, прохладни помещения зад сергиите — салони, украсени със знамена с картинки на усмихнати охлюви и тази вечно приканваща дума, dégustation. В мрачината различавах фигури, които държаха чаши. Те ми напомниха за мисията ми — да опитам едни от най-превъзходните охлюви във Франция. Дългът ме зовеше и беше време да се захвана за работа.

Процесията приключи в края на улицата с финален оглушителен рев на духовите инструменти и тропот на барабаните. Проправяйки си път назад, минах през ухаен бриз, полъх топъл въздух с аромат на чесън, и носът ми ме отведе в една от залите за дегустация. Вероятно някога това е било конюшня, но сега бе преобразувана в семпъл ресторант с бар — стените бяха варосани, черният теракотен под — излъскан, имаше дълги дървени маси със скамейки и временна кухня, устроена в ниша в задната част. Менюто бе надраскано на черна дъска: човек можеше да поръча охлюви, охлюви или охлюви, приготвени по негово предпочитание, със или без пържени картофи. Имаше гевюрц траминер, охладен и ароматен, който можеше да се пие на чаша, на гарафа и вероятно на бъчва. Не можех да си представя по-приятна работна среда.

Едно голямо предимство на дългите маси и съвместното ядене е сприятеляването по необходимост. Можеш да седнеш сам, но уединението ти няма да продължи по-дълго от времето, необходимо, за да кажеш bonjour. И следвайки познатия модел, след като признах, че изгарям от желание да получа напътствия и съвети, веднага се намери кой с радост да ми се притече на помощ.

Заех мястото си срещу набит мъж на средна възраст със сплескана шапка, износена риза и лице, обрулено и калено от времето. Той ми кимна приятелски и попита дали съм сам. Не само че съм сам, отвърнах аз, но съм и англичанин.

— А, нима?

Обясни ми, че никога преди не е срещал англичанин, и мълчаливо изучава тази новост в продължение на няколко секунди с лек израз на изненада. Не знам какво очакваше — може би футболен хулиган или пък майор Томпсън с бомбето му — но изглежда, това, което видя, му вдъхна увереност. Подаде ми ръка и се представи като Етиен Морен, след което се облегна и отпи от чашата си с вино.

— Обичате ли охлюви?

— Мисля, че да — отвърнах аз, — но не ям много често. Не знам нищо за тях.

— Започнете с една дузина само с чесън и масло — посъветва ме той, след което погледна към купчината празни черупки пред себе си. — Аз също съм готов за още една серия — заяви той и се обърна към сервитьора. — Младежо! Тук един англичанин умира от глад.

Поръча по една дузина за двама ни и голяма гарафа гевюрц, както го нарече.

Непосредствено до нас седеше млада двойка в напреднала романтична фаза. Те се опитваха да постигнат невъзможното — едновременно да извлекат месото от горещите черупки, да се гледат един друг в очите и да се държат за ръце, без да обръщат внимание на всичко, което ги заобикаля. Нямаше да са ми от голяма полза в моето търсене на познание. Обърнах се към новия си другар и го помолих да ми каже какво трябва да знам за охлювите.

Беше идеална ситуация: французин говори, ти слушаш. Но за разлика от неговите сънародници ти не спориш с него. Това е огромно социално предимство и на теб се гледа с известна доза симпатия. Разбира се, ти все пак си чужденец, но такъв, чието сърце и стомах са на правилното място, готов да седне в краката на учител и да научи повече за изтънчените теми. Естествено той е очарован, че може да сподели висшето си познание и да изложи възгледите, сентенциите, предразсъдъците и анекдотите си пред публика, която ще ги оцени.

Преди Морен да успее да направи нещо повече от това да си прочисти гърлото и да си подреди мислите, сервитьорът пристигна. Между нас бяха сложени, кошничка с хляб и запотена гарафа, пред всеки се появи по чиния с охлюви и бе изречена благословията bon appétit. Практическото обучение можеше да започне. Част първа: как се яде охлюв.

