Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (11)

10

На Антон не му се ходеше в болницата. Но точно за това съществуват младшите колеги — за да вършат онова, което на старшите не им се върши. Да тичат за бира. Или ей това — да ходят по болници.

— Не, аз изобщо не разбирам какво си мислят хората! — негодуваше Дзюба, след като се върна от болницата, където заедно с Каменская бе разпитал Хрант Артурович Ханджумян. — Получаваш писма, че си поръчан, а си живееш, сякаш нищо не се е случило, и не се притесняваш! Какво трябва да имаш в главата си, за да се държиш така? И това ми било бизнесмен!

Антон с удоволствие би споделил негодуванието на Дзизба. При други обстоятелства. Но не и днес.

Защото днес трябваше да мисли за друго. За Владимир Власов, който, както се разбра, се познавал с Хрант Артурович. Нещо повече, не просто се познавал с бизнесмена, но имал определени претенции към него.

— Аз изобщо никога не бях си помислял, че там при тях, във фигурното пързаляне, всичко е толкова сложно — недоволно каза Ханджумян, — освен чистия спорт там има някакви отношения, подводни течения. Но в края на краищата аз просто се погрижих за сина си.

Преди три години в спортната школа, където тренирал Вартан, дошла заповед да се намали броят на учениците. В частност от групата, в която тренирало момчето, трябвало да се освободят двама. И треньорът на име Николай Носуленко поканил Хрант Артурович и неговата съпруга Гоар на разговор.

— Вижте сега, наредиха ми да намаля групата с двама души — казал печално. — И аз ще трябва да се разделя с вашето момче. Вартан е слабичък фигурист. Аз с удоволствие бих го оставил, разбира се, защото момчето е старателно и изобщо ми е симпатично, имаме добър контакт с него. Но нали не мога просто така да взема и да изключа от групата силно дете, разбирате ли ме? И на мен сърцето ми се къса. Но какво да направя? Ако имах възможност да се занимавам повече с Вартан, той би могъл да постигне огромни успехи. Защото съкращават групата именно затова: отпуснатото ни време на леда не е достатъчно, за да мога да се занимавам пълноценно с всички спортисти.

Ханджумян интерпретирал за себе си тези думи по определен начин: трябва да заинтересова треньора.

— А какво трябва да се направи, за да ви дадат повече време на леда? — попитал направо.

— Трябва да сме в добри отношения с директора на Двореца на спорта.

— И какво е нужно за целта?

— Ами нали разбирате… Финансирането е недостатъчно… При нас температурата на леда не се поддържа… в съблекалните температурата не е нужната.

Тези „недостатъчно“, и „не е“ се оказали многобройни. Полето за активност на Хрант Артурович било доста широко.

— Ако аз реша някои от тези проблеми, ще оставите ли детето ми? — попитал той и погледнал треньора право в очите.

Очите изглеждали честни.

— Ама разбира се! Ако аз осигуря спонсорска помощ, дирекцията непременно ще се погрижи за мен и ще ми даде повече лед. Значи ще мога да оставя Вартан и ще имам достатъчно време да се занимавам с него пълноценно. Хем не просто пълноценно, а дори повече, отколкото с другите.

С една дума, родителите и треньорът се разбрали. Вартан Ханджумян останал в групата, вместо него изключили друго момче. После се оказало, че това момче било сред поверените на втория треньор. На Владимир Власов.

И ето че Власов, вторият треньор във въпросната група, отишъл в офиса на Ханджумян да си изясняват отношенията. Казал, че е непочтено да се отнема с пари спортната кариера на способно момче, крещял, че с тази постъпка бащата на Вартан разрушавал и живота на детето, бъдещ шампион, и живота на самия Власов, начинаещ треньор, който вече никога нямало да има възможност да покаже на какво е способен, защото едва ли друг път ще му дадат да тренира толкова талантливо дете.

Хрант Артурович повикал охраната и наредил да изхвърлят скандалджията. Власов не се появил повече — нито идвал, нито се обаждал. Конфликтът можело да се смята за изчерпан. Скоро Хрант Артурович научил от сина си, че вторият треньор е напуснал и вече не работи с групата, а вместо него сега втори треньор станала фигуристка от по-горната възрастова група, с която основният треньор бил в любовна връзка. Те скоро се оженили и тренирали групата заедно.

Ала не задълго. След година или малко по-късно треньорът загинал, а неговата млада вдовица напуснала треньорската работа. Разформирали групата, така че сега Вартан тренирал в друга спортна школа.

Значи Николай Носуленко е загинал преди около две години… А нали Роман беше тръгнал да търси точно него, когато Антон го спря и му нареди да се занимава с алибито На Власов. Върви, че разбери сега по-добре ли е станало, или по-лошо.

— Как е загинал Носуленко? — попита Антон. — Убийство?

— Ханджумян казва — автомобилна катастрофа. Но той може да не знае какво е станало в действителност. Трябва да уточним.

— Ами уточнявай, какво седиш! — ядосано се сопна Антон. Дзюба обидено изсумтя и се зарови в компютъра.

„Защо ли бях толкова груб с него? — смъмри се наум Сташис. — Държа се като капризна мацка, поддавам се на собственото си настроение. Ако излезе, че Носуленко е бил убит, се оформя една хубава верижка. Конфликт с Ханджумян — покушение срещу него, конфликт с треньора — убийство. Та нали Власов не може да не е обвинявал Носуленко за това, че негов ученик, талантлив спортист, е бил отписан от групата. Той не може да не е разбрал, че треньорът и бащата на Вартан са имали уговорка. Естествено, е разбрал, инак не би отишъл да вдига скандал при Ханджумян. А преди това сигурно се е опитал да се разправя и с Носуленко. Всичко е свързано с Власов. Не, не всичко. За моментите, когато са убити Болтенков и Ефимова, Власов има алиби. Две срещу две. Петдесет на петдесет. Дяволска работа!“

— Да вървим при Баглаев — изкомандва той. — Трябва да му кажем за Ханджумян. Той трябва да е в течение, защото за нас е важно да знаем какво ще кажат балистиците за куршума и за гилзата. И внимавай да не се изтървеш за нещо, Баглаев да не научи за нашите подвизи. Разбра ли ме?

Дзюба не отговори. Дори не кимна в знак на съгласие. Мълчаливо изключи компютъра и само шибна Антон с пронизващия поглед на сините си очи. В тези очи нямаше нито злоба, нито омраза. В тях имаше непробиваемо като леден айсберг упорство.

— Е, и какво общо има тук този бизнесмен? — мрачно попита Тимур Ахмедович Баглаев. — Не виждам връзка с убийството на Болтенков. Нещо ме мотаете вие…

Антон започна да обяснява объркано за свидетелите, които бяха разпитали с Дзюба за конфликти между Ламзин и Болтенков, та някой от тях споменал името Насуленко, а след него изникнало и името на Ханджумян, докато накрая изведнъж се разбрало, че преди два дни срещу този Ханджумян било извършено покушение с огнестрелно оръжие. Обясненията излизаха твърде несвързани и колкото повече говореше Антон, толкова по-ясно виждаше, че следователят не му вярва.

И изведнъж Дзюба, който до този момент бе мълчал, го прекъсна:

— Болтенков е тренирал ученик, който е имал основание да отмъщава на треньора си. И същият ученик имал сериозен конфликт с Ханджумян.

