Питър Мейл
Френски уроци (10) (Приключения с нож, вилица и тирбушон)

Сред летящи тапи в Бургундия

— Каквото и да правиш — предупредих Садлър, — не забравяй да плюеш. Иначе няма да преживееш уикенда.

— Ще гледам от теб — отвърна той. — Ще плюем заедно, както правят в синхронното плуване.

Бяхме в Бургундия със съпругите си, които имаха задачата да ни наглеждат. Целта ни беше да присъстваме на най-големия търг на вина, провеждан всяка година в Бон. Бях го посещавал веднъж с друг приятел, който е кавалер на гроздето, и опитът ме бе научил какво трябва да правиш, за да оцелееш — да плюеш. Опръсканите панталони и моравите обувки са малката цена, която се налага да платиш, за да запазиш доброто здраве на вътрешните си органи, способността си да се концентрираш и да говориш, както и репутацията си на цивилизован човек, който умее да носи на алкохол.

Тъжното е, обясних аз на Садлър, че често се налага да плюеш, когато всеки рецептор на небцето ти те умолява да преглътнеш, защото в Бон по време на този дълъг уикенд ти се предлагат десетки, ако не и стотици, от най-добрите вина във Франция. Онези имена, които съзерцаваш с копнеж по винените листи в ресторантите — бутилките с бургундски нектар на цена от триста долара — се отварят и подават от ръка на ръка с щедрата небрежност, която обикновено свързваш с лимонада в горещ ден. Но плюенето е задължително. Имаш да преживееш три такива дни и никога няма да се добереш до финала, ако поглъщаш всичко, което ти минава под носа.

Търгът води началото си, колкото и да е странно, от болница. През 1443 г. Никола Ролен, канцлер при херцога на Бургундия Филип Добрия, основал бонската болница и й дарил лозя, които да й осигуряват приходи. Примерът му бил последван от други бургундци с благотворителен плам и днес, над петстотин години по-късно, разходите на болницата продължават да се покриват с приходите от виното. Всяка година (по традиция в третата неделя на ноември) виното се продава на търг. И всяка година в дните преди и след търга местните винопроизводители организират някои развлечения.

Бяхме поканени на едно от тях още в първата си вечер в Бургундия — вечеря в дома на Рене Жаксон, винар в Жевре-Шамбертен. Това щеше да е нежна прелюдия към предстоящите бутилки и всичко започна в частната изба на мосю Жаксон.

Слязохме по стръмно стълбище, вдъхвайки букета от подземни миризми — великолепна мухлясала смес от дъб, вино, древни паяжини и студен камък. Избата не беше голяма — поне по бургундските стандарти — но беше красиво оборудвана с няколко хиляди литра Жевре-Шамбертен, съхранявани в бъчви, които опасваха покритите с черна плесен стени. Върху бъчва в средата на помещението имаше чаши и пет бутилки, всяка надписана с тебеширени завъртулки лично от винаря. Но не видях никое от удобствата за плюещи.

— Няма плювалник — прошепнах на Садлър. — Мисля, че ще е невъзпитано да плюем на пода. Ще трябва да гълтаме.

Приятелят ми прие новината хладнокръвно.

— Само този път — отбеляза той.

С нас имаше още две двойки и ние се скупчихме около Жаксон, който отвори първата бутилка и започна да ни запознава с реколтите. На повечето други дегустации, на които съм присъствал, това е най-близкото до религиозна церемония, което можеш да преживееш, без действително да стъпваш в църква. Възрастта на виното и произходът му се обявяват, както архиепископ промърморва благословия. Събраните миряни подушват и прокарват виното през устата си със сбръчкани вежди. Сетне идва ред на молитвите под формата на тържествени, приглушени коментари за качеството на виното: „Изключително развито… Великолепен финал… Класическа структура… Амин.“.

