Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (8)

7

Всички, които срещаха по коридора, поздравяваха чинно този държавен служител, с умиление го гледаха в очите, крайно любезно се усмихваха. Всички, без изключение. Освен една жена със строг делови костюм и папка в ръцете, с която се разминаха. Тя гледаше през Шнитов като през празно пространство, а той демонстративно се извърна на другата страна.

След като се сбогува с Игор Едуардович, Антон внимателно разгледа статива със снимки във вестибюла. Ето я и нея, жената с деловия костюм. Само че на снимката тя беше със спортен екип, стоеше на пиедестал, а на гърдите й имаше широка лента със златен медал. Снимката беше отпреди двайсетина години, а може би и по-стара. Сега тази жена беше на около петдесет. Людмила Волинец.

Всички треперят пред могъщия функционер. Всички, освен Людмила Волинец. Ха така, трам-пам-пам!

От задушливата миризма има само едно спасение — прохлада и свежест. Нищо топло, нищо, което буди асоциации със сладката душна тежест. Петната от маслени пастели са подбрани в студени тонове, покриващата ги акрилова боя е бледосиня със стоманен оттенък. А в ушите натрапчиво звучи неприятният, остър глас на жената, която той едва не събори, тичайки по дългия коридор, защото не виждаше нищо наоколо.

„Внимавай накъде тичаш! Съвсем ли си изгуби ума! Идиот! Още утре ще те изхвърлят от отбора! Поне се извини, изрод такъв!“

Тя стоеше и крещеше след него, а той тичаше и не се обръщаше, и не можеше, и не можеше да се отърве от отвратителната сладникава миризма на парфюма й. Оттогава вече дълги години тази миризма го преследва. До гадене, до главоболие. Този парфюм и до ден-днешен го ползват много жени и често в обществения транспорт той грубо нахълтва в ноздрите му, не му дава да диша. В такива дни ходи като болен.

Днес не срещна никъде тази миризма, но си спомни гласа, думите, безвкусните, наплескани по роклята цветя и парфюмът се върна от само себе си. Взе да му се повдига. Единственото спасение бяха студените свежи оттенъци на пастела и акрила.

На вратата се позвъни и художникът едва не подскочи, но веднага си спомни: сигурно е Олга, бяха се разбрали тя да дойде и да направи няколко снимки на новата му работа, та Ала Владимировна да реши ще я купи ли, или не. Винаги правеха така. Художникът рисуваше според собственото си настроение, а Ала избираше по свой вкус. Не всичко й харесваше. Не много неща. Във всеки случай с парите, които получаваше за картините от своя единствен купувач, той спокойно можеше да живее и да помага на майка си, а също да прави не много скъпи, но приятни подаръци на приятелката си.

Олга стоеше на прага — делова, стегната, съсредоточена, сериозна. Явно не беше в настроение за приятни разговори и пиене на чай. Ами добре тогава. Сега не му е до разговори и почерпки. Впрочем Олга никога не оставаше дълго в неговото жилище.

— Здрасти, как е? — попита тя, отвори чантата си и извади фотоапарата.

Художникът сви рамене.

— Всичко е наред, както обикновено.

Олга делово влезе в хола, веднага прекоси „жилищната“ част и се насочи към подпрените на стената картини, като почти не погледна незавършената работа на статива.

— Няма да ти отнема много време, бързам за среща. Какво мога да фотографирам?

— Ето това.

Той посочи две нови работи и се загледа как Олга правеше снимки от различни гледни точки. Тя се движеше бързо, меко, напомняше дива котка. Общ план, среден план, „макро“, за да може да се види преливането на багрите в надрасканите линии.

— Ами това? — кимна тя към статива.

— Едва го започвам.

Олга внимателно се вгледа в бледосиния със стоманен оттенък акрил. Боята още съхнеше, по нея не бе надраскана нито една линия.

— А вътре какво има?

— Ами…

Той отиде до масата, отрупана с кутии с пръчици маслени пастели и бутилки с терпентин. На втората полица бяха натрупани изцапани с боя парцали, с които художникът си бършеше пръстите след размазването, на третата, най-долната — листове с проби на цвета. Той извади най-горния лист и го подаде на Олга.

— Ето такова.

— Човек може да премръзне от тези оттенъци — усмихна се тя едва-едва с кранчетата на устните си, покрити с тъмно червило. — Да го снимам? Може пък да й хареса?

— Да, разбира се — равнодушно отговори художникът. — Интересно, докога ли Ала Владимировна ще купува работите ми? Та аз не съм идиот, разбирам, че те представляват ценност само за мен.

— И за нея.

Разговорът с Олга го поразсея само за няколко минути, но сега тя правеше снимки на неговата недовършена работа и в главата му отново изплува отвратителният незабравим глас: „Внимавай къде тичаш! Идиот! Изрод! Още утре ще изхвърчиш!…“. И миризмата, от която моментално му се доповръща. Той неволно затвори очи и се олюля. Олга забеляза това и се разтревожи. Човек нищо не може да скрие от нея, дяволите да я вземат дано!

— Какво стана?

— Нищо, зави ми се свят.

— Да извикаме лекар? Или трябва лекарство? Да изтичам до аптеката? — питаше тя спокойно и делово, в гласа й не се долавяше никаква паника или дори безпокойство.

— Няма нужда, мина ми.

Олга го погледна, съмнявайки се в искреността му, и тръгна към вратата.

Ала Владимировна Томашкевич живееше в самия център на Москва, в Булевардния пръстен, където понякога беше много трудно да влезе човек заради задръстванията, затова Каменская тръгна от къщи рано, даде си голям резерв от време. Предната вечер, когато Антон я помоли да се срещне с актрисата, Настя доста бързо научи, че филмът, в който играе Ала Владимировна, се снима в един от клубовете в Подмосковието и работата ще продължи до три часа през нощта. Казаха й и мобилния номер на актрисата и когато Настя я намери, двете се разбраха за дванайсет по обяд: на Ала Владимировна й трябвало време да се наспи и да си почине, тъй като вечерта отново й предстояли снимки от седемнайсет часа до среднощ — така бил изготвен снимачният график.

Както обикновено, задейства се законът на Мърфи: прецениш ли си времето до минутата, непременно те забавя поток от коли, а тръгнеш ли по-рано, като предвидиш задръстванията, кой знае защо минаваш навсякъде спокойно и пристигаш на нужното място по-рано. На Настя й оставаха четиресет минути до определената среща с Томашкевич и тя ги прекара в голяма книжарница — бързо намери речника, който търсеше, и запълни приятно останалото си време с прелистване на учебници и справочници по юриспруденция.

Ала Владимировна, много пълна жена с красиво и гладко лице, с широка домашна роба и дълга, току-що измита и още влажна коса, разпиляна по раменете, й се усмихна приветливо и обаятелно.

— Нямам никаква представа за какво може да съм ви нужна — каза тя и въведе Настя в хола, обзаведен с мека мебел с тапицерия „провансалски цветенца“, — премислих всичко: може би се е случило нещо с някого от снимачната група или пък в театъра, или пък в нашия блок? Но май няма убит или ограбен човек. А вие наистина ли сте частен детектив? Или все пак работите в полицията, а мен ме излъгахте, за да не се уплаша?

На пръв поглед Томашкевич беше твърде спокойна и весела за човек, който знае, че съвсем наскоро някой, когото тя вероятно познава, жестоко е отмъстил за смъртта на единствения й син. Но нали е професионална актриса… Може да изиграе каквото си иска.

На думите на Каменская за смъртта на Михаил Валентинович Болтенков актрисата реагира с такова изумление, че можеше да не се съмнява: тя чу това за пръв път.

— Защо дойдохте да ми съобщите това? — недоумяващо попита Томашкевич. — Какво мога да ви кажа за този човек? Вече от много години не знам нищо за него.

Но когато Настя зададе първия въпрос за сина й, лицето на Ала Владимировна се промени, от милата обаятелна усмивка не остана и следа.

— Трудно ми е да говоря за Женя, все още ми е трудно. Дали не може да минем без това? — тихо помоли тя и погледна Настя с очи, пълни със сълзи.

Настя меко настояваше, внимателно се вглеждаше в актрисата и се опитваше да прецени безпогрешно реакциите й. Не, явно този разговор наистина е неочакван за нея. Ала Владимировна скоро разбра, че няма да се отърве с уговорки и молби, и заразказва.

На петнайсет години Женя прекарал тежка фоликуларна ангина и изведнъж заявил, че отива на състезания. Така решил треньорът, Михаил Валентинович. Но Женя й казал това по-късно, а в онзи момент просто заявил, че заминава, защото тези състезания са много важни за него, а и не се чувства зле. Ала се съмнявала, не искала да пусне сина си, тъй като още не бил оздравял напълно, но Женя й се заклел, че се чувства добре и лекарят в спортната школа казал, че всичко е наред и той може да участва. Върнал се от състезанията в ужасно състояние: и зле се представил, останал на последно място, и сърцето започнало да го боли. Рухнал на легло с усложнение — болки в сърцето, задух, температура, слабост. Диагнозата била инфекциозен миокардит, плюс ставен ревматизъм. След като лежал в болница колкото трябвало, Женя започнал да се възстановява, усилено тренирал, но се получило и друго усложнение: през следващата година много израснал и започнал да се затруднява при скоковете: от една страна — дълги крайници, от друга — силни болки, ставният ревматизъм ги причинявал при движение и физически натоварвания. Но и дума не можело да става да изостави фигурното пързаляне, момчето било готово да понася постоянните страдания. Женя се затруднявал само в скоковете. И се прехвърлил при друг треньор, на танцови двойки, където не са нужни скокове и особено високо се цени майсторското пързаляне, владеенето на кънките, а именно в това майсторът на спорта Евгений Зеленов винаги бил с една глава над другите спортисти. Можел да изпълнява дори някои фигури на Панин-Коломенкин, с което неизменно будел възхищението на колегите си от спортната школа.

