„Както обикновено“ в случая означаваше, че трябва да търсят (и по възможност да намерят) следи от съхранявано оръжие — петна от оръжейно масло, патрони, кобур, следи от чистене — парцали, смачкана хартия със следи от масло или смазка, а също документи, които могат да представляват веществени доказателства: дневници, писма, бележки.

В гардероба висеше дебело яке за залата с леда, в джобовете му не намериха нищо, но Улянцев реши за всеки случай да оформи изземане. Ами ако, не щеш ли, им провърви и именно на това яке криминалистите успеят да намерят следи от оръжие?

В чекмеджето на бюрото се намери треньорски дневник и Дзюба с учудване чу поясненията на едно от поемните лица — хореографката, — че треньорите попълвали огромно количество бумащина, трябвало да изготвят планове за натоварванията и занятията, да отбелязват присъствието, да водят списък на групата. Виж ти, той от дете бе посещавал най-различни спортни секции, но и през ум не беше му минавало, че неговите треньори водят някакви дневници. Кой знае защо тогава си мислеше, че треньорът работи само в залата и работата му се състои изключително в провеждане на тренировки.

„Ами да — с усмивка си помисли Роман, — и за нас, полицаите, всички си мислят, че ние главно тичаме, скачаме, гоним или стоим в засади, и никой дори не може да си представи колко бумащина и отчетност има в нашата работа.“

На перваза се издигаше купчинка разноцветни разнокалибрени кутии, напомнящи на кутии за бонбони.

— Ами бонбони са — поясни все същата словоохотлива хореографка. — Родителите ги носят, а къде да ги дяваме? Валерий Петрович изобщо не ядеше сладко, не обичаше. Ако някой искаше да му достави някаква радост, носеха му буркани туршия. Но малко хора знаеха това, разбира се, затова носеха бонбони. Ето че си стоят тук.

Улянцев бързо прецени дебелината на кутиите, избра три, в които при желание би могъл да се побере пистолет, претегли ги с ръка, отвори ги и безнадеждно разгледа стройните редици всевъзможни бонбони.

Треньорската стая беше малка и макар и най-подробен, обискът завърши доста бързо. Край, нямаше къде повече да търсят. Нищо не намериха.

Работата по разкриването на убийството на Ина Викторовна Ефимова, московчанка, служителка в апарата на Държавната дума, в отдел „Протокол и външни връзки“ на Управлението за международно сътрудничество, се протакаше вече два месеца. Чиновничката беше убита посред бял ден с удар с нож в гърдите в момент, когато излизала от козметичен салон и се качвала в колата си. Направленията бяха разделени: ФСБ разработваше линията, свързана със служебните задължения на убитата, която се занимавала с паспортно-визовите отношения; Управлението по икономическа безопасност и противодействие на корупцията търсеше информация за конфликти, произтичащи от възможни финансови афери и взаимоотношения с банки, а на оперативните работници от криминалната полиция бе възложено да ровят в личните и битови отношения на потърпевшата.

От самото начало беше ясно, че това е направено изключително проформа, та после никой да не може да обвини ръководството, че не е осигурило проверка на пълния спектър възможни версии. Защото никой не вярваше сериозно в битовата версия и работата по нея се водеше само формално. Заради едната отчетност. Именно затова не тормозеха много Антон, така че по този въпрос Сергей Кузмич Зарубин не беше си изкривил душата.

И Антон Сташис за нищо на света не би молил Зарубин да промени разпореждането си той да се заеме с убийството на треньора, ако буквално предната вечер кой знае откъде не бе изскочила информация за този проклет парцел. По-точно тя изскочи при момчетата от УИБиПК, когато те проверявали движението на финансовите средства на убитата Ина Ефимова, но тъй като се отнася просто за закупуване на съседен парцел от частен собственик, веднага бе станало ясно, че тук не може да има никакви банкови машинации. Но в името на чистата съвест трябваше да се провери. Пък и за отчетността щеше да е полезно — всеки момент можеха да му изискат писмен рапорт за извършената през последната седмица работа, а по убийството на служителката от апарата, на Държавната дума той нямаше да има какво да отчете. Антон помоли Роман Дзюба да го прикрие и замина за мястото, където се строеше вилата на Ина Викторовна.

То се намираше в онази част на „Рубльовка“, в която още бяха запазени къщи от времената, когато на никого и през ум не му е минавало, че тази територия ще стане особено престижна. Наистина заможните хора отдавна бяха стигнали до „Раздори“, но имаше и най-обикновени едноетажни и двуетажни стари къщички, в които живееха най-обикновени хора. Именно такава стара, отдавна овехтяла къща с доста голям парцел бе съществувала някога в съседство с парцела, принадлежащ на убитата. Някога — защото сега на това място нямаше никаква къща. Но пък временна ограда обединяваше двата парцела в едно доста голямо пространство.

Антон постоя край оградата, позволи си за няколко минути да се абстрахира от работата си и просто да помечтае: ако можеше да има такова място и на него къща, колко добре щяха да се чувстват децата му, Василиса и Стьопка, ей там щеше да постави люлка, ей тук можеше да изкопае малък басейн, а в най-отдалечения ъгъл — къщичка за куче, Васка отдавна моли за кученце. Както и клетка за зайци, за които мечтае малкият Стьопка.

Антон тръсна глава, скептично се усмихна — той никога няма да има толкова пари! — и тръгна към къщичките. Трябваше да си поговори със съседите за убитата Ефимова.

В първата къща, на чиято врата почука, нямаше никого. Но в следващата му отвори як широкоплещест мъж с патерица, на около шейсет години, с хитри живи очи и доста очевидни следи от махмурлук. Представи се като Борис Илич и изрази пълна готовност да поговори за голямата началничка от Държавната дума, която той, разбира се, изобщо не познавал отблизо, но инак я знаел, вярно. Борис Илич разказа, че Ефимова купила парцела преди две години, но кой знае защо не започнала да строи.

— После се разбра защо се е бавела: до нея е парцелът на Маклигини — разказваше Борис Илич бавно, с явно удоволствие.

Особено му харесваше, че Антон си записва думите му. От време на време Борис Илич дори правеше малка пауза, ако му се стореше, че гостенинът не успява да запише дословно повествованието му.

— Искала е да се разшири, земята не й е стигала, сигурно си беше планирала да вдигне царски чертози. С една дума, започна да врънка Маклигини да й продадат парцела, между другото, предлагаше добри пари, което е вярно, вярно е, не беше стисната, честна жена. Когато Валка Маклигина ми каза колко, щях да падна. Продавай, викам, какво има да му мислиш, това са луди пари, ами че вие ще можете да си подобрите градското жилище, да си купите по-голям апартамент, ей на, дъщеря ви се омъжи, сигурно ще ражда, къде ще се побирате петимата.

— А те какво? Съгласиха ли се да го продадат? — поинтересува се Антон.

Общо взето, историята не изглеждаше интересна от гледна точка на разследването. Сташис още вчера знаеше, че Ефимова е купила парцела от съседите си Маклигини, и беше дошъл тук само за уточняване на информацията. Но щом му попадна такъв словоохотлив и явно скучаещ свидетел, който можеше да разкаже едно-друго за убитата, защо да не го чуе? Знае ли се какво може да излезе?

Борис Илич махна с ръка.

— Ами там е работата, я, че не! Заинатиха се като магарета: тук са се раждали и са умирали дедите ни, тук мина младостта ни и разни такива.

Антон с усилие сдържа желанието си да погледне учудено Борис Илич. Какво значи „не го продадоха“? Какво значи „заинатиха се като магарета“? От документите ясно личи, че парцелът вече се води на името на Ефимова. Добре. Ще се престорим, че всичко е нормално.

— А те какво, общи деди ли имат? — с едва забележима усмивка попита Сташис.

— Ами да, ами да — палаво се разсмя Борис Илич. — Аз така си приказвам, мога и да преувелича, случва ми се. За по-красиво, нали разбираш, не от лошо. А ти браво, че ме… Жена ми вечно ми мърмори за моето красноречие. Дедите на Пашка живееха тука и детството му премина пред очите ми, все пак съседи. Не успях да ги вразумя, не щат и не щат да продават. Хем Ина Викторовна вдигаше цената — не и не. Дори при мен дойде, донесе ми цяла торба скъпи продукти и пиячка, моли ме да им говоря, види се, бяха й казали, че от сто години се познавам с Пашка Маклигин.

— И какво? Поговорихте ли им?

— Че как! — радостно кимна Борис Илич. — Само че Пашка и мене не послуша. С една дума, сглупиха.

— Не разбрах нещо, защо да са сглупили? Та нали в края на краищата са продали парцела на Ефимова. Тоест съгласили са се.

Борис Илич сви гъстите си вежди и укорително погледна Антон.

— Ти к’во приказваш бе, момче? Те нямаха и копейка, за да възстановяват къщата след пожара.

Ето ти ново двайсет! Какви са тия истории? За пожар изобщо не беше ставало дума, поне в материалите на момчетата от Отдела по борба с икономическите престъпления.

— След какъв пожар?

— Ама мигар не знаеш? — неодобрително присви очи Борис Илич. — И това ми било полиция, нищо не знаете! Пожар стана у тях. Щото нали къщата стара, жиците прогнили, Пашка, макар че израсна тук, е с две леви ръце, може да работи само с главата, доктор на науките, ама не го бива нито полица да закове, нито разбира от електричество, нищо не умее. Станало някъде късо — и всичко мигом изгоря. Там загина едно момиче, някаква далечна тяхна роднина, дошла в Москва да кандидатства виеше, а техният апартамент в Москва е малък, момичето трябвало да учи, пък нямали къде да я приберат, та тука на, да се готви за изпитите. Жалко за момичето… Та така, къщата изгоря до шушка, пари нямат да строят и вече Пашка отиде при Ина Викторовна да я моли. Казах му аз: „Трябваше веднага да се съгласите, когато ви предлагаше много пари, на, сега ще отидеш, а тя ще ти покаже среден пръст, няма да ти даде повече от петарка“. Но не отгатнах.

— В какъв смисъл?

— Ами нали ти казах, Ина Викторовна беше свястна жена, никого не мамеше, всичко честно. Практически не намали цената, само съвсем мъничко в сравнение с това, което предлагаше в началото. Така че Валка и Пашка продадоха апартамента си в Москва, добавиха и тези пари и сега живеят в човешки условия, вярно, далече от центъра, но пък нашироко, очакват внучка или внук, каквото дойде. Дъщеря им вече е бременна.

Антон взе от Борис Илич московските координати на Маклигини. Наистина, грехота бе да се говори така за убитата, но е имала късмет: тъкмо навреме къщата е изгоряла. Наистина е загинало младо момиче. Така че едно от три: или наистина е късо съединение, или някой е искал да убие конкретно това момиче, или мадам Ефимова е организирала палежа, без да знае, че в къщата има човек. И тъй, какво трябва да се направи? Първо: да се проверят материалите по пожара, да се прегледа пожаротехническата експертиза, да се поговори с хората, които са се занимавали с това. Второ: да се събере информация за момичето, разбира се, ако не са го направили още тогава. По принцип би трябвало да е заведено дело или поне да е проведена доследствена проверка на версия за убийство на момичето. Би трябвало. Но дали е направено? Там е въпросът.

