Питър Мейл
Френски уроци (11) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

Рандеву в кално поле

Влюбен съм в boudin noir, за мен един от аристократите в семейството на надениците — кървавица от свинско месо, която обикновено се сервира върху топли, тънко нарязани изпечени ябълки. Загладена, пищна и тъмна, това е храна, която се яде пред огъня, когато земята е покрита със слана и леден вятър блъска капаците на прозорците. Храна на разтухата.

Беше зима и любителите на кървавицата прииждаха от всички краища на Франция, за да вземат участие в трийсет и осмия празник на boudin в Мортан-о-Перш, недалеч от Аленсон, града на дантелата. Празникът беше тридневен гуляй, нещо като продължителен конкурс за красота на наденици, с прекъсвания за надбягване между прасета, състезание по викане на шилета, диско вечер и някои други увеселения. Звучеше чудесно. За нещастие датите съвпадаха с друг, далеч по-скромен фестивал на кървавицата в село Монтюрю, северно от Дижон, а това беше събитието, на което чувствах, че трябва да присъствам, по една-единствена причина.

Голямата притегателна сила и кулминацията на празненството беше появата на Великия ядач на boudin — човешка боа, отряд за унищожение на наденици, съставен само от един човек, господин, който, както се твърдеше, може да изяде метър и половина буден за петнайсет минути. Размерът е доста внушителен, а обиколката на стандартната кървавица за състезание е приблизително като на хаванска пура от петдесети калибър. Това е много наденица.

Не можех да повярвам, че човек е способен да се справи с такова количество за цял ден, камо ли за петнайсет минути. Дали отхапваше, дъвчеше и преглъщаше или просто я засмукваше сантиметър по сантиметър като гигантски низ спагети — каквато и да беше техниката му, да го наблюдаваш щеше да е паметна гледка, която чувствах, че не бива да пропускам. Подготвих пътуването си и обещах на съпругата си да донеса достатъчно от деликатеса, че да ни стигне до пролетта.

Великият ядач трябваше да се появи в 11:30 часа в неделя сутринта и за да съм сигурен, че няма да изпусна първата хапка, реших да отида в Дижон предишната вечер. Това означаваше да пътувам един час с кола до гарата в Авиньон и после два часа с влак. Когато пристигнах, наех автомобил. Съдейки по картата, Монтюрю изглеждаше на два часа път от Дижон, така че имах достатъчно време да се добера дотам на сутринта. Дори недалеч от хотела намерих ресторант, в който се предлагаше кървавица. Всичко беше под контрол. Както никога, заданието ми протичаше по план.

Следващата сутрин беше отвратителна: сиво небе и суграшица, по улиците на Дижон нямаше жива душа, а по пътищата минаваха съвсем малко коли. Беше наистина жалко начало на деня. Няма значение, казах си. Това е идеално време за обяд и несъмнено в Монтюрю ще има сродни души, чаша-две вино и повече кървавица, отколкото болшинството хора виждат за цял живот. Продължих да карам. Небето стана по-тъмно, суграшицата — по-силна, а пейзажът — още по-празен.

Спрях в едно градче да пия кафе и да си купя местния вестник, очаквайки да намеря някакъв коментар за фестивала, може би реклама или интервю с Великия ядач. Но колкото и да е странно, не се споменаваше нищо за историческите събития в света на кървавицата. Върнах се в колата, пуснах чистачките и продължих в суграшицата.

Малко преди единайсет стигнах в Монтюрю. Възнамерявах, преди да се отдам на силните усещания, да прекарам половин час в опознаване на атмосферата и в разговори с други почитатели на boudin, но беше куриозно тихо за село по време на фестивал. Всъщност беше по-тихо от тихо — беше пусто. Сигурно кметът се е видял в чудо от броя на хората, които пристигат за празника, и е решил да проведе тържествата в зала извън селището, някое достатъчно голямо място да побере огромна тълпа. Това обясняваше защо не видях жива душа по улиците. Продължих нататък.

Никой. Нищо. Никакви знамена, никакви плакати на усмихнати прасета, ни помен от веселба. Само мокри празни полета едно след друго. Върнах се обратно през селото, излязох от другата му страна и чак тогава забелязах признаци на живот в далечината — движеща се издутина на зацапания хоризонт.

Беше мъж, който караше трактор. Той със сигурност щеше да знае къде е събитието. Движеше се по полето и постепенно се приближаваше към мен. Зачаках в края на морето от току-що изорана кал, махайки му изпод чадъра. Когато стигна на петдесетина метра от мен, мъжът спря трактора и ме зяпна от убежището на шофьорската кабина. Очевидно нямаше никакво намерение да слезе. Минах на пръсти през калта, докато стигнах достатъчно близо до него, за да ме чуе.

— Чудя се дали можете да ми помогнете. Търся празника на кървавицата.

Той се наведе напред в седалката си и огледа изучаващо подгизналото привидение пред него.

— Моля?

— Ами тържеството на наденицата. Това с Великия ядач.

Той килна шапката си назад и остави кална следа по челото си. Ъгълчетата на устните му се накривиха надолу, рамената му се вдигнаха нагоре — начинът, по който всеки французин ти казва, че не знае и не го е грижа особено.

Почувствах началния пристъп на паника.

— Това е Монтюрю, нали?

Той кимна утвърдително.

— Едно от всичките.

— Има още?

— Това е Монтюрю-сюр-Саон. Има също и Монтюрю-льо-Сек — той посочи с палец над рамото си. — Далечко е оттук, близо до Вител. Може да има и други.

Мъжът кимна отново, нагласи шапката си, включи двигателя на трактора и потегли, за да възобнови общуването си с хоризонта.

По това време Великият ядач, където и да беше той, сигурно загряваше с няколко наденички, преди да премине към главното предизвикателство. Аз стоях мокър и кален и наблюдавах как тракторът изчезва в мъглата. Експедицията беше пълен провал, но бях твърде подгизнал, за да се притеснявам за това. Казват, че пропуснатите удоволствия само засилват очакването на бъдещите, но единственото, което исках, беше да се върна в Дижон и в чифт сухи чорапи.