Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (4)

3

Пет минути преди края на определеното за тренировката време родителите станаха и на тълпа излязоха от заведението. Някои с ентусиазъм се съгласиха да окажат материална помощ на треньора на децата им, други обещаха да дадат пари е мрачни и недоволни физиономии, но като цяло замисълът на Ламзина успя и сега тя можеше да се види с адвоката.

30-те адвокати, които работеха в адвокатската кантора, имаха на разположение само осем кабинета — напълно достатъчно, за да може всеки адвокат в своите приемни дни и часове да общува конфиденциално с клиентите си. Кабинетите бяха подредени в дълъг коридор, в чийто край зад едно гише се намираше мястото на секретарката. Навремето, при съветската власт, нямаше адвокатски кантори, а имаше юридически консултации, смятани за „колективен мозък“: всеки гражданин, който се обърнеше за юридическа помощ, можеше да разчита, че за решаването на неговия правен проблем ще бъде хвърлена цялата мощ на личния състав на учреждението. Ето защо помещението беше просторно и общо, нямаше никакви отделни кабинети, всички се виждаха и чуваха един друг. После, когато премахнаха консултациите и на тяхно място се появиха адвокатските кантори, основни понятия станаха „адвокатската тайна“ и „конфиденциалността“, така че огромните по-рано помещения бяха преустроени и преградени като отделни кабинети. Адвокатската етика не одобрява срещите в дома на клиента, а не всеки адвокат има подходящо помещение в собственото си жилище.

Най-често тези кабинетчета нямаха прозорци, което позволяваше да се създаде атмосфера на поверителност и интимност, а и да имаха, те бяха с решетки. Защото адвокатските кантори обикновено се помещават на първите етажи на сградите. Вярно, там няма нещо особено за крадене, адвокатите съхраняват всички дела в домовете си, в никакъв случай в офиса, но безопасността на първия етаж е нещо свято. В самия офис се съхраняват само спогодбите по вече приключените дела и отчетните листове, но пък те се съхраняват цели 80 години. И днес много високопоставени чиновници биха дали какво ли не за тези на пръв поглед абсолютно безобидни документи. Вярно, лесно е да зачеркнеш от паметта минали грозни постъпки, но от документа не можеш да ги изтриеш. Днес си лице на политическа партия и никак не ти се иска всички да научат, че си бил привличан към наказателна отговорност за крупна злоупотреба или че те е осъдила старата ти майка, за да те накара да я подпомагаш материално. Или някакво подобно „украшение“.

Когато снощи по препоръка на Рома му се обади Наталия Ламзина и той й определи среща на сутринта в колегията, Виталий Кирган очакваше да види съсипана от мъка жена, която ще плаче, ще мачка с треперещи пръсти мокра кърпичка и ще говори пресекливо и несвързано. Никак не очакваше да види не една Ламзина, а наведнъж две, при което едната се оказа не само спокойна, но дори агресивна.

— Ще можете ли да освободите татко? — направо от прага, без да поздрави, подзе двайсетинагодишно момиче. — Ще можете ли да направите така, че да го пуснат да се прибере?

Виталий Николаевич потисна в себе си изкушението да й направи забележка за учтивостта и добрите обноски. Хората идват при адвокатите да търсят помощ в различни житейски ситуации, понякога в извънредно тежки и едва ли има смисъл от всеки от тях да очакваш да следва нормите на етикецията. Още повече че Ламзина-старша се владееше много по-добре от дъщеря си и й хвърли строг поглед.

— Здравейте, аз съм Наталия Сергеевна Ламзина — каза тя и протегна ръка. — Това е дъщеря ми Алиса.

— Заповядайте — покани ги Кирган и им посочи столовете, поставени плътно до и без това тясното бюро.

Разстоянието между адвоката и доверителя не бива да бъде голямо. Алиса седна с независим вид и отново повтори въпроса си.

— Все още не познавам делото — уклончиво отговори Кирган, — но на ваше място не бих се надявал на това.

— Защо? — взискателно попита момичето. — Казаха ни, че адвокатите могат да уредят това. Защо вие не можете? Длъжен сте!

Ето на, започна се. Веднъж някой казал на някого. Май имаше такава песен, английска ли беше, американска ли, когато Виталий беше още дете. Адвокатите не бива да дават безпочвени обещания. Нямат право. Но за съжаление, както и във всяка професия, сред тях се намират такива, които нарушават това правило.

— Не — твърдо повтори той. — Аз не мога. И дори няма да се опитвам да обещая. Ако един съдия е постановил мярката за неотклонение, тази мярка могат да променят само обстоятелства, свидетелстващи, че човекът трябва да се намира в дома си. Никакви съображения за доказаност или недоказаност не се приемат. В тези случаи съдията не преценява доказателствата, той само разглежда личността на задържания и наличието на нови фактически обстоятелства, например тежко заболяване на самия задържан или на член на семейството му, на когото са нужни грижи. Както виждам, нито вие самата, нито майка ви сте поразени от внезапно тежко заболяване.

Но не беше толкова лесно да объркаш Алиса Ламзина и тромавите юридически формулировки не я впечатлиха и не я стреснаха.

— Но всички наоколо казват, че този въпрос може да се реши — настояваше тя, — и по телевизията толкова пъти съм чувала, че пуснали ту един, ту друг под домашен арест. Защо другите могат, а вие не можете?

— И другите не го могат лесно — позасмя се Кирган. — И хайде първо да се разберем: какво имате предвид под думите „да решим въпроса“?

Алиса храбро, без капчица смущение го погледна в очите.

— Вие го знаете. В края на краищата хората наемат адвокати заради решаването на такива въпроси и им дават пари именно за това.

Боже, боже… Откъде ли се взема всичко това в главите на хората?

— Адвокати не се наемат, уважаема Алиса Валериевна, адвокати се канят. Това е принципна разлика. И не им дават пари, а им се изплаща възнаграждение за извършената работа. Ако за вас не беше ходатайствал човек, към когото изпитвам огромна симпатия, аз веднага щях да прекратя нашата среща.

Въздъхна, свали от рафта сборник нормативни актове и го отвори на нужната страница.

— Ето вижте, това е Кодекс на професионалната адвокатска етика. И за нарушаване на кое да е правило от този кодекс мен ме заплашва дисциплинарно наказание, стига се и до лишаване от адвокатски лиценз. А сега прочетете ето това — член 10, точка 1: „Законът и нравствеността в професията на адвоката са по-важни от волята на доверителя“. Разбирате ли? По-важни от волята на доверителя! Вие сте мой доверител, аз съм длъжен да действам във ваш интерес, наистина, но ако вашите интереси се състоят в нарушаване на закона от моя страна, ще прощавате… Законът и нравствеността за мен са по-важни от вашите желания. Ето и по-нататък: „Никакви пожелания, молби или заръки на доверителя, насочени към неспазване на закона или към нарушаване на правилата, предвидени в настоящия Кодекс, не могат да бъдат изпълнявани от адвоката“. Ето това е, безпрекословно. Ако вашите интереси се състоят в намиране на доказателства, оправдаващи или поне поставящи под съмнение виновността на вашия баща и съпруг, аз съм готов да се заема с оказване на такава помощ. Ако сте дошли при мен, за да нося пликове с пари и да „решавам въпроси“, напразно сте си загубили времето. Валерий Петровия няма да бъде освободен от ареста, ако не се намери друг заподозрян, срещу когото има по-значителни улики. Аз не давам празни обещания.

Наталия Сергеевна, която до този момент бе седяла с безучастна физиономия и угрижено прегърбена, внезапно се изправи и със строг сух глас каза:

— Алиса, излез.

Алиса се опита да възрази, но майка й не отстъпи.

— Излез, почакай ме навън.

Момичето с явна неохота излезе от кабинета, след няколко секунди Кирган чу как силно се затръшна вратата към улицата.

— Извинете, Виталий Николаевич — поомекна гласът на Ламзина. — Алиса много обича баща си, просто не е на себе си от ужас. Моля да приемете извиненията ми от нейно име.

