Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (12)

11.

Няколко минути преди полунощ пред елегантната входна врата на „Куейкинг Аспен Драйв“ №3 намали „Порше 911 Турбо С Кабриолет“, но не спря пред нея, а продължи до сенките на четириместен гараж, който се издигаше малко по-нататък.

Младият мъж зад волана премести лоста на скоростите на „паркиране“.

— Вкъщи — каза той. — Точно както поиска. — Наведе се над лоста, за да се притисне в момичето на пътническата седалка.

— Престани — каза тя и го отблъсна.

Младият мъж се престори на обиден.

— Аз съм приятел, нали?

— Да.

— Тогава ми дай дивидентите. — Още един опит за близост.

— Какъв глупак! — Момичето слезе със смях от колата. — Благодаря за вечерята.

— И филма.

— И филма. — Джени Бейкър затвори вратата и се загледа в колата, която пое по дългата виеща се автомобилна алея, докато не стигна пътя, който водеше към пропуска на „Хайтс“ долу в долината на около километър разстояние. За голяма част от приятелките й от „Холивуд Хай“ загубата на девствеността се смяташе за почетен медал, затова колкото по-скоро, толкова по-добре. Обаче Джени не го чувстваше така. Не още при първата среща и със сигурност не с безхарактерен човек като Кевин Трахърн. Като много млади мъже в Роринг Форк и той мислеше, че парите на баща му са единственото извинение да ти свали гащите.

Тя се приближи да най-близката гаражна врата, въведе кода в панела и зачака да започне да се вдига. След това мина покрай шпалира от скъпи автомобили, натисна бутона за затваряне на вратата и едва тогава отвори тази към къщата. Алармата както обикновено беше изключена — в Роринг Форк кражбите с взлом бяха малко, а в „Хайтс“ такова нещо не се беше случвало. Освен ако влизането на Кори Суонсън в склада не се приеме за нахлуване с взлом. Мислите й се върнаха към срещата с обществеността в общинския съвет тази сутрин и плашещия агент на ФБР в черен костюм, който сякаш се спусна от небето като ангел на отмъщението. Тя съжаляваше началника — беше свестен човек, обаче имаше проблем: позволяваше на всички и особено на онази вещица Кърмоуд да го командват. Въпреки това беше доволна, че агентът — запомни, че се казваше Пендъргаст — измъкна Кори от затвора. Може би отново ще се срещнат и ще я попита за „Джон Джей“. Разбира се, стига началникът да не е някъде наоколо.

Джени мина по коридора, после през килера и влезе в просторната кухня на ваканционната къща. През стъклените врати се виждаше коледната елха, украсена и с премигващи светлинки. Родителите и по-малката й сестра Сара сигурно спяха на горния етаж.

Тя щракна лампите. Светлината заля дългите блестящи кухненски плотове, печката, хладилната камера и хладилника, както и трите врати, които водеха към пералното помещение, втората кухня и трапезарията.

Изведнъж осъзна, че не се чува потропване на нокти по пода, че рошавото дружелюбно куче не маха с обезобразената си опашка за поздрав.

— Рекс? — повика го тя.

Нищо.

С вдигане на раменете си взе чаша от един от кухненските шкафове, отиде при хладилника, украсен както обикновено е тъпите Сарини снимки на Ники Минаж, наля си чаша мляко, после седна в къта, където закусваха. На стола до прозореца имаше купчина книги и списания. Тя отмести няколко и докато го правеше, забеляза, че Сара най-сетне бе послушала нейния съвет и беше започнала да чете „Хълмът Уотършип“^[1], и измъкна своето „Криминалното право днес“ от Шмоледжър. Докато го правеше, забеляза, че един от кухненските столове е обърнат.

Немарлива работа.

Тя намери страницата, докъдето беше стигнала, и започна да чете, отпивайки от време на време от млякото. Нейният баща — известен адвокат в Холивуд — направо полудяваше при мисълта, че тя иска да работи в правоохранителните органи. Той беше склонен да гледа отвисоко на ченгетата и прокурорите като на по-низши форми на живот. Обаче, в интерес на истината, донякъде той сам беше виновен за този неин интерес. Заради премиери на полицейски екшъни, режисирани или продуцирани от негови клиенти, на които беше присъствала, Джени бе почувствала отрано влечение към тази професия. От началото на следващата есен щеше да започне да изучава този предмет като редовен студент, първокурсничка в Североизточния университет.

