Питър Мейл
Френски уроци (3) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

За това, което ще получим

Франция от XXI век не е държава, в която силно се усеща присъствието на религията. Естествено има стотици дни на светии, всеки от които е вписан в официалния пощенски календар. Има светни патрони, които наглеждат и закрилят каквото се сетите — от села и зеленчуци до фермери и дърводелци (въпреки че напразно търсих покровител на писателите). Има, забутан при прогнозата за времето в местния вестник, le saint de jour^[1] чието име се появява под илюстрация на ангел, надуващ тромпет. Има внушителни катедрали, абатства и манастири. Има църкви от всяка епоха и размер. А в много от онези грандиозни имоти, проспиващи вековете зад високи каменни стени, има и частни параклиси. Местата за богопочитане са навсякъде. Но повечето от тях през повечето време са празни. Само шепа от френското население — едно скорошно изследване свежда процента до 10 — ходи на църква редовно.

— Истината е — заяви мосю Фаригул, пенсионираният учител, който редовно изнася лекции за влошаващото се състояние на света от амвона си на селския бар, — простата истина е, че религията на Франция е храната. И виното, разбира се — той почука празната си чаша с нокът, за да покаже, че може и да приеме да го убедят да му я напълнят отново. — Ние почитаме стомаха и нашите свещеници са шеф-готвачите. Предпочитаме да седим и да ядем, отколкото да коленичим и да се молим. Болно ми е да казвам такива неща за сънародниците си, но патриотичното чувство не може да скрие истината.

Той се изправи в цял ръст — малко повече от метър и петдесет — и ме изгледа кръвнишки, очевидно в очакване на свада. Така и не забрави малкото различие в мнението, което веднъж имахме относно тактиката на английския отбор по ръгби — Фаригул ги обвини, че хапят ушите на противниците си при спорни топки — и ме смяташе за дисидент, за човек, който е твърде вероятно да създаде проблеми. Това е отличителна черта, която споделям с всички други, несъгласни с неговото мнение. Великият Фаригул никога не греши, смяташе той.

В този случай бях съгласен с него. Не е нужно да си особено наблюдателен, за да забележиш, че ресторантите във Франция привличат повече публика от църквите. И аз го изрекох на глас.

При тази реплика Фаригул се нахвърли върху мен.

— Е, и? — попита той. Вирна глава и закима окуражаващо, търпелив професор, който се опитва да измъкне отговор от извънредно слаб студент. — Как си го обяснявате? Каква според вас е причината?

— Ами — подхванах аз, — със сигурност храната е по-добра…

— Глупости! — той докара най-смразяващия си поглед, вдигайки и двете си ръце, за да предотврати по-нататъшна ерес.

— Защо си губя времето с интелектуални пигмеи?

Беше на потенциално опасна територия с пигмеите, предвид ръста му, леко повишен благодарение на дебели каучукови подметки, но аз се въздържах от коментар.

— Всъщност по случайност аз самият ще ходя на църква в неделя — доверих му.

— Вие? — веждите на Фаригул почти изхвръкнаха от главата му.

— Разбира се. Сутрешна литургия. Без съмнение ще ви видя там.

След тези думи се измъкнах, преди да завалят неудобни въпроси.

Наистина щях да ходя на църква, но не можех да се престоря, че е изцяло по религиозни или дори социални причини. Решението да отида бе вдъхновено от храната. Това в очите на французина щеше да е още един пирон в ковчега, съдържащ моята окаяна личност; щеше да потвърди моето морално падение, лакомия и цялостна безполезност. Затова нямаше да му доставя удоволствието да разбере, че ще посетя годишната messe des traffes^[2] в Ришранш, село североизточно от Оранж. Това щеше да е свещено събитие под патронажа на свети Антоан, на което щеше да се изкаже благодарност за ароматния, загадъчен и спиращо дъха скъп черен трюфел. Нещо повече — набожните присъстващи бяха тъй благословени, че след службата щеше да има обяд. Обяд, който включваше трюфели.

Бяха ми казали да отида рано, ако искам да си намеря място в църквата, и точно в 7 часа сутринта аз напуснах топлината на нашата кухня, за да затреперя на смразяващо студения януарски ръмеж. Още беше тъмно и се очертаваше един от онези дни — само петдесет и два в годината според местната митология, когато слънцето не изгрява над Прованс.

