Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (51)

50.

Пътуването до къщата на Суинтън беше твърде неприятно. Снегомобилът беше груба, оглушителна и воняща измишльотина, склонна да потегля с подскок и да спира внезапно, без нито едно от усъвършенстванията на мощните мотоциклети. Докато Пендъргаст го управляваше нагоре по виещия се път, непрекъснато вдигаше облаци сняг, който се лепеше на слоеве по скъпото му палто. Скоро агентът заприлича на снежен човек с каска.

Той послуша съвета, който му дадоха, и щом видя хижата, наполовина зарита в снега, с тънка струйка дим, виеща се от комина на покрива, намали. Когато до къщата оставаха стотина метра, на верандата се появи дребен мъж, който приличаше на пор. Между предните му зъби имаше празнина, която се виждаше дори от това разстояние. В ръцете си стискаше пушка помпа.

Пендъргаст спря снегомобила, който се закова на място. Парчета сняг започнаха да се откъртват и да падат от палтото му. Тромаво взе да се бори с каската и най-сетне успя с дебелите си ръкавици да вдигне визьора.

— Привет, Кайл.

В отговор се чу многозначително щракане на пушката.

— По каква работа си тук, сър?

— Дойдох да се запозная с теб. Чувал съм много за оборудването ти тук горе. Аз също съм „оцеляващ“. Обикалям страната и проучвам какво правят другите, за да напиша статия в списание „Сървайвалист“.

— Къде си чул за мен?

— Думата се носи от уста на уста. Знаеш как става.

Мъжът се поколеба.

— Значи си журналист?

— Първо съм оцеляващ, едва след това журналист. — Студен порив на вятъра завъртя снега около краката на Пендъргаст. — Господин Суинтън, мислиш ли, че е възможно да ми предложиш любезното си гостоприемство, за да продължим разговора на топло в къщата ти?

Суинтън се поколеба. Думата „гостоприемство“ не остана незабелязана. Пендъргаст го притисна още, за да се възползва от малкото си предимство.

— Чудя се дали това е гостоприемството на сродна душа: да те държи застанал на студа под прицела на пушка помпа.

Суинтън го погледна с присвити очи.

— Поне си бял човек — каза той и свали оръжието. — Добре, заповядай вътре, но преди това се изчеткай хубаво. Не искам да вкараш сняг вкъщи. — Зачака, докато Пендъргаст изгази дълбокия сняг до верандата. Проскубана метла беше облегната на къщата и той се почисти колкото можа, докато Суинтън го наблюдаваше смръщил лице.

Когато свърши, Пендъргаст го последва в хижата. Беше изненадващо голяма, простряла се назад в лабиринт от помещения. Навсякъде проблясваше метал на оръжия: стойки с автомати АК-47 и М16, незаконно модифицирани да стрелят напълно автоматично; комплект автомати „Узи“ и TAR-21 система булпап^[1]; друг комплект китайски „Норинко“ QBZ-97 автомати и карабини, също модифицирани за напълно автоматична стрелба. Един шкаф наблизо беше пълен с множество револвери и пистолети, точно както беше казал мъжът в Лийдвил. В едно от помещенията по-нататък Пендъргаст зърна колекция от гранатомети, включително чифт руски РПГ-29 — всички напълно незаконни.

Като изключим факта, че стените бяха покрити с оръжия, хижата беше изненадващо уютна. В печка за дърва с отворена врата гореше огън. Мебелите бяха ръчно изработени от обелени дънери и клони, тапицирани с кравешки кожи. Навсякъде беше чисто и подредено като в дом на истинска къщовница.

— Сваляй палтото и сядай. Аз ще донеса кафе.

Пендъргаст свали палтото си и го сложи върху един от столовете, придърпа сакото си и седна. Суинтън взе каната за кафе от печката и напълни две големи чаши. Без да пита, сложи и в двете по лъжица диетична сметана „Кремора“ и по две захар, преди да подаде едната на Пендъргаст.

Агентът взе чашата и се престори, че пие. Имаше такъв вкус, сякаш от дни се вареше на печката.

Забеляза, че Суинтън го гледа с любопитство.

— Защо си с черен костюм? Да не е умрял някой? Дошъл си дотук със снегомобил в този вид?

— Беше функционално.

— Мамка му, ти съвсем не ми приличаш на оцеляващ.

— А на какво?

— На някой пъзлив професор от еврейския Ню Йорк Сити. А може би заради акцента — еврейския Ню Орлиънс. Какво носиш?