Антон се задави и млъкна. „Ех, кой те дърпаше за езика, непослушно момче такова! Нали те предупреждавах: гледай да не се изтървеш.“

Баглаев предъвка устни, позасмя се, кимна.

— Тоест вие ми предлагате друг заподозрян? Правилно ли ви разбрах?

— Не, Тимур Ахмедович — запази пълно спокойствие Дзюба, с което доста учуди Антон, — търсим връзка на този ученик с Ламзин. И ако намерим такава, ще можем смело за говорим за група, състояща се от поне двама души. Ламзин е убил Болтенков, а вторият съучастник се е опитал да убие Ханджумян. Защото оръжието от покушението над Болтенков не е намерено, така че не е изключено от него да са се възползвали втори път. Има смисъл да се провери.

Охооо! Това вече Антон не беше го очаквал от Ромка. Хем колко подредено изглежда, като го слушаш! Така и версията на следователя за виновността на Ламзин не се подлага на съмнение, което е важно.

— Има смисъл — съгласи се Баглаев. — Умно. Браво. Намерете ми връзка на този човек с Ламзин.

Те побързаха да се махнат от очите на Тимур Ахмедович, докато не ги е разобличил.

— Ти къде се научи да лъжеш така? — дори не се помъчи да скрие одобрението и възхищението си Сташис. — Хем без подготовка — раз и готово. Пак добре, че Ахмедич не попита за името на човека и не поиска да го разпита лично. Хубаво щяхме да се подредим… Човек на риска си, Ромка.

Дзюба нищо не отговори. Антон го погледна по-внимателно.

— Ромка, не го усуквай! — каза строго. — Признай си: да не би да вярваш в това, което каза на следователя? Да не смяташ, че Власов е свързан с убийството на Болтенков? Ами че той има алиби, ти лично го провери. Откъде ти хрумнаха такива мисли? Знаеш нещо, което аз не знам? Имаш някаква информация за неговата връзка с Ламзин, така ли?

— Нищо нямам — тихо и отчетливо отговори Дзюба. — И нищо такова не мисля. Просто видях, че ти не можеш разбираемо да обясниш на Баглаев какво искаме, без да се издадем. Ти се опита да излъжеш и не успя. Наложи се аз да го направя. Това е.

— Какво ти става, Рома? Напоследък не приличаш на себе си. По-рано не беше такъв.

Дзюба вирна глава, обърна се към Антон.

— Ти не приличаш на себе си — отвърна сърдито той. — Ти не беше такъв по-рано. Постоянно си ядосан, всичко те дразни. Изобщо не искаш да мислиш за работата, сякаш ти е омръзнала. Аз исках да се уча от тебе, толкова се радвах, когато ми помогна да се преместя на „Петровка“, мислех си: „Ето, сега ще започне нов живот, ще имам наставник, който ще ме научи, ще ми покаже, ще ми помогне“. А ти… Разбирам, имаш проблеми, но може би си мислиш, че никой друг ги няма? Всички живеят като в рая, а само ти страдаш? На всички им е трудно, на всички се случва нещо неприятно, но не може така… Човекът лежи в следствения арест, следователят е сигурен, че той е виновен, а ние колкото повече ровим, толкова повече разбираме, че заподозрените може да са колкото щеш и мотивите може да са цял милион, но на теб сякаш ти е все едно. Аз, между другото, намерих свидетел, който подробно описа с какви дрехи Ламзин е изскочил от къщи вечерта на убийството. Същите, които са му иззели. И по тях няма никакви следи. Но на теб и това не ти е интересно. Само едно те вълнува: началството да не ни се кара и следователят да не ти отнесе главата. Ако си решил да ме учиш и на това, по-добре да се върна в района си.

На Антон му притъмня пред очите от моментално стоварилия се върху него срам. Нима толкова личи, че е престанал да мисли за работата, че е загрижен само за личните си проблеми? Беше достатъчно здравомислещ и самокритичен, за да осъзнава сам: работата, която му беше толкова любима, е отишла на заден план, главата му е пълна със съвсем други мисли и те му пречат. Но се бе надявал, че никой, освен него не забелязва това. Излиза, че се е заблуждавал. Ромка вижда всичко и го осъжда. А кой друг го вижда? Серьога Зарубин? Каменская? Не, Каменская едва ли е в течение на неговите проблеми с бавачката и децата… Впрочем защо „едва ли“? Тя работи при Стасов, познават се от много години и от толкова години познава и Лиза. И със Зарубин са приятели, а Кузмич пък знае всичко за Антон. Ох, дявол да го вземе! Ако и Анастасия Павловна мисли като Ромка, тогава позорът е направо непоносим! Когато работиха заедно по убийството в театъра, тя толкова хвалеше неговия професионализъм… Сега сигурно е разочарована…

Трябва да се стегне. В края на краищата, напускането на бавачката не е проблем, който трябва да се реши точно днес, за това може да помисли и утре, както би казала Скарлет О’Хара. Виж, убийствата, които трябва да се разкрият, са нещо неотложно.

Защото престъпленията са поне три в едно: Ефимова, Болтенков и Ханджумян. А може би и Носуленко, ако се разбере, че автомобилната катастрофа не е била случайна.

— Ти успя ли да изясниш нещо за гибелта на Носуленко? — попита той Дзюба, като се стараеше да не среща погледа му.

— Загинал е в автомобилна катастрофа, когато е бил на почивка в Гърция. С кола под наем. Пътувал е с жена си и с нейна приятелка. Жените са се отървали с травми, но Носуленко е загинал. Той е шофирал. Бил е на градус. Всъщност всички са били доста пийнали — възсухо отговори Роман.

— Тоест няма никакви съмнения?

— Никакви.

Значи имаме само два трупа и един ранен. Все пак е по-леко.

— Знае ли се нещо за жената на Носуленко?

— Само името и годината на раждане, не успях да науча нищо повече.

— Обаждай се, разучи — въздъхна Антон и се качи в колата. — Научи къде живее и работи, ще отидем да си поговорим с нея. Между другото, ще се отбием до един магазин, трябва да купя дънки на Васка, обещах да й подаря по случай завършването на учебната година.

Слънцето до такава степен бе затоплило града, че му се прииска да отвори прозореца. Нищо че около шосето се носеше мирис на автомобилни газове и пушеци, все пак не беше възможно те да победят усещането за летен въздух, нахлуващ отвън. Редом с колата на Антон се движеше някаква таратайка. Дзюба се обаждаше някъде и разпитваше за нещо, но гласът му почти напълно се губеше сред звуците, издавани от старата кола.

Сташис отново неволно кривна подир мислите си към своите собствени перспективи: интересно дали Еля ще постави въпроса за колата, когато напусне? Защото колата е нейна, тя просто любезно я предостави на Антон, за да я използва.

С крайчеца на окото си забеляза как се промени лицето на Дзюба и с какъв стъписан жест той отпусна на коленете си ръката със стиснатия в нея телефон.

— Какво? — извърна се към него Антон. — Имаме ли адреса?

— Имаме адреса — със странен глас отговори Роман. — Само че смисъл няма.

— Не разбрах.

— Убита е.

— Кой е убит? — не разбра Антон.

Вниманието му отново се насочи към пътната ситуация: минаваха по крайно несполучливо регулирано кръстовище с пешеходна пътека, която започваше около три метра след завоя надясно. Много шофьори, които завършваха маневрата в последните секунди на разрешаващия сигнал, бяха принудени да спират пред „зебрата“ и пречеха на колите, пътуващи в перпендикулярната посока. Налагаше се с всички сили да натискат клаксоните и изкусно да маневрират, та все пак да прекосят платното.