След като изпи млякото си, тя затвори книгата, остави чашата в мивката и излезе от кухнята на път за стълбището към стаята си. Баща й разполагаше с нужните връзки да й пречи да си намира работа през ваканциите в Калифорнийската полиция, но не можеше да направи нищо срещу стажа й през зимната ваканция в Роринг Форк. Самата идея ужасно го дразнеше.

Което, разбира се, беше част от удоволствието.

Огромната къща с лъкатушещи коридори беше много тиха. Джени тръгна да се качва по извитата стълба към втория етаж. Площадката горе беше тъмна и тиха. Докато се качваше, отново се замисли за тайнствения агент на ФБР. ФБР — помисли си. — Може би следващото лято трябва да потърся в Куонтико възможност за стаж…

Когато стигна в горния край на стълбището, се закова на място. Нещо не беше както трябва. За миг не беше сигурна какво точно. После обаче осъзна: вратата на Сара беше широко отворена и сумрачната светлина от стаята й осветяваше коридора.

На шестнайсет Сара бе достигнала възрастта, когато младежкото уединение се превръща в свръхценност. Вратата й беше затворена през цялото време. Джени подуши въздуха, но не миришеше на трева. Тя се усмихна: сигурно сестра й беше заспала над някое списание или нещо подобно. Щеше да се възползва от възможността да се вмъкне и да пренареди нещата й. Това сигурно щеше да я ядоса.

Тя тихо тръгна на пръсти надолу по коридора към стаята на Сара. Стигна до вратата, сложи ръка на рамката и бавно надникна.

В първия момент не можа да осъзнае онова, което видя. Сара лежеше в леглото си, омотана в кабел, а в устата й имаше билярдна топка, вързана с мръсен парцал. Джени забеляза номера, издълбан на жълтеникавобялата й повърхност — 7. Пристягаше я ластично въже. На слабата синя светлина Джени забеляза, че коленете на сестра й кървят изобилно, оцветявайки чаршафите в черно. Докато ахваше от ужас и шок, забеляза как очите на Сара се стрелнаха към нея: ококорени, ужасени и пълни с молба.

В този момент Джени забеляза нещо с периферното си зрение. Тя се обърна насред зяпването и видя едно страховито привидение в коридора до себе си: носеше черни джинси и тясно яке от черна кожа. Фигурата беше тиха и напълно неподвижна. На ръцете, стискащи бейзболна бухалка, имаше черни ръкавици, най-ужасното беше клоунската маска — бяло лице, дебели червени бърни, усмихнати налудничаво, големи червени кръгове на всяка буза. През дупките от двете страни на дългия топчест червен нос се виждаха две черни очи, ужасяващи със своята безизразност — чудовищен контрапункт на ухилената маска.

Джени отвори уста да изпищи, но фигурата изведнъж се хвърли рязко и мощно напред, протегна ръка и ловко покри устата и носа и с парче ужасно миризлив плат. Докато сетивата й потъваха в мрак и тялото й рухваше на пода, тя успя да чуе за миг тънкия пронизителен писък от запушената уста на Сара.

Бавно, бавно започна да изплува от безсъзнанието. Всичко беше неясно и смътно. За миг не знаеше къде се намира. Лежеше на нещо твърдо и гладко, което сякаш я обгръщаше. След като се огледа в мрака, разбра къде е: лежеше във ваната в личната си баня. Какво правеше там? Имаше чувството, че е спала с часове. Но не, не беше така, защото часовникът над мивката показваше един без десет. Била е в безсъзнание само няколко минути. Опита да се размърда, но откри, че ръцете и краката й са вързани. В този момент споменът за случилото се връхлетя и се стовари върху й като огромна тежест.

Сърцето й веднага започна да бие силно в гърдите. Парцалът още беше в устата й. Опита се да го изплюе, но откри, че не може. Стегнато въже се беше впило в китките и глезените й. Снимки от местопрестъпления, които беше виждала, започнаха бързо да се сменят в съзнанието й.

Ще ме изнасили, помисли си тя и потрепери при спомена за ухилената клоунска маска. Не — ако искаше да я изнасилва, нямаше да я върже така. Това беше нахлуване в дома^[2] и тя беше попаднала точно в центъра на събитията.

Нахлуване в дома.

Може би иска само пари — помисли си Джени. Или бижута. Ще вземе каквото намери и после ще си тръгне, а тогава…

Обаче всичко беше толкова ужасно потайно — толкова дяволски пресметливо. Първо Сара, сега нея…

А мама и татко?