Сложили го в двойка с много добра партньорка и след известно време между тях пламнала страстна любов. Толкова страстна, че когато осемнайсетгодишното момиче забременяло, Евгений дори му предложил да напусне спорта, да роди детето и да заживеят като нормално семейство. Но любимата отказала да го направи: искала да се пързаля, искала да постигне големи успехи в спорта, стремяла се към върховете и нямала намерение заради детето да се откаже от кариерата си на фигуристка. И направила аборт. А скоро след това предложила да се прехвърлят при друг треньор, който можел да ги направи истински звезди.

Този друг треньор наистина бил извънредно популярен в онзи момент: млад, красив, обаятелен и харизматичен, бил започнал навремето като спортист, после станал хореограф и със създадената и поставена от него програма една състезателка се качила на почетния подиум на световното първенство, което било огромен успех за женското фигурно пързаляне в Русия. Към младия и до този ден почти неизвестен хореограф се устремили спортисти с молба да ги тренира. До едно време хореографът отказвал, считайки себе си само за хореограф и постановчик, а не за треньор, това е съвсем различна специалност, а после събрал смелост и решил да се пробва на новото поприще.

Пробвал се. Не че се получили фантастични резултати, нали все пак не умеел да тренира, но поставял красиви, ефектни елементи и ако при него идвали спортисти с добра основа, с неговите програми те постигали успех. И някак всички веднага забравяли, че друг треньор ги е изградил като спортисти… Важното било днешният успех, а днес именно той извеждал победителите на леда. За него били и почестите, и славата. И новите ученици.

Евгений се поддал на увещанията и заминал за Санкт Петербург, където живеел и работел младият треньор. Много обичал партньорката си и бил готов да направи за нея всичко, въпреки че бившият хореограф не му харесвал. И както се оказало, неслучайно. Новият треньор прелъстил момичето и то се влюбило безумно в него.

Когато пристигнали в Питер, младежите наели жилище, заживели заедно и смятали да се оженят, били по на деветнайсет години. И изведнъж се създал отбор „партньорка и треньор“, който играел срещу Женя Зеленов. Женя знаел, че любимата му спи с треньора, но въпреки това трябвало всеки ден да танцува в двойка с нея, да изпълнява елементи, изобразяващи на леда ту нежни, ту страстни емоции, при което не можел да забрави: „Тя е с него, влюбена е, аз съм изцяло зависим от него, не мога да се откажа от състезанията, към които съм се стремил цял живот, за това съм хвърлил толкова години труд, тук съм в подчинено положение и съм длъжен да го слушам“.

После ситуацията се изострила: партньорката забременяла, този път от треньора, и казала, че ще ражда, защото толкова силно иска дете от него и толкова го обича, че е готова дори да напусне спорта. При това самият треньор, млад и красив, но женен, не обещавал и нямал намерение да се ожени за нея и тя прекрасно го знаела. Може би се надявала детето да го привърже към нея, защото той още нямал свои деца. Но Женя Зеленов вече не понесъл тази ситуация, тя била прекалено силен удар по самолюбието му. Мъжествено довършил и последните състезания за сезона, съобщил на партньорката си, че напуска двойката, събрал си багажа и се върнал в Москва.

— На погребението един негов колега ми разказа, че малко преди смъртта си Женя споделил: „Изживях мъжко унижение, което никога не мога да забравя“. — Ала Владимировна не забелязваше сълзите, които се стичаха по бузите й. — Аз дори не можех да си представя, че синът ми толкова страда, защото той нищо не споделяше с мен. Просто констатираше фактите: Соня сега е с нашия треньор, Соня ще ражда. Казваше го някак спокойно, без емоции. И през ум не ми е минавало, че всичко е толкова сериозно. А Женя намерил отнякъде хапчета, много хапчета. Аз дори не бях в Москва по това време, имах снимки на остров Валаам. Намерил го съпругът ми, когато се прибрал от работа. Разбира се, извикаха ме, аз веднага се втурнах насам, още сутринта на другия ден си бях вкъщи, вдигнах на крак най-добрите лекари, но те не можаха нищо да направят. По-точно направиха всичко по силите си. Но въпреки това Женечка почина. Лекарят каза, че ако не било онова усложнение в сърцето, щели да го спасят.

Каменская изчака две минути, даде възможност на Ала Владимировна да се успокои.

— Казахте, че на погребението на Женя присъствали негови приятели — внимателно запристъпва тя към най-важното. — Преди това познавали ли сте се с някого от тях?

— Ами разбира се — кимна Томашкевич. — Идвали са вкъщи негови колеги по спорт, партньорката му Соня също идваше. Но аз рядко съм контактувала с тях, нали децата имаха съвсем малко свободно време и то обикновено не съвпадаше с моето вкъщи. На погребението имаше много народ, но аз тогава почти на нищо не обръщах внимание и почти нищо не си спомням. Запомних само думите на онзи колега на Женя, много болезнено ме удариха.

— А след смъртта на сина ви някой от приятелите му поддържал ли е връзки с вас?

Томашкевич отрицателно завъртя глава и горчиво се разплака.

„Стига — каза си Настя, — време е да престана да я инквизирам със спомени, нечовешко е.“

Тя стана от неудобната ниска табуретка и почувства как гърбът я заболя мъчително. С ръце на кръста направи няколко крачки из стаята, извърната с гръб към плачещата актриса, и едва сега забеляза големия брой окачени по стените еднотипни картини без сюжет, напомнящи орнамент и изпълнени с някаква непозната за нея техника.

— Какви интересни работи — учтиво каза Настя, за да смени тягостната за Ала Владимировна тема с нещо по-неутрално. — Никога не съм виждала нещо подобно. Тези орнаменти означават ли нещо? Съдържат ли някакъв смисъл?

Томашкевич престана да плаче.

— Харесват ми — отговори тя и стана от фотьойла. — Специално купувам работите на този художник, внасят успокоение в душата ми. Дори не мога да обясня защо.

Актрисата изглеждаше напълно успокоена, очите й бяха сухи и само пръстите, които трескаво мачкаха мократа кърпичка, издаваха доскорошните горчиви сълзи. „Трябва да си тръгвам“, каза си Настя. Но все пак бе необходимо още веднъж да попита. Защото така и не бе получила ясен и точен отговор на своя най-важен въпрос. Дали Ала Владимировна знае — може би някой от приятелите на сина й и досега тъгува за Женя и би искал да отмъсти на треньора, който му е съсипал сърцето?

Томашкевич сви рамене. Явно въпросът не я уплаши, във всеки случай Настя не забеляза никакви нови признаци на вълнение по лицето й.

— Вече ви казах, че не общувам с никого от приятелите на сина ми. А и по времето, когато Женя тренираше, почти не ги познавах. Мъчно ми е да призная, но аз изобщо не познавах добре живота на Женя, защото тъкмо тогава изведнъж след дълги години на застой започнаха активно да ме канят да участвам във филми, имах много наситен график, много пътувания, понеже тогава никой нямаше пари и филмите се снимаха на по-евтини места — в провинцията, в селски местности, в бившите съюзни републики. Постоянно отсъствах от къщи. Така че, уви, с нищо не мога да ви помогна.

— Ала Владимировна — Настя вече беше посегнала към дръжката на вратата, за да си тръгне, но все пак реши да зададе още един, последен въпрос, — смятате ли, че треньорът Болтенков е бил виновен за смъртта на сина ви?

Актрисата я гледаше замислено и спокойно.

— Да — отговори твърдо, — смятам. Той безспорно е виновен.

„Ама че работа — озадачено си мислеше Настя Каменская, докато крачеше по криволичещата уличка към «Мясницкая», където бе оставила колата си, — тъкмо за такива резултати казват: нищо и половина.“

До дома му оставаха още петнайсетина минути шофиране по относително спокойните вечерни улици и когато се обади Еля, Антон лекомислено каза:

— Разбира се, можете да си тръгвате, ще се прибера след петнайсет минути. За петнайсет минути на децата нищо няма да им стане.

— Бих могла да ви дочакам — неуверено каза бавачката. — Но ние трябва да успеем да стигнем до летището, майката на Александър се връща.

На Антон изобщо не му беше интересно откъде се връща майката на Александър Андреевич Трушчов и защо грижовният син непременно трябва да я посрещне заедно с бъдещата си съпруга.

— Вървете, Еля — прекъсна я раздразнено. — Всичко ще бъде наред, скоро ще се прибера.

Когато Сташис паркира пред своя блок, колата на Трушчов вече я нямаше. Значи бяха заминали. Ами добре. Антон нямаше ни най-малко желание да се вижда с годеника на бавачката, макар двамата мъже да се познаваха и да поддържаха напълно дружески отношения. Антон по навик вдигна глава и погледна прозорците на своя апартамент: в кухнята не светеше, в неговата стая също. И прозорецът на детската беше тъмен. Светеха само прозорците на хола.

„Сигурно гледат анимационни филми или играят на компютъра“ — с нежност си помисли той.

Във входа, обикновено добре осветен, кой знае защо беше тъмно. Пак някой дявол е отвинтил крушката. А може и да е изгоряла, просто още не са я сменили.

Усещането за нещо кораво, опряно в гърба му и по диаметър много напомнящо дуло на пистолет, дойде едновременно с тихия, приглушен шепот:

— Не си навирай носа в това дело, не рови. Остави всичко, както си е. Инак ще съжаляваш.

Ах, колко им е лесно на сценаристите, които съчиняват истории за филми! И на писателите никак не им е зле. Извръщане, удар, бързо приклякане, прилагане на хватка. Чудесно! Зрителят е доволен, читателят е щастлив. Само че кой знае защо никой не измисля истории за самотен баща, когото вкъщи очакват две малки деца и който непременно, просто задължително трябва колкото може по-бързо да се прибере, докато хлапетата, първо, не са започнали да се страхуват и второ, не са направили някоя беля. Наистина, може да прояви героизъм и да се сбие. И дори е напълно възможно в това сбиване майорът от полицията Сташис да вземе връх. Възможно е, но не е гарантирано. Защото не се знае кой е застанал зад гърба му, какви са ръстът и теглото му, колко е подготвен и какво оръжие има. Бащата на две малки деца няма право да поема такъв безсмислен риск. Ако с него се случи нещо, децата ще останат под грижите на държавата, защото Сташис отдавна вече няма никакви роднини.