Най-сетне разговорът навлезе в обичайното си делово русло и Наталия Ламзина започна да разказва. Тя не говори дълго и личеше, че бе премислила грижливо своя разказ, за да не губи излишно време. Когато свърши, попита:

— Ако сключим договор с вас, ще можете ли да издействате да се срещна с Валера?

— Това е съвсем малко вероятно, но със сигурност ще мога да ви отговоря едва след като се запозная с материалите по делото при следователя. Докато не видя материалите, не мога да ви дам никакви обещания.

— Но нали ви разказах всичко!

— Това не е достатъчно. Вие ми разказахте това, което знаете лично или лично сте видели и чули. А следователят знае, видял е и е чул съвсем друго. И се е ръководил в решенията си не от това, което знаете вие, а от това, което знае той. Това е нормално и правилно.

Известно време Наталия обмисля чутото, после кимна на някакви собствени мисли:

— Добре, ами вие? Вие ще можете ли да получите разрешение за среща?

— Непременно — усмихна се Кирган. — Щом ние с вас подпишем договора, аз ще оформя искане, ще отида с него при следователя и ще поискам две неща: да ме запознае с материалите по делото и да ми даде разрешение за среща. Ако получа разрешението днес, още утре сутринта ще отида в ареста. Между другото, ще помоля и вас още по-рано да отидете там и да ми запазите ред на опашката за стаята за срещи, в противен случай може да чакам там до вечерта, стаите са малко. Ето адреса.

— Ами… — Тя с опасение и известна тревога погледна адвоката. — Ами можете ли да му предадете бележка от мен?

— Не. И хайде повече да не говорим за това.

— Извинете. Исках също да попитам… Роман каза, че ще трябва да наемете частни детективи. Извинете, и за тях ли трябва да казвам „да поканя“?

Кирган тихо се разсмя.

— Може и да се „наемат“. Но аз предпочитам да казвам „да се възползвам от услугите им“, така е по-правилно и звучи с уважение. „Напълно е възможно да се наложи, да.“

— От какво зависи?

— От вашите възможности. За намиране на доказателства за обвинението следователят използва оперативни работници, намирането на доказателства за защитата по нищо не се различава, и то е търсене на информация, и за него са нужни хора. По принцип адвокатите рядко прибягват до услугите на частни детективи, обикновено цялата информация се намира от членовете на семейството на подзащитния, затова е добре, когато семейството е голямо.

— Но ние нямаме никого, само аз и дъщеря ми сме семейството му — стъписано промълви Ламзина. — Валера има по-малка сестра, тя е в Тюмен, омъжи се за работник от нефтените находища и замина с него, отдавна беше, тя с нищо не може да помогне, аз пък съм една на родителите си, нямам нито братя, нито сестри, съответно и племенници. Алиса. Тя е силно, енергично момиче, но нали я виждате — може да обърка работите, несдържана е, рязка, рисковано е да й се поверява такова нещо.

— Жалко… Това означава допълнителни разходи за вас. Ето защо трябва да ви осведомя и да получа вашето съгласие.

Наталия Сергеевна не се замисли и за секунда.

— Съгласна съм. Правете всичко, което смятате за нужно. Аз трябва да спася Валера.

— Добре — кимна Виталий Николаевич. — Тогава подготвям договора.

Той донесе от секретарката две бланки и започна да ги попълва на ръка, като вписваше данните на доверителката, тоест на Наталия Ламзина, своите данни, вида и обема на юридическата помощ, данните на лицето, на което трябваше да се окаже помощта, финансовите условия, адресите и данните на страните.

Наталия Сергеевна съсредоточено мислеше за нещо.

Когато Кирган я помоли да се подпише под договора, тя зададе съвършено неочакван за него въпрос:

— А вас какво, наистина ли може да ви накажат? Аз мислех, че адвокатите са волни птици, частни лица, които на никого не се подчиняват и никой не може да им нарежда, освен законът, разбира се. Кой може да ви накаже? Началникът на вашата кантора?

Виталий Кирган отдавна беше свикнал с мисълта, че хората обикновено имат твърде приблизителна и почти винаги невярна представа за чуждите професии. Трудно е да ги виниш за това, та нали главните източници на информация за коя да е друга професия, освен собствената ти са художествената литература, пресата и телевизията. Вярно, понякога получаваш сведения от първа ръка — от приятели или членове на семейството, но във всички други случаи картинката придобива определено изопачен вид, често дори няма нищо общо с действителността. Всеки път, когато чуеше от екрана на телевизора сакраменталното „следовател от криминалната полиция“, Кирган се бореше с изкушението да се обади в телевизията и да поиска да му представят на живо тайнственото същество, което не бе съществувало и не съществуваше в природата.

— Точно началникът на нашата кантора не може да накаже никого, защото в адвокатската кантора няма началник. Защото какво представлява адвокатската кантора? Събрали са се няколко адвокати, заедно са намерили помещение, в което е оборудвано място за секретар и деловодство, място за счетоводител, плюс няколко помещения за разговори. Ние заедно плащаме наема, режийните разноски, електричеството, работата на секретаря и счетоводителя и канцеларските материали — това е всичко. Всички тук сме равни. Вярно, един от нас заема длъжността директор, но и той е адвокат като всички останали и също води дела и приема клиенти. Всеки адвокат има часове, в които се намира в офиса, за да приема хората, на които е нужна юридическа помощ, или да оказва помощ на следствените органи по тяхно искане. Виж, Адвокатската палата може и да ни накаже, и то много строго, може да се стигне и до отнемане на адвокатския лиценз.

— Наистина ли? — Очите на Ламзина се разшириха от изненада. Явно тя изобщо за пръв път чуваше, че адвокатите имат някакъв лиценз, от който може и да бъдат лишени. — А за какво един адвокат може да бъде лишен от лиценз? За престъпление ли?

Кирган се разсмя.

— Какво говорите, за престъпление са предвидени съвсем други наказателни мерки. Но за недобросъвестно изпълняване на задълженията — като нищо.

— Недобросъвестно изпълняване ли? — с недоумение повтори Наталия Сергеевна. — Какво значи това?

— Как да ви обясня… Адвокатът е длъжен честно, разумно и добросъвестно да защитава правата и законните интереси на доверителя си с всички незабранени от закона средства. Така е записано в Закона за адвокатската дейност и адвокатурата и в Кодекса на професионалната адвокатска етика. В тази формулировка всяка дума се цени като злато и ако действията на адвоката не отговарят поне на една от тях, той може да бъде лишен от лиценз. Ето ви един прост пример: адвокатът се намира в следствения комитет, поканили са го да участва в някакво следствено действие с участието на неговия подзащитен, мероприятието е приключило, той се затичва към изхода, в този момент го улавят за ръкава и му казват: доведоха ни задържан, трябва да бъде разпитан незабавно, нужен е адвокат, хайде помогни, ела по-скоро тук и вземи участие. Този адвокат няма време, има маса други грижи, но той не иска да си разваля отношенията със следователя и отива. Задържаният явно е бил бит от оперативните работници и е почти неадекватен, така че адвокатът е длъжен да реагира на това и да изисква да се проведе и съдебнопсихиатрична, и съдебномедицинска експертиза. Той обаче не го прави, бързо разговаря със задържания, съветва го да признае всичко, изчаква края на разпита и си тръгва. А после в делото се включва друг адвокат, който прави всичко както трябва и става ясно, че момчето изобщо нищо не е сторило, а е признало всичко, само и само оперативните работници да не го бият повече. Челюстта му, както се оказва, е била счупена по време на разпита, хубаво са го напердашили. И е психичноболно, затова е позволило да го убедят да напише признание. Ако в случая не се е намесил другият адвокат, в затвора би влязъл невинен човек. Ето за такова нехайство неминуемо следва лишаване от лиценз.

— А за какво друго? — с живо любопитство попита тя.