Жаксон обаче съвсем не спадаше към благоговейната школа на винарите. Той беше човек с искрици в погледа и страхотно чувство за хумор, особено когато заговори за надутия език, използван често в такива случаи.

— Това например — обясни той, поднасяйки чашата си към светлината, — е вино, което ние с вас можем просто да наречем обещаващо младо вино.

Ние всички отпихме и прокарахме виното през устата си. На този ранен етап от развитието му имаше достатъчно танин да подразни черния дроб, въпреки че вероятно щеше да стане чудесно, когато отлежи.

Жаксон се ухили.

— Един специалист го описа като притежаващо младежка нетърпеливост, каквото и да означава това.

Тази случка го подсети за още една стара класика: „Това вино не е ли прекалено младо, че да стои до толкова късно?“ И докато се отваряха и разливаха още бутилки, ние сравнявахме фрази от винени дегустации, които са достатъчно необичайни или гротескни, за да се запечатат в съзнанието. Някои като le goût de hi platiche^[1] бяха логични и точни. Младото вино в дъбови бъчви често има дървения вкус на талпа. Други изрази си бяха чисто и просто отчаяно изсмукани от пръстите неапетитни сравнения: мокра кожа, мокри кучета, невестулки и моят любим кандидат от животинското царство — заешко коремче. Никога не съм попадал на човек, който да си признава, че е имал дегустационен досег със заешко коремче — или пък невестулка, или мокро куче, ако става въпрос — и за мен е загадка как точно тези същества са се промъкнали в речника на дегустаторите. Вероятно проблемът е в това, че обикновените описания — думите като плодово, мощно, добре направено или комплексно, са твърде общи. Отнасят се за прекалено много вина. И затова невестулките и заешките коремчета влизат в употреба в опит да се изразят разликите между едно вино и друго.

Това насочи разговора към професионалните критици на вино, тези нещастни души, които в хода на работата си непрестанно трябва да напрягат въображението и синтаксиса си, опитвайки се да опишат нещо, което често е неописуемо. Наградата за най-чудат дескриптор на вечерта получи следният разговор между критик и винопроизводител, за който се твърди, че е съвсем истински.

Критикът (след като отпил, изплакнал и изплюл): „Хмм. Отчетлив goût de tapis“.

Винарят (вбесен): „Какво имате предвид с това «вкус на килим»? Как смеете!“

Критикът (опитвайки се да поправи положението): „Но не обикновен килим, приятелю. Много стар, много изискан килим“.

Нашият домакин беше твърде дискретен, за да разкрие името на критика. Единственото, което каза, беше:

— Предпочитаме той да пие в Бордо.

С това приключихме дегустацията и се качихме горе за вечеря.

Беше възхитителен маратон — пет блюда, приготвени от мадам Жаксон, със селекция от бутилки Жевре-Шамбертен, направена от мъжа й. А в паузата между патицата и сиренето имаше урок по музика.

Абсолютно задължително е, осведоми ни Жаксон, да научим ритуалните жестове и текста на Ban de Bourgogne. Това беше бургундският боен вик — песен, съпровождана от ритмично пляскане и тайнствени сигнали, нещо като пиянски джайв с ръце. Казаха ни, че тя ще се изпълнява многократно през уикенда и ако искаме да сме част от веселията, трябва да знаем как да се включим в пеенето.

Текстът на песента не беше проблем: в общи линии се състоеше от „Ла, ла, ла, ла“, което се пееше или крещеше в зависимост от личната преценка. Движенията бяха малко по-сложни. Началната позиция беше със сгънати в лактите ръце, а дланите трябваше да са от двете страни на главата с леко свити пръсти. При първия припев ръцете се извиват в китката, сякаш въртят кръгъл предмет като основата на бутилка вино. За средния припев ръцете трябваше да спрат да се въртят, за да плеснат девет пъти, преди да се върнат в първоначалното си местоположение за третия припев. Това трябваше да се повтори още веднъж с невероятна скорост, преди на участниците да им бъде позволено да се възстановят с помощта на чаша Жевре-Шамбертен.