— Жената на Носуленко е убита.

Сташис нервно помръдна рамене и натисна копчето, с което се вдигаше стъклото. Заради шума не чуваше добре Рома. По-точно добре го бе чул, но не беше сигурен в чутото. Той бе изрекъл нещо странно.

— Кой е убит? — повтори отново. — Извинявай, беше шумно, не те чух добре.

— Галина Носуленко е убита. Престъплението е разкрито, виновният е осъден.

— Кога?

— Преди седем месеца, през октомври дванайсета годи — на. Бързо са го разкрили, за няколко денонощия. Осъдили са виновния през декември.

— Много експедитивно — измърмори Антон. — И кой е бил той?

— Мигрант, работник от Таджикистан. С цел грабеж. Тоха, той я е застрелял.

— Как така застрелял? — учуди се Антон. — Не може да бъде! Откъде работник мигрант от Таджикистан ще има огнестрелно оръжие? Това е съвсем друго ниво! А ако е имал, значи или в действителност не е работник мигрант, или е имал друг мотив. Къде е делото? В архива на кой съд? Къде е извършено престъплението?

— В района на „Рубльовка“. Галина Носуленко е работела там в скъп СПА салон, била е масажистка. Не е имала кола, вървяла е пеша по края на гората към мотрисата.

— Така значи. Ами фигурното пързаляне? Треньорската работа? Сияещият лед и учениците шампиони? Може това да е някоя друга Носуленко?

— Името и годината на раждане съвпадат. Но ще проверя още веднъж.

Пак „Рубльовка“. Поредното съвпадение? Впрочем Ефимова е била убита далече от мястото, където се е намирала къщата. Намерили са я в собствената й кола, паркирана близо до салона за красота, в който Ина Викторовна редов — но посещавала козметичката, солариума и някакви други процедури. СПА салон. Салон за красота. „Рубльовка“. По дяволите, нима това е точката, където се заражда нова версия? Но как, как може да бъдат свързани тези престъпления? Треньор по фигурно пързаляне, бизнесмен, чиновничка от Държавната дума, масажистка от СПА салон. Ясно е, че връзката между всички е фигурното пързаляне, към него всеки от тези хора има някакво отношение. Но връзката между Ефимова и Носуленко е някак прекалено… Явна ли… Сякаш те трябва да бъдат изключени от тази верига. В едната група остават Болтенков и Ханджумян, в другата — дамите. И начините на извършване на престъпленията са различни. Три огнестрелни нападения и едно с нож. По този признак трябва да бъде изключена Ефимова. Ах, да му се не види, нищо не се оформя!

Но не му се искаше да ходи при полицаите, обслужващи района на „Рубльовка“. Заради убийството на Ефимова вече и без това ги бяха изтормозили с въпроси! А после и Антон ги подхвана с този пожар. Нищо няма да му кажат просто така. Трябва да търси обиколни пътища.

Дзюба все още набираше някакви телефони и като намери удобен момент на поредното кръстовище, Антон също извади своя. Ами ако Каменская помогне?

— На „Рубльовка“ ли? — попита тя. — Да, имам познати. Ако успея да ги хвана по телефона, ще опитам да науча.

— Там полицаите ми имат зъб — заоправдава се Антон, — така че по-добре изобщо да не споменавате името ми. Дошъл съм им до гуша.

— Че кой говори за полицаи? — позасмя се Анастасия Павловна. — С полицаите някак не успях да се сприятеля навремето. Специализирах се най-вече по следователите.

От магазина, където Антон смяташе да купи дънки на дъщеря си, тъкмо тръгваше кола и Сташис успя да паркира на удобно място, точно до входа.

— Постой тук — каза на Дзюба. — Няма да се бавя много. Но и Роман се заизмъква от купето.

— Ще си купя нещо за хапване — обясни той.

— И това не е лошо — съгласи се Антон.

Дънки, каквито си бе представял за подарък на Василиса, за съжаление, нямаше. Той искаше светли изтъркани, но от номера, който му трябваше, имаше само тъмносини, сиви и черни. Светлосини намери, но с два номера по-големи. Антон се разстрои, но после се сети да се обади на дъщеря си. Защото светлосини искаше той. Ами ако Васка харесва друг цвят?

— Тате, светлосините са банални — авторитетно заяви десетгодишното момиче. — По-добре сиви. Освен това не просто изтъркани, но и скъсани.

Сташис въздъхна с облекчение: именно сивите дънки бяха скъсани, всички останали модели бяха само изтъркани. Плати и почти се затича към колата. Дзюба се бе облегнал на нея и бе подложил лицето си на слънцето. Торбичката с храна стоеше до краката му, направо на асфалта.

— Сега накъде? — попита Роман и лениво отвори очи, които бяха замижали от ярката слънчева светлина.

Така де, накъде сега? Имаха адреса на Галина Носуленко, но какъв смисъл имаше да ходят на мястото, където е живяла убитата жена? По-точно смисъл щеше да има, ако знаеха със сигурност, че в жилището е останал някой от близките й, който добре е познавал живота на Галина и може да разкаже нещо важно. А такава информация засега те нямаха. Впрочем възможно е Роман да знае нещо и да мълчи. Напоследък е станал потаен. А за свидетеля, който описал дрехите на арестувания Ламзин, каза едва сега. На следователя пък, изглежда, изобщо не го е споменавал. Добре де, за следователя както и да е, разбираемо е, на него такава информация няма да му хареса. Но защо не е казал на Антон? Изглежда, Роман просто е престанал да споделя информация със Сташис, като е видял, че на него не му е до работата. Лошо. Всичко това е много лошо.

— С кого е живеела Носуленко? — попита Антон.

— Отначало с мъжа си, после, след неговата смърт — сама. Може да е съжителствала с някого, но не е бил регистриран такъв.

— Жилището приватизирано ли е? Кой го е получил след смъртта на Галина?

— Нямам представа.

— Но там сигурно живее някой?

— Тоха, не знам. Не съм гениален детектив. Трябва да търсим участъковия и да попитаме него.

— Ами да вървим тогава — раздразнено отговори Антон.

И веднага се чу отстрани. Отново го досрамя. Опита се да разбере трябва ли да се извини на Роман, но се обади Каменская.

— Не отиваме на адреса на Носуленко — замислено съобщи той на Дзюба. — Отиваме на „Рубльовка“, в салона, където тя е работела.

Оръжието, с което била застреляна Галина, така и не било намерено. Но от експертизата на куршума, изваден от трупа, и намерената на местопрестъплението гилза можело да се направи извод, че изстрелът е бил от преправен травматик. Задържаният по подозрение в убийството работник мигрант, който зле владеел руски, признал, че извършил престъплението много пиян, уплашил се от извършеното и изхвърлил пистолета. Къде — не помнел. В някаква вода, но не помнел нито името на местността, нито на водоема. „Стигнах до Москва, слязох на Беларуската гара, прекачих се и около час и половина пътувах с друга мотриса към областта“ — това било всичко, което успели да чуят от него. Той не могъл да обясни дори посоката, в която се движела тази друга мотриса. Впрочем не е за чудене, щом е бил толкова пиян. В този случай човек не може да се ориентира и по условните час и половина: може да се окаже, че е пътувал и четиресет минути, и цели три часа.

