Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (33)

32.

Беше като някакъв повтарящ се кошмар, който те мъчи една нощ, а на следващата се връща под нова и още по-страховита форма. Поне така се струваше на началник Морис, докато крачеше през онова, което бе останало от къщата на Дютоа. Димящите руини се издигаха върху склона на хълм с прекрасен изглед към града в подножието му и заобикалящия го полукръг от заснежени планини. Направо не можеше да го понесе — да крачи по същите коридори от найлонови ленти, да вдъхва същата воня на изгоряло дърво, пластмаса и гума; да вижда овъглените стени и локвичките разтопено стъкло, обгорените кревати и строшените от горещината мивки и тоалетни чинии. И онези малки неща, които като по чудо бяха оцелели: чаша за вода, шишенце парфюм, подгизнало меченце и плакатът за филма „Маршов оркестър“ — най-известният филм на Дютоа, все още закачен на изкормената стена.

По-голямата част от нощта бе отишла в гасенето на пожара и ограничаването му до тази мокра, димяща купчина руини. Призори сред тях бяха нагазили съдебните експерти и патологът и направиха всичко възможно, за да установят самоличността на жертвите. Не бяха изгорели толкова много, колкото семейство Бейкър, което само усили ужаса. Поне този път няма нужда да си имам работа с Чивърс, помисли си началникът, защото той вече беше минал през местопрестъплението и сега пишеше доклада си. Доклад, към който началник Морис изпитваше съмнение. Очевидно случващото се беше твърде много за възможностите на Чивърс.

Но пък беше благодарен за присъствието на Пендъргаст. Странно, но този човек му вдъхваше увереност, въпреки че всички се дразнеха от него. Пендъргаст вървеше пред Морис в своето неподходящо черно палто, с белия копринен шал и странната шапка на главата, смълчан като гроб. Слънцето беше скрито зад тежките зимни облаци, а температурата извън руините беше под нулата. Вътре обаче остатъчната топлина и издигащите се облаци пара създаваха влажен и вонящ микроклимат.

Най-накрая стигнаха до първата жертва, която патологът колебливо беше идентифицирал като самата Дютоа. Останките приличаха повече или по-малко на свръхголям почернял ембрион, загнезден в купчина пружини, метални плочи, винтове, скоби от нитачки и изгорели слоеве памучна вата, смесена с парчета изгоряла пластмаса и почернели кабели. Черепът беше цял, а челюстта раззината в безмълвен писък, ръцете изгорели до кокал, фалангите на пръстите застинали в гърч, а тялото, свито в себе си от горещината.

Пендъргаст се спря и прекара дълго време просто загледан в жертвата. Не извади епруветки и пинсети, за да събира проби. Единственото, което правеше, беше да гледа. След известно време бавно описа кръг около отвратителното нещо. В ръката му се появи лупа и с нея той започна да оглежда следи от разтопена пластмаса и други неясни точки, които го интересуваха. Докато правеше това, вятърът смени посоката си и началникът вдъхна миризмата на печена плът, от която веднага му се догади. Божичко — щеше му се Пендъргаст да побърза.

Най-накрая агентът на ФБР се изправи и те продължиха обиколката на огромната руина, неумолимо насочвайки се към втората жертва — малкото момиче. Това беше още по-лошо. Началникът предвидливо бе пропуснал закуската и в стомаха му нямаше нищо за изхвърляне, но въпреки това почувства сухите позиви.

Жертвата, дъщерята на Дютоа, Сали, беше на десет години. Учеше в училището, където ходеше дъщерята на началника. Двете деца не бяха приятелки — Сали беше затворено дете, което не беше за чудене с такава майка. Сега, когато се приближаваха към трупа, Морис се осмели да му хвърли един поглед. Тялото на момичето беше в седнало положение, изгоряло само от едната страна. Беше закопчано за тръбите под една от мивките.

Морис почувства сухия позив, после втори, който го докара до нещо подобно на хълцане, и побърза да отмести очи.

Пендъргаст отново прекара сякаш половин живот в оглеждане на останките. Началникът не можеше да разбере как го прави. Отново почувства позив и се опита да мисли за нещо друго. Каквото и да е, за да успее да се овладее.

— Толкова е объркващо — каза той повече, за да отвлече вниманието си, отколкото от желание да споделя. — Просто не мога да разбера.

— Какво?

— Как… ами как извършителят избира жертвите си. Искам да кажа, какво общо имат? Изглежда напълно случайно.

Пендъргаст се изправи.

— Местопрестъплението наистина е предизвикателство. Прав си, че жертвите са случайни. Обаче нападенията не са.

— В какъв смисъл?