— Е добре, за да разпръсна малко вашите тъжни мисли, ще ви разкажа. Адвокатът може да бъде лишен от лиценз дори заради непредпазливи изказвания и за неспазване на деловата лексика. Да, да, представете си. В Кодекса на професионалната етика е записано: „… при осъществяване на професионалната дейност адвокатът уважава правата, честта и достойнството на лицата, обърнали се към него за оказване на юридическа помощ, на доверителите, на колегите и на други лица, придържа се към обноските и стила на облеклото, отговарящи на деловото общуване“. А сега ще го преведа на руски: колегите и другите лица — това са и съдиите, и държавните обвинители, и следователите, и другите адвокати, и свидетелите, и потърпевшите. Изобщо всички, които имат отношение към делото, което води даден адвокат. И не дай си боже да кажеш нещо неуважително или просто будещо съмнение, нещо, което може да има двояко тълкуване, по адрес на някого от тях.

— Какво например? Да го наругаеш? Да го напсуваш?

Виталий не издържа и избухна в смях.

— Какво говорите, защо такива крайности? Ето, спомням си как преди девет-десет години лишиха един адвокат от лиценз заради такива изказвания: „Съдебните инстанции в Москва откровено и нагло погазват човешките права“, „Касационната инстанция се престори, че не е чела жалбата“, „Ти му говориш едно, той ти отговаря съвсем друго“, „В касационното определение се съдържат същите глупости, които са написани в решението“. И толкоз. Това се оказа достатъчно за дисциплинарното наказание.

— Гледай ти! — поклати глава Наталия Сергеевна. — Това какво значи — и дума да не кажеш? Или вие все пак преувеличавате?

— Ни най-малко. Ако не вярвате, ще ви прочета нещо из Обзора на дисциплинарната практика — той извади от чекмеджето на бюрото си книжка с хартиена обложка и бързо я прелисти, — нещо сравнително прясно, само отпреди три години. „Квалификационната комисия отбелязва, че в своята реч, както писмена, така и устна, адвокатите са длъжни да се придържат към нормите на деловата (юридическа) лексика, като осъществяват грижлив подбор на думите в съответствие с тяхното значение (семантика), и да избягват изрази, употребявани на битово ниво, особено ако това се отнася до личните характеристики на участниците в съдебния процес“. Та такива работи, уважаема Наталия Сергеевна. Строго е отношението към нас, адвокатите, много строго.

Ламзина подписа договора и извади от чантата си плик с пари.

— Не на мен — веднага я спря Кирган. — Сега ще ви заведа, ще оформите плащането, а после ще ми донесете ордера.

Заедно с Ламзина той отиде до гишето на секретарката и вече искаше да се върне в кабинета си, когато го спря колега, бивш състудент, много енергичен и активен за „сбирки и пийване“. В края на юни, след месец и половина, предстояла поредната годишнина на випуска им и колегата, както и всяка година, вече бе развил бурна дейност за организирането на курса. Докато обсъждаха кой къде се преместил или напуснал, кой бил болен, кой се развел или се оженил, Виталий току поглеждаше към Наталия Сергеевна, която унило пристъпваше от крак на крак пред гишето на секретарката.

Ами да, оформянето на документите е дълга работа. Отначало секретарката ще извади от бюрото си бланка на отчетен лист, а от касата — кочан с квитанции. После ще затвори прозорчето и ще изтича при директора, та той да подпише договора. Когато се върне, ще вземе от бюрото дневника за регистриране на договорите, ще го регистрира и ще му постави номер и печат.

После ще каже на доверителя:

— Дайте парите.

След като получи и преброи парите, секретарката ще попълни отчетния лист и квитанцията в кочана. Първия екземпляр от квитанцията ще откъсне, ще го подпечата и ще го даде на клиента.

Кирган забеляза, че Наталия, след като получи квитанцията, направи крачка назад, явно с намерението да се запъти към кабинета на адвоката, но гласът на секретарката я спря:

— Къде тръгнахте? Почакайте, това не е всичко!

Разбира се, квитанцията за получаването на парите далеч не е всичко. Най-важното е ордерът, без който в очите на следствието адвокатът е абсолютно безправен. Ето сега секретарката ще прибере парите и кочана с квитанциите в касата и ще извади оттам кочана с ордерите, ще попълни ордера със сведения от договора, ще удари кръгъл печат.

— Е, това вече е всичко — чу се от гишето. — Вземете ордера, дайте го на Виталий Николаевич.

— И квитанцията ли? — плахо попита Ламзина.

— Не, квитанцията е за вас, при нас остана вторият екземпляр.

— А договора? И него ли да му дам?

— Не, това е вашият екземпляр, а Виталий Николаевич по-късно ще вземе своя от мен.

Кирган се извини на колегата си, прекъсна разговора по средата и заедно с Наталия Сергеевна се върна в кабинета. С формалностите се приключи, със срещата с клиента — също. Ламзина вече хвана дръжката на вратата, за да си тръгне, но внезапно се обърна и отново отиде до бюрото на адвоката.

— Кажете, Виталий Николаевич, ще можете ли да спасите мъжа ми?

Кирган въздъхна.

— Ще направя всичко възможно, за да намеря доказателства за невинността на Валерий Петрович. Това е задачата максимум. Но никой не може да ви гарантира резултата. Напълно е възможно да не успея да намеря такива доказателства, въпреки всички положени усилия. И доказателствата за неговата виновност да натежат много повече. В този случай моята задача ще бъде да внуша на съдията разумни съмнения и да постигна намаляване на наказанието. Разбирате ли, Наталия Сергеевна, и съдиите са хора. Например съдията е изслушал пледоариите на страните, обмислил е всички наши аргументи и е започнал да пише присъдата по делото. Пише и си мисли: „Наистина там не всичко е гладко, но нали оправдателната присъда е четири пъти по-дълга от осъдителната, защото изисква по-внимателно обосноваване, а кога ще ги пиша тези обосновки? Затрупан съм с дела, и без това закъснявам фатално, прибирам се вкъщи след полунощ. Ще напиша осъдителна присъда, това е по-лесно и по-бързо — просто преписвам обвинителното заключение от делото и не е нужно да измислям формулировки. Още повече че следователят донесе и флашка с обвинителното заключение за всеки случай, така че мога дори да не го преписвам, а да копирам големи откъси. В края на краищата хората от предварителното следствие са работили, старали са се, събрали са доказателства за виновността, защо да не им се доверя? Да, но все пак имам някакви съмнения. Ами ако подсъдимият наистина не е виновен? Добре, за всеки случай ще произнеса по-лека присъда.“ Такава е житейската правда, Наталия Сергеевна. И аз нямам право да я крия от вас.

— Значи от всяко положение ще пратят Валера в затвора? Но той не е убил Миша Болтенков! Със сигурност знам, че не го е убил! Не ми ли вярвате?

Уви, хората постоянно задават на адвокатите този неправилен въпрос. Не е нужно адвокатът да вярва или да не вярва на подзащитния. Всеки човек има записани в закона права, независимо дали този човек лъже, или казва истината, убиец ли е, или е кристално честен и почтен. При всяко положение всеки човек, дори най-закоравелият рецидивист, има право да не го обвиняват в нещо, което не е извършил, и да не го затварят за него. И всеки справедливо осъден има право определеното му наказание да бъде адекватно на извършеното от него престъпление. Именно адвокатът е длъжен внимателно да следи да се спазват всички процесуални норми, за да не се появяват фалшиви улики, да не се изтръгват насилствено показания и признания, да няма лъжесвидетели и други подобни, които е толкова съблазнително да се използват, за да може предварителното следствие да приключи по-бързо и делото да се предаде в съда, оперативните работници да си отчетат разкриване, а следователите — приключване на следствените действия. И въпросите „вярвам или не вярвам на подзащитния“ нямат никакво отношение към цялата тази работа.

Когато Виталий Кирган беше още юноша, баща му, известен адвокат, му обясни всичко това много достъпно, така че всички крясъци на тема „как не те е срам да защитаваш убийци и насилници, как можеш да гледаш хората в очите!“ доста бързо престанаха да отекват в душата му като болезнени убождания и да предизвикват само тъжни съжаления по повод на правовата менталност на хората. Не, защо да се лъжем, като ученик той три-четири пъти жестоко се сби, когато чуваше подобни изказвания по адрес на баща си, но после се успокои и започна да действа според ситуацията: или обясняваше всичко така, както му го бе обяснявал баща му, ако смяташе, че аргументите ще помогнат, или просто премълчаваше. Но вече не изпадаше в ярост и не се биеше.