Пендъргаст извади своя „Колт“ .45 и го сложи на масата. Суинтън го взе впечатлен на секундата.

— „Лес Беър“^[2], а? Чудесно. Можеш ли да стреляш с него?

— Опитвам се — отговори Пендъргаст. — Имаш страхотна сбирка. Ти знаеш ли как да стреляш с всички тези оръжия?

Суинтън се обиди, както агентът очакваше, че ще стане.

— Мислиш, че окачвам тези играчки по стените, без да зная как да стрелям с тях?

— Всеки може да дръпне спусъка — подхвърли Пендъргаст и отпи от кафето си.

— Стрелям с почти всяко оръжие, което притежавам, поне веднъж седмично.

Пендъргаст посочи към шкафа с пистолети.

— А този „Супер Блек хоук“?

— Чудесно оръжие. Модернизиран Див запад. — Той стана и свали оръжието от стойката.

— Мога ли да го видя?

Оцеляващият го подаде на Пендъргаст. Той го опита на тежест, прицели се, после отвори барабана и изсипа мунициите.

— Какво правиш?

Пендъргаст взе един от патроните, пъхна го в барабана, прибра го и го завъртя. Накрая остави револвера на масата.

— Мислиш се за много корав, а? Хайде да си поиграем.

— Какво? Каква игра?

— Опри револвера в главата си, дръпни спусъка и ще ти дам хиляда долара.

Суинтън се вторачи в него.

— Ти глупав ли си или луд? Мога да видя, че патронът не е в патронника.

— Тогава си спечелил хиляда долара. Ако вземеш оръжието и дръпнеш спусъка.

Суинтън взе револвера, опря го в главата си и дръпна спусъка. Чу се щракане и той го остави на масата.

Без да каже дума, Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си, извади пачка стодоларови банкноти и отброи десет от тях. Суинтън взе парите.

— Ти си луд. Знаеш ли това?

— Да, аз съм луд.

— Сега е твой ред. — Суинтън взе револвера, завъртя барабана и го остави на масата.

— Какво ще ми дадеш?

— Нямам пари, но няма да ти върна хилядарката.

— Тогава може би вместо това ще отговориш на един въпрос. Какъвто и да избера. Само чистата истина.

Суинтън сви рамене.

— Готово.

Пендъргаст извади още една хилядарка и я сложи на масата. След това взе револвера, опря го в слепоочието си и дръпна спусъка. Чу се още едно щракане.

— А сега въпросът.

— Давай.

— Твоят прапрапрадядо е бил миньор в Роринг Форк по време на сребърната треска. Знаел е доста за серия убийства, извършени уж от мечка стръвница, но всъщност от група полудели миньори.

Той направи пауза, защото Суинтън беше скочил от мястото си.

— Ти не си журналист! Кой си всъщност?

— Аз съм този, който ти задава въпрос. Ако си човек на честта, ще получа отговор. Ако искаш да разбереш кой съм наистина, трябва да почакаш до следващия рунд на играта. Разбира се, стига да имаш късмета да продължиш.

Суинтън не отговори.

— Твоят прародител е знаел повече от всеки друг за тези убийства. Всъщност мисля, че е знаел истината. Цялата истина. — Пендъргаст отново направи пауза. — Моят въпрос гласи: каква е истината?

Суинтън се размърда на стола си. Изражението на лицето му няколко пъти бързо се смени. Устните му трепереха и разкриваха острите зъби на гризач. Това продължи известно време, докато най-накрая той прочисти гърлото си.

— Защо искаш да знаеш?

— От любопитство.

— На кого ще кажеш?

— На никого.

Суинтън лакомо гледаше хилядарката на масата.

— Ще се закълнеш ли? Това е семейна тайна от много, много време.

Пендъргаст кимна.

— Кълна се.

Отново настъпи пауза.

— Започва с Комитета на седмината — най-накрая проговори Суинтън. — Моят прапрапрадядо Огъст Суинтън е бил един от тях. Поне това е стигнало до нас. — В гласа му се долови нотка на гордост. — Както каза и ти, тези убийства не били дело на гризли. Извършили ги четирима луди копелдаци, бивши работници в топилнята, които живеели на открито в планината и били станали канибали. Един мъж на име Шадрак Кропси излязъл да проследи мечката и разбрал, че въобще не е работа на мечка, а на тези четиримата, които живеели в изоставена мина. Той открил къде са се скрили и след това събрал този Комитет на седмината.