Изгревът направи вял опит да пробие сред мрачината, но не се появи нищо, което дори оптимист би нарекъл светлина, докато не напуснах автострадата при Болен и не завих на изток по един от второстепенните пътища, водещи към Ришранш. Това е винена област и когато тъмнината отстъпи място на сивото, различих изкривените, почернели нокти на обрязаните лози, простиращи се на километри по ниските хълмове. Дърветата бяха ниско приведени срещу вятъра. Нищо в пейзажа не помръдваше. Две печални свраки, обикновено най-пъргавите сред птиците, се бяха свили с наведени глави встрани от пътя като окаяни стари мъже, които чакат автобуса.

Села без хора изникваха през прозореца: Сюз-ла-Рус, където университет за вино се помещава в замък от XIV век; Ла Бом-дьо-Транзи, със спуснати капаци, мокро и тихо; и сетне, когато дъждът отмря след един последен порив — Ришранш.

Името на главната улица загатва за това, което занимава селото през зимните месеци — булевард „Дьо ла Рабас“, или булевардът на трюфела, се превръща в пазар на трюфели всяка съботна сутрин от ноември до март. Бях ходил там веднъж в пазарен ден, като бавно си проправях път през редицата търговии, всеки със скромно състояние от гъби, изложени в малки чувалчета или найлонови торби. Като послушник, който за пръв път присъства на древен ритуал, аз подражавах на някои от купувачите, които явно бяха усъвършенствали правилната техника. Също като тях се навеждах да вдъхна разнасящата се от торбите миризма на зряло, почти изгнило. Правех възхитени коментари за букета от аромати, за впечатляващия размер и цвят и безспорната красота на деформираните черни буци. И подобно на останалите внимавах да присвивам ужасено очи при вида на цената на килограм. Тази информация бе предоставяна с промърморване от ъгълчето на устата, придружено от свиване на рамене. Eb beb oiu — какво можеш да очакваш? Качествените екземпляри като тези бижута са толкова редки, почти неоткриваеми.

Бях изследвал сърцето на селото зад пазара. Ришранш е възникнало през XII век като крепост, изградена от рицарите тамплиери. Те бяха следвали класическия правоъгълен план на военната архитектура, с каменни стени, дебели колкото малки стаи, и кръгли кули във всеки ъгъл. Непроницаема през всички тези векове, крепостта сега бе завладяна от огромни коли пежо и ситроен и те се тъпчеха в пространства, които щяха да са тесни за добре хранен кон.

Ниски арки водеха към тъмни улички, които миришеха на история. Къщите бяха малки и добре поддържани, интимно близки една до друга. Един-единствен шумен съсед можеше да държи цялото село будно. Най-голямото открито пространство беше пред църквата и аз отидох да проверя тежката й врата. Беше заключена. В тази особено сияйна съботна сутрин селската набожност се изливаше върху найлоновите торби на пазара за трюфели.

Тази неделя беше специална и ситуацията щеше да е различна, сигурен бях аз, но Ришранш не бързаше да се събуди и да посрещне деня. Бях първият клиент в кафенето, точно когато кафемашината изпълняваше церемонията по започването на работния си ден със симфония от съскане и пръскане, докато мадам зад бара размяташе парцал върху несъществуващ прах.

Ранна утрин във френско селско кафене. Мебелировката, избрана заради функционалността й, а не толкова заради стила, беше наредена с педантична прецизност — тенекиен пепелник в центъра на всяка маса, столовете, сложени плътно до нея. Дневното издание на местния вестник — в този случай „Прованс“ — висеше на поставка от вътрешната страна на вратата, страниците му с регионални новини още бяха гладки и неразгърнати.

Подът с плочки, забърсан предната вечер с вода и малко ленено семе, все още беше безукорно чист, още нямаше опаковки от захар на бучки и фасовете, които в края на всеки ден се натрупват в плътна редица по пода. (Това е нормално. По някаква непроницаема френска причина пепелниците в кафенетата са рядкост и от пушачите се очаква да хвърлят угарките си на пода и да ги смачкват с крак.) Бутилките блестяха на лавицата, на практика всяка разновидност на качествен алкохол, която човек може да си представи, с подхвърлени един-два местни куриоза. Винаги има избор от няколко различни вида пастис, който отразява жаждата за националния нектар, възлизаща на консумация от двайсет милиона чаши дневно.