Естествено, следователят, с когото разговаряла Каменская, не си спомнял нито едно име на свидетел по делото. Но си спомнял, че като близка приятелка на потърпевшата фигурирала собственичката на салона, в който работела Галина Носуленко. Тъкмо с нея искаше да се срещне Антон.

Този път адвокатът Кирган отиде при следователя Баглаев с твърдото намерение да получи разрешение за разпит на нов свидетел. Отказът, получен миналия път, беше очакван и честно казано, напълно справедлив. Днес обаче ситуацията бе друга и Виталий Николаевич нямаше намерение да се предава.

— Може да се наложи да чакаме — каза той на ситнящия до него нисичък дебеланко пенсионер, открития от Роман Дзюба свидетел, който живеел на третия етаж във входа на Валерий Ламзин. — И то може би дълго. Най-тъжното е, че нашето чакане може да се окаже безрезултатно и следователят да откаже да ви разпита. Така че напразно да си загубим времето. Но аз ще се постарая да направя всичко възможно това да не се случи. Много се надявам, че няма по някое време да се разбързате за някъде или да кажете, че сте уморен. Нали разбирате, става дума за съдбата на човек, обвинен в тежко престъпление, и то обвинен незаслужено.

— Дума да няма, всичко разбирам — енергично кимаше свидетелят и се стараеше да не изостава от бързо крачещия дългокрак адвокат. — Аз имам време, готов съм да чакам колкото трябва, че то какви са тия работи — да вкарват невинен човек в затвора, Валерий Петрович е направо светец, колко хлапета безделници вкара в пътя, та да не се мотаят из улиците.

Днес дежурният на входа прояви невероятна бдителност, дълго изучава удостоверението на адвоката и паспорта на свидетеля, после изсумтя:

— Обадете се на следователя, той да разреши.

Кирган добросъвестно позвъни, като очакваше да чуе оставащи без отговор дълги сигнали.

Но Баглаев вдигна:

— В момента имам очна ставка. Ще се освободя най-рано след час.

— Ще почакам — веднага отговори Виталий Николаевич. — Със свидетеля.

— Предайте слушалката на дежурния. — И по гласа на следователя пролича колко е недоволен.

Но… нали адвокатът не току-така се бе убедил, че Тимур Ахмедович стриктно спазва наказателнопроцесуалния кодекс. И не изпитва влечение към евтини похвати.

Наложи се да чакат много по-дълго от обещания час и през цялото това време Виталий Николаевич търпеливо слушаше многобройните истории за това, какъв прекрасен съсед и почтен човек бил Валерий Петрович Ламзин. Очната ставка свърши, Баглаев излезе от кабинета, поздрави с кимване адвоката и мълчаливо го подмина. Върна се чак след двайсет минути.

— Заповядайте — подхвърли в движение.

Свидетелят с готовност скочи от мястото си, но Кирган го спря с жест:

— Почакайте, моля, първо трябва да си поговоря със следователя.

Този път Баглаев веднага си спомни името и бащиното на адвоката. Впрочем нищо чудно, нали се бяха видели съвсем наскоро, когато в присъствието на адвоката запознаваха заподозрения с резултатите от експертизата. В експертното заключение се казваше, че по представените за изследване дрехи не са намерени следи от барутни частици и нагар. Ако Кирган знаеше още тогава, че Роман е намерил свидетеля, той щеше да заяви искането си за неговия разпит в края на следственото действие и тогава следователят просто щеше да внесе това искане в протокола. Но Роман, за съжаление, намери този словоохотлив свидетел денонощие по-късно, така че адвокатът трябваше да действа по обичайния ред, тоест да напише дълго искане с пълна обосновка: „Така и така, на мен, адвокат Виталий Николаевич Кирган, ми стана известно, че гражданинът еди-кой си, живеещ еди къде си, притежава сведения, потвърждаващи еди-какво си и еди-какво си“.

— Какво има този път, Виталий Николаевич? — недружелюбно попита Баглаев. — Още някаква страшна история за възможно отмъщение?

— Уви — картинно разпери ръце адвокатът. — Всичко е много по-прозаично. Имам свидетел, който е видял Ламзин, докато той е слизал по стълбището след Болтенков.

— Така. И какво?

— Той е видял добре с какви дрехи е бил Ламзин. И може да ги опише подробно. Описанието им напълно съвпада с описанието на дрехите, които бяха представени на експертизата. С други думи, Ламзин ви е предоставил именно дрехите, с които е бил облечен, когато е изтичал след Болтенков, а по тях, както установи експертизата, няма никакви следи. А вие се съмнявахте и не скрихте своите съмнения, Тимур Ахмедович. Лично вие казахте, че Ламзин може да ви е предоставил всякакви дрехи, а не онези, с които действително е бил облечен в момента на изстрела, имал е всички възможности за това. И именно затова резултатът от експертизата не ви убеди. Ето, аз ви намерих свидетел.

— Дайте искането. — Баглаев протегна ръка, без да поглежда адвоката. — Ще го видя.

Кирган му подаде двата екземпляра. Изчака не повече от минута, през която внимателно следеше очите на следователя, сновящи по редовете.

— Тимур Ахмедович, а може би ще ни разпитате?

— Ще разгледам искането ви и ще съобщя решението си — сухо отговори Баглаев.

— Тимур Ахмедович, аз съм сигурен, че ще вземете положително решение. Работата е очевидна, не бива да се отказвате от такова доказателство. А човекът седи в коридора. Няма да ви отнемем много време.

Изразът на лицето на Баглаев беше странен. Именно такъв израз Кирган обикновено виждаше у хора, които разбират, че е настъпил моментът, в който те трябва да вземат неприятно за тях решение. При следователите такива моменти най-често бяха свързани с ясното разбиране, че версията, над която те толкова упорито са работили и в която твърдо са вярвали, не просто се е разклатила, а практически е рухнала. А заради тази версия вече са били взети процесуални решения, за които ще трябва да се отчитат и пред съда, и пред собственото си ръководство. А понякога и пред съвестта си.

Кирган търпеливо чакаше. От опит знаеше, че в такива моменти понякога трябва да донатисне, но понякога е по-добре да премълчи, за да не развали работата. Тимур Ахмедович явно беше от хората, които не понасят никакъв натиск.

— Давайте свидетеля си — каза той най-сетне.

„Значи нещо става — мислеше си Кирган, докато слушаше как свидетелят отговаря на въпросите на Баглаев. — Някаква информация все пак си е проправила път до съзнанието на следователя и го е накарала да се усъмни във виновността на моя подзащитен. Добре, добре.“

Собственичката на СПА салона, в който до смъртта си бе работила Галина Носуленко, изглеждаше елегантна и добре поддържана, правеше впечатление на делова и заможна дама. Но това впечатление се изгубваше още щом тя си отвореше устата. Тя заговори и пред оперативните работници застана обикновено девойче от съседския двор, което не пренебрегва ненормативната лексика и така и не надраства уличния изговор.