Антон погледна часовника си: имаше достатъчно време да подръпне най-спешните „опашки“ по останалите дела и от утре плътно да се включи в работата по убийството на треньора. Лошо се получава: нали самият той пое инициативата да прехвърлят Роман Дзюба от района на „Петровка“, убеждаваше Кузмич, че Ромка, макар и млад, е много свестен и умен и ще се справи с работата, а сега излиза, че заряза момчето без подкрепа. Ако Дзюба направи някоя глупост, Кузмич него ще държи отговорен, старшия оперативен работник Антон Сташис, защото нали, твое протеже беше — сега отговаряй за него. Така че трябва днес да свърши колкото може повече работа и утре вече да се занимава с Болтенков и другите хора от света на фигурното пързаляне.

Още веднъж си погледна часовника и се обади на Елвира, бавачката на децата му.

— Как сте там? Всичко ли е наред?

Разбира се, всичко беше съвсем наред, както винаги.

— До колко часа ще можете да ме почакате?

— Днес за никъде не бързам — отговори бавачката, — мога да остана и да нощувам, ако трябва.

Прекрасно! Второ обаждане — на Лиза:

— Ще се освободя към девет. Ти как си?

— Ще дойдеш ли? — с надежда попита момичето.

— Ще дойда — обеща Антон.

Не му харесваше, че тя искаше да я нарича Лиза, на Антон му беше много по-приятно мекото, преливащо се „Лиля“ — името, под което тя му се бе представила, когато се запознаха преди половин година. Но още на първата среща тя строго помоли никога вече да не я нарича Лиля. Само Лиза. Антон неохотно се подчини, макар да не разбираше причините за тази молба. Той изобщо много неща не разбираше у това красиво момиче, с което толкова му харесваше да си ляга, но за което, незнайно защо, никак не искаше да се ожени.

Целият лист дебела рисувателна хартия вече беше покрита с безформени петна от маслени пастели, оставаше да нанесе последното. Той се замисли: какъв цвят да избере? За тази картина като основно бе измислил рязкото съчетание на дълбоко изумруденозелено със студено бледорозово, а като допълнителни цветове за по-малките петна искаше да избере нещо меко, нежно, за да предаде днешното си настроение. Дълбокият зелен цвят е цветът на депресията, студеният розов — на равнодушието, но нали животът не се състои само от собствената ни мъка и хорското равнодушие към нея, в него има, макар и малки, макар и случайни, и кратки мигове на топлина, на разбиране, на съпреживяване. Животът не е черно-бял, той е многоцветен, художникът бе твърдо убеден в това.

Като помъдрува върху съчетанието между жълто и червено, в края на краищата той постигна един нежен топъл оттенък и покри с пастелите последното късче хартия. Хвърли поглед към изпълнения с молив ескиз — да, правилно, именно на това място в готовата работа ще се намира долният „полуразцъфнал“ цветец. Именно долният, а не горният, като символ на оживяващата надежда в момент, когато на пръв поглед всичко е потънало чак на дъното. Винаги може да падне човек. Но и да стане, може винаги. Слаб е не онзи, който се е препънал, а онзи, който не е намерил у себе си сили да стане и да продължи.

Ето че сега листът от край до край е покрит с разноцветни петна от маслени пастели. Художникът разтвори в малко вода черна акрилна боя, погрижи се тя да не стане много рядка и боядиса с нея целия маслен пастел. Остави боята да изсъхне и хвана отвертката, започна да драска с нея линии, завъртулки, примки. Отвертката сваляше пласта черен акрил и откриваше долния пастелен слой, поради което всички линии и фигури се получаваха преливащо многоцветни.

Беше разделил единствената стая в жилището си на две части. В едната беше обикновен московчанин, който яде, пие, спи, прави любов с приятелката си, чете книги и гледа телевизия, седи пред компютъра. В другата — творец, художник, едноличен властелин в собствения си измислен свят, състоящ се от цветове и линии. Това са наистина божествени линии, в които за него е съединено и въплътено всичко най-изискано, най-прекрасно на света. Тези линии са връх на майсторството, сияещ и недосегаем връх. Един-единствен човек през цялата история бе могъл да създаде тези линии. И само още един можа безупречно да ги повтори.

Той работи, а в главата му звучат думите: „Мислиш, че просто не си имал късмет? Мислиш, че просто си се препънал на място, където другите не са се препънали? Всичко обаче е било предопределено, били са взети всички мерки ти да се препънеш. Мислиш, че случайно са сменили единия с другия? Не, било е предварително преценено. Било е в нечия изгода. И теб са те направили жертва на тази изгода“.

Думите започнаха да звучат още когато той тепърва избираше цветовата гама пастелни петна. Именно те, думите, настройваха художника всеки път, като пробуждаха определени емоции и го караха да предпочита едни или други цветове. Той избираше и акрила чрез вслушване в своето вътрешно състояние. Понякога му се искаше да работи с небесносиньо, понякога с червено, понякога със зелено или жълто. Но днес избра черния цвят. Надничащи изпод черния фон цветове на мъката и равнодушието и проблясъци на надежда.

Без думите вдъхновението не идваше и линиите се получаваха неточни и неизразителни, не идваше и чувството за цвят. Всеки път, когато работеше над своите платна, той чуваше думи. Винаги различни. И ги произнасяха различни гласове — мъжки, женски, детски, старчески. Гласовете звучаха различно, някои сред пълна тишина, някои на фона на шумове или музика, едни приглушено, други гръмогласно. Природата го бе наградила с великолепна слухова памет. И сега именно паметта беше източникът, който му даваше сили да диша в единия свят и някак да живурка в другия.

До късно през нощта Роман Дзюба не можа да се отърве от неприятния вкус, който му бе останал от първото опознаване на следователя Баглаев. След като се трепаха цял ден да търсят свидетели и доказателства, Улянцев и Дзюба вече смятаха да се прибират по домовете си, когато следователят звънна на мобилния на Фьодор.

— Пфу, дявол да го вземе — изтърси ядосано Улянцев и пъхна телефона в джоба си, — хем смятах днес да си взема компенсацията за денонощното! Нали той вчера каза, че само ще получи разрешението от съдията и толкоз! Ама не, не го свърта него, не може да си почива като хората. Да вървим!

— Къде? — не разбра Роман.

— Къде, къде? При Баглаев. Да се отчитаме за постигнатите успехи.

След подобна характеристика романтичният и влюбен в професията си Роман Дзюба очакваше да срещне следовател, също тъй предан на делото си и мислещ като самия него. Когато видя пред себе си атлетичния русокос четиридесетинагодишен мъж с приятно лице и предразполагаща усмивка, надеждите му укрепнаха. И колкото повече се убеждаваше, че на Тимур Ахмедович всъщност му е безразлично кой е убил Михаил Болтенков, толкова се усилваше разочарованието му. За него беше важно да се окаже прав. Във всеки случай именно така се стори на Дзюба след срещата му с Баглаев, който бе получил акта за арестуване на Ламзин и затова бе крайно доволен, когато Фьодор Улянцев с подробности му разказваше за свидетелите, готови да дадат показания, че Ламзин се е заканвал да убие Болтенков. А когато Роман предпазливо изрази съмнения във виновността на Ламзин, следователят го прекъсна доста безапелационно. Това подейства на Дзюба като шибване с камшик, той избухна веднага.

— Вие сте извършили обиски на четири места, плюс в колата на Ламзин — стават пет. И нищо не сте намерили! Нито оръжието, нито ръкавици, нито дрехи със следи от барутни частици. Аз не вярвам, че един обикновен треньор по фигурно пързаляне може за толкова кратко време да премисли всичко и да се отърве напълно от веществените доказателства. Не вярвам! Той не е знаел, че Болтенков ще дойде в дома му да говорят, значи не е могъл предварително да премисли и организира всичко това.

— Ама успокой се с тия обиски, де — намеси се Улянцев, който напълно споделяше позицията на следователя. — Откъде знаеш кой какво може или не може да премисли? Ами че той би могъл да излезе на улицата, да хване кола, за три-четири минути да се отдалечи на значително разстояние, защото нощем пътят не е натоварен. Там да изскочи за минутка, да изхвърли всичко в контейнер за боклук, да се качи в колата и да се върне на мястото, откъдето е тръгнал. И после да потича. Ето, съседите са видели как той се е прибрал запъхтян.

— Е, да — кимна Роман. — Но нали той не отрича, че е тичал.

Улянцев демонстративно замълча и се извърна, за да покаже с целия си вид, че с такива упорити глупаци е невъзможно да се работи и просто е смешно, че на „Петровка“ намират тези зелени хлапаци способни да „оказват методическа помощ“. Фактът, че зеленият хлапак беше само с две-три години по-млад от самия Фьодор, ни най-малко не смущаваше Улянцев.

— Слушай, Дзюба — уморено продума Баглаев, — ти какво искаш? Ние с тебе виждаме едни и същи факти. Само че за мен те са свидетелство, че Ламзин има връзка с убийството, а за теб са свидетелство за неговата невинност. И ти можеш да си завреш мнението знаеш къде, защото…

Дзюба дръзко го погледна в очите.

— Да, знам, защото вие сте шефът тук. Като в американски филм.

Баглаев го погледна укорително и неодобрително поклати глава.

— Не знам как е в американските филми, но в руския наказателен кодекс, член петнайсети, е казано ясно: функциите по обвинението, защитата и разкриването на криминално деяние са отделени една от друга и не могат да бъдат възложени на един и същи орган или на едно и също длъжностно лице. На мен е възложена функцията по обвинението, както и на теб, момче. И на Фьодор. И на всички, които влизат в състава на оперативно-следствената група. И нито един от нас няма право да поема функцията на защитата, дори ако много му се иска, разбра ли? Така че не си навирай носа, където не ти е работа, и не си навличай чужд костюм. Уважавай закона. А ако проявяваш своеволие, ще трябва да ти напомня, че следователят е лице процесуално самостоятелно и независимо. Затова каквото кажа аз — това ще е.

Като финал на работното съвещание Тимур Ахмедович нареди на оперативните работници да хвърлят всички сили за отговора на въпроса откъде, кога и при какви обстоятелства Ламзин се е сдобил с пистолет.

— Ти изясни ли дали е получавал разрешение за притежаване на оръжие? — попита следователят Фьодор.

— Не е получавал — моментално отговори той.

— Значи веднага отхвърляме легалните начини — кимна Баглаев. — Работим само по нелегалните. Трябва да търсим и да разпитваме всички поред. Може Ламзин да е питал някого откъде може бързо да намери незаконно оръжие.

— Ако можехме да знаем точно какво оръжие е имал — жално изхленчи Фьодор. — Девет милиметра — това е всичко, което знаем. А тия деветмилиметровите, са безброй! Кога балистиците ще дадат отговор?

Следователят, за радост на Дзюба, погледна Улянцев като да беше малоумен.

— Ти да не работиш за първи ден? Като дете си, ей богу! По-рано от седмица балистиците няма да ни дадат отговор.

Така че ще трябва да почакаме. Разбира се, аз се обаждах, молих да го направят по-бързо, но каква полза? Не се е родил още следовател, който да не се обади на експертите и да не помоли за по-бърза работа. Така че за „по-бързо“ чака същата опашка като за всички други експертизи.

— Но поне обещаха ли? — с надежда попита Фьодор.

— Обещаха — позасмя се Баглаев. — Но не особено твърдо. Така че на твое място не бих разчитал на бърз резултат.