Миризмата на кафенето е специфична и не е по вкуса на всеки — смесица от силно кафе и черен тютюн, от време на време пронизвана от полутонове на белина. Това е характерна френска миризма, която аз по стечение на обстоятелствата харесвам, тъй като ми напомня за множеството щастливи часове, които съм прекарал като чуждестранна муха по стените на кафенета. Звуците — дрънчене на чаши, скърцане на столове, стържене на ранна утринна кашлица — отекват в твърдите повърхности. Сетне настъпва оживление с влизането на следващия клиент, който поздравява помещението със звучно bonjour. Той има масивно телосложение, което съответства на силния му глас, и е достатъчно приятелски настроен, докато минава покрай масата ми, да подаде ръка на мен, самотния непознат. Дланта му е като ледена шкурка. Застанал на бара, той сърба кафе от чашата си, а кутрето му е деликатно изпънато. Плаща с дребни пари, монета по монета, които изважда от износено портмоне, не по-голямо от кибритена кутия. Дали някоя друга страна в света произвежда толкова изящни портмонета за своите грамадни жители от мъжки пол?

Пристигат още клиенти, всичките мъже, редовни посетители, които се познават, и шумотевицата нараства. В онази сутрин те заклеймяваха отвратителното време с гласове, които лесно могат да достигнат до другия край на селото. Няма какво да се направи, но може би ще помогне една бърза чашка червено вино, гаврътната с леко свиване на раменете. Поне днес ще са на закрито и църквата трябва да е топла. Един по един пристигат неколцина туристи. Сивите в синхрон се извръщат да ги огледат, сетне се обръщат отново, като зрители на тенис мач.

Напуснах кафенето и заварих улицата оживена, мнозина очевидно не бяха местни. Телевизионен екип от млади мъже с модерни прически и едва поникнали бради разтоварваха оборудването си, като се пазеха от колите с чуждестранни номера, които се промушваха наоколо в търсене на места за паркиране. Мъже и жени със загладени розови кожи, облечени с елегантни топли дрехи в парижки стил, блуждаеха нерешително по тротоара. Време беше да отида в църквата, преди всички места да бъдат заети.

Останалите явно си бяха наумили същото. Вратите на църквата още не бяха отворени, но малкото площадче пред стълбите беше претъпкано с поклонници на трюфела, някои по-официални, други не толкова. През тълпата се придвижваха като пришълци от друга епоха старшите членове на братството на трюфела Confrérie du Diamant Noir^[3], спретнати в пълното си тържествено снаряжение: черни пелерини до средата на прасеца, медали, провесени на врата върху панделки на черни и жълти райета, широкополи черни шапки. В края на тълпата наблюдавах двама, които извадиха от скришни места изпод пелерините си трюфели и се заеха да ги сравняват. Всеки показваше в шепа своя екземпляр и го криеше с пръсти вероятно за да попречи на любопитните очи да го зърнат. Главите им бяха наклонени, достатъчно близо една до друга, за да се докосват перифериите на шапките им, и те си шепнеха помежду си. Можеха да минат за конспиратори, които обменят държавни тайни.

Бяха ми казали да донеса трюфел и проверих дали безценната, увита в станиол буца е все още на безопасно място в джоба ми. Внезапно се разнесе звук от стържене на желязо върху желязо, последван от глух камбанен звън, който стресна и временно оглуши ятото гълъби, които излетяха от камбанарията. Почувствах натиска на тълпата, като огромно животно тя ме притискаше все по-близо до стълбите на църквата. С максимално благоприличие, доколкото позволяваше ситуацията, членовете на паството маневрираха за позиции с хубав изглед към олтара и си проправяха път с блъскане и бутане. Французите никога не са си падали по англосаксонския обичай на подредената опашка — смятат я за твърде неудобна за всекидневна употреба.