Бяхме в непретенциозно заведение. Чинията ми представляваше правоъгълник от алуминиево фолио, белязано с дузина недълбоки вдлъбнатини. Охлювите бяха наместени във всяка от вдлъбнатините и усещах топлината, надигаща се от черупките им. Хартиена салфетка и дървена клечка за зъби завършваха декора.

Уханието беше великолепно и аз умирах от глад, но първият ми опит да хвана черупка завърши с неуспех и изгорени пръсти. Оборудването не включваше комплект от онези миниатюрни щипци, които се предлагат на любителите на охлюви в по-изисканите ресторанти. Погледнах към другаря си, за да проверя как той се справя с проблема, и видях образец на практическа изобретателност, поставена в услуга на стомаха. Морен беше издълбал филия хляб и използваше коричката като щипци, увивайки ги около всяка черупка така, че върховете на пръстите му оставаха изолирани от горещото. С другата ръка, с изящно вдигнато кутре, той се прицелваше с клечката за зъби, забождаше я и измъкваше цвъртящата вътрешност със завъртане на китката. Преди да остави празната черупка, я поднасяше към устата си и изсмукваше остатъците от сока. Всичко изглеждаше ужасно просто.

Опитах се да му подражавам, доколкото мога, и успях да измъкна първия охлюв от черупката му с малки щети по предницата на ризата ми, нанесени от неочаквана струя чесново масло. Погледнах нещото в края на клечката ми — тъмно и сбръчкано парче, което не извикваше непосредствено желание да го изядеш — и си спомних нещо, което Режис ми бе казал: човек трябва да яде охлюви с носа си, а не с очите. Определено миришат по-добре, отколкото изглеждат.

Вкусът обаче беше още по-добър. Критиците на охлювите, които обикновено се изказват с убеденост, породена от значително невежество, ще ви предупредят да не очаквате нищо повече от агресивен вкус на чесън и парче гума, но те не са яли охлюви в Мартини. Естествено чесънът беше налице, но беше деликатен, маслен и добре балансиран. Нямаше и помен от гумено съпротивление в месото, което беше нежно като първокачествена пържола. Дотук добре. Изпих сока от черупката, попих устата си с парче хляб и се облегнах да слушам Морен.

Той започна с новината, че охлювите са полезни, имат ниско съдържание на мазнини и са богати на азот. Но — и французинът размаха предупредително пръст под носа ми — трябва да се взимат предпазни мерки. Охлювите могат да преживяват на диета, която да вкара човек в болница; те обичат отровната беладона, еднакво отровните гъби и бучиниша. Не само това. Могат да изядат огромни количества от тази смъртоносна салата — еквивалентът на половината от телесното им тегло — за двайсет и четири часа.

Това не беше най-удачният момент да чуя тези факти, тъй като почти бях преполовил първата си дузина. Клечката ми със забоден охлюв увисна във въздуха, а Морен се ухили. С тези, обясни ми той, нямаше никаква опасност. Това бяха култивирани охлюви, отгледани в затворен парк, без да се шляят навън, или както той се изрази, да се наслаждават на своя hwneur vagabonde^[4]. Проблемите възникват само с дивите охлюви, които обикалят по полето на воля и пируват с въпросните смъртоносни удоволствия, но дори тези създания могат да станат безопасни и вкусни за ядене. Единственото, което трябва да направиш, е да ги подложиш на пълен глад в продължение на петнайсет дни. В края на постите всеки охлюв се преглежда внимателно за застрашителни признаци, след което се изплаква три пъти в хладка вода, преди черупката му да бъде изчеткана и подготвена за фурната. Това се нарича toilette des escargots^[5].