Опитахме. Садлър се оказа природен талант с удивително плавни въртеливи движения и прекрасен дълбок вик. Останалите се справяхме кой колкото може, а в къщата се разнасяше такава шумотевица, сякаш в нея бяха нахълтали добре наквасени футболни запалянковци. След още репетиции вече мучахме и въртяхме ръце като натурални бургундци и към един часа сутринта, когато си тръгнахме от къщата на Жаксонови, вече бяхме обявени за достатъчно добре подготвени да се изявяваме пред публика.

Докато се връщахме по тесните улици, двамата със Садлър сравнихме бележките си от плюенето и трябваше да се съгласим, че вечерта е била жалък провал. Брой на дегустираните вина: дванайсет. Брой на случаите, когато виното е било изхвърлено от устата: нула.

— Утре трябва да се справим по-добре — заявих аз. — Плюй или умри.

— Проблемът е — отбеляза той, — че ни трябва нещо, в което да плюем. Crachoir^[2]. Може би трябва да си купим кофа.

 

 

Следващата сутрин ни завари да зяпаме за преносими плювалници по витрините в Бон — красив и достолепен град, който видимо се е радвал на стотици години разцвет. Сградите са строени от камък, с дебели стени, често с островърхи покриви, украсени с пъстроцветни плочки. Има павирани улици и дворове, крепостни валове и готически архитектурни триумфи и на всяка крачка се виждат следи от това, което кара цялото място да тиктака — виното. Бутилки, бъчви, изби, в които да дегустираш, термометри, с които да проверяваш температурата му, чаши във всякаква форма и размер, тирбушони, вариращи от стандартния другар на сервитьора до сложно проектирани джаджи за хора, вманиачени на тема техника, сребърни дегустационни чаши, ключодържатели гроздове, декантери, пипетки и достатъчно алкохолна литература, за да откриеш кръчмарска библиотека. Предполагам, че някъде из града можеш да си купиш пакет носни кърпички, но вероятно върху тях ще е отпечатана таблица на реколтите. Местната индустрия се подкрепя запалено, с едно забележително изключение — явно не съществува официален бургундски плювалник. Надявах се да се снабдя с нещо функционално, но все пак елегантно, може би гравирано с герба на Бон, с окуражаваща сентенция или пък с автограф от кмета, но попадахме единствено на предмети, които подтикват към поглъщане, а не към плюене. За негова чест Садлър понесе това разочарование стоически.

Дори медицинската общност в Бон поощрява нещо малко по-силно от аспирин или алказалцер за облекчаване на болките. Отбихме се в аптека близо до главния площад и огледахме невярващо артикулите на витрината. Обикновено френските аптеки се спират на подредени с вкус пластмасови торсове, увити в бандажи, или пък на снимки на идеално оформени млади жени, които си играят с антицелулитни пособия, но не и тук.

В средата на витрината се мъдреше картонен човешки скелет в реален размер. Табела до ухилената уста на черепа гласеше: „Консумирайте умерено“, но това беше в рязко противоречие (предполагам, че по медицински причини) с останалата част от композицията, изцяло съставена от бутилки вино, върху които бяха изписани техните удивителни лечебни свойства. Ако се вярва на фармацевта — човек по мой вкус — почти всяка разпространена болест може да бъде излекувана с подходящото вино.

Пристъп на артрит? Пий розе. Камъни в жлъчката? Изхвърли ги с една-две бутилки сансер. Мулен-а-Ван ще се погрижи за бронхита ти, шампанско Крут ще прогони грипа, а състоянието на болните от туберкулоза ще се подобри значително с бутилка Меркюре. Напрежението ще изчезне с Пуий-Фюисе, а за тези, които се притесняват за теглото си, ежедневните дози Кот дьо Бон ще доведат до „сигурно отслабване“. Бяха споменати и други болежки, някои с изключително личен характер, и за всички имаше алкохолно лекарство. С едно изключение: дали от недоглеждане или от тактичност, нищо не се споменаваше за цироза.

