Питър Мейл
Френски уроци (12) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

Цивилизовано прочистване

Удивително е колко много специалисти има в наши дни, чиято мисия е да ни поучават за опасностите от удоволствието. Почти не минава седмица, без да направят някое зловещо изказване за цената, която трябва да платим за кратките мигове наслада. Дори умереността, която беше приемливо извинение за телешкото в чинията или за виното в чашата, вече не е достатъчна. Ако трябва да вярваме на по-крайните последователи на здравословния живот, единственото сигурно спасение за човешкото тяло е почти пълното отрицание — никакво червено месо, никакво масло, никакво сирене, никакви мазнини, никакъв алкохол, никаква захар, никакъв тютюн, никаква пряка слънчева светлина.

Аз съм удобна мишена за радетелите на здравословността, защото три от любимите ми грехове са виното, известно количество мазнина в храната и излежаването на слънце. Това са навиците на човек, чиито дни очевидно са преброени. Или поне така смята нашата приятелка Одил, предвестницата на мрака. Колкото и да е странно, аз харесвам Одил. Тя е привлекателна, чаровна жена, прекрасна във всяко отношение, като се изключат добронамерените й, но вбесяващи опити да ме спаси от порочния ми начин на живот. Преди няколко години тя се обяви за моето гастрономично съзнание и дори имаше момент, в който ме подтикваше да следвам нейния пример. Тук трябва да уточня, че Одил спазва това, което проповядва. Води живот на блестящо чревно целомъдрие: пие вода с кофи, налива се с билкови настойки, яде биоактивно кисело мляко, кафяв ориз, соево мляко, кълнове, позволява си да прегреши с една чаша вино на седмица и често спазва пълен пост. Това е режим, който я устройва. По някаква необикновена причина Одил смята, че на мен също ще ми върши добра работа, стига само да му дам шанс.

Когато започнах да работя по тази книга, загриженото й мърморене за моите ужасни навици премина в тревожни викове. Да обикалям из Франция, за да ям, да пия и, без съмнение, да гуляя? Лудост! Самоубийство с нож и вилица? Опитах се да й обясня, че това е проучване, чисто и просто професионална необходимост, но тя не се остави да я заблудя. Предпочете да го приеме като проява на отвратителна невъздържаност: храна до преяждане, порой от алкохол, погребален звън за черния дроб. Имаше само една надежда за мен, заяви тя, и това бе да приключа проучването си — ако наистина оцелея — с период на заточение в СПА център, където да се подложа на щателно прочистване на вътрешните си органи под професионално медицинско наблюдение. Щях да ям оскъдно. Щях да обърна гръб на производното на гроздето. Щях да прочистя токсините си с вода. Ако извадех късмет, щях да бъда спасен.

Идеята никак не ме привличаше. Никога преди не съм бил в СПА център, но в невежеството си бях сигурен, че знам какво да очаквам: скъпоструващо страдание. Предчувствах диета на корени, диви плодове и соево сирене, странни напитки от зелении, промивки на дебелото черво, безмилостни упражнения под наблюдението на идеално оформени, неуморни човешки роботи — с други думи, системата на новобранския лагер, основана на схващането, че лечението не би могло да ти се отразява добре, ако не е унизително, гадно на вкус и болезнено. Предусещах глад, пот, вина и неудобство в равни дози, а накрая — сметка, която смразява новопречистената ми кръв. Беше наистина адска перспектива и бях твърдо решен да не се подлагам на всичко това.

Но си бях направил сметките без съпругата ми. Тя има възхитително отворено съзнание по въпросите, свързани със здравето и храненето, и на драго сърце експериментира с всичко — от корен на женшен до пчелно млечице и парчета тофу. На нея й хареса идеята за няколко дни СПА. Реши, че ще ни се отрази добре и дори може да е приятно.

— Все пак не забравяй — заяви тя, — че това е френски СПА център. А ти прекрасно знаеш какви са французите.

Да, наистина — хора, които далеч не са известни с въздържаността си, когато иде реч за ядене и пиене, нито пък са прочути с любовта си към физическите усилия. От друга страна, са големи почитатели на luxe et volupté^[1] и обичат да се глезят отвън и отвътре. Англосаксонската идея за път към здравето, който минава през новобрански лагер, им е толкова чужда, че би ги запратила на бегом в противоположната посока, сигурно за да се гмурнат в петстепенно меню. За да бъде успешен един СПА център във Франция, би трябвало да отговаря на тамошните вкусове и апетити, следователно дори аз бих го сметнал за напълно приемлив. Така течеше спорът. В крайна сметка склоних. Сега единственото, което ни оставаше, бе да намерим СПА центъра с най-добрия шеф-готвач.