— Галя тренираше фигурно пързаляне в същата спортна школа, в която беше треньор Коля, но в старшата група, а децата на Коля бяха по-малки. Леле, колко я харесваше Коля — ужас просто — на драго сърце разказа тя. — А пък Галка от своя страна страшно искаше да се омъжи за него. Ходеха близо две години, докато той узря. Галка просто си мреше да се омъжи за московчанин, та да се уреди някак, нали беше от провинцията, квартирите са скъпи. Пък и изобщо. В спорта не й вървеше много, с една дума, не направи кариера, не спечели пари, а нали трябва някак да живее. Та затова се лепна за Коля. Че к’во? Треньор момчето, симпатично едно, вярно, не го биеха парите, но пък имаше жилище, поне като начало имаше за какво да се хване, а после да напредва. И аз минах по тоя път, Галя вземаше пример от мен, навремето бяхме наели квартира заедно, ама тя тогава тъкмо беше пристигнала, а аз вече бях след първия развод. Е, с една дума, Галка се омъжи за Коля, отначало работеше с него, той я взе като втори треньор в групата си, после видя, че доходът не струва, и изкара курс за масажисти. Аз по това време вече за втори път бях омъжена, мъжът ми ми купи този салон, та взех Галка при мен. Че защо да не помогна на приятелката си? Плащам добре, и клиентите ни са богати, оставят големи бакшиши, така че не можеше да се оплаква от живота.

— Разказвала ли ви е нещо за Владимир Власов? — попита Антон.

Собственичката на салона сбърчи челце, по което не се мярна дори сянка от спомени.

— А кой е той?

— Работил е при Николай като втори треньор.

— Ах, този ли! — зарадва се тя. — Ами да, Галка говореше за някакъв Вова, май Власов му беше фамилното име.

— И какво говореше?

— Ами разказваше как го пъдела от пързалката — кой знае защо с доволен тон съобщи приятелката на убитата Галина.

— Ама какво, направо го гонела, така ли? — не повярва Антон. — И ви е разказвала за това?

— Че какво толкова? От какво да се притеснява? Живот е това. Или ти — или тебе. Тук всички средства са позволени. Галка специално следяла всяка крачка на тоя Вова, за всяка негова грешка докладвала на треньора, тоест на Коля. Оплаквала се, дори честичко и послъгвала, клеветяла го.

— Например за какво?

— Че Вова пиел. Не, не си мислете, той наистина попийвал, вярно било. Просто може би не толкова много и не толкова често, както казвала тя и както й вярвал Коля. Та с една дума, Талка отдавна вече спеше с Коля, когато между Вова и бащата на някакво момче, ученик, избухна конфликт. Разбира се, Коля научил и казал: „Досега ти просто пиеше и идваше на работа миришещ на алкохол — търпях това, но сега вече вдигаш скандали с родители и аз повече няма да те държа. Махай се, на твоето място ще взема Галя“. С една дума, Талка постигна целта си: получи съпруг, работа, жилище и постоянно московско жителство.

— А после какво стана? — любопитно попита Дзюба.

— Тоя Вова я срещнал някъде около женската съблекалня и й вдигнал скандал, нарекъл я кучка, крещял й, че нарочно е скалъпила всичко това. Е, Галя му казала в очите всичко, което мислела. Че на тоя свят всеки отговаря сам за себе си и всеки трябва сам да си урежда живота. Нещо такова.

Значи Николай Носуленко е уволнил Власов. И Галина е имала пръст в това, и то голям пръст. Така че Власов може да е имал зъб и на двамата.

Но Николай е загинал в Гърция и бившият спортист не може да е имал никакво отношение към смъртта му. Галина е била застреляна при опит за грабеж от някакъв работник. Застреляна с преправен травматик.

Не, нещо не се връзва. Има някакво разминаване. От самото начало всичко е неправилно. Информацията по делото е събирана без система, без ясна насоченост и до днес се е превърнала в огромна безформена купчина. И то защото следствието се е насочило към едно, а Дзюба и адвокатът — към друго. Без Баглаев по-нататъшната работа е невъзможна, но трябва да се изгради убедителна поредица от аргументи, за да го накарат ако не да се откаже напълно, то поне да постави под съмнение версията за виновността на Валерий Ламзин.

Значи ще трябва всичко да се започне отначало.

— Трябва да съберем максимално пълна информация за Власов — направи извода Каменская. — Прав сте, Антоне, получи се наистина някаква каша от късчета. Ние търсехме всички възможни кандидати за заподозрян, а сега не можем да свържем нишките.

В парка „Ермитаж“, точно срещу сградата на Градското управление на вътрешните работи на „Петровка“, в този час беше многолюдно. Сташис, Дзюба и Каменская бавно се разхождаха от фонтана покрай паметника на влюбените до паметника на Виктор Юго и обратно.

— Но нали нещата са очевидни! — палеше се Роман. — Пострадали са всички, на които тоя Власов е имал зъб. Нима това не е достатъчно на следователя?

— Обаче не знаем всички или не всички — възрази Каменская. — И треньорът Носуленко не се вписва в това, загинал е при автомобилна катастрофа. И между другото, вашата Ефимова също не ми е убедителна. Тя е убита с нож, докато при другите три престъпления имаме работа с огнестрелно оръжие. Защо престъпникът ще променя начина? Още повече че, както сами казвате, Власов има алиби и за момента на убийството на Ефимова, и за момента на убийството на Болтенков. С такива сведения следователят живи ще ви погребе и между другото, ще бъде прав. А проверихте ли алибито на Власов за момента на покушението срещу Ханджумян?

— Не сме още, проверяваме го — отговори Антон.

— А за Галина Носуленко?

— Ами това е било отдавна, през октомври миналата година, какво ти тук алиби — въздъхна Дзюба. — Никой няма да си спомни със сигурност.

— Значи, за да убедим вашия следовател, ние имаме само един факт: извършването на двете убийства — на Болтенков и на Галина Носуленко — с помощта на преправен травматик, който така и не е намерен — направи извод Каменская. — Освен това не се знае дали този травматик е бил един и същ, или са били различни. За да имаме поне приблизителна представа, трябва да поговорим с балистиците, но неофициално. А за целта трябва да разполагаме със заключения за двата куршума и за гилзите, та експертите да могат да видят изследователската част. Да се надяваме, че вие ще получите от Баглаев експертизата за оръжието, с което е стреляно по Ханджумян. Аз знам името на експерта, който е правил изследването по делото на Носуленко. Ако ми кажете кой е правил експертизата по Болтенков и на кого е възложено да изследва куршума от нападението над Ханджумян, аз ще се постарая да науча всичко, което ни трябва.

Не гарантирам резултат, но ще се постарая. Ако се появят основания да считаме, че поне в два от трите случая е било използвано едно и също оръжие, вие ще имате с какво да се явите пред следователя.

— А ако не се появят такива основания? — песимистично попита Сташис. — Предчувствам аз, че няма да се появят.

— Може би — въздъхна Каменская. — Всичко може да се случи. Тогава трябва да търсим подкрепа на вашата версия на други места. Именно затова ви предлагам внимателно да проучите спортния път на вашия човек Власов.

Оперативните работници изпратиха Каменская до колата й.

— Ти правиш ли изобщо нещо по сдобиването с огнестрелното оръжие? — строго попита Антон, когато останаха сами.

Роман мрачно кимна. С това се занимаваше главно Фьодор Улянцев, но той търсеше доказателства, че с травматичен пистолет се е сдобил и го е преправил Валерий Ламзин. А Дзюба трябваше да се съсредоточи върху Власов. Наложи се той да задейства свои източници на информация, но нали един млад оперативен работник обикновено няма много такива. Така че източниците са си източници, но се налагаше повече тичане.