Имахме достатъчно време преди първата дегустация за деня, за да разгледаме какво се случва по щандовете и баровете около площад „Карно“. Беше едва 10:30 часът, но ентусиастите вече бяха на закуска със стриди и охладено алиготе. Група японци, които очевидно никога не напускаха дома без личните си пръчици за хранене, срещаха известни трудности с измъкването на стридите, наблюдавани с интерес от млад мъж с балон с хелий, вързан за ципа на дюкяна му. И точно тогава с оглушително биене на барабани и пронизителни просвирвания площадът бе завладян от шествие на хора на кокили. Звукът беше достатъчно мощен, за да предизвика силна болка в слепоочието, и с радост избягахме към спокойствието и тишината на дегустация в избата на „Бушар Ене и синове“.

Семейство Бушар отглеждат лозя и продават вино от 1750 г. и докато обикаляш избата им, не може да не ти мине през ума, че това е идеалното място да прекараш ядрена война или президентски избори. Милиони бутилки, подредени на рафтове, и безкрайни алеи от бъчви се простираха напред и изчезваха в сумрака. Прочути лозя, велики реколти, ухание на вино, което подремва, докато отлежава — ръката се чувстваше непълна, направо гола, без чаша.

Нашият домакин ни съжали и ни отведе в дегустационната зала на горния етаж, където бутилките и чашите бяха наредени до плата с гужер. Тези малки, леки, апетитни бучки всъщност са хапки от парено тесто със сирене, които смекчават и подобряват вкуса на младото вино. Освен това са достатъчно солени, за да предизвикат здравословна жажда. Но това трябваше да е упражнение по ценителство, а не по тъпчене. Показаха ни каменните мивки до стената и ни напомниха, че плюенето е препоръчително за всеки, който като нас възнамерява да присъства на търга този следобед. Беше интересно да наблюдаваш как един дребен детайл в облеклото отделя опитните познавачи от останалите. Ветераните в дегустациите носеха папийонки или пъхаха вратовръзките си вътре в ризата. Мъдростта на този подход пролича, когато последва първият залп от плюене над мивката и висящият край на копринената вратовръзка, принадлежаща на пременен господин, който плюеше до мен, бе посипан с дъжд от пино ноар.

— Започваме с младите вина — обяви домакинът ни. — Рибата преди хайвера.

Така започнахме от 1998 г. и се отправихме назад във времето, като се подкрепяхме с гужер и, поне от моя гледна точка, ни се струваше все по-неразумно да плюем. Младите вина не бяха проблем. Дегустацията се провеждаше на етап, когато отлежаването бе загладило грубите ръбове и виното изпълваше устата с мека топлина. За другите може би бе трудно да изхвърлят в мивката мощно, заоблено, сочно Fixin, рек. 1988, без усещане за загуба, но не и за мен. За да се разсея, се заех да изучавам техниките на останалите дегустатори, които ме засрамиха с моето просто подушване и отливане.

За разлика от неформалната дегустация предната вечер това беше сериозен ритуал, провеждан с огромна съсредоточеност. Първо виното се поднася на светлината — в този случай една от свещите в дегустационната зала — за да се оцени цветът му. След това се разклаща в чашата, за да се отвори и да се прояви букетът от аромати. Носът се поднася към гърлото на чашата за няколко мига на унес със задължителното набръчкано чело. След това се отпива глътка, очите се обръщат нагоре и започват звуковите ефекти. През устата се всмуква въздух, за да се присъедини към виното, като звукът е почти същият като звука, издаван от дете, което яде супа. Виното се разпределя в устата с помощта на издуване на бузите и дъвкателни движения. Още гъргорене. Накрая, след щателно устно изследване — зъбите са изплакнати и небцето е напоено с вкусови усещания — глътката излиза, за да опръска каменната мивка, обувките ти и панталона. Можете да си представите как тази програма, повторена двайсет-трийсет пъти с паузи за дълбокомислени обсъждания на характера на вината, лесно може да запълни цяла сутрин.