— И какво станало после?

— А, това е втори въпрос.

— Така е — усмихна се Пендъргаст. — Имаш ли време за още един рунд? — Той взе револвера, завъртя барабана и го върна на мястото му.

Суинтън поклати глава.

— Все още виждам патрона и той не е в патронника. Още хиляда долара?

Пендъргаст кимна.

Суинтън взе револвера, отново дръпна спусъка, остави го на място и протегна ръка.

— Това е най-тъпата игра, която някога съм виждал.

Пендъргаст му даде хиляда долара. После взе оръжието, завъртя барабана и без да поглежда към него, го допря в слепоочието си и дръпна спусъка. Щрак.

— Ти наистина си луд за връзване.

— В този район май не съм сам — отговори Пендъргаст. — А сега на въпроса: какво са направили Шадрак Кропси и Комитетът на седмината след това?

— В онези години са се оправяли с проблемите както трябва: свършили са го сами. Майната му на закона и всички тези глупости. Качили се в планината и изкарали канибалите с пушек от мината. Доколкото знам, добрият стар Шадрак е бил убит в сражението. След това нямало повече убийства от „гризли“.

— Къде са убити миньорите?

— Това, приятелю, е друг въпрос.

Пендъргаст завъртя барабана и остави оръжието на масата. Суинтън го огледа нервно.

— Не мога да видя патрона.

— Тогава е или в патронника, или в противоположното гнездо, скрит от рамката. Което означава, че има вероятност петдесет на петдесет да оцелееш.

— Няма да играя.

— Току-що каза, че ще играеш. Господин Суинтън, не съм очаквал, че си страхливец. Той бръкна в джоба си и извади пачката стотачки. Този път отброи двайсет. — Ето, удвояваме залозите. Ще получиш две хиляди, ако дръпнеш спусъка.

Суинтън бе започнал обилно да се поти.

— Няма да играя.

— Искаш да кажеш, че ще пасуваш? Пропускаш реда си?

— Това искам да кажа. Пасувам.

— Обаче аз не пасувам.

— Давай. Прави каквото искаш.

Пендъргаст завъртя барабана, вдигна револвера и дръпна спусъка. Щрак. Остави го отново на масата.

— Моят последен въпрос: къде са убити миньорите?

— Не знам, но имам писмото.

— Какво писмо?

— Онова, което се е предавало от поколение на поколение и накрая стигна до мен. Той стана от стола и отиде с тътрене в една сумрачна ниша на хижата. Малко по-късно се върна с парче прашна пожълтяла хартия, пъхнато в пластмасов джоб. Седна на мястото си и подаде джоба на Пендъргаст. Вътре имаше ръкописна бележка, без дата и без обръщение или подпис. Текстът гласеше:

среща в Айдиъл точно в 11 часа довечера те са се сврели в затворената мина „Кристмъс“ горе на Смъглърс Уол общо са четирима вземи най-добрите си оръжия и фенер изгори това писмо, преди да тръгнеш

Пендъргаст вдигна поглед от писмото. Суинтън протегна ръка и той му го върна. Челото на оцеляващия още беше потно, но изражението му изразяваше чистосърдечно облекчение.

— Не мога да повярвам, че дръпна спусъка, без да погледнеш барабана. Това е лудост и страшно опасно.

Пендъргаст си сложи палтото, шаловете и шапката, след това взе револвера. Отвори барабана и остави .44-калибровия магнум патрон да се плъзне в дланта му.

— Нямаше никаква опасност. Донесох този патрон и го смених с един от твоите, когато изпразних револвера. — Той го вдигна високо. — Малко го нагласих.

Суинтън скочи на крака.

— Мамка ти! — Той тръгна към Пендъргаст и посегна да извади оръжието си, но Пендъргаст за миг сложи патрона на място и завъртя цилиндъра в положение за стрелба, насочвайки револвера към своя домакин.

— А може и да не съм го нагласил.

Суинтън се закова на място.

— Никога няма да разбереш. — Пендъргаст взе своя „Лес Беър“ и докато държеше Суинтън в шах с него, извади патрона от блек хоука и го пусна в джоба на палтото си. — А сега ще отговоря на по-раншния ти въпрос. Не съм журналист, а федерален агент. И ще ти обещая нещо: ако си ме излъгал, ще разбера по-скоро рано, отколкото късно, и в такъв случай нито едно от оръжията ти няма да те спаси.