Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (46)

45.

Когато Кори се събуди в стаята си в хотел „Себастиан“ след нощ, прекарана в неспокойни, накъсани кошмари, все още валеше сняг. Тя стана и погледна през прозореца. Градът лежеше под бяла покривка и снегорините работеха извънредно, като с бръмчене стържеха централните улици. В работата участваха и челни товарачи и самосвали, които извозваха купчините сняг навън от града.

Тя погледна часовника си: вече беше осем.

Предишната вечер беше ужасна. Полицаите дойдоха веднага — това трябваше да им се признае. Водеше ги лично началникът. Отнесоха трупа на Джек, бележката, задаваха въпроси и събираха доказателства. Обещаха, че ще разследват случилото се. Проблемът беше, че бяха претоварени със серийния подпалвач. Началникът имаше вид на човек пред нервен срив, а хората му бяха толкова недоспали, че лесно можеха да се включат в миманса на някой филм за зомбита. Нямаше как да проведат изчерпателно разследване на случилото се, нито пък на стрелбата по колата, чиято мишена беше Кори — в това вече не можеше да има никакво съмнение.

Затова тя се беше върнала в града, за да наеме стая в хотел „Себастиан“. Вече беше от три седмици в Роринг Форк, включително времето, прекарано в затвора, и издухваше четирите си хиляди долара с потискаща бързина. Престоят в „Себастиан“ щеше да глътне по-голямата част от парите, които й бяха останали, но беше толкова уплашена от убийството на кучето, че просто нямаше как да прекара нощта в къщата. Не, никога повече!

Беше се обадила на Стейси, за да й разкаже какво се е случило и да я предупреди, че е твърде опасно да се върне в къщата на Файн. Стейси й отговори, че ще се погрижи да прекара нощта в града. Кори имаше неприятното чувство, че ще преспи в апартамента на Тед, но въпреки това се уговориха да се видят сутринта в девет в хотела за закуска. След час. Среща, която не очакваше с нетърпение.

В добавка на всички нейни неприятности се оказа, че полицията се е свързала със собственика на къщата, който се обади на Кори по мобилния телефон и я събуди в шест. С писъци и викове обяви, че тя е виновна за всичко, че е нарушила всички поставени й условия, като е включила отоплението и е пуснала бездомници. Разгорещявайки се все повече, я нарече престъпница, наркоманка и я заплаши, че ще ги съди с нейната приятелка лесбийка, ако стъпят отново в къщата.

Кори го остави да си излее гнева, после си върна на копелето, като му обясни какво отвратително същество е и че се надява жена му да го обере до шушка. Предположи и че за несполуката на брака му вероятно е виновен малкият му пенис. Файн направо се беше задавил от ярост, което достави удоволствието на Кори да затвори, преди той отново да започне да бълва ругатни и заплахи. Разбира се, удоволствието се оказа краткотрайно, когато се замисли над проблема къде ще отседне. Не можеше да се върне обратно в Базалт заради затворения път, а още една нощ в „Себастиан“ или който и да е друг хотел в града, щеше да я докара до фалит. Какво да прави?

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че няма да замине от Роринг Форк. Страхуваше ли се от копелетата, които бяха стреляли по нея и убили кучето й? Разбира се. Обаче никой нямаше да успее да я прогони от града. Как би могла да се понася, ако позволи това? И каква полицайка ще бъде, ако отстъпи пред тези заплахи. Не, по един или друг начин щеше да остане тук и да помогне в залавянето на отговорните.

Когато Кори влезе, Стейси Баудри беше в ресторанта и пред нея вече стоеше голяма чаша кафе. Капитанът изглеждаше ужасно: с тъмни кръгове под очите, а кестенявата й коса беше несресана. Кори седна и отвори менюто: три долара за портокалов сок, десет за яйца с бекон, осемнайсет за яйца по бенедиктински. Затвори менюто: не можеше да си позволи дори едно кафе. Когато келнерката дойде, помоли за чаша чешмяна вода. Стейси си поръча белгийски вафли с двойна порция бекон и пържено яйце. После бутна чашата с кафе към Кори и я покани да я вземе.