— Кой те прати? — тихо попита той, като се стараеше да говори спокойно, за да не нервира застаналия зад гърба му мъж.

— Не е твоя работа. Твоята работа е да кротуваш и да не си пъхаш носа, където не трябва. Разбра ли ме, многодетно татенце?

— Разбира се — усмихна се Антон, — не съм тъп. Защо не махнеш патлака и да си поговорим като хората?

— Нямам за какво да си говоря с теб. Ако се държиш както трябва, ще живееш спокойно. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се. То не ми е и потрябвало, спокойствието ми е по-важно. Върви, не се бой, няма да се обърна.

Вратата се затвори след невидимия непознат, а Антон още известно време постоя в неосветения вход и се опита да анализира впечатленията си. Откъде идваше гласът? Колко крачки направи непознатият, преди вратата да се затвори? Колко често дишаше? На каква височина държеше пистолета? От всичко това излизаше, че е бил малко под среден ръст, във всеки случай много по-нисък от едрия Антон. Нещо като 1,65 — 1,67 метра. И броят на крачките, по които лесно се преценява дължината на краката, отговаряше.

Той си погледна часовника. Децата чакат. Обещано им е татко да се прибере след петнайсет минути, а вече минаха повече от двайсет.

Но въпреки това той извади телефона и се обади на Еля.

— Когато излизахте, във входа светеше ли? — попита.

— Не, сигурно крушката е изгоряла — спокойно отговори бавачката. — Когато доведох Вася от тренировка, всичко беше наред.

— Ако обичате, дайте телефона на Александър Андреевич — помоли Антон.

Еля умееше да не задава ненужни въпроси и само след миг в слушалката се разнесе ниският твърд глас на Трушчов:

— Кажете, Антоне.

— Докато чакахте Еля, не забелязахте ли случайно във входа да влиза невисок мъж, приблизително метър и шейсет и пет, може би се е озъртал или е крачел нервно?

Трушчов се замисли буквално за две секунди.

— Имаше един. Видях го.

— Можете ли да го опишете?

— Е, не съм се старал да го запомня. Обикновен човек. С едно такова издуто яке, пухено, с качулка. Да, помислих си защо в толкова топло време трябва да се слага качулка и си казах, че сигурно е някой наркоман. Обикновено те ходят така във всякакво време. Нисък, слаб. Подръпна вратата, тя не се отвори, нали имате домофон. Постоя, изчака някой да излезе. И тогава излезе Еля и той влезе. Защо, случи ли се нещо?

— Нищо, всичко е наред, благодаря, Александър Андреевич — бързо изрече Антон. — Приятен път.

Някак е странно всичко това… Ако Трушчов е видял именно човека, който заплаши Антон, как може тоя тип да е знаел със сигурност в колко часа ще се прибере Сташис? Следял ли го е? Разбрал е по маршрута му, че майорът се прибира? Може би. Но тогава е трябвало много да се постарае, за да стигне до блока му поне няколко минути преди Антон, за да успее да изчака възможност да влезе във входа, да отвинти крушката и да заеме позиция. Впрочем не, Еля казва, че крушката не горяла още когато тя излизала, а непознатият едва тогава е влязъл. Значи или е идвал тук предварително и се е погрижил да няма осветление, или има съучастник. Човекът, който нападна Антон, е дошъл, осигурил е тъмнината и е чакал някъде наблизо, може би в градинката, може би в бара или в сладкарницата, а може и просто на пейката на автобусната спирка. А някой друг с кола е карал след Антон и като е разбрал, че той се насочва към къщи, е дал знак на първия. Да, най-вероятно точно така е станало.

Е, и кой е бил тоя умник? Сигурно полицаите от Раздори. Решили са да се подсигурят, не им стига, че началството по свои канали вече ограничава Антон. А може и да не знаят за това, може сами да са решили да рискуват. Антон се опита да възстанови в паметта си всички служители на полицията, с които бе общувал, докато бе работил по случая с Ефимова. Много бяха, сред тях имаше и ниски, и слабички. Между другото, следователят, който бе водил делото за пожара в къщата на Маклигини, много точно отговаряше на описанието. И един оперативен работник. Не, май дори двама. Ха иди сега, че разбери кой от тях е бил.

От друга страна, има ли значение кой именно? Задействани са всички начини на влияние, за да прекратят опитите на Антон да разработи конкретната линия, като се почне от дребна нападка и се свърши с гаубици под формата на генералски указания.

Той решително влезе в асансьора и само след минута отключи вратата на своя апартамент. Децата с радостни крясъци му се нахвърлиха и увиснаха — едрата като баща си Василиса на ръката му, а шестгодишният Стьопка — засега на крака.

— Ама, тате, защо се забави толкова? — укорително захленчи Вася. — Еля каза, че ей сега ще се прибереш, а тебе те няма и няма. А по телевизията дават един страшен филм, американски, убиха един полицай точно на рождения му ден, представяш ли си, вкъщи го чакат гости, радват се, а той вече е убит. Толкова се уплаших! Дори се разплаках.

На Антон му стана чоглаво. Ето, оставиха децата сами за половин час — и те вече гледат по телевизията тъкмо каквото не трябва.

— За полицая ти домъчня, така ли? — Той ласкаво прегърна момиченцето, вдигна го на ръце и го целуна.

— Не, помислих си за тебе — призна Василиса с пресекнал глас. — Няма те, няма те, а Еля каза, че ей сега ще дойдеш. Ами ако лежиш някъде убит, а ние със Стьопка те чакаме и нищо не знаем…

И отново се разрида.

Докато успокояваше своята уплашена и разстроена дъщеря, Антон отново си помисли, че не е нужно да става герой. Киното, наистина, е хубаво нещо, но животът си е живот.

До сутринта Антон Сташис така и не стигна до окончателен извод: какво конкретно искаше от него снощният непознат. Ако става дума за случая с Ефимова, може да предположи, че това е било работа на братята по оръжие, полицаите от Раздори. Но нали освен убийството на Ефимова има и други престъпления, по които се работи. И онова, чиято жертва бе станал треньорът Болтенков, и още няколко, по-раншни. „Не си пъхай носа в това, не рови“ Да беше казал нещо по-конкретно. И докато снощи беше абсолютно убеден, че причината за нападението е било опожаряването на къщата на Маклигини, днес Антон започна да се съмнява в това.

Предаде децата на Еля, машинално изяде обичайната си закуска — чаша кафе и сандвич с кашкавал — и тръгна за Федерацията по фигурно пързаляне. Този път негова цел беше не членът на изпълкома Шнитов, а Людмила Волинец, между другото, също член на изпълкома, която толкова явно не обича и дори открито игнорира този Шнитов. През цялото време, докато събираха информация в средите на хората, свързани по един или друг начин с фигурното пързаляне, постоянно звучаха думи за покровителство, но Антон някак не си представяше ясно какво означават те специално в този вид спорт. Игор Едуардович Шнитов покровителствал убития треньор Болтенков. Как става това? В какво се изразява? Може би именно в тези отношения и произтичащите от тях колизии се крие мотивът за убийството?

Във Федерацията казаха на Антон, че Людмила Всеволодовна днес няма да е тук, заминала за спортната база в Новогорск. Естествено, не дадоха на Сташис мобилния й номер. И естествено, след десетина минути той го намери. Волинец не вдигна веднага, Антон успя да се свърже с нея едва от четвъртия или петия опит. По това с какъв приглушен почти до шепот глас говореше тя и как кратко и отсечено произнасяше думите, той разбра, че Людмила Всеволодовна се намира на някакво съвещание.

— Ще бъда в Москва след два часа, не по-рано. Може би и по-късно. В пет трябва да бъда в Ситито. В три часа на паркинга пред експоцентъра удобно ли ви е?

Точно в три часа следобед Антон Сташис показа на охранителя служебната си карта и влезе в паркинга. Людмила Волинец се появи след двайсет минути и дори през ум не й мина да се извини за закъснението. Впрочем в днешната ситуация с трафика при двайсет минути закъснение можеше да се смята, че човекът е пристигнал дори рано. Ръкостискането й беше силно и енергично. Антон някак не схващаше къде смята да разговаря с него Волинец, но тя сякаш отгатна въпроса му и сама предложи да разговарят в колата.

— Тук във всяка кула е пълно с какви ли не заведения, но в онези, в които е удобно да се разговаря, цените са просто нечовешки, а където е по-евтино, не може да се говори нормално — шум, суетене — позасмя се тя. — А и не ми се ще да губим време за придвижването.

Антон мълчаливо кимна и й предложи предната седалка на колата си.

— Доколкото разбирам, искате да говорим за Михаил Валентинович? Или за Валерий Петрович? — попита Людмила, когато той седна до нея, на шофьорското място.

По интонациите й пролича, че не й е близка идеята да бъде обвинен Ламзин. Може би тя има някакви свои съображения?

— Честно казано, интересува ме вашето мнение за Ламзин, но и един въпрос, който може да ви се стори странен, но за мен, нали съм дилетант, е много неясен. Какво влияние може да оказва Федерацията върху конкретен спортист?

— Че какво има за разбиране тук? — искрено се учуди Волинец.

— Не се изразих правилно… Ето, всички ми казват, че Игор Едуардович Шнитов е покровителствал Болтенков и неговите спортисти. Така ли е?

— Разбира се, всички го знаят.

— Но какъв е смисълът? В какво може да се изразява това покровителство? Нали един чиновник от Федерацията не може да изпълни елементите вместо спортиста и ако фигуристът е паднал, Шнитов не е могъл да предотврати това падане. Или аз нещо не разбирам?

Волинец меко се усмихна.

— Просто вие не знаете много неща. Ако ги знаехте, щяхте веднага да разберете всичко.

И заразказва за влиянието на чиновниците върху спортните резултати и за това колко е важно да се поддържат добри отношения с функционерите.