По пътя към къщи Роман прехвърляше в паметта си всеки момент от разговора в кабинета на следователя, възстановяваше си всяка реплика в опит да напипа онази единствена възможност, която ще му позволи, без да нарушава субординацията, все пак да измести работата по разкриването на убийството в друга посока. Може би Тимур Ахмедович не забелязва очевидното по някакви причини? Може би той, Роман Дзюба, трябва да използва някакви по-силни аргументи, да намери някаква нова информация, която позволява ситуацията да се погледне под друг ъгъл?

Не, Дзюба не успяваше да го направи. И не успяваше, защото на следователя Баглаев не му трябваше работа по разкриването на престъплението. Той смяташе убийството на Михаил Валентинович за вече разкрито. И от оперативните работници искаше само едно: доказателство за виновността на Ламзин, което ще му позволи да приключи следствието, да състави обвинителния акт и да предаде делото в съда.

Дзюба разбираше, че следователят не е идиот, че той прекрасно вижда слабостта на позицията си. Но тъй като бяха извършени задържането и обиските и бе получено разрешение за задържане под стража, на Тимур Ахмедович никак не му се искаше да признае, че може и да е сгрешил. Баглаев щеше да прави всичко, за да докаже, че е прав. Нямаше да бъде непредубеден. Налагаше се Дзюба да направи нещо по този въпрос.

— Рома, хайде все пак да ти сложа да хапнеш нещо — угрижено каза майката на Дзюба, която надникна в стаята му. — Ами че гладен си…

Но Роман беше толкова разстроен, че отказа да вечеря. Още дълго лежа в пълен мрак на дивана с ръце под главата и наблюдава как по тавана прескачат светлинки от минаващите зад прозореца автомобили. Трябваше да вземе душ, да си оправи леглото и да си легне. Или поне да включи компютъра. Но кой знае защо не му се искаше.

Напоследък техните срещи почти винаги завършваха с изясняване на отношенията. Всичко започваше мило и приятно. Антон идваше при Лиза, ако се бе освободил не много късно, двамата вечеряха или просто пиеха чай, после се любеха. Понякога, ако Елвира можеше да остане с децата през нощта, Антон оставаше у Лиза до сутринта. Но преди да се разделят, момичето все по-често заговаряше за желанието си редовните им срещи да влязат в режим на съвместен живот. Антон прекрасно знаеше мнението на бащата на Лиза, Владислав Николаевич, по този въпрос, но чувстваше, че проблемът не е само в това. И дори, честно казано, изобщо не е в това. А в какво е — не можеше и не можеше да разбере. Нещо го ядеше отвътре, дразнеше го и сякаш го възпираше: не прави това! Ала аргументите, които за Антон изглеждаха разумни, за Лиза не бяха сериозни. И самият той разбираше, че това не са основателните причини. Далеч не са. А кои бяха истинските? Той нямаше отговор.

Ето че и днес в отговор на поредния въпрос на Лиза „Мислиш ли нещо за женитба?“ той отново, както и миналия път, отвърна:

— Ти не бива да се омъжваш за мен. Отношенията ни са безперспективни.

— Но аз искам! — навъси се Лиза и тропна с юмруче по масата, на която пиеха чай. — Искам да стана твоя жена! И ти го искаш.

В това обаче Антон Сташис някак се съмняваше. А може би това бяха глупави съмнения, предизвикани от всички други обстоятелства?

— Лиза, баща ти никога няма да ти позволи!

— Ами нека! От къде накъде трябва да му искам разрешение? Не съм дете в края на краищата!

— Готова ли си да рискуваш отношенията с баща си? — Антон не успя да скрие недоверието и дори неодобрението си и това, разбира се, не остана скрито за Лиза. Нейните големи тъмносиви очи изсветляха и станаха студени.

Антон беше човек, рано изгубил семейството си, затова много ценеше роднинските връзки и смяташе, че те в никакъв случай не бива да се пренебрегват. Лиза бе израснала в любов, тя имаше майка и баща, новата съпруга на баща й, съпрузите на майка й, поради което възприемаше като даденост, като нещо разбиращо се от само себе си наличието на обичащи я и обичани роднини. И през ум не й бе минавало колко тежко и самотно е да се живее без близки, така че сега тя бе готова да скъса дори отношенията си с баща си. Което не беше приемливо. Самата тя после нямаше да прости тази своя жертва на Антон и щеше да го боде с нея в очите при всяка възможност.

— Лиза, разбери, моля ти се, бракът с мен не е вариант за тебе. Ти няма да зарежеш кариерата си, своята дисертация и да се превърнеш в домакиня, нали? Трябва ти съвсем друг съпруг.

Тя стана от масата, отиде до стената и застана с ръце, скръстени на гърдите.

„Затвори се — машинално си отбеляза Антон. — Не иска да ме чуе.“

— Така значи?! Вълнува те кариерата ми? Ами направи нещо, така че тя да не пострада. Казваш, че не можем да бъдем заедно, но при това не правиш нищо, за да можем. Ни-щич-ко!

— Какво искаш да направя? — уморено попита той.

— Ти толкова си се вкопчил в работата си, а ако наистина искаше да се ожениш за мен, щеше да помислиш как да я смениш.

Всеки път едно и също. На това място Антон обикновено също става, облича се, мълчаливо целува Лиза, казва: „Хайде да не се караме, мила“ — и си тръгва.

После се чувства ужасно виновен, защото разбира, че Лиза е права, и същевременно, че нещо му пречи да се съгласи с нея. Това го тревожи все повече и повече, и той не може да си намери място от яд, и е нервен, и не знае какво ще прави, когато годеникът на Еля най-сетне приключи с бракоразводните си дела и официално оформи отношенията си с Елвира, след което, според собствените му уверения, няма да допусне съпругата му да работи като бавачка на чужди деца. Жена му трябва да стане стопанка на дома му и майка на общите им деца и в посочените планове няма да остане място за Василиса и Стьопка. От тази гледна точка женитбата за умна, красива, самостоятелна, при това влюбена в него млада жена изглежда единственият реален и удачен вариант.

Докато пътуваше по добре осветеното шосе към своя район, Антон Сташис изведнъж си помисли, че всъщност не му се жени много за Лиза. Да, беше силно влюбен в нея, беше увлечен и когато тя за пръв път заговори за брак, я подкрепи с ентусиазъм и дори започна да гради някакви вълшебни планове. Ала ето че напоследък все по-често започна да се замисля, че това не му е нужно. Или все пак му е нужно? Може би просто нещо не разбира?

Подразделенията на Главното управление на вътрешните работи на Москва, както е известно, са разположени не само в голямото красиво здание на „Петровка“ 38, но и в по-обикновени сгради в близките улици, по-точно — в уличките „Колобовские“. Именно там, на „Втора Колобовская“, Роман Дзюба се сблъска с Надежда Игоревна Риженко, следователка, с която неведнъж бе работил по различни дела. И дори дълго време беше влюбен в дъщерята на Надежда Игоревна, Лена, която не обръщаше никакво внимание на непохватния кавалер.

— Рома! — радостно възкликна Риженко. — Откога не съм те виждала! Е, как се чувстваш на новото място? Доволен ли си, че се премести?

— Ами май е нормално засега — усмихна се в отговор Дзюба.

— А защо не се отбиваш у нас? Впрочем, както разбирам, си сложил точката на Лена? Увехна вечната любов, а?

Дзюба се смути. Той наистина бе охладнял към Лена Риженко, хем това се бе случило внезапно, само за няколко минути. Оттогава бе престанал да използва всеки възможен повод да се отбие в дома на следователката.

— Хайде не се изчервявай, де — разсмя се Надежда Игоревна. — Всичко е наред, не ти трябва въртиопашка като моята Ленка. Ти си свястно момче и ти трябва сериозно момиче.

„Трябва ми Дуня — помисли си той, дори без да забележи, че при мисълта за нея неволно започна да се усмихва. — Само с нея ми е хубаво. И само тя ме разбира напълно и докрай. Вярно, не знам защо, но мама никак не я харесва: оценителка в заложна къща, без висше образование, от обикновено семейство. Виж, Ленка Риженко сигурно би й харесала. Но аз пак ще се оженя за Дуня.“

— Значи не ми се сърдите? — някак съвсем по детински попита Роман.

— Радвам се за теб, глупчо! С моята Ленка щеше много да патиш.

И внезапно Дзюба се реши. Макар да разбираше, че решава да постъпи абсолютно неправилно и ще му трият сол на главата за това. Но след вчерашната среща със следователя Баглаев сякаш дяволът на противоречието се бе вселил в Рома. И младият оперативен работник не беше в състояние да надвие този чевръст, хитър и нахален демон.

— Надежда Игоревна, може ли да се посъветвам с вас за нещо?

— Давай — кимна тя, — само че бързичко, трябва да вървя.

— Не, не може да стане бързо — поклати глава Дзюба. — Много има за разказване.

— Тогава ела довечера вкъщи, след осем, става ли? Не бой се, Ленка няма да си е у дома, замина за два дни с приятели извън града.

„Защо го правя? — дълго се чудеше на себе си Дзюба, след като се раздели с Риженко. — Глупак! Ще си изпатя здравата. Но и не мога да не го направя.“

— Ти къде тръгна? — недоволно попита Владислав Николаевич Стасов, когато Анастасия Каменская, след като му предаде отчета си за свършената работа, стана да си върви. — Имам нова задача за тебе.

Настя се обърна към него и направи равнодушна физиономия.

— А не ми ли възлагаш множко задачи? Не, аз, естествено, мога да променя плановете си и за никъде да не заминавам, ама да не се оплакваш, после.

На лицето на Владислав Николаевич се изписаха поред учудване, недоволство, после сарказъм и чак накрая — именно онова, което искаше да постигне Каменская: радост от едно предположение.

— С Лиля ли ще се виждаш? Е, слава богу! Вече мислех, че си решила да игнорираш молбата ми.

— Ха, че как ще игнорирам тебе — позасмя се Настя. — Щерка ти е станала страшно делова, денят й е разпределен до последната минута, недостъпна е. Та ето, Елизавета Владиславовна ми определи да се вместя в четиресетте минути нейно пътуване от Института за държавата и правото на „Знаменка“ до жилището на нейния научен ръководител в района на Кутузовския проспект. Така че днес ще трябва да поработя като личен шофьор на твоята принцеса.

Владислав Николаевич смутено сведе очи. Той напълно справедливо се смяташе отговорен за възпитанието на дъщеря си.

— Ася, и друго исках да ти кажа. Само че не ме убивай веднага. Тя не иска да я наричаме Лиля, както в детството й.

— Така ли?! — От изненада Настя се поспря и дори остави чантата си на бюрото. — А как да я наричам? По име и бащино ли?

— Иска да й казваме Лиза.

— И защо, интересно? Цял живот беше Лиля, какво се е променило сега?

— Настя, хайде не ме тормози, за бога! — примоли се той. — И на мен ми е неприятно, че се налага да те притеснявам. Ами не знам какво да правя с нея. Съвсем я изтървах. Ако я наричаш Лиля, може да ти даде пътя.

— Добре — въздъхна Настя, — нека бъде Лиза.

Лиля, по-точно Лиза Стасова, която Настя Каменская си спомняше като сериозно, но много добро и усмихнато момиченце, се бе превърнала в напълно пораснала млада жена, още по-сериозна. Във всеки случай, когато Настя, приближавайки по „Знаменка“ към сградата, в която се намираше Институтът за държавата и правото, видя застаналата пред входа дъщеря на Стасов, лицето на Лиза беше съсредоточено и строго. Вярно, само след няколко мига го озари прелестна усмивка.