Тръгнахме си от избата и се наложи да сторим път на втори взвод от хора на кокили, които се поклащаха по улицата. През уикенда бе забранен достъпът на коли в центъра на града, но все още съществуваше риск върху теб да налети някой пешеходец. Много от тях носеха сребърни дегустационни чаши и клатешком си проправяха път през тълпата със съсредоточения вид на хора, решени да не пропуснат нито една дегустация. Имаше няколко, между които да избираш — целодневна работа, ако ти се занимава и не ти предстои натоварен следобед.

По време на обяда ни бе изнесена кратка лекция от млада и впечатляващо добре осведомена дама от туристическия център в Бон. Тя ни обясни, че това е най-старият благотворителен търг в света и сега отбелязва 140-ата си годишнина. Цените, платени за вината на болницата, бяха ориентир за цените на бургундските вина като цяло и исторически те се покачваха. Все по-нагоре. И по-нагоре. През 1990 г. средната цена на piece, или партида, е била 350’000 франка. През 1999 г. се бе покачила до 456’000 франка (65’000 долара). Общите продажби през същия период се бяха увеличили от 21 милиона франка до 31 милиона (повече от 4 милиона долара). Прибавете разходите по съхраняването на виното в продължение на няколко години, бутилирането, транспортирането и печалбата и лесно ще разберете защо трицифрените цени се появяват ужасяващо редовно по винените листи в ресторантите.

При все това нямаше недостиг на купувачи, както се убедихме лично, когато пристигнахме на търга. Дългата стая с високи стени беше пълна с такива — предимно професионални посредници от Америка, Великобритания, Франция, Германия, Хонконг, Япония и Швейцария — всичките усърдно приведени над каталозите си. Имаше и известен брой облечени в черно пришълци от шоубизнеса, една-две бляскави жени на определена възраст, които не биха изглеждали не намясто на модно ревю, докато кръстосваха крака и наместваха слънчевите си очила, за да се скрият от общественото внимание, както и група господа от медиите, окичени с електронни устройства.

Наддаването започна веднага след 2:30 часа, като залозите се събираха от rabatteurs, асистенти на аукционера, разпръснати в различни точки на залата. Задачата им не беше никак лесна. Напразно се оглеждах за някакви темпераментни или дори явни сигнали от страна на купувачите — вдигната ръка, помахване с каталога, повтарящо се покашляне — но нямаше нищо толкова демонстративно. Беше ясно, че се използва някакъв много сдържан език, може би не повече от потрепване на молив или потупване по носа. Беше също толкова ясно, че това не е място, където да правиш бурни жестове. Едно неправилно потрепване може да ти струва скъпо и забелязах, че дори французите държат ръцете си нетипично неподвижни, докато шепнат помежду си.

Наддаването продължаваше, а усмивката на лицето на аукционера ставаше все по-широка. Отново цените се покачваха. По-късно разбрахме, че средното увеличение е било 11 процента. Хубав ден за благотворителността, хубав ден за Бургундия и, разбира се, хубав ден за Бон. На връщане през града след търга минахме покрай аптеката със скелета и усмивката на черепа изглеждаше дори по-широка, сякаш в отражение на общото настроение на задоволство от поредната рекордна година.

Нашият ден далеч не беше приключил. Вечерята — галавечеря в хотел „Дию“, обещаваше да е най-официалното събитие за уикенда. Трябваше да сме облечени в tenue de soirée, или вечерно облекло. Посъветваха ни да глътнем по една голяма лъжица зехтин, за да подплатим стомасите си за предстоящия порой от вино. Това нямаше да е вечеря с плюене. Друго задължително нещо, както ни обясниха, беше чифтът дебели чорапи, които да те предпазят от студа на каменния под — съвет, оказал се излишен за нашите съпруги, които прецениха, че някак си не искат да бъдат видени с чорапи и вечерни рокли.