А на въпроса на Наталия Сергеевна Ламзина отговори уклончиво:

— Аз честно и добросъвестно ще върша работата си, за да направя всичко възможно. Това твърдо ви обещавам. А повече нито един почтен адвокат не би могъл да ви обещае.

След онзи порой, по време на който бе открит трупът на треньора Болтенков, няколко дни времето беше съвсем обичайно за московския май: прохладно и мрачно. Тимур Ахмедович Баглаев обичаше такова време. Ярко слънце не обичаше и дори не можеше да обясни защо. Уж всичко беше хубаво — и небето синьо, и ветрецът приятен, вече топъл като през лятото, обаче настроението на следователя се разваляше моментално, стига сутрин с отварянето на очите да видеше облян от слънце паркет: прозорците на спалнята в апартамента му гледаха на изток.

Ето и днес, щом разбра, че времето се е променило и приятната сивкава мрачност е изчезнала, Тимур Ахмедович се разстрои. Беше немногословен по време на закуската с жена си и децата, дързък — с ръководството на сутрешното съвещание, твърд и недоброжелателен — с подследствените. Следобед посвети два часа на съставянето на процесуални документи, погледна часовника и вече с удоволствие си помисли, че до насроченото за 16,30 следствено действие по делото за изнасилване остават цели 40 минути, през които трябва да успее да…

Но се разбра, че няма начин да успее. Защото се обади дежурният и съобщи, че при следователя Баглаев е дошъл адвокатът Кирган. Голямо беше изкушението да не го пусне, като се позове на заетост, или изобщо да помоли дежурния да каже, че Баглаев го няма, излязъл е и не е ясно кога ще се върне. Голямо беше. Но Тимур Ахмедович никак не обичаше да си служи с такива номера и прибягваше до тях само в най-крайни случаи. А днес случаят явно не беше краен.

Баглаев досега не беше си имал работа с този адвокат, макар че беше чувал фамилното му име. И още преди да се отвори вратата, Тимур Ахмедович си спомни белокосия възрастен адвокат, когото бяха канили при тях в юридическия факултет на университета да изнася лекции на онези студенти, които специализираха в катедрата по наказателен процес.

„Нима той още практикува?“ — с учудване и неволно уважение си помисли Баглаев, понеже очакваше да види един твърде възрастен господин.

Но влезлият в кабинета господин въобще не беше белокос и изглеждаше горе-долу връстник на самия Баглаев. Но приликата с човека, който им бе чел лекции, беше налице. Ама разбира се, това е синът му!

— Добър ден, аз съм адвокат Кирган, Виталий Николаевич. — И влезлият със стремителна крачка прекоси кабинета и подаде ръка на Баглаев. — Имам договор за защита на Ламзин.

— Тимур Ахмедович Баглаев — представи се в отговор следователят.

Адвокатът сложи пред него на бюрото ордера и адвокатското си удостоверение. Тимур Ахмедович с непроницаема физиономия направи ксерокопие на удостоверението и върна документа на собственика му, отвори касата, извади делото и прибра в папката копието и ордера.

— И тъй, Виталий Николаевич, слушам ви внимателно — направи сериозна физиономия Баглаев и въпросително впери очи в адвоката, сякаш не разбираше за какво изобщо е дошъл той и какво смята да прави тук.

Кирган се усмихна обаятелно.

— Ще ми покажете ли документите?

Документите. Разбира се, следователят ще покаже документите на адвоката, няма право да не му ги покаже. Ама така изведнъж ли!

Тимур Ахмедович изразително погледна часовника си.

— За съжаление, след двайсет минути ще дойде свидетел за разпит.

— Нищо, ще успея — дружелюбно отвърна адвокатът.

— Пък и тук нямам място къде да ви настаня, виждате ли, цялото бюро е затрупано с книжа, а не мога да ги разчистя, трябва да поработя с тях преди разпита.

— Нищо, аз в някой ъгъл, на коляно.

Внезапно лошото настроение на Баглаев изчезна, той се развесели. Адвокатът го гледаше право в очите и топло се усмихваше, и Тимур Ахмедович неволно му се усмихна в отговор. И двамата разбират, че това е част от играта, дежурната размяна на реплики. Следователят не бива да изпитва прекадена неприязън към адвоката, разбира се, ако този адвокат играе честно и според правилата. Напротив, всеки здравомислещ следовател има добро отношение към адвоката, защото спазването на всички правила, отнасящи се до участието на защитника, е гаранция, че присъдата няма да бъде отменена впоследствие заради процесуални нарушения, допуснати по време на предварителното следствие. А и в съда позицията на обвинението по-трудно ще бъде оспорена, ако всички следствени действия са изпълнени в съответствие със закона и участието на защитника при тяхното провеждане е било обезпечено също по законен начин.

Разбира се, Тимур Ахмедович си създаваше дружелюбни отношения не с всеки адвокат. Защото и адвокатите биват различни: такива, които са дошли в адвокатурата веднага, и такива, които са решили да се заемат с адвокатска практика, след като са работили в следствието или полицията. Ей тези последните Баглаев страшно не ги обичаше. Кой знае защо повечето от тях, ако не и всичките, започваха познанството с информацията, че са „от нашите“, и те са орали нивата на обвинението, но „нали разбираш, семейство трябва да храня, а какви са нашите заплати в полицията? Че и в следствието не са по-добри. А инак аз всичко разбирам и ние с тебе винаги ще се спогодим“. Следователят Баглаев просто не понасяше това и не изпитваше към подобни защитници нищо друго, освен презрение. Ами като си решил да се преместиш на подоходна работа — моля, твое право е, защо се оправдаваш? Такива оправдания будеха у Тимур Ахмедович напълно определени подозрения, че въпросният адвокат не толкова реално осъществява функцията на защитата, колкото се опитва да „решава въпросите“, като използва многобройните си стари връзки в следствието или полицията. Грозно.

Но този Кирган явно не беше от тях. Кой знае защо Тимур Баглаев познаваше от пръв поглед бившите следователи и полицаи: очите им ли бяха различни, обноските ли… Нито веднъж не бе сгрешил. И думите, че няма никакво време и в кабинета няма място, не бяха нищо друго, освен обикновено опипване на почвата: този ще се подмилква ли, ще заплашва и притиска ли, или ще прояви чувство за хумор. По дяволчетата, които подскачаха в очите на адвоката, личеше, че с неговото чувство за хумор всичко е наред.

— Е, защо пък на коляно — възрази Баглаев. — Заповядайте след седем вечерта, някъде към седем и половина, тогава и време ще ви отделя, колкото е нужно, и бюрото ще освободя, за да седнете нормално.

— И ще разрешите да копирам? — недоверчиво попита Кирган.

Ей, какъв хитрец! Според закона обвиняемият и неговият защитник имат право да копират материалите по наказателното дело, включително с помощта на технически средства, едва след приключването на предварителното следствие, в процеса на запознаването с материалите по делото. А следователят е длъжен да им обезпечи това право, както го изисква член 217 от Наказателнопроцесуалния кодекс.

Преди този свещен момент адвокатът има право само да си прави записки. По принцип той може да препише и цял документ, за това няма ограничения, но да копира, например с помощта на фотоапарат, мобилен телефон или ксерокс… Може. Ако следователят разреши. Но той може и да не разреши. Защото преди приключването на следствието не е длъжен да даде такова разрешение. Зависи какво ще реши.

Е, да разреши ли, или да не разрешава на адвоката Кирган да копира документите, на запознаване с които той има право по закон? Баглаев бързо се опита да възстанови в паметта си намиращите се в делото документи, които адвокатът имаше право да види. Протокол за задържане, постановление за възбуждане на наказателно дело, писмено обяснение на задържания, протокол от разпита, постановление за прилагане на мярка за неотклонение, протокол от обиска. Както и рапортите на полицаите за получаването на информацията и откриването на трупа. Да, и протокол от обиска.