„Прав е Владик — помисли си Настя. — В такова момиче всеки ще се влюби.“

Лиза с важна походка дойде до колата и се качи отпред, до Настя.

— Трябва да стигна до „Кутузовски“, в района на Триумфалната арка — делово каза тя. — Там ще ви покажа къде точно.

— Слушам, генерале мой — усмихна се в отговор Анастасия. — А няма ли да се поздравим?

— Не се формализирайте — строго отговори Лиза. — С Вас се поздравихме вече днес, по телефона. Лельо Настя, хайде да минем веднага на темата! Татко ли ви прати? Заради Антон?

— Точно така — въздъхна. Настя, — и тъй като отдавна и нежно обичам татко ти като приятел и го уважавам като старши колега по професия, не можах да му откажа. Затова хайде да ти кажа всичко, което смятам за нужно, ти мълчаливо ще ме изслушаш, ще те закарам докъдето трябва, и ще се разделим взаимно доволни. Съгласна ли си?

— А, да ги нямаме такива! — тросна се момичето. — Ако не съм съгласна с нещо, няма да мълча, не се надявайте.

Ясно. Тежък характер, самомнение, липса на умение да се договаря и да постига взаимно приемливи компромиси. Да, изглежда, съпругата на Стасов Татяна има право да смята, че за Лиза ще е полезно да се озове в ситуация, която поне малко ще я отрезви.

— Добре — сговорчиво кимна Настя, — ако не си съгласна, възразявай, ще обсъдим твоите аргументи. Не смятам да те убеждавам или агитирам, просто искам да разбера твоята позиция. Може именно ти да си права, а не баща ти. Убеди ме и тогава ще мога да те защитя пред него. Ето, виж какво имаме налице: Антон, баща на две малолетни деца, с твърде тежка професия, при която той не може нито да разполага с времето си, нито да планира каквото и да било, включително отпуск и почивни дни. Нужна му е бавачка за децата му, сега той има такава, но много скоро няма да има. Антон няма пари, за да плаща на друга детегледачка. Да, той е почтен и разумен човек и не би се оженил за първата срещната с единствената цел да се сдобие с безплатна бавачка за хлапетата. Ще се ожени само по любов, това е ясно. И какво ще стане, ако се ожени за теб? Как си представяш вашия съвместен живот? Обясни ми, а аз ще се постарая да убедя баща ти, че това е разумно и реално.

Лиза помълча известно време, после заговори:

— Антон е егоист. Да, той има проблем, не споря, но проблемът му може да се реши лесно. Но Антон не иска да направи нищо сам, за да реши проблема си, той иска да го реши за сметка на други хора.

— Сериозно? — искрено се учуди Настя. — И как се решава проблемът?

— Много просто — сви рамене Лиза. — Антон иска да работи само там, където му е интересно. Той е абсолютен егоист, не иска в името на децата си да смени работата и да се занимава с нещо, което не му е толкова интересно, но за което се плаща добре. Трябва да смени работата си, трябва да започне работа, за която ще му плащат достатъчно, за да поддържа бавачка. Това е решението.

— Колко интересно — проточи саркастично Настя. — И къде според тебе трябва да отиде на работа?

— Ами как къде? Юристи са нужни навсякъде и получават много добри пари.

Ясно. Млада наивница с глава, напълнена с какви ли не фантасмагории и глупости от интернет.

— Скъпа Лиза, много ми е мъчно, че те огорчавам, но вие всички живеете с някакви илюзии относно парите — къде и как могат да се спечелят. Смяташ, че юристи са нужни навсякъде? Това е мит, скъпа моя. Добри пари получават специалистите в областта на данъчното и на гражданското право, онези, които си имат работа с арбитражния съд, с правовото регулиране на проблемите на собствеността. Антон не е учил тези неща, той е специалист в тясна област — наказателно право, процеси, оперативно-издирвателна дейност, криминалистична тактика. Не е вещ дори в криминалистичната техника. На кого е потрябвал с такава специалност?

— Какво приказвате, лельо Настя? Ами адвокатурата? Нека стане адвокат, да се занимава с наказателни дела, там може да печели нормално.

Ох, господи! Настя Каменская тежко въздъхна. На какво са ги учили в този институт, да се чудиш просто. Вероятно на чисто законодателство, но далеч не на практическото му използване. От институтските аудитории излизат ей такива отличници, постъпват в аспирантури, пишат дисертации, стават кандидати на науките, започват самите те да преподават и да учат студентите. На какво ги учат? Незнайно на какво. На същото, на което са учили тях. А като вземем предвид, че по време на обучението в института тези студенти понякога гледат и сериали по телевизията, лесно е да предположим какъв коктейл от митове и глупости се е загнездил в главите им. Ще трябва да ограмоти това момиче.

— Сигурна ли си? — попита с горчивина. — Ти лично изобщо работила ли си в тази област? За да печели добре и честно като адвокат, човек трябва да има солиден опит. От новаци не се получават звезди в адвокатурата, можеш да ми повярваш. Новакът, при това дошъл от полицията, ще бъде използван по строго определен начин, защото той все още не умее нищо повече от полицейския си опит, но пък има много полезни познанства, а трябва да яде всеки ден. Ето например ти, почти кандидат на науките, знаеш ли какво трябва да прави един адвокат, ако смята да подаде до следователя молба за разпит на нов свидетел, а не може да влезе в сградата на следствения комитет, защото не го пускат там? И самият следовател не вдига телефона. Или му казва, че е вън от сградата и днес вече няма да се върне.

— Там долу има кутия за такива молби — бързо отговори Лиля, — именно за такива случаи.

— Правилно — кимна Настя с усмивка. — Той пуска молбата в кутията, а после става ясно, че тя не е регистрирана в секретариата и следователят не я е получил. Свидетелят не е бил разпитан. И вече не може показанията му да бъдат изслушани в съда, защото тези показания не фигурират в материалите на предварителното следствие. Какво трябва да направи адвокатът, за да не се случи това?

Лиля мълчеше навъсена.

— Именно — констатира Настя. — Не знаеш. И нито един начинаещ адвокат не знае. Защото това идва само с опита. А онези, които още нямат опит, ги използват по малко по-различен начин. Ти какво, да не искаш Антон да печели пари с помощта на подкупи? Дори теоретически да може да се съгласи на това, като погази своята честност, той пак няма да има право да го стори, защото рискът е много голям. Какво ще прави, ако го заловят на местопрестъплението и го вкарат в затвора? Какво ще стане с децата му? Нали трябва и за това да помисли.

Лиля седеше навъсена и хапеше долната си устна.

— Може да работи в охранителна агенция — отговори накрая, — и там плащат добре, във всеки случай повече, отколкото в полицията, парите ще стигат за бавачка. Антон е в прекрасна физическа форма.

Ах, колко умно! Същинска детска градина!

— Ако отиде в охранителна фирма, за да използва физическите си качества и умението си да стреля, това ще е не по-малък риск и самотният баща Антон няма право да го поема — търпеливо обясни Настя.

Всъщност беше дори странно, че самият Стасов не бе казал всичко това на дъщеря си. Впрочем сигурно бе прибягвал до същите аргументи, които бе изложил пред Настя: кариерата, децата, ревността и прочее. Ами да, ясно е, Лиза в разговорите с баща си винаги е защитавала своя любим, та нали иска да се омъжи за него и смята за свой дълг да докаже, че Антон е свестен, най-добрият от всички. Затова не би могла да заяви на баща си, че смята Антон за егоист. Така че разговорите им не са засягали тези теми.

— Човек би помислил, че в работата на оперативния работник рисковете са по-малко — ехидно възрази Лиза. — Същото е, само дето парите са по-малко.

Е, това е така. Но с известна разлика.

— Права си — съгласи се Настя. — Рискове има, и то сериозни. Но при тези рискове Антон върши работа, която познава и обича, и я върши с удоволствие. А в работата на охранител за него няма да има никаква радост. Усещаш ли разликата?

Лиза отново замълча, изваяният й профил изглеждаше като каменен. Очевидно времето на диалога бе свършило, бе дошъл редът на монолога. Жалко наистина, че момичето не е готово за конструктивно обсъждане. Значи ще трябва да притисне болното място. Ох, колко не й се иска!

— Лиза, сега ще ти кажа едно нещо, което може да ти се стори обидно и несправедливо. Аз не настоявам, че съм права. Само ти предлагам, когато имаш време, да обмислиш думите ми. Съгласна?

— Добре — мрачно кимна момичето.

— Ти обичаш Антон и искаш да се омъжиш за него. Но Антон не може да се ожени за тебе, защото няма право да разрушава живота и кариерата ти, а това би било неизбежно, като се имат предвид неговите финансови възможности и липсата на бавачка или роднини, които биха помогнали за децата. Дотук всичко вярно ли е?

— Ами да речем… — предпазливо отговори Лиза, която прекалено добре и отдавна познаваше Анастасия Каменская, леля си Настя, за да се отпусне и да не очаква някакво подхлъзване от нейна страна.

— Ти смяташ, че Антон трябва да напусне любимата си работа и да се захване с нещо друго, по-доходно. Тогава ти ще можеш да му станеш съпруга, което много ти се иска, без риск за собствената ти кариера. Е, скъпа моя Лиза, не ти ли се струва, че именно ти, а не Антон, се опитваш да решиш собствения си проблем за негова сметка?

Лиза мълчеше, но Настя с крайчеца на окото си наблюдаваше лицето й и виждаше, че момичето трескаво търси контрааргументи. Че няма намерение да се предаде. И не иска да признае, че леля й Настя е права. Опърничава. Самоуверена. Но пък е боец, воюва до последно, а това е хубаво качество.

— Не, не ми се струва — уверено отговори Лиля.

— Докажи — весело предложи Настя. — Ти искаш от Антон определени отстъпки. Добре. А в какво смяташ да отстъпиш ти? Той ще принесе в жертва своята професия, а ти какво ще пожертваш?

Лиля се затрудни да намери отговор на тази нападка.

— Тук, надясно след знака — каза тя, като се престори, че внимателно разглежда номерата на сградите. — Почти пристигнахме. Още около двеста метра. Ето там, онзи блок със зелените балкони.

Настя спря пред блока.

— Съжалявам, че те разстроих, скъпа Лиза, но преди да се разделим, искам да ти задам един въпрос. Вероятно изключително неприятен. И не ми трябва отговор. Отговорът е нужен на теб. Така че аз ще те попитам, а ти помисли. Готова ли си?

Лиза, която вече беше хванала дръжката на вратата и беше готова да слезе, я погледна с недоумение и напрегнато отговори:

— Да речем, че съм готова. Какво толкова страшно ще ме попитате, та трябва и да се подготвям?

Настя мислено се позасмя, но се постара да запази сериозна физиономия.

— Сигурна ли си, че Антон много иска да се ожени за теб?

Това беше удар под кръста. Настя дори се засрами за няколко секунди. Лицето на Лиза се разкриви едновременно от болка и омраза. Ето, сдоби се с още един враг, и той не е някой закоравял мошеник или подъл негодник, а младо момиче, наивно и неопитно, неизпитало още истинската болка, която рано или късно причинява личният живот. Не, не я бива Анастасия Каменская за наставник на младежта, определено не я бива! И с осемнайсетгодишния си племенник не се справя, и с двайсет и шест годишната Лиза се скара, не можа да намери верния тон и нужните думи. Обиди момичето.