Пристигнахме в девет часа, както бе посочено на поканата, и преминахме през двойна линия от сервитьори в бели сака, която водеше към великолепна зала с арки и отрупани с гоблени стени. Светлините на свещите проблясваха по бутилките, чашите и сребърните прибори, подредени по трийсет и едната дълги, безупречно заредени и учудващо празни маси. Къде бяха всички? Нямаше и помен от тристата останали гуляйджии и тогава се сетих, че точността на официални събития във Франция рядко се възнаграждава с чаша питие за добре дошъл. Учтивостта изисква да изчакаш, докато дойдат останалите гости. Естествено те биха предпочели да избегнат продължителното чакане на сухо и следователно смятаха за необходимо да закъсняват. „Навсякъде Мюрсо и нито капка за пиене“, както отбеляза Садлър.

Това ще мине, казахме си ние, и взехме менютата, за да се поокуражим. Приятелят ми нададе продължителна и прочувствена въздишка, когато стигна до изреждането на вината, които се предлагаха тази вечер: трийсет и осем вида, великите бели и червени бургундски, дарени от производители и посредници, бонската болница и кмета. Такъв списък няма да намерите никъде другаде, пълен с гран крю Шабли, Пулини-Монтраше, Ешезо, Кло Вужо — този тип вино, който Александър Дюма казва, че трябва да пиеш коленичил, със свалена шапка.

Мина половин час, преди последните празни места и първите празни чаши да бъдат запълнени. Залата беше образец на елегантността: дамите, окичени с бижута и издокарани с дълги рокли (някои толкова дълги, че ги заподозрях, че крият дебели чорапи), господата, облечени във фракове, с коси и мустаци, пригладени с помада, и с блещукащи копчета за ръкавели. Беше сцена на рафинирана официалност. Но не й бе писано да продължи дълго.

Пропукването в социалния лед настъпи с ранната поява на отговорниците по забавленията — мъжка вокална група, представена като „Веселите бургундци“. Бяха облечени в най-празничните си дълги престилки, на врата вместо вратовръзки имаха червени и зелени пискюли, а в ръцете си държаха чаши и бутилки вместо музикални инструменти. Те определиха тона за остатъка от вечерта с първата си песен — вечния местен хит, озаглавен Boire un Petit Coup C’est Agréable (груб превод: „Страхотно е да пиеш“). Той бе последван от сесия с участието на публиката и бяхме въвлечени в първото от поредицата изпълнения на бойния вик на клуба на поддръжниците на Бургундия. Мучеше се „ла, ла“ и ръцете се въртяха. Почти веднага официалността изчезна и така и не се завърна повече.

Храната идваше и си отиваше, бутилките прииждаха ли прииждаха и хората започнаха да захвърлят задръжките като тапи. На съседна маса се изправи група, която изпълни серия от мексикански вълни със салфетките си, докато един от мъжете — с влечение към стриптийза, съдейки по вида му — се покатери на стола си и свали сакото и вратовръзката си, преди да бъде разсеян и окончателно усмирен с помощта на бутилка Алокс-Кортон. Вдигаха се тостове: за величието на гроздето, за продължаващия успех на тунела под Ламанша, за дружеските отношения между държавите, за героите от швейцарския флот, за каквото и да било друго, което можеше да послужи като оправдание за поредно напълване на чашите. Не че имаше нужда от оправдания.