Църквата беше топла и светла и във видимо добро състояние — белите каменни арки бяха гладки и чисти, дървенията беше полирана, по олтара бяха наредени свежи цветя. Хористите прелистваха страниците си с химни и дискретно прочистваха гърлата си. Въздушно течение донесе характерна миризма: не на тамян, нито на прах, нито дори на святост, а землист полъх, загатващ за причината да сме тук. На опасания с дантела амвон, изложени като редица артритни черни юмруци, лежаха шест от най-големите трюфели, които някога съм виждал, всеки поне по сто грама. Бяха добре изчеткани и нямаха никаква следа от кал. Това беше гледка, която стопля сърцето на всяко гурме.

Нямаше и помен от тишината, която човек очаква преди началото на религиозна служба. Някои от другарите ми по поклонничество може и да бяха свели разговорите си до шепот, но бяха числено превъзхождани от другите, които говореха с цяло гърло — провикваха се на приятели, коментираха цветята, удовлетворителното величие на трюфелите и размера на тълпата, която по това време вече се бе разляла по стълбите извън църквата. Чувах щракането на фотоапаратите и светкавиците над жуженето от разговорите, докато фотографите се боричкаха с телевизионния екип за най-добрите позиции.

Пристигането на отец Глез, свещеника, изнасящ службата, внесе подобие на спокойствие. Той изглеждаше, както трябва да изглежда всеки служител на църквата — ореол от посребрена коса, лице на възрастен херувим, изражение на благонравно спокойствие. Приветства ни със сладостна усмивка и службата започна.

Когато смесицата от молитви и пеене изпълни църквата с думи и музика, които почти не са се променяли от хиляда години, модерният свят изглеждаше толкова далечен — поне докато държиш очите си затворени. Отвориш ли ги, нямаше съмнение, че си в XXI век, въпреки че телевизионният екип много се стараеше да е незабележим. Друг съвременен полъх идваше от момчето, което изпълняваше ролята на псалт — добре обръснато, със светла коса и ангелско изражение, но изпод полите на традиционното му бяло одеяние се подаваха върховете на най-официалните му маратонки.

Проповедта започна. Отец Глез бе решил да я изнесе на lengo nostro, нашия език, или провансалски, и за моето невежо ухо много малка част от нея звучеше познато. Твърди се, че в диалекта има следи от латински и гръцки, но общото звучене е като по-натруфена версия на френски, изпълнена с прекрасни заоблени думи: escoundoun, moulounado и cauto-cauto. Освен амин в цялата проповед имаше само една дума, която разпознах със сигурност. И тя беше, съвсем не изненадващо, rabasse, трюфел. Неговото присъствие ставаше все по-осезаемо из църквата с кошниците за пожертвования, които започнаха да се предават нагоре-надолу по редиците. Подадоха една кошница на мъжа до мен. Той я хвана с две ръце като потир, приведе глава и вдъхна миризмата, преди да развие от станиола собствения си принос и да го пусне в кошницата при останалите трюфели.

За да ни подтикне към дарителство, хорът изпълни песнопение в чест на свети Антоан. В него не би трябвало да остане и помен от съмнение какво се иска от закрилника:

Bon Saint Antoine, donne-nous

Des truffes en abondance

Que leur odeur et leur bon gout

Fassent aimer la Provance.^[4]

С други думи, дай ни трюфели. Много трюфели.

Това не беше обикновен зов на алчност, както може би изглежда. Ако свети Антоан си свършеше работата, щеше да има много трюфели в обращение. А колкото са повече, толкова повече щеше да се облагодетелства божият дом, защото съгласно традицията събраните трюфели щяха да бъдат продадени на търг след службата и всички постъпления щяха да отидат за благотворителност и за църквата.

Даренията бяха отнесени отзад, за да бъдат преброени. Кошниците, които видях, изглеждаха прекрасно препълнени, натъпкани с екстравагантна салата от трюфели и едри банкноти. След като Бог бе обслужен от Мамон, паството се надигна и хорът ни изпрати с „Алилуя“ на Хендел. Навън дъждът бе спрял — „божествено провидение“, чух да промърморва благочестив възрастен трюфелджия, поглеждайки към небето — и търгът можеше да се състои на открито, пред кметството „Дьо Вил“, както бе запланувано.