— Разбирате ли, функционерите имат големи възможности, те могат силно да пакостят и да спъват развитието не само на треньорите, но и на конкретни спортисти, ако нещо са ги подразнили. Например чували ли сте термина „посявам се“?

— Никога — призна Антон. — „Сея“ — да, разбирам го. Но „посявам се“? Какво е това?

— Този термин дойде във фигурното пързаляне от тениса и означава „да се явиш на точните състезания“.

Такааа. От дума на дума все нови понятия. Антон потрепери вътрешно: колко ли още информация ще трябва да асимилира, преди да се отсее ненужното и да остане само онова, което има значение за разкриването на убийството?

— На точните ли? В какъв смисъл?

— Разбирате ли, в течение на сезона има страшно много състезания и нито един спортист не участва във всичките, той трябва да избере в кои именно да участва. И не само да избере, но и да си издейства да бъде включен в състава на участниците. А това, повярвайте ми, е голямо главоболие. У нас дори казват направо: „Голяма врътня е да се посееш на правилните турнири“. Нали разбирате, че нито един спортист не иска да загуби и да се озове на последните места. Всички искат да са по-нагоре в класацията. Защото колкото по-високо място си заел, толкова повече точки ти се начисляват, а това е рейтинг и възможност после да участваш на финала. А за целта е нужно да избереш такива състезания, участниците в които ти дават добри шансове. Или участниците, или страната, в която се провеждат състезанията. Защото е ясно, че страната организатор по всякакъв начин ще тика своите спортисти към шампионска титла или поне към подиума на победителите, разбира се, ако има такива спортисти. Например ти си индивидуален състезател и е ясно, че в тази страна не можеш да станеш шампион. Дори е безсмислено да се посяваш за този етап, ще спечелиш малко точки. Виж обаче двойките в тази страна например не са силни, там фигуристите претендират максимум за десето място, така че ти имаш напълно приличен шанс. Но при условие че за този етап не се наместят други силни двойки. Изобщо там си има математика, много сложна. Федерациите се договарят помежду си кои спортисти за кои турнири да пращат. Стараят се на всички да е изгодно.

— И какво, както се договорят, така и ще стане? — не повярва Антон.

— Невинаги. Случва се федерациите да са се разбрали за всичко, всички са доволни от подреждането, но Международният съюз на кънкьорите или организационният комитет на страната, където се провежда конкретният етап, може да заявят: „Не, нас не ни задоволява кандидатурата на вашия спортист за дадения етап на гранпри, ние вече имаме първи номер от тази страна и за качеството на състезанията ни е нужен вашият втори или трети номер“. Ясно ли обяснявам?

— Не — честно си призна Антон. — Нищо не разбрах за качеството и за първите, втори и трети номера.

Волинец въздъхна.

— Добре, вижте сега. Първото място от всяко положение е едно. Това ясно ли е?

— Да.

— За всяко място се начисляват точки, колкото е по-високо мястото — толкова повече са точките, за първо място са най-много. Това ясно ли е?

— Да — засмя се Антон. — Вие много добре обяснявате. Сигурно бихте могли да бъдете прекрасен преподавател.

— Защо „бих могла“? Аз съм преподавател, дълги години бях треньор, а и сега имам ученици. Продължаваме. Ако на един етап се сблъскат всички най-силни номера от страните, тоест най-силните спортисти, пръв от всяко положение ще стане само един, а някой ще остане шести или осми, съответно ще има по-малко точки от този етап. А на друг етап после ще се съберат най-слабите, но въпреки това някой от тях ще стане първи, колкото и лошо да се е представил, и ще получи много точки. В резултат по сумата на точките от всички етапи той ще изпревари онзи силен спортист, който се е посял несполучливо и е станал осми, та дори и четвърти. Силният спортист реално се представя сто пъти по-добре от онзи, който е станал първи на „слабия“ етап, но заради недостатъчната сума на точките няма да отиде на финала на турнира. Това е несправедливо и неправилно. Ето защо участниците трябва да се разпределят така, че на всеки етап да има и силни, и слаби спортисти. Тогава на финала за гранпри наистина отиват най-силните фигуристи. И всичко това го решават Федерацията, треньорите, Международният съюз на кънкьорите.

— Разбрах. Тоест те предварително се договарят кой, кого и къде праща на състезания?

— Точно така.

— И колко време преди състезанията трябва да се реши това? Месец? Два?

— О, моля ви се — разсмя се Волинец, — това се решава още сега, макар че състезанията ще започнат чак през есента. Вълненията и ежбите сред масите вече започнаха.

— А по какъв друг начин Федерацията може да въздейства на спортиста?

— По много начини. Например с пари. Това е много болезнен въпрос, нашият спорт е доста скъп. Знаете ли колко струват едни хубави кънки? Не знаете ли? Е, комплект хубави обувки с кънки струва около хиляда и петстотин евро. Откъде едно дете може да има толкова пари? Ако родителите са заможни, друг въпрос. Но нали не всички талантливи фигуристи са от заможни семейства. На членовете на националния отбор се полагат безплатни обувки с кънки, плаща ги Федерацията, а какво да правят останалите? И костюмите не са евтини, един струва от седемстотин до хиляда евро, а за всеки сезон са нужни поне три-четири, за всяка отделна програма, за всяка изява. Така че за година се натрупват доста. На топспортистите се полагат пари за костюми, получават ги от Федерацията и плащат с тях в ателиета или на частни шивачи, които си изберат. Но „полагат се“ не значи дадени, нали разбирате. Парите на Федерацията вечно не стигат, за да се плати веднага и навреме на всички, на които трябва. И се започва битка за парите. Тук е много важно как Федерацията се отнася или към самия спортист, или към неговия треньор. Защото, за да се ушие костюмът, трябва време, дори шивачката да не е много натоварена, пак трябват поне две седмици, а ако е натоварена — и месец, и два. Е, какво да прави спортистът, щом след три седмици ще се състезава, а Федерацията още не му е изплатила парите? Когото тя обича — отдавна си е получил паричките и си е ушил костюмчето, а когото не обича — той си решава въпроса самостоятелно. Как именно — никой не се интересува. Тоест, ако ти се полагат пари, рано или късно ще ги получиш, естествено, но понякога това става, за съжаление, късно.

— Ясно. А какви други варианти има?

— Има и един много разпространен и неприятен конфликт между талантливите спортисти младша възраст и лидерите от старшата в националния отбор. Работата е там, че момичетата на тринайсет-четиринайсет години са по-добри в техническо отношение от спортистките старша възраст.

— Ама как така? — учуди се Антон. — Трудно е за вярване.

— И все пак е така. Големите момичета и младите жени поради теглото и формите си вече не могат да правят много неща, на които са способни леките и слабички момичета от младшата възраст. От миналата година забраниха на момичета до определена възраст да участват в състезания за старша възраст, а по-рано това беше разрешено. И ето, представете си: едно момиче от младшата е толкова силно, че на първенството на Русия побеждава първите и вторите номера от националния отбор старша възраст. На страната и на Федерацията от това не им става нито студено, нито горещо, защото според правилата тя не може да участва в международни състезания заради възрастта си. А с факта, че е излязла пред лидерите от националния отбор, доста е намалила техния рейтинг и авторитет. Спортистите са недоволни, треньорите им, естествено, също се ядосват. И ето че в тази ситуация е много опасно, ако лидерите от националния тренират при човек с добри връзки във Федерацията или в Спортния комитет, а треньорът на талантливото малко девойче е административно по-слаб. Най-ужасното е, че от разчистването на сметки ще страдат не само спортистката и нейният треньор, но и цялата група, в която тренира момичето. С групата могат да се разчистват сметки с помощта на информационен вакуум например.

— Тоест?

— Като не й съобщят, че спортистите могат да получат екипи. Или премии. На всички спортни школи се полагат безплатно някакви спортни дрехи. На членовете на националния отбор, разбира се, се полагат много повече, но и това, което се дава на школите, е доста съществено. Могат да ги ощетяват откъм лед, това е най-ефективният и най-широко разпространен начин на влияние. Изобщо Федерацията разполага с много възможности да трови живота на човека, като се почне от подреждането на местата на състезания и се завърши с цялата му по-нататъшна съдба. Именно затова спортистите често при избор на треньор се ориентират не толкова по треньорския му талант, колкото по наличието на негови покровители във Федерацията.

— Дори със съдбата? — не повярва Сташис. — Ама в какъв смисъл това?

— В най-прекия! Например с издаване на разрешение за изява в друга страна. Ами че това е страшно доходно! Не знаехте ли?

— Не — призна Антон, — за пръв път чувам.

— Ще ви разкажа една конкретна история, но такива като нея са десетки, ако не и стотици, и всичките са еднакви, като под индиго. Преди много години аз имах един ученик, добро момче, тренираше в двойка, остана без партньорка, измъчваше се на тренировки сам и не щеш ли, предложиха му да замине за друга страна и да работи в двойка с момиче, което си търсело партньор. Момчето отива във Федерацията и моли да го пуснат. Обаче му отговарят: „Никъде няма да ходиш. А ако заминеш самоволно, ще те дисквалифицираме за две години“. Представяте ли си какво е за фигурист две години да не участва в състезания? Два сезона са извънредно много време, просто отиваш на дъното. А според правилата всичко е точно, щом нямаш разрешение от Федерацията, трябва да пропуснеш два сезона.

— Но защо? Защо да не го пуснат, щом момчето и без това не представя Русия, нали няма партньорка!

— Защо ли? Ами защото Федерацията иска пари. И изнудва хората по всички достъпни й начини. Или Федерацията на страната, която кани спортиста, или родителите на момичето, ако са богати и са готови да купят партньор за дъщеря си. Това става навсякъде. Или пък самият спортист може да се откупи. А понякога просто прилагат откровен тормоз, демагогстват: „Не те пускам и толкоз!“. Спортистът се възмущава: „Ама за какво съм ви на вас? И без това в Русия съм едва четвърти или пети, няма да ви донеса златни медали“. „Е, и какво? Ти си наш спортист, на Русия. Защо трябва да помагаме на конкуренцията? Ние сме те обучили, вложили сме пари в теб, а ти сега ще се състезаваш за друга страна и ще се конкурираш с нашите фигуристи. Не и не!“ И какво да правят спортистите? Ако намерят пари или Федерацията на канещата страна плати, всичко е наред. Ако не — не. За какво й е на другата страна спортист, който ще бъде принуден да пропусне два сезона? Пък и момичето няма да чака два сезона.