Ах, дявол да го вземе! Ами че според статистиката две убийства в една и съща вечер в един и същ район са нещо малко вероятно, разбира се, ако тези убийства нямат никаква връзка помежду си. Как пък се е случило двама престъпници да извършат своите злодеяния именно в този район и с толкова малка разлика във времето!

Разбира се, можем да разберем и началството: убийството на висш чиновник от окръжната префектура за него е по-важно от убийството на някакъв треньор по фигурно пързаляне. Ето защо наредиха на Баглаев да зареже всичко и да хукне към съседната улица, където бил взривен автомобилът, с който заместник-префектът на района щял да се прибира след някакво гости. Тимур Ахмедович сякаш бе предчувствал, че това няма да свърши добре! Не беше в характера му да зарязва започнато дело по средата и да подхваща друга работа, особено ако недовършената може да причини неприятности. Ето че причини.

Той не успя да проведе обиска. Проведе го чак сутринта и естествено, нищо не намери. Щеше да е смешно, ако беше намерил. Защото заподозреният бе задържан и откаран в отдела, но в апартамента останаха съпругата му, бивша спортистка, и голямата му дъщеря, също спортистка, тоест две силни, волеви и физически подготвени жени. Ясно е, че от момента, когато оперативно-следствената група си е тръгнала, до момента на връщането на следователя за обиск те са успели да изхвърлят или унищожат всичко, което трябва. Така че протоколът от обиска, който остана без резултат, не би могъл да бъде венец на следствения успех на Баглаев. Но в края на краищата това беше още началото на разследването, нищо страшно, ако на този етап в него не бе регистриран успех. По-точно успех имаше, защото заподозреният бе установен и задържан. Но това беше някак непълен успех.

Всичко това никак не харесваше на методичния и неприпрян Тимур Ахмедович. Но от друга страна, нямаше защо да се срамува от този протокол. В него всичко беше правилно, никакви нарушения. А че не сочеше резултат, е, случва се. Това е поправимо.

— Ще разреша да копирате — след кратка пауза кимна той на Кирган. — За следващи материали ще поговорим после, ще видим. А тези, които са налице днес, можете да ги копирате, ако искате.

— Благодаря — широко се усмихна адвокатът и сложи на бюрото пред Баглаев скромна, обикновена визитна картичка. — Надявам се до довечера да не се случи нищо спешно и да не стане нужда да ме викате, но за всеки случай ви оставям координатите си още сега. Да, трябва ми и разрешение за среща в следствения арест.

Баглаев реши, че естествено може да прояви услужливост към този, общо взето, симпатичен адвокат, но не бива да го прави твърде старателно. Разреши ли му да копира материалите? Разреши му. И това е добре, нека е благодарен. Да, по закон адвокатът има право на среща с обвиняемия или заподозрения от момента, когато се включва в делото, това е факт. И следователят няма право да не му я разреши. Но в следствения арест от защитника ще поискат документче, подписано от следователя и украсено е печата на следствения отдел. И въпросното документче може да се издаде веднага, а може и да се позабави. Та адвокатът да не си помисли, че животът е песен.

— Разрешението ще получите довечера — със съжаление разпери ръце Баглаев, — нямам печат в кабинета, в канцеларията е.

Дяволчетата в очите на Кирган заподскачаха още повесело. По всичко личеше, че той наистина е опитен адвокат.

— Тимур Ахмедович — каза той, — аз извънредно високо ценя вашата готовност за конструктивно сътрудничество. До довечера.

Стиснаха си ръцете. Загледан след излизащия от кабинета адвокат, следователят Баглаев с вътрешна усмивчица си мислеше, че Кирган май го победи в първия рунд.

Той явно не бе планирал да отиде в ареста още днес, затова получаването на разрешението за среща с подзащитния спокойно можеше да почака до вечерта. Отначало е искал да се запознае с документите, за да си състави предварителен план и да разбере какви сведения му трябват от треньора Ламзин и за какво трябва да го попита преди всичко. Какво пък, грамотно. На негово място самият Баглаев, който обичаше методичността, последователността и всестранната подготвеност, би действал точно така. Ето защо Кирган се бе съгласил да приеме с такава лекота глупавото обяснение за липсата на кръглия печат, което можеше да измами само съвсем неопитен защитник.

И фразата, която той изрече на сбогуване, хареса на Баглаев. Трябва да я запомни и да я използва в съответни случаи. Хубава фраза, в първия момент дори не разбираш сериозно ли я изричат, или с лек присмех, но не можеш да се заядеш за нищо.

Като поглеждаше дисплея на навигатора и избираше маршрути, Настя Каменская за кой ли път мислено благодари на изобретателите на това забележително устройство, което позволяваше поне частично да избягва продължително забавяне в задръствания. Добре би било да съкрати до минимум и срещата си с Наталия Ламзина, за да спести време. Да работи по задание от адвокат по наказателни дела, беше удоволствие, което я спохождаше рядко, и Настя смяташе, че е голям късмет, че Стасов възлагаше подобна работа именно на нея. Не познаваше адвоката Кирган, този човек беше нов клиент на тяхната агенция, никога по-рано не бе работила с него. На Стасов се обадил негов приятел, също шеф на частна агенция, и казал, че към него се е обърнал познат адвокат, с когото по-рано на няколко пъти работил, но сега бил натоварен с доста обемна задача. В агенцията като напук в момента всички били заети с една задача — да проверяват добросъвестността на партньори по крупна сделка.

— Наемаш ли се да помогнеш на един свестен човек?

Стасов се наел. За какво са си говорили с клиента, Настя не знаеше, но тази сутрин Владислав й възложи новата мисия. Трябваше да намери враговете на двама треньори по фигурно пързаляне: Михаил Болтенков и Валерий Ламзин. Единият от тях бил убит, вторият — арестуван по подозрение в убийството, но имало основания да се смята, че е натопен, че са изфабрикувани улики срещу него. Добре би било, насочи я Стасов, да намери лице, което има голям, остър зъб едновременно на двамата, тогава всичко става прозрачно: убили са единия, натопили са другия.

Какво пък, за намиране на врагове при такива постановки Анастасия Каменская отдавна имаше отработен метод, извънредно прост, но позволяващ да се получи бърз резултат. Двайсет и петте години работа в полицията я бяха научили, че търсенето на информация от членовете на семейството както на потърпевшите, така и на заподозрените или обвиняемите, означава твърде сериозно губене на време. Хората са в стрес, разтревожени са, трудно им е да се съсредоточат и да говорят точно каквото трябва на оперативните работници. Иска им се да казват неща, които им се струва, че ще представят техния близък във възможно най-добрата светлина. С една дума, стараят се да говорят за съвсем други неща и да отговарят на съвсем други въпроси.

Наталия Ламзина вече я чакаше на улицата пред входа: веднага след срещата трябваше да върви на работа. Какво пък, и тя няма време и това обнадеждава.

Първото, за което я попита Настя, беше здравето на Валерий Петрович Ламзин. Отговорът на този въпрос веднага проясняваше цялата семейна ситуация. Ако по отговора Настя разбереше, че Ламзин не обсъжда своите проблеми с жена си, щеше да е безсмислено да пита и за враговете, Наталия Сергеевна със сигурност не ги знаеше. Ако пък Наталия Сергеевна започнеше подробно да говори за здравето и болестите на мъжа си, значи щеше да има добър шанс да научи веднага имената на неговите недоброжелатели.

Ламзина се изненада от въпроса, но отговори, че със здравето на Валерий Петрович всичко е наред, от сто години не е вземал болнични и от нищо не се е оплаквал.

— Не му е в характера да се оплаква — каза тя — и дори когато го боляха травмираните през спортната му младост стави, тихо си гълташе таблетките, но не казваше и дума за това. Аз научавах, че нещо го боли, само от време на време, когато изведнъж случайно видех в кофата за боклук празна опаковка от лекарство.