Не се съмнявам, че има добри шеф-готвачи, които работят в СПА центровете из цяла Франция, но кръстникът на всички тях е Мишел Герар, един от първите съвременни звездни готвачи. Името му стана известно във Франция преди повече от двайсет години, когато измисли cuisine minceur^[2]. Тя се основава на идеята — революционна за времето си и не толкова разпространена дори в наши дни — че хранителният режим трябва всъщност да е приятен. Трябва да можеш да ядеш истинска храна, да пиеш по малко вино, да освежиш организма си и да изпиташ известно удоволствие от обичайно безрадостния процес на вътрешно прочистване и сваляне на килограми.

Най-голямото изпитание за очарователната теория на Герар беше какъв е вкусът на тази вълшебна диета. Беше ли cuisine minceur наистина апетитна? И дали храната беше в достатъчно количество или човек ставаше от масата, засмукал салфетката си, със стомах, който реве за пържола и картофи? Отговорите на тези въпроси явно са били положителни, защото Герар и неговата кухня постигнаха голям успех през годините. Неговият център в Йожени ле Бен, на около два часа път с кола южно от Бордо, е сред най-прочутите СПА центрове в Европа, а ресторантът му е един от едва двайсет и двата ресторанта във Франция, на които са присъдени три звезди в „Мишлен“.

Това не ми излизаше от ума, докато пътувахме през боровите гори към Йожени, готови да се поглезим и да се сдобием с идеално здраве. Бях прекарал изтощителна година с нож, вилица и тирбушон и да бъда подложен на диета от тризвезден шеф идеше да е достоен завършек на моето изследване. Слънцето грееше, очакването сътворяваше чудеса с апетита ми и единственият малък облак на хоризонта бе мисълта, че ще закъснеем за обяд. Всъщност толкова много, че вероятно и дума не можеше да става за обяд.

И така и щеше да е, убеден съм, в повечето хотели и ресторанти (дори във Франция, където изпитваш инстинктивно състрадание към празния стомах). Но няколко минути след като се регистрирахме, доста след времето за обяд, вече седяхме на терасата на стаята си, където масата бе застлана с бяла ленена покривка, украсена със свежи цветя и заредена с всички необходими неща за един приятен следобед: ледарка с бутилка охладено бяло бордо, щедри порции гъши дроб, плато с местни сирена, салата и голяма купа малини върху нарязани ягоди. На секундата усетих как лошите ми предчувствия за СПА центровете започват да се изпаряват. Може би бях съдил малко прибързано. Това определено не беше лишение.

Нашата програма за процедури, la cure^[3], започваше чак на следващата сутрин, така че след като смляхме гъшия дроб, можехме да разгледаме околността. Бяхме отседнали в сграда, закътана в края на хотелската част, която представляваше реставриран манастир от XVIII век, построен във формата на буквата Е около прелестна градина с малък фонтан. В нашата стая имаше открити греди, излъскан под с каменни плочи, ориенталски килими, огромно легло с балдахин и — най-необичайното за Франция — обширна баня с мощен душ и вана, достатъчно голяма, за да побере двама души. Имаше лалета и рози. Леглото бе застлано с ленени чаршафи, твърди и гладки като нови банкноти от по петстотин франка. А само на няколко минути пеша се намираше кухнята на един от най-прочутите готвачи в света. Мястото преливаше от luxe et volupté и срещнах известни затруднения да убедя жена си да излезем навън и да разгледаме останалата част от СПА центъра.

Главната сграда е разгърната, елегантна постройка, в която са разположени други апартаменти за гости, кухните и ресторантът. Не се забелязва никоя от отличителните черти на здравен курорт — няма непоносимо бодри инструктори с програми, хронометри и униформи на медицински работници, няма пъхтящи гости в тренировъчно облекло, не се разнася антисептичният, самодоволен полъх, който винаги съм свързвал с местата, посветени на физическото усъвършенстване.

Чак когато се запътихме през градините към la ferme thermale^[4], забелязах някакъв намек за СПА живот и дори той бе представен със значителна сдържаност и стил. Отвън сградата изглеждаше като класическа ферма с дървена фасада от XVIII век; вътре гредите и хоросанът отстъпваха място на мрамор и плочки и повече от деветстотин квадратни метра с най-различни средства да се почувстваш безсмъртен — или поне малко по-слаб, по-чист и по-спокоен.

