Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (17)

16.

Хорас П. Файн Трети се завъртя на пета и изгледа Кори от горе до долу, сякаш сега се беше сетил нещо.

— А имаш ли опит с пазене на къща? — попита той.

— Разбира се — отговори бързо Кори. Това беше донякъде вярно, защото беше пазила караваната им, когато майка й излизаше за целонощен гуляй. А и преди това бе прекарала шест месеца в апартамента на баща си, когото той беше отишъл на онзи панаир в Питсбърг.

— Обаче никога не съм пазила толкова голям дом — добави тя, докато се оглеждаше.

Файн я гледаше подозрително, но може би просто така си гледаше. Струваше й се, че всяка сричка, която произнася, се посреща с недоверие.

— Хубаво, нямам време да проверявам препоръките ти — отговори той. — Човекът, с когото се бях разбрал да заеме мястото, се отказа в последния момент, а аз закъснявам за Ню Йорк. — Очите му леко се присвиха. — Обаче ще те държа под око. Следвай ме, ще те заведа в твоята стая.

Кори последва мъжа надолу по дългия ечащ от стъпките им коридор на първия етаж, докато се чудеше как Хорас П. Файн планира да я държи под око от разстояние повече от хиляда и шестстотин километра.

В началото й се беше сторило истинско чудо. Научи за работата съвсем случайно от неволно подслушан разговор в едно от кафенетата за къща, която се нуждае от пазач. След няколко телефонни обаждания стигна и до собственика на голямата къща. Щеше да е идеално, защото се намираше в Роринг Форк. Вече нямаше да се налага да кара по двайсет километра в едната посока, за да се върне във въшливата си мотел ска стая. Освен това можеше да се нанесе още днес. А и щеше да печели пари, вместо да харчи, и щеше да го прави стилно.

Но когато се озова пред къщата, за да се срещне със собственика, ентусиазмът й се изпари. Макар къщата технически да беше в Роринг Форк, тя се издигаше далеч в подножието на планината, напълно изолирана в края на километър и половина извиващ се към нея частен път. Беше огромна, но с онзи мрачен постмодерен дизайн от стъкло, стомана и шисти и приличаше повече на скъпа зъболекарска клиника, отколкото на дом. За разлика от повечето големи къщи, които беше видяла да стърчат по хълмовете и от които се откриваше фантастична гледка, тази беше построена на склон, на практика във вдлъбнатина в планината, заобиколена от три страни с високи ели, които сякаш потапяха сградата във вечен мрак. Откъм четвъртата страна имаше дълбока заледена клисура, която завършваше в река от заснежени скални блокове. По ирония повечето от прозорците със слоести стъкла гледаха към тях. Обстановката беше толкова агресивно съвременна, че наподобяваше затвор по своята аскетичност: много хром, стъкло и мрамор. Никъде не се виждаше прав ъгъл, освен при вратите. Стените бяха покрити с ухилени маски, космати тъкани и други страховити на вид произведения на африканското изкуство. Освен това сградата беше студена — почти толкова, колкото склада, където работеше. Кори не свали палтото си по време на цялата обиколка.

— Тази води към второто мазе обясни Файн, спря и посочи една затворена врата. — Долу е по-старата печка. Тя отоплява източната четвърт от къщата.

Отоплява. Да, бе, дръжки отоплява.

— Второто мазе? — попита Кори на глас.

— Това е единствената запазена част от оригиналната къща. Когато съборили колибата, строителят запазил мазето, за да го включи в новата къща.

— Тук е имало колиба?

Файн се изсмя.

— Наричала се Рейвънс Ръвин Лодж, но всъщност била съвсем обикновена колиба. Един фотограф я ползвал като база, когато излизал в планината да снима. Казвал се Адамс. Чух, че бил известен.

Адамс. Ансъл Адамс? Кори си го представи. Някога тук е имало уютна, проста малка колиба, сгушена между боровете, докато не са я съборили заради тази чудовищна постройка. Не се изненада, че Файн не знаеше кой е Адамс — само някой еснаф или бъдещата му бивша съпруга можеха да накупят тези шантави произведения на изкуството.

Самият Хорас Файн беше студен като къщата. В Манхатън управляваше някакъв хедж фонд. Или американският клон на чуждестранна инвестиционна банка? Кори не беше слушала внимателно, когато й каза. Хедж фондове, банкови клонове — всичко това беше мъгла за нея. За щастие, изглежда, не беше чувал за нея и за скорошното й пребиваване в местния затвор. Беше изяснил недвусмислено, че ненавижда Роринг Форк, мрази къщата и му се повдига от жената, която го бе накарала да я купи и сега правеше всичко възможно да затрудни колкото може повече неговите опити да се отърве от нея. През последните двайсет минути три пъти я нарече „мъжкараната“ пред Кори. Единственото, което искаше, беше да настани някого да пази къщата, а той да се върне обратно в Ню Йорк. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Водеше я надолу по коридора. Къщата имаше толкова странно вътрешно разпределение, колкото беше грозна. Сякаш се състоеше от един-единствен безкраен коридор, който завиваше от време на време, за да бъде в съзвучие с топографията. Всички важни помещения бяха от лявата страна и гледаха към клисурата. Останалите: баните, килерите, работните помещения — от дясната страна. Подобно на слепи циреи върху крайник. Доколкото можеше да предполага, вторият етаж сигурно имаше същото разпределение.

— Какво има тук? — попита Кори, спирайки пред една полуотворена врата отдясно. Вътре нямаше лампа на тавана, но въпреки това помещението беше осветено от призрачното сияние на дузина червени, зелени и кехлибарени точки.

Фани се спря.