Но ако на Лиза Стасова явно не й достигаше жизнен опит, то сила на духа имаше предостатъчно. Бавно слезе от колата, изправи се в цял ръст и преди да затвори вратата, силно и отчетливо произнесе:

— Да, сигурна съм. Антон ме обича и иска да се ожени за мен. И ще се ожени. Обещавам ви.

Обърна се и тръгна към входа. Настя гледаше след нея и насмешливо си мислеше, че бездарно бе провалила задачата, поставена от Стасов. Както и да е, не й е за пръв път. Вярно, след всичко това настроението й не беше добро, но пък днес можеше вече да не се връща в офиса и вместо това да отиде на стрелбището. И да изпита удоволствие от тренировката. Настя Каменская открай време обичаше да стреля, но докато работеше в полицията, така и не намираше време за редовни тренировки. Издържаше блестящо ежегодните зачоти в служебното стрелбище, но винаги бе искала повече. Ето че сега, когато се пенсионира, получи такава възможност. И стрелбища се появиха много, и време се намираше.

Докато пътуваше с колата си към Ала Владимировна Томашкевич, Олга Виторт току поглеждаше към магазините по пътя и си мислеше с какво ли друго би могла да зарадва актрисата. Всякаква дреболия би свършила работа: паста от любимата й сладкарница, ново списание с нейно интервю и снимка на обложката, албум на любимия й певец, чиито песни Ала бе слушала до безкрай още като младо момиче. Толкова й се искаше да й достави поне мъничко удоволствие!

Тя спря пред скъп супермаркет, който се славеше с прясно изпечени сладкиши от бутертесто, бързо купи кроасани с шоколад, върна се в колата и сложи пакета на седалка, до загънатата в хартия и превързана с въженце картина в рамка. Олга беше дала платното в работилницата за рамки, днес бе взела картината и сега я носеше на Ала Владимировна. Господи, толкова малко може да направи за нея! Готова е да преобръща планини, да пресушава морета и да извършва всевъзможни подвизи в името и в чест на тази жена, на тази велика актриса, а ето че е принудена да се задоволява с такива дреболии, като рамкиране и транспортиране на картини. И въпросът не е, че Олга не може да направи нещо, а че на Ала Томашкевич й е нужно толкова малко. По-точно толкова малко от това, което е реално по силите на Олга. Виж, тъкмо това, което наистина и е необходимо, Лара Крофт не може да й даде. И никой не може. Невъзможно е да се върне на актрисата това, което тя е загубила.

Ала Томашкевич беше с повече от двайсет години по-Възрастна от Олга и това даде на рано осиротялата млада жена възможност да реализира своята нераздадена дъщерна любов. Ответна любов, майчина, тя никога няма да дочака. Но нима това е важното? Олга иска само едно: да служи на своя кумир, да й бъде нужна и полезна, да облекчи живота й с нещо, та било то дори дребно и незначително. Ето, Ала харесва тези картини — и Олга с готовност ги купува, предава ги в работилница, закачва ги по стените. Скоро по стените в просторното жилище на народната артистка няма да остане свободно място. Но за Ала тези доста еднообразни според Олга произведения на живописта означават много и значи Олга ще ги купува и носи. Ала всеки път се опитва да й ги плати, но тя за нищо на света не взема парите й. И всеки път Олга се учудва: нима не е ясно, че за нея е радост да направи услуга или подарък? Та това е толкова просто, толкова очевидно!

Впрочем вероятно и самата Олга Виторт много неща не разбира. Тя е сигурна, че човек трябва да има цели, постигането на които обективно се оценява като успех. Художникът, автор на картините, трябва да се стреми да стане известен, да участва в изложби, да получава признание и да продава своите творби. А този… Нищо не му трябва, нищо не иска, продава картините си евтино, иска само едно: „Ни — кой не бива да знае. Това е моето условие“. Защо ли?

Когато Антон влезе в кабинета, Роман Дзюба, ядосано мърморейки, измъкваше от принтера поредния лист.

— Тоха, хайде включвай се, защото вече свят ми се зави — жално помоли той. — Слагам всичко, което намирам, на твоето бюро, поне го погледни, а?

Антон разбиращо кимна и взе дебела купчина разпечатки. Да търсиш оръжие, когато знаеш само, че с него е бил изстрелян деветмилиметров патрон, е весела и продуктивна работа. Указанието на следователя да търсят оръжието, което във физически смисъл не бяха успели да намерят, означаваше само едно: внимателно да преровят всички достъпни бази данни или за неразкрити случаи на откраднат подходящ пистолет, или за също неразкрити престъпления, при чието извършване е бил използван пистолет от същия тип. Е, и можем да си представим колко такива случаи се намират в базите данни при днешното ниво на разкриваемост. Тъпа, но абсолютно необходима работа и за съжаление, единствено възможната, докато експертите по балистика не дадат своето заключение. С деветмилиметров патрон може да се стреля не само с пистолет „Макаров“, този патрон пасва на много видове огнестрелно оръжие. И всички упоменати престъпления с използвани такива оръжия трябва да се намерят, прегледат, обмислят и анализират, да се сравнят с наличните обстоятелства около убийството на треньора Болтенков.

Антон се постара да се съсредоточи върху информацията, която вече бе намерил и разпечатал Роман, но някак не успяваше: все не можеше да изхвърли от главата си случая с парцела на „Рубльовка“. От сутринта бе успял да се види със следователя, който бе възбудил и след заключението на пожаротехническата експертиза прекратил наказателно дело поради липса на престъпен състав. Пожарът избухнал поради неизправна електрическа инсталация. Никой не бил виновен. Разбира се, Антон попита следователя била ли е разглеждана версия за умишлено убийство на младо момиче на име Журихина, което изгоряло в къщата.

— Ама какво приказваш? — учуди се следователят. — Кабелите са били неизправни, всичко беше чисто, сто пъти проверихме. Ти какво, в експертите ли се съмняваш? Та нали експертизата бе направена при вас, на „Петровка“, знаеш това. Пък и съседите, които разпитахме, казаха, че Маклигини постоянно се оплаквали, че им спира токът — ту изгаряли бушоните, ту нещо друго, а стопанина за никакви поправки не го бивало, целият бил потънал в науката, отвеян човек. А това момиче, Журихина, изобщо на никого тук не била потрябвала, тя била от друг град, пристигнала едва предния ден, никого не познавала тук. Какви врагове би могла да има?

Това звучеше убедително и Антон нямаше никакви основания да се съмнява в добросъвестността на следствието. Трябваше да изхвърли от главата си изгорялата къща на „Рубльовка“ и да се занимава с новото убийство.

Дзюба току поглеждаше часовника си и в осем и нещо виновно каза:

— Тоха, ще си тръгвам! Много ми се налага.

Антон се разсмя въпреки умората.

— Знам го аз твоето „налага ми се“! Сигурно ще отърчиш при твоето бижутерийно девойче?

За връзката на Дзюба с момиче на име Дуня, което работело в една от московските заложни къщи, се знаеше отдавна. На Антон никак не му се искаше да се рови сам в многобройните разпечатки, но се сети за Лиза и премълча. Личният живот изисква и време, и уважение, а без него човек не може да мине.

Антон Сташис погледна с тъга затворилата се зад Роман врата и отново се вглъби в дебрите на информацията.

До блока, където живееше Надежда Игоревна Риженко, Дзюба стигна в девет без пет, като напълно разумно сметна, че щом следователката бе казала „ела след осем“, значи е смятала да се прибере от работа в осем и той трябва да остави на домакинята поне един час, за да се преоблече и да вечеря. Добре че Ленка няма да е вкъщи… Впрочем какво го засяга това? Вече от половин година Лена Риженко не съществува за него. Тя и без това не го забелязваше.

Роман натисна копчето на домофона и подскочи от изненада, когато от кутията се разнесе мъжки глас, който весело каза:

— Влизай, приятелю любезни.

Само след секунда Дзюба се сети, че гласът е на Виталий Кирган, адвокат, почти годеник на Надежда Игоревна. Това „почти“ имаше давност точно от времето, когато самият Роман се запозна с Дуня — ноември миналата година, когато Кирган бе направил предложение на Риженко. Надежда Игоревна в първия момент се съгласи, но после незнайно защо се отказа и поиска да почакат още една година, като обеща след тази година да се върнат към обсъждането на възможността да сключат брак. Следователката и адвокатът бяха все така в близки отношения, но по необясними причини Надежда Игоревна не искаше да сключва официален брак.

Докато се качваше с асансьора, Дзюба вече се разкайваше за прибързаното си решение да поиска съвет от Риженко. Защо ли се довлече в дома на жената, след като тя си има любовник, практически неофициален съпруг? Те искат да останат насаме, да си поговорят, изобщо… А ето ти го него с някакви проблеми. От друга страна, Надежда Игоревна сама му предложи да дойде вечерта. Ако толкова й се е искало да прекара времето си насаме с Кирган, щеше да му определи друго място за среща или изобщо щеше да откаже на оперативния работник.

Риженко му отвори и отвътре веднага го лъхна аромат на ябълков пай. Роман трескаво преглътна и се изчерви от смущение.

— Гладен ли си? — съчувствено попита Риженко. — Сега ще налея чай, а паят ми току-що се изпече. Върви в хола.

С дългата си права домашна рокля, с разпуснатите си коси тя много приличаше на дъщеря си, а под приглушената светлина на запаления в антрето аплик дори не се забелязваше, че е по-възрастна от Лена.

Виталий Кирган седеше до сервираната за чай маса и весело се усмихваше. Със скъпия си анцуг и пантофите той изглеждаше като гостоприемен домакин в тази къща.

„Защо ли Надежда отказва да сключи брак? — мярна се в главата на Дзюба. — Нали и без това Виталий фактически живее тук, ето, и пантофите си е донесъл, има и домашен анцуг да се преоблече. Човек не може да разбере тези жени…“

— А ето че и младият съперник пристигна — високо заяви адвокатът и насмешливо погледна Роман. — Много си чевръста бе, Надежда! Само дето си пообъркала графика на посещенията, поканила си ни за един и същи час. Но аз съм човек благороден, няма да преча на вашата страстна любов, вие останете, господине, а аз ще вървя. Каква работа имам тук аз, старият дръвник, а, Надежда?

— Тъй ами — Риженко влезе в хола, понесла голяма плоска чиния с току-що извадения от фурната пай. — Защо да седиш тук? Върви се разходи, а ние с Роман ще пийнем чай и ще си поговорим за любов. Ти дойде да си говорим за любов, нали, Рома?

Дзюба се притесни. Вече от две години и половина познаваше и следователката, и адвоката, но и досега не можеше да свикне със своеобразния им стил на общуване. Младият оперативен работник постоянно имаше чувството, че те всеки момент ще се скарат.

— Ами… — смотолеви той, докато се опитваше да реши как най-добре да отговори, та да не нажежи обстановката още повече.

— Какво „ами“? — вдигна вежди Риженко. — Не искаше ли да поговориш с мен за личния си живот? За какво тогава? Аз пък мислех, че искаш да се посъветваш с мен за момиче.

И отново Дзюба не разбра дали тя говори сериозно, или се шегува.