Центърът на събитията беше маса на площада и когато тълпата започна да се събира, аукционерът се качи върху нея. Той беше член на братството, джентълмен, който несъмнено би си тръгнал с голямата награда за най-впечатляващ мустак на деня. Беше великолепен израстък: избуял, с фина извивка нагоре и чупки, победили гравитацията, а разтворените му криле бяха широки почти колкото черната му шапка — шедьовър сред мустаците.

Слухове за дневния сбор започнаха да се носят из тълпата и новините не бяха добри. Купувачите трябваше да бръкнат дълбоко в джобовете си, защото съдържанието на кошниците беше отражение на годишната реколта, която беше повече от разочароваща. Имаше едва три килограма трюфели. Миналата година са били седем. Следователно цените щяха да са високи. Но според мосю Ескофие, осемдесетгодишен член на братството, това щяха да са добре похарчени пари. La truffe, чух го да казва, ça rend les femmes plus gentilles et les bommes plus galants^[5]. Бонусът от по-мили жени и по-галантни мъже определено си струваше малко допълнително похарчени пари.

След като подбутна двете части на мустака си нагоре с опакото на ръката си, аукционерът се захвана за работа. С апломба на ветеран от „Сотби“ той подготви публиката за една скъпоструваща утрин.

— През лятото дъждът не дойде, когато трябваше — подхвана той. — Затова трюфелите са в оскъдно количество. Изключително оскъдно. Както всички знаете, цената на редките неща е висока. Но — той разтвори ръце с длани нагоре и сви рамене — винаги можете да спестите от виното си.

Мъжът вдигна първия трюфел да го видят всички и някой отпред предложи деветстотин франка. Аукционерът изгледа човека с изражение на презрително удивление.

— Да вярвам ли на ушите си? Мизерни деветстотин франка? Това чудовище тежи двеста и двайсет грама. И по него няма нито едно петънце, готов е за омлет.

Той погледна надолу от своето възвишение на масата към лицата, които го заобикаляха, с ръка, поднесена с надежда към ухото. Последва оферта от хиляда франка. Не беше достатъчно. Затова извади скритото си оръжие — стимулиране на продажбите, за което от „Сотби“ направо биха убили: бог беше на страната на аукционера.

— Искате ли да бъдете спасени, грешници такива? Хайде! Плащайте!

Окуражени от мисълта за спасение, залагащите вдигнаха цената до хиляда и петстотин франка (двеста долара) и чукчето се спусна.

Дърдоренето на аукционера продължи, свободно поръсено с препратки към всемогъщия и загатвания за рецепти, докато и последният трюфел не пое към собственика си. Бе обявена общата сума, събрана за сутринта, включваща и парите в брой от църквата, и тълпата я посрещна с аплодисменти: бяха събрани общо 24’700 франка. Но аукционерът, все още в хватката на продажната треска, не беше приключил. Една от празните кошници за дарения привлече погледа му и погъделичка въображението му.

— Това струва цяло състояние — заяви той. — Тази кошница е благословена!

Кошницата донесе още хиляда франка. Вълшебното число 25’000 франка (3’600 долара) бе надхвърлено. По един или друг начин всички си бяхме заслужили обяда.

 

 

Нищо не изостря апетита, както комбинацията от студено време и добри дела. А кулминацията на менюто, сервирано в тържествената зала на Ришранш, беше омлет с трюфели — примамка, която никога не се е проваляла във Франция. Рядко съм виждал тълпа, която да се придвижва с такава скорост и целенасоченост, и когато отново вдигнах поглед, след като нахвърлих някои бележки, се оказах практически сам на площада.

В залата цареше дружелюбен хаос и всички се движеха сред масите в търсене на името си на листчетата хартия, които идентифицираха резервациите. Намерих мястото си и сред мъглявина от представяния се здрависах с всяка ръка в обсега ми. Съседите ми бяха местни, развеселени и жадни.

В случаи като този винаги установявам, че е социално предимство да си чужденец. Натиква ти се вино в ръцете и не само вино. Предлагат ти се всякакви съвети — независимо дали ги искаш — тъй като се предполага, че образованието ти куца и ти е нужна малко помощ по въпросите, които само един французин проумява напълно.