— Това е техническото пространство. Трябва да видиш и него.

Той отвори вратата и запали лампата. Кори се озова пред смайващо изобилие от пултове, екрани и инструменти.

— Разбира се, тази къща е от „умните“ — обясни Файн. — Всичко е автоматизирано и можеш да го наблюдаваш оттук: състоянието на генераторите, електрическата мрежа, охранителната система, системата за наблюдение. Струва цяло състояние, но ми спести много пари от застраховките. Освен това е свързано и достъпно през интернет. Мога да управлявам всичко от компютъра си в Ню Йорк.

А, значи това искаше да каже с „ще те държа под око“, помисли си Кори.

— Как работи системата за наблюдение?

Файн посочи голям плосък панел, до него малък компютър, а под него устройство, което приличаше на дивиди плейър, прекарал диета от стероиди.

Камерите са общо двайсет и четири. Той натисна едно копче и плоският панел заработи, показвайки картина от всекидневната. В левия долен край на картината имаше номер, а под него течеше лента с датата и часа. — Тези двайсет и четири копчета тук са за всяка от камерите. — Файн натисна бутона с надпис „автомобилна алея“ и изображението се смени. На екрана се появи картина от — разбира се, какво друго би могло да бъде — автомобилната алея, с нейната кола под наем в главната роля.

— Можете ли да управлявате камерите? — попита Кори.

— Не. Обаче всяко движение, уловено от сензорите, задейства камерата и записът се съхранява на твърдия диск. Ето, виж сама. — Файн посочи екрана, където в момента елен пресичаше автомобилната алея. Докато се движеше, фигурата му беше заобиколена от облак черни квадратчета — подобни на прозореца на дигитален фотоапарат — които последваха животното. В същия момент голямо червено „Д“ се появи на екрана.

— „Д“ за движение — обясни Файн.

Еленът беше изчезнал от екрана, но червената буква остана.

— Защо още се вижда „Д“? — попита Кори.

— Защото, когато една от камерите улови движение, записът се съхранява на твърдия диск. Записът започва от мига на регистриране на движението и продължава минута след неговото спиране. След това, ако няма повторно движение, „Д“ изчезва.

Движение.

— И всичко това може да се следи чрез интернет? — поиска да се увери Кори. Не й се нравеше идеята да бъде предмет на наблюдение от далечен воайор.

— Не. Тази част от умната система не беше свързана с интернет. Спряхме работата по системата за безопасност, когато решихме да продадем къщата. Нека новият собственик поеме разходите. Обаче и така работи добре. — Файн посочи друг бутон. — Можеш и да разделиш екрана, ако натиснеш няколко пъти това копче. — За първи път той изглеждаше до известна степен заинтересуван. Показа й как става и картината се раздели на две. На лявата половина от екрана се виждаше оригиналното изображение на автомобилната алея, а дясната показваше изглед към клисурата. Повторното неколкократно натискане на бутона раздели екрана на четири, после на девет, на шестнайсет все по-малки изображения, всяко от различна камера.

Любопитството на Кори бързо намаля.

— А как се действа с алармата? — попита тя.

— Така и не беше инсталирана. Затова ми трябва някой, който да пази къщата.

Файн загаси лампата, излезе от помещението и я поведе отново надолу по коридора и накрая през вратата в неговия край. Изведнъж къщата стана различна. Вече не се виждаха скъпи произведения на изкуството, свръхмодерни мебели, светещи почти професионални уреди. Пред тях лежеше къс коридор с по две врати от всяка страна. Той свършваше при друга врата, която водеше към малка баня с евтино обзавеждане. Подът беше покрит с балатум, а по картонените стени нямаше картини. Всички повърхности бяха боядисани в крещящо бяло.

— Това са жилищата за прислугата — обяви Файн гордо. — Тук ще се настаниш.

Кори се приближи и надникна през вратите. Двете отляво се отваряха към две спални почти с големината и аскетизма на манастирски килии. Една от вратите от дясната страна водеше към кухня с хладилник и евтина готварска печка. Другата врата водеше към нещо, което приличаше на малък килер. Беше едва няколко пръста по-широка от стаята й в Базалт.

— Както казах, тръгвам след малко — продължи Файн. — Да се върнем в хола и ще ти дам ключа. — Някакви въпроси?

— Къде е термостатът? — Кори се прегърна с две ръце, за да престане да трепери.

— Ето тук. — Файн излезе от помещенията за прислугата, тръгна надолу по коридора и зави към всекидневната. Да, на стената имаше термостат, обаче покрит с пластмасов капак с ключалка.

— Десет градуса — обяви Файн.

Кори го изгледа.

— Моля?

— Десет градуса. За толкова съм го нагласил и ще остане така. Няма да харча повече пари за къщата, отколкото е нужно. Ако мъжкараната иска да плаща режийните. И още нещо — използвай колкото може по-малко електричество. Няколко лампи, само най-нужното. — В този миг сякаш го осени някаква мисъл. — Между другото, показанията на електромера и термостата са качени в интернет, така че мога да ги следя от айфона.

Кори погледна към заключения термостат с тъга. Страхотно. Значи сега ще мръзна не само през деня, но и през нощта. Сега започна да разбира защо първият кандидат се беше отказал от работата.

Файн я гледаше с поглед, който казваше, че интервюто е свършило. Оставаше само още един въпрос.

— Каква е заплатата? — попита тя.

Очите на Файн се разшириха от изненада.

— Заплата? Ще живееш без пари в голяма, красива къща почти в средата на Роринг Форк и очакваш да ти плащам? Имаш късмет, че не ти искам наем.

След това я поведе обратно към вратата.