— Ти седни, Ромка, седни — посочи му Кирган един стол, — възпитаните хора не ядат пай прави.

Докато Надежда Игоревна наливаше чая, адвокатът с бързи точни движения на острия нож разряза кръглия пай. Дзюба с възхищение наблюдаваше колко ловко борави Кирган с огромния нож.

— Сръчен сте, Виталий Николаевич — каза със завист. — Когато аз се опитвам да отрежа нещо, мама винаги казва, че от това, което правя с ръце, а не на компютъра, може смело да се създаде музей на изродите и семейството ни никога няма да остане без хляб: пред него ще се вият опашки като пред музея на Мадам Тюсо.

Той бързо излапа първото горещо парче пай и започна да разказва обстоятелствата около „треньорския“ случай, за своите съмнения, че задържаният е виновният и че следователят твърдо държи на обвинителната версия.

— Баглаев, значи? — замислено продума Надежда Игоревна. — Да, познавам го. Той е много упорит и амбициозен, има репутация на човек, който нито веднъж не е допуснал необосновани задържания или обиски, затова е ясно, че много се страхува да не загуби тази репутация. Планини ще обърне, за да докаже, че е прав. Но е напълно възможно наистина да е прав. Какви други основания имаш да се съмняваш, освен тези, които вече ни каза?

— Разбирате ли, аз видях хората, които вярват в Ламзин, и спортистите, и техните родители — неуверено каза Роман.

— И какво? — иронично попита Кирган. — Добре, видял си ги. Да не би да има някаква особена порода хора, за които от пръв поглед става очевидно, че винаги и във всичко са прави и никога не грешат?

— Ами не, аз просто не знам — окончателно се обърка Дзюба и премести пълен с молба поглед към Надежда Игоревна, защото му се стори, че тя го гледа съчувствено и с разбиране. Не като Кирган с неговия постоянен сарказъм и недоверие към всеки и към всичко. — Не знам защо, но изведнъж, само за миг взех, че им повярвах. Нали понякога става така?

Риженко се разсмя:

— Разбира се, става. И на мен сто пъти ми се е случвало. И на Виталий Николаевич също. Но това не е аргумент за съда.

— А кое е аргумент?

— Е, ти прекрасно знаеш, Рома. — Тя му доля още чай.

— Търси. Ако намериш, браво, не намериш ли — значи си се изложил.

— Но как да търся, когато следователят ме товари с търсене на улики, които доказват виновността на Ламзин? И кодекса ми навира в муцуната, цитира ми членове от закона — че нали, нямал съм право да се занимавам с търсене на доказателства, нужни за защитата, че държавата ми била отредила да се занимавам само с обвинението. Нали трябва да му се отчитам, а време откъде? И изобщо…

Докато Надежда Игоревна беше сериозна, от лицето на Виталий Кирган не слизаше усмивката. Той слушаше оперативния работник и сякаш искрено недоумяваше: как може човек, който не е за първа година в полицията, да остане толкова наивен и романтичен, вярващ в тържеството на справедливостта и човешката доброта и почтеност.

— Значи адвокатът трябва да се занимава с това — каза той. — Твоята задача е друга, Рома. Твоята работа е да изпълняваш поръченията на следователя и да издирваш убиеца. А задачата на адвоката е да докаже невинността на човека, който не е убивал. Така че издирвай истинския убиец, щом не вярваш, че е Ламзин. А пък адвокатът ще се погрижи да не осъдят невинен човек. Между другото, кой е адвокат на Ламзин?

— Не знам. Тоест към момента на задържането и първите разпити са канили някого, някой дежурен ще е бил вероятно. А защо вие не се заемете? — с надежда попита Дзюба.

И се изненада от себе си: защо тази мисъл му хрумна едва сега, а не преди час, когато видя адвоката? Хем би било толкова хубаво! Виталий Николаевич вече бе доказал, че прекрасно умее да се справя със защитата на неоснователно заподозрени и обвинени хора!

Но Кирган само сви рамене и отново на лицето му се изписа иронична усмивка.

— Още никой не ме е канил — отговори той.

— Е де, Виталий Николаевич — примоли се Дзюба, — хайде моля ви, знам, че можете, тогава толкова много помогнахте на Наташа Аверкина!

Кирган вдигна длан и лицето му моментално стана сериозно.

— Рома, успокой се. Ако толкова ти се иска — нека съпругата на задържания ми се обади. Ще я консултирам, заради тебе безплатно и без да чака ред. А после тя сама да решава ще сключи ли договор с мен, или не. И я предупреди, че ако пожелае да представлявам интересите на мъжа й, това ще й струва доста скъпо, защото аз ще трябва да използвам частни детективи. А това струва пари, и то много. Ще може ли да плати? Защото знаеш ли как се получава често: хората се надяват, че мога да им помогна, а когато после научат колко ще струва това, изпадат в истерия — вече мислено са победили, дал съм им надежда и в един момент въпросът опира до пари. Аз мога и безплатно да поработя, това си е моя лична работа, но на детективите ще трябва да се плати, няма как.

— Благодаря, Виталий Николаевич — разпалено заговори Дзюба. — Страшно много ви благодаря! Още утре ще се видя с жената на Ламзин и ще й кажа. Само че тя ще ме попита за колко пари става дума, поне приблизително. Какво да й кажа?

Адвокатът разпери ръце.

— Е, приятелю любезни, това не мога да ти кажа точно. Средно работата на адвоката по наказателно дело може да струва от трийсет до шейсет хиляди рубли в зависимост от сложността и продължителността на процеса. Но повтарям, изключително от уважение към нашето старо приятелство съм готов да работя по договор срещу чисто символично заплащане. Виж обаче колко ще трябва да се плати на частните детективи — това зависи от задачите им. А обемът на техните задачи ще зависи от това, което вече има налице в разследването, и от това, което тепърва може да се появи в него. И докато не се запозная с материалите по случая, не мога да говоря за задачите, които бих поставял на детективите. Разбра ли ме?

— Виталий — с недоволен вид заговори Надежда Игоревна, която разтребваше масата, — ако смяташ, че мога да се омъжа за човек, който пилее семейния бюджет, много се заблуждаваш. Каква е тая работа срещу символично заплащане? Днес ще направиш отстъпка заради Ромка, утре ще ти дожалее за доверителя, а вдругиден ще тръгнем по просия, защото ще работиш напълно безплатно. Не, драги, с такива благородни пориви ние с тебе няма да създадем семейство.

И отново Роман Дзюба се уплаши, че заради неговата молба сега пак ще започне кавга. Нима Надежда Игоревна сериозно мисли така? Нима у нея няма нито капка съчувствие към човека, който според твърдото убеждение на оперативния работник няма нищо общо с престъплението? А той, глупакът, смяташе, че следователката Риженко е добър и справедлив човек.

— Ах, колко сте била користолюбива, Надежда Игоревна — патетично изрече Кирган. — Извънредно съм ви благодарен, госпожо, но никак не бях очаквал от вас такава подлост, защото съм съвсем обратното на човека, за когото ме смятате.

И едва когато чу доста преиначения цитат от Островски и последвалия го продължителен весел смях на следователката и адвоката, Дзюба се успокои.

Тази сутрин Наталия Сергеевна Ламзина сякаш не беше на себе си. Вчера все някак успя да се стегне и що-годе добре да работи, да проведе занятията със студентите и дори да свърши едно-друго в домакинството си. Днес имаше свободен ден, без занятия, но Наталия Сергеевна се събуди с чувството, че главата й е пълна с памук, ръцете й се тресяха и не можеше да се съсредоточи върху нищо. Дълго не можа да си спомни къде е сложила купения вчера пакет кафе, после стъписано гледа кафемелачката и се опитва да се сети кое копче трябва да натисне. Когато на вратата се позвъни, тя, въпреки отдавна създадения навик, дори не погледна през шпионката и не попита кой е. Просто завъртя ключа и отвори.

На прага стоеше рижав як наглед младеж с пронизващо светлосини очи. Ламзина се опита да си спомни кой е, но не можа и помисли, че е някой от бившите ученици на мъжа й или пък момчето е сбъркало адреса.

— Наталия Сергеевна? — въпросително я погледна право в очите рижавият младеж.

— Да. Какво желаете? Кой сте?

— Аз съм от полицията. Старши лейтенант Роман Дзюба. Може ли да вляза?

Тя мълчаливо се отдръпна и направи път на гостенина. Сега ще трябва да свиква с постоянното общуване с хората, които арестуваха Валера, защото го смятат за убиец. Само да знаеше какво трябва да направи, за да ги убеди в обратното! Толкова се стара, толкова обяснява, привежда аргументи, но онези двамата, които я разпитваха няколко часа, не искаха нищо да слушат и разбират. Ето сега още един, сигурно също толкова настойчив и злобен, вероятно и той иска да вкара мъжа й в затвора за убийство. Което той не е извършил… Или все пак той е убил Миша Болтенков? Наталия Сергеевна нямаше точен отговор на този въпрос. И нямаше смисъл да крие това от себе си.

Все така мълчаливо тя влезе в хола, седна в един фотьойл и зачака новите въпроси. Разбира се, щяха да бъдат неприятни. Рижавият младеж на име Роман скромно приседна в края на дивана и тя, нали беше бивша спортистка, машинално и одобрително забеляза колко изправен държи той гърба си и какви изразителни мускули са издули тънкия му пуловер.

— Наталия Сергеевна, хайде да си поговорим за мъжа ви — подзе той.

Все така мълчаливо Ламзина кимна. Разбира се, за какво друго може да се говори с нея сега? Само за Валера. За това колко е мразел той Миша Болтенков и колко е искал да го убие.

— Валерий Петровия има ли врагове, или просто недоброжелатели?

Въпросът свари Наталия Сергеевна неподготвена. Тя беше очаквала, че сега ще започнат да я питат за пистолета — имал ли го е Валера, или не го е имал. Най-ужасното беше, че на разпита тя не излъга с нито една дума. В тяхното семейство наистина не беше прието да проверяват чантите и джобовете на другия, да ровят в шкафчета и чекмеджета, където другият слага свои лични вещи. Така че тя не знаеше дали Валера е имал пистолет, или не.

— Разбирате ли, младежо, светът на фигурното пързаляне е едно голямо змийско гнездо, много голямо — отговори тя и добави: — И много отровно. В този свят всички са врагове помежду си.

— Но все пак може би вие бихте назовали някои конкретни имена? — настоя Роман.

Наталия Сергеевна рязко вдигна глава.

— За какво ви са неговите врагове? Искате да отидете при тях и да ги попитате за Валера? Искате те да ви наприказват гадости за него? Искате да съберете доказателства, че мъжът ми е отрепка и е можел да убие Миша Болтенков? Как смеете да идвате тук и да ми задавате такива въпроси?

Тя сякаш чу гласа си отстрани и разбра, че без да забележи, се е развикала. Няколко пъти вдиша дълбоко и се постара да се овладее.

— Щом ви трябват враговете на мъжа ми — изрече вече по-спокойно, — потърсете си ги сам на друго място. Аз няма да ви помагам да погубвате Валера.

— Извинете, Наталия Сергеевна, много съжалявам, че възприехте така моите думи. Не ме разбрахте правилно. Работата е там, че вашият съпруг открито се е заканвал да убие Болтенков, чули са го най-малко трима души в спортната школа и още толкова в школата за олимпийски надежди, където е работел убитият, и това е факт, който не може да се пренебрегне. Следователят разпита тези свидетели и ще направи своите изводи.