Погледнах към Садлър, който разследваше бутилка Echezeaux, рек. 1993. С него често сме разговаряли за огромната разлика между популярните представи на чужденците за французите и нашия опит като хора, които живеят сред тях, и тази вечер още повече подчертаваше разликата. Къде беше той, така нареченият типичен французин с неговата лишена от чувство за хумор сдържаност, арогантност и вбесяващото му усещане за превъзходство? Определено не беше тук, не и на това задушевно, приятелско, свободно и, трябва да се признае, все по-пиянско събиране. Струваше ми се, особено след като Ешезо подейства, че тук всички са чудесни хора, които пият чудесно вино и живеят в чудесна страна.

Втренчил навлажнен и сантиментален поглед в Садлър, тъкмо се канех да вдигна наздравица за „La Belle France“^[3]. Какви късметлии сме да живеем тук, да бъдем заобиколени от толкова симпатични хора, толкова разкошна архитектура, толкова богата култура, толкова вълнуваща история, толкова пленителна природа. С моя пиянски френски сигурно това щеше да е катастрофално срамен момент. За щастие Садлър ме изпревари.

Той вдигна чашата си. Зачаках някой изящен и подходящ за случая ред от Молиер, Волтер или Пруст, изречен на съвършения френски на Садлър без никакъв акцент. Но не последва нищо такова.

— За тези, които плюят — обяви той. — Горките нещастници.

Добре известно е, че колкото по-хубаво е виното, което пиеш, толкова по-малко страдаш на следващата сутрин и в случая това беше повече от прекрасно. Ангажиментите ни в събота и неделя — различните дегустации и двете паметни вечери — бяха своеобразна прелюдия към кулминацията на този дълъг уикенд — шейсет и осмия Поле дьо Мюрсо, обяд на винопроизводителите, на който се събират най-изявените винари от региона и техните гости. Събитието е започнало като малко местно тържество, с което да се отпразнува успешната реколта — толкова малко, че се е провеждало в залата на кметството. Но бургундците са гостоприемни хора. Списъкът с гостите нараснал двойно, после отново се удвоил. В крайна сметка обядът станал твърде голям за залата и се наложило да бъде преместен в просторната и величествена трапезария на Шато дьо Мюрсо от XVI век. Тази година щяха да присъстват шестстотин гости, а на поканата бе изписано следното напомняне: „Според традицията всеки носи собствени бутилки“.

На входа на шатото ни очакваха шестима представители на бонската полиция, местните жандармеристи. Един от тях ни каза къде да паркираме колата. „И не забравяйте къде сте я сложили“, добави той, оглеждайки бутилките отзад. Казахме му, че съпругите ни ще ни вземат след обяда. „Разбира се“, отвърна той със забележима липса на убеденост. След това ни отдаде чест и ни пожела bon appétit.

Земите на Шато дьо Мюрсо, простиращи се на близо 45 хектара, произвеждат седем гран крю и никога няма опасност от изчерпване на количествата. Избата на шатото обикновено съдържа между 400’000 и 500’000 бутилки и много от гостите — производители, съдейки по обрулените от вятъра лица и жилавите, мускулести ръце — пристигаха не просто с по няколко бутилки, а с цели кашони. Двамата със Садлър се присъединихме към тълпата и влязохме в трапезарията — огромна пещера, чиито стени бяха опасани с бъчви, достатъчно големи, за да плуваш в тях. От тавана над дългите маси висяха табели, бляскав парад на лозята на Мюрсо: Ле Периер, Ле Шарм, Ла Пиес-су-льо-Боа, Ле Женевриер, Ла Гут д’Ор. Нивото на звука вече беше високо. Това бяха хора, които обикновено разговарят на открито, насред полската шир, опитвайки се да надвикат шума от мотора на трактора, и понякога забравяха да пренастроят децибелите си, когато се озоват на закрито. Въпреки това все пак се чуваше любимата фонова музика на Бургундия — постоянният звън на чаши и спорадичните залпове на тапи, изхвърчащи от бутилките.