Например трюфелът Tuber melanosporum, известен още като божествената гъба. Как бих могъл аз, дошъл от Англия, страна, която е предпочела да избягва този деликатес, да знам, че трюфелът не може да се култивира? Той расте, където му харесва и не се поддава на никакви опити за изкуствен добив. Ето защо реколтите и цените варират толкова много от година на година. Моят инструктор от другата страна на масата кимаше сякаш имаше личен принос към естествения ред на нещата.

Попитах го какво смята за генно модифицираните храни, които по това време засилено присъстваха в новините, и той се дръпна назад в стола си. Все едно бях обидил баба му, или дори по-лошо — местния отбор по футбол. Вмешателство в природата, заяви той. Нищо добро не може да излезе от това. Не е нищо друго, освен заговор, който да попречи на възпроизвеждането на растенията, така че на фермерите да им се налага да купуват нови семена всяка година. Скандал, предизвикан от мъже в бели престилки, земеделски бандити, които никога не са си цапали ръцете. Изглеждаше решен да изнася тирада с часове, ако преди това не се задави с виното си.

Бе принуден да замлъкне от пристигането на ухаен омлет, щедро поръсен с хрупкави резенчета трюфел, от който се надигаше пара. Беше яркожълт, онова жълто, което се получава само от жълтъците на яйца от кокошки в селски двор, а консистенцията му бе прецизно отмерена от шеф-готвача — полутечен, клонящ към твърд. Техническият термин е baveuse (което звучи далеч по-апетитно от буквалния превод — разлигавен) и това е плътност, която ми убягва от години.

Моите омлети, без значение колко грижливо ги наглеждам, никога не са нищо повече от бъркани яйца с претенции. Дори не се пренасят добре и обикновено се разпадат по време на краткото си пътуване до чинията. Никога не съм бил в състояние да постигна заобления, сочен, златист плик с мека кожица, който се плъзга плавно от тигана. Попитах съседите си на масата дали знаят каква е неговата тайна. Как се прави съвършеният омлет?

Последвалият дебат продължи през по-голямата част от обяда, както и трябваше да предположа. Във Франция никога няма един-единствен прост отговор на който и да било въпрос, касаещ храната. Попитай как се вари яйце и ще се нароят десетки различни мнения, защото няма нищо, което французите да обичат повече от това да спорят за храна, докато са на масата. Убеден съм, че това донякъде се дължи на възможността да използват аксесоарите за хранене за драматични жестове. Да размахваш нож е далеч по-впечатляващо, отколкото да размахваш обикновен показалец; да слагаш на масата винена чаша (празна, както се надяваме) с решително тупване има ефекта на удивителна; да маневрираш със солници, бурканчета с горчица, чинийки с маслини и трохи от хляб често помага да демонстрираш засукана теория на глупака, който седи срещу теб. Днешният глупак, разбира се, бях аз.

Най-близкият ми съсед взе чинията си за хляб и сложи единия край на вилицата си върху ръба й. Държейки творението си в едната си ръка, като вилицата беше в ролята на импровизирана дръжка, той го завъртя енергично.

— При омлета — обясни той, — най-важното е правилният тиган, който трябва да е направен от ковано желязо.

— Не, не, не — възкликна жената до него. — Мед, обточена с калай, е при всички положения за предпочитане пред твоето ковано желязо; по-леко е, а и медното дъно е по-добър проводник на топлината. Следователно, скъпи господине — тя направи пауза, за да го ръгне с пръст в гърдите, — омлетът се изпържва по-равномерно. Voilà.

Жената кимна и се огледа на масата, очевидно с усещането, че е нанесла смъртоносен удар на всички заблудени привърженици на кованото желязо.

Вече разбирах къде може да ми е грешката. Моят тиган за омлети беше направен от ултрамодерна незалепваща алуминиева сплав. Купих го в Америка, понеже не успях да устоя на продавача.

— Това е истинска космическа технология — убеждаваше ме той. — Ако това бебче залепне, елате и ми си обадете, ще ви върна парите. До последния цент.

Със сигурност то никога не залепна. Но и никога не направи кой знае какъв омлет. При все това реших да се допитам до мнението на специалистите.

— Моят тиган е от алуминий — съобщих им аз. — Какво мислите?