Млади дами, облечени в бяло, плавно влизаха и излизаха от стаите за процедури с техните клиенти, някои от които изглеждаха доста притеснени в ленените си роби, сякаш се опасяваха, че след малко ще последва публично разголване. Други се подкрепяха в паузите между процедурите с ароматни чайове пред огромна камина в главния салон. Цепениците пропукваха дискретно в огнището. Иначе атмосферата беше спокойна и тишината не се нарушаваше дори от приглушено стържене на minceur стомах. На следващия ден щеше да е наш ред да се гмурнем в билковото джакузи, хамама, калната баня и водния масаж. Междувременно разполагахме с остатъка от следобеда да разгледаме селото.

Според последните преброявания в Йожени ле Бен живеят 507 души и подозирам, че голяма част от тях работят под една или друга форма за благото на посетителите, дошли в търсене на вътрешно усъвършенстване. Селището официално е здравословно място от 1843 г., когато е получило лиценз за използване на водите. И вероятно щеше да си остане малко известно и скрито, ако не бяха две събития, направили го прочуто.

Първото се е случило през 1861 г., когато високопоставените общински чиновници решили, че малко кралска помощ ще направи чудеса за репутацията на местната течност. Историята не разкрива как точно е подходил кметът, но в крайна сметка успял да убеди императрица Йожени, съпругата на Наполеон III, да даде на селото не само патронажа, но и името си. За едно денонощие водата се издигнала от всекидневно питие до благороден еликсир, подходящ за най-аристократичните храносмилателни системи.

Второто събитие се е случило през 1975 г., когато пристигнал Мишел Герар. Той се бил оженил за Кристин Бартелеми, местно момиче, чийто баща притежавал минералната баня. Имало достатъчно място за кухня. Освен това имало възможност да се предлага храна, която допълва водното лечение — нещо леко, нещо здравословно, с други думи, нещо като cuisine minceur.

Днес Йожени гордо се нарича първото minceur село във Франция. Казват му още Герарвил, защото влиянието на маестрото е повсеместно. Предприятието включва главния хотел, пристройката, в която отседнахме ние, фермата за процедури, втори, по-малък хотел, още един ресторант и едно лозе. Малка индустрия, построена върху парадокс: яж, пий и отслабвай.

Светлината избледняваше, докато седяхме пред кафене на главната улица в Йожени. Малко и приветливо заведение, то влиза в ролята на временно убежище за тези, които имат нужда да избягат за кратко от лечението. Трима души, които преди това бяхме видели в СПА центъра, бяха дошли в кафенето откъм хлебарницата на стотина метра. Държаха малки хартиени пликове. Огледаха се крадешком, с коси погледи — стопроцентовото проявление на вината — преди да поръчат големи чаши горещ шоколад. След като направиха последна проверка, за да се уверят, че наоколо няма застъпници на cuisine minceur, които да ги наблюдават, те разопаковаха плодовите си пити и бадемови бисквити, както и парчета сметанова торта, поеха първата, разтапяща се в устата хапка, вдигнаха очи в екстаз и въздъхнаха. Всеки би си помислил, че в продължение на седмици не са яли нищо друго, освен вегетариански шницели.

Внезапно огладнели, ние се спогледахме и преценихме възможностите за вечеря. В трапезарията на хотела имаше избор между cuisine minceur (за тези, които са се устремили с пълна пара към свалянето на килограми) или по-дългото и питателно menu gourmand (за писатели, които правят проучване). Другият вариант беше ресторантът на Герар „Ла Ферм о Грив“, който се намираше на две минути пеша от хотела. Вече бяхме погледнали менюто, закачено отвън. В него се изброяваха изкушения, за които бяхме сигурни, че на другия ден няма да се погледне с добро око. Но, както се убедихме взаимно, още беше рано да поемаме по пътя на въздържанието.

Ресторантът, помещаващ се в някогашна ферма, създаваше усещането за огромна кухня. В единия край на салона имаше дълга касапска маса, отрупана с изобилие от пресни зеленчуци — чушки, праз, домати, бели патладжани и къдрави тъмнозелени зелки. Зад зеленчуковата панорама имаше широко три метра огнище, където агнешки бутчета се въртяха бавно на шиш, соковете им просъскваха, докато капките се стичаха върху огъня и се разнасяше носталгичното ухание на печено на дърва месо. Над приливите и отливите на разговорите се чуваше нежното проскърцване и приглушено изпукване на тапите, които се вадеха от бутилките.