Отговорът удовлетвори Настя. Тя от опит знаеше, че да се отговори на въпроса „кои са враговете?“, е много трудно, особено за хора незлобливи и почтени. Винаги е страшно да наклеветиш човек, да хвърлиш сянка върху него, ако той няма никаква вина. Ето защо е по-добре да попита: кои са приятелите? А за враговете да поразпита именно тези приятели. Настя знаеше твърдо и друго: човек, който няма параноидни наклонности, никога не би говорил на жена си, че някой му желае злото. На приятелите да, ще говори, ще сподели с тях, но не и с жена си. Защо е така, тя не можеше да си обясни, но подозираше, че работата е в нежеланието да изглеждаш уязвим в очите на любимата жена. Огромният брой мъже за нищо на света няма да се оплачат вкъщи, че се чувстват зле или че имат проблеми в работата, макар че именно вкъщи са техните най-близки хора, онези, на които не им е безразлично. Ала кой знае защо значителна част от мъжете смятат, че пред своите близки нямат право да бъдат слаби и безпомощни. Изглежда, Валерий Петрович Ламзин беше един от тях. Така че едва ли имаше смисъл да пита Наталия Сергеевна за враговете му. Но за приятелите ще е точният въпрос. Особено за онези приятели, които по едни или други причини са се отдалечили напоследък.

След половин час Настя се раздели с Наталия Ламзина вече с името и телефонния номер на треньор на име Гулин в бележника си. Според Наталия Сергеевна мъжът й и Гулин били много добри приятели, приятели от дълги години, но през последните две-три съвсем престанали да общуват. Според Валерий Петрович веднъж Гулин дошъл без предупреждение на негова тренировка под претекст, че има някакъв спешен личен въпрос, а всъщност искал да види новите хореографски находки, измислени от Ламзин и неговата хореографка, и ги включил в програмата на своя ученичка.

— Разбира се, Валера не мислеше, че Гулин е постъпил така подло по предварителен план — разказваше Наталия Сергеевна. — Той наистина е имал проблем, който не търпял отлагане, но когато видял новите неща, които правела спортистката на Валера, не е могъл да се въздържи и ги е откраднал.

— И после какво? — с интерес попита Настя, която не разбираше абсолютно нищо от фигурно пързаляне и не си представяше какво е „да откраднеш хореографска находка“ и каква е цената на такава постъпка. — Нима е лошо различни спортисти да изпълняват един и същ елемент?

— Разбирате ли, спортистите на Гулин са по-големи и при неговото момиче тези движения, стъпки и обръщания са изглеждали по-внушително, по-елегантно, отколкото при момичето на Валера. И после децата на Валера не ходят на международни състезания, нивото им е по-ниско, а Гулин същата година изведе своите от младшата възраст на етапи за гранпри и показа програмата с тази хореография на международния съдийски корпус. Ученичката на Валера не изглеждаше толкова ефектно и излизаше само на нашия лед, в Русия, и всички веднага заговориха, че не Гулин е откраднал идеите на Ламзин, а обратното, че Ламзин ги е откраднал от Гулин, но тъй като е по-слаба, неговата спортистка е изглеждала много по-зле.

— Мъжът ви беше разстроен, така ли?

— О, разстроен е меко казано! Той беше разярен! Валера страшно крещеше и ругаеше и оттогава името Гулин е забранено в нашето семейство.

За трийсетте минути разговор те няколко пъти стигнаха до близкото кръстовище и се върнаха. Настя, разбира се, би предпочела да седи, но в сегашните условия, когато вече не беше офицер, зад чийто гръб стои държавата, а просто частен детектив, се налагаше да отстъпва и да прави така, както е по-удобно на клиента. А в случая клиент беше именно тя, съпругата на задържания, макар и чрез посредничеството на адвоката. В движение Наталия Ламзина явно се чувстваше по-уверено.

Сбогуваха се. Ламзина с бърза крачка пое към автобусната спирка, за да стигне до близкото метро, а Настя Каменская се върна при колата си и се обади на въпросния Гулин, за да опита да си уговори среща с него. Щом чу, че става дума за арестуването на Ламзин, Гулин дълго мълча, после с въздишка неохотно се съгласи и й продиктува адреса си.

Владислав Стасов за пореден път стана от неудобния стол и се разходи напред-назад из коридора. В края му имаше прозорец, който гледаше към страничната улица. Денят бе топъл, на терасата на ресторантчето отсреща вече бяха подготвени масите под чадърите на бели и червени райета. Още бе рано за обяд — едва единайсет сутринта, но две маси вече бяха заети, до едната си чуруликаше двойка младежи на седемнайсет-осемнайсет години, и двамата с дънки и тениски, а леките им якета бяха небрежно хвърлени на свободните столове; на другата дебел чичко пиеше от висока чаша кафе макиато и четеше нещо от таблета си. На Стасов мъчително му се прииска да излезе и също да седне на маса под чадър, да поръча цял чайник някакъв ароматен черен чай и огромно парче торта, като онова, което сервитьорът току-що бе донесъл на двойката. Тортата беше разкошна и украсена с голяма порция разбита сметана.

Но не можеше. Тоест можеше, разбира се, но не биваше. Тук, в този коридор, Стасов търпеливо чакаше следователя Баглаев, на когото беше длъжен да съобщи, че той, Владислав Стасов, директор на частната детективска агенция „Властта“, е сключил договор за търсене на информация по дело, с което се занимава Тимур Ахмедович. Според закона „За частната детективска и охранителна дейност“ това трябва да се направи писмено в течение на едно денонощие след сключването на договора. Стасов уважаваше законите и умееше да ги спазва, без това по някакъв начин да пречи на работата му. И се бе научил да оформя договори така, че дори в случай че се наложи да ги представи, никой за нищо да не може да се заяде. Макар да не е длъжен да показва договора, случват се ситуации, в които е по-добре да го направи, отколкото да откаже, за да не си разваля отношенията с хора, чиито добри чувства впоследствие можеха да му бъдат полезни.

А следователя го нямаше. И не се знаеше кога ще дойде. Ей така може да излезеш само да пиеш един чай и неуловимият Баглаев точно тогава ще се мерне, а после отново ще изчезне, та пак да трябва да го чакаш и гониш. Така ще мине и определеното от закона денонощие, пък върви после, та доказвай, че не умишлено, не с лоши намерения си пропуснал срока. Отношенията между следователите и частните детективи още не бяха стройно уредени и нямаха собствени традиции, така че едва ли си струваше да рискуваш с надеждата, че ще те разберат и ще ти простят, ще погледнат на това през пръсти. Човек трябва винаги да е готов за най-лошото. Такъв беше девизът на Владислав Стасов.

Всъщност именно този подход към нещата и към живота изобщо бе довел до обстоятелството, че връзката на дъщеря му с оперативния работник сега не даваше мира на Владислав Николаевич. Въображението му рисуваше най-мрачни картини и той виждаше последствията в най-черния възможен вид. С каквото и да се занимаваше Стасов, някаква част от мозъка му постоянно мислеше за Лиля и той понякога с недоволство забелязваше, че къде-къде по-рядко се замисля за по-малкия си син Гриша. Гриша беше момче без проблеми, завършваше училище, учеше се добре, готвеше се за кандидатстване. А и Таня, майката на Гриша, любимата съпруга на Стасов, винаги беше до детето и меко, но настойчиво го контролираше. А Лиля живееше сама, майка й, първата съпруга на Стасов, вече от година бе в Латинска Америка и още дълго нямаше да се върне от там. Вярно, Лиля беше съвсем пораснала, на двайсет и шест години, така че изглеждаше някак глупаво да я наглежда човек, но все пак майчиното око и навреме даденият умен съвет никак не са излишни на тази възраст. Впрочем какво ли око имаше Маргарита? Какъв ли умен съвет можеше да даде? Самата тя бе извършила толкова глупости с личния си живот, че… Кой поред й е сегашният съпруг? Четвъртият ли, третият ли, Стасов вече им изгуби броя. И това бяха само официалните съпрузи. Ами фактическите? Ами несвършващите любовници? Така че знае ли човек, може дори да е по-добре, че Рита не е в Москва сега. Стасов сам ще се справи, той няма да посъветва своята ненагледна принцеса за нещо лошо.