Когато й хрумна тази мисъл, започна да я обзема силна паника.

Запита се с все сили, челюстите й заработиха, езикът заблъска срещу плата, напъхан в устата й. Опита се да се изправи, но я прониза мъчителна болка в краката, толкова силна, че едва не припадна. Видя, че капачките на колената й бяха удряни като тези на сестра й. Парчета бели строшени кости стърчаха от разкъсаната кървава плът. Спомни си бейзболната бухалка, стисната от ръката в черна ръкавица, и изстена от нов пристъп на паника, заблъска се в дъното на ваната въпреки ужасната болка в коленете.

Изведнъж от коридора се чуха звуци на борба: баща й крещеше, майка й изпищя от страх. Джени слушаше с неописуем ужас. Чу се трясък на обърнати мебели, звън на счупено стъкло. Писъците на майка й се усилиха. Тежко тупване. Гневните и тревожни викове на баща й се смениха със стенания от болка. Чу се смразяващ пукот на кост или дърво и стенанията бяха отрязани като с нож.

Джени се вслушваше в ужасяващата тишина, хленчеше със запушена уста, а сърцето й блъскаше все по-силно. Миг по-късно се чу друг звук, хълцания и тропот от тичащи крака. Беше майка й, която тичаше надолу по коридора, докато се опитваше да избяга. Джени чу как майка й влетя в стаята на Сара. Чу ужасения й писък. Сега надолу по коридора се разнесоха по-тежки стъпки, които не бяха на баща й.

Майка й изкрещя от страх. Джени чу как краката й зашляпаха надолу по стълбите. Сега ще успее да се измъкне — помисли си тя. Изведнъж у нея се появи надежда, която се усилваше с всеки изминал миг. Ще натисне алармата, ще излезе навън и ще повика съседите, ще звъннат на ченгетата…

Сега непознатите стъпки заблъскаха бързо надолу по стълбите.

Задавена от сълзи, Джени се вслушваше в отдалечаващите се шумове. Чуваше стъпките на майка си, която тичаше към кухнята и главното табло на алармата. Чу се вик, когато очевидно й отрязаха пътя. Трясък на обърнат стол, звън на чупеща се по пода посуда. Джени, която се бореше срещу въжетата, чуваше всичко, можеше да следи гонитбата с всички ужасяващи подробности. Чу стъпките на майка си, когато пребяга през килера, през хола, библиотеката. Настъпи миг тишина. После се чу звукът на нещо, което тихо се плъзгаше. Майка й отваряше вратата към вътрешния басейн. Ще излезе отзад — помисли си Джени. — Отзад, за да може да стигне до къщата на Макартърови…

Изведнъж се чу поредица от брутални трясъци — майка й изпищя силно веднъж и после настъпи тишина.

Не… не съвсем. Докато Джени се ослушваше с широко отворени очи и хленчейки, чу непознатите стъпки. Сега те бяха преднамерено бавни. Приближаваха. Започнаха да пресичат коридора отпред. После се върнаха нагоре по стълбата. Чу скърцането на стъпалото, което баща й все се заричаше да оправи.

Близо. Още по-близо. Стъпките се движеха надолу по коридора. Сега бяха в стаята й. Черната фигура се появи на прага на нейната баня. Ръката вече не стискаше бейзболна бухалка. Тя беше заменена с пластмасово шише, което блестеше в бледозлатисто на слабата светлина.

Маскираният влезе.

Докато той се приближаваше, Джени се мяташе във ваната, без да обръща внимание на болките в коленете. Сега нападателят се извисяваше над нея. Ръката, стиснала пластмасовото шише, се насочи към нея. Човекът безмълвно стисна бутилката и от тънката гърловина се стрелна дъговидна струя. От нея се понесе силна воня: бензин.

Джени се замята трескаво.

Клоунът методично я поливаше с дъговидни струи, без да пропуска нищо. Напои дрехите й, косата, поля порцелана около нея. Когато мятането й стана още по-силно, нападателят остави бутилката и отстъпи крачка назад. Едната ръка бръкна в джоба на якето и извади кутийка универсален кибрит. Стиснал кибритената клечка в края, той я плъзна рязко по грапавата повърхност на стената. Главичката на клечката пламна в жълто. Увисна над нея за дълга мъчителна секунда.

После с разтварянето на палеца и показалеца полетя надолу към нея.

… И светът на Джени се превърна в море от ревящи пламъци.