Това беше идеалният декор за последната ни истинска вечеря и храната по нищо не отстъпваше на обстановката. Ядохме праз на грил, увит в руло от тънка байонска шунка, идеално опечено пиле с хрупкава кожа в цвят на старо злато и — едно последно удоволствие преди дните на отслабване — най-доброто от предлаганите сирена. Нека следващият ден донесе каквото се налага. Поне щяхме да го посрещнем с доволни и сити стомаси.

 

 

На следващата сутрин, преди да поемем към фермата, прочетох друг вид меню, в което се изброяваха всички предлагани процедури — от подмладяващи бани до всевъзможни масажи, прилагани на различни части от тялото. За постигането на най-ефикасни резултати се препоръчваше тези дейности да се извършват entièrement пи, или голи, както майка ни е родила. Тогава не се замислих над това, но се сетих за тази забележка малко по-късно, когато облякохме ленените си роби и зачакахме на рецепцията битката да започне. Като се огледах, забелязах отчетлив дисбаланс между половете. В персонала на СПА центъра нямаше нито един мъж. Всички бяха млади жени — привлекателни, слаби и приветливи млади дами — и аз трябваше да оставя тялото си в техни ръце. Инстинктивно се изправих и си поех дълбоко въздух, надявайки се да прикрия ефекта от снощната вечеря.

Но не ми оставаше нищо друго, освен да легна и да се наслаждавам на това, което си е наумила младата дама, а и се случи така, че първите три процедури бяха изпълнени с такава грижа за благоприличието, че биха накарали кралица Виктория да кима одобрително. Водеха ме към вратите на различни стаи, казваха ми какво да правя и какво да очаквам и ме оставяха сам с моята голота. Програмата беше толкова добре организирана и дискретна, толкова индивидуална, че съвсем спокойно можех да съм единственият клиент на центъра.

Потях се в самота, обвит в парните облаци на хамама. Лежах на затоплена мраморна плоча за цялостно промиване с билки — отлично за целулит, както ми обясниха — преди да се прехвърля в миниатюрен плувен басейн, където бях здравата наложен от врата до глезените със струи минерална вода. Напрежението в крайниците ми изчезна, ставите ми се отпуснаха и мускулите ми станаха гъвкави. Когато дойде време да се срещнем с жена ми в главния салон, някъде по средата на сутринта, бях толкова отпуснат, че ми беше трудно да си държа очите отворени и едва не паднах от креслото, докато пиех топла билкова настойка.

Тази смес с приятен вкус на лимон и очевидно съвсем безвредна беше част от процеса на вътрешно прочистване. Buvez et éliminez^[5] гласи мотото на СПА центъра и те съвсем не се шегуват. В моя случай течността оказа почти моментален елиминиращ ефект над пикочния ми мехур. Това беше реакция, която през следващите дни се научих да очаквам и да внимавам да не пия никоя от тези настойки, ако няма тоалетна в радиус от петдесет метра. Дори се улових, че на отиване и връщане от стаята ни се оглеждам за удобни храсти, в случай че великият елиминатор удари отново.

След първата ни доза от този доста драматичен освежител дойде време със съпругата ми да споделим следващата процедура. Бяхме отведени в стая с изкопана в пода вана, достатъчно голяма да побере десетина души и пълна с плътна, непрозрачна течност. Беше кал, но минерална кал от високо качество, кал де лукс, на цвят някъде между светлокремаво и съвсем бледозелено. Винаги съм възприемал калните бани като едно стъпало над блатото — зловонни, пълни с буци и клокочещи с миризми на прогнило. Но тази беше гладка като олио, не дразнеше носа и, колкото и да е странно, човек изплуваше на повърхността.

След няколко минути експериментално валяне открихме, че можем да се носим на повърхността в седнало положение, с прибрани колена и разперени за равновесие ръце, докато калта си върши работата. И каква терапевтична кал беше това, поне според младата дама, която се занимаваше с процедурата — чудесна за ревматизъм, отлична за стрес и направо изпратена от бога за тази популярна болежка, която французите толкова деликатно наричат les problemes de transit intestinal^[6]. На всичкото отгоре чувството беше необикновено приятно, сякаш се бяхме потопили в топла сметана. Можехме съвсем щастливо да прекараме остатъка от утрото, поклащайки се в нея, наполовина изправени, наполовина носещи се по повърхността, хлъзгави и безтегловни, без изобщо да се замисляме за проблемите на transit intestinal.