— И на вашия ученик това ли му казаха? „Не те пускаме — и толкоз!“?

— Не, с моето момче стана съвсем глупава история. Федерацията беше готова да го пусне, явно беше улучил в добро настроение човека, който взема решението. Но този човек имал близка приятелска връзка с една дама от Московския спортен комитет, алчна донемайкъде. Явно постоянно е делял доходите си с нея, а може и някакви други далавери да са въртели заедно. С една дума, той й разказал за какво го е помолил моят ученик. Между тях се състоял много интересен диалог, срещата им се случила по време на състезания, когато наоколо имало маса журналисти и един от тях, добър мой познат, чул всичко и ми разказа. Това звучало горе-долу така. „И какво ни дават за него?“ „Ами нищо, така го пускам, да върви. Мислех да го дам без нищо, гласовете от тази страна ще са ни много полезни при решаване на въпроси в Международния съюз на кънкьорите.“ „Абе ти да не си полудял? Никога, ама никога не бива да правиш така! Ами че това е прецедент! Ще пуснеш един просто така и после няма да можеш да вземеш и копейка от никого.“ „Добре де, добре, не се ядосвай, няма да го пусна, щом ти си против.“ На пръв поглед шеговит разговор, трудно е да си представи човек сериозни възрастни хора ей така, между другото, както си вървят между трибуните, за няколко секунди да решат съдбата на човека.

— Гледай ти! Нима тази дама от Московския спортен комитет е разчитала да получи големи пари за вашия ученик? Та нали вие казахте, че не бил шампион, а четвърти или пети?

— Знам ли. Тя толкова обичаше парите, че не се отказваше дори от миниатюрни финансови вливания. Но може работата да не е била и в парите.

— А в какво?

— В дадения конкретен случай работата май определено не е била в парите. Просто тя не ме обичаше и следователно не можеше да понася всички мои ученици и им пакостеше във всичко, в което можеше. Сега сигурно ще ме попитате защо не ме обичаше? — позасмя се Волинец.

— Разбира се, ще ви попитам. Че то е срамота да не попитам, след като изведнъж се разкриват такива интересни подробности. Та за какво, значи, ви е намразила дамата от Московския спортен комитет?

Към чиновничката от Московския спортен комитет се обърнала с молба нейна приятелка, бивша съученичка, която живеела в същия сибирски град, откъдето била родом самата дама. Дъщерята на съученичката спортувала фигурно пързаляне по двойки, а нейният партньор им бил някакъв роднина, май втори братовчед на самото момиче. Родителите на младежите решили, че трябва да пратят децата си в Москва, при най-добрия треньор. Най-добрият според техните представи бил онзи, който имал отличия. Волинец не била най-силният треньор на юноши, но била шампионка с прочуто име. И те искали децата да влязат именно в нейната група. Помолили чиновничката от Московския спортен комитет, тя ги уверила, че всичко ще бъде наред, че има влиянието, връзките и възможностите да реши този въпрос. Кой знае защо била сигурна, че Людмила Волинец ще хареса двойката и няма да има никакви проблеми. Само че резултатите от представянето им не били такива, на каквито разчитали децата от Сибир и техните родители. Людмила Волинец харесала момичето, треньорката решила, че то има перспективи, само че момчето категорично не я заинтересувало. И тя откровено казала това на родителите. Те се опитали да я убедят, но Волинец проявила твърдост: не е готова да вземе момчето. Или само момичето, или никого. А децата не искали да се разделят, момичето проявило великодушие и казало, че няма да остане в Москва без партньора си и е по-добре да се прибере вкъщи. Разгневени, родителите се завтекли в Московския спортен комитет при оная чиновничка и се разкрещели, че тя ги е измамила, че всъщност няма никакво влияние, че е един въздух под налягане, абсолютна самозванка, която дава празни обещания и се прави на много важна, а всъщност е боклук и измамница. С една дума, скандалът бил грозен и шумен и всички, естествено, научили каква е причината.

— Изобщо подобни ситуации са много болезнени — замислено каза Людмила. Личеше си, че спомените са я разстроили. — Защото много често се случва да доведат при треньора двойка, а на треньора е нужен един човек. Треньорът вижда веднага кой спортист може да израсне професионално и кой няма тези възможности. Но са дошли двама. И са дошли заедно. Някои вземат и двамата, като прекрасно разбират, че много скоро ще разделят двойката и пак ще си оставят само единия от тях.

— А как се прави това технически? Как може да се раздели двойка?

— Ами има различни начини. Единият от тях е да ги готвиш лошо за състезания или изобщо да не ги готвиш. Да се отнесеш равнодушно. Да се оправят някак сами. Младежите ще се стараят, но ще им бъде трудно и резултатите им ще бъдат лоши, а треньорът после ще каже: „Е, ти, естествено, разбираш, че в този състав няма да имаш успех, трябва да си смениш партньора или партньорката с по-силен фигурист, за да постигнеш някакъв резултат“.

— Виж ти! А има ли и други варианти?

— Може да се действа чрез родителите, това също е доста ефективно. Канят се родителите на спортиста, който е по-нужен на треньора, и се започват увещания, че разбирате ли, те наистина дойдоха заедно, но вашето момче е чудесно, има прекрасни перспективи, но с това момиче нищо няма да излезе, аз ще ви намеря по-силна партньорка или вече имам такава, но вие там решете сами проблемите си. Но най-травмиращият начин, колкото и да е странно, е честният. Веднага след представянето на двойката треньорът казва, че му е нужно момчето, а не момичето, или обратното. Ако сте готови да се разделите, хубаво, ако ли не, значи никой от вас не ми трябва. Като двойка не ми трябвате. Децата страдат, плачат, измъчват се, някой от тях трябва да предаде другия и да каже: „Аз оставам в тази група, а ти върви където искаш“. Това е много трудно, особено ако са в добри отношения. Случва се момчето да се прояви като джентълмен и да каже: „Не, няма да се разделя с нея“, и да не отиде при новия треньор, двойката остава при предишния, но после той цял живот ще смята, че тя му е виновна. Че нали, отказах се заради тебе, а можех да се съглася, да отида при новия треньор и да заемам престижни места, а с теб нищо не се получи. Или обратното, момичето остава с момчето, не го напуска и после го упреква за своята несъстояла се кариера и принесената жертва.

— Вие толкова откровено разказвате всичко. Не ви ли е страх? — попита Сташис.

— Че от какво да ме е страх?

— Разбирате ли, ние вече се срещахме с много треньори и функционери, но всички като един повтарят: „Надявам се на вашата дискретност, аз тепърва ще продължавам да работя в тази област. Е, нали разбирате“.

— Ах, за това говорехте, значи. А на мен ми остава да работя в тази област само една седмица — позасмя се Волинец. — Вече ме предупредиха. Между другото, вашият познат, Игор Едуардович, се е постарал. Никак не ме обича. Впрочем, както и аз него.

— На него пък с какво не сте угодили?

— С нищо конкретно. Просто репутацията ми не е добра. След онзи случай, за който ви разказах, след отказа ми да взема двойката, изпратена ми от влиятелния човек от Московския спортен комитет, за мен започнаха да говорят: „Тя се осмели да се изправи срещу самата Ефимова! Ефимова има такива връзки във Федерацията, чак по върховете, а тая глупачка Волинец взе, че се скара с нея“. Така че имам репутация не само на скандалджийка, но и на глупачка — тъжно завърши Людмила. — А кой иска да има сред колегите си скандалджии и глупаци? Ефимова от Московския спортен комитет. Ефимова.

— Да знаете случайно тази дама, Ефимова, остана ли в областта на спорта? — предпазливо попита той.

— Ина Викторовна ли? Не, тя направи бляскава кариера, отдавна от спортен функционер се издигна високо, сега е в Държавната дума или май в Съвета на Федерацията. Сигурно и там е намерила начин да печели пари.

Така значи. Ами тогава Ина Викторовна Ефимова може изобщо да не е била убита заради дейността си като служител в апарата на Държавната дума? И работата да не е в палежа на къщата в желания от нея парцел? Може тази история да се корени нейде дълбоко в миналото? Интересно, защо никой не се е сетил да се поинтересува с какво се е занимавала Ефимова преди десет-петнайсет години? Изяснили са само, че тя се труди в апарата на Държавната дума вече пет години, а преди това се е занимавала приблизително със същото, но на нивото на Московската дума. И това им е било достатъчно.

Но за какво може някой толкова жестоко да е отмъстил на Ина Викторовна след тези изминали години? Може би по същите причини, поради които са застреляли и Болтенков? Трябва спешно да се търси общото между треньора и бившата функционерка от Московския спортен комитет. До днес за Болтенков е събрано огромно количество информация, но никъде и никога в нея не се е мяркало името на Ина Ефимова.

В десет без пет Людмила Волинец се сбогува с Антон, слезе от колата му и се прехвърли в своята, за да отиде до другото здание на комплекса. Сташис замислено се загледа подире й, после, без да напуска паркинга, извади телефона и се обади на Каменская. Да, Ромка е направил глупост, като се е обърнал към Кирган, това е ясно. И в този смисъл Антон естествено не одобрява постъпката му. Но след няколкото дни, прекарани в събиране на информация за света на фигурното пързаляне, Антон вече започваше да се съмнява в безпогрешността на решението на следователя. В това кълбо от интриги и конфликти със сигурност се вият най-различни отровни змии, готови да забият отровно жило в треньора Болтенков. И е някак неправилно вниманието на обвинението да се съсредоточава единствено върху Ламзин.

Каменская веднага се съгласи, че ще бъде добре да се видят и да обменят информация, за да си направят изводи, макар и междинни.