— Убиецът не е избирал жертви. Той или тя — тъй като етиологията на нападенията не посочва пол — са избирали къщи.

Началникът се смръщи.

— Къщи?

— Да. Двете къщи имат една обща характерна черта — те са зрелищно видими от града. Следващата къща без съмнение ще бъде също толкова очебийна.

— Искаш да кажеш, че са били избрани заради зрелището? Мили боже, за какво?

— Може би, за да изпрати послание. — Пендъргаст се обърна. — А сега да се върнем към нашия предмет. Местопрестъплението е интересно главно заради светлината, която хвърля върху мисленето на убиеца. — Агентът говореше бавно, докато се оглеждаше. — Извършителят, изглежда, отговаря на Милъновата дефиниция за садистична личност от „взривния“ подвид. Той търси крайна степен на контрол; изпитва удоволствие, може би сексуално, от силните страдания на другите. Това разстройство присъства буйно в човек, който иначе би изглеждал нормален. С други думи, лицето, което търсим, може да изглежда като обикновен, производителен член на общността.

— Откъде можеш да знаеш това?

— Основава се на възстановката ми на престъплението.

— Да я чуем.

Пендъргаст отново огледа руините, преди да спре погледа си върху началника.

— Първо, извършителят е влязъл през прозорец на втория етаж.

Началникът се въздържа да попита как е могъл да стигне до този извод, още повече че втори етаж не беше останал.

— Знаем това, защото вратите на къщата са били масивни и всички ключалки — затворени. Това можеше да се очаква, като се има предвид създаденият от първия пожар страх и може би заради относителната откъснатост на постройката. В добавка прозорците на първия етаж са масивно изпълнение, с трислойни стъкла за по-голяма термична изолация и дъбови капаци. Онези, които огледах, бяха заключени и можем със сигурност да предположим същото и за останалите. Както заради ниските температури, така и както вече казах, заради създадения от първия пожар страх. Такъв прозорец трудно се чупи и всеки опит би бил шумен и отнемащ време. Освен това щеше да събуди обитателите. Някой щеше да се обади на деветстотин и единайсет или да натисне паникбутона, с който къщата е била оборудвана. Обаче двете жертви са били изненадани на втория етаж, вероятно докато са спели. Прозорците горе не са били толкова яки, имали са само двойно стъкло и не всички са били заключени, както може да се види тук. — Пендъргаст посочи към плетеницата от метал и пепел в краката си. — Затова предполагам, че убиецът е проникнал и си е излязъл през прозорец на втория етаж. Двете жертви са били подчинени, след това са свалени на първия етаж за… ъъъ… развръзката.

На началника му беше трудно да се съсредоточи върху онова, което казваше Пендъргаст. Вятърът отново беше сменил посоката си и той прилежно дишаше през устата.

— Това не само ни разкрива начина на мислене на убиеца, но също така някои от неговите физически характеристики. Той или тя без съмнение е атлетичен индивид, може би с опит в алпинизма или друга напрегната физическа дейност.

— Опит в алпинизма?

— Скъпи началнико, причината е, че няма следи от стълба или въже.

Началник Морис преглътна.

— А този „взривен“ садизъм?

— Госпожа Дютоа е била вързана с широки лепенки за дивана на първия етаж. Лентата е била увита около целия диван, за да я обездвижи — това е доста работа. Изглежда е била залята с бензин и изгорена жива. И най-важното е, че е станало, без устата на жертвата да е била запушена.

— Какво значи това?

— Престъпникът е искал да говори с нея, да я чуе как се моли за живота си и след като огънят е пламнал… да чува писъците й.

— О, майчице божия! — Морис си спомни пронизващия глас на Дютоа на пресконференцията. Отново му се доповръща.

— Обаче садизмът, който е очевиден тук — Пендъргаст направи леко движение по посока останките на мъртвото момиче, — е още по-краен.

Морис не искаше да узнае защо, но агентът продължи:

— Момичето не е било полято с бензин. За извършителя това е щяло да бъде твърде бързо. Вместо това е подпалил огъня тук, вдясно от детето, и го е оставил да напредва към него. Ако огледаш тръбите, към които е било заключено, ще видиш, че са изкривени. Дърпало е с все сили, за да избяга.

— Виждам. — Началникът обаче дори не направи опит да се престори, че поглежда.

— Обърни внимание на посоката, в която са изкривени.

— Кажи ми — предаде се началник Морис и покри лицето си с ръце, защото повече не можеше да понася това.

— Изкривени са в посока на огъня.

Настъпи мълчание.

— Извинявай — каза началникът най-накрая, — но не разбирам.

— От каквото и да се е опитвала да избяга, било е по-страшно и от пламъците.