След като си взехме душ, пътищата ни се разделиха: съпругата ми пое към загрятата мраморна плоча, докато аз бях поведен от една млада дама в бяло към голяма стъклена кутия. И там застанах, entièrement nu, както тя ме беше инструктирала, разперил ръце като орел срещу стъклената стена и с гръб към девойката, която стоеше извън кутията. Погледнах през рамо с, както се надявах, равнодушно изражение и я попитах какво става. Тя се усмихна сладко и нагласи накрайника на маркуч, преди да го насочи към мен през дупка в стъклото.

— Това е много добро за тонизиране и прочистване на тялото — обясни тя. — Първо ще обработя задната ви част. Когато почукам на стъклото, ще се обърнете настрани, за да обработя и тази ви част.

Все още се чудех дали нуждата ми от прочистване е толкова очевидна, когато тя пусна струята. На тези от вас, които никога не са се подлагали на концентриран масаж с вода под високо налягане, мога да кажа, че усещането е доста близо до болката — милиони течни игли преминават нагоре-надолу по тялото, от прасците до основата на черепа. Всъщност чувството беше страхотно и бях доволен, че не го изпитвам от другата страна.

След няколко ободряващи минути се чу почукване по стъклената стена. Обърнах се настрани. Едното ми бедро, половината от ребрата и едното рамо направо изтръпнаха. Последва ново почукване, за да се обработи и другата страна. Чувствах се розов като току-що сготвена шунка.

Струята спря. Тъкмо се канех да благодаря на младата дама за уникално стимулиращото преживяване, когато тя отново почука.

— Сега ще масажираме предната част — уведоми ме тя.

Пълната програма.

Изключително необикновено усещане е да стоиш гол, застанал в готовност за бягство и с лице към млада жена, която си срещнал току-що, докато тя насочва смъртоносно мощни струи вода нагоре-надолу по тялото ти. В никакъв случай не неприятно, но е особено и извиква в съзнанието един-два въпроса. Трябва ли да се опиташ да завържеш учтив разговор или това ще я разсее и ще я отклони от целта й, вероятно с мъчителни последствия? И какво да правиш с ръцете си? Дали трябва да застанеш свободно, с ръце зад гърба? Или пък да заемеш небрежната поза на пълно разкриване с ръце на бедрата? Окончателното предаване с ръце на главата? Или ръцете трябва да са на пост по-надолу? Това беше един от моментите, които опропастяват всеки опит за изискана стойка. Чудех се какво би направил Кари Грант, кралят на тактичността, при подобни обстоятелства.

Също така се чудех какво би отговорила младата дама, ако е на парти и някой я попита за работата й.

— Кажи ми с какво се занимаваш?

— О, изправям голи мъже и жени до стената и ги измъчвам с маркуч.

Към този момент цялото ми тяло беше зачервено. Сигурен бях, че остатъчните следи от замърсяване са отмити, както и целулитът, всички косми по тялото ми и пластовете от епидермиса, които не са здраво закотвени. Но усещането за здраве беше удивително. Имах чувството, че кожата ми е залята с шампанско.

Така приключи първата сутрин и е забележително как два часа и половина процедури — период, през който не бях положил по-голямо физическо усилие от това да си сваля дрехите — могат да предизвикат вълчи апетит. Докато вървяхме към ресторанта на хотела, разнежените спомени за вечерята от предишната вечер се завърнаха, но бързо бяха потиснати. Сега бяхме в примката на лечението. Щяхме да преживеем първия си сблъсък с minceur храната, описана лирично от Герар като une cuisine gaie, harmonieuse, et savoureuse^[7].

Преди още да сме достигнали масата си, бях стъписан от една от големите радости на отсядането в хотел от висока класа: животът няма груби ръбове. Заобиколен си от хора, които са обучени да ти доставят удоволствие и, бог да ги благослови, това явно им е приятно. Докато минавахме през фоайето, бяхме посрещнати от усмивки, въпроси за здравето ни и порой от пожелания за добър апетит. Чувствахме се добре дошли. Чувствахме се обичани. И преди всичко — чувствахме се гладни.

Фактът, че се придържахме към първоначалните си възвишени намерения и избрахме minceur менюто, а не гурме специалитета, е по-скоро заслуга на жена ми, отколкото моя. Имам склонността да се колебая пред перспективата за омар и хапки, поръсени с трюфел. Тя е направена от по-твърд материал. Освен това като опитен готвач беше любопитна да разбере какво може да направи Герар с по-малко калории от чийзбургер и пържени картофи.