— С вас вече ни се получава нещо като Орел, Рак и Щука — каза тя. — Обикаляме по един и същ кръг, разпитваме едни и същи хора. Нямаме какво да делим, обаче работата трябва да си разпределяме рационално. Така че имам насрещно предложение: хайде да се видим тримата — вие, аз и Роман.

Антон обеща да доведе Дзюба и започна да си записва адреса и ориентирите към него.

— Добре си живеете вие, Анастасия Павловна — измърмори Антон. — Толкова добре ли печелят днес тези частни детективи? Дали и аз да не сваля пагоните и да се преквалифицирам?

— Хубаво щеше да е — насмешливо въздъхна тя. — Това е къщата на брат ми. Те заведоха по-малкото си дете на лечение в чужбина, а мен помолиха да поживея с голямото, за да не остава съвсем без надзор.

Роман Дзюба никога не беше се оплаквал от зрителната си памет и безпогрешно показваше на Антон пътя към къщата, временно обитавана от Анастасия Каменская, макар да не беше идвал дотук с кола.

— Ей, какви палати, а! — поклати глава Антон, когато влязоха в двора. — Какъв е брат й? Някой олигарх банкер сигурно?

— Банкер, да — кимна Дзюба, — но не олигарх. Намерих го в интернет, нормален човек е, и жена му е нормална, не си седи вкъщи да я издържа мъжът й, и тя работи.

Анастасия Каменская приветливо им махна с ръка от високия вход.

— Момчета, побързайте, вечерята изстива!

И в този момент Роман Дзюба окончателно престана да се страхува от нея.

Той дори не разбра вкусно ли беше яденето, с което ги нахрани домакинята. Ромка вечно беше гладен, така че всякаква храна му изглеждаше вкусна. Още повече че вниманието му не беше съсредоточено върху поднесеното в чиниите, а върху разказа на Антон, който през целия им път насам не продума за получената през деня информация.

На прекия въпрос на Ромка той също тъй пряко отговори:

— Като пристигнем, пак ще трябва да разказвам, а не искам да повтарям едно и също.

— Лош човек си ти — въздъхна Дзюба. — Аз всичко ти разказах като глупак, а ти…

— Не си глупак — скри усмивката си Антон. — Ти си истински стабилен колега. И аз не смятам да слушам втори път твоите разкази. С Каменская ще обсъдим каквото е нужно и аз ще си тръгна, а ти ще останеш и ще й разкажеш всичко, което искаш. Ще се върнеш с мотрисата. И се опитай да не ми се сърдиш, а, Рома? Нали разбираш, че трябва да се прибера. И просто не мога да чакам, докато ти разкажеш всичко на Каменская. При цялото ми уважение към нея.

Роман се поколеба няколко секунди дали да се разсърди, или не, и реши, че май няма смисъл. А сега с голям интерес слушаше как Антон разказва за продажбите на спортисти.

— Ами че това си е същинско робство! — учуди се Дзюба.

— Че как така: вземаш и продаваш човека, като че е кукла. А по колко ги продават — казаха ли ти?

— Не попитах — разсмя се Антон, — но сигурно не е евтино. Във всеки случай, както ми каза Волинец, понякога парите се давали официално, за нуждите на Федерацията, но по-често кеш, право за нечий джоб.

— Да пропуснеш два сезона — потиснато поклати глава Дзюба. — Мога да си представя.

— Или един, ако са те пуснали и са ти дали разрешение — каза Антон. — При всяко положение трябва да пропуснеш, въпросът е само колко: година или две.

— А какво би станало, ако все пак си тръгне самостоятелно? — попита Каменская. — Какво може да му направи Федерацията? Ще го търси из цяла Европа или Америка ли? Какъв е механизмът на въздействието?

— Доколкото разбрах, Федерацията изпраща протест до Международния съюз на кънкьорите с искане да дисквалифицира спортиста за две години заради самоволното му прехвърляне към друга федерация.

— Ами ако не пратят? — продължи да разпитва Настя.

— Тогава сигурно никой няма да научи — сви рамене Антон.

— Тоест излиза, че Федерацията банално порти своя бивш спортист? — възмути се Дзюба. — Бива си ги обаче нравите там! Излиза, че дори спортистът да не е особено нужен на нашата страна, или ще му одерат три кожи, или ще направят донос срещу него.

— Е, или негови кожи, или на другата федерация, или на родителите на заинтересованата страна. Но по принцип си прав, точно така се получава.

— И все пак не разбирам — продължи упорито да пита Роман. — Състезател от двойка или там танцьор някакъв — това е ясно, щом няма партньорка у нас, а някъде в чужбина има такава за него. Но защо напускат и индивидуални състезатели? Нима за да станат шампиони на някаква малка страна?

— Ето за това и аз попитах Волинец, а тя ми обясни, че златният медал не е целта, че с първо място в малка страна не можеш да измамиш никого, целият спортен свят е наясно, че си слаб фигурист, ако наистина си слаб. Но ако си пръв в своята страна, имаш право като шампион да се явиш на международни състезания. А това е много важно. Ще те видят, ще те забележат съдиите… С една дума, това е важно за тях. Но то е важно и за самата страна: ще се изяви на международен турнир, името на страната ще звучи, защото инак много хора не знаят дори къде се намира тази страна и изобщо има ли я на картата — обясни Антон и за пореден път си погледна часовника.

По променената му физиономия Роман разбра, че той трябва да си тръгва. Още десетина минути те обсъждаха кой от тях какво именно ще прави за търсенето на връзка между Михаил Болтенков и Ина Ефимова, след което Антон си замина за Москва, при децата си.

Това добродушно синеоко момче с рижава коса пробуди у Настя Каменская дълбока симпатия и някакви почти майчински чувства: беше толкова искрено и при цялата специфика на работата си толкова искаше да вярва в тържеството на доброто и справедливостта!

— Анастасия Павловна, нещо се съмнявам в това, което Волинец е разказала на Антон. Абе това просто не може да бъде! Така де, същинско робство е това!

— Хайде да проверим — съгласи се тя.

Хубаво е това качество у момчето — във всичко да се съмнява, всичко да препроверява, не го мързи, обича да търси информация. По нещо напомняше на Настя за самата нея, когато бе на двайсет и пет. Само дето Роман беше по-самоуверен. На неговата възраст тя се страхуваше от всички — и от началниците, и от колегите си. Но най-много от всичко на света Настя Каменская се страхуваше да не направи грешка.

Виж, Роман беше съвсем друг, грешката за него не беше катастрофа, а просто източник за извличане на нов полезен опит. Ех, да можеше и тя на младини да е толкова умна като този Рижко! Колко нервни клетки щеше да си опази…

Тя донесе компютъра си и Дзюба седна да търси информация, а Настя се захвана да мие останалите след вечерята съдове. От втория етаж не долиташе нито звук: Саня и Петручо съумяваха да прекарват времето си абсолютно безшумно, всеки седнал пред компютъра си и почти без да разговарят. Само от време на време се чуваха тежките стъпки на Петя, когато момчето отиваше до тоалетната.

— Ето, сега ще прегледаме документите на Международния съюз на кънкьорите — бърбореше си Роман, докато отваряше сайтовете. — Тук има цели три: конституция на ISU; общи правила на ISU; специални и технически правила за индивидуално пързаляне и за пързаляне по двойки и танци на лед. Представете си, Анастасия Павловна, те имат собствена конституция. Същинска отделна суверенна държава е това ISU.

Перспективата да изучава нормативните документи, регулиращи фигурното пързаляне, кой знае защо не я вдъхновяваше, нека Роман чете, щом му е интересно, а тя през това време ще се погрижи за племенника си: време е да му занесе вечерята и да го накара да си вземе лекарствата. Да храниш Саня, когато край него е Петручо, е задача, която къса нерви. И през цялото време, откак живееше тук, Настя не бе успяла да я реши. Как, кажете, добри хора, можеш да накараш един осемнайсетгодишен компютърен гений да си изяде грисената каша, когато край него непрекъснато се намира още по-як гений на програмирането, който е донесъл цял огромен пакет с чипс, хамбургери и кока-кола? Настя прекрасно разбираше всичко, но нали бе обещала на брат си и жена му… Задачата изглеждаше неизпълнима. Но въпреки това тя предприемаше нови и нови опити, търсеше варианти и подходи и в края на краищата проблемът „да нахраня Саня в присъствието на Петя“ се превърна за нея във весела главоблъсканица, която тя разгадаваше неуморно и с увлечение.

Стопли в микровълновата печка кашата, този път оризова, а в тигана — голяма порция печено агнешко, сложи в чинията нарязани на едро домати и мариновани краставички, постави всичко на поднос, като не забрави хляба, приборите и салфетките, и се качи на втория етаж. Саня и Петя отнесено се занимаваха с нещо, седнали един до друг пред единия компютър.

— Петя, ето твоята каша — с механичен глас, та да не проличи, че я задавя смях, каза Настя. — Ако обичаш, изяж всичко, на диета си, трябва да се грижиш за здравето си.

— Аха — машинално подхвърли дебелият Петручо, без да извръща глава.

Той май дори не бе чул какво точно каза бабата пенсионерка, но за всеки случай измуча „аха“, та тя по-бързо да му се махне от главата.

— Саня, за тебе е печеното, ти нямаш ограничения за храненето. И не забравяй да дадеш на Петя хапчетата.

Племенникът й се оказа по-внимателен и някакво несъответствие в реда на думите все пак стигна до слуха му.

— На Питър кашата, а на мен? — попита, но не откъсна поглед от екрана.

— А на тебе нищо — отговори Настя. — Нали казах: на Петя кашата и хапчетата. А ти се оправяй.

Остави Саня в пълно недоумение, бързо се извърна и изтича надолу по стълбището. В кухнята трапезария Роман също седеше, вперил очи в компютъра, и в един момент на Настя й се стори, че живее в сюрреалистичен свят, в който нейното поколение доизживява живота си на бунището, ненужно никому със своите наивни и безполезни представи за чувства, тревоги и страдания, а следващото поколение изобщо не живее, потопено в свят на бездушно желязо и измамна информация. Но кой тогава диша на Земята, щом едните привършват пътя си, а другите дори не мислят да тръгват по него?