Когато до вратата, украсена с табелка „Ст. следовател Т. А. Баглаев, следовател К. В. Игнатов“, приближи средновисок рус мъж с приятно лице и стегната фигура, Владислав Николаевич бързо взе да преценява: кой от двамата е? Ако е Игнатов, за „просто следовател“ е възстаричък, на тази възраст, при нормално протекла кариера, отдавна е трябвало да стане „старши“. Очите му са умни, живи, кариерата на такъв човек трябва да е протекла добре. Значи това си ти, старши следователю Баглаев.

— Тимур Ахмедович?

Стасов стана и направи крачка към мъжа.

Той извади ключа от ключалката, прибра връзката в джоба си, но не отвори вратата. Само извърна глава към посетителя.

— Слушам ви.

И гласът му е приятен. Може този път да извади късмет, следователят да се окаже вменяем и той да няма никакви проблеми.

— Аз съм Стасов, Владислав Николаевич — представи се той и подаде на Баглаев визитна картичка с името на агенцията и всички реквизити. — Донесъл съм ви писмено уведомление.

— Уведомление? — веждите на Баглаев учудено помръднаха.

„Ясно — помисли си Стасов. — Досега никога не си е имал работа с частна агенция. Може и да е чел закона някога, отдавна, когато той беше приет, преди сто години, но не е виждал промените и допълненията към него и няма и представа как се прилага този закон. Да, няма да е лесно.“

— Е, влизайте — с явна неохота покани Тимур Ахмедович посетителя в кабинета си. — И за какво ще ме уведомите?

Стасов извади от папката листа с отпечатания на компютър текст и собствения му подпис, който бе подкрепил и с печата на фирмата. Интересно дали следователят ще се заяде с документа. Но какво всъщност може да каже? Какви претенции може да предяви към него? В закона никъде не е казано в каква форма трябва да е съставено подобно уведомление, така че следователят не би трябвало да има и основания да се заяжда. Както е съставено — така, важното е, че информацията е подадена в писмен вид и в съответния срок.

Баглаев обаче май наистина виждаше такъв документ за пръв път в живота си. На Владислав Николаевич дори му стана любопитно как опитният следовател ще излезе от ситуацията. Е, колко години трябва да минат, та процесът на информационното обезпечаване на наказателното съдопроизводство да стане нормален? Ей го, някакъв умник е измислил, че и в Русия трябва да има състезателност на процеса като в напредналите демократични страни! И в Наказателнопроцесуалния кодекс записаха тази, общо взето, правилна, но процедурно нерегламентирана идея.

Състезателност означава, че съдът изслушва както страната на обвинението, така и страната на защитата и преценява чии аргументи са по-силни и по-убедителни. Докато по-рано, при предишното законодателство, да се събират доказателства както за виновността, така и за невинността на човека, беше задължение на едно и също лице — следователя, сега функциите се разделиха. Вярно, може това и да е правилно. Само дето държавата обезпечи страната на обвинението с мощен апарат по събиране на доказателства, а страната на защитата остави, както се казва, с гол задник. Сиреч да се оправя сама, както може.

И ето че защитата се оправя. Само дето не успява твърде. Наистина самият адвокат може да събере някакви доказателства, но нима той самичък ще успее да извърши всичко необходимо, за да противостои на държавната машина? Няма да успее. За да успее, му трябват помощници. Въпросните частни детективи. А на тях трябва да им се плаща. И трябва да им плаща доверителят, от джоба си. Но дали на много хора, нуждаещи се от защита по наказателни дела, джобът им е достатъчно дебел и дълбок? Ето това е въпросът. Хората използват услугите на частните детективи най-често в гражданско-правови, трудови или семейни дела: неверни съпрузи, проблемни деца, сигурност и кредитоспособност на делови партньори, проучване на пазара, установяване на обстоятелства, свидетелстващи за недобросъвестна конкуренция, издирване на изгубено имущество, на изчезнали хора, събиране на сведения за кандидати за длъжност при решаване на въпроса за приемането им на работа.

В наказателен процес частните детективи са крайно редки гости в нашата страна. А дори да бъдат привлечени за работа на страната на защитата, те се стараят да правят това някак неофициално, без договор и без приходен касов ордер. Никой не обича да плаща данъци, това е ясно. Но освен това по закон частният детектив е длъжен да извести следователя, че с него е сключен договор и сега той ще търси свидетели и най-разнообразна информация с цел, коренно противоположна от тази на следователя. И на кого може да хареса това? Ето защо без договор е някак по-спокойно. И по-сигурно. Така излиза, че детективите са частни, може и да работят срещу официалното следствие, а следствието няма представа какво да прави с тези детективи, когато те излязат от нелегалност.

Стасов, честно казано, също не се стремеше твърде да сключва договор, за който сега беше просто длъжен да информира следствието. Но адвокатът Кирган го предупреди: ще трябва да се работи в тесен професионален кръг, където всички се познават и най-вероятно не се обичат твърде, а някой по-нависоко може да се опитва да контролира ситуацията, затова е по-добре да не си търсим неприятности. Информацията, че освен оперативните работници, и друг обикаля и задава разни въпроси, непременно ще изтече и много бързо ще стигне до следователя. И тогава чакай Вартоломеева нощ. Може да се стигне дори до лишаване от лиценза за извършване на частна детективска дейност.

Баглаев няколко пъти внимателно прочете подадения от Стасов документ, изхъмка и тръгна към вратата. Владислав Николаевич мълчаливо го последва. Следователят заключи кабинета, остави посетителя да го чака в коридора и отиде някъде с документа в ръка. Ясно. При ръководството — ще се съветва и ще иска указания. Пак се наложи да чака. Най-сетне Тимур Ахмедович се появи и с кимване покани Стасов да влезе.

— Работете — със зле прикрито неудоволствие продума той. — Надявам се, не е нужно да напомням, че при откриване на признаци на престъпление…

— Всичко помня, Тимур Ахмедович — увери го Стасов. — Веднага трябва да ви съобщим. Или на друго упълномощено лице.

— Надявам се — измуча следователят, без да поглежда Стасов. — Всичко хубаво.

Владислав излезе и с чувството, че е ученик, избягал от час, все пак свърна зад ъгъла и седна на маса под раиран чадър. Петдесет и пет години не е никаква възраст, това си е разцвет на силите, особено при хора, които обичат сладко. А Владислав Стасов обожаваше сладкото.

Привечер захладня, дори стана студено и Олга трябваше да наметне якето върху прекрасния костюм с панталон. Разбира се, якето разваляше всичко, но няма да мръзне, я! Току-виж настинала, разболяла се, останала на легло, а нали трябва да работи и изобщо да бъде винаги здрава и силна, та всеки момент да може да се втурне на помощ на Ала, ако изведнъж потрябва.

Не обичаше корпоративните купони, но в случая не можеше да го избегне: фирма „Файтър Трейд“, един от главните доставчици на „Оксиджин“, бе организирала тържество по случай петнайсетгодишнината от основаването си и шефът на „Файтър“ Вадим Константинович Орехов бе поканил много гости — всички свои партньори, включително и ръководството на „Оксиджин“ в лицето на генералния директор и Олга Виторт като началник на отдел „Снабдяване“.

За провеждането на мероприятието бе нает хубав комплекс в близкото Подмосковие — с голям, добре поддържан парк и симпатични, наскоро ремонтирани къщички, в които гостите могат да пренощуват с всички удобства. Програмата бе предвидена за два дни — от петък вечерта до неделя по обяд.

Генералният директор на „Окси“, с когото пристигна Олга, активно общуваше с гостите, създаваше нови познанства, поддържаше старите си контакти и при това много пиеше. Скоро ще се измъкне тихичко в предоставената му къщичка и ще заспи с пиянско похъркване в компанията на някоя мацка, която ще си хване тук. А може вече и да си е хванал. В задачата на шефката на отдел „Снабдяване с промишлени стоки“ на този празник влизаха три точки: да се запознае и да направи приятно впечатление на две строги наглед дами от митническата служба, да реши един стар конфликт между „Оксиджин“ и доставчика на хранителни добавки (макар че добавките бяха от друга група стоки, с тях се занимаваше друг отдел, но поканата за празника, отправена към „Файтър“, беше само за двама души и генералният директор бе спрял избора си на Олга Виторт); да наглежда собствения си генерален директор, който на градус можеше да наприказва глупости и да развали отношенията си с важни за фирмата хора.