Готвенето от типа minceur, ако искате да го изпробвате лично, се основава на няколко прости принципа: използват се големи количества плодове и зеленчуци; маслото и сметаната са заменени със зехтин и олио от рапица; обикновената захар е заместена с натурална фруктоза; за вечеря се приготвя по-леко ястие, обикновено риба, и се пие вино всеки ден. Дотук с правилата. Придържайте се към тях и създавайте блюда, които изглеждат като най-добрата тризвездна храна и имат такъв вкус. Нищо друго, наистина. Единственото, което се изисква, е огромно количество време и талант.

Пренебрегвайки примера на двойката от съседната маса, която бе поръчала два различни вида минерална вода, аз поръчах допустимата чаша червено вино и се заехме с обяда. Този първи обяд включваше три ястия и те заслужават да бъдат описани подробно.

Първото беше супа от миди, моркови, чесън, гъби, зехтин и бяло вино. Вкусът беше интензивен и богат и бях убеден, че някой е прибавил лъжичка сметана, докато шеф-готвачът не гледа. Но не; броят на калориите беше 165, приблизително същото количество като в малка кофичка нискомаслено кисело мляко. Супата беше последвана от зеленчуково ризото — приготвен в пилешки бульон ориз от Камарг с грах, шалоти, бейби лук, бял и зелен фасул — великолепна смес, сервирана поръсена с малко пармезан. Калории: 240, малко повече от блокче шоколад. Накрая се появи най-финото съчетание от вкусове — малини, ягоди и касис, залети с лек сироп от фруктоза и покрити със сладолед от кисело мляко и fromage blanc^[8]. Калории: 95.

Заедно с чашата вино целият обяд възлизаше на малко по-малко от шестстотин калории. Беше красиво аранжиран и сервиран, като на всичкото отгоре беше невероятно вкусен. Но онова, което ни впечатли повече от всичко друго, бе усещането, че сме изяли засищащ обяд. Не изпитвахме болки на лишение и беше трудно да повярваш, че храна с толкова удивително висок стандарт е част от лечение. Това беше диета, заяви съпругата ми, на която би била щастлива да се подлага доста дълго време.

Докато пиехме кафето си, огледахме другарите си по диета. Бяха предимно французи, тук-там по някой американец и човек можеше да познае кой какъв е, дори без да ги чуе да говорят. Американците изследваха карти и гидове и си водеха бележки. Французите изучаваха менюто за вечеря (480 калории за minceur меню от супа, риба и сорбе и тактично премълчано количество за петстепенна гурме наслада).

През следващите три дни — които включваха процедури и все така превъзходна храна, както и все по-силното усещане, че си изоставил истинския живот някъде другаде — почувствах промяна в състоянието си. По правило аз съм ужасен по време на ваканции. Изчерпвам книгите си и скуката ме завладява, а на всичкото отгоре някакъв слаб, но дразнещ отзвук от англосаксонската ми съвест ми натяква, че трябва да правя нещо полезно или поне активно. Но тук дневните ми отговорности се свеждаха до това да се явявам навреме във фермата за процедури и да надигам нетърпеливо нож и вилица два пъти дневно в ресторанта. Не правех абсолютно нищо и това ми доставяше удоволствие — нещо, което никога преди не ми се е случвало. Сигурно се дължеше на калните бани и на вниманието от страна на всичките тези млади дами, облечени в бяло. Или пък на пълното отсъствие на какъв то и да било натиск да полагам стандартните усилия. Тенис, плуване, колоездене, катерене — всички те се предлагаха, но ние щастливо ги пренебрегнахме, доволни от мързела си. И това, предполагам, е голямото предимство на цивилизования СПА център.

Явно тежките условия на живот в Йожени изискват период на възстановяване, затова преди известно време семейство Герар решили да открият почивна станция край морето. Новото им начинание Домен дьо Юше се намира на атлантическия бряг, на около час и половина път с кола от СПА центъра. Станцията е с изглед към най-дългия плаж в Европа — непрекъсната панделка от гладък, чист пясък, която се простира по цялото разстояние от Аркашон на север чак до Биариц. И там, в Юше, ни обещаваха три дни морски въздух и farniente, или безделничене, след изтощителното щуране между калните бани и иглените душове.