След като изръмжа нещо в благодарност, Кори я прие, отпи малко, после удари голяма глътка. Боже, не можеше без кофеин. След това допи чашата и я бутна настрана. Не знаеше откъде да започне.

За неин късмет Стейси взе инициативата.

— Кори, трябва да поговорим. За копелето, което те заплашва със смърт.

Добре, щом искаш да започнем оттук — прекрасно.

— Потресена съм от онова, което са сторили на Джек.

Стейси сложи ръката си върху нейната.

— Затова на станалото трябва да се гледа сериозно. Хората, които са направили това, са лоши, много лоши. И въобще не се шегуват. Гледат на теб като на голяма заплаха. Имаш ли представа защо?

— Мога само да предполагам, че по време на изследванията си съм разръчкала гнездо с оси. Стигнала съм до нещо, което някой иска да остане скрито. Ще ми се да знаех какво.

— Може би са асоциацията „Хайтс“ и онази кучка Кърмоуд — подхвърли Стейси. — Тя има вид на човек, способен на всичко.

— Не мисля. Всичко с тях се уреди: новото място за гробището беше одобрено, търсят възможните наследници, за да получат разрешение, и най-важното — ти вече не настояваш твоят прародител да бъде погребан в стария си гроб на Ботушения хълм.

— Смяташ, че е подпалвачът?

— Не, защото начинът на действие въобще не е като неговия. Най-важното за мен е да разбера каква информация имам или съм открила и тогава може би ще успея да установя тяхната самоличност. Не смятам, че наистина ще ме убият — ако искаха, вече да го бяха направили.

— Кори, не бъди наивна. Всеки, който обезглави куче, е напълно способен да убие човек. Вече няма да се отделям от теб. Нито аз, нито… — тя се потупа по мястото, където беше кобурът с пистолета.

Кори отмести поглед.

— Какво има? — попита Стейси, гледайки я неспокойно.

Кори реши, че няма причина да си мълчи.

— Видях те снощи с Тед. Най-малкото можеше да ми кажеш, че ще излизаш с него. Приятелите не постъпват така. — После се облегна на стола.

Стейси направи същото. На лицето й се появи неразгадаемо изражение.

— Да излизам с него?

— Ами да.

— Да излизам с него? Мили боже, как по дяволите можа да си го помислиш? — повиши тон Стейси.

— Ами какво да си помисля, когато ви видях да влизате в ресторанта…

— Знаеш ли защо отидохме там? Защото Тед искаше да говорим за теб.

Кори я изгледа удивено.

— За мен?

— Да, за теб. Той е напълно хлътнал по теб, мисли, че те обича, и се страхува, че върши нещо погрешно, че може би те чеше срещу косъма. Искаше да говорим за това — прекарахме цялата шибана вечер в разговори за теб и нищо друго. Мислиш ли, че ми беше приятно да стана от леглото и да сляза в града с туптяща от болки глава и да прекарам вечерта с мъж, който говори само за друга жена?

— Стейси, съжалявам. Май съм прибързала със заключенията си.

— Точно така! — Стейси изведнъж скочи на крака, а по лицето й бяха изписани укор и гняв. — Все същите глупости! Сприятелявам се с теб, защитавам те, грижа се за теб и твоите интереси за сметка на моите. И каква е наградата ми? Глупави обвинения, че излизам с гаджето ти.

Внезапното гневно избухване изплаши Кори. Малцината клиенти в ресторанта се бяха обърнали към тях.

— Стейси — каза Кори успокоително, — наистина много, много съжалявам. Мисля, че не съм сигурна в отношенията си с момчетата, а тъй като ти си толкова привлекателна, аз просто…

Обаче Стейси не я остави да довърши. С последен изпепеляващ поглед тя се завъртя на пети и излезе от ресторанта, оставяйки закуската си недовършена и най-важното — неплатена.