Със сигурност, предположих аз, дотогава те съвсем няма да са в най-добрата си форма, дори може да са мъртви. Но не. Охлювът може да живее без храна продължително време и за доказателство Морен ми разказа историята за някой си мосю Локар. Той поканил гости на пиршество с охлюви, но се озовал с далеч по-голямо количество, отколкото можели да изядат. Домакинът заделил излишните охлюви настрана, за да бъдат изядени по-късно, и по някаква причина, която дори Морен не можеше да обясни, ги сложил на дъното на гардероба си.

Минало време и охлювите били забравени. Чак осемнайсет месеца по-късно Локар потърсил нещо в гардероба си и открил купчината черупки. Вие и аз вероятно бихме ги изхвърлили. Локар като оптимист ги сложил в кофа с вода и за негово учудване те се съживили.

Вдъхновени от тази история за оцеляването противно на логиката, с Морен си поръчахме по още една дузина. Започвах да овладявам чалъма на измъкването на месото със завъртане на клечката за зъби обратно на часовниковата стрелка — доста напомнящо ваденето на тапа от бутилка — но въпреки старателните си усилия да го контролирам, сокът си оставаше проблем. Ризата ми беше цялата опръскана с чесново масло и за тези от вас, които за пръв път се сблъскват с охлюви, мога да кажа, че има само два сигурни начина да опазите дрехите си чисти — голотата или лигавникът.

Вероятно подтикнат от гледката на двойката в съседството, които сега си разменяха дълги, изучаващи целувки между охлювите, Морен зачекна темата за секса. В началото на май, обясни ми той, започва размножителният период, когато фантазията на хермафродита се насочва към мисли за любов. И както всичко останало в живота на охлюва, това не е нещо, с което да се бърза.

Ръката на Морен очерта във въздуха загатнати, но красноречиви интимности и пръстите му потрепнаха и се събраха, докато говореше за „приготовленията“. Те очевидно могат да продължат няколко часа и не се сдържах да не си помисля, че това вероятно се прави, с цел да се даде време на участниците да решат от кой пол са. При всички положения, след като приключат с приготовленията, охлювите се съвкупяват. Един щастлив момент, според Морен. Десетина-петнайсет дни по-късно снасят от шейсет до сто яйца. За оцелелите, продължителността на живота стига до шест-седем години.

Морен направи пауза, за да отпие от виното си, и аз зададох очевидния въпрос — как се решава кой от партньорите хермафродити е мъжки и кой женски. Телепатия? Миризма? Фазата на Луната? Едва доловими сигнали с рогца? Това в крайна сметка е най-ключовото от приготовленията и ако тук настъпи объркване, то може да съсипе една прекрасна вечер. За нещастие Морен не беше в състояние да отговори с научна точност. Ils s’arrangent, беше неговият отговор. Споразумяват се.

Помещението беше приятно прохладно. Навън улицата вреше на следобедната жега. Убедихме се взаимно да останем вътре и да си разделим още една дузина. Бях започнал да откривам, че охлювите са храна, предизвикваща пристрастяване — човек винаги може да намери място за още. Ядяхме gros blancs^[6], или бургундски охлюви — едни от най-добрите екземпляри сред стотиците разновидности, които могат да бъдат намерени във Франция. Другият е по-малкият, не толкова бляскав сив охлюв, petit gris^[7], и споменаването му подсети Морен за една отвратителна измама.

Той ми обясни, че в света на охлювите действа криминална сила — tromperies, или измамници, които подхлъзват нищо неподозиращия клиент, и сред любимите им номера е да пробутват малкия сив охлюв като неговия по-голям и по-скъп братовчед. Това се постига чрез изобретателна система за рециклиране, при която празните черупки, някога обитавани от бургундски охлюви, се използват повторно. Във всяка широка черупка се слага petit gris и се добавя някакъв пълнеж, за да се запълни оставащото пространство. Клиентът плаща за най-голямото и най-доброто, но всъщност го изиграват. Това беше истински скандал. Но на всичкото отгоре, сякаш това не беше достатъчно лошо, човек трябва да е нащрек за заплахата от Изтока, китайската връзка. Лицето на Морен придоби сериозно изражение и той поклати глава при мисълта за мащабността на всичко това. Азиатски мекотели, които се внасят в индустриални количества и се продават като оригинални френски охлюви!