Въпреки картата и подробните напътствия, които получихме, бяхме убедени, че сме се изгубили, когато свихме от шосето и се озовахме на набразден черен път, чезнещ в гъста борова гора. Коловозите ставаха все по-дълбоки, тунелът от дървета ни обгърна и ако пътят беше достатъчно широк, щяхме да обърнем колата. Трябва да сме направили грешка, мислехме си. Това не беше насред нищото, беше краят на нищото. Но продължихме напред и след около километър и половина дърветата се разредиха и небето се появи отново. И там, кацнала върху дюна, видяхме голяма дървена къща, безупречно боядисана в оттенъци на жълтеникавочервено и избледняло тъмночервено, образец на колониалната архитектура — ниска и квадратна, с дълги веранди от двете страни. В пространството пред къщата имаше две по-ниски постройки с цвят на мокро дърво, всяка от които с малка оградена градина. Пътека от дървени летви през дюните водеше към океана и когато слязохме от колата, чухме тътена на прибоя.

Имаше комитет по посрещането, състоящ се от двама души. Мартин и Макс, младото семейство, което стопанисва Юше, ни разведоха наоколо и междувременно ни обясниха как ще поддържаме тялото и духа си през следващите три дни. Всяка сутрин до 11 часа в трапезарията щеше да се сервира petit déjeuner copieux^[9]. Мартин ни увери, че тази закуска ще е напълно достатъчна, за да издържим до 5 часа следобед, когато ще ни бъде поднесен чай. Вечеря в 7:30 часа, дело на Макс.

— Не е minceur — обясни той, — но е здравословна. Готвя много на скара.

Той посочи барбекюто пред кухненската врата — желязно приспособление, което приличаше на ръчните колички, използвани в Прованс за горене на изрезките от лозите. Изборът за тази вечер беше лаврак или патешки гърди, с крем супа от картофи и праз или гъши дроб за начало и два десерта за финал. Решихме, че можем да простим на Макс, че не е minceur готвач.

Следобедът прекарахме в изследване на мястото. Главната постройка, първоначално ловна хижа, направена по поръчка на барон от Бордо през 1859 г., изглеждаше сякаш е подготвена за фотограф от „Интериор“ или „Кот Сюд“ — елегантна поредица от стаи с легла с балдахин, изчистени стари мебели, дървени камини и печки, дървено дюшеме с цвят на мед. Изглеждаше красиво, без да е твърде скъпо, и ти създаваше усещането, че можеш наистина да живееш тук — нещо, което невинаги се случва с фотогеничните къщи.

Навън поехме по дървената пътека, водеща към Атлантическия океан. На плажа компания ни правеше един-единствен самотен рибар, потънал в пяна до кръста, който вероятно хвърляше за лаврак. Освен него нямаше никой, като се изключат чайките. Можехме да изминем по сто километра в която и да било посока и щяхме да продължим да вървим все по пясък. Можехме да плуваме на запад към Америка. Или след един ободряващ половин час да се върнем и да седнем на верандата, да пием чай и да наблюдаваме как слънцето се плъзга бавно, преди да се потопи в хоризонта. Решението не беше трудно.

До този момент не бяхме видели други гости. Юше може да поеме само пет-шест души и едва когато отидохме в трапезарията за вечеря, срещнахме единствената друга двойка, отседнала тук. Поздравихме се взаимно за късмета да намерим, както те го нарекоха, paradis-sur-mer^[10] след което седнахме на по питие на нашата маса пред огъня. Както и останалата част от къщата, трапезарията беше образец на добрия вкус, съчетан с удобство: покрит с кремави плочи под, таван с варосани греди, отблясък на свети по кристални чаши, ленени покривки и салфетки, костен порцелан. Вниманието към детайла можеше да служи за пример на всеки ресторант и беше наистина впечатляващо в тази малка трапезария на края на света.

През стъклената врата, водеща към терасата, се виждаше Макс Той се суетеше над барбекюто с две вилици с дълги дръжки и много напомняше изпълнител на ксилофон с шапка на готвач. Мартин сложи още една цепеница в огъня, напълни чашите ни отново и отвори бутилката вино, което щяхме да пием с вечерята. Всичко на този свят беше наред.