Роман млъкна, макар за Ламзина да бе очевидно, че той желае да каже още нещо. Но или не се реши, или не можеше да намери подходящите думи. Наталия Сергеевна търпеливо чакаше.

— Разбирате ли — заговори най-сетне рижавият полицай, — естествено, аз не бива да ви казвам всичко това, но… С една дума, лично аз се съмнявам, че Валерий Петрович е виновен, и мисля, че хората, които са научили за тези негови закани, може да са се възползвали от тях и да са си разчистили сметките с Болтенков, като са се прикрили с вашия съпруг.

Наталия Сергеевна си помисли, че не е чула добре. Или отново неправилно е разбрала казаното.

— Вие вярвате, че Валера не е убиецът? — попита за всеки случай.

Роман поклати глава.

— Не е точно така.

— А как е?

— Имам съмнения. Всички обстоятелства говорят, от една страна, че мъжът ви е виновен, но от друга страна, същите тези обстоятелства могат да говорят и за неговата невинност. Всичко зависи от гледната точка.

— И все пак аз не разбрах. Какво общо имат тук враговете на Валера?

— Ами, когато всички знаят, че един човек мрази друг и на всеослушание заявява, че би го убил, това е много удобна ситуация за някого трети. Валерий Петрович се е разгневил на Болтенков и е крещял пред целия Дворец на спорта, че ще го убие, а после е отишъл в работата на Болтенков и отново в присъствието на свидетели е казал същото. Всички са видели и чули, така че, ако след тези думи някой убие Болтенков, никой няма да се съмнява, че го е сторил вашият мъж. Всичко се е получило много удобно. И аз искам да разбера кой може да е бил заинтересован или от смъртта на Болтенков, или да създаде проблеми на вашия мъж, или от едното и другото едновременно.

Известно време Наталия обмисля чутото. Тя не знаеше дали да вярва на това момче, което можеше да й бъде син. В нейните представи — почти дете. Може ли едно дете да бъде хитро и коварно, да имитира съчувствие и разбиране, за да спечели доверието й и да я накара да се изтърве? Или рижавият оперативен работник наистина не е като другите, като онези, които дойдоха тук, арестуваха Валера, а после извършиха обиск и я разпитваха? Как да разбере? Как да не направи грешка, която после сама няма да си прости?

Тя реши да избегне прекия отговор.

— Тогава трябва да търсите враговете на Миша Болтенков, а не враговете на моя съпруг. Защото Миша беше настъпил много хора по мазолите.

— А вашият съпруг не беше, така ли?

— И моят съпруг също. Фигурното пързаляне е сфера, в която конфликтите и интригите не могат да се избегнат. Повярвайте ми. В този спорт няма ангели, защото ангелите не оцеляват на леда. Но Валера не е фигура, с която някой би си разчиствал сметките, той няма спортисти, претендиращи за високи места на състезанията нито в младша, нито в старша възраст, той тренира деца, а и те не са от високите нива.

— Защо така? Не е достатъчно добър треньор ли?

Наталия Сергеевна се поусмихна. Забавно момче, толкова е наивно… Дори е странно. Като му гледаш мускулатурата, явно отдавна и редовно спортува, а не може да разбере толкова прости неща.

— Има ли значение дали си добър треньор, или не си? Значение има само едно: имаш ли връзки във Федерацията по фигурно пързаляне, или нямаш. Ако имаш — ще ти дадат и лед, и възможност да изведеш талантлив спортист до шампионската стълбица. Ако нямаш, бързо ще ти отнемат що-годе способните деца, защото всеки иска да стане треньор на шампион и никой няма да допусне някакъв си Ламзин да подготвя шампион.

В ярките светлосини очи на оперативния работник се мярна абсолютно неразбиране.

— Но как могат да му ги отнемат? Нали спортистът не е вещ — ако не иска, няма да напусне треньора си.

— Господи, какъв сте… — тя искаше да каже „наивен“, но се сдържа. — Ами че лостовете са стотици! Има безброй начини да направиш така, че треньорът да даде спортиста.

— Добре, кажете ми поне един — помоли Роман и Наталия разбра, че наистина му е интересно.

— Например ще се обадят от Федерацията и ще кажат: „Дай го, ако не искаш да ти отнемем леда“. И той ще го даде като поп, защото лед му трябва, за да тренират всички останали в групата. Или могат да го сплашат, че няма да го пуснат на международно състезание, или с нещо друго. Начините са много, повярвайте ми. При това подмамват не само перспективни спортисти, от които могат да излязат победители, но и просто майстори на спорта.

— Защо?

Боже мой, колко е трудно да обясниш цялата тази кухня на човек, който е далеч от спорта… В края на сезона всеки треньор се отчита пред Федерацията и в зависимост от това колко майстори на спорта тренират в неговата група, потвърждава своята квалификация или я повишава. А от това зависи заплатата му. Ако работиш с деца, те трябва да имат разреди, ако работиш с юноши — заплатата ти зависи от броя на кандидат-майсторите на спорта, ако треньорът се занимава с членове на младежкия национален отбор, изискванията са още по-високи. Наталия Сергеевна добре си спомняше времената в средата и края на осемдесетте години на миналия век, когато Валера започна работа като треньор. При съветската власт треньорската заплата беше около 120 рубли, плюс 10 рубли за всеки майстор на спорта. За европейски или световен шампион даваха повече, но не много повече. Федерацията по фигурно пързаляне разполагаше, а и сега разполага, с премиален фонд и ако добавката към заплатата не беше особено достойна, в края на годината можеха да дадат голяма премия за шампион.

Всеки треньор бе заинтересован при него да идват силни спортисти. Имаш ли силни спортисти, ще работиш и живееш добре.

Как, с какви думи да обясниш на това синеоко момче, че системата, която е съществувала и съществува във фигурното пързаляне, е порочна: дори на много силен, добър треньор не позволяват да обучава ученик от — до. В момента, в който неговите ученици достигнат до определено ниво, му ги вземат треньори от следващата възрастова група. Отнемат ги практически насилствено: или започват сериозно да ощетяват спортиста на състезания, или на треньора не дават достатъчно време за тренировки на леда, като оправдават това с обстоятелството, че лед трябва и на други групи, и на хокеистите, и на разни други. Ограничават го и не му дават да работи с пълна сила, намекват му: „Дай го. Да не искаш да загубиш леда? Да не искаш да се лишиш от състезания? Да не искаш твоето прекрасно момиче, толкова талантливо, да го свалят незаслужено до последното място?“. Треньорите от следващото възрастово ниво отнемат способните деца. Наталия Сергеевна с горчивина си спомни колко тежко го преживя мъжът й, когато не го оставиха да довърши подготовката на две много способни момчета в индивидуалното пързаляне. Тогава той тренираше деца на възраст от 7 до 9 години. Взеха му деветгодишните. Възрастта от 10 до 15 години е най-важната за фигуриста, в този период той трябва да усвои тройните скокове и маса технически подробности, и там съществува треньорски елит, който не желае да допуска в кръга си външни хора. А на Валера, както и на всеки първи треньор, също му се искаше да премине на следващото възрастово ниво и да работи с учениците си, да замине с тях за етапите на гранпри, за световното първенство за младежи, да се конкурира със старшата възраст… Не го допускат. Идва в Спортния комитет някой си Тюткин-Пупкин и започва да пее в съответните кабинети: „Колко способно момиче! Да можеше да попадне в умели ръце — гарантирам, че ще стане шампионка на страната. А при своя сегашен треньор никога нищо няма да излезе от нея“. И след известно време от тези кабинети започват да звънят на треньора: „Дай я“. Защо трябва да я даде? Тя е негова ученичка, обучавал я е, на всичко я е обучил. „Дай я!“

Но естествено, не всички могат да действат чрез Спортния комитет, Федерацията по фигурно пързаляне или треньорския съвет. Когато става дума за реален претендент за медали, тогава, разбира се, човек може да задейства и връзки. Например, ако треньорът е в добри отношения с президента на Федерацията, той може да отиде и да каже: „Слушай, има едно чудесно момче, дай да решим някак въпроса, после ще ти отстъпя част от премиалните. А ти въздействай по своите канали“.

Но най-често, като видят перспективно дете, треньорите, които искат да го вземат в своята група, действат чрез родителите, това е най-достъпният лост за влияние. Нищо по-просто: обаждаш се на майката и бащата или отиваш при тях и им казваш: „Момчето ви е способно, но има проблеми с техниката. Ако тези проблеми не се решат сега, много скоро той ще стигне своя таван и няма да може да върви нагоре. Аз съм човекът, който може да ви помогне. Познавате ме, имам силни спортисти. Предлагам ви да преминете в моята група, ще работя с детето ви индивидуално, то ще има най-добрите хореографи и ще направи кариера. Ако искате да останете в своето блато или да тренирате просто за здраве — добре, останете там, където сте“.

Като чуят такива приказки, родителите започват да се съмняват в треньора и да наблюдават тренировките. И обикновено намират именно това, което ги подтиква да вземат решения за смяна на треньора и прехвърлянето в друга група. Защо ли? Ами защото няма нито една „гладка“ група, на едно дете се отделя повече внимание, на друго по-малко и винаги има почва за родителска ревност. Съответно има място за недоволство. И когато отвън внушат на родителя, че на неговото дете се отделя по-малко внимание или треньорът го обучава недостатъчно технически грамотно, той започва да се замисля. После още едно обаждане и още едно… Ще се обади някой от началството, когото треньорът е помолил да се обади: „Прехвърлете се, ще бъдете по-добре, съветваме ви“. Обработват хубаво хората и в резултат спортистът напуска. В крайна сметка всичко добро, с което разполага треньорът, му го отнемат и той няма шанс да израсне като треньор. Ето защо има огромен брой перспективни талантливи кадри, чиито имена хората извън света на фигурното пързаляне никога няма да научат, защото те работят само в своя възрастов коридор и не им се позволява да обучат спортист и да го издигнат до шампионско ниво.

Вярно, имаше случаи и Наталия Ламзина прекрасно знаеше за тях от мъжа си, когато треньори, чиито ученици бяха се опитвали да примамят, научавайки за интригите на конкурентите си, са правили опити да противодействат. Например самият Валера веднъж се обади на такъв „завоевател“ и му каза: „Ще те напердаша, ако подмамваш мои спортисти!“. Конкурентът „завоевател“ не се спря и не се уплаши, а веднага отърча във Федерацията да се оплаква, че треньорът Ламзин го заплашил.

И не след дълго се обадиха на Валерий Петрович.

— Ти защо се държиш така? — попитаха го строго. — Защо си позволяваш да се заканваш на уважаван човек, заслужил треньор?

— Но на мен ми отнемат учениците.

— Ами ти работи по-добре — последва бащински съвет, — тогава те няма да те напускат.

Това беше чисто лицемерие. И именно по този начин, доколкото знаеше Наталия Сергеевна, завършваха всички опити за противопоставяне на подобен своеобразен рекет.

Тя добросъвестно се опита да обясни всичко това на младия оперативен работник, така че той да разбере.

— С една дума: Валера няма подкрепата на Федерацията — завърши тя, — затова в треньорските кръгове сега не е значима фигура, а следователно и враговете му са много по-малко, отколкото враговете на Болтенков.

— Сега ли? — напрегнато попита Роман. — А по-рано другояче ли беше?