— Доколкото разбирам, нищо — позасмя се Сташис. — Добре, да се прибираме. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Следващите два дни минаха в такова тичане за Дзюба, че вечер, а по-точно — посред нощ, той не само рухваше без сили, но и почти не си спомняше какво е правил, къде е ходил, с кого е разговарял и — най-важното — какво е успял да научи. Трудно заспиваше, въртеше се на дивана си, от време на време преобръщаше възглавницата и с ужас си представяше наближаващата сутрин: ще се събуди и няма да помни нищо, и няма да може да свърже фактите, и обща картина няма да изплува.

На третия ден сутринта се обади на Антон и му каза, че ще отиде в службата към обяд. Без никакви обяснения. Това й е хубавото на работата на оперативния работник: понякога можеш нищо да не обясняваш дори на най-близкия си колега. Роман погледна окачения от външната страна на прозореца термометър, убеди се, че времето е топло, облече нова тъмносиня тениска и любимите си стари дънки, пъхна крака в маратонките и тръгна към Тамила Варламовна Аласания.

Този път му отвори самата журналистка.

— Заповядайте — покани го тя. — Дори не се учудих, когато ми се обадихте, Рома. Нали може да ви наричам така?

— Разбира се — смути се Дзюба. — Наричайте ме както ви е удобно.

Да го нарича, ако ще, Ромочка, ако ще, Ромчик, ако ще, Рижик — както иска да го нарича, само дано знае това, което той толкова наложително трябва да научи.

— Защо не се учудихте?

— Ами спомням си как ме слушахте — разсмя се Тамила. — Със зяпнала уста. Попивахте всяка дума. Е, вашият колега изобщо не ме слушаше, не му беше интересно.

Да бе, не му било интересно… Тя ако знаеше!

И отново, както и първия път, Роман трябваше да мине по дългия коридор, изпълнен с проникващи от кухнята вкусни миризми. Но днес тези миризми и възможните перспективи да го нагостят, не го вълнуваха. Днес беше един от редките дни, когато от умора Роман Дзюба губеше апетит. Дори от самата мисъл за ядене му се повдигаше.

И той отново седеше в малката задимена стая с широко отворен прозорец. Само дето този път компютърът беше изключен. И го нямаше Антон.

— Питайте — разреши Тамила и седна на диванчето. — Какво друго ви интересува?

— Спомняте ли си фигуриста Владимир Власов?

Тамила вдигна очи към тавана, отрупаните с едри сребърни пръстени пръсти затропаха по коляното й.

— Така отведнъж не се сещам — отговори тя накрая. — Трябва да погледна архивите си. През кои години се е състезавал?

— Той е роден през осемдесета година.

— Е, ако имам нещо за него, то, слава богу, ще е в компютъра. Сега, почакайте.

Тя се премести на стола и включи компютъра.

— Щом е роден през осемдесета, значи се е състезавал вече, когато всичко вкарвах в компютъра — поясни журналистката, докато чакаше машината да заработи пълноценно. — Ако беше по-голям, трябваше да търся в хартиения архив, в папките, а в тях е голямо безредие. Все не ми стига времето да подредя хубаво старите си бележки. Както се шегува моят внук: във вид, удобен за логаритмуване.

Тамила отвори няколко файла поред и весело съобщи:

— Ама разбира се, ето го вашия Владимир Власов, шампион на Русия младша възраст, като индивидуален състезател, после влиза в двойка, последната му партньорка е Третякова, последният треньор — Людмила Волинец, а преди това е тренирал при покойния Миша Болтенков. Той ли е?

— Той е! — радостно възкликна Дзюба.

— Тогава почакайте още минутка, набързо ще прегледам бележките си, за да си възстановя спомените.

Роман търпеливо чакаше и наблюдаваше журналистката, която четеше текстове на екрана. Текстовете бяха различни по обем, от два-три реда до няколко страници.

— Спомних си всичко. Е, какво искате да научите за Власов?

— Интересуват ме състезанията, при които той вече е бил в двойка с Третякова и се е борел за място в националния отбор.

— Да, да — разсеяно отговори Тамила, докато търсеше нужното й място. — Ето, намерих. Шампионатът на Русия. Спомням си, спомням си. Ами ето, записала съм, че двойката Третякова-Власов се е представила много добре и присъденото им четвърто място е изненадало много хора. Всички са били сигурни, че те ще вземат бронзов медал, ако не и сребърен. Толкова вдъхновено се състезаваха! Изпълниха всичко прекрасно, буквално всичко.

— Вие казахте: много хора били изненадани — предпазливо забеляза Роман. — Много, но не всички, така ли?

— Умно момче! — разсмя се Тамила Варламовна. — От вас ще излезе добър детектив. Умеете да слушате. Аз пък, дъртофелницата, вече не умея да говоря така, че да не могат да се хванат за думите ми. Губя си хватката, възраст, какво да се прави.

— Е, та какво стана все пак? — не мирясваше Дзюба, вече разбрал, че е намерил онова, заради което бе дошъл при спортната журналистка.

— Нищо необичайно. Банално ощетиха децата. Трябвало е да вкарат в националния друга двойка, от която е била заинтересована Федерацията — и са я вкарали. Макар че онези, които влязоха в националния, се бяха представили обективно по-зле. Това стана още при старата съдийска система и беше достатъчно чисто и просто да получиш пет от девет гласа. Ако не бяха сменили един съдия, двойката Третякова-Власов определено щеше да се качи на пиедестала. Но децата извадиха ужасно лош късмет. Смениха един съдия. И това се оказа лошо за тях: новият съдия бе ориентиран в определена посока.

— Сменили са съдия? А защо? Нарочно, за да се вкара в националния отбор друга двойка? — започна да сипе въпроси Дзюба. — Чия е била инициативата?

— О, какво говорите, в тази работа инициатива е невъзможна. Списъците на съдиите се съставяха много преди състезанията, горе-долу месец предварително, и бяха нужни солидни основания, за да бъде изваден от списъка някой съдия и да бъде сложен резервен преди самото начало на състезанията. Просто всичко се подреди добре за по-слабата двойка: влезе съдия, който се оказа заинтересован. Така че на вашия Власов елементарно не му провървя, а провървя на неговите съперници. Макар че, повтарям, двойката Третякова-Власов беше много силна и имаше всички шансове да влезе в националния отбор.

— Тоест вие смятате, че смяната на съдията се е дължала на чиста случайност? — недоверчиво уточни Роман.

— Разбира се — уверено отговори Тамила. — Можете да не се съмнявате. Съдията сам помолил да го сменят, вечерта преди състезанията се случило нещо в семейството му, някаква неприятност — разболял ли се някой, умрял ли… не знам. С една дума, трябвало спешно да се прибере вкъщи.

— Вкъщи?

— Ами да. Съдията Елисеев е от Перм, там е цялото му семейство, а състезанията се провеждаха в Москва.

— Ясно. А с кого го смениха?

— С Ярцева.

— Тя от Москва ли е?

— От Екатеринбург.

— Тогава още един въпрос: може ли да са платили на Елисеев, за да помоли да го сменят под предлог, че в семейството му се е случило нещастие?

Тамила го погледна замислено.

— Добър въпрос. Правилен. Може да са опитали, разбира се. Ако със сигурност са знаели, че следващият в списъка с резервите е нужният им човек. Но Елисеев не би взел пари. Главата си залагам — не би взел. Той беше от хората, които наричаме неудобни. С него не можеш да се разбереш с пари.

— Ами с Ярцева?

— О, това е съвсем друго нещо! Ярцева се слави със своята „удобност“ и любовта си към скъпи подаръци във вид на кожени и бижутерийни изделия. Нали ви казвам: на Власов и неговата партньорка просто не им провървя, че резерва се оказа именно тя.