Макс доказа, че е достоен за шапката си и е истински виртуоз на барбекюто. Патешките гърди, ветрило от розови резени в чинията, имаха вкус на дива природа: с ухание на дивеч, сочни, крехки — всичко онова, към което са насочени усилията ми с барбекюто, но никога не постигат. Може би трябва да използвам старо дърво и борови игли вместо дървени въглища може би трябва да инвестирам във висока бяла шапка. Или може би трябва да прекарам години в кухните на Герар, опитвайки се да науча това, което е научил Макс. Той готви всичко, което се предлага в Юше — от супите и питите с извара до десертите и специалния сладкиш, сервирани със следобедния чай. Жена ми искаше да си го заведем вкъщи.

Вечерята завърши със сирене от Пиренеите, последвано от кафе и любимото местно приспивателно — щедра доза арманяк. Тази напитка е удачно описана като бренди с рустикален характер. Има Вкус на карамел и ши нанася ритник като от убито в кадифе копито на муле, а светкавичният му ефект се заключава в осем часа сън на младенец.

Събудих се от две чайки, които спореха пред прозореца ни, и си спомних, че в този ден планирахме да изминем поне част от пътя до Биариц, преди да опитаме късната закуска. Докато слизахме по пътеката, дюните бяха покрити с ватата на ранната сутрешна морска мъгла, която притъпяваше шума от прибоя така, както снеговалежът убива всички звуци на селския пейзаж. Един рибар — вероятно същият оптимист, когото бяхме видели предния ден — стоеше с ръце на хълбоците, вперил напрегнат поглед във вълните, сякаш лавракът можеше да бъде примамен от водата с хипноза.

Оставихме плажа, за да поемем по път, който водеше през дюните, покрити докъдето поглед стига с килим от нисък зелен шубрак. Нямаше сгради, нито телеграфни стълбове, никакви дразнещи следи от човешка намеса и за пореден път си припомнихме колко е лесно да намериш във Франция (която има същото население като Великобритания и три пъти повече площ) големи участъци земя, където няма нищо друго, освен природа.

След час ходене гледката продължаваше да е същият зелен килим, който се стелеше към Пиренеите. Слънцето беше пробило през мъглата и започвахме да усещаме болка в краката от трамбоването през рехавия пясък. Решихме, че Биариц може да почака. Бяхме си заслужили закуската.

За разлика от британците и американците, които традиционно възприемат първото си ядене за деня като възможност да повишат нивото на холестерол, французите обикновено се задоволяват с няколко хапки. Вместо яйца, бекон, наденица, фасул, вафли и препечена филийка с масло французинът се ограничава до три неща — кафе, кроасани и цигари — защото е наясно, че трябва да е във форма за обяд. (Има теория, че това е неправилно начало на деня и че недостигът на храна е причината за лошото му настроение до обяд, но според моя опит това важи само за сервитьорите в кафенетата и таксиметровите шофьори.)

Както Мартин бе обещала, закуската в Юше беше обилна: печени ябълки и кисело мляко, яйца, както си ги поискахме, плата с байонска шунка и сирене, дебели филии препечен селски хляб, домашни конфитюри от кухните в Йожени и два топли, увити в сребриста опаковка пакета с размера на малки хлебчета — бащата и майката на всички кроасани, цели двайсет сантиметра от носа до опашката, пухкави, леки и маслени. Не се налагаше да дъвчеш. Те се топяха.

Справихме се достойно с предизвикателството и след това се разхождахме цял следобед. Това беше ритъмът на дните ни в Юше — морски въздух, великолепна храна farniente. Беше паметна седмица на глезене и здрава храна.

На сутринта, като се прибрахме, Одил се обади любопитна да разбере дали съм се прекръстил и съм преминал към нискокалоричен живот.

— Е? Как беше? Как се чувстваш?

— Никога не съм се чувствал по-добре, Одил. Като младеж на осемнайсет. Беше превъзходно.

— Свали ли килограми?

— Изобщо не съм се мерил. Но съм отпочинал, с прочистено съзнание, преливащ от здраве и готов за всичко. А и нито веднъж не се почувствахме гладни.

— Ето, виждаш ли? Точно както непрекъснато ти повтарям. Ядеш по-смислена храна, спираш виното и готово — ставаш нов човек. Кажи ми, какво ядохте?

— Патешко, агнешко, токачки, пастет, сирене, масло, яйца, малко гъши дроб, картофена супа, огромни кроасани за закуска…

Мълчание от другата страна на линията.

— И имаше някои доста добри малко известни вина. Както и арманяк. Трябва да опиташ някой път. Ще ти се отрази чудесно.

Одил се засмя.

— Toujours I’humour anglais.^[11] Но сериозно…

Е, да. Понякога няма нищо по-трудно от това да преглътнеш истината.