Не за пръв път чувах да обвиняват китайците в престъпни деяния. Машинацията с трюфелите бе предизвикала вълна недоволство, а се говореше и за опити от страна на азиатците да проникнат в пазара на жаби. Разбира се, всички удобно премълчаваха факта, че чуждестранните контрабандисти на трюфели и жаби имат нужда от съдействието на френски партньори. Представете си търговец от Пекин с куфарче за мостри, преливащо от почти истински трюфели и първокласни жаби от френски тип. Нима ще остане незабелязан, докато се лута по коридорите на френската гастрономия? Съмнявам се, колкото и добре да говори езика.

Но китайската изобретателност не се изчерпваше с трюфелите и жабешките бутчета. Морен си прерови джобовете, намери смачкана изрезка от вестник и ми я подаде през масата.

— Фоа гра — заяви той с глас, натежал от печал. — Сега правят Фоа гра.

Докато французинът се утешаваше с гарафата, аз прочетох статията. Господин Чан и господин У наскоро създали ферма за гъски в областта Хъпу близо до границата с Виетнам. Поразителна ферма с производствен капацитет от над хиляда тона годишно от истинския деликатес — гъши Фоа гра, а не далеч по-разпространения и не толкова скъп патешки. Това според проучванията на журналиста беше почти двойно повече от френското производство в момента.

Приключих с четенето и вдигнах поглед, за да видя Морен, който клатеше глава.

— Е? — зачуди се той, като вдигна и двете си ръце във въздуха и ги стовари на масата с обезкуражено тупване. — Докъде ще стигне всичко това?

Вече бяхме сами на масата. Нашите съседи, влюбените, си бяха тръгнали прилепени един в друг — на път към, както ми се щеше да мисля, някоя купчина матраци, след като вече бяха приключили с приготовленията по време на обяда. Бях изчерпал запаса си от въпроси и Морен показваше признаци на умора, предизвикана от китайското проникване и обилното количество гевюрц. Щеше да си направи сиеста, преди да се завърне към празненството. Сключихме една от онези другарски уговорки след обяд, които са напълно искрени, но рядко се изпълняват — да се срещнем на същото място следващата година за по няколко дузини. Оставих го да намества шапката си, за да се скрие от изгарящото слънце, и поехме в противоположни посоки.

Когато вечерта се прибрах в хотела, извадих от джоба си една черупка, която бях запазил като сувенир, и я измих три пъти съгласно правилната процедура. Подобно на ризата ми от нея също се носеше остатъчна миризма на чесън. Докато гледах черупката, която имаше съвършен дизайн за функцията си на подвижна къща и беше красиво набраздена в карамелени оттенъци, се зачудих кой ли е първият човек, който е надникнал в такава черупка, видял е живото й съдържание и е решил, че става за ядене. В суров вид охлювите в никакъв случай не предизвикват обилно слюноотделяне. Нямат съкрушително апетитна миризма. Цветът и консистенцията им не са по вкуса на всеки. И въпреки това някой смелчага е отхапал от охлюв и е обявил, че става за ядене. Дали е бил подтикнат от бесен глад или от чисто любопитство?

Често приписват на гърците и римляните заслугата за големите гастрономични открития, но може би в този случай е бил праисторически авантюрист от Далечния изток. Може да е било ранно, пробно раздвижване на китайската връзка. Някой благороден предшественик на господин Чан или господин У, който е опитал първата сочна дузина някъде в богатите на охлюви поля на крайбрежен Китай, открил е, че са изумително вкусни, и е предусетил възможността за износ: escargots de Shanghai^[8], за предпочитане придружени с бутилка розе „Великата китайска стена“. Уви, никога няма да разберем.