Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (34)

33.

Последния път, когато беше във викторианското полицейско управление, Кори имаше белезници на ръцете. Споменът беше достатъчно пресен, за да почувства болка, когато прекрачи прага. Но Айрис, дамата на рецепцията, беше дори прекалено мила и весело я насочи към временния кабинет на Пендъргаст в мазето.

Спусна се по стълбището, което миришеше на застояло, мина край тъмен тътнещ котел и стигна до тесен коридор. На вратата на стаята в края му нямаше име — виждаше се само номер на касата. Тя почука и гласът на Пендъргаст я покани да влезе.

Специалният агент стоеше зад древно метално бюро, отрупано с поставки за епруветки и химически прибор с неизвестно предназначение, който бълбукаше. Стаята нямаше прозорци и вътре беше душно.

— Това ли ти дадоха? — попита Кори. — Тук си направо като в подземна тъмница.

— Получих онова, което поисках. Желанието ми беше да не ме безпокоят и местоположението на тази стая го предотвратява. Никой не слиза тук, за да ми досажда — никой.

— Тук е горещо като в ада.

— Не е по-лошо от пролет в Ню Орлиънс. Както знаеш, не обичам студа.

— Ще ходим ли да обядваме?

— За да помрачаваме храненето с разговори за трупове и канибализъм? Може би сега ще можем да отделим няколко минути на последните новости в твоите проучвания.

— Разбира се, но може ли да бъдем по-експедитивни? Защото аз пък не обичам топлинните удари. — Тя седна и Пендъргаст направи същото.

— Има ли напредък?

— Страхотен. Приключих с изследването на четири комплекта останки и те разказват една и съща история: всички са жертви на банда серийни убийци канибали.

Пендъргаст наклони глава.

— Направо невероятно, но няма никакво съмнение. Открих нещо интересно в последния скелет, който проучих. Човек със странното име Ишъм Тинг Той е един от първите убити и костите му показват белези от следсмъртни увреждания от голямо и силно животно — без съмнение гризли, както и обичайните признаци на побой, разчленяване и канибализъм, извършен от човешки същества. Прегледах репортажите във вестниците за убийството и в този случай мечка била прогонена от останките при идването на партньорите на Тинг. Без съмнение мечката е яла мършата на Тинг, след като е бил убит от бандата канибали. Това виждане и прогонване на мечката стръвница е причината в съзнанието на всички да се загнезди мисълта, че убиецът е тя. Разбира се, логично предположение, но в случая чисто съвпадение.

— Отлично. Сега историята е завършена. Предполагам, няма нужда да проучваш още останки?

— Не, четири са напълно достатъчни. Събрах всички данни, които ми бяха нужни.

— Чудесно — измърмори Пендъргаст. — Кога ще се върнеш в Ню Йорк?

Кори си пое дълбоко дъх.

— Няма още да се връщам.

— Защо?

— Защото реших… да разширя обхвата на моята теза.

Тя замълча, изчаквайки реакцията на агента, но той остана безмълвен.

— Защото… съжалявам, но историята не е завършена. Сега, когато знаем, че тези миньори са били убити… — Тя се поколеба. — Добре де, възнамерявам да направя всичко възможно, за да разкрия убиеца.

Отново мълчание. Само сребристите очи на Пендъргаст едва видимо се присвиха.

— Виж, случаят е много интересен. Защо да не стигна до края? Защо са били убити тези миньори? Кой или кои са извършителите? И защо убийствата са спрели толкова внезапно? Има стотици въпроси и аз искам да намеря отговорите. Това е възможност да превърна една добра теза в забележителна.

— Ако оцелееш — подхвърли Пендъргаст.

— Не мисля, че съм изложена, на каквато и да е опасност. Всъщност след пожарите вече никой не ми обръща внимание. И никой не знае за моето най-важно откритие все още всички смятат, че мечката го е направила.

— Въпреки това се притеснявам.

— Защо? Ако се тревожиш за това, че пазя онова имение, мястото е на километри от изгорените къщи. Освен това имам съквартирантка — капитан Баудри. Човек не може да си пожелае по-добра защита от тази. И нека ти кажа още нещо: тя има .45-калибров пистолет и знае как да го използва. — Кори не спомена и думичка за следите, които бе видяла около къщата.

— Не се и съмнявам. Но трябва да замина от Роринг Форк за няколко дни, а може би и повече, и в резултат няма да мога да ти осигуря защита. Боя се, че ровенето в този случай ще разлае пословичните кучета. А в този малък богат град има страшни кучета. Сигурен съм в това.

— Нали не вярваш, че палежите са свързани по някакъв начин с убийствата на миньорите. Та това се е случило преди сто и петдесет години!

— Все още не вярвам в каквото и да било. Обаче усещам дълбока вода и силно течение. Не бих искал да оставаш в Роринг Форк повече от необходимото. Съветвам те да вземеш първия самолет.

Кори се вторачи в него.

— Аз съм на двайсет и животът си е мой, а не твой. Наистина съм благодарна за помощта, но… ти не си ми баща. Ще остана.

— Ще те обезкуража, като ти спра финансовата помощ.

— Хубаво! — Потисканият гняв на Кори изби. — Още от началото се месиш в тезата ми. Не можеш да не се бъркаш — ти си такъв. Но на мен не ми харесва. Не можеш ли да разбереш колко е важно това за мен? Започна да ми писва да ми казваш какво да правя.

Нещо мина като сянка по лицето на Пендъргаст — нещо, което тя би разпознала като опасно, ако не беше толкова гневна.

— Единствената ми грижа в този случай е твоята безопасност. И трябва да добавя, че рисковете, на които се излагаш, са усилени от нещастната ти склонност към привързване и неблагоразумие.

— Щом казваш. Но аз приключих с разговорите и ще остана в Роринг Форк, независимо дали ти харесва или не.

Когато Пендъргаст заговори отново, тя се изправи толкова рязко, че обърна стола, и хукна към вратата, без да го изчака да се изкаже.