Мосю ковано желязо и Мадам медно дъно забравиха различията си и обединиха силите си, сплотени в своя присмех. Поклащания на глави, цъкане с език, съжалителни усмивки. Non. Jamais.^[6]

Обядът продължи, както и урокът за омлетите: новият тиган трябва да бъде смазан два-три пъти с олио, за да се запечата повърхността. Преди да се сложат яйцата, тиганът трябва да се затопли и да е достатъчно горещ, за да отскочи капка вода. Тиганът никога не трябва да се мие след използване, само да се забърсва с хартиена салфетка. По тези ключови показатели цареше единодушие.

Главните различия в мнението, ознаменувани с размахване на ножове, удряне на чаши и клатене на глава, започнаха, когато урокът премина към самия процес на готвене. Някой настояваше, че нито един омлет не може без капка добро вино мадейра, разбита с яйцата, преди да поемат към тигана. Съвсем не, възрази пурист — мадейрата не е необходима; само сол, пипер и бучка масло с размер на орех. Сетне идва другата бучка масло, която вече е в тигана и покафенява. Mai’s attention!^[7] Не трябва да започва да пуши, нито да става твърде кафява; в противен случай омлетът ще има вкус на прегоряло. И яйцата винаги трябва да се разбиват с дървена лъжица.

— Глупости! — възмути се една жена на масата. — Вилицата е далеч по-добро средство, когато става въпрос за сгъване на омлета.

— Excusez-moi, madame!^[8] Самият аз използвам дървена лъжица от двайсет и пет години.

— Е, и? Аз пък използвам вилица от трийсет.

Гейм, сет, мач за мадам, или поне така си помислих. Но не. Престрелката от противоположни мнения продължи през три ястия — следястие, сирене и десерт. В крайна сметка бях напълно сащисан въпреки грижовния подарък от неразгадаеми инструкции, написани на откъснато парче от хартиена салфетка. Когато излязох от задимения задух на селската зала в хладния въздух на късния следобед, единствената ясна мисъл в главата ми бе, че използвам грешен вид тиган. Космическата технология не можеше да стъпи на малкия пръст на медното дъно.

На път към вкъщи си помислих за някои от другите ми религиозни преживявания, като се започне с дневните дози от параклиса в училище (два пъти в неделя, с изнасяне на оглушителна проповед, която предупреждаваше нас, момчетата, за неконкретизирани, но интригуващи грехове). После следваше обичайната спорадична смес от сватби, кръщенета и погребения. Повечето бяха затрогващи по един или друг начин, щастливи или тъжни, според случая. Но никога преди това не съм бил в църква, в която има места само за правостоящи и цари толкова явно усещане за радост. Не можех да се въздържа да не мисля, че десетпроцентовата посещаемост на френските църкви може значително да се подобри с обещание за добър обяд след службата.

Последната дума за посещението ми в Ришранш дойде от мосю Фаригул, когато го видях няколко дни по-късно. Той очевидно беше любопитен за религиозните ми навици и беше твърдо решен да узнае в коя точно църква съм бил и защо е била избрана за, както го нарече той, моя „чудотворен духовен прелом“.

— Ами — подзех аз, — изборът не беше изцяло мой. Просто беше подходящият момент да отида точно в тази църква.

— Аха! Значи си се почувствал призван! От свръхестествена сила! Забележително.

— Така си беше.

Фаригул ме изгледа с леко озадачено изражение. Имах чувството, че се замисля дали все пак случайно не ме е преценил погрешно.

— Забележително — повтори той.

Предполагам, че можех да оставя нещата дотук и по този начин да добавя към репутацията си така необходимия ми ореол. Но не издържах; въпросите на Фаригул ставаха все по-настойчиви и в крайна сметка аз неохотно се предадох и разкрих всичко.

Може би беше поражение, но задоволството на Фаригул си струваше. Той се разтрепери от вълнение. Наду се и се изпъчи като политик пред телевизионна камера. Беше прав през цялото време. Кимайки със самодоволния и вбесяващ маниер на човек, който е щастлив, че най-тежките му подозрения са се потвърдили, той произнесе заключителната си присъда.

— Разбира се — каза той. — Храна. Трябваше да се досетя.