Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (21)

20.

Началникът беше давал пресконференции и преди. Обикновено, когато някоя звезда се забърка в неприятности. Сега обаче беше различно и много, много по-лошо. Когато огледа публиката от сцената, изпита нарастващо безпокойство. Тези хора кипяха, искаха отговори. Тъй като в старата сграда на полицейското управление имаше само една малка заседателна зала, отново се бяха събрали в залата за срещи с обществеността на градския съвет — мястото на скорошното му унижение. Споменът не беше приятен.

От друга страна, до него щеше да бъде Пендъргаст. Мъжът, който се появи като негова Немезида, сега беше — не можеше да не го признае — негова опора. Чивърс беше гневен, половината от полицейското управление се бе разбунтувало, но на Морис не му пукаше. Агентът беше блестящ, макар и малко странен, и той беше наистина благодарен да го има на своя страна. Обаче Пендъргаст нямаше да може да му помогне срещу тази тълпа. Това беше нещо, което сам трябваше да свърши. Трябваше да влезе там и да изглежда като човек, който държи всичко под контрол.

Погледна часовника си. До два оставаха пет минути. Врявата от гласовете приличаше на заплашително ръмжене. Да ти поникнат топки. Справедливо беше и Морис щеше да направи всичко възможно.

След като прегледа бележките си за последен път, излезе на сцената и закрачи енергично към подиума. Шумът от гласовете намаля и той отдели още един миг, за да огледа публиката. Залата беше претъпкана, места за правостоящи също нямаше. Галерията за представителите на пресата също беше наблъскана докрай. Очите му с лекота откриха черното петно — дрехите на Пендъргаст, който седеше на първия ред в блока за официални лица. Там видя и други важни персони: кмета, началника на пожарната, старши офицери от неговото управление, патолога, Чивърс и юрисконсулта на общината. Отсъствието на госпожа Кърмоуд се набиваше на очи. Слава богу!

Морис се наведе леко и почука по микрофона.

— Дами и господа.

В залата настъпи тишина.

— За хората, които не ме познават — започна той, — аз съм началник Стенли Морис от полицейското управление на Роринг Форк. Ще прочета едно изявление, а след това ще отговарям на въпроси от страна на медиите и обществеността.

Той разгъна листовете и започна да чете, опитвайки се тонът му да е сериозен и безстрастен. Изявлението беше кратко и се придържаше към неоспоримите факти: часа на пожара, броя и самоличността на жертвите, определението, че става дума за убийство, състояние на следствието. Никакви предположения. Завърши с апел всеки, който разполага с някаква информация, независимо колко незначителна е, да я сподели с полицията. Разбира се, не спомена и дума за предположението на Пендъргаст, че може да има още подобни събития — това щеше да е твърде голямо подстрекателство. А и нямаше доказателства за подобно нещо и както бе отбелязал Чивърс, това си беше чисто предположение.

Той вдигна поглед от листа.

— Въпроси?

От галерията за пресата се понесе шумотевица. Морис вече беше решил на кого ще даде думата и в каква последователност. Сега посочи своя любим журналист, негов стар приятел от „Роринг Форк Таймс“.

— Началник Морис, благодаря ви за изявлението. Имате ли заподозрени?

— Разполагаме с няколко важни следи, които проверяваме — отговори Морис. — Не мога да кажа повече по този въпрос. — Защото имаме дръжки, помисли си той мрачно.

— Имате ли представа дали извършителят е местен?

— Не знаем — отговори Морис. Получихме списъците с гостите на всички хотели и квартири под наем. Получихме данните от продажбите на билети, осигурихме си помощта на Националния център за анализи на тежки престъпления, където в момента претърсват базите си данни за подобни престъпления в миналото.

— Нещо за мотива?

— Нищо конкретно. Разглеждаме различни възможности.

— Например?

— Взлом, отмъщение, перверзна тръпка.

— Една от жертвите не работеше ли във вашия офис?

Мили боже, беше се надявал да избегне подобни въпроси.

— Джени Бейкър беше стажант в моя офис. Работеше там през зимната ваканция. — Преглътна и се опита да продължи въпреки лекото потреперване на гласа си. — Беше прекрасно момиче, което мечтаеше за кариера в правоохранителните органи. Загубата… е ужасна.

— Носят се слухове, че една от жертвите била вързана за леглото и залята с бензин.

Кучи син. Чивърс ли е подхвърлил това?

— Вярно е — отговори началникът след известно колебание.

Това предизвика сензация.

— А друга жертва е била изгорена във ваната?

— Да — отговори началникът, без много да му мисли.

Още шумотевица. Нещата щяха да загрубеят.

— Момичета били ли са изнасилени?

Пресата би попитала всичко — нямаха капка срам.

— Патологът още не е свършил с изследванията си. Възможно е това да не може да бъде установено заради състоянието на останките.

— Липсва ли нещо?

— Нямаме представа.

— Живи ли са били изгорени?

Още шумотевица и викове.

— Ще мине поне седмица, преди по-голямата част от доказателствата да бъдат анализирани. Добре, моля да няма повече въпроси от страна на медиите. Сега ще дадем възможност на обществеността.

Публиката скочи на крака и всички размахваха ръце. Това не беше добър знак. Морис посочи една възрастна жена със смирен вид, която не познаваше, но тази пред нея го разбра неправилно — дали нарочно или не — и заговори с боботещ глас. Божичко, това беше Соня Мари Дютоа — наполовина пенсионирана актриса, известна с противното си поведение в магазини и ресторанти и с лицето си, което беше опъвано и пълнено с ботокс толкова пъти, че сега беше непрекъснато усмихната.

— Благодаря, че ме посочи — започна тя с дрезгав глас. — Сигурна съм, че говоря от името на всички, като казвам колко съм шокирана и ужасена от това престъпление.

— Сигурно — отговори Морис. — Какъв е въпросът ти?

— Минаха трийсет и шест часа от този ужасен, страшен, плашещ пожар. Всички го видяхме. И като се съди по казаното от теб, не сте отбелязали голям напредък, ако изобщо сте мръднали напред.

Началник Морис попита спокойно:

— Госпожо Дютоа, имаш ли въпрос?

— Разбира се. Защо още не сте заловили убиеца? Това не е Ню Йорк Сити. В този град имаме едва две хиляди души. Само един път води тук и само по него можеш да си заминеш. Какъв тогава е проблемът?

— Както вече казах, ангажирали сме огромни ресурси, доведохме специалисти чак от Гранд Джънкшън, осигурихме си и участието на Националната лаборатория. Сигурен съм, че и други хора имат въпроси.

— Не съм свършила — продължи Дютоа. — Кога ще бъде подпалена следващата къща?

Това предизвика нова суматоха. Някои хора се почукваха по слепоочията, гледайки към Дютоа, а други се разтревожиха.

— Няма и едно доказателство, че става дума за сериен подпалвач — каза скорострелно началникът, който бързаше да прекъсне тази линия на предположения.

Обаче Дютоа, изглежда, още не се беше отказала.

— Кой от нас ще се събуди в леглото си сред пламъци тази нощ? И какво, за бога, ще предприемеш срещу това?