— Анастасия Павловна, да ви прочета на глас техническите правила — неочаквано предложи Дзюба.

Тя се смая.

— Защо?

— Ами интересно е!

Гледай го ти, какво момче, всичко му е интересно.

— Добре, давай — съгласи се Настя. — А аз през това време ще обеля картофи, та да оставя варени за утре на моите мъже.

Дзюба зачете.

— Правило триста и две, точка първа: пързалянето по двойки се състои от кратка програма и волна програма.

— Ха, много познавателно — подхвърли Настя. — Човек би помислил, че никой не го знае.

Тя за няколко секунди се разсея, докато търсеше обикновен нож — специалният нож за белене на картофи доста се бе изхабил, — и се сепна едва когато й се стори, че не е чула добре.

— Повтори! — поиска. — Или аз нещо не разбрах?

— Правило триста и две, точка четвърта — послушно повтори Роман. — Състав на двойката: една жена и един мъж.

Настя така се запревива от смях, че дори изтърва ножа.

— Какво е това, Рома? За кого се пишат тези правила? За дебили ли? Една жена и един мъж! Представи си само! Какво откровение! Какво, има ли варианти? Може ли двойката да се състои от две жени и трима мъже?

Дзюба я изчака да се насмее и съвършено сериозно поясни:

— Обаче никак не сте права да се смеете, Анастасия Павловна. Между другото, по-нататък, в правило триста и трето, е написано същото за танцовите двойки. И то не е току-така направено.

— Тоест?

— Аз тук случайно научих, че през първата половина на двайсети век е имало опити да се пързалят еднополови двойки — две жени или двама мъже. Така че, за да няма такива работи, те са въвели това като отделна точка в правилата.

Настя остана като гръмната.

— Ама ти сериозно ли? Не Може да бъде това! Измишльотини!

— Изобщо не са измишльотини — обиди се Дзюба. — Аз специално изгледах един документален филм за историята на фигурното пързаляне, там разказват за това и дори има кадри. Видях го с очите си.

— Ромка, фантазираш си.

— Ей тук да ми отсекат главата, Анастасия Павловна! Искате ли сега да ви го намеря в мрежата и да ви го покажа?

— Добре, покажи ми го.

Тя беше стопроцентово сигурна, че Роман нещо греши, и спокойно продължи да бели картофите. Трябваше да обели много: първо, след около два часа щеше да се прибере Чистяков, гладен като вълк, а тя току-що даде последната порция печено на момчетата. Беше останала и малко млечна каша, но съвестта не й позволяваше да храни с нея мъжа си. Второ, утре съпругът й щеше да си остане вкъщи и той, Саня и Петручо (че как без Петручо, той непременно ще дойде към дванайсет по обяд и ще остане до късно вечерта) ще трябва да ядат нещо.

Още от младини Настя Каменская твърдо знаеше, че всяка ситуация може да се спаси със сварени предварително картофи, които после или се запържват като гарнитура, или се заливат с яйца (а не е зле да им се добави и саламче), или се използват като основа за простичка салата, или се хапват студени с олио и едра сол.

Ромка търси дълго и това още веднъж увери Настя, че той е сънувал тази глупост и във въпросния филм няма никакви такива кадри.

— Ето, намерих го. Елате да видите.

Настя остави в мивката недобеления картоф и ножа и отиде при компютъра. Да, наистина, двама мъже.

— Сега ще ви намеря и двойка момичета.

Тя остана зад гърба на Дзюба и се загледа как той търси нужното място, като периодично натиска „стоп“. Неочаквано окото й улови нещо странно и същевременно познато.

— Спри — изкомандва тя. — Върни малко.

На екрана замряха линии и примки, образуващи красива част от орнамент. Същите линии и примки, от които се състояха изображенията на картините по стените в жилището на Ала Томашкевич.

— Какво е това? — напрегнато попита тя.

Дзюба пусна звука и Настя чу текста на говорителя: „И до днес никой не успява да повтори прочутите фигури, които е чертаел на леда изтъкнатият руски фигурист Николай Панин-Коломенкин“.

Интересно се получава. И Антон, когато й разказваше за Женя Зеленов, и майката на Зеленов, актрисата Томашкевич, споменаха името на великия спортист, който изпълнявал изключително сложни фигури от един тласък. А талантливото момче Женя съумяло да ги повтори, като с това пробудило и възторга, и завистта на другите фигуристи. И същевременно на въпроса на Настя за картините Ала Владимировна небрежно бе отговорила, че авторът е някакъв художник, а картините просто й харесват, защото я успокояват.

Възможно ли е Ала Владимировна да не е знаела, че изобразените на картините рисунки са фигурите на Панин-Коломенкин? Едва ли, защото тя с гордост говореше за таланта на сина си, че не е имало равен на него в „школата“ и за разлика от много други, е можел да изпълнява фигурите на Панин-Коломенкин. Значи е знаела. И при това дори не е помислила, че художникът, който рисува тези фигури, също със сигурност е фигурист. Тя не знае изобщо нищо за този художник. По някаква причина той не й е интересен. Защо обаче?

Във всичко това има нещо особено. Майката на трагично загинал фигурист купува картини на художник, който е бивш фигурист, и при това не знае, че той е спортист. Впрочем изобщо не е задължително самият художник да е бивш фигурист, той просто рисува каквото му поръчат. А поръчките прави Ала Владимировна в памет на своя загинал син. Но тогава твърдението, че това е някакъв художник, за когото Томашкевич не знае нищо и изобщо не се познава с него, не звучи правдоподобно.

— Рома, а ти защо гледа този филм? За какво ти потрябва?

Дзюба сви рамене.

— Ами интересно ми беше! Изобщо нищо не знаех за фигурното пързаляне, освен че така се нарича. Някак не бях имал повод да се поинтересувам. А ето че се наложи. Нали трябва да разбираме с какво си имаме работа. И после, просто ми беше любопитно. Защо? Вие защо питате? Не биваше ли?

— Трябвало е — усмихна се Настя. — И то изключително много! Рома, ти или си гений, или имаш невероятен усет. Или те ръководи невидима ръка. Излиза, че имаме големи проблеми с актрисата Томашкевич.

Тя разказа на Роман за картините в жилището на Ала Владимировна. Дзюба озадачено повъртя глава, разчорли рижавите си кичури.

— И как смятате, кога трябва да разкажа това на следователя? Или може би засега изобщо да не му разказвам?

— Зависи дали имаш с какво да се отчетеш — засмя се Настя. — Ако нямаш с какво, ще трябва да разкажеш, инак ще излезе, че си безделник и за изминалия период не си свършил нищо полезно. Какво ти бяха наредили да правиш?

— Да търся свидетели в блока на Ламзин. Баглаев се надява Ламзин да е приготвил за експертиза не дрехите, с които е изтичал след Болтенков и с които е бил облечен в момента на изстрела. А пък аз съответно се надявам на обратното.

— И какво? Намери ли някого?

Роман отчаяно въздъхна.

— Досега никого. Нито да, нито не, ни насам, ни натам. Но нали знаете каква врътня е това — да ловиш обитателите и техните гости.

— Знам аз, и още как — успокои го Настя. — Защо се оправдаваш пред мен? Аз не съм ти началник. А за тормоза спрямо Аникеев докладва ли му?

— Не още. Казах на Виталий Николаевич. Но Баглаев отхвърли тази версия. Така че и аз няма да му я поднасям, нека си мисли, че това са го изровили частните детективи, а аз честно правя това, което ми нарежда следователят. Че работя по агентурата, че късам нервите на разни нелегални оръжейници, с една дума, че търся следи по травматика, с който е бил застрелян Болтенков, и връзката на този травматик с Ламзин.

— Е, ами прекрасно тогава — усмихна се тя. — Браво на тебе. Правилното дозиране на информацията е залог за добрата репутация на оперативния работник в очите на следствието и ръководството. Учи се, Рома. Между другото, за Баглаев. Аз навремето съм си имала работа с него, два или три пъти, но наистина отдавна, още когато работех. По принцип той е истински професионалист в работата си, дори е странно, че не се разбирате с него. Е, ясно, тайна на следствието и тем подобни. Но може би ти ще ми обясниш за какво е цялата тая дандания?

Тя виждаше, че Роман се притеснява, чуди се и не може да реши дали да й разкаже за следователя, или да се въздържи.

— Анастасия Павловна, не мога — най-сетне продума той, като при това ужасно се изчерви. — Не се сърдете! Но нали работите за адвоката, така че непременно ще му разкажете, той може да демонстрира на Баглаев своята осведоменост, а на мен ще ми откъснат главата, хем и следа няма да остане, че съм я имал.

— Добре — въздъхна Настя. — Не се сърдя, разбирам. Вярно, на твое място не съм била, докато бях оперативен работник, не съм се сблъсквала с частни детективи, но твоите съображения като цяло са ми ясни. Тогава аз ще ти разкажа за Тимур всичко, което си спомням. А си спомням две неща. Първото: той никак не обича да му крещят и да му дават зор.

— Че кой обича това! — каза Дзюба. — Никой не обича. Анастасия Павловна, а може ли да ми дадете още една филийка?

Настя погледна младежа с усмивка. Гладен, млад, увлечен в работата. Тя си бе мислила, че в днешните оранжерии не отглеждат такива. Бързо направи огромен сандвич, като натрупа на филия хляб всичко наред: и салам, и кашкавал, и тънко отрязано парче варено говеждо, приготвено за Санка — нали и без това няма да го изяде лошото хлапе!

— Чай? — предложи тя, загледана в дъвчещия оперативен работник.

— Няма нужда, не се притеснявайте, може просто чаша вода.

Но Настя, разбира се, му наля чай.

— Продължаваме разговора — каза тя и отново седна до масата срещу Дзюба. — Никой не обича да му крещят и да му дават зор, прав си. Но Тимур страшно мрази това. Получава афективна дезорганизация на мисленето. Чувал си ли такова определение?

