Метаданни
Данни
- Серия
- Пендъргаст (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White Fire, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Асен Георгиев, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дъглас Престън; Линкълн Чайлд
Заглавие: Белият огън
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-657-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4645
История
- — Добавяне
28.
Седяха на удобните столове в полупразното кафене „Старбъкс“.
Кори беше обхванала чашата си с две ръце, благодарна за топлината. От другата страна на малката маса Стейси Баудри бе вторачила поглед в чашата си. Сега изглеждаше по-тиха, не толкова излиятелна, колкото сутринта.
— Защо напусна военната авиация?
— В началото исках да направя кариера в авиацията. След 11 септември бях в колежа, двамата ми родители бяха мъртви и търсех посока. Така се прехвърлих в академията. Бях наистина ентусиазирана и пълна идеалистка. Обаче двете командировки в Ирак и още две в Афганистан ме излекуваха. Осъзнах, че не съм създадена за кариеристка. Това все още е мъжка игра, независимо какво говорят. Особено във военновъздушните сили.
— Четири командировки? Уха.
Баудри вдигна рамене.
— Не е нещо необичайно. Имат нужда от много хора на място.
— И какво правеше?
— По време на последната командировка бях командир на 328-и експедиционен бункер за унищожаване на муниции. Бяхме базирани в изнесената напред операционна база „Гардез“, провинция Пактиа.
— Обезвреждала си бомби?
— Понякога. През повечето време трябваше да разчистваме райони около базата и да отнасяме муниции на полигона за унищожаване. На практика всеки път, когато искаха да копаят с лопата, трябваше първо да разчистим района. От време на време се налагаше да унищожаваме и импровизирани взривни устройства.
— В онези огромни сапьорски скафандри?
— Да, точно като във филма „Войната е опиат“. Макар че най-вече използвахме роботи. Както и да е, всичко това е минало. Уволних се преди няколко месеца. Оттогава се нося ей така — чудя се какво да правя с живота си. Точно в този момент се появи Пендъргаст със своята новина.
— И ето те в Роринг Форк.
— Да, и ти вероятно се чудиш защо.
— Да. Малко. — Кори се засмя, все още леко нервна. Беше се страхувала да зададе този въпрос.
— Когато свършиш с него, ще върна прапрапрадядо обратно в Кентъки и ще го погреба в семейния гроб.
Кори кимна.
— Страхотно.
— Родителите ми са мъртви, нямам братя и сестри. Това ме подтикна да се заинтересувам от миналото на семейството си. Баудри са стара фамилия. Имаме пионери в Колорадо като Емет, офицери, които са участвали в революцията. Сред тях е и моят любимец капитан Томас Баудри Хикс, който се е сражавал за Юга в армията на Северна Вирджиния — истински герой и капитан като мен. — Лицето й пламна от гордост.
— Мисля, че това е страхотно.
— Радвам се, че мислиш така. Не съм дошла да те припирам да претупаш работата си. Нямам някакви спешни дела. Просто искам да възстановя връзката с миналото, с моите корени, един вид лично пътуване. И накрая ще върна моя прароднина обратно в Кентъки. Може би дотогава ще съм си изяснила какво искам да правя от тук насетне.
Кори кимна.
Баудри си изпи кафето.
— Колко странно нещо — да те изяде мечка.
Кори се поколеба. Беше мислила за това целия следобед и реши, че не може добросъвестно да скрие истината.
— Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш за своя прапрапрадядо.
Коудри я погледна.
— Обаче трябва да си остане между нас поне докато свърша с проучванията си.
— Ще остане.
— Емет Баудри не е бил убит и изяден от мечка.
— Така ли?
— Нито останалите или поне този, който сега проучвах.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Били са убити. Изглежда от банда серийни убийци. Убити и… — тя не можа да довърши.
— Убити и…?
— Изядени.
— Ти сигурно се шегуваш?
Кори поклати глава.
— И никой не знае?
— Само Пендъргаст.
— И какво смяташ да правиш?
Кори замълча за малко.
— Бих искала да остана тук и да реша случая.
Баудри подсвирна.
— Боже мили! Някаква представа кой го е направил? И защо?
— Още не.
Настъпи дълго мълчание.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не. Всъщност, да. Трябва да прегледам купчини стари вестници — мисля, че ще имам нужда от помощ за това. Обаче трябва да свърша сама съдебния анализ. Това е първата ми теза и… ами искам да бъде мое собствено дело. Пендъргаст ме мисли за луда. Иска да свършвам и да се върна в Ню Йорк с материала, който съм събрала, обаче аз още не съм готова да го направя.
Баудри се усмихна широко.
— Разбирам те. Ти си като мен. Аз също обичам сама да си върша работата.
Кори отпи от чашата си.
— Намери ли друго място, където да отседнеш?
— Не. Не бях попадала в толкова скъп град.
— Защо не отседнеш при мен? Пазя една празна къща на Рейвънс Ръвин Роуд. Там сме само аз и едно бездомно куче. Честно казано, това място ме плаши. Ще се радвам, ако има кой да ми прави компания. — Особено човек, който е бил в армията. Цял следобед беше мислила за стъпките и си повтаряше колко по-добре щеше да се чувства, ако има съквартирант. Единственото, което трябва да правиш, е да избягваш няколко камери за видеонаблюдение. Собственикът обича да си вре носа в чужди работи. Но ще се радвам, ако дойдеш.
— Сериозно ли говориш? — Усмивката на Баудри стана още по-широка. Това би било чудесно. Много благодаря.
Кори си допи кафето и стана.
— Ако си готова, можеш да дойдеш с мен още сега.
— Винаги съм готова. — С тези думи Баудри стана, взе багажа си и я последва в ледената нощ.