Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (23)

22.

В своя апартамент на последния етаж на хотел „Себастиан“ агент Пендъргаст остави настрана книгата, която четеше, допи малката чаша еспресо, която стоеше на масичката за кафе, а след това стана и тръгна към панорамния прозорец в другия край на всекидневната. В апартамента цареше пълна тишина. Пендъргаст ненавиждаше врявата на непознати съседи и бе запазил стаите от двете страни на своя апартамент, за да е сигурен, че никой няма да го безпокои. Стоеше пред прозореца напълно неподвижен и гледаше надолу към Ийст Мейн стрийт и лекия сняг, който се сипеше по тротоарите, сградите и минувачите, омекотяваше вечерната картина и даряваше на хилядите коледни светлинки, които се простираха в протежение на много преки, приглушеността на сън. Той остана там може би десетина минути, загледан в нощта. После се обърна и отиде при бюрото, на което лежеше неотворен плик от „Федекс“. Беше препратен до хотел „Себастиан“ от неговото момче за всичко в Ню Йорк, Проктър.

Пендъргаст взе плика, сряза го с плавно движение и остави съдържанието му да се плъзне на бюрото. От него паднаха няколко запечатани плика с различни размери заедно с една свръхголяма картичка, изработена в релеф и гравирана. Плюс кратка бележка с почерка на Проктър. В нея пишеше само, че повереничката на Пендъргаст, Констънс Грийн е заминала за Дарамсала, Индия, където планира да прекара четири седмици, за да посети деветнайсетия ринпоче. Луксозната картичка беше покана за сватбата на лейтенант Винсънт д’Агоста и капитан Лора Хайуърд, която щеше да се състои на двайсет и девети май догодина.

Погледът на Пендъргаст се прехвърли на запечатаните пликове. Известно време ги оглежда, без да докосне, който и да било. След това взе един плик въздушна поща и замислено започна да го върти из ръцете си. Върна се обратно при креслото в хола, оставяйки останалите пликове на бюрото, седна и го отвори. Вътре лежеше единичен лист от тънка хартия, писмо, написано от детска ръка със старомодния германски шрифт, известен като зютерлин^[1]. Започна да чете.

6 декември

Училище „Мер Еглиз“

Сен Мориц, Швейцария

Скъпи татко,

Мина много време от последното ти посещение. Аз броя дните. Вече са сто и дванайсет. Надявам се, че скоро ще дойдеш пак.

Отнасят се добре с мен. Тук храната е много добра. На вечерите в неделя за десерт получаваме торта „Линц“. Ял си торта „Линц“? Хубава е.

Тук много от учителите говорят немски, но аз се опитвам да упражнявам своя английски. Казват, че става все по-добър. Учителите, с изключение на госпожа Монтен, която винаги мирише на розова вода, са много мили. Обичам историята и естествознанието, но мразя математиката. Не съм добър по математика.

След часовете през есента се разхождах по хълмовете, но сега има твърде много сняг. Казаха ми, че през коледната ваканция ще ме научат как да карам ски. Мисля, че ще ми хареса.

Благодаря за писмото. Моля, пиши ми пак. Надявам се, че скоро ще се срещнем отново.

Обичам те,

твоят син Тристан.

Пендъргаст прочете писмото още веднъж. След това много бавно го сгъна отново и го пъхна обратно в плика. Загаси настолната лампа и остана в тъмното потънал в мисли. Книгата беше отдавна забравена, а минутите отлитаха. Най-накрая се размърда отново, извади мобилен телефон от джоба на сакото си и набра номер с кода на Северна Вирджиния.

Централно наблюдение обяви един свеж глас без акцент.

— Обажда се специален агент Пендъргаст. Моля, прехвърлете ме на Южноамерикански операции. Бюро 14-В.

— Разбира се. — Настъпи кратко мълчание, чу се щракане, след това от другата страна се чу различен глас:

— Агент Уилкинс.

— Обажда се Пендъргаст.

Гласът леко се стегна.

— Да, сър.

— Какво е състоянието на „Горски ножар“?

— Стабилно, но отрицателно. Няма попадения.

— Вашите усилия за наблюдение?

— Всички подслушвателни постове работят. Наблюдаваме националните и местни полицейски доклади и медиите по двайсет и четири часа дневно седем дни в седмицата. Също така прочесваме ежедневните доклади на Националната агенция по безопасност. В добавка поддържаме връзка с оперативни агенти на ЦРУ в Бразилия и околните страни в търсене на всяка… ъъъ… анормална дейност.

— Имате ли новото ми местоположение?

— В Колорадо? Да.

— Много добре, агент Уилкинс. Както винаги, моля веднага да ме уведомите, ако състоянието на „Горски пожар“ се промени.

— Ще го направим, сър.

Пендъргаст прекъсна линията. Взе слушалката на вътрешния телефон и си поръча още едно еспресо от обслужването по стаите. После отново използва мобилния си телефон, този път, за да се обади в едно предградие на Кливланд, известно като Ривър Пойнт.

От другата страна вдигнаха на второто позвъняване. Не се чу глас, а само шумът от установяването на връзка.

— Майм? — попита Пендъргаст в тишината.

Известно време нищо не се случи. След това един висок тънък глас изхриптя:

— Това моят главен ли е? Главният ми таен агент?

— Майм, моля те, нуждая се от актуализация.

— На Западния фронт нищо ново.

— Нищо?

— Дори звук.

— Един момент. — Пендъргаст замълча, докато келнерът от румсървиса му сервираше кафето. Даде бакшиш на човека и изчака, докато остана сам. — Сигурна си, че си хвърлила мрежата си нашироко и достатъчно точно, за да забележиш… мишената, ако изплува на повърхността?

— Таен агенте, разполагам със серия от алгоритми на изкуствен интелект и евристични модели на търсене, които биха те накарали да оцапаш правителствените си гащи. Наблюдавам целия официален и голяма част от неофициалния интернет трафик за и от целевата зона. Не можеш да си представиш широчината на лентата, която покривам. Трябваше да източвам ферми от сървъри от поне половин дузина…

— Нито мога да си представя, нито искам.

— Както и да е. Обектът е напълно офлайн, няма и обновяване във фейсбук за този тип. Но ако човекът е болен, както казваш, в момента, когато се появи — щрак! — Изведнъж настъпи мълчание. — Опа. Все забравям, че Албан ти е син.

— Майм, моля те, просто продължавай наблюдението. И ми се обади на мига, щом забележиш нещо.

— Добре. — Линията прекъсна.

Пендъргаст остана дълго време седнал в тъмното помещение, без да помръдва.