— Че как — кимна Роман. — Учили сме го по съдебна психология. Аз дори съм писал нещичко за това в научното си изследване, с което участвах в слушателския конкурс. Нима Тимур Ахмедович страда от това? А като го гледаш, не му личи, толкова е спокоен, съсредоточен, всичко му е подреденичко, спретнатичко.

— Ами именно! Всичко правилно си забелязал! Човекът в нормално състояние, извън стрес, е именно такъв, какъвто му е комфортно да бъде. На Тимур му е комфортно, когато всичко е спокойно, премерено, планирано, подредено, според закона, според правилата. Ала появи ли се напрежение, той губи възможността да бъде такъв, защото му крещят, карат му се, искат от него нещо, което няма място в тази подреденост. И той започва да прави грешки. Казвам ти това не за да го използваш умишлено и да го изкарваш от кожата му, в никакъв случай! — Тя предупредително вдигна ръка. — Казвам ти го само за да разбираш по-добре постъпките му.

— Разбрах, Анастасия Павловна. Ами второто?

— Какво „второто“?

Увлечена в обясненията, тя съвсем беше забравила какво бе казала в началото.

— Ами нали ми казахте, че си спомняте за Баглаев две неща — напомни й Дзюба.

Нещо болезнено бодна Настя. Възрастта, възрастта. Някога тя се гордееше с паметта си, от чиито недра всеки момент можеше да извлече всякаква информация, която някога е попадала в нея. Сега е различно. Минаха само няколко минути, а тя вече е загубила нишката на разговора, забравила е с какво започна. Лошо. Нещо трябва да се направи по въпроса.

— Да — кимна разсеяно и се опита да пропъди разстроилите я неочаквани мисли. И повтори вече твърдо: — Да. Второто. Нашият приятел Тимур Ахмедович колекционира филологически гафове. Ти знаеше ли това?

Сините очи на Ромка блеснаха и придобиха наистина неописуем цвят.

— Филологически гафове ли? Какво е това? Несвързани фрази? Глупости?

— Именно. Така че, ако искаш да го зарадваш, носи му в човчица нещичко такова — посъветва го Настя.

— А откъде може да се вземе? — попита той разсеяно.

— Ами порови се в паметта си, нали си чел маса наши служебни документи — каза Настя и веднага си прехапа езика.

„Наши служебни документи“. Какви са тези „наши“? Тя отдавна загуби право на тази дума. Пенсионерка е. В запаса е.

— Само юридически гафове събира, така ли? — уточни Дзюба.

— Само юридически — потвърди тя.

Ромка вдигна очи към тавана, сбърчи чело и замърда с устни, опитвайки се да си спомни нещо такова, после огорчено погледна Настя.

— Нищо не ми хрумва. Освен ей това: „Следата представлява човек, обут в още чисто нови валенки“. Думите са от протокол от оглед на местопроизшествие. Спомням си, че с колегите се пръснахме от смях, когато го прочетохме. Нищо друго не мога да си спомня.

Настя Каменская обаче можеше. И още как можеше! Нима е истина, че с възрастта отслабва само кратковременната памет, а дълговременната се запазва? Само за няколко минути тя бе забравила собствените си думи, но пък прекрасно си спомняше забележителните по глупост фрази от прочетените някога документи. И сега тези фрази можеха много да помогнат на младия оперативен работник Ромка.

— Записвай — каза тя с усмивка.

Дзюба веднага грабна таблета от масата.

— „При огледа на местопроизшествието е установено, че Дорина се е самоубила без признаци на насилие, тоест обесила се е правилно“ — започна да диктува тя. — Това е от оглед. Сега от рапорти на служители: „В парка бе открит трупът на Сизов, който след един час е починал в болницата“. И още, пак от рапорти: „Аз се обърнах към Карпов с молба да престане с хулиганските си действия, но той не реагира правилно на молбата, а с помощта на китарата псуваше и ме заплашваше с убийство“.

Пръстът на Роман пърхаше над сензорната клавиатура, набирайки текста. Личеше, че момчето има дълъг опит в това.

— Ех, да можех да чуя как е звучало това — замечтано каза той, като чу последния пасаж.

— Ето още нещо — продължи Настя, — от протокол за ексхумиране на труп: „Ексхумираният труп за извършване на повторно изследване беше предаден на съдебномедицинския експерт Сергеев, който след завършването на изследването бе поставен в ковчега, затворен с капака, закован с пирони, ковчегът бе спуснат в гроба, затрупан с пръст и на гроба бе придаден първоначалният му вид“.

— Клетият Йорик — престорено въздъхна Дзюба. — Клетият експерт Сергеев. Как ли се е почувствал, когато е чул това за себе си?

— Вие какво правите тука? — разнесе се звучният глас на Чистяков. — Диктовка за изпит по руски език?

Настя трепна и се обърна. Увлечена в разговора, не бе чула кога е влязъл съпругът й. Впрочем Льошка винаги се бе отличавал със завидната способност да се движи абсолютно безшумно. Не като нея, тромаво и непохватно: вечно ще закачи нещо, ще се спъне някъде.

— О, добър вечер — уплашено проговори Роман и скочи от стола.

Настя отиде при мъжа си, целуна го.

— Привет, съпруже мой. Защо плашиш хората? Прокрадваш се като обирджия в нощта.

— Ами интересно ми е с какво се занимава моята скъпоценна съпруга в мое отсъствие — усмихна се Льоша. — Ето, гледам — младежи с радост посрещаш, ограмотяваш ги. Похвално. А ще ми даде ли някой да хапна?

— Разбира се.

Ромка се разбърза да си тръгва.

— Анастасия Павловна, много ви благодаря, ще вървя.

Тя излезе от къщата заедно с Дзюба, изпрати го до външната порта, няколко пъти вдиша дълбоко, за да усети по-пълно вкуса на влажния и прохладен, но все пак пролетен, дори почти летен въздух.

— Благодаря ви — още веднъж каза Роман. — А не ви ли е страх да оставате вечер сама в такава къща? Наоколо тъмно, съседите далече, дворовете огромни, стане ли нещо — никой няма да ви чуе. Мъжът ви винаги ли се прибира толкова късно?

— А, не — разсмя се Настя. — Тъкмо обратното, той по-често остава тук, работи вкъщи, но когато отива в института си, гледа да свърши колкото може повече работа и да реши всички текущи проблеми, за да си осигури възможността още няколко дни да поседи вкъщи. Така че, когато все пак отиде на работа, се прибира към полунощ. И после, аз не съм сама вкъщи, горе винаги киснат двама калпазани, единият на осемнайсет, другият на малко повече, ама ти го видя, нали миналия път дойдохте заедно.

— Спомням си — позасмя се Ромка. — Видях този ваш Петя, дори разговарях с него. Ако и вторият е толкова смахнат на тема желязо, от тях защитници не става. Имате ли поне някакво оръжие вкъщи?

— Ами не — весело отговори Настя.

— А добре ли стреляте?

— Виж, в стрелбата наистина съм добра — засмя се тя. — Но стрелям само за собствено удоволствие, редовно ходя на стрелбището да тренирам. А в живота това едва ли ще ми послужи.

Тя си погледна часовника:

— Рома, ако искаш да хванеш мотрисата в двайсет и три и седемнайсет, трябва да побързаш.

Тя натисна копчето на ключодържателя, което отваряше отвътре малката врата в големите порти, но Дзюба още пристъпваше от крак на крак, сякаш искаше да каже още нещо.

— Какво има, Рома?

— Анастасия Павловна, бихте ли ми казали къде се провеждат нощните снимки, в които участва Томашкевич? Нали сте се поинтересували?

Настя погледна с интерес оперативния работник. Той е прав, защо да губят време? Ако се знае къде се намира в момента Ала Владимировна, защо да не отидат и да не поговорят с нея веднага? Изкушението беше толкова голямо, че Настя Каменская не можа да му се противопостави.

— Почакай малко — помоли тя. — Не си тръгвай, сега ще се върна.

Тя тичешком се върна в къщата, където Чистяков, вече преоблечен, седеше до масата в очакване на вечерята.

— Льошик, трябва да отида с Ромка до едно място — припряно избъбри тя и извади от хладилника всичко, с което бе смятала да нахрани мъжа си.

— А, много ясно — каза Чистяков. — Когато има избор между млад и стар мъж, няма никакви варианти.

— Их, Льоша — захленчи тя, докато поставяше пластмасовия контейнер в микровълновата печка, а тигана на печката, — наистина е важно, та това е моя версия, мой резултат. Не се сърди, моля ти се.

— Абе не се сърдя, не се сърдя — разсмя се Алексей. — Просто винаги е интересно да те наблюдава човек, когато се чувстваш виновна. Рядка гледка. Та ти винаги си права.

— А, това не е вярно — с облекчение разбра тя, че Льошка наистина не се сърди. — Най-често не съм права, защото постоянно изпитвам вина за собствената си непълноценност. Да тръгвам, а?

— Тичай — кимна Чистяков и отвори някаква книга. — Детето наред ли е? Някакви поръчения?

— Детето е с Петя, занесох им храна, но не съм сигурна дали са яли. Напомних за лекарствата. Микровълновата е настроена за три минути, газовия котлон под тигана трябва да изключиш след около пет — рапортува Настя, докато връзваше маратонките си. — Не забравяй да си вземеш хляб. Горчицата за месото е в хладилника.

— Хайде, тръгвай вече! — шеговито се примоли Алексей. — Да не би да не мога да се справя без тебе?

Тя изскочи навън с ключовете на колата. Дзюба послушно стоеше до самата порта, точно на мястото, където го бе оставила Настя. След няколко минути те вече излизаха от селището на шосето, което водеше към Околовръстното. До града в Подмосковието, където в един от клубовете се снимаше поредният епизод от сериала с участието на Ала Томашкевич, трябваше да пътуват около час. Разбира се, ако имаха късмет и Околовръстното не беше задръстено от тирове, на които се разрешава да пътуват само след 22 часа.