— Да, по-рано беше друго. Имаше период, когато Федерацията подкрепяше Валера и оттам му дадоха възможност да работи с юноши старша възраст. Но това беше отдавна. Кажете, мога ли с нещо да помогна на мъжа си? Струва ми се, че мога да ви вярвам, вие не приличате на следователя и на онзи полицай, който ме разпитваше. Вие сте различен. Добър сте. Посъветвайте ме. Подскажете ми какво да правя — помоли Ламзина.

Рижавият оперативен работник извърна поглед, страните му поруменяха и тази руменина кой знае защо трогна Наталия Сергеевна.

— Може би трябва да дам някакви показания? — настоя тя. — Е, нали разбирате. По-особени показания. Може би трябваше да кажа, че съм видяла как Валера излезе от къщи онази вечер и че той с абсолютна сигурност не е носел оръжие? Следователят толкова наблягаше на този момент.

Роман я погледна учудено и неодобрително.

— Но нали вече сте дали показания, аз ги четох. Вие няколко пъти сте повторили, че сте били в кухнята в момента, когато Валерий Петрович е излязъл, и не сте го видели.

— Е, и какво? Когато ме призоват в съда и поискат да дам показания, ще кажа друго. Знам, много хора правят така.

Ще обясня, че съм била в шок, а следователят се е възползвал от това, притискал ме е и ме е заплашвал. Може дори да ме е ударил. Това ще помогне на Валера, нали? Хайде не мълчете, поне една дума кажете, посъветвайте ме.

Роман стана от дивана и направи няколко крачки към прозореца и обратно, към вратата.

— Наталия Сергеевна, вие наистина ли сте сигурна, че мъжът ви не е имал оръжие? Само че честно. Тук сме сами с вас, не водя протокол. Никой няма да научи. Просто на мен самия ми е нужно да знам каква е ситуацията в действителност.

Тя трескаво се замисли. Ето, това е моментът на истината. Дали да се довери на това младо момче? Или да продължи да настоява на своето? Не, това е невъзможно, невъзможно е да продължи да живее, без да има доверие на никого.

— Не съм сигурна — каза тя и изпита невероятно облекчение. — Наистина никога не съм отваряла нито шкафчето му в спалнята, нито чекмеджетата на бюрото му, нито чантите и куфарите му. Не съм му проверявала и джобовете. Ето защо не мога да твърдя с абсолютна сигурност, че в нашата къща никога не е имало пистолет. Аз просто не знам. И наистина не видях Валера в момента, когато излезе, и не мога да се закълна, че тогава не е носел пистолет. Живяла съм с Валера двайсет и пет години, тази година отпразнувахме сребърна сватба. Познавам го както никой друг не го познава. Знам, че може да удари. Може да крещи. Може да нагруби и оскърби. Но не може да убие човек. Това е цялата истина.

Наталия Сергеевна изговори това на един дъх и замря. После се разплака.

През сълзи чуваше как Роман й обясняваше, че лъжливите показания в случая ще причинят само вреда, защото ще я питат неведнъж, всеки път ще наблягат на всевъзможни подробности, докато тя не обърка и не се разбере, че свидетелката Ламзина лъже.

— При всяко положение ще ви уловят в противоречия и ще ви допритиснат, а после ще ви накарат да кажете неща, които не искате. Наталия Сергеевна, не е този пътят, по който трябва да тръгнете.

— А кой е? — изхлипа тя и избърса очите си с ръкава на трикотажния суитшърт, с който стоеше вкъщи. — Кой път е правилен за мен? Какво мога да направя за Валера?

— Нужен ви е адвокат. Трябва да се издирят враговете и на убития Болтенков, и на вашия съпруг. Следствието няма да се занимава с това, защото всички обстоятелства говорят за виновността на Валерий Петрович и той вече се намира във временния арест. Следствието не се интересува от други версии.

— А какво може да направи адвокатът? Той ще издирва ли хората, които са искали да причинят неприятности на Валера?

— А, това едва ли — усмихна се Роман. — Той ще потърси услугите на частни детективи. И ако има и най-малка възможност да се докаже невинността на съпруга ви, адвокатът ще може да го направи. Ако сте готова, аз ще ви посъветвам кого да потърсите.

— Колко ще струва?

— Вероятно доста — въздъхна оперативният работник. — Частните детективи струват скъпо. Но без тях адвокатът няма да може да намери цялата нужна информация и всички нужни хора.

Ламзина вдигна глава и го погледна с изсъхнали от сълзите очи, в които се четеше храбра решимост.

— Ще намеря пари.

Тревогата не го напускаше. Имаше чувството, че той, Роман Дзюба, здравата се е подвел и е извършил непоправима грешка. Ох, ще си изпати за това от старшите си колеги, а ако никак не му провърви — и от началството! Той е оперативен работник, офицер от полицията, длъжен е, както му напомни следователят Баглаев, да работи само на страната на обвинението и на ничия друга. А той… Отиде при съпругата на задържания и я посъветва да се обърне към добър адвокат. И не стига това, ами тръгна с нея да се среща с родителите на спортистите, които тренираха в групата на този задържан, Валерий Ламзин. Впрочем, ако прояви повечко дебелокожие, може да се оправдае пред когото си ще, че като добър оперативен работник непременно е трябвало да чуе какво ще кажат родителите за арестувания треньор. От разговорите и с Наталия Сергеевна Ламзина, и със служителите в Двореца на спорта, и със служителите от спортната школа Роман вече знаеше каква е общата практика: на родителите се разрешава да присъстват на тренировки веднъж седмично, обикновено в събота, та те с очите си да видят как тренират децата им, какво са научили, какви елементи усвояват, какви успехи постигат. Но нали тренировки се провеждат не само в събота, така че майките и бащите научават какво става на леда през останалите дни на седмицата само от думите на детето. А детето може много неща да разкаже. При това много фигуристи ги водят или докарват на тренировки бабите им или неработещите майки, които, докато чакат чедата си, се събират в своеобразен клуб, в който разговорите са винаги на една тема: как се водят тренировките, на кого какво казал треньорът, а на кого изобщо нищо не казал, на кого колко внимание отделил. Така че родителите в случая са твърде ценен източник на информация. Ситуацията е остра, а в остра ситуация хората може да проговорят за неща, за които по-рано са мълчали, в частност и за това, което са им разказали вкъщи децата и са ги помолили да не го споделят с никого.

— Аз не искам да правя срещата в кафенето при Двореца на спорта — каза му Наталия Сергеевна Ламзина, която се готвеше да се обади поред на родителите. — Днес има две тренировки, сутрешната вече приключва, а следобед ще има втора, от петнайсет часа. Те ще доведат децата и два часа ще бъдат свободни. Ще ги помоля да дойдат в едно заведение близо до Двореца, на съседната улица. Не искам да се виждам с никого от хората, които работеха с Валера.

На Роман му беше безразлично къде именно ще се състои срещата с родителите. Важен беше резултатът. Всички, които успя да намери по телефона Наталия Сергеевна, се съгласиха да дойдат.

— Ами останалите? — попита Дзюба.

— И останалите ще дойдат, нали ще се видят в Двореца с тези, които намерих по телефона, те ще им кажат.

Пристигнаха петнайсет минути преди определения час. Заведението беше съвсем малко и ако се съдеше по миризмата — евтино, с не твърде добра кухня. Но пък собственикът се оказа приятен и любезен човек и на драго сърце разреши да съберат няколко маси в ъгъла на салона, въпреки че гостите едва ли щяха да поръчат храна, а просто щяха да поседят и да си поговорят. Е, в краен случай можеха да поискат вода, сок или чашка кафе.

— Ама моля ви се — махна с ръка той, — и без това в този час при мен е празно, виж, от дванайсет до два и половина е претъпкано, всички тичат да обядват, и после, след шест вечерта — тогава идват младежи да пият бира. А от три до шест — никакъв оборот.

Роман помогна на две хилави наглед, малокръвни девойчета сервитьорки да съберат масите и зае мястото в самия ъгъл, скри се под сянката на широките окачени полици, отрупани с нещо декоративно, според Дзюба — абсолютно безвкусно. Не му се искаше да събира погледите на хората, които щяха да дойдат на тази сбирка.

Ламзина изглеждаше спокойна и съсредоточена, но Роман разбираше, че това е резултат от колосално усилие на волята. Беше я видял тази сутрин в домашна обстановка и много добре си представяше какво става всъщност в душата на тази жена. Не стига, че мъжът й беше арестуван, ами и появил се незнайно откъде и незнайно защо полицай й направи повече от странно и във всеки случай със сигурност неочаквано предложение, взе да я съветва как да помогне на мъжа си. Може ли да му вярва? Дали това не е клопка? Дали не е поредната хитрост на продажната полиция, на която само едно й дай: да тикне зад решетките някого, когото и да е, само и само по-скоро да приключи случая и да се отчете?

„Да знаеше тя колко ме е страх и мен…“ — позасмя се мислено Роман.

— Смятате ли, че родителите ще дадат пари за адвокат? — със съмнение попита той Ламзина.

Наталия Сергеевна го погледна учудено.

— Ама разбира се! За да направят детето си шампион, родителите са готови на всичко.

— Е, чак пък на всичко? — усъмни се Роман.

— Във всеки случай на много неща. Ето ви например една реална история: една майка доведе дъщеря си в Москва, а за това са нужни много пари — за наем на жилище, за храна, за облекло, за тренировките, за костюми, за кънки. Парите свършиха и майката си продаде бъбрека, а от момичето накрая не стана шампионка и двете трябваше да се приберат вкъщи. Само че вече без бъбрек.

Тя се оказа права. От всички дошли на сбирката родители на спортисти само двама отказаха да участват в събирането на пари за заплащане на адвокатските услуги.

— От моята дъщеря и без това няма да излезе велика фигуристка, момичето тренира само защото му харесва да излиза на леда с красива рокля и да бъде в центъра на вниманието, а аз смятам, че трябва да наблегне на образованието, а не на пързалянето. Така че ние изобщо напускаме групата — заяви едър мъж с очила.

Наталия наведе глава и едва чуто прошепна право в ухото на Дзюба:

— Момичето прилича на баща си, започна бързо да расте и да пълнее — генетика, какво да се прави. Ето защо вече не може да изпълнява на леда неща, които преди половин година изпълняваше. Така че този баща е напълно прав, тя няма никакви перспективи.

И още една дама, слабичка и подвижна, уверено и агресивно възвести:

— Вашият Ламзин е убиец и мястото му е в затвора, не щем той да тренира децата ни.

— Ама вие как смеете… — опита се да я спре един от присъстващите.

— Казвам истината и вие не ми запушвайте устата! — отговори дамата. — Ламзин крещи на децата, нарича ги с груби думи, моето момиче след всяка тренировка се прибира разплакано. Няма да се учудя, ако се окаже, че си позволява и да удря. Щом са го прибрали, там да стои, мястото му не е край деца!

— Ами това какво беше? — само с устни попита Дзюба.

— Тя иска да премести дъщеря си при друг треньор — все така едва чуто поясни Ламзина. — А няма благовиден предлог. Защото момичето иска да остане в тази група, а майката смята, че дъщеря й няма да постигне нищо при Валера и тя трябва спешно да я уреди при човек, който обучава шампиони.

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Ангелите не оцеляват на леда (3)

Метаданни

Данни

Ангелите не оцеляват на леда

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (3)