— Ще ми дадете ли координати? — с мила усмивка помоли Дзюба.

— Разбира се — кимна Тамила Варламовна и добави: — Ако все още са валидни.

До петнайсет нула-нула — когато Дзюба бе обещал на Антон да бъде в службата — оставаха повече от два часа. Роман твърдо отказа любезно предложената гощавка, тръгна си от гостоприемната къща на Аласания и използва времето ефективно: до три часа беше готов да докладва, че съдията от международна категория Ярцева е жива и здрава и благополучно живее в родния си уралски град, а съдията Елисеев преди няколко години се е преместил от Перм в Москва и преподава в института, който по запазил се още от съветски времена навик хората наричат „инфизкулт“, но който впоследствие многократно е преименуван и днес носи вече съвсем друго, по-дълго и сложно име.

— Дадох на Каменская данните на Елисеев, тя обеща да поговори с него, ако е в Москва — въодушевено говореше Дзюба.

Антон обаче беше настроен доста скептично.

— Какво се надяваш да измъкнеш от тази история? За какво ти е съдията? Ромка, времето тече, а ние тъпчем на едно място. И ти, вместо да си гледаш работата…

— Гледам си работата… — твърдо отговори Дзюба. — Сигурен съм, че Ярцева ще е следващата жертва, защото тя е ощетила Власов. Но Ярцева никога в живота си няма да признае, че е била подкупена. Затова трябва да получим от Елисеев показания как са го принудили да поиска замяна и да замине.

— Толкова ли си сигурен, че са го принудили?

— Абсолютно съм сигурен.

— Ами добре — въздъхна Антон. — А ако го няма в Москва?

— Ще го намерим.

— Интересно, с какви пари смяташ да го издирваш? Със собствени? — изсумтя Сташис. — Или може би си забравил, че следователят не одобрява това, с което се занимаваме сега с теб?

— Кирган ще плати — каза Ромка.

Въпросът кой ще плати, се оказа далеч не безсмислен. Настя Каменская без усилие намери съдията Елисеев в Руския държавен университет по физическа култура, спорт и туризъм. Щом чу, че ще стане дума за убийството на Михаил Валентинович Болтенков, съдията, доцент в една от катедрите, изрази пълна готовност да сътрудничи, при това явно не обърна внимание, че му се предлага да сътрудничи не на официално следствие, а на частен детектив. Ала още щом стана дума за въпросния шампионат на Русия, на който Елисеев е трябвало да съдийства при спортните двойки, събеседникът на Настя се натъжи и започна да усуква. Личеше, че не му се иска да обсъжда този въпрос.

— Ако не ми обясните защо сте били принуден да поискате замяна и да заминете, аз ще бъда принудена да си мисля, че сте постъпили нечестно — откровено го предупреди тя.

Стояха до прозореца, точно по средата на дългия коридор, в чийто край се намираше вратата към басейна. Елисеев гледаше Настя тъжно, но не криеше очите си.

— Добре, ще ви кажа защо се принудих да замина. Макар че няма с какво да се гордея.

Той помълча, после продължи:

— Бяха задържали сина ми с наркотици. Заплашваше го сериозна присъда. Трябваше спешно да замина за вкъщи и да се опитам да реша проблема. Жена ми беше изпаднала в паника, когато ми се обади.

— Ясно. Успяхте ли да решите проблема?

— Да — кимна Елисеев. — Трябваше да успея, докато още течеше досъдебното производство, защото, ако бяха възбудили наказателно дело…

— В течение съм — каза Настя. — Мога ли да попитам за името на човека, с когото решихте проблема?

— Не — твърдо отговори Елисеев. — Разберете ме правилно.

— Разбирам ви — каза тя. — Не е трудно, сама ще го науча.

— Моля ви — повиши глас Елисеев, — недейте, моля ви! Колко години минаха! Защо трябва да се разравя тази история? Аз се съгласих да ви разкажа откровено как стана всичко, това не ме издига в очите ви, разбирам. И офицера, с когото се разбрах, също няма да го похвалят за такава постъпка. Но това е живот, разберете! Всички правят така. И никой не влиза в затвора нито за даване, нито за вземане на подкуп. Защо изобщо ровите в това? Какво отношение може да има то към смъртта на Миша Болтенков?

— Никакво — усмихна се Настя. — А след тази случка срещали ли сте Владимир Власов? Разговаряли ли сте някога след това с него? Може би сте се карали?

— Да се караме? — просветна смайване в очите на Елисеев. — Ама какво говорите? Де се е чуло и видяло спортист да се кара със съдия? Никога и по никакъв повод! Спомням си Власов от други състезания, вече след онова първенство. И на предишни съм го забелязвал. И на тренировки, разбира се. Та вие сигурно знаете, че съдиите задължително гледат спортистите на тренировки, за да имат представа за нивото на тяхната подготвеност и после по-обективно да отсъждат на състезания. Едно е, когато съдията види, че на тренировки спортистът в осем от десет случая успешно изпълнява определен скок, тоест напълно владее този скок, и съвсем друго — когато той скача десет пъти и осем от тях — несполучливо. Значи този скок определено не е в неговия арсенал. И ако фигуристът изпълни несполучливо същия скок на състезание, съдията вече е съвсем наясно дали това е случайност, или закономерност. Съответно може да му отнеме повече или по-малко точки. Така че, повтарям, аз, естествено, съм виждал този фигурист, но никога не съм общувал лично с него. И все пак защо ме питате за Власов? Аз чух, че е арестуван Валерий Ламзин, а не Власов.

— Питам ви не за Власов, а защо тогава са ви заменили с Ярцева.

— И това има ли отношение към…

— Знам ли, знам ли… — загадъчно отговори Настя.

Трябваше да летят за Перм и да разучат всичко на място.

Може би синът на този Елисеев наистина е бил заловен с наркотици и любящият баща се е завтекъл от Москва, за да измъкне обожаваното си чедо от неприятностите. Но може и това да е лъжа, измислена в движение, ей сега или пък тогава, когато е трябвало той да поиска замяната. А в действителност да са подкупили съдията Елисеев. Да са му дали пари и да са му обещали едно-друго, ако поиска замяна, като се позове на измислени и непроверени от никого обстоятелства. Какво пък, ако в Перм се разбере, че в интересуващия Настя момент синът на Елисеев не е бил залавян от полицията и не е бил обвиняван в нещо, те ще могат да продължат работата си. Ако убиецът наистина е Владимир Власов и ако той е решил да си разчисти сметките с всички, които по един или друг начин са му съсипали живота и спортната кариера, от вниманието му няма да убегнат нито Елисеев, нито Ярцева. Разбира се, при условие че той е научил какво се е случило всъщност.

Ала преди да тръгне за Перм, трябваше да си изясни въпроса готов ли е клиентът да плати разходите. Такава е действителността: плаща онзи, който поръчва музиката. Никаква самодейност, особено свързана с харчене на пари.

— За Перм ли? — недоволно проточи Владислав Стасов, щом чу отчета на Настя. — Ха сега де! Ти не ми обяснявай, ами по-добре кажи каква е тая задачка с пощенската кутия и адвокатите, която си задала на моята Лилка. Тя ме пита, а аз не знам какво да кажа. Така де, какво трябва да направи адвокатът, ако иска свидетелят да бъде разпитан на предварителното следствие, защото разполага със сведения, оправдаващи обвиняемия, а се оказва, че следователят не е получил искането и в съда отхвърлят този свидетел.