Намерихме местата си и се захванахме да разглеждаме менюто. Един от винарите ни беше казал, че ще е скромно похапване, каквото човек би си устроил след работа на лозето. Преценете сами. За начало имаше терина от морски дявол с желе буябес; последвана от резени пържен морски език с понички с раци; след това идваше ред на бутчета от дива патица, задушени в бяло вино и с плънка от зеле; следваше филе от еленско месо с червено френско грозде и дюля; после идваше селекция от сирена и накрая — селекция от десерти. А оставаха и вината.

Над рамото ми се появи ръка с бутилка и нечий глас прошепна: „Batard-Montrachet, рек. 1989“. Винарите започваха да обикалят и да раздават вино на всички в обсега им за наливане, а аз си помислих, че ако ми се предлагат такива вина, най-малкото, което мога да направя, е да си водя бележки. Това първо вино беше превъзходно — цветисто, меко и сухо — и не можех да си представя да отпия само още една глътка и да излея остатъка в кофите, осигурени за отпадъци. Бях глупак, не е нужно да го казвам, но все още беше рано.

Между всяко ястие имаше музикални интерлюдии, за които се грижеха нашите стари другари в гуляйджийството „Веселите бургундци“. Те бяха със забележително добри гласове за хора, които са пели и пили в продължение на няколко часа миналата нощ. Тези полезни паузи между храненията позволяваха на винарите да продължават да обикалят и наливат и ако мога да се доверя на бележките си, дегустирахме средно между осем и десет вина на ястие. Беше бавно и вкусно занимание и след два часа обяд все още не бяхме достигнали до еленското месо. Но поне бяхме стигнали до точката, в която белите вина се заменят с червени, и това ми се стори подходящ момент да прегледам резултата.

Моите изцапани с петна листове, изписани с видимо все по-трагични драскулки — не мога да продължавам да ги наричам бележки — изброяваха двайсет и седем бели вина. Някои номера бяха подчертани, други отбелязани с одобрителни възклицателни знаци или звездички, но трябва да призная, че за подробен и информативен опис писанията ми бяха същински провал. Ала със сигурност мога да кажа, че двамата със Садлър не отказахме нито едно вино.

Загубихме представа за червените вина, но забелязах, че един господин в съседство демонстрираше свръхчовешки професионализъм, като продължаваше да си води бележки. Той достигна величавата бройка от петдесет и девет вина, преди начинанието му да се провали окончателно и да започне да пише по покривката с кикот.

Кафето дойде в 6:30 часа и ние се облегнахме на столовете си, за да се насладим на гледката. Масите около нас се бяха превърнали в пейзажи от бутилки. Никога не съм виждал толкова много отворени бутилки в една стая, бяха хиляди, доста от тях все още наполовина пълни, истинско състояние в остатъци. Копнеех за кучешка бъчвичка. Един от винарите ни подаде бутилка от своето Corton, рек. 1991, и ни покани в избата си на дегустация същата вечер. Изобщо не се шегуваше.

След това спомените ми леко се губят, макар че бегло си спомням как кроях планове да отида на сутринта до аптеката за аспирин и преди това да потърся бутилка с лечебно шампанско. Когато най-после напуснахме трапезарията и излязохме в студената ноемврийска вечер, се озовахме в тълпа пред входа, която слушаше разправията между жандармерист и господин, оплакващ се, че е загубил колата си. Предвид състоянието на собственика на колата реших, че се оплаква на неподходящия човек. Но в гласа на полицая нямаше и помен от порицание.

— Да, мосю — казваше той с възможно най-голямо търпение, — казахте ми, че реното ви се губи. Но както виждате, тук има много рена. Подробностите ще са ни от полза. Спомняте ли си цвета?

Нашата кола ни намери и ние се настанихме в нея — преяли, сънливи и изпълнени с дълбока благодарност, че не се налага да караме до Бон.

— Това — заключи Садлър, — беше страхотен начин да прекараш понеделник.