За да бъдем справедливи, ще кажем, че директорът си знаеше мярката и обикновено се стараеше да не я надхвърля, като се оттегляше „в спалнята“ с някоя спътница още преди алкохолът непоправимо да го удари в главата. Но имаше и други произшествия, да, бяха се случвали и други неща. И Олга, която въпреки крехката си външност беше извънредно силна и имаше железни мускули, в такива случаи трябваше буквално да измъква шефа си и насила да го завежда на място, където няма с кого да разговаря и съответно да си разваля отношенията.

Олга добросъвестно и успешно отработи първите две точки, обеща на дамите от митницата безплатни билети за творческата вечер на народната артистка Томашкевич, със сладки приказки убеди доставчика на добавките в най-скоро време да седне на масата на преговорите и да подпише взаимно приемлив договор. Оставаше третата точка.

Тя намери генералния директор в компанията на двама финансисти, постоя зад гърба му, послуша гласа му, разбра за какво говори той и стигна до извода, че шефът все още си е наред, до критичната доза има доста време, така че поне трийсет-четиресет минути тя можеше да бъде спокойна.

Откъм реката повя студен вятър, тя потрепери и по-плътно загърна якето.

— Май ви е студено? — разнесе се познат глас зад гърба й. — Не сте се облекли подходящо?

Олга се обърна и видя точно пред себе си Химин, старши мениджъра на „Файтър“, с когото съвсем наскоро решаваше въпроса за неустойките.

— Да, топлият ден ме измами, някак не помислих, че вечер извън града е по-студено, отколкото в Москва — призна тя.

— Ами вземете нещо загряващо — посъветва я Химин. — Глътка уиски или коняче. Конякът е хубав, опитах го.

Той беше със светъл панталон, модерна риза и небрежно наметнат кашмирен пуловер. Хем топло, хем стилно.

„Не като мен — ядоса се на себе си Олга. — Никога не мога да се облека както трябва. И сега стоя по копринен костюм и спортно яке като глупачка.“

— Не пия — отговори ядосано.

— Ама никак ли?

— Никак.

— Добре, тогава хайде да ви помогна да изберете храна, която ще ви стопли.

Той източи шия и започна последователно да опипва с очи всичко, сервирано на огромната трапеза.

— Важното е да има много пипер. Лютивичко, с чесънче… Нали нямате нищо против? Или сте планирали за тази вечер страстни целувки?

— Не — погледна тя Химин без усмивка. — Никакви целувки.

Той с лекота отстрани някакъв дебеланко, преградил с туловището си пътя към масата, взе чиста плоска чиния и след минута връчи на Олга апетитно изглеждащо асорти от тарталетки с разнообразни плънки. Като се бе ориентирал по миризмата, той наистина бе избрал все люти или подправени с пипер вкуснотии.

— Повярвайте ми, Олга, за хора, които не употребяват алкохол, лютата храна е най-добрият начин да се стоплят.

— Благодаря.

Тя взе чинията и се заоглежда за място, където да поседне или поне удобно да стои, по възможност сама.

— Елате, ще ви покажа едно просто прекрасно местенце.

Химин внимателно докосна лакътя й, за да я насочи.

— И аз случайно го научих, буквално преди няколко минути. Видях как сервитьорите носеха нататък газови печки, тръгнах след тях и намерих три беседки, долепени една до друга. Всичките обвити в зеленина и във всяка — газова „гъба“. Там със сигурност ще се стоплите.

В главата на Олга се зароди неприятното подозрение, че Химин сега ще започне да й натрапва компанията си в тези уединени беседки, и вече се накани да наостри бодлите си, но за нейно облекчение старши мениджърът на „Файтър“ я преведе по една пътека между храстите точно до мястото, откъдето се виждаха мъждукащите в червено нагреватели, и си тръгна.

И трите беседки бяха празни, всяка обзаведена с градинска мебел — кръгла маса и няколко стола с възглавнички. Олга избра най-отдалечената от пътеката, седна до масата близо до печката и започна да се храни. Химин не я беше излъгал, още след третата тарталетка се стопли. Или все пак беше от печката? Тя погледна часовника си: след „контролното замерване“ бяха минали дванайсет минути, още половин час можеше да поседи далеч от купона и силната музика, после пак трябваше да намери шефа и да прецени състоянието му.

Притвори очи и дори май задряма. Събуди се от мъжки гласове, долитащи от съседната беседка. Листакът беше толкова гъст, че Олга не можа да види мъжете, но почти веднага разпозна гласовете — единият принадлежеше на собственика на „Файтър Трейд“ Вадим Константинович Орехов, а вторият — на неговото възглупаво според Олга синче Филип.

— Филипе, ще те помоля утре да го направиш.

Орехов-старши говореше твърдо и напористо, явно дори не допускаше възможността да му възразят.

— О, недей, тате, никакво утре, днес ще постоя колкото трябва и ще си замина. Имам страхотни планове за почивните дни.

Филип говореше леко и весело, очевидно желанията и намеренията на баща му, който издържаше младока, ни най-малко не го интересуваха.

— Филипе — повиши тон Вадим Константинович, — сериозно ти говоря. Какви планове? Къде смяташ да ходиш? Ти трябва да си тук. Служител на фирмата си, това е и твой празник, трябва да се запознаваш с хората, отсега да те познават.

— Ама престани бе, тате, какви ми ги приказваш, Химин вече до гуша ми е дошъл със същото. Не искам и толкоз! Срам ме е, че съм твой син, а съм на такава дребна чиновническа длъжност, дори не знам как да се представям. Като ме направиш началник-отдел, тогава моля, ще си напечатам визитни картички със снимка и гордо ще се запознавам с всички.

— И къде си се наканил да ходиш, ако мога да попитам? Какво развлечение си си измислил, та е по-важно от корпоративния празник?

— О, тате, такъв приятел си намерих, че с него не ми трябват никакви празници, самият той е един безкраен празник.

Филип доволно се изкиска, Олга чу как по пластмасовата повърхност на масата глухо изтропа дебелото стъкло на бутилка. Филип май пиеше бира направо от шишето. На такъв празник можеше и да не се държи като улично пиянде. „Безкраен празник“. Интересно дали изобщо някога е чувал името Ърнест Хемингуей? Книгата определено не е чел, употребява заглавието на романа като обикновено битово словосъчетание. Олга обаче беше ходила в Париж и не споделяше мнението на писателя. Този град не й се видя като празник.

— И откъде го изкопа този приятел? Какво представлява? Къде работи?

Орехов-старши задаваше въпросите си настоятелно и строго.

— Работи ли? — смаяно попита Филип. — Какво приказваш, тате, каква работа? На него никаква работа не му трябва, и без това си има всичко. Купища пари.

— Интересно откъде?

— Ами всички сами му ги дават. А той умее да прави така, че може и да не ги връща.

— Тоест?

— Такъв човек е, че никой нищо не може да му откаже. Знаеш ли думата „харизма“? Е, той целият се състои от харизма, от главата до петите. Във всички клубове го познават, навсякъде му се радват, всички го обичат. И с него е приятно. А момичетата как му се лепят!!! С една дума, весело момче е и на мен ми харесва да си прекарвам времето с него. Дори дилърите му дават безплатни дози.

Не, определено на Филип Орехов му хлопа дъската! Как можа да му хрумне да разправя такива неща на баща си!

— Дилъри ли? Той да не е наркоман? — Сега вече в гласа на Вадим Константинович прозвуча заплаха.

— Не, само се поглезва по мъничко. Нормално момче, сега всички са такива: съвсем мъничко дрога, много уиски, много мацки — Филип се изкикоти мръсничко — и много ваксина против трипер. Обаче какви фокуси с карти прави — ум да ти зайде! Пръстите му така сноват, че изобщо не ги виждаш. Можеш да гледаш с часове — и нищо не разбираш.