— Ами че това е фасулска работа, Владик — засмя се Настя. — Адвокатът отива в най-близкия пощенски клон и изпраща искането с препоръчано писмо с обратна разписка. Именно препоръчано, защото към препоръчаното писмо се прилага опис в два екземпляра и в този опис черно на бяло е написано, че писмото съдържа искане до следователя по еди-кое си наказателно дело, съответно с номера и пълното име на обвиняемия. В пощата му дават квитанция, а на квитанцията се отпечатва датата. Предават на адвоката и втория екземпляр от описа. При това положение следователят, който никак не иска да включи в делото дадените доказателства, вече няма къде да мърда. Първо, препоръчаното писмо с обратната разписка непременно трябва да бъде доставено в секретариата и пощальонът няма да си тръгне, докато не отворят плика и документът не получи входящ номер. И второ, ако вземат нещо да го усукват и страната на обвинението в съда започне да обяснява, че тези доказателства ги няма, защото адвокатът не е изискал тяхното приобщаване при предварителното следствие, тогава адвокатът ще извади от папчицата си двете ценни документчета: на едното — датата, когато е пратил искането, на другото — самото съдържание на искането. И тогава вече съдът няма къде да върви — ще смъмри строго следствието и все пак ще разпита свидетеля.

— И защо си занимавала Лилка с всичко това? — озадачено попита Стасов. — Та тя прави дисертация не по адвокатура, а по криминология.

— Не съм я занимавала, а просто й дадох пример, че човек без практически опит не може да стане преуспял адвокат, който печели добри пари. Защото тя искрено смята, че Антон може да зареже полицията и да стане адвокат. Затова се постарах да й покажа колко малко знае за тънкостите в работата на адвокатите. Е, какво ще кажеш за Перм? Хайде, вземай някакво решение. Или поне попитай клиента — настоя тя. — Той да вземе решение. На мен, разбира се, не ми се лети, защо да те лъжа, но ако трябва, значи трябва.

— Хайде де, ще го питам — сопна се Стасов. — В Перм имам сума ти авери от Омската милиционерска школа, все някой ще ми помогне.

Настя сви рамене.

— Е, ти си знаеш. Нали си началникът.

— Да, аз съм началникът. Затова ти сега ще отидеш в съседната стая и ще ми напишеш пълен отчет за последните… — Той прелисти бележника си и доволно кимна: — За последните пет дни. Не съм видял нито редче от теб! Ти, Аска, от ден на ден ставаш все по нахална! Мислиш, че като сме приятели от сто години, можеш да се държиш как да е?

Тя избухна в смях и с лек жест разроши доста оредялата през последните години коса на шефската глава.

— А ти, гледам, започваш да се чувстваш голям бос, а? Владик, ще напиша отчета си вкъщи, може ли? И утре ще ти го донеса. Или ще ти го пратя по пощата.

— Никакви „вкъщи“! Отивай и пиши тук, няма да си тръгнеш, докато не го напишеш.

Настя направи обидена физиономия, но в същия миг самият Стасов не издържа и също се разсмя:

— Хвана се, хвана се! Как те изработих, а? Разбирам бе, разбирам, че ти няма нито да ядеш, нито да пиеш, нито да спиш, докато не научиш какво се е случило в Перм. Затова реших да те ангажирам с някаква работа, докато аз задействам старите си връзки. Върви! — кресна накрая. — И не ми се мяркай пред очите, докато не подготвиш отчета.

„Ами добре — помисли си Настя и включи компютъра на работното си място. — Докато оформям отчета, току-виж нещо ми се прояснило в мислите. И тъй, в живота на Владимир Власов са се случили събития, които са попречили на успешната му кариера първо като спортист, после като треньор. Размяната на съдиите — Ярцева вместо Елисеев — е попречила на него и партньорката му Третякова да влязат в националния отбор на Русия. Чиновничката Ефимова му е попречила да замине за чужбина и да тренира с нова партньорка, за да се състезава за друга Федерация. Галина Носуленко е направила всичко възможно да го изхвърли от треньорската му длъжност. Бизнесменът Ханджумян го е лишил от възможността да тренира талантливо дете и така да се изяви като способен треньор. Николай Носуленко е уволнил Власов. Това е. Нищо друго, което съществено да е повлияло на живота на Власов. Какво имаме в крайна сметка? Елисеев и Ярцева са живи и здрави. Николай Носуленко е загинал в Гърция. Галина Носуленко е убита, но нейният убиец е открит и осъден. Ефимова е убита, но по съвършено друг начин — заклана е с нож. Бизнесменът Ханджумян е ранен. Всичките тези хора са имали отношение към Власов, но едни от тях са живи, други — не. Онези, които не са живи, са умрели по различен начин. Единствената допирна точка е използваният в два от случаите преправен травматичен пистолет. Може би и в три, но за това ще можем да говорим едва след като получим резултатите от балистичната експертиза по случая с Ханджумян. Слабичко, много слабичко. Не издържа никаква критика. На пръв поглед версията за връзка на Власов с престъпленията изглежда толкова привлекателна, но като огледаме всичко — пълна нула. И най-важното: в нея по никакъв начин не се вписва убийството на Михаил Болтенков. Болтенков е направил Володя Власов шампион на Русия като индивидуален състезател младша възраст. Когато Власов е напуснал активния спорт, именно Болтенков го е взел при себе си като втори треньор. И Власов не би изпитвал към своя бивш треньор нищо, освен благодарност. Вярно, там имаме травматик. Прав беше Стасов. Много е полезно да се правят отчети.“

Тя включи принтера и замислено се загледа в излизащите от утробата му листове с текста. Принтерът уж работеше съвсем тихо, но въпреки това Настя не чу как вратата се отвори и на прага застана Владислав Николаевич.

— Аска, още не мога да разбера дали си прекрасен детектив, или си източник на проблеми — недоволно избъбри той.

Настя трепна и се извърна. Лицето на шефа й беше озадачено, той явно сериозно се бе замислил върху изречения на глас въпрос. Погледна си часовника: беше минал малко повече от час. Нима Стасов вече има новини за нея?

— Синът на съдията Елисеев наистина е бил хванат с наркотици през посочената година. Дали Елисеев-старши е дал подкуп, или не е дал — въпросът виси, но случаят културничко е бил потулен. Така че в този смисъл всичко, което са ти казали, е истина.

— В този смисъл ли? — напрегна се тя. — Ами в друг? Има ли там някакъв друг смисъл?

— Ами как да ти кажа… Може да има, а може и да няма. Служителят, който е хванал момчето с наркотика и е написал протокола, миналата година е загинал.

— При изпълнение? Или нещастен случай?

— Нито едното, нито другото. Убийство. Не е разкрито и досега, макар че цялата пермска полиция, както сама разбираш, е била на крак. Ти написа ли отчета?

— Стасов! Защо си толкова лош човек! — ядосано възкликна Настя. — Какво общо има тук отчетът!

— Дай тука отчета и ще ти кажа най-важното.

Тя мълчаливо събра изпод принтера листовете, скачи ги с кламер и ги подаде на Владислав. Той погледна броя на страниците и доволно кимна:

— Става. Та значи, пермският офицер от полицията със звание „подполковник“ и съответна длъжност е бил застрелян с неустановен травматик. Както ти вече вероятно си се досетила, оръжието не е открито.

Е, втасахме я.